Oще шест популярни заблуди…

1/ Ти си ПО-важен

Изт:  http://theeconomiccollapseblog.com

„Аргумент“, който стои в основата на всички конфликти по света. От край време. Замисли се, кога се появи на фона на последните 15 милиарда години, откакто съществува материята, кога порасна, кога поумня и кога стана по-важен от всички и всичко, което те заобикаля? Десетки милиарди души са живели преди теб на тази земя и повечето са страдали от същата заблуда! Резултатите са описани в учебниците по история. И непрекъснато се повтарят. Хилядолетия наред! Дори днес някакви по-важни хора избиват други, по-маловажни, било в името на родината, на справедливостта, на Бог или в услуга на закона. The history of humanity is a history of insanity, казва Екхард Толе. С кратки моменти на осъзнаване, в които разбираш, че никога не си бил и няма да бъдеш нещо по-важно или по-маловжано от някой друг, защото никога не си знаел Кой си в действителност…

2/ Образованието гарантира по-добро качество на живот

Изт: Richard Lawrence Cohen on flickr

Училищата и университетите възпитават роби. Говоря за масовото образование, където попада дори Харвард. В най-добрия случай, масовото образование може да произведе надзиратели. Но те също са роби. Погледни който и да е списък с успели предприемачи. Малцина са бакалаври, другите са със средно образование. Сред служителите им, обаче, е пълно с магистри, доктори и учени от всякакъв ранг. Личности като Стив Джобс (r.i.p), Бил Гейтс и Марк Зъкърбърг днес финансират научния прогрес, но са обърнали гръб на масовото образование още като млади. Зарязали са го, в това число и Харвард, защото светът е поискал от тях действия – по-важни за човечеството от изучаването на паразитни идеи.

Не казвам, че образованието е излишно. То дори, в известна степен, е задължително, но в никакъв случай не е гаранция за по-добро качество на живот. Гаранция е само за по-високи очаквания, които генерират повече фрустрация, когато ти се наложи да продаваш сандвичи с магистърска степен в джоба. Проблемът не е в сандвичите. МакДоналд също e продавал сандвичи. Проблемът е, че в университета слушаш историите за успеха в трето лице, единствено число – от хора, които практически не са успели. Изключенията са твърде малко и, дори тогава, тези примери не са гаранция за твоя собствен успех, защото това са чужди примери – реализирани са в други обстоятелства, под влиянието на уникални за времето си съчетания от фактори и хора, които едва ли някога ще се повторят, за да породят същия резултат. Никой никъде не може да те научи на собствения ти път в живота, защото за всеки отделен човек той е уникален. Толкова за материалните учители.

Духовните учители, от своя страна, ако са искрени, ще се опитат по-скоро да те отучат от разни неща, отколкото да те научат на нещо ново. Духовните учители махат, а не прибавят. Тяхната цел е да събудят уникалния ти творчески потенциал. Той може да включва доброто образование, може и да не го включва, но последното никога и по никакъв начин не е гаранция за по-високо качество на живот.

3/ ТРЯБВА да правиш нещо

Изт: John Hadley Strange @ http://edm310.blogspot.com/

Трябва да си намериш работа. Да започнеш собствен бизнес. Да се занимаваш с нещо. Да довършиш книгата, която си започнал. Да си продължиш образованието. Трябва да се ожениш. Трябва да имаш деца, да издържаш семейство, да имаш собствен дом. Трябва да поемаш ангажименти. Да гласуваш. Да работиш. Да изплащаш заеми. Да спестяваш. Трябва! Защо? Защото така трябва! Защото са ти го повтаряли до затъпяване и си забравил(а) какво всъщност искаш, а вместо това си започнал(а) да правиш по инерция само това, което „трябва”.

Ако задължително трябваше да правиш нещо, щеше да идваш на този свят с някакъв договор, където щеше да пише какво точно трябва и не трябва да правиш. Щеше да си спомняш предварителните инструкции. Или на небето щеше да има ясен списък с правила, видим за всички. „Трябва” е просто хрумване, измислица, идея, приумица, навик, лъжа, илюзия или заблуда на други хора за собствения ти живот, а не някакво изискване от Реалността / Бог / Провидението / Битието / Съдбата към теб. Последните са те дарили единствено със свободата на избора. И не очакват нищо в замяна. Той, изборът, така или иначе, си върви в комплект с различни последствия.

Основното последствие от избора ти да повярваш на великата илюзия, че „трябва” нещо да правиш е способността на обществото и на другите хора да те държат в подчинение, заспал и в пълна демотивация. Демотивация за какво? Ами за собственото ти щастие! Не, че постигането му ще наруши световния ред, ще погази корпоративните интереси на някакви страшни, задкулисни, зли сили или ще попречи на другите да изживеят своето щастие. Не! Има хиляди примери, които доказват точно обратното. Щастливият човек прави щастливи и останалите. Причината обществото да те държи в състояние на хипноза, че „трябва” – под купища от правила – е нежеланието на повечето хора да си нарушават комфорта. Та нали твоето събуждане може да поразбута и тях! А не трябва! Току виж се измъкнали от комфортния уют на лъжата, че са щастливи, защото всичко са направили както трябва…

4/ Хубавите неща са скъпи

Изт: The Most Expensive Journal

Болниците, лекарствата и операциите са скъпи. Здравето е безплатно. Затворите, загражденията, камерите и надзирателите излизат скъпо на данъкоплатеца. Свободата е безплатна. Погребенията и ритуалите са скъпи. Животът е дар. Наркотиците и алкохолът са скъпи. Щастието е безплатно. Проституцията и порнографията могат да ти излязат солено. Любовта е щедра и винаги идва като подарък. Хубавите неща не само, че не са скъпи, те са абсолютно безплатни! А можете ли да измислите нещо по-хубаво от: здравето, свободата, щастието, любовта и самия живот?

