Писателският блог на Тишо

май 24, 2017

Езикът е преди всичко средство за общуване

Изт: podigoto.bg

Дайте да не бъркаме „език“ с „писменост“ и „култура“. Прието е, особено на 24-ти май, да ги нареждаме автоматично едно до друго, със знак за равенство, без да се замислим, а всяко едно нещо, което правим, без да се замислим, е точно такова – необмислено. Като навик, като тик. Като неосъзнат рефлекс.

„Език“, „писменост“ и „култура“ са три съвсем различни неща. Естествено, имат много общо. Така, както айсберът, морето и облаците са изградени все от вода, макар никак да не си приличат, така езикът, писмеността и културата са изградени все от естествената потребност на хората да общуват помежду си. Тук ще говорим за езика, тъй като той в най-голяма степен отразява тази потребност. Езикът е като океана. Той е стихията на водата. Основният елемент. Писмеността е преходна негова форма, като айсбергът и ледниците, а културата, хм, ами тя е за хората, които обичат да се реят из облаците, хех. Само се закачам! А сега сериозно:

Езикът е средство за общуване.

В генезиса си той е фонетичен – както еволюционно, така и биологически, защото пергаментът, хартията и клавиатурата са модерни изгъзици, съвсем нови в съпоставка с милионите години, през които хората са раждали неспособни да ги използват деца, каквито раждат и сега, а през повечето време дори родителите им не са ги познавали. Но хилядолетие след хилядолетие, след хилядолетие, хората са общували помежду си. Учили са и децата си на същото. Налаго им се е, за да оцеляват. Така се формира езикът.

Дори днес първо научаваш майчиния си език (да го говориш) и чак в първи клас прописваш, нали така? Това, че междувременно използваш лаптоп, таблет и смартфон за игрички и за гледане на филмчета съвсем не те прави граморен. Ограмотяваш се чак, когато пропишеш и се научиш да четеш, т.е когато овладееш писмеността.

Писмеността е преходната форма, често меняща се в рамките на един и същ език и култура. При всички общества е така. Минат не минат няколко столетия (или десетилетия) и хоп – писмеността се променя, но необходимостта от общуване (езикът) и средата, в която се случва това общуване (кулурата) остават непроменени.

Добре, де, почти непроменени. Езиците и културите също еволюират. Обаче си остават китайски, японски, български и т.н., тоест запазват своята идентичност. Но азбуките в писмеността им могат да се променят до неузнаваемост. Латиницата, старогръцкото писмо, глаголицата и кирилицата са различни системи от знаци, които българите са използвали през столетията, а изглеждат толкова различни! Да, средновековният български би затруднил повечето ни съвременници, но в основата си езикът остава сходен, близък, познат – неговите фонеми, логика, структура, те са си български. Затова по-лесно можеш да разчетеш средновековен български ръкопис, дори да е написан с латински букви, отколкото средновековен немски или корейски ръкопис. Тях и на кирилица да ти ги напишат, пак няма да ги разбереш… Защото не знаеш езика.

В наши дни се появи нова „писменост“ – шльокавицата – обособена от дребнавите потребности на деня – било то ограничението в символите за ес-ем-ес на кирилица, било липсата на кирилизация на устройството или чист пропуск в образованието / интелекта на използващия го индивид. Появила се е, защото е най-лесната възможност. Или единствената достъпна в момента. През Средновековието, като си нямаш собствена писменост, ползваш латинската и гръцката, нали така? Ползваш това, което има. Неволята учи. После си измисляш удобна за твоя език писменост и готово! Тези неща за преходни. Шльокавицата също е преходна. Ще излезе от употреба в момента, в който спре да бъде удобна. В момента, в който стане по-лесно да пишеш на кирилица, шльокавицата сама ще отпадне от ежедневието и от бита на българина, подобно на завързаната с конец опашка на малкото доберманче. Но дали тя (шльокавицата) застрашава българския език и култура? По-скоро не. Вързаната с конец опашка не застрашава живота на малкото доберманче. Просто един ден я намерихме под канапето в хола…

Виждате как, носейки от девет кладенеца вода, се приближаваме до скандала с издадения на шльокавица роман Pod Igoto на Ivan Vazov.

