Писателският блог на Тишо

май 18, 2017

Божественият деспотизъм и свободата на избора

Изт: Save-Send-Delete

„No God has ever controlled man. Divine despotism is a fantasy…“
(Julius Evola)

„Никакъв Бог никога не е контролирал човека. Божественият деспотизъм е фантазия…“, пише Юлиус Евола в „Язди тигъра – наръчник за оцеляване на аристократите по душа“. Именно негов е терминът „божествен деспотизъм“. Трябва да си признаем, че е брилянтен.

Става дума за онова божество, което в повечето организирани религии забавя, но не забравя, всичко вижда, всичко помни и всичко си записва, държи всяка човешка мисъл, всяко човешко дело и всяко човешко намерение под отчетност и контрол, приравнява ги към строга система от наказания и поощрения, които нямат времеви или пространствен предел. Ако същесъвуват две съвършени думи, в които може да се побере маниакалната склонност на едно такова „съвършено същество“ към контрол, то те със сигурност биха били „божествен деспотизъм“. Но има една още по-съвършена дума и тя е „страхопочитание“. Страх плюс почитание. Страх и респект, гарантиращи подчинение. Как звучи само!

Звучи като претенциите на феодален владетел, който не е много убеден в своето право.

Съвършеното същество е имунизирано срещу несъвършенства. То затова е съвършено. Не, всъщност, То е Съвършенството. Без прилагателни. Всички Негови атрибути са съвършени… А кой е главният атрибут на Бога? Несъмнено това е Любовта. „Бог е Любов“. Чували сме го много пъти.

Най-съвършената любов, която познаваме от опит, е майчинската – всеотдайна, жертвоготовна – знаете на какво е способна една Майка.

Но дали тя е съвършена? Категорично НЕ!

Първо, защото е егоистична! Майките обичат своите собствени деца повече от останалите, обичат ги дори повече от себе си, в това няма съмнение, но любовта им, бидейки безгранична и себе-отрицателна, всъщност се ограничава само до „моето собствено“, тоест до Аз-а.

Второ, защото е човешка. Човешката любов не може да бъде съвършена. Тя винаги е лимитирана. От опита. От обстоятелствата. От епохата. От характера. От законите. От традицииите. От знанията. От културата. От милиардите обусловености, които определят Аз-а. Човекът е способен на много неща. Способен е маймуна и куче да изпрати в Космоса, да построи колония на Марс, но не е способен да обича безусловно…

Ами бащината любов? Нима тя не е егоцентрична? Нима не е амбициозна? Взискателна? Строга? Нима не е свързана с утвърждаването на Аз-а?

За разлика от нея, Божествената Любов е съвършена. Такава опитност ние рядко изпитваме в лимитираното си земно съществувание. Но именно Тя кара света да се върти и атомите да прилепват един към друг. Всъщност, именно Тя е причината атомите да съществуват въобще…

Елементарният логичен синтез води до заключението, че Божествената Любов и божественият деспотизъм са абсолютно несъвместими.

Но ЗАЩО съществуват тогава?

Има ЛОГИЧЕН отговор и на този въпрос. Даже два:

Първо, защото подкрепят йерархията. Силните на деня се нуждаят от „божествено оправдание“ за своето неравностойно положение.

Второ, защото дресират животното у човека. Кажи на примитивния за „Божествената Любов“ и той ще си помисли, че всичко му е позволено…

Всъщност, на него действително всичко му е позволено, но той не може да избяга от законите на физиката – както не могат да избягат и планетите, и химичните елементи, и техните атоми. „Всяко действие има равно по сила и обратно по посока противодействие“. Да обясняваш на примитивния, че МОЖЕ да изнасили сестра си, но утре ще бъде на мястото на сестрата, която е изнасилвана, е безпочвено занимание.

Затова по-добре го научи на йерархия и на страхо-почитание.

Тихомир Димитров

април 20, 2017

Писмо до загорелия млад приятел

Изт: Moviehole

Приятелю, да предположим, че си на плюс-минус 19 години – съвсем условно – така, както аз съм на плюс-минус 39. Съвсем условно. Това писмо е до теб. Всяка сутрин се събуждаш с „кокалче” в гащите (блазе ти!) и може би следваш философия, информатика, право. Или работиш на строеж. Но има само едно нещо, което те интересува повече от всичко на света. И това са жените. Няма нужда да отричаш. Аз знам. Вече съм бил там. „Дядо” е бил там. Това писмо е до теб, загорели млад приятелю!

Пиша го, защото светът е враждебен към твоето добруване.

Държавата вижда в лицето ти не млад симпатяга с огромен потенциал, какъвто ти действително си, не човек в разцвета на силите си, способен да промени света, стига само да реши, не „бъдещето на нацията” или други подобни наизустени глупости от предаванията по телевизията, а само един десетцифрен номер – ЕГН-то, зад което стои послушен данъкоплатец, смирен гласоподавател, потенциален оплодител и, не дай Боже, потенциален войник, защото, освен да се размножава и да си плаща данъците, младият мъж трябва също, от време на време, да брани с оръжие интересите на безскрупулния си политически елит и на неговите финансови господари, чиито млади синове, за разлика от теб, няма да отидат в месомелачката на войната, повярвай ми, загорели млад приятелю! Мина времето, когато аристократите първи се хвърляха в боя на бял кон, предвождайки селяните. Когато бароните, принцовете и кралете се хвалеха с белезите си от последното кърваво сражение. Днес само „селяните” мрат на война, новите „аристократи” предпочитат да си намерят оправдание да не го правят и, вместо това, да трупат нулички към сумите в банковите си авоари. Все пак, войната продължава да е печелившо занимание, в което you do the dying, and they do the buying…

Като стана дума, едрият международен финансов капитал също вижда доста „перспективи” в теб. За него ти си потенциален изплащач на ипотека, лизинг, кредитни карти и потребителски заеми…

И това не е лошо. Човек все трябва да преживява някак.

Лошото е, че на никого не му пука за теб самия, за това на тебе да ти е добре.

Обществата са далеч по-загрижени за майките, за момичетата, за жените, за имигрантите, за бежанците, за равноправието, за животните, за глобалното затопляне и за всякакви други по-важни от теб неща. Говоря за западните общества, към които ти, загорели млад приятелю, щеш не щеш, вече принадлежиш! Повярвай ми, те ще поискат от теб да платиш цялата сметка, ще поискат да дариш живота си дори, ако се наложи да отбраняваш племето, в което си роден, но през мирно и тихо време, когато всичко е наред, твоите приоритети ще са на последно място.

В трамвая първо сядат болните, после възрастните, после жените, след това са децата и накрая си ти. На бойното поле, обаче, първо заминаваш ти. И това също не е проблем. Проблемът е, че на никого не му пука за теб.

На „дядо” ти, обаче, му пука. Затова пиша това писмо. Нека да скипнем целия булшит, да си налеем по едно и да преминем към Темата с главно Т, става ли? Знам, че жените са основното, което те интересува в момента.