5/ Красивите момичета харесват богати мъже

Изт: sugarbabybuzz.com

Не се заблуждавайте в това! Красивите момичета харесват красиви момчета. Красотата няма пол и никой не е лишен от естественото си влечение към нея. Що се отнася до богатите, по-възрастни мъже, които им се предлагат сами, то красивите момичета просто ги използват като банкомат на два крака. Ако искат. И, ако успеят да преборят конкуренцията, естествено. Не казвам, че това е нещо лошо. Мисля, че сделката е изгодна и за двете страни. „Щастието и любовта не се купуват с пари, но поне човек може да се пазари”.

Ако имахте избор дали цял живот да работите и да спестявате за елементарните си битови нужди или да получите всичко, за което някога сте мечтали още сега, докато сте млади, вие също бихте се възползвали. Друг е въпросът дали някога изобщо сте били изправени пред такъв избор… Което често е причина за завист към онези, които са го направили. Те живеят своя собствен живот, а не вашия и имат правото на своите собствени избори. Резултатите от тези избори също са изцяло за тяхна сметка.

Не завиждайте на красивите момичета за това, че си имат банкомат на два крака. Не всички, естествено, а само тези, които са решили. Те просто участват в сделка, където двете страни печелят, защото получават онова, което не биха имали, ако бяха разделени. Бъдете сигурни, че красивите момичета не си падат по богати мъже. Красивите момичета си падат по красиви момчета. Красотата няма пол и никой не е лишен от естественото си влечение към нея. Във всичките й форми.

6/ Налага се да избираш между духовното и материалното

Изт: http://www.elephantjournal.com

Тоест, за да си духовен, задължително трябва да си беден и безправен, а ако си богат и надарен с власт, то сигурно доста изоставаш в духовното си развитие. Общото между тези две популярни заблуди е, че превръщат материалното в нещо лошо, което трябва да се избягва, защото ограбва духовността и потъпква стойностите на високия морал. Ще ви разкажа една притча по въпроса. Вижте първия коментар.

Всъщност парите, като основен източник на „материалното“, сами по себе си, не могат да бъдат проблем. Те са само улеснение в бита и до голяма степен правят възможни благата на цивилизацията, които използваме всеки ден. Нищетата и алчността вече са проблем. Някои биха казали: ами да, защото са пряко свързани с парите! Но не биха били прави. Нищетата и алчността не произлизат от парите. Те произлизат от страха: страх да не изгубиш и малкото, което притежаваш или страх да опазиш многото, което си натрупал. Вкопчването, това е второто име на страха. Някои се вкопчват в имането, други в нямането, но и двата типа са далеч от духовността.

Змиите, сами по себе си, не са страшни. Страшни са само отровните змии, които те хапят, когато ги дразниш. По същия начин масово се демонизират и богатите. Ограничаващото схващане, че те задължително трябва да са грабители, а отдадените на „духовното“ задължително трябва са бедняци, аскети или светци, води до две кофти последствия: а/ дръжи те винаги на ръба на финансовото оцеляване, защото не искаш да приличаш на хората, които мразиш, т.е – на богатите и б/ кара те да мислиш, че между материалното и духовното трябва да се избира.

Предполагам всички ще се съгласят, че да се помага на слабите е ценност – качество, намиращо се високо в йерархията на „духовното“. Заможният има възможността да помогне на много повече хора и по много повече начинии от бедняка, който е неспосбен да помогне дори на себе си, а далеч от тази възможност го държи основно презрението му към първия. Страхът да не заприлича на него.

Ако се занимаваш с бизнес, значи не си духовен, а ако се занимаваш с изкуство и култура, значи си избрал духовното пред материалното. И трябва да си задължително беден. Станеш ли веднъж известен и признат автор / режисьор / фотограф / дизайнер, значи си „комерсиален“, влизаш в „мейнстрийма“, а гониш ли мухите по тавана от глад с непубликувания си роман, значи си ъндърграунд – много хип, много куул – човек, който е избрал духовното пред материалното…

Разбирате ли, тези мисловни ограничения са вкочаняващи! Много ни пречат. Нищо не спира духовното и материалното да вървят ръка за ръка, дори в повечето случаи е точно така. Удоволствието да четете тази статия го дължите на богатите хора, които са се постарали първо да поставят компютър на масата във всеки дом, после да направят софтуера му достъпен за всички и най-накрая да обвържат компютрите от цял свят в една удобна за ползване мрежа. Имената на тези хора фигурират в списъците с най-големите дарители на планетата. Ако в очите на заблудения всички богати са престъпници, то в очите на разумния само тези, които се занимават с престъпления са такива. Независимо от размера на банковата им сметка.

