Писателският блог на Тишо

януари 31, 2015

Нърдовете наследиха света, но все още не го знаете

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 5:17 pm
Tags: , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

asfbfb

Изт: nerdyapplebottom.com

А може би и те не го знаят. Репликата е от филма „Алгоритъм”. Използвам английския термин, защото не мога да открия българския му еквивалент. Гугъл преводачът предлага „маниак”, но това, някак, не е точното определение. Намирисва на педофилия и на сексуални извращения. Не става и „зубрач”, защото е по-близко до гийк. Пък и зубрачите рядко са добри практици…

В различните дефиниции за „нърд” из нета четем: „стеснителен човек, на когото му липсват социални умения и е отегчително задълбочен в специфична сфера на знанието” или „тясно специализиран експерт в дадена техническа област”. Има и аналогии с аутист, гений, лузър, загубеняк. Все неточни определения.

Според речника на Кеймбридж, нърд е „личност, в повечето случаи мъж, който не е физически привлекателен и се държи странно в обществото”. Второто им определение е за „личност с краен интерес и задълбочени познания в даден предмет, обикновено сързан с компютрите”. Друг авторитетен речник, пък, определя нърда като: „…стеснителен, непохватен, заслужаващ състрадание човек, който не притежава соцални умения и е болезнено отдаден на скучните си занимания, свързани с изучаването на определена научна материя.”

Както и да дефинираме нърд, схващате значението.

Нърдовете са новите магнати, модерните милиардери. Силиконовата долина е пълна с тях. Бил Гейтс е нърд. Лари Пейдж и Сергей Брин са нърдове. Марк Зукърбърг е нърд. За незапознатите, това са хората, създали Майкрософт, Гугъл и Фейсбук.

Нърдовете са навсякъде около нас. Това са хората с нечовешки големите заплати в ай ти сектора, които изкарват повече от президента. Това е онази прослойка от обществото, за която безработицата е само прищявка, дори в най-лошата криза. Това са личностите, без които дори страшните тайни служби не могат да ни следят. Това са учениците, които помагат на учителя си по програмиране да изнесе урока в час. Това са студентите, които напускат университетската скамейка в най-престижния кампус, за да се затворят в гараж, който ще се превърне в корпоративен гигант, без чиито продукти и услуги съвременното образование, дори в най-престижния кампус, ще стане немислимо и невъзможно. Това са революционерите на съвременната епоха. Джулиян Асанж и Едуард Сноудън също са нърдове.

Както виждате, определенията за „скучен”, „грозен”, „непохватен”, „заслужаващ състрадание” са малко неточни. Нърдовете също еволюират. Погледнете Стив Джобс. Технологичните гурута, идолите на новия век, авторите на алгоритмите зад търсачките, сис-админите, без които сме безпомощни в офиса и безименните писачи на милионите приложения, които използваме в преносимите си устройства всеки ден; гениите зад социалните мрежи, без които вече не можем вече дори среща за кафе да си опрделим; авторите на вируси и на антивирусни програми; хакерите, торент-мастърите, великите геймъри и създателите на игри; администратотите и модераторите на хай-тек форуми; технологичните блогъри, на които разчитаме за безпристрастно мнение; хората, които идват да ни „настроят” интернета; момчето, което викаме вкъщи, за да ни „оправи” компютъра.

Всички тях ще ги открием сред редиците на нърдовете.

Няма точно определение за нърд, но има един общ симптом, който обединява казаното по-горе: станали сме абсолютно, болезнено и безвъзвратно зависими от нърдовете. Не само обикновените граждани, потребители, гласоподаватели и данъкоплатци са болезнено, абсолютно, безвъзвратно зависими от нърдовете. Без тях не могат вече и правителствата, и корпорациите, дори мафията не може вече без тях. Нърдовете наследиха света, но все още не го знаете. А може би и те не го знаят.

Намираме се на прага на историческа промяна, която е несравнима дори с изобретяването на колелото и огъня. Мрачните прогнози вещаят глобална криза, дори трета световна война, обезценяване на парите, световни бунтове, размирици, сътресения, анархия. Теориите на конспирацията вещаят нов световен ред, в който всички ще се превърнем в роби на някакъв миниатюрен елит. Таен елит. Спори се само дали той ще се състои от гущери, от хора или от извънземни. Или от трите по малко. Наивните ню ейдж мечтатели, пък, предсказват ново, справедливо, утопчино бъдеще – едно общество, изградено само от духовно осъзнати индивиди. Ето го, подава се вече зад ъгъла, иде, „големият скок” беше извършен още през 2012 година! Светът не свърши, това е доказателството! Сега живеем в друго измерение. Стига само да спрем да ядем месо, да медитираме всекиденвно, да ходим на йога, да си купим тази книга, да посетим онзи семинар и всичко ще ни се изясни, всичко бързичко ще се оправи! Ще ми се да ги поразходя из гетата на Бангладеш, на Индия и на Китай, откъдето поризлизат и йогата, и медитацията, и вегетарианството, и гурутата, на които се кланят, за да ги попитам колко хилядолетия още ще са необходими, докато превърнеш гладния за месо, който не може да си позволи пилешко веднъж месечно, в „духовно осъзнат“ веган, който посещава семинари за личностно усъвършенстване с 300 долара входна такса…

Тайните конспирации, фаталистичните прогнози и мечтаните утопии винаги са присъствали едновременно в човешката история при смутни времена. И никога не са взимали превес, т.е всеки път се е случвало нещо ново, непредвидимо дори в най-смелите фантазии на утопистите, в най-заплетените интриги на конспираторите и в най-мрачните прогнози на фаталистите. Но никога в една от трите крайности, а винаги в четвърта, нова посока. Колкото по-подготвени сме за бъдещето, толкова по-голяма е изненадата ни от него.

Имали сме ограничеността да вярваме с хилядолетия, че определена религиозна вяра, дадена политическа идея или вид икономическа система са в състояние да подобрят човешкото битие, да повишат качеството на живота за всички, за цялото общество. Вярвали сме толкова фанатично в такава глупост, че сме се избивали като мухи в продължение на хилядолетия заради една или друга религиозна вяра, политическа идеология или икономическа система. Сменили сме сотиици, дори хиляди такива, докато накрая не се заговори за „края на историята”. Е, ако под „история” разбираме само политиката, икономиката и религията, то да, определено иде краят на историята. Безсилието на политиката, религията и икономиката като средство за постигане на всеобщо благоденствие са видими вече и с просто око. Причината е в техния хищнически характер. Защото те не могат без да плюскат и, ако не са заети с изяждане на враговете, изяждат себе си. Преди това се случваше прекалено бавно, за да го забележим, внуците непрекъснато повтаряха грешките на своите дядовци, а синовете – на своите бащи. Но после се появиха нърдовете, които създадоха интернет. И светът стана прекалено малък. А достъпът до знанията и информацията, до опита и болезнените спомени, до преживяванията, натрупани от цялото човечество, стана светаквичен. И универсален.

Смешно ми става като гледам желанието на стари политически, религиозни и икономически доктрини да подложат крак на приждащата река в очтаяния си опит за самосъхранение.

Но какво като знанието е толкова достъпно, след като все по-малко хора се интересуват от него? Младите не четат! Това също е голяма глупост, папагалски израз, който повтаряме, без да сме го проверили лично на практика и, който опитът категорично опровергава, но дори да приемем, че е вярно, че младите действително вече не четат (хартиени книги), дори тогава пропускаме една много съществена особеност – те през цялото време ОБЩУВАТ. С изключение на часовете, в които сънуват. Общуват с целия свят. Човечеството никога не е било толкова свързано, никога не е общувало толкова активно и никога комуникацията между индивидите не е била толкова лесна, достъпна, бърза, светкавична, интерактивна, лишена от пространствени или времеви ограничения.

Пристрастени сме към общуването, а знанието е само на два клика разстояние.

И за всичко това са „виновни” нърдовете. Комуникацията е невъзможна без тях. Но какво постигаме, като толкова много общуваме? Как ни променя това? Преди трябваше да обиколиш света, за да разбереш, че всички хора са еднакви, сега това разбиране също е на два клика разстояние. А какво значи еднакви? Не, не са еднакви в своите знания, качества, дадености, възможности и среда, но са абсолютно еднакви в своите стремежи. Всеки човек на тази планета се стреми към щастието и всеки го разбира по различен начин, но колкото повече общува, толкова повече разбира, че споделя общия стремеж на човечеството към щастие, че под общия знаменател на щастието всички хора са равни. Но доктрините, които се опитваха да наложат щастието външно, да го уеднаквят, те всичките се провалиха.

Защото се опитаха да уеднаквят потребностите на индивида, а не да задоволят стремежа му към щастие. Дори в своите потребности, обаче, хората от цял свят смайващо си приличат. И колкото повече общуват, толкова по-ясно разбират този факт: пълен корем, покрив над главата, пълна къща с деца, свободата да твориш и да бъдеш. Едва ли има нещо, което да описва по-добре най-високите възможни постижения за една човешка личност в краткия й житейски път, независимо от пол, раса, религия, произход, националност и убеждения…

Защото, на смъртния си одър, човек рядко мисли за сделките, които е изпуснал. Или за постовете, които е изтървал. Там, на прага, където изведнъж осъзнава своята смъртност и невъзможността да помъкне със себе си дори косъм от всичко, което притежава, човек се радва или съжалява най-много за любовта, която (не) е дал. И за любовта, която (не) е получил. Там, на края, човек постига пълното разбиране за щастие и за нещастие.

Но преди това, за да постигнем първите три: пълния корем, покрива над главата и пълната къща с деца, ние цял живот сме жертвали четвъртото: свободата да твориш и да бъдеш. Е, как можеш да си щастлив и свободен, при положение, че от теб се изисква да вложиш 50-60-70-90% от времето и от енергията си в задоволяването на елементарни, неизбежни, първични, биологични потребности? Как можеш да твориш и да бъдеш при положение, че през цялата човешка история 99% е трябвало да превиват гръб, за да може 1% да познае истинската свобода, да бъде лишен от принудата на труда и от оковите на материалното оцеляване? Как може храната, която е ежедневна, неизбежна, физиологическа необходимост, раждането, без което човечеството би било немислимо дори като потенциал и здравеопазването, без което оцеляването и съхраняването му са под сериозен въпрос, как може тези неща изобщо да струват пари? И, ако нямаш пари, да ти бъде забранен достъпа до размножаването, до оцеляването, до правото на живот? А кой гарантира имането на пари? Никой! И така, разбирате защо хилядолетия вече си дъвчем гърлата като вампири. За да се наям аз, някой друг трябва да пукне от глад, за да живея аз на топло, някой друг трябва да зъзне по улиците или под мостовете, за да си намеря работа, някой трябва да остане безработен, за да ми пишат шестица, някой трябва да получи двойка, за да си увелича пазарния дял, някой трябва да си го смали, за да забогатея, някой трябва да обеднее…

И всичката тази мъка е резултат от нещо толкова очевидно, но същевременно невидимо, толква невинно и, в същото време, зловещо, толкова възвеличавано и охулвано през вековете, а именно – МНЕНИЕТО.