Да не казвам единственото…

Жените заемат 99% от пространството ти на интереси. В останалия 1% се побират: следване, спорт, родители, семейство, деца, кариера, кола, хобита, приятели и другите незначителни неща. Преувеличавам, естествено, но бъди честен пред себе си – колко точно да преувеличавам? С процент и половина? С два? Както и да е!

Дошъл съм, за да ти дам няколко практични съвета по Основния въпрос.

Ето ги:

Съвет едно: Не търси мнението на жена за проблем, свързан с жените!

Изт: Smritijain 

Това е все едно да взимаш уроци по риболов от рибата. Жените никога не са били мъже, те не се събуждат с „кокалче” в гащите, за разлика от теб, не са се влюбвали в жени, не им се е налагало да свалят жени, не са търпели унижението на женския отказ, нито отчаянието от женското безразличие, а онези от тях, които са, по-скоро биха ти откраднали гаджето, отколкото да ти дадат правилния съвет, приятелю!

Съвет две: Не слушай майка си по въпроси, свързани с жените!

Изт: Youtube 

Тя, естествено, ти мисли само доброто, но виж съвет номер едно…

Съвет три: Общувай с непознати жени!

Изт: BigSolutions 

Не ти препоръчвам да „сваляш” всяка срещната по главната като див селянин. Просто говори с непознати жени: с касиерката зад щанда на магазина за хранителни стоки, със сервитьорката в ресторанта, с шофьорката на такси. Общувай с непознати жени без да влагаш сексуален умисъл в това (колкото и да ти е трудно). Общувай с млади и стари, с хубави и не чак толкова привлекателни дами, с всички, които ситуацията ти поднесе. По този начин ще развиеш комуникационни умения, за които по-късно ще ми благодариш. Идеята е разговорът да се „проточи” с една идея над: „Готови ли сте да поръчате?”, „Да, аз искам бира и шкембе, благодаря!”. Задай няколко въпроса. Слушай внимателно отговорите, но преди всичко гледай! Наблюдавай езика на тялото. Което ме навежда на:

Съвет четири: Следи какво правят, а не какво ти говорят жените!

Изт: ReturnOfKings

„По делата им ще ги познаете”. Пише го в Библията. Няма лошо да си внимателен слушател, дори сериозно ти го препоръчвам, пък и колкото по-рядко си отваряш устата, толкова по-малка вероятност има да сгрешиш, затова си мълчи, задавай въпроси рядко, но само по лични въпроси, накарай я да говори за себе си. Да ти се разкрие. А докато тя говори, ти просто си мълчи. Така ще си по-енигматичен. Ще минаваш за замислен, сериозен тип с някаква мистика. С интересна „аура” около себе си. Пък и няма да изтърсиш някоя простотия точно когато не трябва. Помни, че словесният поток на жена, която те харесва, съдържа само 1% наченки на истината и всичко останало си е просто лъжа. Невинна лъжа. Девическо хитруване. Или нека да го наречем „поза”. Колкото повече те харесва тя, толкова повече лъжи ще ти наговори. Ако трябва да сме честни, същото важи и за твоя словесен поток към нея… Просто жените обичат да бъдат лъгани и то майсторски, да бъдат изслушвани, но не това е основната ми идея. Основната ми идея е, че за да опознаеш една жена трябва да следиш какво тя прави, а не какво ти говори. По делата ще я познаеш. Езикът на тялото е много важен, защото няма как да разбереш какъв процент от изреченото съдържа някаква истина или просто се опитва да представи харесващата те жена в идеалната (според нея) светлина. Затова следи езика на тялото. Ако си играе с косата и е леко притеснена, значи си на прав път. Ако върховете на ходилата й са насочени към теб, а не в някоя друга посока – също. Ако свежда очи първа, когато погледите ви се засекат – да не говорим. Следи какво прави, а не какво ти говори. Следващата стъпка е да потърсиш някакво „правене” заедно.

Съвет пет: Правете неща заедно. По твоя идея!

Изт: Quora

Трябва да си абсолютен тъпанар, за да я оставиш да решава с какво ще се занимавате, след като най-после си успял да я изолираш от социалния кръг, от семейството, от приятелките, от скучните обожатели. И си я „отмъкнал“ само за себе си. „Искаш ли да се поразходим?” „Свободна ли си утре вечер?” „Какво ще кажеш да отидем на кино?” са въпроси, които ще те поставят веднага в кръга на нерешителните мъже. Колкото по-красива и самонадеяна е девойката, толкова по-уверен и надъхан трябва да си ти в избора на нещата, които ще правите ЗАЕДНО. „Имам два билета за концерта довечера. Щях да ходя с една позната, но преди малко ме видя с теб и избяга (посочваш случайна женска фигура в гръб, която се отдалечава). Мисля да се възползваш”. Така е по-добре. Жените обичат драмата. Обичат категоричността. Дай им интересни сюжети, върху които да разсъждават. Лъжи ги с размах, но никога не губи чувството си за хумор! Лъжи ги толкова силно, колкото ги харесваш. Лъжи ги с езика на любовта. От това никой не е постардал досега. Напротив, родили са се 7 милиарда души на света.

Съвет шест: Докосвай я!

Изт: IntrovertedBadass 

Не говоря за стискане по задника или да я пипаш по гърдите на първа среща, вече не си в пубертета, просто търси физически контакт с нея. Колкото и самостоятелни да са жените в наше време, те продължават да очакват ти да направиш първата стъпка. Във всяко отношение. Изключенията от това правило са само потвърждение на правилото. Ако се е съгласила да излезе с теб, значи сигурно харесва нещо в малоумните ти шеги или в квазимодовската ти физиономия. Неверотятно, но факт. Слушай внимателно, задавай лични въпроси, гледай я право в очите, но не не забравяй да я докосваш – не срамежливо, сякаш случйно и между другото се е получило, а нарочно! Сложи ръка върху нейната в киното. Прегръни я силно през кръста, докато си правите селфи на някоя пейка. Целуни я, когато най-малко очаква. Ако те отблъсне категорично още при първия опит, значи пак ще лъскаш бастуна. Какво толкова? Остави момичето на мира и го изпрати до вкъщи като истински джентълмен! Тя сама ще те потърси в следващите няколко дни, ако просто е била срамежлива. Ако не те потърси, не я търси и ти. Ако настъпи „гузно мълчание” след дръзкия ти опит, обаче, сигурно има още върху какво да „поработиш”, скъпи загорял млад приятелю!

Съвет седем: Поставяй себе си на първо място. Винаги!

Изт: RomanceWays 

Ето тук най-лесно се дъниш! Спечелиш ли веднъж интимността и доверието на противположния пол, ти се превръщаш в изтривалка. Започваш да угаждаш. Да променяш себе си според нейните предпочитания. Правиш всичко, за да може на „принцесата” да й е удобно, нали така? Това ще я доведе до скука, ярост, презрение и, в крайна сметка, до отвращение от теб. Заради неспособността ти да бъдеш мъжа, когото тя първоначално е харесала. Целувката й ще те превърне от принц в крастава жаба. Колкото и бъчви с вино да изпиеш след това, нищо няма да промени факта, че си се издънил в най-сериозния тест, а именно – в умението да поставяш себе си на първо място. Винаги. И независимо от всичко! Твоето хоби. Твоята музика. Твоята работа. Твоите приятели. Твоето място. Запомни го добре! Момичетата обичат момчета, които поставят себе си на първо място. Всъщност, точно това ги кара да различават „момчетата” от „мъжете”. Те ОБОЖАВАТ мъже, които знаят какво точно искат. Какво точно искаш няма никакво значение. Значение има само дали поставяш себе си пред нея. Накратко: изборът, пред който си изправен, загорели млад приятелю, е дали да се превърнеш в неин роб или в неин Бог. Повярвай ми, принцесите не бленуват за интимност с прислугата в своите покои. Те копнеят за Завоеватели. Остави на загубеняците слугинската роля!