Налага ли се да избираш между духовното и материалното? Ако искаш да си еднакво далеч и от двете, отговорът е да.

Тихомир Димитров 

Може би ще харесате още:

Други четири популярни заблуди

Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Ако се случи това, това и това, най-после ще си щастлив и спокоен

Имаш собствено име? 

Ресурсите са ограничени?

Обичаш нещо или някого?

Ненормално е да си сам?

Криворазбраната духовност 

За щедрите бедняци и богатите скръндзи

Имаш собствено име?

Колко плитка и фундаментална заблуда!

Спирам се на нея нарочно, за да ви покажа колко всеобхватна и дълбока е мрежата от заблуди, в които се е оставило да потъне съзнанието на съвременния човек, носено по течението, приемащо почти всяко налудничаво твърдение за даденост и подхвърляно от вълните на външните самовнушения, където „търсенето на смисъла“ е по-скоро интелектуална перверзия и вулгарна лъжа, отколкото действие, надарено с някакъв смисъл…

Нека докажем, маниашки елементарно е, че дори убеждението „имам собствено име“ е абсолютна лъжа:

Първо, то въобще не е мое. Нито материално, нито, дори, идейно. Името ми е идея на други хора, по-точно на моите родители – идея, която е възникнала много преди да се появя (физически) на бял свят. Оформила се е години преди да се науча дори да го произнасям това име. Родила се е десетилетия, преди да се науча да разсъждавам над него.

После са ми го повтаряли достатъчно пъти, за да може, като всяка заблуда, да свикна с него и да го приема за „свое“, т.е  да започна да се идентифицирам с него.

Разбрахме се, значи, че идейно, няма как да имаш собствено име. Отворен отава въпросът за стотиците, понякога дори хиляди други хора, които също смятат това име за „свое собствено“…

Ами материално? Ако имаш собственост върху нещо материално, ти би трябвало да можеш да правиш с него каквото си пожелаеш – да го продаваш, да го подаряваш, разменяш, отдаваш под наем и т.н. Нито едно от тези неща не можеш да направиш със „собственото“ си име, т.е ти далеч не го притежаваш и в материален план (в идеен вече се разбрахме, че то не е твое).

Името ти е извън всякаква форма на собственост. Това, което притежаваш, реално, е едно ламинирано парче пластмаса, върху което, чрез звукоподражателни символи /наречени букви/ е изобразена комбинация от знаци, които, прочетени в дадена последователност, от ляво на дясно и отгоре надолу, формират звукосъчетанието, което погрешно наричаме „собствено име“. И, което хиляди други хора също погрешно наричат „собствено“ име. Дори тази пластмаса, обаче, не можеш да я подаряваш, разменяш, продаваш, отдаваш под наем и т.н. Нямаш право дори да я показваш на всеки…

Какво притежаваме тогава?

Притежаваме ДОВЕРИЕТО на останалите, че написаното върху парчето пластмаса е вярно. И, че има нещо общо с нас. Това е всичко. Казано по-просто, притежаваме не собствени имена, а „въздух под налягане“, наречен доверие – анонимно, масово, обществено доверие, изградено от навика чрез метода на повторението…Целта на всеки навик, доведен до съвършенство чрез метода на повторението, е да изключи мозъка от схемата. Да те превърне в автомат.

Осъзнавайки тези неща, вече избягвам да казвам „Аз съм Тихомир“, защото това е дълбоко погрешно и фундаментално не-вярно. Аз съм развитите до днешната им големина клетки от един ембрион, който обаче, също съм бил аз, чисто физически, преди ембрионът да се сдобие със „собствено“ име по идея на други хора. Математически, логически, биологически и физически е доказуемо, че аз съм същият този ембрион.

Дори да си сменя името, което няма да направя, защото ми харесва заблудата да ме наричат „тих“ и „мирен“, новото, вече избрано от мен име, също няма как да бъде „мое“. Дори да се кръстя Робинзон Крузо, предполагам, че на света ще се намерят още няколко хиляди откачалки, които смятат същото това име за свое. Собствено. Най-вероятно ще се намерят и в България. Спомнете си за човека, който се прекръсти на Манчестър Юнайтед.

Но, да се абстрахираме от масовата повторяемост при имената. Новото име, дори да е вече моя собствена идея, няма как да стои вярно след твърдението „Аз съм…“, защото, нали, аз съм и ембрионът, който първо е нямал име, после са му измислили такова, а най-накрая въпросното име е било заменено с друго…Ако „аз съм“ всичките тези неща, значи аз съм трима души едновременно.  Не мога да бъда трима души едновременно, следователно твърдението „аз съм“ е невярно, каквото и име да сложите след него.

По-правилно е „мене ме наричат“, в съкратения вариант, а още по-правилно: „към това тяло се обръщат по навик с….“ в разширения.

Естествено, че издребнявам.

Целта ми не е да ви откажа от „вашето собствено“ име, нито да ви изкарам заблудени, защото в редиците на заблудените е подредено и тялото, което пише тези редове в момента, с двете си ръце…Не, не ми е това целта.

