Да грокнеш парите

Още един гост-автор:
http://myromorr.wordpress.com/
Този път с изключително здравословно отношение към парите:

Сладум

Знаете – парите, разменната монета, еквивалента на всичките материални, а напоследък и доста от духовните неща в света ни, линийката за измерване на качеството, на състоянието ни… и в същото време онези безценни късчета, които биха купили и душите ни, ако и за миг забравим да си припомняме какво се крие зад стойността им. Зад номинала и символа.

Животът, разбира се.

(Така е – в този пост ще става дума за пари. По много. За моето разбиране за тях. Но няма да изпадам във финансово-психологическа терминология, споко 😉 ).

Така. Мхм. Та по темата –

Аз грокнах парите.

Или поне така усещам, и това ще се потвърди от опита ми с тях по-нататък.

Трудни за разбиране са. Поне за мен винаги са били загадка – на теория ясно, но на практика…

Преди два дни, докато си говорех с няколко човека едновременно, се случи нещо, което ме накара да ги схвана…

View original post 1 125 more words

Вълшебната пръчица е във ваши ръце

Изт: costume.net

Заниманията с „духовното“ имат чисто приложен, практически характер. Ако човек е достатъчно упорит, тоест верен на търсенията си, несъмнено постига желаните резултати във физическия свят. При всеки те са различни, понеже зависят от свободната воля. Тя е единственото сигурно нещо на този свят. Единствената „опорна” точка е изборът. Всичко останало е въпрос на предпочитания.

Обикновено интересът към „духовното” се събужда от прочитането на някоя книга с ню ейдж тематика, от гледането на някой филм или от възприемането на по-кратко послание, което провокира у нас нещо – събужда интереса ни към вътрешния свят, наричан още „духовен”, който е бил напълно непознат до вчера за нас.

А каквото вътре, такова и отвън.

Излиза, че сме се занимавали само с 50% от реалността – с онези 50%, които са следствие, а не причина. Причината дори не сме подозирали, че съществува.

Следва поглъщането на още и още информация. Сред „плявата” откриваме твърде малко „бисери“.  Истината е, че всичко, дори най-комерсиалният ню-ейдж, е бисер. Просто не всички бисери са предназначени за нас. Защото имаме различни предпочитания. Свободната воля! Ако нещо не ни служи, то значи е предназначено за друг. За него то е „бисер”. За нас е „плява”. Дългият период на четенето на духовна литература, на посещаването на семинари по личностно усъвършенстване и, въобще, на задоволяването на интелектуалното любопитство е етапът, в който пресяваме това, което ни трябва и махаме онова, което не работи за нас.

Несъмнено този процес по откриването на цяла една Вселена от закони и механизми, които движат света пробужда влечението ни към прилагането на различни техники, за които само сме чели. Отново всичко е индивидуално. Някои намират опора в медитацията, други – в молитвата, трети създават своя собствена система от духовни упражнения, а четвърти следват указанията на някой гуру или известен духовен водач. Има хора, които създават цяла собствена религия (кейс стъди: Л.Рон Хъбърд). Няма значение кой път ще изберете, той ще ви се даде интуитивно. В повечето случаи е третото (система от собствени упражнения, комбинираща работещото за нас от различните практики).

При всички случаи акцентът е върху думата „практика”. Четенето на книги за самопомощ, гледането на филми от духовния жанр и посещването на лекции за себе-усъвършенстване минават на заден план, тъй като са пасивни занимания и човек иска да види резултати от труда си. В крайна сметка той разбира, че всички, макар и по различен начин, говорят едно и също.

Така започва практиката. Тя изисква упоритост и постоянство, като всяко човешко занимание. Само след достатъчно вложени усилия, старание, време и труд, практиката започва да се отблагодарява, да дава резултати. Светът около нас се променя. Всъщност, променяме се ние, но то е едно и също. Започваме да постигаме все по-лесно неща, към които цял живот сме се стремили или такива, които буквално сме считали за невъзможни.

Откриваме, че  можем да направляваме съдбата си по собствен избор, че сложността и резултатите от всяко наше действие зависят повече от нагласата, с която подхождаме към тях, а не толкова от конкретиката на самото действие, че нищо не е случайно, а резултат от съзнателен или подсъзнателен избор. Разбираме, че лесно можем да привличаме пари, необходимите взаимоотоношения с други хора, подходящите условия, връзките, които желаем, признанието за труда си или въобще – успехите, които са ни коствали толкова усилия и време преди, а разумът никога не е успявал да намери подходящата схема за тяхното реализиране.