Съвет осем: Накарай я да ревнува!

Изт: Understandingrelationships 

Сигурно смяташ за кофти идея да я запознаеш с бившата си приятелка, която все още си пада по теб или да флиртуваш открито пред нея с други жени. Сигурно майка ти не би одобрила подобно поведение… Така е, защото обществото, за разлика от твоята майка, която ти мисли доброто дори в своето незнание, съвсем умишлено и целенасочено се опитва да те превърне в един „торен бръмбар” – в отговорен млад Сизиф, който цял живот ще бута „лайното” нагоре по баира и ще си плаща сметките винаги навреме, без да му хрумне дори за миг идеята, че има по-приятни начини да си изкарва свободното време… Бъди революционер и прави точно обратното на популярните масови заблуди! На така наречения „общоприет морал”. Накарай я да ревнува! Направи го нарочно! Направи го, за да сте щастливи заедно. От „дядо” си да знаеш, че една жена никога не би наранила мъж, който си има резервни варианти. По-скоро ще се състезават за теб, отколкото да те изгубят. Мъжете с резервни варианти никога не ги изоставят, загорели млад приятелю!

Съвет девет: Работи върху себе си!

Изт: Fitness B&W 

Спортувай, чети, пътувай по света, раздавай се изцяло в нещата, които ти доставят удоволствие. Развивай се в области, за които знаеш, че си добър по дефолт. Не го прави, за да трупаш пари, мускули, статус или други преходни неща, с които неизбежно ще впечатлиш някоя дама. Не го прави с тази цел, освен ако не искаш да си банкомат на два крака, секс играчка или „трамплин” за жените към обятията на друг мъж, който знае по-добре от теб как да граби от живота! Превърни себе си в цел, а не в средство. Тогава и в пещера да се завреш, пак ще се намери някоя, която да дойде и да задоволи порочните ти мераци, скъпи загорял млад приятелю!

Съвет десет: Губи стратегически!

Изт: Jamiiforums 

Давай на своята кралица възможността да печели понякога! Поспори с нея и се остави да бъдеш убеден в правотата на нейните аргументи. Послушай нейните съвети за това-онова. Сложи си ризката, която ти е подарила и се „изфукай” с придобивката пред нейните приятелки. Похвали я за старанието да ти угоди. Направи й комплимент – публично и на четири очи. Естествено, тези неща са маловажни за теб, те попадат в онзи един процент, но все пак усилието, което полагаш, е важно. Важен е жестът! И още как. Говорим за „стратегически отстъпки”. Извън тях, младата дама ще трябва да се „пребори” за всичко останало, което наистина желае. Никога не раздавай похвали или материални придобивки наготово. Не бъди ходещ комплимент и банкомат на два крака! Винаги изисквай благодарност за жертвите, които полагаш в името на общото благо. Показай нагледно, че с нищо и към никого не си задължен. Предлагай апетитни „награди”, но поставяй „условия” за тяхното получаване. Нека да не се губи „състезателният дух” във връзката! Което ми напомня за съвет единадесет:

Съвет единадесет: Санкционирай отрицателното поведение!

Изт: Memoirsbymide 

Ако тя прави нещо, което те дразни из основи, накажи я за това! Далеч съм от мисълта за физическо насилие, павиан такъв, има хиляди други начини да санкционираш отрицателното поведение! Дори децата могат да станат „възпитани”, без да са изяли нито един шамар от своите родители. Стига да имат интелигентни родители. А жените не са деца. По-умни са от тях. По-умни са и от теб. Затова бъди интелигентният ръководител във вашата връзка. Бъди достойният капитан. Бъди дързък. И в похвалите, и в забележките. Тя ще те боготвори за това! Ще те последва дори на края на света. „Цаката” е да се сприятелиш с нея. Да станете един отбор. Започне ли да „предава отбора”, покажи й колко си разочарован от нейното поведение! Направи го с думи и с дела, но наблегни повече върху делата. Оттегли се временно в себе си. Потърси компанията на други хора – за предпочитане такива, които са от нейния пол и изглеждат по-добре от нея. Нека да ревнува. Нека се страхува. Нека се състезава за теб! Достатъчно е това да става в нейните мисли, няма нужда да си го вадиш пред непознати… Или поне не е задължитено. Използвай лицевото си изражение за нещастие, когато комуникираш с нея. Бъди директен. ПОКАЖИ защо се държиш така. Дори кучето може да разплаче стопанина си по този начин. Бъди стопанинът, а не кучето във вашата връзка! Опашката ти не може да се вее във въздуха, когато някой предава отбора!

Съвет дванадесет: Възнаграждавай доброто поведение!

Изт: Naturalhealers 

Има хиляди начини да поглезиш едно момиче. „Номерът” е да не го правиш всеки ден, а само тогава, когато тя заслужава. Колко му е да поръчаш пица, да отскочиш до кварталния магазин за бутилка вино и да запалиш свещи, преди да се е прибрала? Колко му е да помасажираш разкошното й тяло и да го погалиш с език, преди да я обладаеш като Конан Варварина? Колко му е да изтръгнеш от бедния си речник един-два несръчни комплимента? Сметката не надвишава десет евро, а ефектът е priceless. Въпросът е да го правиш само тогава, когато тя заслужава!

Съвет тринадесет: Контролирай порното!

Изт: b4tea 

Може би най-трудният и фатален съвет, затова съм го сложил под номер тринадесет, скъпи загорял млад приятелю! Не казвам „спри порното” или „престани да мастурбираш” (защото знам, че го праиш всеки ден), казвам само, че е нужно да контролираш порното, за да не позволиш да се случва обратното – порното да контролира теб. Примерно, мастурбирай си всеки ден, както си свикнал, но недей да свършваш. Направи го два-три дни подред и после наблюдавай ефекта върху себе си и върху всичко останало, което те заобикаля! Сексуалната енергия може да поглъща Вселени, приятелю! Обуздаеш ли я веднъж, ще станеш Тестостероновият Крал на света, защото си овладял „атомната енергия” на мъжкото тяло! Едно изпразване съдържа потенциала да станеш баща на цял континент. Ето това е Силата, която разпиляваш…

Имам много „тайни” да ти споделям още, загорели млад приятелю, но тези няколко са достатъчни. Засега. Искам в лицето ти да виждам истински млад мъж, а не пикльо, който се гъне под заплахата от шамар (нежен, женски, с дълъг маникюр). Искам да знам, че утре, ако ножът опре до кокала и се наложи да клечим в един окоп, ти ще имаш характер поне дотолкова, че да ме прикриваш с полуавтоматични откоси, докато пълзя под бодливата тел към врага. Нищо не пречи още сега, преди ножът да е опрял до кокала, да започнеш да развиваш „гръбнак” и „тестиси”, следвайки съветите по-горе, за да може да си готов да заемеш мястото, което природата ти е отредила в този свят. Защото в трамвая първо сядат болните, после възрастните, после жените, след това са децата и накрая си ти. На бойното поле, обаче, заминаваш с предимство. Иска ми се да мога да разчитам на теб, опазил ме Бог, ако някога се наложи…

Тихомир Димитров 

декември 22, 2015

Намрази постъпката, вместо себе си, защото твоят път продължава…

gnsdgndfj

Изт: theunboundedspirit.com

Щом четеш тези редове, значи твоят път със сигурност продължава, скъпи приятелю! Стъпка по стъпка. Върху грешната Земя.