Целта ми е да ви покажа колко всеобхватна и дълбока е мрежата от заблуди, в които се е оставило да потъне съзнанието на съвременния човек, носено по течението, приемащо почти всяко налудничаво твърдение за даденост и подхвърляно от вълните на външните самовнушения, където „търсенето на смисъла“ е по-скоро интелектуална перверзия и вулгарна лъжа, отколкото действие, надарено с някакъв смисъл…

Предстоят още заблуди. Stay tuned.

Тихомир Димитров

Какво (НЕ) съм аз?

Отговорът на вечния екзистенциален въпрос „Кой съм аз?” може да се получи, парадоксално, като се отговори на точно обратното:

Кой или какво, всъщност, не съм аз?

По принципа на изключването, аз би трябвало да съм всичко, с изключение на онова, което не съм. Тук следваме изцяло пътя на логиката и тя не е достатъчна за съвършеното познание, но дава добра отправна точка.

И така, кой (или какво) не съм аз?

Аз със сигурност не съм моето име

Най-малкото, то дори не е „мое”. Измислили са го родителите ми, много преди да се родя, без дори да са ме питали. Няма как това да е „моето” име. Поне нямам спомен да съм решавал някога, че ще се казвам точно така. С течение на времето и под силата на навика, аз съм свикнал с това звукосъчетание, приел съм го за свое, околните също са свикнали с него, започнали са да ме наричат по този начини и така, илюзията постепенно се е вкаменила.  Да се обръщаш след името си е навик, а не доказателство за идентичност.

Другото доказателство, че не съм моето име ще ви го дадат всички, които ме познават поне малко. Човекът, който стои зад заглавието „тих” и „мирен” не притежава нито едното от тези качества в степен чак да се идентифицира с тях. Притежава дори точно обратните.

Третото доказателство, че аз не съм моето име се корени в съвсем реалната и практическа възможност да го сменя по всяко време, когато пожелая. Това не значи просто да сменя името, с което се разписвам в интернет. За още по-голям ефект, бих могъл да сменя името си по паспорт и да отида да живея в някоя друга страна, където никой не ме познава с предишното име. Така по-лесно ще приуча себе си и околните с новото име. Ще изградя нов навик. НО това няма да промени нищо в мен. Няма да промени нито един заварен интерес, едва ли ще видоизмени някакъв навик, няма да нанесе корекции в характера. Новото име не е в състояние да промени дори детайли от повърхността, камо ли същината. Аз със сигурност не съм моето име.

Аз със сигурност не съм моето тяло

Доста парадоксално звучи. Кои са доказателствата, че аз не съм тялото, което притежавам? Говоря за логическите доказателства? Ами, много просто, това са сетивата!

Как изобщо разбирам, че имам тяло? Че то заема място в пространството? Че е живо, че се движи, че диша и мърда? Че разсъждава и говори? Че общува с околния свят? Разбирам го чрез сетивата. Посредством сложния сетивен апарат.

Точно така – разбирам го чрез сетивата. Виждам тялото си в огледалото или части от него, дори без огледало. Чувал гласа си, долавям миризмата, която излъчва това тяло, мога да докосвам части от него, мога да причинявам на тези части болка или удоволствие, в зависимост от силата и начина, по който ги докосвам; усещам полъха на  вятъра с кожата си, топлото и студеното през сезоните, мокрото на водата, сухото на пясъка и т.н.

Накратко, информацията, която получавам чрез сетивата доказва, че това тяло сто процента съществува. Достатъчно е да се ощипеш, нали!  Но тя доказва и, че аз със сигурност не съм това тяло. Как?

Същите сетива възприемат по същия начин и всички останали обекти (тела) в околния свят. Нима всичко, което възприемам чрез сетивата съм аз? Къде тогава е разликата между наблюдавания и наблюдаващия? Ако наблюдавам едно дърво, то е достатъчно реално, солидно и материално, колкото тялото ми. Мога да го видя, да го докосна, да отчупя парченце от кората му, да помириша смолата под нея. Съществуването на дървото пред мен е безспорно, от гледна точка на сетивата. Значи ли това, че дървото съм аз? А, когато виждам ръцете си или едната пипа другата? Тези двете ръце аз ли съм? Моето възприятие за тяло се различава от моята идентичност. Аз възприемам всичко по същия начин, по който възприемам и тялото си, със същите сетива. Но не се идентифицирам с всичко, а само с тялото си, нали така? Къде тогава е разликата между наблюдавания и наблюдаващия? Кой е този, който наблюдава моето тяло, усеща го, възприема го като реалност, идентифицира се с него? Ако има такъв човек или такова нещо, то значи, че единият от нас двамата лъже, когато казва „аз”. Това значи, от чисто логическа гледна точка, че аз не съм тялото си или поне наблюдателят по някакъв начин се различава от наблюдавания…

Много сложно стана. Ето един по-прост начин да се докаже, че човек не е тялото си. Ако ти махнат едната ръка, после другата, ако ти махнат единия крак, а после другия? Ако го направят хирургически, най-вероятно ще продължиш да съществуваш. Най-вероятно ще продължиш да наричаш тялото си „Аз”, но то вече е намалено с 60%! Обаче ти продължаваш да съществуваш. Целият! Значи ти не си тялото, което обитаваш.

