Писателският блог на Тишо

април 15, 2011

По Пътя към Сантяго: В началото беше Мадрид

В самолета се настаних до Боби – българин, който живее и работи в Мадрид. Веднага подхванахме интересен разговор. Стана ми интересно къде отивам и какво точно ме очаква там. Боби ме ориентира из основните неща – цени, туристически капани, намаления, как да се оправям с метрото и прочие. Предупреди ме за сръчните джебчии, от които трябва да се пазя, разказа ми за основните забележителности, които бих могъл да посетя. Направи му впечатление, че не си махам колана, макар отдавна да беше разрешено. Смутолевих някакво обяснение. Давах си вид, че не ме е страх. Поръчах пиене. Тричасовият полет продължи. Обсъдихме разликите в жизнения стандарт между двете държави, цените и заплатите, българските политици, испанската народо-психология, времето, климата и каквото там си говорят хората, докато им е скучно и няма какво друго да правят.

По едно време самолетът се наклони на ляво. През люка не се виждаше нищо –  отвъд светлинките на крилото цареше непрогледен мрак. Сигурно летяхме над море или над необитаеми планински масиви. Появи се малка светеща точка в нищото. Предположихме, че е кораб. Малко по-късно ни осведомиха, че летим над Средиземно море. Колко ли студена е водата по това време на годината? – запитах се аз. Бях  вързан с коланче през кръста и облечен по къс ръкав – крехко същество на 10 километра над морската шир – протеинова кукла, пробиваща разредената атмосфера с 900 километра в час – въздух, който дори не става за дишане. И е много, ама много студен. Минус 57 градуса, според разясненията на капитан Хосе. Нищо не зависеше от мен. Животът ми беше в ръцете на техниците по поддръжката от ниско тарифната авиокомпания и най-вече: в ръцете на капитан Хосе, който мърмореше нещо по микрофона на развален английски, с почти неразбираем испански акцент.  Поръчах си още пиене.

Чувах свистенето на въздушната струя в корпуса и тихото жужене на двигателите. В един момент страховете те превземат и чувството за безпомощност дава път на всички онези натрапчиви мисли, на които нито им е времето, нито пък мястото, но не можеш да се отървеш от тях, дори да искаш. Всъщност, колкото повече се съпротивляваш, толкова по-натрапчиви стават. Тогава започна да друса. Първо леко,  после много силно. Друсаше като лагерна количка върху павета. Крилото видимо се тресеше навън. Пропаданията ги усещах буквално в корема си. Издиганията – също. Светна лампичката „сложете коланите”. Моя не го бях махал, така че единственото, което ми оставаше, беше да глътна питието на един дъх и да пробвам да не мисля повече за сцените от National Geographic Air Crash Investigations. Останах си само с опита…

Най-страшното идва, когато лицата на стюардесите станат сериозни. Любезните усмивки изчезват – заменя ги привидно делово изражение, което зле прикрива първобитния страх от смъртта. Стюардесите седнаха на малките си, сгъваеми столчета в началото на салона и също закопчаха колани. Друсането ставаше непоносимо. Воят на десния двигател ме накара да извърна глава и през люка от отсрещната страна видях кръглото лице на Луната. Чичкото до илюминатора се кръстеше от ляво на дясно – явно беше католик. Най-угнетяващо от всичко е чувството за безпомощност – нямаш абсолютно никакъв контрол върху ситуацията. Сигурно за това пилотите мразят да летят като пасажери. Затворих очи и се потопих в искрена, сърцераздирателна молитва. След още едно две пропадания турболенцията свърши и друсането спря. Останаха само свистенето на въздушната струя по корпуса и тихото жужене на двигателите. Отново можехме да си махнем коланите. Аз, разбира се, не откачих моя. Огледах салона – лицата на пътниците издаваха облекчение. Преоткрих страха от летене – това беше нещо ново за мен.

Когато колесникът най-после докосна пистата на международно летище „Барахас”, пасажерите щяха да станат прави, за да ръкопляскат, ако стегнатите до откат колани не им пречеха.

Първата ми работа на терминала беше да се напъхам в кабинката за пушачи и да запаля цигара, докато чаках да ми излезе багажа. Боби ме предупреди да не се мотая излишно, защото летището е огромно – имахме много да вървим и рискувах да изтърва последните влакове, които слизат към центъра. При посрещачите ни очакваше жена му. Преди да се разделим, Боби ми връчи карта на метрото и два билета, които купи от касата – едно евро за напускане зоната на летището и едно евро за транспортирането ми до крайната дестинация. След подробно разяснение къде да сляза, на кой влак да се прехвърля и колко спирки да преброя, преди да сляза отново, се прегърнахме и разделихме като приятели. Записах си мобилен телефон – можех да пренощувам у тях в случай, че се изгубя нещо или резервацията ми в хостела се обърка. Кой казва, че българите в чужбина не обичали да си помагат?

В метрото беше пълно с младежи, които отиваха или се връщаха от купон. Подпийнали компании водеха оживени разговори по спирките. Направи ми впечатление, че жените носят цветни копринени шалове – всичките до една. Внимателно броях спирките наум. Дойде и моята.