Субективното човешко мнение.

Нито религиозните догми, нито политическите доктрини, нито икономическите системи правят изключение от това правило. Всички те са резултат от преобладаващото в обществото МНЕНИЕ за това КАК трябва да се живее ПРАВИЛНО. И, понеже мнението винаги е частно, субективно, то никога не може да даде отговор на универсалния въпрос: как ВСИЧКИ да живеем добре? Освен това, мнението се нуждае от противник, за да съществува, да укрепва, да се налага, да оцелява, да доказва своята правота. Трябва някой друг да греши, за да може ти да си прав! Кръстоносните походи, ловът на вещици и гоненията срещу християните преди това не са нищо повече, освен сблъсък на религиозни мнения. Всички войни са сблъсък на политически мнения. Всички кризи са сблъсък на икономически мнения.

Така, в продължение на хилядолетия, ние населяваме един преизобилен свят, в който, обаче, господстват различни мнения и тези мнения често се сменят. Изяждат своите противници, а после се самоизяждат и деградират поради липсата на опонент, който да им придава смисъл. Заради вътрешната си празнота се разпадат. Умират от недостоверния си характер. Убива ги непроверената „истина”, която някога ги е породила. От сблъсъка на мнения се получава така, че дрипави хора да просят пред витрините на бутици, претъпкани с нови дрехи; бездомници да спят върху кашони пред цели комплексни от празни, разкошни апартаменти, гладни да обикалят хамбари, пълни с жито, болни да умират пред лъскави болници, защото не са си платили осигуровката, жадни да не могат да наквасят устите си в планинския поток, защото той е по-
необходим на химическата индустрия…

А кой е въпросът, по който няма две мнения? Това е въпросът за човешкото щастие. Малцина са тези, които ще се почувстват щастливи върху кашона, гладни пред хамбара, голи пред бутика, жадни до реката. Но нито едно мнение досега не успя да изхрани всички гладни, да приюти всички бездомни, да облече всички дрипльовци в топли дрехи, да излекува всички болни. Нито политическите, нито религиозните, нито икономическите мнения успяха да го направят, колкото и да се сменяха през хилядолетията. Върховното им постижение беше да изпратят децата ни на война, да превърнат дъщерите ни във вдовици и майките ни в оплаквачки.

Но сега ние общуваме и разбираме колко сме еднакви в своите елементрани, човешки, биологични потребности. Чрез общуването започваме да разбираме колко корумпирани са политиците, колкото лицемерни са духовниците, колко безпомощни са икономистите, колко зловещ е апетитът на мнението да наложи себе си над всички останали. Нима щяхме да мизерстваме в така наречения „преход” и цял живот да спестяваме, за да построим къща на децата си, която стои празна, защото те отдавна живеят в чужбина, ако преди това десетителия наред капиталистическото мнение за „стимулиращото” неравенство и пазарната конкуренция не се беше борило с нокти и зъби срещу егалитарното, комуниситческото мнение за равномерното и „справедливо“ разпределение на благата? И какво, изобщо, чакаме да ни донесе преходът от едно мнение към друго? А какво се случва в световната икономика, политика и религия, след като не останаха вече две мнения по въпроса за общественото устройство и победилото мнение започна да изяжда себе си отвътре, да разкрива своята ненадеждност и празнота? Поради липсата на враг, на алтернатива? Точно така, случва се хаос, мизерия, насилие, тероризъм, глад, протести, анархия, нов безкраен низ от човешки страдания се случват.

Но сега ние общуваме и започваме все по-ясно да разбираме, да осъзнаваме всичко това. Нърдовете ни подариха тази възможност и без тяхното дейно, постоянно, ежедневно (съ)участие, без техния технически съпорт и знания, ние бихме се върнали в средновековието. Е, да, задкулисните играчи, корупционерите, правителствата, корпорациите, монополистите на различните мнения се опитват или директно да забранят дейността на нърдовете, или да ги купят, но истината е, че последната дума винаги имат те – нърдовете. Последното решение винаги е тяхно: да участват или да не участват. Да съдействат или да не съдействат. Да се поддадат на натиска или да не се подчинят. Да изберат ДА или НЕ върху диалоговия прозорец.

Практиката показва, че вероятният отговор НЕ става все по-популярен. Защото нърдовете рядко пожелават да управляват, те рядко искат да мачкат, но при всички случаи не искат да бъдат мачкани и са наясно със силата си, като носители на новото, виждат зависимостта, растящата зависимост на цялата обществена система от техния принос и именно тази нова власт им дава смелостта да посегнат към елементарното човешко право на щастие – към свободата да твориш и да бъдеш, към свободата да кажеш НЕ, да не позволиш да те насилват хора, които зависят от теб, които без теб са за никъде, които не могат дори да си включат компютъра без твоята помощ, без помощта на хора като теб.

И знаете ли какво? Има голяма вероятност на нърдовете да започне да им писва от цялата тази битка на мнения. Те са математици, те лесно могат да изчислят, че мненията са прозрачни, че политическите, религиозните и икономическите идеали са кухи, че се основават на ирационални предположения или на чиста проба егоизъм, на стремеж към повече ресурси и към повече власт. От страна на хора, които повече не могат да им заповядват. От страна на хора, които все повече са зависими от тях. Всички ние сме зависими от тях. Без изключения. Опитайте се да управлявате държава или, дори, опитайте се да развивате елементарна търговска дейност без компютри и без помощта на някой нърд, да ви видя!

Бидейки математически умове, нърдовете лесно могат да открият къде няма две мнения по въпроса. В уравнението 2+2 = 4 всички мнения са излишни. Така че, забравете за ню ейдж утопиите, забравете за фаталистичните прогнози и за конспирациите за нов световен ред. Животът става все по-дълъг, все по-удобен и все по-изобилен не заради политиката, икономиката и религията, а заради хората, които движат техническия прогрес. А днес той е в ръцете на нърдовете. И никога досега една господстваща прослойка, неосъзнала себе си, поставила в неволна зависмост от своите знания и умения целия свят, не е била по-умна, по-свързана, по-осведомена и по-….добронамерена. Или нека го кажем по друг начин: никога досега една господстваща прослойка не е била по-неамбицирана да управлява и по-отвратена от идеята да прегризва гърла. Ако има счупени зъби, то те ще са само в устата на стария вампир, в устата на овехтявалото чудовище, на някое древно мнение от миналото, което се опитва да подложи крак на прииждащата река.

Настъпи не краят на историята, а краят на доктрините, на догмите и на воюващите мнения. Мислите ли, че планетата няма ресурс да изхрани, да облече, да подслони и да излекува седем милиарда души? Има ресурс за 20 милиарда души, но този ресурс ще бъде достъпен за всички не в резултат от някакво егалитаристично мнение за обществения строй, на някаква нелепа утопична идея или на някаква „гениална” икономическа доктрина, нито ще бъде донесено от някой месия, а ще настъпи в резултат от внимателни, цялостни и пълни ресурси проучвания и изчисления, където няма две мнения по въпроса, че 2+2 е равно на 4.

Сега вече имаме изчислителната мощ, за да го направим. Имаме и нърдовете, които работят с нея. Бъдещето принадлежи не на някакво ново, съмнително мнение, а на абсолютната математическа точност в изчисленията на сложни машини, както и на хората, които са задълбочени в тяхното преоктиране и управление. Бъдещето принадлежи не на доброто мнение, а на доброто намерение.

Така, чрез математическата страст на нърдовете към техните все по-сложни, но все по-достъпни устройства и програми, без които все повече не можем, но чието устройство все по-малко разбираме, чрез странното вглъбяване на тези прекрасни нови хора, вестители на утрото в пещерата на човешката цивилизация, най-после и християни и мюсюлмани; и капиталисти и комунисти; и кейнсианци и монетаристи ще бъдат облечени, нахранени, подслонени, образовани, лекувани. Звучи като магия, нали? „Всяка достатъчно сложна технология може да се приравни към магията и е практически неразличима от нея”.

Е, вече има хора, които създават „прекрасния нов свят”, без той да е утопия или анти-утопия, има хора, които са надраснали „борбата и единството на противоположнoстите”, които са разбрали нищожността на мненията пред съвършенството на изчисленията. „Когато фактите говорят и боговете мълчат”. Ето един от тези хора: The Venus Project – Future by Desing

Тихомир Димитров

ноември 21, 2013

Oще шест популярни заблуди…

1/ Ти си ПО-важен

1

Изт:  http://theeconomiccollapseblog.com

„Аргумент“, който стои в основата на всички конфликти по света. От край време. Замисли се, кога се появи на фона на последните 15 милиарда години, откакто съществува материята, кога порасна, кога поумня и кога стана по-важен от всички и всичко, което те заобикаля? Десетки милиарди души са живели преди теб на тази земя и повечето са страдали от същата заблуда! Резултатите са описани в учебниците по история. И непрекъснато се повтарят. Хилядолетия наред! Дори днес някакви по-важни хора избиват други, по-маловажни, било в името на родината, на справедливостта, на Бог или в услуга на закона. The history of humanity is a history of insanity, казва Екхард Толе. С кратки моменти на осъзнаване, в които разбираш, че никога не си бил и няма да бъдеш нещо по-важно или по-маловжано от някой друг, защото никога не си знаел Кой си в действителност…

2/ Образованието гарантира по-добро качество на живот

2

Изт: Richard Lawrence Cohen on flickr

Училищата и университетите възпитават роби. Говоря за масовото образование, където попада дори Харвард. В най-добрия случай, масовото образование може да произведе надзиратели. Но те също са роби. Погледни който и да е списък с успели предприемачи. Малцина са бакалаври, другите са със средно образование. Сред служителите им, обаче, е пълно с магистри, доктори и учени от всякакъв ранг. Личности като Стив Джобс (r.i.p), Бил Гейтс и Марк Зъкърбърг днес финансират научния прогрес, но са обърнали гръб на масовото образование още като млади. Зарязали са го, в това число и Харвард, защото светът е поискал от тях действия – по-важни за човечеството от изучаването на паразитни идеи.