Аз със сигурност не съм миналото си

Помислете си, без миналото, вие не бихте съществували…като личности. Бихте се превърнали в съвсем различни хора или поне, бихте се възприемали по съвсем различен начин. Ако сега някой ви изтрие всички спомени, който „доказват” вашето съществуване, значи ли това, че ще спрете да съществувате? Не значи! Бас ловя, че ще продължите да ходите до тоалетната, да мислите, да говорите и да се храните. Ще продължите да се движите и да получавате ерекция. Хората с пълна амнезия не престават да съществуват. Те просто не си спомнят „какви” са били преди това.

Значи аз не съм миналото си. Съществувал съм дори тогава, когато съм нямал никакви спомени. Доказват го снимките от видеозона при по-младите, доказват го бебешките ми албуми от 78-ма. Аз нямам спомен да са ме снимали в бебешка количка до езерото, нито пък помня усещането за пълни с ако гащи. Какъв е парадоксът тогава? Съществувал съм, още преди да съм имал спомени! Но миналото не са само спомени. Съществувал съм още преди да се родя! Дори в закона пише така. Значи със сигурност аз не съм моето минало, както и вие не сте вашето минало…

Аз със сигурност не съм мислите (мненията, вярата, нагласите и убежденията), които притежавам

Повечето от тях са напълно автоматизирани, заучени процеси – реакции, които се повтарят непрекъснато – навици, утвърдени с времето или просто инстинкти. Подобно на усещането за идентичност, свързано с името. Аз не съм мислите си, аз съм този, който мисли. Ясна е връзката между това твърдение и парадокса за наблюдателя и наблюдавания. Аз не съм нещата, в които вярвам, аз съм вярващият. Аз не съм навиците, които притежавам, например да пуша жълт Camel, аз съм пушещият. Аз не съм механичен сбор от всички тези навици, комплекси и инстинкти, те са просто неща, с които съм свикнал в ежедневието. Но те със сигурност не съм аз.

Аз със сигурност не съм нещата, които притежавам

Какво значи да притежаващ нещо – вещ, кола, къща или, например, земя? Земята ще притежава костите на пра-внуците ти, включително и твоите – така, както притежава костите на всички хора, живели някога преди това. Но ти няма как да притежаваш земя!

Това, което действително притежаваш е лист А4, принтиран черно на бяло, върху който на родния ти език е изписано, че една площ, очертана с въображаеми линии и намираща се някъде, по някакъв начин е свързана с комбинацията от символи, изписани върху парчето пластмаса, което наричаме „документ за самоличност”. Дори тази комбинация, както вече се разбрахме, не е твоя. Не си ти.

Другото, което практически притежаваш, е волята, съгласието, вярата или убеждението на останалите, че написаното в този лист хартия е вярно. Нищо повече. По същия начин не можеш да притежаваш кола, вещ, къща и т.н. Не можеш дори да ги притежаваш, камо ли да се идентифицираш с тях!

Но много хора го правят. Те се олицетворяват с вещите, които ги заобикалят. И едва, когато всичко, което притежават, им бъде отнето, например: от преврат, революция, цунами, война, изригване на вулкан или друг вид природно бедствие, те се доближават до истината за това, което действително са. И разбират, че то няма нищо общо с вещите. Защото тези хора не престават да съществуват, след като загубят всичко, което някога са мислили, че са. Например – богати или бедни. Вещите са само „кукички”, с които човек много лесно се идентифицира.

Е, някои от въпросните хора се самоубиват, други полудяват, трети цял живот се съпротивляват, избирайки ролята на жертвата, но всички те разбират, че със сигурност не са нещата, които притежават, нито хората, към които принадлежат.

Аз със сигурност не съм ролите, които играя

Продавач, клиент, писател, музикант, родител, баща, син, любовник, собственик или наемател, приятел или враг…това са нещата, които другите хора мислят за теб, това са ролите, които (съзнателно или не) си избрал да играеш в живота на тези хора, но със сигурност нито едно от тези неща не си ти. Доказателствата? Отново по пътя на логиката:

Когато продавачът остане без магазин (например след пожар), той не престава да съществува. Играе с една роля по-малко. Или я заменя с друга. Когато купувам съм клиент, когато продавам съм продавач, но дори завинаги да спра да купувам и да продавам, аз ще продължа да съществувам. Хората са съществували хилядолетия, преди да изобретят търговията. Просто са си отглеждали храната сами. Ако се откажа от хобито или професията си, аз ще продължа да съществувам. Може просто да ги заменя с други роли, но дори да не го направя, това по никакъв начин няма да накърни моята цялост, нито факта на физическото ми съществуване. Когато остана без гадже / съпруга / любовница / приятелка, демек – когато остана „на сухо”, аз преставам да съм любовник, но при всички случаи не спирам да съществувам. Когато имам деца съм баща, когато имам родители – съм син. Но дори една от тези двете категории да изчезне, човек продължава да съществува, примерите са навсякъде. Аз съм приятел за едни, други може би ме мразят, но дори да остана без приятели и врагове, аз няма да спра да съществувам във физически план, нали така?