Зад провокацията стоят следните „обвиняеми“: писателят Константин Трендафилов, издателството „Жанет 45“ и рекламната агенция „Saatchi&Saatchi“. Всички те, заедно и поотделно, са „съучастници“ в „престъплението“. Като писател и копирайтър, тоест като колега на главния „подбудител“ гусин Трендафилов, аз намирам идеята им за гениална!

Да, но само в маркетингов план.

Търсили са публичност и си я получиха – мишън къмплийтид. Сега всички говорят за тях. Друг е въпросът дали да те псуват по форуми и по социалки е публичността, от която едно издателство и един писател се нуждаят… Но, сигурен съм, те са го очаквали. Като рекламен трик е блестящо изпълнение!

Съвсем пресилена е претенцията, обаче, че шльокавицата е най-голямата опасност, надвиснала над българския език и култура.

Ниските доходи са най-голямата опасност. Те карат младите да търсят препитанието си в други страни, с други езици и култури, а младите са единствените, които могат да раждат деца. И децата им, поколение след поколение, ще забравят българския език и култура. Ще ги заместят с новите – в средата, в която растат, защото това е най-лесното, най-логичното, най-очакваното, най-достъпното и най-обяснимото. Защото такава е потребността. Неволята учи: на англисйки, на немски, на испански и, в близките години очаквам дори, на китайски. Фактът, че 500 години сме съхранили езика и културата си под турско съвсем не е успокоение. Защото тогава неволята е действала точно в обратната посока – да се сплотиш с твоите, да се затвориш в общността, да се капсулираш и да предадеш завета на следващите поколения. За да оцелееш. Такъв е бил битовизмът на злободневието тогава.

Днес битовизмът на злободневието тласка българите към летищата, гарите и автогарите с еднопосочен билет в джоба. Да отидеш при чуждите вече не е престъпление, а препитание. Вече не е национално предателство, а перо в националната икономика. Вече не е родоотстъпничество, а попечителство. Всяка година милионите българи в чужбина внасят в икономиката почти толкова, колкото милионите чуждестранни туристи, които идват да се напиват у нас. Защото алкохолът е евтин. Защото жените са евтини. Защото стана евтино да си българин… Ужасно, но fuck!

Историята ще съди онези, които направиха така, че грамотният и трудолюбив, оцеляващ при всякакви условия български народ, бе принуден с десетилетия да гони коричката хляб по земното кълбо – от Мюнхен до Калифорния и от Лондон до Пекин. Проблемът е, че историята се пише от победителите, а за да бъдеш победител ти трябват гордост и дързост, но най-вече: високо самочувствие. Съмнявам се, че публикуването на основния ни класик на 6lyokavitsa вдъхновява едно от тези три качества. Да, ще поизпразним складовете от залежалите книжки и ще ги подарим на библиотеките, в които почти вече никой не ходи, а по витрините на луксозните книжарници из централните улици на големите градове ще сложим Pod Igoto. На видно място. Точно до последното издание на 50 нюанса още по-сиво и до другото легално софт порно. Ще дразним хората по този начин и ще ги караме да си плащат, за да „махнат“ Pod Igoto от там. Така всички ще разберат колко сме готини, как „спасяваме“ българския език и култура с оригиналния си криейтив.

Извинявай, дядо Вазов! От името на всички, на които завеща свещения си занаят, любовта към словото и към свободата, от името на всички твои недостойни пра-правнуци извинявай! Ние възприехме словото и свободата за даденост, тъй като не допринесохме с нищо за тях…

Тихомир Димитров 

Advertisements

януари 16, 2014

101 маркетинг приказки live and online

101

Имах удоволствието да бъда поканен като съ-автор в тази книга, където са се разписали много харесвани от мен маркетинг специалисти, автори и най-вече хора – тире – приятели, чието мнение уважавам, чиито жизнен път и постижения са впечатляващи и, с които имаме доста допирни точки, идеи, разбирания, макар да творим и да развиваме таланта си в съвсем различни насоки.