Някои хора дори започват да творят мини „чудеса”, като например: да предизвикват дъжд или вятър по собствено усмотрение, да издържат на студ без дрехи и той да не им причинява особен дискомфорт, да не се разболяват от повечето (всички) болести, да подобряват зрението си по собствено желание, да регулират теглото си без помощта на диети, да привличат дребни печалби от игри на късмета и т.н.

Оказва се, че това са елементарни „трикове”, но тук важи принципът, че първото „чудо”, което виждаш, трябва е сътворено от самия теб и, че решиш ли да използваш тези умения за користни цели, те моментално ти се отнемат. Успее ли да предолоее капана на гордостта от духовните потижения, човек развива търпение, упоритост и постоянство, но най-вече смирение, а с това силата му само расте. Такова въздействие върху околния свят е невъзможно нито със средствата на бизнеса, нито в политиката, нито чрез масмедиите, с изкуството, в науката или каквото друго се сетите от външния свят, което считаме за важно. Защото включва всичко и е само въпрос на съзнание. Постига се единствено чрез работа върху себе си – нещо, което заетите с оцеляване не считат за важно, тъй като не им носи моментални резултати. Но и оцеляването не носи моментален резултат, ако си го поставиш за цел. А това е една доста глупава цел при положение, че можеш да избираш между всички останали…

И ето, че стигнахме до момента, в който „магьосникът” с вълшебната пръчица си ти. Можеш да сътвориш почти всичко без особени усилия, като не говорим за приказка, а за обективната реалност, в която живееш.

Не е важно дали си постигнал „някакво ниво” или не. Представи си, че си. То е дадено на всички с добри намерения и не става чрез особени усилия, нито пък става с някакъв план. Мозъкът не може да измисли как точно става. По-важното е да вярва. Нека, като за начало, да предположим, че си човек, който действително може да избира между различните сценарии на живота, като дете в сладкарница, чиито родители ще угодят дори на най-дребния му каприз.

Въпросът е: какво би поискал тогава?

Тъй като няма как да постигнеш десет цели едновременно, обикновено целта, която си поставяш, е само една. Най-важната. И колкото си по-искрен (пред теб самия), толкова по-лесно я постигаш.

С тази мисъл се събудих сутринта.

Какво бих поискал, ако имах всичко?

По-точно въпросът е: кое е най-съкровеното, което бих искал да преживея?

Пари, секс, слава, любов и признание, здраве, успешна кариера, околосветско пътешествие или някаква извънредно скъпа вещ, като Бугати Вейрон, това са първите неща, които разумът предлага, тъй като културата, в която живеем, му внушава, че никога няма достатъчно и, че винаги нещо му липсва. След постигането на нещо, обаче, каквото и да е то, липсата си остава. Единствено обектът на желанието се променя. Тоест, „пълно щастие няма”, както е казал народът, особено ако го търсиш под седалките на Бугати Вейрон.

Какво бих искал тогава? Нека разгледаме предложенията на ума, едно по едно:

Пари

Предполагам, че не съм първият човек на света, който открива, че след получаването на определена сума пари, съзнанието изпитва момент на твърде кратка еуфория и бързо решава, че те не са били достатъчно, че е трябвало да поиска още и т.н. Вместо да се почувства добре, както си е представял, докато ги е нямал, човек веднага започва да изпитва потребност от по-големи суми. „Дупката” си остава. Липсата е общото състояние на бедния и на богатия, разликата е само във външния им вид (понякога) и в нематериални неща, като числата, които се изписват върху монитора. След получаването на повече пари, историята се повтаря. Споменавал съм, че милиардерите не са хиляда пъти по-щастливи от милионерите, нали? Безумно е да вярваш в обратното. Но това не пречи да си поискаш голяма торба с пари от вълшебната пръчица. И тя ще ти ги даде. Рано или късно. По един или по друг начин. Нали за това си вълшебник! Вълшебниците, обаче, са се возили в Лондонското метро и знаят приказката „Mind the gap” (Внимавай с дупката).  Без да съм вълшебник и без да съм се возил в Лондонското метро, а и без да  подценявам силата на парите, такова желание автоматично отпада, тъй като не е „най-съкровеното от всички”. Нито  е най-съвършеното. Просто дупката винаги си стои. Дай Боже всекиму и дай Боже достатъчно, а „останалото ще си го купим”, както казват руснаците.