Аз със сигурност не съм качествата, които притежавам

Богат, беден, красив и неугледен, умен или тъп, талантлив и некадърник, мълчалив или приказлив, аз не съм качествата, които притежавам. Те могат да се менят, също като ролите, описани по-горе, могат и напълно да изчезнат, но това изобщо не накърнява факта на физическото ми съществуване. Дори най-тежките душевни заболявания са присъщи за хора, които съществуват. Съвсем реално съществуват. Те са. Това много лесно може да се докаже. Дори хората на командно дишане в болниците съществуват. Дори осъдените на смърт съществуват преди мига, в който ще се изпълни тяхната екзекуция.  Дори неизвестните, отритнатите от обществото, пренебрегнатите, хората, за които никога не сте чували, те също съществуват. И този факт е неизменен – те могат да се видят, пипнат и чуят. Те могат да се помиришат. Те заемат място в пространството. Те са живи. Значи със сигурност съществуват. Значи  със сигурност не съм качествата, които притежавам.

Този списък може да продължи дълго...

Призовавам ви да мислите повече върху нещата, които не сте.

Това, рано или късно, ще ви изведе до извода кой или какво, всъщност, сте.

Логиката, сама по себе си, не може да отговори на този въпрос, но със сигурност доста помага. Отговорът не може да се опише с думи или да се докаже по логически път. Той може единствено да се почувства и да се преживее с дълбочината на цялото същество. За целта, първо трябва да сте напълно наясно с нещата, които не сте. Трябва да сте убедени в тях. Мислете задълбочено върху нещата, които не сте.

Тихомир Димитров

Подарете си едно по-добро „Аз” още сега

Снимка: чудеса.net

Часът е 11, датата – 11.11.11. Събуждам се в дъното на сатурновата дупка – точно три дни преди рождения ми ден, когато ставам на 33.

Събуждам се с ясна и кристално чиста идея – от онези, които идват само сутрин. Е, добре, де – преди обяд – в 11 часа, на 11.11.11. Поглеждам дисплея. Не само цифричките са единствената синхроничност днес. Но стават, като за начало.

Събуждам се с идеята да си направя един чудесен подарък. Да подаря на себе си едно по-добро „Аз”!

Егото е неизбежен спътник в нашия живот. Учител, от когото получаваме ценни уроци. За това ни е дадено. Не сме в състояние да го преодолеем, докато не научим всичките си уроци, а това, според гурутата, отнема повечко време – стотици, дори хиляди прераждания на тази греша земя.

Междувременно сме способни да превърнем егото си в един по-комфортен „аватар”, с който да ни е приятно да живеем. Това зависи изцяло от нас. Нищо не може да ни забрани тази привилегия. Никой не застава на пътя на свободата воля, дори Бог.

Защо да не „преместим стрелката” на коловоза, по който се движи нашият собствен “влак”? Защо да не превърнем живеенето със себе си в едно приятно занимание?

Въпросът е: КАК?

И аз си зададох този въпрос сутринта.

Веднага след ставането си човек обикновено ходи до тоалетната, а за там му трябва хубава книга – особено, ако е хапнал вкусен специалитет предишната вечер. Грабнах Кийосаки в бързината, защото нямах друго под ръка. Отворих на случайна страница и получих отговор на моя въпрос.

Прочетох нещо за системата на обучение. Писано е в съвсем различен контекст, разбира се, но чудесно отговори на сутрешните ми философски търсения в онова място.

Накратко, начините, с които можем да въздействаме най-убедително на  себе си и на околните, са подредени в следния ред (според степента си на влияние):

Чрез нещата, които четем

Чрез нещата, които слушаме

Чрез нещата, които говорим

Чрез нещата, които вършим

Чрез нещата, които вършим и говорим

С една дума, най-ефективният инструмент за промяна се оказват нещата, които вършим и говорим. Този текст ще има слаб ефект върху вас, ако не подкрепите нещата, които сте прочели, с думи и дела.

Възниква логичен въпрос: Нещата, които върша и говоря в момента, те отговарят ли на нещата, които би вършило и говорило моето въображаемо, по-добро „Аз”?

И какво представлява то?

Ами, въпрос на лично предпочитание, как какво? По-доброто ти „Аз” представлява всички онези неща, които си избереш.

Например, то може да бъде: щедро, богато, щастливо, приемащо и състрадателно, знаещо и внимателно, талантливо и одухотворено, може да живее в мир със себе си и с околните, да поддържа хармонични отношения със света, да се радва на отлично тяло в чудесно здраве и т.н.

Всичко, каквото ти харесва, може да бъде по-доброто ти „Аз”.

Въпросът е дали вече говориш и се държиш като човек, който притежава тези качества? Или по-доброто ти „Аз” си остава отложено за утре?

Отговорът на повечето хора е: НЕ.

Повечето хора говорят за лечение и се интересуват от болести, вместо да практикуват здраве. Повечето хора всеки ден се самоубиват с вредни  храни, алкохол и цигари, вместо да спортуват. Повечето хора презират богатите и успелите, защото вярват, че парите се изкарват трудно, а човек може да забогатее само с измама. Повечето хора са дребнави и стиснати по душа – мислят първо за себе си, после за всички останали, гледат как само да получават, а после нищичко да не дават. И очакват Вселенският закон да направи  някакво специално изключение за тях…Повечето хора работят нещо, което презират, но го правят от страх за физическото си оцеляване, а не с радост и с вдъхновение, каквито са истинските мотиватори в живота на един успял и щастлив човек.