Не казвам, че образованието е излишно. То дори, в известна степен, е задължително, но в никакъв случай не е гаранция за по-добро качество на живот. Гаранция е само за по-високи очаквания, които генерират повече фрустрация, когато ти се наложи да продаваш сандвичи с магистърска степен в джоба. Проблемът не е в сандвичите. МакДоналд също e продавал сандвичи. Проблемът е, че в университета слушаш историите за успеха в трето лице, единствено число – от хора, които практически не са успели. Изключенията са твърде малко и, дори тогава, тези примери не са гаранция за твоя собствен успех, защото това са чужди примери – реализирани са в други обстоятелства, под влиянието на уникални за времето си съчетания от фактори и хора, които едва ли някога ще се повторят, за да породят същия резултат. Никой никъде не може да те научи на собствения ти път в живота, защото за всеки отделен човек той е уникален. Толкова за материалните учители.

Духовните учители, от своя страна, ако са искрени, ще се опитат по-скоро да те отучат от разни неща, отколкото да те научат на нещо ново. Духовните учители махат, а не прибавят. Тяхната цел е да събудят уникалния ти творчески потенциал. Той може да включва доброто образование, може и да не го включва, но последното никога и по никакъв начин не е гаранция за по-високо качество на живот.

3/ ТРЯБВА да правиш нещо

3

Изт: John Hadley Strange @ http://edm310.blogspot.com/

Трябва да си намериш работа. Да започнеш собствен бизнес. Да се занимаваш с нещо. Да довършиш книгата, която си започнал. Да си продължиш образованието. Трябва да се ожениш. Трябва да имаш деца, да издържаш семейство, да имаш собствен дом. Трябва да поемаш ангажименти. Да гласуваш. Да работиш. Да изплащаш заеми. Да спестяваш. Трябва! Защо? Защото така трябва! Защото са ти го повтаряли до затъпяване и си забравил(а) какво всъщност искаш, а вместо това си започнал(а) да правиш по инерция само това, което „трябва”.

Ако задължително трябваше да правиш нещо, щеше да идваш на този свят с някакъв договор, където щеше да пише какво точно трябва и не трябва да правиш. Щеше да си спомняш предварителните инструкции. Или на небето щеше да има ясен списък с правила, видим за всички. „Трябва” е просто хрумване, измислица, идея, приумица, навик, лъжа, илюзия или заблуда на други хора за собствения ти живот, а не някакво изискване от Реалността / Бог / Провидението / Битието / Съдбата към теб. Последните са те дарили единствено със свободата на избора. И не очакват нищо в замяна. Той, изборът, така или иначе, си върви в комплект с различни последствия.

Основното последствие от избора ти да повярваш на великата илюзия, че „трябва” нещо да правиш е способността на обществото и на другите хора да те държат в подчинение, заспал и в пълна демотивация. Демотивация за какво? Ами за собственото ти щастие! Не, че постигането му ще наруши световния ред, ще погази корпоративните интереси на някакви страшни, задкулисни, зли сили или ще попречи на другите да изживеят своето щастие. Не! Има хиляди примери, които доказват точно обратното. Щастливият човек прави щастливи и останалите. Причината обществото да те държи в състояние на хипноза, че „трябва” – под купища от правила – е нежеланието на повечето хора да си нарушават комфорта. Та нали твоето събуждане може да поразбута и тях! А не трябва! Току виж се измъкнали от комфортния уют на лъжата, че са щастливи, защото всичко са направили както трябва…

4/ Хубавите неща са скъпи

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Изт: The Most Expensive Journal

Болниците, лекарствата и операциите са скъпи. Здравето е безплатно. Затворите, загражденията, камерите и надзирателите излизат скъпо на данъкоплатеца. Свободата е безплатна. Погребенията и ритуалите са скъпи. Животът е дар. Наркотиците и алкохолът са скъпи. Щастието е безплатно. Проституцията и порнографията могат да ти излязат солено. Любовта е щедра и винаги идва като подарък. Хубавите неща не само, че не са скъпи, те са абсолютно безплатни! А можете ли да измислите нещо по-хубаво от: здравето, свободата, щастието, любовта и самия живот?

5/ Красивите момичета харесват богати мъже

Young couple on a bed

Изт: sugarbabybuzz.com

Не се заблуждавайте в това! Красивите момичета харесват красиви момчета. Красотата няма пол и никой не е лишен от естественото си влечение към нея. Що се отнася до богатите, по-възрастни мъже, които им се предлагат сами, то красивите момичета просто ги използват като банкомат на два крака. Ако искат. И, ако успеят да преборят конкуренцията, естествено. Не казвам, че това е нещо лошо. Мисля, че сделката е изгодна и за двете страни. „Щастието и любовта не се купуват с пари, но поне човек може да се пазари”.

Ако имахте избор дали цял живот да работите и да спестявате за елементарните си битови нужди или да получите всичко, за което някога сте мечтали още сега, докато сте млади, вие също бихте се възползвали. Друг е въпросът дали някога изобщо сте били изправени пред такъв избор… Което често е причина за завист към онези, които са го направили. Те живеят своя собствен живот, а не вашия и имат правото на своите собствени избори. Резултатите от тези избори също са изцяло за тяхна сметка.

Не завиждайте на красивите момичета за това, че си имат банкомат на два крака. Не всички, естествено, а само тези, които са решили. Те просто участват в сделка, където двете страни печелят, защото получават онова, което не биха имали, ако бяха разделени. Бъдете сигурни, че красивите момичета не си падат по богати мъже. Красивите момичета си падат по красиви момчета. Красотата няма пол и никой не е лишен от естественото си влечение към нея. Във всичките й форми.

6/ Налага се да избираш между духовното и материалното

6

Изт: http://www.elephantjournal.com

Тоест, за да си духовен, задължително трябва да си беден и безправен, а ако си богат и надарен с власт, то сигурно доста изоставаш в духовното си развитие. Общото между тези две популярни заблуди е, че превръщат материалното в нещо лошо, което трябва да се избягва, защото ограбва духовността и потъпква стойностите на високия морал. Ще ви разкажа една притча по въпроса. Вижте първия коментар.

Всъщност парите, като основен източник на „материалното“, сами по себе си, не могат да бъдат проблем. Те са само улеснение в бита и до голяма степен правят възможни благата на цивилизацията, които използваме всеки ден. Нищетата и алчността вече са проблем. Някои биха казали: ами да, защото са пряко свързани с парите! Но не биха били прави. Нищетата и алчността не произлизат от парите. Те произлизат от страха: страх да не изгубиш и малкото, което притежаваш или страх да опазиш многото, което си натрупал. Вкопчването, това е второто име на страха. Някои се вкопчват в имането, други в нямането, но и двата типа са далеч от духовността.

Змиите, сами по себе си, не са страшни. Страшни са само отровните змии, които те хапят, когато ги дразниш. По същия начин масово се демонизират и богатите. Ограничаващото схващане, че те задължително трябва да са грабители, а отдадените на „духовното“ задължително трябва са бедняци, аскети или светци, води до две кофти последствия: а/ дръжи те винаги на ръба на финансовото оцеляване, защото не искаш да приличаш на хората, които мразиш, т.е – на богатите и б/ кара те да мислиш, че между материалното и духовното трябва да се избира.

Предполагам всички ще се съгласят, че да се помага на слабите е ценност – качество, намиращо се високо в йерархията на „духовното“. Заможният има възможността да помогне на много повече хора и по много повече начинии от бедняка, който е неспосбен да помогне дори на себе си, а далеч от тази възможност го държи основно презрението му към първия. Страхът да не заприлича на него.

Ако се занимаваш с бизнес, значи не си духовен, а ако се занимаваш с изкуство и култура, значи си избрал духовното пред материалното. И трябва да си задължително беден. Станеш ли веднъж известен и признат автор / режисьор / фотограф / дизайнер, значи си „комерсиален“, влизаш в „мейнстрийма“, а гониш ли мухите по тавана от глад с непубликувания си роман, значи си ъндърграунд – много хип, много куул – човек, който е избрал духовното пред материалното…

Разбирате ли, тези мисловни ограничения са вкочаняващи! Много ни пречат. Нищо не спира духовното и материалното да вървят ръка за ръка, дори в повечето случаи е точно така. Удоволствието да четете тази статия го дължите на богатите хора, които са се постарали първо да поставят компютър на масата във всеки дом, после да направят софтуера му достъпен за всички и най-накрая да обвържат компютрите от цял свят в една удобна за ползване мрежа. Имената на тези хора фигурират в списъците с най-големите дарители на планетата. Ако в очите на заблудения всички богати са престъпници, то в очите на разумния само тези, които се занимават с престъпления са такива. Независимо от размера на банковата им сметка.

Налага ли се да избираш между духовното и материалното? Ако искаш да си еднакво далеч и от двете, отговорът е да.

Тихомир Димитров 

Може би ще харесате още:

Други четири популярни заблуди

Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Ако се случи това, това и това, най-после ще си щастлив и спокоен

Имаш собствено име? 

Ресурсите са ограничени?

Обичаш нещо или някого?

Ненормално е да си сам?

Криворазбраната духовност 

За щедрите бедняци и богатите скръндзи

май 12, 2013

Ако кряка, скача и изглежда като жаба, значи сигурно е жаба

jaba

Изт: science.howstuffworks.com

„Политиците и пелените трябва да се сменят редовно. По една и съща причина“

(неизвестен автор в интернет. Хе-хе )

България изглежда като страна, която се управлява зле. Държи се като страна с лошо управление и в нея се живее като в страна, която се управлява супер зле. Ако четвърт век не ви стига, за да разберете това, значи няма да ви стигнат и следващите 200 години… Политическата система просто не работи. Тя в момента реже клона, върху който седи.

Мнозина биха упрекнали народа за това, т.е българите, с аргумента, че политиците произлизат от нашите среди, че те са едни от нас, че ние сами си ги избираме и, едва ли не, сме отговорни за техните решения.

Не.

Грешка.

Първо, политиците на са част от българския народ. Те са част от един привилегирован и затворен за външни лица, самовъзпроизвеждащ се елит, отделен с твърди граници от обществото, чиито корени могат да се проследят чак до бившия комунистически, милиционерски, доноснически, авторитарен, привилегирован и затворен за външни лица, самовъзпроизвеждащ се елит, отделен с твърди граници от обществото. Който продължава да дърпа конците и до днес…Даже довчерашният ни Първи го има на общи снимки с Първия от онова време. Ако мислите, че това е „случайно“, значи трябва да си прегледате главата. Ако мислите, че носите някаква отговорност за поведението на отделен от вас, затворен за външни лица, авторитарен, самовъзпроизвеждащ се и наследствен елит, също трябва да си прегледате главата.