Скрoмният ми принос към съдържанието е наръчникът „Как да си направим успешен и популярен блог”. Създаден е специално за книгата и е резултат от дългогодишния ми опит като блогър – не само в „Писателския блог на Тишо” в продължение на (колко станаха вече?) седем години (как лети времето само!), но и чисто професионално в други блогове, които захранвам с авторско съдържание, които управлявам и/или поддържам за личности и за организации със симпатична цел.

Сайтът е свеж, семпъл, изчистен, с интуитивна навигация, авторитетът на авторите в книгата не подлежи на съмнение, а самата книга е напълно безплатна, така че, какво чакате – дърпайте!

Съвсем скоро ще ви изненадам и със самостоятелна книга.

Stay tuned, както казват американските баби.

🙂

Тихомир Димитров

февруари 16, 2013

За околосветското, конкурса, приятелството, блогърите, машината за СПАМ и други интересни неща…

Yoda

Имам да ви разказвам една интересна история.

Някои от вас със сигурност вече знаят, че съвсем наскоро кандидатствах в един известен конкурс. Наградата е oколосветско пътешествие: набират се блогъри и пътеписци, които нямат нищо против да обикалят света за сметка на спонсорите и да отразяват пътешествието си в блог. Заплатата за това, че шест месеца си захранвал аудиторията с текстове, видео и снимки от шест различни континента, е 50 000 долара. Освен, че поемат всички разноски по пътуванията, организаторите отпускат и едни десет хиляди долара джобни. Звучи прималиво, нали? И аз така си помислих!

Приятел ми подхвърли линка и се зачетох с интерес.

Оказа се, че всичко, което трябва да направя, е кратко три минутно видео, плюс малък блог-пост (тип-пътепис), в комбинация с три снимки. Piece of cake! – рекох си аз. И се залових за работа:

В началото беше видеото

Имам нула секунди опит в правенето на видео, с изключение на дебилни домашни филми, естествено, ама те не са за пред хора. Не разполагам с техника, с изключение на малката сапунерка, която, обаче, е въоръжена с достатъчно памет и разделителна способност, за да направи една аматьорска видео камера напълно излишна. И, освен това, се прибира в джоба. По отношение на монтажа съм сто процента бос. Не съм помирисвал дори софтуер за редактиране на видео, камо ли някога да съм виждал такъв. Отдалеч. Тоест, не мога да „залепя” две елементарни „парчета” заедно, да не говорим за някакви „ефекти”, за работа по звук, картина, контраст, резолюция и така нататък…

Всичко това направи задачата доста „интересна”. Когато имаш само сапунерка, нямаш екип и няма дори човек, който да ти я държи, с възможността да натискаш единствено копчето on и off, от теб се изисква: a/ да заснемеш цялото видео наведнъж, защото нямаш право на никакви грешки – нали не можеш да редактираш след това; б/ да не си клатиш главата, да не се пипаш по носа и да не се правиш на маймуна; в/ да се държиш естествено, а не да сричаш като първокласник; г/ да не си забравяш репликите в никакъв случай; д/ да не правиш глупави паузи, като ъъъ, когато си забравиш репликите; д/ светлината да ти е добре, лицето ти да се вижда, да не си в сянка, да не си в контражур; е/ да няма излишни шумове около теб – като вятъра, докато си на покрива на някоя сграда или като комшията, който си пуска бургията точно, когато правиш 481-вия дубъл и най-после е взело съвсем лекичко да ти се получава… ж/да не се пипаш и по ухото, всъщност, да не се пипаш никъде з/да намериш какво точно да ги правиш тези крайници, които през цялото време, докато снимаш, ти пречат и/ да се държиш така, сякаш хладното, безчувствено око на камерата е най-добрият ти приятел.

И така нататък…

Катерих се по покриви, записвах, докато шофирам, изтървах сапунерката многократно, презареждах я 100 пъти, снимах в светли, тъмни, облачни и дъждовни дни; използвах ту зловещи панелки, ту природна гледка за фон. Записвах у дома, записвах и навън. Пробвах какво ли не.