Всъщност, в нея няма нищо грешно. Или сгрешено. Нито в теб. Напротив, перфектно си пасвате. И бас хващам, че сте създадени един за друг! Със Земята. Но не и с постъпките, които те карат да се чувстваш зле. Тях би трябвало да намразиш. Вместо себе си.

Защото Пътят продължава. Без съмнение. Крачка по крачка. Стъпка по стъпка. По-често болезнена, отколкото радостна. Но с всяка крачка и с всяка (по)стъпка учиш.

Говоря за постъпките, с които не се гордеем особено – не се гордеем дотолкова, че да намразим себе си.

Излъгал си, намрази лъжата, вместо да мразиш себе си! Не смятам, че така ще спреш да лъжеш, просто следващият път ще има една пауза в съзнанието ти, преди да излъжеш отново. Ще има една омраза, която по изключение, веднъж в живота ти, ще изиграе положителна роля. Като спирачка. Като бариера.

Откраднал си, намрази кражбата! В затвора е пълно с честни крадци, а най-големите от тях са на свобода. И двете категории, обаче, не мразят кражбата. Копнеят за нея. Различават се само по това дали са ги хванали. Ти няма защо да се страхуваш, че ще те хванат, защото сам(а) си се хванал(а). И няма къде да избягаш. От себе си. Но да мразиш крадеца е вредно. Намрази кражбата, вместо това! Защото твоят път продължава. Само така ще продължиш и ти.

Обидил си, сигурно по невнимание. Знам колко лесно е после да обиждаш себе си, че си сгрешил(а)! Не е трябвало да казваш това или онова. Не му било мястото, не му било времето. Забрави ги тия неща! Не можеш да промениш миналото! Има само една грешка, която можеш да допуснеш и тя е да намразиш себе си. Защото си обидил(а) някого. Намрази обиждането вместо това!

Убил си, намрази убийството, а не убиеца! Сега ще кажеш: ама аз не съм убивал(а)! Сигурно е така, защото си мислиш, че само човешкият живот има някаква стойност. Подлагал(а) ли си някога животно на евтаназия? Врабчета оставяли ли са кървави следи върху предното стъкло на бързо летящия ти автомобил? Има ли много петна от мушици там? Блъскал(а) ли си бездомни кучета или котки? Минавал(а) ли си през мъртвите им тела? А дали бяха умрели? Сигурен съм, че не си ги проверявал(а) със стетоскоп. Хербализирал(а) ли си буболечки в училище? Дисектирал(а) ли си жаба в осми клас? Слагал(а) ли си отрова за мишки? Ако отговорът на поне един от тези въпроси е ДА, значи си убиец!

Аз също попадам в тази категория!

Но мразя убийството. Мразя го дотолкова, че онази спирачка / пауза / бариера в съзнанието ми пречи да смачкам досадна муха или комар, например! Това би било по-лесният начин, но омразата ми към постъпката е по-силна даже и от мързела. Откакто мразя убийството, се старая да улавям досадните гадини по най-деликатния начин и после да ги изхвърлям на свобода, като им причиням колкото се може по-малко страдания. Трудно е, защото ръцете ми са големи. Веднъж скъсах крачето на един паяк в процеса и замалко да намразя себе си. После си припомних, че това не е правилният начин. Вместо да мразя себе си, намразих късането на крака. Независимо дали става дума за паяци или за хора! Защото не мога да ги залепя след това. Но не мразя себе си, не. Моят път продължава. Твоят път също продължава, скъпи приятелю!

Това е Коледният ми подарък към теб:

Намрази постъпката, вместо себе си, защото твоят път продължава…

А, да, и това:

Весели празници!

Тихомир Димитров 

февруари 17, 2015

Мъжете са лесни

egb

Изт: the-dating-genie.com

В началото подходих наивно към сайтовете за запознанства. Мислех, че ще ми помогнат да си намеря приятелка. Как я докарах до това положение ли? Ами, много лесно: гаджето ми избяга с чужденец, приключи следването и купонът свърши! Знаете как е: от работа вкъщи, от вкъщи – на работа. Социалният кръг се стеснява и накрая оставаш сам. Повечето ти приятели са семейни. Липсва среда, липсва и възможност за нови връзки. Остават само сайтовете за запознанства, а те са пълни със самотници като теб.

Та, в началото подходих наивно. Регистрирах профил, качих няколко снимки, описах се достоверно и зачаках. Нищо. От близо 30 000 жени в десет сайта за запознанство нито една не пожела да ме заговори. „Окей – реших аз – сигурно е като в реалния живот. Мъжът трябва да направи първата крачка.” Прекарах дни наред в разглеждане на женски профили. Чувствах се като дете в сладкарница. Внимателно подбирах дамите, на които да изпратя съобщение. Бях изискан, възпитан и мил в обръщението си. Написах близо 200 уникални писма. И зачаках. Отново нищо. Никоя не ми отговори. Дали не бях прекалено нетърпелив?

Започнах да изпращам съобщения само на момичета, които са онлайн, за да съм сигурен, че ги получават в реално време. Стигна се до размяната на две-три реплики и толкоз. Това беше резултат от близо едномесечен труд! Побеснях. Съотношението мъже към жени в сайтовете за запознанство сериозно надделяваше в полза на мъжете. За да привлека вниманието на женската аудитория, трябваше да сменя „имиджа”. И го направих.

Изтрих профилите навсякъде. Избрах най-неизвестната австралийска агенция за фотомодели. Свалих портфолиото на най-неизвестния австралийски манекен. Редактирах снимките с фотошоп, за да изглеждат като любителски. В новите профили писах, че съм син на разведени родители – баща англичанин и майка рускиня. Излъгах, че прекарвам половината си време в Лондон, където имам собствен апартамент, а другата половина в Москва и Петербург, където помагам на майка ми в управлението на рекламната й агенция.

Подбрах 30-те топ мацки в сайта. Изпратих им едно и също съобщение. Още не бях привършил с копи-пейста, когато отговорите заваляха.