Да обвиняваш гражданите за грешките на техните политици е все едно да обвиняваш служителите на една корпорация за стратегическите грешки, допуснати от нейните мениджъри, които са я довели до фалит. Или пасажерите на самолета за катастрофата, предизвикана от пилота поради небрежност. Или пътниците за недоглеждането на шофьора при произшествие.

Не.

Грешка.

Отговорност за управлението носи винаги този, който седи зад волана. Точка по въпроса.

Ние, избирателите, нямаме никакъв механизъм да държим елита отговорен за това как управлява, нямаме начин (нито практически, нито законен) да го задължим да спазва своите предизборни обещания, не можем да му поискаме отчетност (освен морална) докато ни управлява, а последният не носи никаква отговорност и за гласуваните от него решения (пак освен морална).

В резултат на това, България е страна, която се управлява зле. Изключително зле. Систематично зле. Понеже се управлява от хора, над които няма никаква отчетност и контрол. Ти, аз и бай Генчо да бяхме, ние също бихме злоупотребили в среда, където получаваш всички ресурси да управляваш, но никой не ти търси отговорност за това как точно го правиш.

Можем да ги „наказваме“ само веднъж на четири години, но това е пълен ташак, с извинение за израза, защото аз, ти и бай Генчо да бяхме, все щяхме да намерим начин да се разберем как отново всички да спечелим, ако стадото вземе, че „накаже“ някой от нас на следващите избори. Да ви прави впечатление, че едни и същи личности седят около софрата вече четвърт век? Психопати да бяха, все щяха да се разберат. А те не са психопати. Те са българи. Българите сме свестни и разбрани хора.

„Изборите не променят нищо. Иначе щяха да ги забранят“. Авторът на това изказване не съм аз.

Политиците имат в ръцете си финансовия, човешкия, икономическия, медийния и административния ресурс да управляват. Но им липсва моралния. На какво се дължи това? Според мен, на чувството за отделеност. От държавата.

Напразно си мислим, че чувство за отделеност имат само гражданите. Чувство за отделеност имат и законно избраните им представители. С тази разлика, че за тях държавата е нещо, от което винаги получават (власт, пари, удобства, привилегии), а за теб държавата е нещо, на което винаги даваш (данъци, такси, осигуровки, доверие). Повечето неща си задължен принудително да ги даваш, а има и хора, които повечето неща се чувстват задължени принудително да ги получават.

Разберете, нищо друго не мотивира един човек да влезе в политиката, освен личните облаги, които тя носи. Чувството за отделеност стои в основата на егоизма, а ние живеем в егоистично, консуматорско общество, кoето налага „ценността“ да трупаш и то повече, отколкото другите са натрупали. Ако може. Как да ви обясня, че да очакваш морал от някой, натоварен с власт, от когото и да било политик в такова общество, е по детски наивно? Хората не се чувстват натоварени с власт. Те се разтоварват финансово, когато докопат ключа за „пещерата на Аладин“.

Но се връщаме на отговорността. Отговорността за това, че работиш, а не можеш да си платиш тока не е твоя. Тя е на хората, които си натоварил с отговорността да те управляват. На които си платил (скъпо и прескъпо) да го правят. Отговорността е на шофьора зад волана. На капитана зад руля. На мениджърския екип на компаннията. Акционерите може и да гласуват веднъж годишно, но през останалото време отговорността се пада на мениджърите. Персонално и лично, през всяка една минута от годината те носят отговорност за имуществото, което управляват.

Ръководителите на България през изминалия четвърт век решиха, че е възможно да прибереш само едната страна на монетата в джоба, т.е правата и привилегиите, но без отговорността за това, че са ти гласували доверие и са те натоварили с обществени механизми…не, за да си оправяш семейството, вилата и лозето, нито да си пълниш банковата сметка в Швейцария, а за да разшириш съзнанието си от егоистично до национално-егоистично, т.е поне до рамките на една нация. Да мислиш за голяма група от хора, преди да помислиш за себе си. Да станеш държавник. Да бъдеш политик.

Политиката не е мръсна дума. Мръсно е ограничението в съзнанието на онези, които не могаг да видят по-далече от носа си и използват сложните политически механизми, създадени за благото на едно общество, за да си оправят положението / родата / банковата сметка в Швейцария.

В България няма политици. Не и от ранга на политиците, живели преди 2000 години, в една древна и варварска епоха, при смешни (в сравнение с днешните) знания, условия на живот, възможности за комуникация и контрол. Но те превърнаха Рим в центъра на цивилизацията. Те създадоха стандарти за държавност и за политика. Не-политиците у нас превърнаха една богата държава в мизерно общество, където работиш, но не можеш да си платиш тока…

Връщаме се отново към отговорността. Няма действие без противодействие и не можеш да прибереш само едната страна на монетата в джоба. Това поведение натрупа значителни морални дългове през последния четвърт век, които трябва да бъдат платени. А който не си обслужва дълговете фалира. Преструктурират го, разпределят му имуществото, в по-крайни случаи дори го вкарват в затвора.

Не-политическата класа натрупа огромен пасив, който вече не може да обслужва. Наближава времето, когато кредиторите ще дойдат, за да си поискат своето. Защото законът за равновесието работи. Резултатът може да се отлага във времето, но лихвите се трупат и компенсацията е неизбежна. Има една поговорка, че Бог забавя, но не забравя.

Независимо кой ще седне зад кормилото на държавата след тези избори имам чувството, че ще се окаже в ролята на човека, който ще трябва да плати вересията на всички останали преди него. Затова отидох до урните и пуснах реален глас, въпреки че мислех демонстративно да задраскам всички кандидати…Не ми даде сърцето, тъй като и за бюлетината, и за ксероските, и за хората, които обслужват този средновековен, пълен с пропуски и възможности за манипулация изборен процес съм си платил. Лично. От моя джоб. Защото аз съм от онези, които са принудени само да дават в системата. Без да ги питат дали искат. Но Системата сега е такава. И реших да я използвам. Пуснах реален глас за този, когото искам да видя как се оказва в ситуацията на длъжника, принуден да плаща за вересиите на всички преди него. Пуснах гласа си и, за да обезсмисля едни 50 или 100 лева дадени за един брой фиктивен глас от хора, които смятат, че така ще стигнат много далеч. Ще стигнат най-много до ролята на длъжника. А някой трябва да плати сметката…

Не-политическата класа у нас в момента реже клона, върху който седи. Всички очакваха краят да настъпи през 2012 година, но не знам дали ви прави впечатление, че тогава започна едно ново начало. Дори въздухът вече е различен. Правилата се промениха. Хората стават все по-осъзнати, все по-самостоятелни и скоро няма да имат нужда да плащат на някой, който да ги заблуждава, че ги води към „светлото бъдеще“, което винаги си остава отложено за неизвестното бъдеще. Все по-трудни времена настъпват за нечестните, уважаеми. На земята се спуска справедливост и тя, за разлика от дебютния ми роман, наистина е „Справедливост за всички“. Защото се ръководи от невидими правила, чиито автори не са хората с тяхното ограничено, егоистично съзнание. Едно ДРУГО съзнание се пробужда у човечеството в момента, правейки тези, които се мислят за отделeни от него, излишни.

На знам дали забелязвате, но все по-малко време е необходимо нечестните практики да излязат на яве. Все по-малко са бариерите пред прикриваните с години малки и големи, но задължително мръсни, тайни. Все повече са възможностите за разобличаване на лъжите. Все по-голямо е значението, което всеки човек разбира, че има: за себе си, за обществото, за собствената си съдба. И все по-трудни времена настъпват за нечестните.

Обръщам се от ниската си позиция в обществото към следващите ръководители, които ще застанат зад кормилото на държавата:

Скъпи сънародници, не искам да ви гледам в раирани дрехи, нито да ви конфискувам имуществото, нито да ви съдя или да ви бия по площадите. Не искам, заради простата причина, че носите същата душа, като моята, а това не ми позволява да ви пожелая нещо, което не бих пожелал на себе си. Но, за ваше собствено добро, имайте предвид следните няколко елементарни препоръки:

– Не крадете и няма да ви разследват за кражби;
– Не лъжете и няма да ви държат отговорни за лъжа;
– Не злоупотребявайте и няма да ви преследват за злоупотреби;
– Не клеветете и няма да ви съдят за клевета;
– Не заменяйте националното богатство за свое и няма да ви го потърсят обратно с лихвите;
– Не застрашавайте природата и няма да платите жестока цена за това;
– Не страдайте от заблудата, че сте нещо повече или ПО-ВАЖНО дори от просяка на улицата, защото една ПО-РАЗУМНА от вас сила ще ви накара да изтрезнеете от тази заблуда по начин, който няма да ви хареса. Това е силата на ОСЪЗНАВАНЕТО.
– Накратко, не правете на другите онова, което не бихте искали да ви правят на вас. Защoто сроковете се скъсяват…

Мислете малко по-глобално. Сега вие имате шанса да мислите от и за цяла една нация! Все по-трудни времена ще настъпват за нечестните и все по-малко ще бъде времето, в което този шанс ще им се предоставя.

Бъдете новатори! Използвайте го! За пръв път в най-новата история на България вземете, че експериментирайте да бъдете пионерите, които първо ще допринесат с нещо за общото благо, а после ще посегнат да отнемат от него. Опитайте, пък се наслаждавайте на резултатите. Дори няма да ви се налага да посягате. Ще получите много повече, отколкото сте мислили предварително, че заслужавате…

Желая ви успех и в никакъв случай не ви мисля злото!

Но ще ви наблюдавам внимателно и ще ви държа отговорни (не само морално) за всичко, което правите, мислите или говорите, докато сте „зад волана“ на „превозното средство“, в което сме аз и още няколко милиона души…

Не си мислете, че ние държим на собствения си живот или съдба по-малко от вас самите…

Или, че ще успеете да прехвърлите отговорността на пасажерите за това, че не сте забелязали рязко приближаващата промяна.

Не, ако катастрофирате, „катаджиите“ ще дойдат и ще се занимават единствено с вас…

Така, че умната! Който предпочита русата, става порно актьор, а не държавен ръководител.

Бъдете част от епохата, в която не-случайно сте се родили да бъдете.

Станете част от промяната, която искате да видите в света!