Секс

Вълнуващ даже повече от парите, но тук липсата също е основен мотиватор. Тъй като не можеш да си в постоянно съвкупление и в състояние на постоянен екстаз, времето винаги те побеждава, моментът винаги отминава, оргазмите са изключително кратки, а човек, колкото и презадоволен любвник да е, рано или късно узрява за идеята, че сексът носи само краткотрайно удовлетворение и, че всъщност е обречен на самота.  През повечето време. Раждането и умирането са самотни занимания, живеенето – също. Това дълго и самотно занимание е прекъсвано от моменти на взаимен екстаз, споделени с някой друг, които траят само няколко секунди. През останалото време си сам. Защото времето винаги те побеждава и моментът винаги си отминава. Самотата не може да е най-съкровеното ми желание.

Слава

Само за онези, които искат да са марионетки, играещи ролята, измислена им от средствата за масово осведомяване, която няма нищо общо с тях, но ако не я играят, ще опъват ушите от глад. Да съм „кукла на конци” и да не мога дори хляб да си купя от магазина, без продавачката да ме разпознае, това не може да е най-съкровеното ми желание.

Любов и признание

Наистина ли мислите, че можете да поверите щастието си в ръцете на някой друг? На човешко същество, което е точно толкова несъвършено, колкото вас? Да, чудесно е да получаваме любов и признание, но какво правим, когато това същество, което ни ги дава, реши да си ги вземе обратно? Или да ги даде на някой друг? Любовната мъка и депресията не са най-съкровеното ми желание. Непредвидимостта на човешкия избор – също.

Здраве

Ето вече нещо, което си заслужава. Ако го нямаш. По законите на липсата, тогава и само тогава започваш да го цениш. Какво става, обаче, когато го получиш? Пари, секс, слава, любов и признание, успешна кариера, околосветско пътешествие или някаква извънредно скъпа вещ – това са нещата, които започват да те вълнуват. И да ти липсват. За здравето мога само да благодаря, но не искам да си го пожелавам.

Успешна кариера

Проблемът е, че винаги съм разглеждал „кариера” твърде буквално – в каторжническия смисъл на думата. Проблемът е, че искам да живея в понеделник, вторник сряда, четвъртък и петък, а не само през уикенда и по празниците. Проблемът е, че не познавам бизнес с кауза, която дори мъъъничко да се доближава до „най-съкровеното”, та да искам да се развивам в тази среда. Проблемът е, че едрият бизнес и политиката – единствените места, където  може да се прави „успешна” кариера – започват все повече да губят доверието ми, тъй като целите им стават все по-прозрачни. А те са крайно егоистични. Грозно, неграмотно егоистични. Проблемът е, че дори успешната кариера като писател означава слава (виж по-горе). Това също отпада.

Околосветско пътешествие

Опознаването на света несъмнено помага на човек да опознае себе си, тъй като принципна разлика между двете няма, но нека не навлизаме в „дълбоките води” сега. Най-хубавата част от всяко пътуване си остава завръщането у дома. Знам го не, защото са ми го казвали, а защото съм пътувал доста. Според едни. Според други съм пътувал малко. Това няма никакво значение за мен. Ще продължа да пътувам, когато имам възможност, ала тъй като вече съм си у дома, това също не може да бъде най-съкровеното ми желание.

Извънредно скъпа вещ

Ако трябва да е кола, ще е седемдесетарско Порше Карера, а не Бугати Вейрон. Нищо, че не е извънредно скъпо. Ако трябва да е извънредно скъпо, ще е луксозно обзаведен дирижабъл, а не кола, нито самолет. Едва ли има по-екстравагантен лукс от дворец с прислуга в небето. Проблемът е, че играчките не те правят щастлив. Дори скъпите играчки не те правят щастлив. Защото омръзват. Или винаги има по-скъпи. При всички случаи няма да е играчка.

Добре, де, а какво тогава?

Представяте ли си: имате вълшебната пръчица, можете да си пожелаете всичко, а не виждате смисъл дори в нещата, към които хората цял живот се стремят?

Все пак, няма да я използвате за разпалки в лагерния огън, нали така? Ще се радвам да споделите за какво, всъщност, бихте я използвали? Ако имахте право само на едно желание? В замяна ще ви споделя какво бих направил аз с вълшебната пръчица:

Един по-осъзнат свят

Какво значи „осъзнат”? Прескачаме няколко стотин милиарда страници, изписани по темата, и стигаме до най-важното:

Осъзнат е този, който прави за другите само онова, което иска те да правят за него.