Близо две седмици се забавлявах да въртя около малкото си пръстче най-алчните курви в нета. Бях щедър на обещания: предлагах им да ги разходя из Лондон, изкушавах ги със скъпи подаръци, модна кариера и живот сред елита. Игнорирах всяка на момента, в който приемеше нещата твърде сериозно. Прекарвах цели нощи в чатене. Дадох пълна свобода на творческото си въображение. В един момент ми писна. Разбрах, че трябва да се превърна в човека от профила, ако искам да си намеря приятелка – такава, която да става за показване. С други думи, нямах никакъв шанс!

Тогава се превърнах в „жена”. За пореден път изтрих всички профили и създадох нови. Бях научил достатъчно за поведението на жените онлайн. Реших да се възползвам от новите си знания. Качих примамваща галерия и обещаващо резюме. Е, този път буквално ме заляха от съобщения! Всеки път, когато влизах в някой от профилите, заварвах тонове писма: от загорели чекиджии, мускулести „батковци” с Бе-Ем-Ве-та, съмнителни „бизнесмени”, порно актьори и обикновени воайори. Така се запознах със Сахиб. В сайтовете за запознанства има много индийци, които копнеят за бяла плът. Именно те са най-лесни.

Сахиб беше разведен адвокат. Говореше зле английски, имаше малък опит с интернет, голям нагон и пилешки мозък. Супер наивно копеле! Разигравах го близо три седмици. Изпращах му още и още снимки от „личния” си архив. Пишехме си часове наред за неговия истински и за моя измислен живот.

Дойде неизбежният момент, в който трябваше да се чуем по телефона. Спешно се нуждаех от женски глас! Сестра ми първоначално отказа да съдейства. Нарече ме „идиот”, но срещу сто лева промени мнението си на 180 градуса. Изведнъж се превърнах в „гений”. Обещах й още толкова, ако изиграе ролята добре. Накарах я да прочете логовете от чата, за да е подготвена. Купих предплатена сим карта и една вечер той се обади.

Говориха близо два часа! Сахиб налапа стръвта заедно с въдицата! Вече нямаше съмнение, че жената на мечтите му е истинска! Превърнах се в заплаха за човечеството – красавица с интелект. За нещастие на индиеца „красавицата” беше „обещана” на друг. Строгият й баща не търпеше никакви възражения! И Сахиб предложи да ме „спаси”. Изрази желание да докаже сериозността на намеренията си чрез скъп подарък.

Естествено, нямаше как да ми го прати у дома, заради „строгия баща”, затова му дадох номера на пощенска кутия, която регистрирах в съвсем друг град. Получих дискретна кутийка, в която се мъдреше златен годежен пръстен с диамант и успях да го продам за 2000 долара! Последваха още подаръци. Месец по-късно дойде пластика с няколко хилядарки. Пин-кода получих по имейл. Парите трябваше да ми послужат да организирам бягството си от България, да купя самолетен билет и да замина за Индия, където Сахиб вече стягаше нов дом за европейската си жена. Ежедневно ми изпращаше снимки от жилището с изглед към морето и любовни стихове. Никой нямаше да попречи на „любовта” ни!

За нула време щях да се превърна в милионер!

Та Сахиб беше само един от многото!

Сега излежавам ефективна присъда. Виновна е алчността – моята и тази на сестра ми. Като разбра, че не мога без нея, тя започна да ме изнудва. Стоте лева, които получаваше за разговорите с индиеца, вече не бяха достатъчни. Разбрахме се да делим плячката 50 на 50. Междувременно „зарибихме” и други мъже – самотни турци, американци, араби, англичани. Сестра ми спря да ходи на работа, защото изкарваше повече от телефонни разговори у дома.

За съжаление, реших да премълча един от малките подаръци на Сахиб, но тя разбра и направо пощуря! Скарахме се жестоко. Реши да послуша „гузната си съвест” и отново се върна на работа. Остави ме сам с цялата бъркотия. На всичкото отгоре пратила имейл на Сахиб, разкриващ истината за измамата. Той позвънил на българското посолство в неговата страна, оттам се свързали с тукашните власти и куките ме закопчаха, докато водех интервюта по скайп с жени, които имат приятен глас. За надомна работа с висок доход. Сестра ми получи условна присъда за съучастие. Натопи ме и си спаси задника.

Най-тъпото е, че в затвора нямаме интернет. Времето тече бавно и всеки ден изоставам по малко от новостите. На едно свиждане ми обясниха за невероятните възможности на социалните мрежи, които постепенно измествали сайтовете за запознанства. Когато изляза оттук мисля да започна всичко отначало!

Но този път ще организирам нещата перфектно и ще стигна далеч. Сега разполагам с много време за размисъл. Веки ден получавам нови идеи, които внимателно си записвам. Пъзелът се намества парче по парче в главата ми. Така посрещам утрото с усмивка! Междувременно сестра ми замина за Индия и се омъжи за Сахиб. Индийците никога не се отказват! Тъпа кучка. Така й се пада.

Късият разказ е жанр в художествената литература, което ще рече, че героите и сюжетът му са плод на авторското въображение. Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна. 

Тихомир Димитров 

януари 16, 2015

Разговор с Архангела

arch

Бушуваше се oкеанът
Красив за боговете
За смъртните опасен
Притихнал бе човекът
Там до бреговете
С погледа си ясен

Ето го и него – носът над Атлантика. Последното парче земя. Finsterre… Краят на света. Поклонникът седна. Целуна тояжката и внимателно я постави до себе си. Десетки метри по-надолу стихията налиташе върху брега, но след всяка следваща вълна скалите се подаваха все по-високо над водата. Имаше отлив. И Луната горе, устремена към хоризонта, дърпаше морето след себе си.

Какво ли не преживя по Пътя! Мускулите му заякнаха като корабни въжета. Ръцете и врата му се опекоха на слънцето и вятъра в планините. Мазолите му станаха твърди като кост. Вече нямаше нужда от сандали – можеше да стъпва бос върху острите камъни. А и сандалите му отдавна бяха скъсани…

Притихна, заслушан в прибоя. Потъна в спомени за разбойниците, които се опитаха да го убият. За вълците, които се опитаха да го разкъсат. Благодари в сърцето си на монасите, които го подслониха и на рицарите, които го защитиха. Извади индулгенцията, връчена му от епископа в Сантяго. Целуна я. Скри я обратно в пазвата – близо до сърцето.

Загледа се в безкрая. Самотен остров воюваше с ветровете недалеч от брега. Мъртвите течения сякаш отмиваха болката, натрупана в ставите му. Облекчаваха умората, събрана по Пътя. Един голям гущер излезе изпод камъка. Огледа се. И влезе обратно. Такива като него идваха често тук. Окъсани и дрипави. Млади и стари.

Поклонникът стана, приближи бездната и запрати тоягата в небитието. Повече нямаше да му служи. Свършила си беше работата. Гонила беше кучетата. Плашила беше бандитите. Подпирала го беше по стръмните пътеки назад, в планините, където се срещнаха за пръв път. Където тя избра него, за да я пренесе до Великото море. Сега бяха свободни от задълженията си един към друг. Всеки трябваше да продължи по Пътя си сам.