На артистите никак не им е лесно да знаете! Открих, че у мен дреме един посредствен артист, който дори за 50 000 долара не съм склонен да развивам, а не знам как се справят онези, истинските артисти, срещу 500-600 лв в театъра…Трябва наистина да си роден с това. Необходимо е да си обичаш занаята.

Видеото ми отне 4-5 дни, в които развих дълбок респект към колегите от артистичната гилдия. И от кино индустрията. Накрая се получи нещо средно глупаво и малоумно, като монолог в стая, облечен с фанелката на Йода, понеже организаторите са писали, че не е необходимо да си Лукас, за да им изпратиш клип, достатъчно е само да си личи, че си го правил специално за конкурса, а не е от домашния ти архив. И да сложиш „шапката” на състезанието отпред. Ходих специално до Варна, за да монтира двете парчета един приятел, тъй като вече си бях заразил компютъра с 400 вируса, докато експериментирах безуспешно с всякакъв вид безплатен софтуер за видео редактиране. Нали ви казвам, че хич не ме бива в това! Абсолютно съм бос.

Пътеписът (и подбора на три снимки) ми отне общо десет минути. Ето, че кандидатурата ми беше готова! Оставаше само да кача всичко в сайта, като внимавам да не объркам нещо, защото после няма връщане назад, а възможност за редактиране липсва. И да помоля приятелите да гласуват за мен през социалките. Според регламента, пет финалиста се определят от журито, а другите пет – от гласовете на аудиторията.

Машината за СПАМ

Хората са си създали една перфектна машина за СПАМ, където всеки участник спами всичко живо наоколо, за да се придвижи една крачка напред към финалистите, от които само един ще замине.

Гласува се през социалките, а най-интересното е, че поставянето на линк върху стената на фейсбук група също се брои като отделен глас. А, да, трябва да се поставят и банери. Колкото повече, толкова по-добре! Че накъде сме без банери?

„Машината за СПАМ работи перфектно”, казах си аз, но освен, че нямах профил във фейсбук (и, въобще, в никаква социалка, откакто реших да го живея този живот наистина, а не пред монитора на компютъра), аз нямах и кой знае какъв шанс в класацията, защото други кандидати вече бяха натрупали хиляди гласове преди мен. Прегледах им блоговете. Тези хора се бяха вманиачили съвсем не на шега!

Затова помолих само най-близките си роднини, приятели, съмишленици и фенове да ударят по едно рамо, за да видя как точно работи въпросното гласуване. Поисках от тях да налазят фейсбук групите си с линка от кандидатурата, да нацъкат „гласувам” през профила си в социалките и дори да поставят банери върху техните сайтове, ако не възразяват. Изпратих няколко мейла. И зачаках отговори…

Приятелите

Очаквах само най-лошото. Упреци от рода: „Видя ли сега, като си изтри фейсбук профила, колко е важен!”, „Спамър!”, „Малоумник!”,”Нахалник!”, „Ти луд ли си бе?” и така нататък. Очаквах забележки, че досаждам, критика към посредственото ми видео, дори малко завист и нежелание някой да се занимава точно с това и точно така…заради мен.

Очевидно не си познавам хората добре, защото очакванията ми не се оправдаха. Получи се точно обратното: всички гласуваха с профилите си в социалките, дори разпратиха линка на приятели, за да гласуват и те. Оспамиха си фейсбук акаунтите, напускаха линка по мейли, скайпове и го пействаха на стените на различни групи. Дори поставиха банери, без да чакат втора покана. Специални благодарности на:

Дневниците на един дзен-лунатик, VIZIONA, Жоро, Майк Рам, Стефан Русев, Григор Гачев, Пещерата на неандерталеца и Фрешмаркет.бг А, да, щях да забравя съ-авторите ми от книгата „Сто маркетинг приказки„. Сигурно пропускам някого…Както и да е. Въпросът е, че хората, вместо да ме напсуват, да ме наругаят, да ме изпъдят, да се направят на луди или просто да се вбесят, те взеха, че ме подкрепиха. По всякакъв начин! Повечето направиха всичко, което поисках от тях, а някои даже малко отгоре.

Набързо събрах стотина-двеста гласа.