Какъвто човекът, такъв и светът.

Каквото отвътре, такова и отвън.

Осъзнат е човек, който дава, защото обича да получава. Който харесва, защото му харесва да е харесван. Който оценява труда на другите, защото обича признанието. Който изслушва, защото обича да споделя. Който е гостоприемен, за да е навсякъде добре приет като гост. Който помага, защото харесва да му помагат. Който създава здраве, а не лекува, защото е здрав. Който вдъхва кураж, защото не се страхува. Който приема, за да може да даде и, който дава, за да може да получи. Който вдъхновява, защото е вдъхновен. Който насърчава, защото е насърчен. Който харесва чуждия успех, за да постигне свой собствен и така нататък…

Общото е, че човек винаги прави това, което иска да му правят на него. Прави го за другите и за света. Толкова е елементарно! И никога не причинява на друг онова, което не иска да преживее в първо лице, единствено число, три де, плюс няколко сетива.

Представяте ли си да живеете в свят само с осъзнати хора?

А знаете ли защо сега има няколко милиарда души на тази планета? Горе-долу толкова, колкото някога са живели по нея?

Защото предстоят грандиозни промени и всеки иска да присъства на „шоуто”.
Всички са си купили билет за „спектакъла”. Промените са положителни, в тях няма нищо страшно, но ще присъстват само онези, които искат да останат. Въпрос на личен избор. Единственото сигурно нещо в тази Вселена, е свободният избор. Свободната  воля. Тя е единствената „отправна точка”. Всичко друго е въпрос на предпочитания.

Това е най-якото желание, тъй като включва в себе си и всички останали. А е само едно. И е хубаво човек да замени желанията с предпочитания, а мечтите – с намерения. Желанието е нещо, което ти липсва. Предпочитанието е нещо, което избираш пред друго, когато всичко ти е наред и дори сега си добре. Но обикновено го получаваш, защото не ти пука. Именно защото не ти пука. Мечтата е нещо, което съществува само в бъдеще време, а намерението е нещо, върху което работиш сега.

Вълшебната пръчица ще свърши останалото, ала не без нашето съгласие и не без активното ни съдействие. Така че – помагайите и вие! Представяйте си го този свят! Бъдете за другите това, което искате светът да бъде за вас. Говорете за тези неща. Пишете по този въпрос. Вдъхновявайте с личен пример. Покажете, докажете, че така много по-качествено и по-лесно се живее! Докажете колко тъпо е да лъжеш за лична изгода, защото лъжеш единствено себе си и, в крайна сметка, ще си останеш излъган. Разберете, че докато крадеш за лична изгода, ти всъщност крадеш единствено от себе си и, рано или късно, ще се почувстваш ограбен. Припомнете, че „който нож вади от нож умира” и, че „каквото посееш, това ще пожънеш”.

Тези закони важат от милиарди години и няма да направят изключение за никой от нас, колкото и „специален” да се чувства в момента. Помогнете на себе си, като ми помогнете да реализирам едно съкровено намерение. То включва всички желания, но е само едно, тоест – помага ни да се концентрираме. Отгоре също ще помагат. Говорил съм вече с хората, хехе. Вълшебната пръчица е във ваши ръце. Изборът също е ваш.

Тихомир Димитров

Да вървиш срещу егото си е тъпо

Илюстрация: Flame Warriors by Mike Reed

Обичам да чета self-help литература и да прилагам техники за личностно развитие, но има едно нещо, което винаги ме дразни в „духовните“ учения. Това е стремежът към разрушаване на егото. Не само, че не го разбирам, но изпитвам вътрешна съпротива срещу идеята да отричам Аз-а си, за да стана по-духовен.

Да, обаче много брадати типове проповядват именно това. Единственото разумно обяснение, което намирам за себе си е, че тези брадати типове са шарлатани, за които е оферта ти да нямаш его, докато те имат. Особено ако членуваш в собствената им секта / ашрам / духовна школа.

Всеки, който критично е чел New Age литература и практически е прилагал упражнения за личностно развитие знае, че да се бориш срещу нещо означава да го подсилваш. Най-малкото, защото му придаваш повече значение, отколкото в действителност има.