Отправи молитва на благодарност към небесния Закрилник затуй, че го беше опазил жив. Благодари Му за безценните уроци и напътствия, за прекрасните съвети. Архангел Гавраил – Вестителят, Пазителят на небесните тайни, Повелителят на Луната и Водата беше негов приятел и защитник от малък. Често разговаряха с думи прости и ясни – тъй, че дори той, неукият, да може да Го разбере. Понякога в съня му се явяваше, но понякога и буден Го слушаше да говори с езика на Любовта. Помагаше му в беда. Утешаваше го в трудни моменти.

Поклонникът вярваше безпрекословно в Гавраил. Искаше му се тъй добре да познава и Бога. Затуй беше тръгнал по Пътя. А ето, че се намираше в самия му край и Бог продължаваше да бъде невидим за него. Загледан в Луната над откритото море, поклонникът каза:

– Гавраиле, тук ли си?

– Няма по-подходящо място за среща с мен. И по-подходящ начин от благодарността. Винаги, когато погледнеш към небесата, аз поглеждам обратно към теб. Защото ние никога не сме били разделени. Тук съм. Говори.

– Знаеш, тръгнах по Пътя в търсене на Бога, а ето, че вече съм в края му и никъде не Го виждам. Искам да ти задам един въпрос.

– Още преди да си ме питал, аз ще ти отговоря! Защото Господ е моята сила и Той живее вечно у теб, както у мен. Ти отдавна вече го виждаш. Дори сега Той е пред очите ти в целия Си блясък, но може би все още не знаеш това. Питай. И ще разбереш.

– Вярвам безрезервно в Теб, Гавраиле! Винаги си ме подкрепял и закрилял, за което съм Ти безкрайно благодарен! Но намирам Бог за твърде далечен. Искам да те питам, щом вече сме изградили връзка, щом познавам толкова могъщо същество като Теб, което може да мести огромни маси вода пред очите ми далеч към хоризонта, щом толкова блестящо светиш, тъй че всеки път да мога да те виждам, повдигна ли взор към небесата, щом е тъй, не ми ли стига в краткия живот, отреден ми тук, на земята, да се осланям единствено на Теб? Да отправям молитвите си само към Теб? И да не занимавам Бог с тревогите си, защото Той е твърде непонятен за мен, а Ти си ми толкова близък и сърдечен другар?

– Скъпи човече! Братко мой! Ангеле небесен! Мога да премествам водните маси и да светя в небето, защото аз съм светилото и аз участвах в създаването на водата. Всеки прилив и отлив на великия океан, който виждаш с очите си, е едно мое вдишване и едно мое издишване. Но чуй това, което ще ти кажа. И го запомни добре!

– Слушам, целият съм в слух! Напрегнати са сетивата ми до край за скъпоценната Ти мъдрост!

– Последният път, когато Господ издиша, Той създаде Вселената. И всичко в нея. С последното си дихание Той създаде теб и мен. Рано или късно, Той ще ни прибере обратно при себе си – там, където принадлежим. И в Космоса ще има ни звук, ни светлина. Но преди това ще минат милиони години и ти вече няма да си тук, за да го видиш с очите си. Не и във формата, в която разговаряш с мен сега. Аз вдишвам и издишвам всеки Божи ден. И всяка нощ изгрявам в небосклона. Затуй трябва да отправяш молитвите си към Бога. Защото колкото по-къси са денят и нощта в сравнение с Вечността, толкова по-силен ще да бъде отговорът на молитвата ти, отправена директно към Източника…

Очите на поклонника се насълзиха. Плачеше от любов и благодарност. Значи усилията му не бяха напразни! Значи ненапразно кожата му беше почерняла от слънцето и нозете му се бяха превърнали в копита. Колкото и рани да бележеха тялото му, колкото и болка да прикриеше дрехата му, всички те щяха да са недостатъчни за великата отплата, която получи.

– А ти, защо се усъмни? – прошепна гласът от морето.

Задуха вятър. Луната се скри зад гъсти облаци. Стана тъмно и студено. Поклонникът тръгна обратно към сушата. Наблизо имаше рибарско селище. Чакаше го дълъг път обратно към вкъщи. Трябваше да си намери място, където да преспи тази нощ, да събере сили, да отдъхне. Преди да поеме обратно по Пътя.

Тихомир Димитров 

януари 15, 2014

For the Love of Life

2+0+1+4 = 7.

Седмицата е щастливецът сред числата.

По-известна още като „късметлията“.

Затова седем снимки.

Специални моменти, заснети „случайно“.

For the Love of Life.

Пожелавам ви още (не само една) щастлива и късметлийска нова година!

Тя едва сега започва…

/клик он дъ тъмбнейлс фор инларджмънт/

029885363-big

030609917-big

030610169-big

031688308-big

da te zahape darvoto

009004914-big

И не забравяйте, че до лятото остават само три месеца 🙂

Тихомир Димитров

декември 19, 2013

Да заровим томахавката на войната

zarovim

Изт: Stuff by Cher @ cher-homespun.blogspot.com

Предлагам ви през следващите има-няма десетина празнични дни да заровим томахавката на войната. Но не само това. Предлагам ви да изненадаме себе си и да се държим НЕ като хората, които сме свикнали да бъдем, а като хората, които искаме да бъдем. Да изненадаме себе си, един вид. Ама наистина!
Примерно, ако сме болници, нека се държим като здрави. Да говорим като здрави. И да мислим като здрави. Нека „заровим“ темите за болежки, оплаквания, лекари, лекарства и през следващите има-няма десет празнични дни да действаме, говорим и мислим (в същата последователност) като такива, каквито искаме да бъдем, т.е като ЗДРАВИ хора. Пък да видим каква ще е разликата. Току виж ни харесало да бъдем здрави.
Ако сме притеснени с парите, нека се държим, говорим и разсъждаваме като богати хора. Не е трудно, ще видите. По-важното е да започнем с действията. Гарантирам ви, че дори с пет лева да сте останали преди Коледа, има поне пет човека, които са закъсали за пари повече от вас. Споделете 50 стотинки от вашите 5 лева с тях. Дайте десятък на Съдбата, пък вижте какво става…
Неуспелите нека си представят, дори само за десет дни, че така нареченият им успех, към който толкова много се стремят, най-после вече е факт. И да прекрачат границата. Да минат една крачка напред… Да видят какво следва. Как ще се почувствате тогава? Какво бихте направили? Което е първото нещо, което ще предприемете след покоряването на заветния Връх? Направете го още сега! Или поне най-доброто, на което сте способни от тази идея. Изненадайте себе си. Минете една крачка напред. Изпреварете времето.
Мразещите, хленчещите и негодуващите, нека да изненадаме сами себе си и да обичаме, да бъдем оптимисти, при това – доволни оптимисти. Само за десет дни. Няма начин да пострадаме. Най-много да разберем, че каквото е отвътре, такова е и отвън; каквото повикало, такова се обадило; каквото си надробил, това ще сърбаш. Най-много, поне за десетина дни, светът да ни поднесе повече причини за любов, повече поводи за оптимизъм и повече радост. Пък току-виж ни харесало…
И, моля ви, нека се опитаме да простим! Не завинаги, а само за десет дни! Замислете се, че хората, които в момента мразите в червата си, които отричате, които толкова много ненавиждате – всички те, заедно с вас и мен, независимо от техните, вашите и моите постъпки, успехи или провали, всички ние след 100 години ще сме кости, на които никой няма да помни дори името. Или хайде, ще го помнят двама-трима души. Или двеста хиляди човека. Или два милиарда. Но какво значение биха имали тогава злободневните ни крамоли? Ще можете ли да вдишате от гъстотата на зимния въздух и да кажете „Обичам те. Прощавам“? Няма да можете, защото шоуто ще продължава без вас. Сега и само сега можем да си го позволим. Сега няма да ни струва нищо. Сега няма да ни коства никакви усилия. Да го кажем, да го помислим и да го почувстваме. Не гласно, не наяве, не от трибуната, а само на себе си. В тишината на зимната вечер. Пред смаляващата се луна. Пък да видим какво ще стане… Как ще се почустваме. Дали пък няма да ни хареса? Можете ли да изненадате чак толкова себе си?
Коледата е сезон на чудесата above и beyond. Очакваме чудесата някъде извън нас, без да сме въвлечени в тях, без нашето собствено участие. Аз ви предлагам коренно различна стратегия. Нека да изненадаме себе си и поне за кратко да станем автори на някакво малко, индивидуално чудо: беднякът да дари, болникът да утеши, самотникът да изслуша, уплашеният да вдъхне кураж, мразещият да заобича, затвореният да сподели, непримиримият да прости. Пък да видим какво ще стане…
Каквото е отвътре, такова е и отвън.
Каквото повикало, такова се обадило.
Каквото си надробил, това ще сърбаш.
Да изненадаме себе си и да си подарим по едно малко чудо.
Подробност е, че няма как да остане несподелено.
Желая ви весели празници!