Това до известна степен ме окуражи. Ако не харесат малоумното ми видео, което е твърде вероятно, то поне имам шанса да вляза в списъка с финалистите чрез аудиторията, за да им покажа на живо какъв пътешественик, блогър и пътеписец съм аз, хехе – мислех си въодушевено. Стига да се постарая. Стига да оспамя света! И се размечтах. Дори нахвърлих маршрута на околосветското в един пауърпойнт, с малко текст и картинки…А гласовете продължаваха да валят.

Изтрезняването

То дойде с един късен, среднощен имейл, изпратен ми от един от основателите на сайта, който явно живее на другия край на планетата. Не си позволявам да копирам лична кореспонденция, но накратко, писа ми следното (сериозно перифразирам):

Тишо, много добре стоиш в обектива (за пътеписа нито дума), ама дай да вземем да сменим това видео с някое друго, а? Включи малко повече от дестинацията, за която говориш. Снимай я. Направи ново видео. Това не е лошо, ама с него си точно за никъде, щото, колкото и души да гласуват за теб, победителя, в крайна сметка, го определяме ние…

Казано, естествено, в далеч по-любезен, делови тон. И със съвсем различни думи. Но смисълът беше съшият.

Изтръпнах от мисълта, че ще ми отнеме още 4-5 дни, за да направя нещо, което едва ли ще надхвърли по качество онова, което вече бях сътворил с триста зора, но мисълта, че ако не го сторя, то тогава видеото, в което бях инвестирал скромния си „потенциал” и доверието на приятели е обречено, това вече направо ме вбеси. А и не само. Пичът обеща да запазя гласовете си, обаче проблемът ми вече беше друг:

Нали нямаше да се правим на Спилбърг? Нали търсехме човек, а не туристическа дестинация? Нали щяхме да правим блог, а не филм? Нали щяхме да пишем? Защо тогава не чух и дума за пътеписа? Нали нямало да се занимава победителят с видео, имало си специален екип за целта? Защо тогава са ви моите „видео скилс”? Нали „стоя добре в обектива”? Не е ли точно това целта? Ами хората, които гласуват? Ще им отнемем видеото, за което вече са гласували и ще им пробутаме ново, но ще им запазим гласовете, така ли? Ами, ако те не са съгласни? Знам, че може би нямат никакво значение за вас, но за мен тези хора са важни. Не мога си играя така лесно със свободната им воля и с желанието им да ме подкрепят. Все пак, щом са гласували за този клип, значи са го гледали и дори, евентуално, са го харесали. Иначе нямаше да го изплющят на стената на профила си във фейсбук, а това е единственият начин да се гласува. Сега искате да запазим гласовете им и да сменим видеото, така ли? А нали в общите условия пишеше, че участникът не трябва да променя нищо по кандидатурата?

И, въобще, какви са тези лични имейли? Какви ли уговорки текат с останалите участници, за които не знам? Губи ми се сериозно мотивацията да играя по този начин. Без вдъхновение не мога дори до тоалетната да отида, камо ли да заснема нов клип, който ще ви хареса. И чак сега ли се сетихте? Като поех ангажимент към себе си и към хората, на чието мнение / подкрепа / одобрение държа? Защо не ми казахте по-рано, че клипът не става? Защо не ми казахте още в самото начало? Когато се регистрирах? Тогава беше лесно да го сменя. Не мислите ли, че сега вече е малко късно?

Зададох тези въпроси. Естествено, по съвсем дипломатичен начин, на учтив английски език, в добре обмислено и сдържано послание, интелигентно написано, без излишни емоции, в три различни имейла. Получи се нещо като опит за комуникация с боса от сайта, в която той се държа като робот. Независимо какви аргументи излагах, той си знаеше своето: ново видео, ново видео, ново видео. Искаме си новото видео. Гласове. Ще запазиш своите гласове. Но си искаме новото видео. Аз пък помислих, че нещо специално ме е харесал и затова е решил да ми удари едно рамо.

Хе хе.

Тенк ю вери мъч, че така разкошно ми убихте ентусиазма, сър!

Съветвам ви да пишете по-рядко на своите участници преди финала.