Тихомир Димитров

април 17, 2013

Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

kakvo 6te kajete

Изт: questpointsolarsolutions.com

Да не забравяме, че само преди 500 години земята беше плоска и океаните изтичаха от нейните краища…Може да се окаже, че всичко, на което са ви учили някога, е опашата лъжа! Говоря за вашите ментори: първо донорът на майчиното мляко, т.е собствената ви майка, после твърдата десница на бащата, след това възпитателките в детската градина, учителите, приятелите, сред които толкова лесно се разпространява лъжата, след това лидерите, харизматичните личности в работата и в обществото, шефовете, господарите, началниците, политиците, демагозите, експертите и така наречените „авторитети“, плюс пазителите на традицията: вездесъщата рода, която винаги знае решението на вашите проблеми, но никога не преодолява своите; бившите ви и настоящи гаджета; новинарите по телевизията, кино звездите, формиращите мнение блогъри; всички тези хора, сред които се нареждам и аз, които без съмнение са ви лъгали, лъжат и ще продължават да ви лъжат. Не защото са лоши хора, а просто защото и тях са ги лъгали. Систематично. Цял живот. Лъгали са ги същите тези не-лоши хора от същите тези категории, изброени по-горе. Не от зла умисъл, по-скоро от липса на всякаква мисъл. По навик. Като автомат. От незнание.

Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Примерите са практически неизчерпаеми, затова ще „хвана“ само три от тях и ще ви ги хвърля на масата като мокри, голи, дишащи шарани:

Родолюбието като „добродетел”

Тази свята майчица родината! Кой не е лял кръв за нея? Кой не е готов да положи костите си в нозете й? На „майката“, с която единствената форма за комуникация са: сметките, данъците, таксите, ревизиите, проверките, глобите, принудата, заявленията, исканията, декларациите, предупрежденията, жалбите, молбите и договорите….тоест, всичко друго, но не и майчиното мляко…

Някои ще ме коригират, че има разлика между „родина“ и „държава“, но щях да се съглася с тях само, ако можех да избирам родината и, ако този избор не водеше винаги до едни и същ краен резултат – държавата. Защото можеш да си без родина, но не можеш да си без държава.

А тя върви с куп досадни ограничения: не можеш да пиеш бира в парка или на плажа през лятото, не можеш да гледаш похотливо колежките в офиса, нямаш право да се съмняваш в решенията на Председателя и т.н.. Неспазването на тези ограничения варира от глоба до кучешка смърт в концентрационен лагер.

Независимо дали става дума за САЩ, Северна Корея или Афганистан, между държавите има нещо общо, което винаги дразни и това, в сто от сто примера, е принудата – на една имагинерна общност (юридическо лице) върху реалния живот на живи и дишащи хора, от плът и кръв.

Принудата е точно обратното на майчиното мляко…Може да си човек без родина, но не можеш да си човек без държава. И винаги ще се намери някой със съмнителен морал, който да се възползва от любовта ти към един идеал, какъвто е родината, за съвсем реалните си, жестоки, дори нечовешки, егоистични намерения. Разбира се, има цивилизовани и нецивилизовани държави.

Каква, обаче, е разликата дали ще се кланяш на комунистическия Председател или на корпоративния си бос, след като и двамата те държат за топките, било с доживотна каторга, било с доживотна ипотека, заради собственото ти съгласие да приемеш техните непроверени (винаги са непроверени) ценности като свои?

На мен, примерно, ще ми е трудно да ви убедя, че младият ви, хубав син, който току що е навършил 18 години и е все още е девствен, трябва да умре от насилствена и жестока смърт, но, ако ме облекат в зелена дреха с цветни пагони, ако ви го обясня не лично, а по телевизора и, ако за „аргументи“ използвам две ключови емоции, каквито са любовта и страха, а.к.а: страхът от чуждото и любовта към своето, плюс вярата ви в един идеал, какъвто е Родината, то тогава вие най-вероятно ще ми поверите своя 18 годишен син, за да правя с него каквото си пожелая и аз най-вероятно ще го изпратя на жестока и насилствена смърт върху бойното поле, за да докажа нещо на идеологическия си противник. Не мислите ли?

Тъй като този блог се чете предимно от осъзнати хора съм почти сигурен, че не мислите… Но това не пречи горният сценарий да се повтаря отново и отново в продължение на хилядолетия. От любов към своето и от страх към чуждото. От вярата в идеала. Един от най-опасните идеали е Родината. Забележете, само преди няколко години тя беше „татковина”, т.е усещаше се твърдата десница на бащицата. И бащицата беше готов да осъди децата ви на смърт в името на един идеал, в който вече не вярва никой. Щеше да изпрати децата ви на смърт срещу турците, чиито серияли поглъщаме сега. Или срещу „империалистите“, чиито модни стоки обличаме и, пред чиито поп икони се покланяме. Щеше да докаже нещо, с горещата кръв на децата ви, на идеологическия си противник. Щеше да го убеждава по този начин, че е прав. Че своето е по-хубаво от чуждото. Че нашето е по-ценно, защото си е наше! Толкова ценно, че си заслужава дори да те овъглят жив, за да го опазиш. Още преди да си се отървал от девствеността. И залогът за всичко това е злоупотребата с една опасна любов, каквато е любовта към родината. Идеалите се менят, но реалността си остава. Днес нещата не са се променили много. Само формите се изменят. Действителността си остава. И проблемът въобще не е национален.

Вземете десет младежи от десет произволно избрани страни, включително Бангладеш, Сомалия и Северна Корея. Попитайте ги с какво се отличава Родината от останалите държави. Ще получите един и същ отговор: Тя е най-яката, няма по-яко място от Родината! А сега ги накарайте да се аргументират. Попитайте ги „Защо?“. Отново ще получите един и същ отговор: Защото е моята / нашата / на моите / нашите предци. Демек: „Моето си е най-хубаво, защото си е мое“. Чудесен аргумент, а? Не мислите ли? Тъй като този блог се чете предимно от осъзнати хора съм почти сигурен, че не мислите. Така.

Всеки ден минавам с колелото си покрай една костница-мемориал. И вътре е пълно с черепи – на 18 годишни деца – промушени, прегазени, разстреляни, взривени, изгорени живи – за „правото“ да се наричам българин, а не китаец, турчин, сърбин или кореец. Примерно. Все едно, че го избирам това „право“. Все едно, че където и да избера да отида (или където и да се родя) няма да минавам покрай такива могили…

Не ме разбирайте погрешно, родолюбието е естествена човешка потребност, като необходимостта от общуване и от принадлежност към едно по-голямо цяло. Проблемът е, че съществуват личности със съмнителен морал, за които между родолюбието, като чист идеал и държавата, като форма на принуда за постигането на съвсем егоистични цели, винаги стои знак за равенство. И в десет от десет случая те ще се възползват от него.

Човек, меко казано, трябва да бъде разумен и да знае къде точно са границите на здравословната любов към един чист идеал и откъде започва съвсем реалната злоупотреба, като принуда, с нечиста, користна цел. Идеалите са за това – да не се бъркат с действителността. Проблемът е, че цял живот ни възпитават в идеали, а после ни се налага да живеем в реалния живот. А там между любовта към родината и държавната принуда стои знак за равенството. И винаги има кой да се възползва от това. Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Слава на труда!

Комуизмът отмина, но възхвалата на труда си остана. Сигурен съм, че ви е по-симпатичен бачкерът, който едва свързва двата края от рентиерът, който печели два пъти повече, но без да си мърда пръста. Или от късметлията в казиното. Или от собственика на казиното. Няма значение. Важното е, че трудът се „цени“.

Разбирате ли, аз нямам нищо против да е така. Мен също от малък са ме лъгали, че трудът е добродетел – похвално занимание, което сякаш се насърчава от обществото. Лъгали са ме, че е хубаво парите да се изкарват с труд и пот на челото. И стига това да не се наказваше от обществото, аз нямаше да имам нищо против красивата, опашата лъжа. Отново привеждам примери:

Ако сте късметлии доходът ви да се формира едновременно от наем и от работна заплата, то неизбежно ще забележите, че 50-60% от трудовото ви възнаграждение се отнема от обществото под формата на данъци, такси и осигуровки, а от наема – доход, за който дори не сте си мръднали пръста – ви се отнемат само 10%, при това след приспадане на определени разходи, които ви се полагат. Интересно защо на работниците не им се полагат необлагаеми разходи? Същият принцип важи за доходите от хазарт, лихви, ренти, дивиденти, патенти, авторски права, лицензи и още много други, като общото между тях е, че изработеното с труд винаги се наказва, а полученото наготово винаги се поощрява.

Нямам нищо против и това да е така. Възразявам само да празнуваме „деня на лъжата“ и на 1 май, защото, макар всички да вярват в опашатата лъжа, съвременното общество наказва труда по-строго дори от престъпността.

Затова умните родители учат децата си не как да работят, а как да станат успешни търговци, рентиери, лихвари и банкери. „Богат татко / беден татко“ и „Конспирацията на богатите” от Кийосаки са две книги, които имат да ви разкажат още много по въпроса…

Справедливост за всички

Друга опашата лъжа, в която сме свикнали (защото така са ни възпитавали) да вярваме е, че трябва да има, че изобщо някога е имало и, че е възможно да има….справедливост. За всички, при това! „Неприятната“ новина е, че откакто свят светува животът си е маса несправедлив: жестоки хищници с кървясали муцуни разкъсват красиви и безопасни добичета; грижовни съпруги и майки са пренебрегвани заради арогантни зли кучки, които са обект на всеобщо обожание; кротки и услужливи момчета си лягат сами заради грубияни, които са по-предпочитани от тях дори, когато са в затвора; двойкарите от училище стават работодатели на децата на своите учители, а истинските Учители ги разпъват на кръста.

Такива са нещата. Такива са били. И такива продължават да бъдат. Поне засега. Щеше да бъде много по-лесно да ги приемем, ако не ни бяха възпитавали (поради незнание), че справедливостта, изобщо, съществува. Че трябва да има справедливост. Че е възможна. За всички. Че хората са равни пред закона. Че имат еднакви права. Еднакви възможности. Това никога не е било и всеки ден се убеждаваме, че не е така.

Справедливостта е още един чудесен идеал, с вярата и любовта в който се злоупотребява – за съвсем реални, егоистични цели. Общото между идеалите е, че те са за това – да не се бъркат с действителността. Идеалите не съществуват на практика, те са идеи с непостижим характер – обещания за утре, с които се злоупотребява днес. Проблемът е, че цял живот ни възпитават в идеали, а после ни се налага да живеем в реалния живот. Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Искаме, примерно, от журналистите да са безпристрастни. Но те са служители на частни компании, които по закон съществуват само и единствено с цел печалба, а хлябът на въпросните журналисти зависи единствено и само от печалбата на техния работодател. Следователно, липсва всякаква логика да очакваме безпристрастност от хора, чийто доход, в т.ч. и храната на децата им, зависи от фирми, които по общоприетите закони, правила, норми, традиции и търговски обичаи са принудени да функционират в среда, където оцелява този, който получава най-много. Защо тогава се учудваме, че неговите служители защитават интересите на партията, организацията или личността, която плаща най-много?