Топлината, шумът и светлините на града ме погълнаха още с излизането от метрото. Изведнъж разбрах колко неподходящо съм облечен. И колко неподходящо изглеждам – рус, с червен катинар, с огромна раница на гърба и карта на метрото в ръка. Все едно на лицето ми пишеше: „Чужденец съм, току що пристигам, за пръв път ми е, не зная къде ще нощувам и нося в себе си кеш.” Разни пияни хора ми подвикваха от ъглите: „Хей, амиго!”, докато се лутах из малките, тесни улички, в търсене на точния адрес. Отговарях им на български, че със сигурност нямам приятели в този град. И си продължавах по пътя. Разминавах се с големи, шумни компании, които весело ме поздравяваха. Огромен чернокож изскочи от тъмното, хвана ме за лакътя и започна да ми предлага: „хотел, момичета, секс”. Казах му, че първото съм го уредил, за второто ще видим утре, като се наспя. След като не успя да ми пробута и хеш, най-после се отказа да върви с мен. Младежи чупеха бутилки малко по-напред. Крещяха нещо на испански. Свих в стръмна, тясна уличка, завършваща със стълби, където черен плъх се хранеше с нещо, опаковано в бяла хартия. После отново се озовах до спирката на метрото. Въртях се в кръг! Трябваше да питам някого за адреса. Харесах си малка групичка мъже и жени, на видима възраст около 50, които излизаха от ресторант и се качваха по колите. Имаха желание да ми помогнат, но никой от тях не говореше английски. Симпатичен чичко извади от жабката подробна карта, дойде при мен и в жестомимичен превод ми обясни как да стигна до там.

Очевдино съм изглеждал видимо притеснен, защото първите думи на момчето от рецепцията в хостела бяха: „Спокойно, тук си на сигурно място!”. Платих още една нощувка, за да има къде да отседна и следващата вечер, преди да си уредя пътуването до някой от градовете по Камино. Оставих раницата на сейф, извадих само  принадлежностите за баня и се качих на третия етаж, където в стая с още десет хъркащи човека ме очакваше заветното легло. Часът беше два сутринта и най-после бях пристигнал благополучно! Банята изглеждаше прилично чиста. Позволих на тялото ми да се отпусне напълно под горещата вода, отмих умората от продлжителното пътуване, изпуших една цигара в компанията на младеж от Перу, който играеше на мобилния си телефон в коридора и радостно се завих през глава.

Първата ми работа на следващия ден беше да разуча как действа метрото. Оказа се по-лесно, отколкото предполагах – трябва да умееш да различаваш цветовете и навсякъде стигаш за едно евро. Въоръжен с целия си ентусиазъм и с безплатна карта от хостела, аз започнах дългата разходка из Мадрид. Градът е очарователен! Обожавам самостоятелните екскурзии, без елемент на организация, без други хора, които бързат, дърпат те на някъде, търсят да си купят нещо или предпочитат да разгледат 1500 магазина вместо града, в който са попаднали. Вървях по дългите булеварди, спирах на пейките, за да си почина, да изпуша цигара, да изпия кенче бира, да понаблюдавам трафика и разноцветната тълпа. Замислих се над алтернативата – пазене стол в офиса или обикаляне по интервюта, където ти обянсяват за „кризата”. Вместо това бях напълно свободен, разполагах с цялото време на света и интересното тепърва предстоеше! Чувствах се прекрасно!

Няма да  изпадам в подробности относно мадридската архитектура. Наистина има какво да се види, ако обичаш фасади, но аз най-много си харесах парковете – разкошни градини, в които тийнейджъри отпускат след афтърпарти, по тревата се натискат влюбени двойки, млади хора са излезли на пикник или просто да се порадват на слънцето, поетеси излъчват сексапил, докато пишат стихове, студентки учат или свиват джойнт, фламенко музиканти свирят на китара, момчета разхождат любимите си с лодки и въобще – love is in the air!

Изпих толкова много бирички и вървях толкова много през онзи ден, че вечерта, когато се прибрах в хостела, бях абсолютен парцал. Намеренията ми бяха набързо да си приготвя нещо за хапване в общата кухня, да си проверя пощата в интернет залата и да си легна. Но не стана точно така.

Общите кухни на хостелите са нещото, заради което си струва да избереш точно този тип настаняване, пред всеки друг. Там заварих компания бразилци, които готвеха спагети и пиеха червено вино. Единият от тях изумително приличаше на мой познат от България, направо си бяха двойници. Реших да му покажа  снимката на неговия двойник и това се оказа повод да стана част от компанията. Получих порция топли спагети и бутилка червено вино. За благодарост извадих от раницата половин литрова бутилка от минерална вода, пълна с високоалкохолна домашна ракия. Скоро към нас се присъединиха две момичета от Филипините и едно от Сенегал. Момчетата от Сао Паоло отидоха до магазина за още вино, а аз извадих от раницата още една „Горна Баня”. След полунощ трябваше да пазим тишина – преоблякохме се набързо и всички заедно щурмувахме нощен Мадрид. На другия ден спах до обяд. Харесвах новите си приятели и специално заради тях останах трета вечер в хостела. На четвъртия ден реших, че трябва да напусна столицата, защото рискувах да се превърна в един от безгрижните студенти на обменни начала, да пръсна всичките си пари по баровете и да не извървя никакво Камино.

Качих се на първия удобен автобус от автогара Avenida de America за Бургос – един от големите градове по Пътя. Вече имах отправна точка. Бавно, но сигурно се приближавах към приключението, за което бях дошъл.

Изтегли целия пътепис като е-книга от тук.

Тихомир Димитров