Или, ако ще го правите, пишете им овреме, както се изразяваме ние тук, в България, тоест: още, когато се регистрират. А не, когато вече са се хванали да играят на хорото. Това стратегическо изчакване от ваша страна нещо съвсем не ми е по вкуса.

Накратко, този имейл можех да го получа и по-рано.

Благодаря, все пак, че ми писахте сега.

По-добре късно, отколкото прекалено късно!

Отговорът, който получих беше:

Пак заповядай.

На човека наистина му е през оная работа!

С това завършва моето „околосветско” приключение.

Благодаря ви за подкрепата и за доверието! Страхувам се, че май не го оправдах. Но какво от това? Важното е машината за СПАМ да работи…

Поуката

Цялата тази история, естествено, си има и някаква поука. Излязох малко в парка да се поразходя, за да ми се избистри главата, изпуших няколко цигари и, поглеждайки назад към преживяното разбрах, че всъщност съм спечелил нещичко от това! Заслужаваше си да го преживея! Какво точно спечелих ли? Ето какво:

Разбрах кои са хората, на които мога да разчитам, ако наистина ми се наложи и кои – не. Човек обикновено дори идея си няма. Това е безценно!

Разбрах, че откакто нямам акаунт там, фейсбук още повече са го „развалили”. Превърнал се е в някакво блато. Потребителите все по-трудно се ориентират, включително и тези, с които седяхме заедно пред мониторите да спамим. Разбрах също, че там и занапред ще ги очакват все по-малко евтини удоволствия, под формата на клюки, и все повече спам…Разбрах, че единственото предназначение на клюкарника е таргетираната рекламна комуникация, а не да те свързва с приятели, както беше в началото. Жалко, че е изграден само от живи, дишащи хора! Очевидно брандовете са по-важни от хората…

Рабрах, че блоговете бяха, са и ще си останат нещо много специално. Освен начин за споделяне и комуникация, те се превърнаха и в общества, отворени за хора без ранг, но съвсем близки по интереси, които участват непринудено, а доверието им е взаимно и оправдано. Затова нещата там винаги се получават. Качествено. Десет пъти по-яко е да си имаш блог, отколкото място в рекламен кошер.

Поупражнявах си малко английския – писмено и говоримо – както в деловата кореспонденция, така и в графата „пътувам”. Това никога не е излишно…

Преживях мечтата си за околосветско пътешествие. Приближих се още по-близо до нея. Дори вече си имам детайлен, прекрасно очертан и описан със снимки маршрут. Рано или късно ще дойде един момент, в който ще стана от този стол, ще изключа монитора и ще тръгна да обикалям света. Със ли без обещанията на хора от другия край на планетата. А вие, благодарение на блога ми, ще бъдете навсякъде заедно с мен…

Получи се егати матряла! 🙂

Благодаря и на организаторите, че изтриха кандидатурата ми веднага, щом ги помолих. Знаейки, че  вече нямам никакъв шанс с това видео, не исках повече да обнадеждавам / подвеждам / досаждам на близки и познати с присъствието си там…А за ново, по-добро видео, ми липсват както време плюс умения, така и желание плюс мотивация точно в момента. Защото изчезна вярата в обещанието, което се пропагандира, че можеш да заминеш на околосветско с подкрепата на някаква аудитория. Не можеш. Това зависи от субективната оценка на няколко човека, а останалото е чист спам.

Изчезна и вярата в обещанието, че дори мобилен телефон ще ти бъде достатъчен, за да заснемеш подходящото видео. Няма да ти е достатъчен. Хората си искат професионален материал, безплатен, при това, който и да им го рекламираш безплатно след това.  Нещо, което не мога да им дам. Подведен от условията на конкурса, нямаше изобщо да се запиша, ако знаех това. В нета сигурно има доста конкурси за видео монтажисти, режисьори и продуценти, в които не участвам…

Запишете си примера в тетрадките по маркетинг. Е, беше ми интересно и забавно да участвам. Надявам се на вас – също. Дадох всичко от себе си, дори малко отгоре. Но не съм способен да дам повече.

И това премина…

Да заповяда следващото предизвикателство!

Тихомир Димитров