Повечето хора всеки ден говорят и се държат като лузъри, щастието си непрекъснато го отлагат за утре или го поверяват  в чужди ръце, оправдават се с външни обстоятелства. Повечето хора лесно влизат в конфликт с останалите, хранят много пороци и съмнения, трупат нереализирани мечти, имат куп несбъднати желания…

Повечето хора са доста зле. Толкова зле, че не могат да търпят дори себе си. Това е така, защото повечето хора не говорят и не действат като своето по-добро „Аз”. Богатият, успелият, здравият, щедрият и талантливият човек не се държи точно така и не говори точно по този начин – не отлага здравето, просперитета и духовния си мир за утре, а живее с тях още сега.

Единственото, което ни остава да направим, е да започнем да се държим като по-доброто си „Аз” веднага, ако може днес, от този момент нататък…Правим ли го достатъчно дълго, отговорът няма да закъснее.

За целта, трябва да си представим едно по-добро „Аз”. Какви искаме да бъдем? Какво бихме притежавали няма никакво значение! По-важното е как бихме се чувствали, ако вече притежавахме всичко, за което мечтаем? Какво бихме говорили? Как бихме постъпвали? Как бихме реагирали в тази или онази ситуация – като се започне от опашката в магазина, мине се през работното място и се стигне до отношенията ни с другите хора? Какво би вършило и говорило по-доброто ни „Аз“ в контекста на обичайното ежедневие?

Външното винаги прилича на вътрешното и качествата на човека са тези, които определят условията му на живот. Качествата! Не вещите и случайните обстоятелства. Хората с труден характер имат необичайно трудна съдба. Забелязвате ли това?

Какви качества искаме да развием у себе си? Качества на мъдрост и просперитет или качества на бедност и духовна слепота? Изберете си тези качества, които харесвате най-много, намерете правилните думи и дела, които им отговарят и си подарете едно по-добро „Аз” още сега.

Тихомир Димитров

Най-трудният въпрос

Застани пред огледалото и си задай най-трудния въпрос на света:

„Кой съм аз?”

Сигурен съм, че не знаеш отговора. И ще ти кажа защо:

Ти си този, който другите мислят, че си. Показвали са ти го с поведението, думите, делата, жестовете и намеците си. Тази ми се усмихва. Аз съм готин! Хвалят ме. Умен съм! Завиждат ми. Успял съм!

Ти си този, който другите са те накарали да мислиш, че си. В живота има доста авторитети, на които се доверяваш. От ранна детска възраст до ден днешен родители, учители, приятели, гаджета и шефове ти внушават какъв си. Мама казва, че съм най-доброто дете на света. Аз съм добър!  Учителката казва, че съм глупав, защото не мога да реша задачата по математика. Сигурно съм много глупав! Шефът казва, че за пет пари работа не върша. Аз съм неспособен! Татко казва, че съм келеш. Сигурно съм много смотан! Жена ми казва, че съм невероятен.  Аз съм голямата работа! Голям мъж!

Ти си този, който би искал да бъдеш. Модата, рекламата, политиката, обществените порядки, социалните контакти, работата и личният живот непрестанно те вкарват в шаблон. Обясняват ти какви трябва да бъдат нещата, какви трябва да ги искаш. Карам скъпа кола, защото мацките харесват скъпи коли. Изкарвам пари, защото всички искат да бъдат богати. Съдбите на други хора зависят от мен, защото имам власт. Завиждат ми. Нося  маркови очила, казват, че съм готин с тях. Спортувам редовно, другите държат на външния ми вид.

Ти си някаква мечта, която дори не е твоя. Кога точно реши, че властта, парите, жените, модните аксесоари и спортната фигура са голяма оферта, а? Така ли разсъждаваше като дете?

Всъщност, ти нямаш нищо общо с изброеното по-горе.

Кой си тогава? Какво си?

За да отговориш на този въпрос, трябва да изолираш средата, трябва да разбереш кое е истинското в теб.

Какво е общото с пра-пра-пра-пра дядо ти, живял хиляда години назад във времето? Когато е нямало мода, интернет и сателитна телевизия, но е имало любов, секс и убийства. Същите като днес. Имало е усещане за горчиво, кисело, сладко, солено, възприятие за топло и студено. Имало ги е цветовете на дъгата.

Накратко, имало е:

1) Мисли
2) Емоции
3) Усещания
4) Инстинкти

Ето това си ти – комбинация от мисли, емоции, усещания, инстинкти. Като следствие, като резултат, а не като причина.

Кой е източникът? Кой създава мисли, чувства, усещания, инстинкти?

Създава ги  тялото със сетивата си,  с жлезите си за вътрешна секреция, с биохимията си ги създава.
Тялото се подчинява на ума, а умът се подчинява на волята. На собствената ти воля!

Ето какво си – интелигентно същество със свободна воля.

Имаш абсолютната власт да решаваш всичко, свързано с теб. Имаш абсолютната власт да бъдеш точно такъв, какъвто поискаш. Никоя външна сила не може да промени това без твоето съгласие!
Защо страдаш тогава? Защо си тъжен? А?
Защо предпочиташ да вярваш на другите, вместо да повярваш на себе си?
Защо се съмняваш в хубавите неща, а лошите никога не ги подлагаш на съмнение?
Защо приемаш сериозно тъгата, депресията и самотата, а на радостта, щастието и късмета гледаш скептично?