Или искаме, примерно, от политицте да са честни. Честен политик и безпристрастен журналист са оксиморони. Те не трябва да стоят в едно изречение. Нито граматиката, нито действителността го позволяват.

Аз нямам нищо против и това да е така. То си е част от живота. Имам против само да ме убеждават, че справедливостта, изобщо, е възможна. Че съществува и, че трябва да съществува. Че „всички са равни пред закона“. Че идеалите стоят по-високо от ресурсите в едно общество, което би продало и майка си за ресурси, най-малкото защото бъдещето на децата му зависи от тях.

Накратко, нямам нищо против фикцията за „справедливост“, в която всички сме повярвали. Аз обичам фантастиката. Имам против само да ме убеждават, че Люк Скайуокър не е герой на талантлив режисьор, а личност, която реално живее сред нас. Вярването в идеали, на които са ни възпитавали от чисто незнание, прави живота по-труден за живеене и по-мъчен за приемане.

Тихомир Димитров

февруари 6, 2013

Имаш собствено име?

zfdxbsdnbsd

Колко плитка и фундаментална заблуда!

Спирам се на нея нарочно, за да ви покажа колко всеобхватна и дълбока е мрежата от заблуди, в които се е оставило да потъне съзнанието на съвременния човек, носено по течението, приемащо почти всяко налудничаво твърдение за даденост и подхвърляно от вълните на външните самовнушения, където „търсенето на смисъла“ е по-скоро интелектуална перверзия и вулгарна лъжа, отколкото действие, надарено с някакъв смисъл…

Нека докажем, маниашки елементарно е, че дори убеждението „имам собствено име“ е абсолютна лъжа:

Първо, то въобще не е мое. Нито материално, нито, дори, идейно. Името ми е идея на други хора, по-точно на моите родители – идея, която е възникнала много преди да се появя (физически) на бял свят. Оформила се е години преди да се науча дори да го произнасям това име. Родила се е десетилетия, преди да се науча да разсъждавам над него.

После са ми го повтаряли достатъчно пъти, за да може, като всяка заблуда, да свикна с него и да го приема за „свое“, т.е  да започна да се идентифицирам с него.

Разбрахме се, значи, че идейно, няма как да имаш собствено име. Отворен отава въпросът за стотиците, понякога дори хиляди други хора, които също смятат това име за „свое собствено“…

Ами материално? Ако имаш собственост върху нещо материално, ти би трябвало да можеш да правиш с него каквото си пожелаеш – да го продаваш, да го подаряваш, разменяш, отдаваш под наем и т.н. Нито едно от тези неща не можеш да направиш със „собственото“ си име, т.е ти далеч не го притежаваш и в материален план (в идеен вече се разбрахме, че то не е твое).

Името ти е извън всякаква форма на собственост. Това, което притежаваш, реално, е едно ламинирано парче пластмаса, върху което, чрез звукоподражателни символи /наречени букви/ е изобразена комбинация от знаци, които, прочетени в дадена последователност, от ляво на дясно и отгоре надолу, формират звукосъчетанието, което погрешно наричаме „собствено име“. И, което хиляди други хора също погрешно наричат „собствено“ име. Дори тази пластмаса, обаче, не можеш да я подаряваш, разменяш, продаваш, отдаваш под наем и т.н. Нямаш право дори да я показваш на всеки…

Какво притежаваме тогава?

Притежаваме ДОВЕРИЕТО на останалите, че написаното върху парчето пластмаса е вярно. И, че има нещо общо с нас. Това е всичко. Казано по-просто, притежаваме не собствени имена, а „въздух под налягане“, наречен доверие – анонимно, масово, обществено доверие, изградено от навика чрез метода на повторението…Целта на всеки навик, доведен до съвършенство чрез метода на повторението, е да изключи мозъка от схемата. Да те превърне в автомат.

Осъзнавайки тези неща, вече избягвам да казвам „Аз съм Тихомир“, защото това е дълбоко погрешно и фундаментално не-вярно. Аз съм развитите до днешната им големина клетки от един ембрион, който обаче, също съм бил аз, чисто физически, преди ембрионът да се сдобие със „собствено“ име по идея на други хора. Математически, логически, биологически и физически е доказуемо, че аз съм същият този ембрион.

Дори да си сменя името, което няма да направя, защото ми харесва заблудата да ме наричат „тих“ и „мирен“, новото, вече избрано от мен име, също няма как да бъде „мое“. Дори да се кръстя Робинзон Крузо, предполагам, че на света ще се намерят още няколко хиляди откачалки, които смятат същото това име за свое. Собствено. Най-вероятно ще се намерят и в България. Спомнете си за човека, който се прекръсти на Манчестър Юнайтед.

Но, да се абстрахираме от масовата повторяемост при имената. Новото име, дори да е вече моя собствена идея, няма как да стои вярно след твърдението „Аз съм…“, защото, нали, аз съм и ембрионът, който първо е нямал име, после са му измислили такова, а най-накрая въпросното име е било заменено с друго…Ако „аз съм“ всичките тези неща, значи аз съм трима души едновременно.  Не мога да бъда трима души едновременно, следователно твърдението „аз съм“ е невярно, каквото и име да сложите след него.

По-правилно е „мене ме наричат“, в съкратения вариант, а още по-правилно: „към това тяло се обръщат по навик с….“ в разширения.

Естествено, че издребнявам.

Целта ми не е да ви откажа от „вашето собствено“ име, нито да ви изкарам заблудени, защото в редиците на заблудените е подредено и тялото, което пише тези редове в момента, с двете си ръце…Не, не ми е това целта.

Целта ми е да ви покажа колко всеобхватна и дълбока е мрежата от заблуди, в които се е оставило да потъне съзнанието на съвременния човек, носено по течението, приемащо почти всяко налудничаво твърдение за даденост и подхвърляно от вълните на външните самовнушения, където „търсенето на смисъла“ е по-скоро интелектуална перверзия и вулгарна лъжа, отколкото действие, надарено с някакъв смисъл…

Предстоят още заблуди. Stay tuned.

Тихомир Димитров

януари 7, 2013

Живеем в патриархат?

ewdfbdsbf

„Откакто е излязъл от жената, мъжът непрекъснато се опитва да се напъха обратно в нея“

(Любен Дилов-син)

Твърдението, че живеем в патриархат е доста популярна заблуда, защото сме свикнали с нея. Жените имат неограничена, почти абсолютна власт над мъжете, независимо дали го знаят или не, независимо дали го приемат или не. Отричането на този факт няма да промени с нищо нещата. Той е причината жените да бъдат потискани, малтретирани и ограничавани през вековете. Правено е от страх. В основата на всичко стои страхът – страхът на мъжа от естествената власт на жената: като майка на неговите деца, като единствената му алтернатива за възпроизводство, като източник на неговия собствен живот, като „ахилесовата пета” в непоносимо твърдоглавия му стремеж към нежния пол, заложен генетично от природата.

Страхът и агресията, както знаем, са двете страни на една и съща монета. За психолозите те дори са синоними. Това обяснява агресивността на мъжа към жената в продължение на хилядолетия. Заблудата, че живеем в патриархат, от своя страна, е опит да се прикрие действителността – истинското състояние на нещата. Тя е метод за контрол и форма на самоизмама с цел манипулация, породена от страх. Страхът и агресията са двете страни на една и съща монета.

Възползвайки се от физическото си превъзходство и мотивирани от своя страх, мъжете доминират физически над жените и проявяват агресия към тях, за да прикрият страха си, че всъщност са по-слабият пол. Правят го още като деца, съвсем инстинктивно, докато опъват ластиците на своите съученички или ги дърпат за плитките в голямото междучасие. Различното, непознатото, то винаги буди страх.

Властта на жената над мъжа е почти абсолютна. Но тя не е насилствена и принудителна, както законите в патриархалното общество – до един субективни и относителни.  Ще ги познаете по това, че непрекъснато се променят, докато властта на жената е вечна и неизменна. Тя е „почти абсолютна“, защото борави с  абсолютното оръжие на любовта.

Майката е централна фигура в живота на всеки мъж. Тя е едновременно авторитет, обект на обожание, източник на безкористна любов, фигура с почти божествен статус. Нейното превъзходство в сърцето на мъжа може да бъде заето само и единствено от друга жена: най-често любимата (съпругата, приятелката), но също така и от сестрата или дъщерята: „момиченцето на татко“ или по-малката, беззащитна жена.

Нека си направим хипотетичен експеримент:

Взимаме за експеримента един средно статистически мъж и една средностатистическа жена, т.е: нито красиви, нито грозни, средни на ръст, от средната класа по доходи, с прилични обноски и приемливо поведение в обществото. Предлагаме им голяма парична награда, ако успеят да си осигурят сексуален партньор за една нощ, но при условие, че не го познават от преди, не използват физическо насилие, заплаха или изнудване и не предлагат директно пари срещу секс. Тоест, целта им е да съблазнят произволен партньор от другия пол, разчитайки само на личните си качества и на външния си вид, за да спечелят наградата.

В най-добрия случай мъжът ще трябва (по някакъв начин) да си плати, най-малкото с цената на личното си достойнство, докато се унижава пред непознати жени в бара. Ще ги черпи и те пак може да не му пуснат. Или ще съблазни неотговаряща на статуса му партньорка, с много добре изразен катинар, само и само да вземе паричната награда.

В най-лошия случай на жената ще й бъде платено – чрез директно предложение или под формата на безплатни коктейли, вечеря в ресторант и т.н. При всички случаи, тя ще има по-богат избор от своя конкурент. Няма да й се наложи да спи с хипопотам, за да прибере парите. Достатъчно е да се облече предизвикателно, да седне сама в някое заведение и да чака – кандидатите ще пристигнат сами, а тя дори ще има избор с кой от тях да си тръгне.

Кой, според вас, дърпа конците тогава? Този, който си плаща или го унижават, за да получи внимание / одобрение или този, на когото плащат и пред когото се унижават, за да получат неговото внимание / одобрение?

Истината, която стои зад популярната заблуда, че живеем в патриархат е следната: от край време ролята на мъжа е да осигурява прехраната на жената, да гарантира нейната сигурност и защита, да вдига тежкото вместо нея, да върши мръсната работа и да се стреми тя да избере точно него за плода в утробата си, вместо някой друг, който се справя по-добре с гореописаните задачи.