Тихомир Димитров

декември 9, 2013

Когато Любовта и Вдъхновението си подадат ръка…

…се получава ето това:

Еваларка!

Не спирайте да вдъхновявате!

Тихомир Димитров

април 17, 2013

Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

kakvo 6te kajete

Изт: questpointsolarsolutions.com

Да не забравяме, че само преди 500 години земята беше плоска и океаните изтичаха от нейните краища…Може да се окаже, че всичко, на което са ви учили някога, е опашата лъжа! Говоря за вашите ментори: първо донорът на майчиното мляко, т.е собствената ви майка, после твърдата десница на бащата, след това възпитателките в детската градина, учителите, приятелите, сред които толкова лесно се разпространява лъжата, след това лидерите, харизматичните личности в работата и в обществото, шефовете, господарите, началниците, политиците, демагозите, експертите и така наречените „авторитети“, плюс пазителите на традицията: вездесъщата рода, която винаги знае решението на вашите проблеми, но никога не преодолява своите; бившите ви и настоящи гаджета; новинарите по телевизията, кино звездите, формиращите мнение блогъри; всички тези хора, сред които се нареждам и аз, които без съмнение са ви лъгали, лъжат и ще продължават да ви лъжат. Не защото са лоши хора, а просто защото и тях са ги лъгали. Систематично. Цял живот. Лъгали са ги същите тези не-лоши хора от същите тези категории, изброени по-горе. Не от зла умисъл, по-скоро от липса на всякаква мисъл. По навик. Като автомат. От незнание.

Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Примерите са практически неизчерпаеми, затова ще „хвана“ само три от тях и ще ви ги хвърля на масата като мокри, голи, дишащи шарани:

Родолюбието като „добродетел”

Тази свята майчица родината! Кой не е лял кръв за нея? Кой не е готов да положи костите си в нозете й? На „майката“, с която единствената форма за комуникация са: сметките, данъците, таксите, ревизиите, проверките, глобите, принудата, заявленията, исканията, декларациите, предупрежденията, жалбите, молбите и договорите….тоест, всичко друго, но не и майчиното мляко…

Някои ще ме коригират, че има разлика между „родина“ и „държава“, но щях да се съглася с тях само, ако можех да избирам родината и, ако този избор не водеше винаги до едни и същ краен резултат – държавата. Защото можеш да си без родина, но не можеш да си без държава.

А тя върви с куп досадни ограничения: не можеш да пиеш бира в парка или на плажа през лятото, не можеш да гледаш похотливо колежките в офиса, нямаш право да се съмняваш в решенията на Председателя и т.н.. Неспазването на тези ограничения варира от глоба до кучешка смърт в концентрационен лагер.

Независимо дали става дума за САЩ, Северна Корея или Афганистан, между държавите има нещо общо, което винаги дразни и това, в сто от сто примера, е принудата – на една имагинерна общност (юридическо лице) върху реалния живот на живи и дишащи хора, от плът и кръв.

Принудата е точно обратното на майчиното мляко…Може да си човек без родина, но не можеш да си човек без държава. И винаги ще се намери някой със съмнителен морал, който да се възползва от любовта ти към един идеал, какъвто е родината, за съвсем реалните си, жестоки, дори нечовешки, егоистични намерения. Разбира се, има цивилизовани и нецивилизовани държави.

Каква, обаче, е разликата дали ще се кланяш на комунистическия Председател или на корпоративния си бос, след като и двамата те държат за топките, било с доживотна каторга, било с доживотна ипотека, заради собственото ти съгласие да приемеш техните непроверени (винаги са непроверени) ценности като свои?

На мен, примерно, ще ми е трудно да ви убедя, че младият ви, хубав син, който току що е навършил 18 години и е все още е девствен, трябва да умре от насилствена и жестока смърт, но, ако ме облекат в зелена дреха с цветни пагони, ако ви го обясня не лично, а по телевизора и, ако за „аргументи“ използвам две ключови емоции, каквито са любовта и страха, а.к.а: страхът от чуждото и любовта към своето, плюс вярата ви в един идеал, какъвто е Родината, то тогава вие най-вероятно ще ми поверите своя 18 годишен син, за да правя с него каквото си пожелая и аз най-вероятно ще го изпратя на жестока и насилствена смърт върху бойното поле, за да докажа нещо на идеологическия си противник. Не мислите ли?

Тъй като този блог се чете предимно от осъзнати хора съм почти сигурен, че не мислите… Но това не пречи горният сценарий да се повтаря отново и отново в продължение на хилядолетия. От любов към своето и от страх към чуждото. От вярата в идеала. Един от най-опасните идеали е Родината. Забележете, само преди няколко години тя беше „татковина”, т.е усещаше се твърдата десница на бащицата. И бащицата беше готов да осъди децата ви на смърт в името на един идеал, в който вече не вярва никой. Щеше да изпрати децата ви на смърт срещу турците, чиито серияли поглъщаме сега. Или срещу „империалистите“, чиито модни стоки обличаме и, пред чиито поп икони се покланяме. Щеше да докаже нещо, с горещата кръв на децата ви, на идеологическия си противник. Щеше да го убеждава по този начин, че е прав. Че своето е по-хубаво от чуждото. Че нашето е по-ценно, защото си е наше! Толкова ценно, че си заслужава дори да те овъглят жив, за да го опазиш. Още преди да си се отървал от девствеността. И залогът за всичко това е злоупотребата с една опасна любов, каквато е любовта към родината. Идеалите се менят, но реалността си остава. Днес нещата не са се променили много. Само формите се изменят. Действителността си остава. И проблемът въобще не е национален.