Мисли, човече!

Дори когато мислиш, мисли!

Тихомир Димитров

За високия стандарт

Kазват, че ако постоянно отхвърляш всичко друго, освен най-доброто, то има голяма вероятност наистина да го получиш. Ако в планината подминеш жаден осем мръсни локви, накрая със сигурност ще  пиеш от най-чистия извор. Ако си взискателен и допускаш в живота си само най-качествените хора, ако бутнеш триците в страни, защото предпочиташ белия хляб, колкото и да си гладен, Съдбата ще разбере, че не се храниш с трици и ще спре да ти ги дава. Вярвам, че всяко нещо, което правим, казваме и мислим, дори най-малкото, се записва някъде и има значение. Най-вече за самите нас. Вярвам, че сам можеш да определиш пътя на своя живот и със силата на волята и мисълта си можеш да очертаеш пътеката на собствения просперитет през хаоса на заобикалящата ни действителност, само защото така си пожелал. Всичко, от което се нуждаеш е вяра, воля и желание, плюс щипчица късмет на вкус.
Говоря за високия стандарт. Не визирам високия жизнен стандарт на дебелата Берта от Бавария, която съвсем незаслужено получава колкото един екип индийски програмисти, за да не работи. Говоря за високия стандарт по принцип. За непримиримостта с гадните, повърхностни, некачествени работи.  За отношението ти към света.
И понеже съм практичен човек, веднага ще се бетонирам с примери. В автобиографичната книга на Салвадор Дали четох, че в  най-мизерните години от живота му в Мадрид, когато буквално е приритвал от глад, винаги е бил готов да даде последните си стотинки за вечеря в скъп ресторант с жена си, където да похапнат скромно, но луксозно, вместо да спестяват за сухари. Никакъв компромис с удобствата и лукса. Точно този тип хора по „необясними“ причини успяват в загадъчния и объркан свят, в който живеем. Защото знаят кое е най-доброто за тях и не са склонни да правят никакви, ама никакви  компромиси с него.
Да имаш висок стандарт означава да имаш завишени изисквания към живота и света по принцип. Знам, че повечето от нас са възпитавани от малки да бъдат непретенциозни, овчи души, но това съвсем не е правилно. Американските деца ги учат, че като пораснат трябва да станат президента на САЩ. Америка е най-богатата страна на света. Да имаш висок стандарт не означава, че ще търпиш глупава и грозна жена, само защото се чувстваш самотен. Изобщо, скромността „краси” простака, а не истинския човек. Последният има високи  изисквания, но те са подкрепени и от високи възможности. Твърде често се случва така, че възможностите ти  да бъдат недооценени  по една или друга причина. И точно това са моментите, за които трябва да благодариш, вместо да се отчайваш и примиряваш. Те ти дават инерция да се пребориш за нещата, които считаш, че ти принадлежат по право. Ако имаш висок стандарт, разбира се. Замислете се какво означава дъното за удавника? Чудесна възможност да се оттласка обратно към белия свят, ето какво. Винаги съм респектирал хората, които нямат какво да губят, защото именно те са най-силни. Само когато ножът опре до кокал се разбира колко струваш всъщност. И дали ще се оставиш да те прегазят или ще се превърнеш в гигант. Нямаме си дори бегла представа колко голям процент от днешните най-богати хора на света са били абсолютни сульовци и пульовци в началото на своята кариера. Собственикът на софийския и десетки други бизнес паркове по света, например, хер Линднер, е събирал фасове  по улицата и мечтата му е била да емигрира във Финландия, за да строи дървени къщички за птиците, с които да си изкарва прехраната. Притежателката на най-голямата фирма за почистване по домове и офиси в Ню Йорк е започнала като обикновена чистачка. Ингвар Кампрад е бил прост, провинциален фермер. Днес притежава ИКЕА. Почти всички велики хора са имали своите ниски прагове на съществуване под нулата. Те също ходят до тоалетната и единственото, което ги различава от теб и мен, с изключение на щипчицата късмет, може би, е фактът, че никога не са били готови да се примирят със съдбата си и винаги са искали още, повече, всичко. Защото са знаели, че  го заслужават.
Аз съм за високия стандарт. Високият стандарт означава да не ядеш разваленото яйце само защото те мързи да отидеш до магазина да си купиш ново. Той се крие в най-малките детайли от бита, но може да има решаващо значение за глобалния облик на твоя живот. Високият стандарт означава, ако в един момент прецениш, че заплатата ти е твърде ниска  и, че заслужаваш много повече, да не губиш нито секунда  преди да си поискал повишение или да си бил дузпата на шефа. По-добре да си изгладуваш високия стандарт. Тогава в космическия тефтер ще пише, че не ядеш трици. И е много вероятно да получиш нещо хубаво в замяна.  Ако си трайкаш и чакаш  да дойдат по-добри времена, ще получиш това, което в действителност заслужаваш – абсолютно нищо.
Има една поговорка: „Съдбата обича смелите”. Мисля, че тя е създадена, за да описва високия стандарт. Всичко на този свят опира до достойнството, силата на характера и уважението към себе си. Това са три неща, с които компромиси не трябва да се правят. Четвъртото е високият стандарт.

Тихомир Димитров