Поставен в тази неизгодна позиция, воден от своето невежество, слабост и страх, мъжът не вижда друг „полезен ход”, освен да ограничи максимално контактите на жена си с потенциални конкуренти, затваряйки я принудително в харем с кастрирани пазачи или у дома – „боса, бременна и пред мивката“, докато ходи на война вместо нея или бачка като вол, за да осигурява прехраната на цялото семейство. Именно така се ражда мъжкото потисничество през вековете. Именно така се ражда и тенденцията Адам да живее по-кратко от Ева. Както виждаме, от невежеството губят всички, а страхът е лош съветник.

Рицарството, обноските, джентълменското отношение към дамите и благородническото поведение, които толкова много се ценят в западната цивилизация (като символ на възпитание и добър произход) са най-голямото доказателство за второстепенното място на мъжа в обществото и за подчинената му роля спрямо жената.

Той просто е силно заменим. Мъжът може да умре на фронта и няма да липсва на своите конкуренти, но ако тя умре на фронта, цели генеалогични линии от родословното дърво ще изчезнат. Всеки втори би се съгласил да заеме мястото на загиналия в защитаването, в осигуряването на прехраната, във вдигането на тежко и т.н., а при физически по-привлекателна партньорка всеки първи би се съгласил…

Мъжът е силно заменим, приемете това.

Но да се върнем към нашите, не чак толкова романтични и рицарски, „демократични” времена. Да погледнем семейството – тази „клетка на съвременното общество”. Жените определят какъв цвят ще да бъдат плочките в банята и тапетите в спалнята, къде ще учат децата и как ще се възпитават, кой е поканен в техния (иначе „общ“) дом и кой не е, как да бъде обзаведен холът, къде ще се ходи на почивка, с какви приятели е хубаво да се виждаш и с какви – не; жените имат финалната дума при избора на семейния автомобил, те разпределят семейния бюджет (дори когато не работят), обличат мъжете си в подходящите дрехи, управляват домакинството и възпитават децата. Това ако не е власт, кажете ми какво, по дяволите, е?

Естествено, само богатите мъже и красивите жени имат право на избор сред по-голям брой потенциални партньори, но ако мъжът се нуждае от допълнителни атрибути, като власт, пари и влияние в обществото, за да избира, то жената се нуждае единствено от естествената си природа, за да прави същото. Тоест, мъжът избира само, когато си плаща, а жената избира винаги. „Дори гола, една жена винаги има какво да даде на един мъж“ (лаф от баща ми).  🙂

Повечето жени съвсем не са наясно с абсолютната власт, която притежават. Отделно, възпитавани са да вярват, че живеят в патриархат. Но, дори да знаят, жените няма да спечелят нищо от това, че ще поискат да злоупотребят с властта си. В най-лошия случай, те се излагат на опасност от физическо насилие, а в най-добрия ще превъзпитат мъжете си така, както пожелаят, но няма да са доволни от резултата, защото истината е, че жените харесват необуздани, трудни за опитомяване мъже. Подчиненият мъж е лишен от всякакви предизвикателства, а от там и от всякаква привлекателност. Подчинените, моделирани според предпочитанията на своите партньорки мъже са презрени както от самите им партньорки, така и от останалите мъже…

Жените няма да спечелят нищо от злоупотребата с властта си, защото тя е естествена сила, неподкупна за ума, който единствен може да взима решения за манипулация и злоупотреба. Нека не забравяме, че любовта е основната сила, която стои в основите на женското превъзходство, в неговото естествено състояние, ако може да се говори за такова, без да навлизаме в допълнителни заблуди. А любовта е не-насилствена, за разлика от ума. Тя е мъдра, но не взема решения за превъзходство. Тя е всеопрощаваща, всеобхватна и въоръжена само с добри намерения. Тя просто Е – могъща като самото Съзидание. Любовта не търпи злоупотреби. Срещу естествените закони на природата не може да се върви…

Така че, мили дами, радвайте се на дадеността, която имате! И бъдете нащрек за ума си – той по всяко време може да реши да злоупотреби с естествената ви природа, като предизвика едновременно страдание и у вас, и у вашия партньор. Както вече знаем, страданията са единственият сигурен показател за отклонение от съзнателния път и за потъване обратно в заблудите на егото…Щом страдате, значи не правите нещо като хората. И никой никога не е виновен за вашите страдания – те произлизат от липсата на съзнание у самите вас – от това, че сте избрали да вярвате в илюзиите на ума, вместо да следвате истината, която ви се посочва интуитивно.

Страданията са сигурен показател, че сме се отклонили от Пътя на духа, който е добре „павиран” и сме потънали обратно в калните пътеки на егото. Една от тези пътеки е заблудата, че живеем в патриархат. Повярвали сме в куп такива заблуди, само защото са ни ги повтаряли достатъчно. От нас, обаче, зависи дали ще продължим да им вярваме сега, когато вече знаем или ще прегърнем естествената си природа.

Прегърнете естествената си природа като жени, обичайте мъжете си им позволете да ви „служат“.  Те ще са повече от щастливи доброволно да вдигат тежкото вместо вас, да ви предоставят мястото си в трамвая, да ви обичат и защитават, да пазят дома ви, да вършат мръсната работа, да осигуряват вашия комфорт и прехрана, само и само да получат шанса измежду всички други да изберете точно тях. Ако мислите, че нещо друго мотивира мъжете да купуват поршета и да строят небостъргачи, жестоко се лъжете. Мотивира ги единствено по-голямата вероятност да изберете тях, вместо някой друг.

А междувременно  сте свободни да правите каквото пожелаете…Може да построите дори по-високи небостъргачи от тях. Просто проверявайте редовно ума си така, както проверявате компютъра си за вируси. Дали някоя заблуда не е седнала зад волана на собствения ви живот вместо вас? Това, в което вярвате, от личен опит ли го знаете или сте повярвали, само защото ви го е казал някой друг?

Тихомир Димитров

P.S

През последните година и половина – две мъкнех навсякъде със себе си един тефтер, докато пътувах. Носех го в раницата, обикаляйки из кътчетата на родината, взех го и на екскурзиите до Амстердам и Малта, за които също може да прочетете в този блог (раздел „Пътеписи”). Воден от принципа „Човек е човек, когато е на път”, аз наблюдавах внимателно какво се случва около мен и още по-внимателно си записвах на ръка в омачкания тефтер. Целта ми беше да събера онези популярни заблуди, които формират действителността, в която живеем – не само българската, но и човешката, по принцип. Става дума за лъжите, в които сме повярвали автоматично, без да проверяваме или да разсъждаваме, само защото са ни ги повтаряли достатъчно пъти – без да вникваме в есенцията на живота и карайки я по инерция, един вид. Защото така е по-лесно… Списъкът стана доста дълъг, затова реших да огранича наблюденията си само до най-популярните заблуди, доминиращи в съзнанието на  съвременния човек. Първоначално мислех да напиша и да издам книга със заглавие „Някои популярни заблуди”, но в последствие реших да ги споделя с вас под формата на безплатни публикации в този блог. Абонирайте се за RSS-фийда на блога или щракнете върху „Абонамент по имейл” от линковете най-горе, в дясно, за да не пропуснете някоя от интересните публикации, които предстоят…Желая ви осъзната 2013-та година!

март 23, 2012

Криворазбраната духовност

Изт: flickr

Иска ми се да пиша малко за  духовността. Но не бързайте да си ходите. Тук няма да прочетете нещо „възвишено” и лишено от практическа стойност. В духовността има повече практическо приложение, отколкото си мислите. В криворазбраната духовност няма. За разликата между двете ще поговорим сега.

Криворазбраният избор

Съществува популярната заблуда, че трябва да избираме между „духовното” и „материалното”. По-голяма глупост не съм чувал. Материалният просперитет е невъзможен без духовния. Или, хайде, възможен е, но е като мартенския дъжд: „тука има, тука няма”.

Между духовното и материалното не трябва да се избира, всичко в този свят е неразривно свързано. Можем да си позволим да имаме и двете. Но вярата, че едното винаги е за сметка на другото, може да ни провали. Вярата определя постъпките, мислите, думите, убежденията, дори походката на хората. Тя със сигурност определя и начина им на живот.

Истински духовният човек има правилното отношение към парите, защото не му се налага да избира между тях и нещо друго. Тази връзка е дългосрочна и ползотворна. По какво се различава той от стандартния мошеник, който винаги печели на чужд гръб? По следното:

„Когато разумният печели, той прави така, че да спечелят всички останали. Когато неразумният печели, той прави така, че да загуби спечеленото, а заедно с него да загубят и всички останали”

Из: 33 любовни истории, Когато токът спря

Всъщност, може би завиждате на нечестното богатство, но, повярвайте ми – вие не искате неговите проблеми!

Между духовното и материалното няма възможност за избор. Те са неразривно свързани. Всичко е свързано. Разумният човек знае, че проявите на просперитета са хиляди и не му се налага да избира между тях. Той се развива хармонично. Това се случва не някъде другаде, а във вечния настоящия момент.

Криворазбраното изобилие

Няма как да си щастлив, ако постигаш само една форма на изобилие, например финансова, но изпитваш нищета в повечето (или всички) останали. Така приличаш на грешно натоварен кораб, който се е килнал на една страна – засега се справя успешно с вълните, но рано или късно ще се озове на морското дъно.

Не може да си богат и болен, а да наричаш това „изобилие”. Не може да си богат и самотен и да мислиш, че живееш в изобилие. Не може да си богат и мразен, и да твърдиш, че си постигнал някакъв успех. Не може да разполагаш с жълтици, но да нямаш време да ги изхарчиш и да вярваш, че това е някакъв просперитет. Това си е чиста проба лъжа. Или хайде, нека да го наречем: „липса на свобода”.

Изобилието значи да се развиваш хармонично. Да имаш винаги колкото ти трябва – по отношение на парите, но и по отношение на всичко останало. Изобилието не значи да избираш между духовното и материалното, защото кому си потребен, ако не можеш да си плати сметката за тока? Тогава дори на себе си не можеш да помогнеш.

Изобилието значи да имаш достатъчно от всичко: да си едновременно здрав и обичан, да си „късметлия”, да постигаш с лекота, да бъдеш обграден от истински приятели, да ти върви в любовта и на карти едновременно, да си свободен да правиш каквото пожелаеш, да имаш време за себе си и за обичаните от теб неща, да не зависиш от волята на друг човек, да нямаш смъртни врагове и да си полезен – за себе си и за всички останали. Богатството да ти е черта от характера. Така никой не може да ти го отнеме.

Защо „достатъчно”, а не „повече”?