Вземете десет младежи от десет произволно избрани страни, включително Бангладеш, Сомалия и Северна Корея. Попитайте ги с какво се отличава Родината от останалите държави. Ще получите един и същ отговор: Тя е най-яката, няма по-яко място от Родината! А сега ги накарайте да се аргументират. Попитайте ги „Защо?“. Отново ще получите един и същ отговор: Защото е моята / нашата / на моите / нашите предци. Демек: „Моето си е най-хубаво, защото си е мое“. Чудесен аргумент, а? Не мислите ли? Тъй като този блог се чете предимно от осъзнати хора съм почти сигурен, че не мислите. Така.

Всеки ден минавам с колелото си покрай една костница-мемориал. И вътре е пълно с черепи – на 18 годишни деца – промушени, прегазени, разстреляни, взривени, изгорени живи – за „правото“ да се наричам българин, а не китаец, турчин, сърбин или кореец. Примерно. Все едно, че го избирам това „право“. Все едно, че където и да избера да отида (или където и да се родя) няма да минавам покрай такива могили…

Не ме разбирайте погрешно, родолюбието е естествена човешка потребност, като необходимостта от общуване и от принадлежност към едно по-голямо цяло. Проблемът е, че съществуват личности със съмнителен морал, за които между родолюбието, като чист идеал и държавата, като форма на принуда за постигането на съвсем егоистични цели, винаги стои знак за равенство. И в десет от десет случая те ще се възползват от него.

Човек, меко казано, трябва да бъде разумен и да знае къде точно са границите на здравословната любов към един чист идеал и откъде започва съвсем реалната злоупотреба, като принуда, с нечиста, користна цел. Идеалите са за това – да не се бъркат с действителността. Проблемът е, че цял живот ни възпитават в идеали, а после ни се налага да живеем в реалния живот. А там между любовта към родината и държавната принуда стои знак за равенството. И винаги има кой да се възползва от това. Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Слава на труда!

Комуизмът отмина, но възхвалата на труда си остана. Сигурен съм, че ви е по-симпатичен бачкерът, който едва свързва двата края от рентиерът, който печели два пъти повече, но без да си мърда пръста. Или от късметлията в казиното. Или от собственика на казиното. Няма значение. Важното е, че трудът се „цени“.

Разбирате ли, аз нямам нищо против да е така. Мен също от малък са ме лъгали, че трудът е добродетел – похвално занимание, което сякаш се насърчава от обществото. Лъгали са ме, че е хубаво парите да се изкарват с труд и пот на челото. И стига това да не се наказваше от обществото, аз нямаше да имам нищо против красивата, опашата лъжа. Отново привеждам примери:

Ако сте късметлии доходът ви да се формира едновременно от наем и от работна заплата, то неизбежно ще забележите, че 50-60% от трудовото ви възнаграждение се отнема от обществото под формата на данъци, такси и осигуровки, а от наема – доход, за който дори не сте си мръднали пръста – ви се отнемат само 10%, при това след приспадане на определени разходи, които ви се полагат. Интересно защо на работниците не им се полагат необлагаеми разходи? Същият принцип важи за доходите от хазарт, лихви, ренти, дивиденти, патенти, авторски права, лицензи и още много други, като общото между тях е, че изработеното с труд винаги се наказва, а полученото наготово винаги се поощрява.

Нямам нищо против и това да е така. Възразявам само да празнуваме „деня на лъжата“ и на 1 май, защото, макар всички да вярват в опашатата лъжа, съвременното общество наказва труда по-строго дори от престъпността.

Затова умните родители учат децата си не как да работят, а как да станат успешни търговци, рентиери, лихвари и банкери. „Богат татко / беден татко“ и „Конспирацията на богатите” от Кийосаки са две книги, които имат да ви разкажат още много по въпроса…

Справедливост за всички

Друга опашата лъжа, в която сме свикнали (защото така са ни възпитавали) да вярваме е, че трябва да има, че изобщо някога е имало и, че е възможно да има….справедливост. За всички, при това! „Неприятната“ новина е, че откакто свят светува животът си е маса несправедлив: жестоки хищници с кървясали муцуни разкъсват красиви и безопасни добичета; грижовни съпруги и майки са пренебрегвани заради арогантни зли кучки, които са обект на всеобщо обожание; кротки и услужливи момчета си лягат сами заради грубияни, които са по-предпочитани от тях дори, когато са в затвора; двойкарите от училище стават работодатели на децата на своите учители, а истинските Учители ги разпъват на кръста.

Такива са нещата. Такива са били. И такива продължават да бъдат. Поне засега. Щеше да бъде много по-лесно да ги приемем, ако не ни бяха възпитавали (поради незнание), че справедливостта, изобщо, съществува. Че трябва да има справедливост. Че е възможна. За всички. Че хората са равни пред закона. Че имат еднакви права. Еднакви възможности. Това никога не е било и всеки ден се убеждаваме, че не е така.

Справедливостта е още един чудесен идеал, с вярата и любовта в който се злоупотребява – за съвсем реални, егоистични цели. Общото между идеалите е, че те са за това – да не се бъркат с действителността. Идеалите не съществуват на практика, те са идеи с непостижим характер – обещания за утре, с които се злоупотребява днес. Проблемът е, че цял живот ни възпитават в идеали, а после ни се налага да живеем в реалния живот. Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Искаме, примерно, от журналистите да са безпристрастни. Но те са служители на частни компании, които по закон съществуват само и единствено с цел печалба, а хлябът на въпросните журналисти зависи единствено и само от печалбата на техния работодател. Следователно, липсва всякаква логика да очакваме безпристрастност от хора, чийто доход, в т.ч. и храната на децата им, зависи от фирми, които по общоприетите закони, правила, норми, традиции и търговски обичаи са принудени да функционират в среда, където оцелява този, който получава най-много. Защо тогава се учудваме, че неговите служители защитават интересите на партията, организацията или личността, която плаща най-много?

Или искаме, примерно, от политицте да са честни. Честен политик и безпристрастен журналист са оксиморони. Те не трябва да стоят в едно изречение. Нито граматиката, нито действителността го позволяват.

Аз нямам нищо против и това да е така. То си е част от живота. Имам против само да ме убеждават, че справедливостта, изобщо, е възможна. Че съществува и, че трябва да съществува. Че „всички са равни пред закона“. Че идеалите стоят по-високо от ресурсите в едно общество, което би продало и майка си за ресурси, най-малкото защото бъдещето на децата му зависи от тях.

Накратко, нямам нищо против фикцията за „справедливост“, в която всички сме повярвали. Аз обичам фантастиката. Имам против само да ме убеждават, че Люк Скайуокър не е герой на талантлив режисьор, а личност, която реално живее сред нас. Вярването в идеали, на които са ни възпитавали от чисто незнание, прави живота по-труден за живеене и по-мъчен за приемане.

Тихомир Димитров

Следваща страница »