Защото човек, който има сто милиона не е сто пъти по-щастлив от човек, който има само десет. Милиардерите не са хиляда пъти по-щастливи от милионерите. Близко е до ума. Това са просто цифри. Портрети на мъртви писатели. Те не могат да те направят щастлив, но виж – могат да те направят нещастен, ако ги нямаш точно тогава, когато ти трябват.

По-малкото създава тревога и мръсен, гаден стрес, какъвто само недоимъкът може да причини. Повечето също генерира стрес: Да не го загубиш. Да не ти се отнеме. Как ще го опазиш? Как ще го охраняваш? Ами опасността? Ами крадците? Ами завистта? Ами отвличанията? Мръсен, гаден стрес, какъвто само неравновесието може да причини.

Затова е важно да имаш винаги толкова, колкото ти трябва. В момента. Не само портрети на мъртви писатели – всичко. Не ти трябват четири жени, които да те мразят и да ти изневеряват, но да бъдат с теб само, защото имаш нещо, от което се нуждаят в момента, например – пари, слава, власт или някакъв престиж…Трябва ти само една, която да те обича истински. Не ти трябват 800 приятели във фейсбук – достатъчни са ти само двама, които винаги ще ти услужат с пари, когато закъсаш. Тогава си истински богат. Не ти трябва да обикаляш света като сирак. Трябват ти само местата, където се чувстваш „като у дома”. Независимо в коя точка от кълбото се намират. И така нататък…Това значи да си духовен. Такова нещо не се постига с учение, с работа или с дългосрочен план. То е възможно единствено сега – във вечното настояще. То изисква равновесие – вътрешно равновесие. Останалото се намества от само себе си.

Криворазбраният аскетизъм

Как изглежда популярният имидж на „духовния” човек? Нещастник с хлътнали очи и празен стомах, отказал се от всичко, което дори теоретически може да му донесе някаква радост в този живот, забравен в мизерия и самота някъде на края на света, обречен да гледа само в една точка по цял ден, да няма никакви полезни / приятни / смислени занимания, да не притежава нищо, да се храни само с корени, да ползва камък, вместо възглавница, и да носи дрипи, докато е жив.

Възможно ли е някой изобщо да се стреми към подражание на такъв образ? Милиони хора са го правили! В стремежа си към „духовност”, те подражават на един измислен образ, създаден в литературата, в киното или в изобразителното изкуство, които, както знаем, са територия на въображението. Тези хора избират нищетата, преди дори да са вкусили от изобилието. Как е възможно да отричаш нещо, което не познаваш?

Може да отидеш в пещерата и да прекараш 30 години там, но пак нищо да не постигнеш в духовен план. А можеш да практикуваш дзен и докато си ремонтираш мотоциклета, примерно. Можеш да правиш благотворителност за милиони, докато сключваш сделки за милиарди. Можеш да постиш, докато ядеш специалитети. Можеш да търсиш просветление в тантрическия секс, а не в пещерата. Попитайте Стинг.

Криворазбраната диета

Много хора сега постят и мислят, че лишенията ще ги издигнат в духовно отношение. Всъщност, лишенията ги правят само по-гладни и по-агресивни хищници. Затова прекаляват с уж „леките” храни, увеличават цигарите и алкохола за сметка на месото, изнервени са и нямат търпение да дойде Великден, за да се натъпчат с целия холестерол, който са пропуснали, под формата на яйца. И да се приключва с всичко това! Така ли изглежда духовността?  Между тялото и съзнанието трябва да настъпи баланс. Вълк-вегетарианец в природата не съществува.

Не възразявам да гладуваш, за да си прочистиш храносмилателния тракт. Нямам нищо против да си вегетарианец и да не ядеш месо. Нямам нищо против да си веган, суровояд или да минеш на фотосинтеза направо. Не възразявам да я караш цял живот на ядки и на плодове, ако така ти харесва. Но възразявам да си мислиш, че това те прави по-духовен от някого, който си слага в чинията сочна пържола, налива си каничка вино и похапва с повече кеф, отколкото ти е донесло яденето през последните 20 години, взети заедно.

Нарядът трябва да се изпълнява по съдържание, а не по форма

Ама какви са тези войнишки лафове, ще ме питате сега, какво е общото между църковния пост и наряда? Много е общото, да ви кажа. Благодаря на този човек, че ме светна за истинското значение на думата „пост”. Защото и в армията, и в църквата, тя има еднакво значение: Да си отваряш очите на четири. Да присъстваш. Да „внимаваш в картинката”. Да не напускаш поста. Да не „заспиваш”. Да наблюдаваш какво се случва. Да си буден. Да си Буда. Това значи да постиш. Постът не е някаква диета, която ще ти увеличи теглото след време. Ако ще минаваш на диета, по-добре се консултирай с диетолог. Не търси диети в армията и, още по-малко, в духовните учения.

Криворазбраният творец

Друг песимистичен образ, който не харесвам е този на криворазбрания творец. Говоря  за човека, избрал „духовното” пред „материалното”. И живеещ като скот. Защото никой на тази планета не е в състояние да оцени „духовния” му талант. Този човек е най-обикновен бедняк, според мен. Но не от ония – „бедните духом”, които си имат резервация за „царството небесно”, понеже са се отървали от излишните мисли, емоции, грижи, притеснения, страхове и тревоги, въобще – от целия „багаж”, който им пречи да са доволни още тук и сега, а от ония – бедните телом – дето си нямат дори парички за ток. И живеят на свещи поради висок „интелектуален потенциал”. Но не във времената на Паисий, а през 21 век.  И рядко изтрезняват, за да разберат какво точно се случв.

Трябва да твориш на разбираем език, за да си разбран творец. Трябва да говориш на популярни теми, за да си популярен говорител. Трябва да споделяш, за да бъдеш споделян. А не да пазиш „таланта” само за себе си.

Не трябва да мислиш за милионите на Стивън Кинг, когато се захващаш с писане, примерно, защото само един от сто милиона драскачи постига славата и богатството на Дъ Кинг. По стечение на обстоятелствата. Другите имат по-голям шанс да спечелят от лотарията. Ти защо се захвана с писане, заради кинтите ли? Заради кинти хората се захващат с бизнес, строят фабрики, теглят кредити и правят инвестиции. Рискуват, работят по 40 часа на ден и после, ако доживеят, берат плодовете на своя труд. Под формата на кинти. Творчеството ти е достатъчно, като награда, според мен. Като форма на свобода. Като вдъхновение. Това са твоите хонорари, това ти е  заплатата. Ако си искрен пред себе си. Защото мен лесно ще ме излъжеш, но себе си едва ли някога ще успееш да заблудиш…

Темата може да продължи дълго, но мисля, че схванахте основните акценти:

Не трябва да се избира между „материалното“ и „духовното“.

Материята е проекция на Духа.

Другото е нелепа шега – грешно твърдение, с което сме свикнали по правилото: „една лъжа, като се повтори сто пъти, става истина”. Бъдете честни пред себе си и правете само нещата, които ви носят вдъхновение, свобода, радост и щастие още сега, които ви карат да се чувствате полезни, приятни, одухотворени, обичани и ценени…още сега. Независимо дали ви носят портрети на мъртви писатели или не. Нямате време за нищо останало. Прекалено кратък е срокът, който ни е даден, за да се преоткрием.

Нямаш ли време за себе си, значи нямаш време за нищо останало! Значи не живееш правилно. Огледай се и ще откриеш причините. И започни да променяш. Още сега. Започни да променяш вътрешния си свят, а не външния. Хитлер се опита да преобрази целия свят, понеже беше недоволен. Прави се точно обратното. Работете върху мислите, убежденията и вярванията, които ви формират. По които точно? По тези, които се повтарят непрекъснато. По „цикъла“ работете. И външният свят няма да закъснее с отговора:

„Каквото повикало, такова се обадило”

„Каквото посееш, това ще пожънеш”

„Каквото си надробил, това ще сърбаш”.

„The words of the prophets are written on the subway walls“.

Само че няма кой да чете. А с четене само не става. Трябва ти практика. Няма по-подходящ момент за практикуване на щастието от настоящия момент. Другото е просто илюзия. Други моменти, освен настоящия, просто не съществуват.

Тихомир Димитров

декември 11, 2008

На лъжата краката…

По принцип нямам проблем с Десетте Божи Заповеди и щях да съм егати миролюбивия, некрадящ, неубиващ, непрелюбодействащ и непожелаващ жената, роба и осела на ближния християнин, ако липсваше фаталната заповед: „Не лъжи!“

Често ми се случва да лъжа съвсем съзнателно и в същия момент да си давам сметка, че постъпвам неправилно. Защо лъжа тогава ли? Ами защото нямам друг избор. Ти също нямаш друг избор. Живеем в свят на лъжата. Въщност, съвременният човек лъже и бива лъган средно 500 пъти на ден. Замисли се: мъжете лъжат жените, за да получат секс. Жените лъжат мъжете, за да получат кожено палто. Служителите лъжат работодателите си, че бачкат, а шефовете им ги лъжат, че ще им увеличат заплатата. Продавачите лъжат купувачите, а купувачите лъжат своите доставчици.

Излез навън и се огледай – живеем в лъжа. Политиците лъжат. Рекламите лъжат. По новините лъжат за световната финансова криза. Дори децата лъжат.

Трябва да си правен вчера, за да не знаеш, че бизнесът на хората от Парламента е да те лъжат. Това им е работата. За това им плащат. Сред тях има истински професионалисти. Не разбирам хората, които гласуват…

Достатъчно е да позвъниш на „безплатния телефон от цялата страна“, за да разбереш, че това, което си прочел с големи букви върху билборда за „бърз, светкавичен кредит“, всъщност е долна лъжа. Едва ли има обява за работа или CV, които да не са базирани върху куп лъжи. Или хайде да ги наречем „премълчани истини“.  Дори зъболекарят лъже, че „няма да боли“, преди да ти бръкне в мозъка с машинката. Всеки е лъгал жена си и всеки е бил лъган от жена си. Децата лъжат за оценките в учлище и за неизвинените отсъствия, а родителите ги лъжат, че има Дядо Коледа.

Всички лъжем. Като за последно. Лъжем, за да бъдем харесвани. Лъжем, за да продаваме себе си и плодовете на труда си. Лъжем, за да живеем нормално. Лъжем за крайни срокове, за пари, даваме лъжливи обещания, които после не спазваме. Понякога лъжем по навик, а понякога – за удоволствие. Така е устроен светът. Просто няма начин да оцелееш, ако казваш само истината.

Опитайте се да не лъжете поне един ден.

Ето ви интересно предизвикателство.

Тихомир Димитров