На егото се отделя прекалено голямо внимание в „духовната” литература, според мен.

Или, по-точно: на съпротивата срещу него.

А съпротивата винаги е излишна. Действието се постига чрез бездействие. „Цаката” е в приемането.

Не виждам как премахването на собствената идентичност може да те издигне духовно. Но знам със сигурност, че може да те доведе до лудост.

Логиката и разумът също се оказват враг на „Новата Епоха”. Сега е модерно да отричаме ума, за да „чуваме” интуицията. Широко разпространено е схващането, че мисленето, едва ли не, ежедневно ни пречи да живеем спокойно, качествено, щастливо.

Аз обаче имам един принципен въпрос: ако егото и разумът са чак толкова излишни, защо тогава съществуват?

Милионите години еволюция да ги бяха затрили досега.

Вместо да ги развиват.

Значи егото и разумът сигурно имат някакво предназначение – доста важно, при това, като всяко нещо в природата – колкото и незначително да изглежда на пръв поглед, то винаги се оказва незаменим елемент, от който зависи равновесието на цялата система. Защото системата е съвършена.

А егото и разумът дори не ми изглеждат незначителни.

Самият факт, че не умееш да боравиш с един сложен инструмент не значи, че трябва да го изхвърлиш. Егото и разумът са сложни инструменти, които не познаваме. Затова ни е по-лесно да ги отхвърлим като вредни. На фанатиците преди няколко века им е било по-лесно да изгорят Джордано Бруно на кладата, отколкото да изобретят телескопа.

Но да се върнем на егото. Банално е да го бъркаме с егоизъм. Аз съм е различно от Аз искам само за себе си.

Дори да приемем идентичността за абсолютна заблуда, каквато тя в действителност е, пак не виждам смисъл да вървим срещу нея*.

Животът е игра и всички ние сме аватари в него. Шекспир го е нарече „сцена” преди да измислят 3D симулацията и компютърните игри.

Просто „графиката” му е твърде добре направена, включени са още 4 сетива и това доста ни разсейва. Освен това, когато „влизаме” в някоя компютърна игра, колкото и „реалистично” да е нарисувана, ние не получаваме пълна амнезия кои сме, откъде идваме и каква е истинската ни същност. Може да се олицетворяваме с главния герой в три де шутъра за няколко часа, но никога не забравяме, че извън монитора съществува една друга, по-голяма и по-истинска реалност.

Всеки, който е свършвал на сън знае, че разлика в усещането за секс, когато го сънуваш и, когато го правиш в будно състояние, практически, няма. Само дето накрая отваряш очи и си мокър, а чаршафите трябва  да отидат в пералнята.

Реалността може да бъде само обективна или субективна. Няма нищо по средата.

При субективната реалност има само едно съзнание във Вселената и това съзнание си ти. Но приемаш милиарди различни форми, за да трупаш опит и знание, за да еволюираш и съ-преживяваш.

Субективната реалност е виновна квантовите физици да не откриват никаква материя при най-малките частици. Науката отдавна разбра, че всичко е изградено от светлина.

Субективната реалност е виновна всички ние да сме участници в „божествената комедия”, в която да нямаш его означава аватарът ти по никакъв начин да не се отличава от другите аватари и цялата игра да загуби смисъла си.

Субективната реалност е виновна играта да има смисъл само тогава, когато се изгубиш достатъчно добре в нея.

Заради субективната реалност на тази планета почти няма човек, който да не се вълнува от въпросите „Кой съм аз?” и „Защо съм тук?”

Субективната реалност е виновна хората да могат да променят реалността само със силата на мисълта, стига да спазват няколко елементарни правила, като например да вярват, че наистина могат да го правят.

Разбира се, вие може да вярвате, че живеете в обективна реалност, която има твърд, неизменим характер, където всяко съзнание съществува отделно, само за себе си.

Но субективната реалност не е виновна, че създавате илюзия за обективна реалност. Тя просто ви я дава.

Каква е поуката от всичко това?

Че да вървиш срещу егото си е тъпо, това е поуката.

Щом притежаваш его, значи има дълбок смисъл в него. Значи трябва да го използваш!

Субективната реалност ти позволява да правиш каквото пожелаеш с твоя аватар, може дори да го унищожиш, ако искаш. Но не бива да се учудваме, че полудяваме, когато „изтрием” самоличността, защото всичко, което сме в състояние да възприемем при сегашното ниво на съзнание, е обективната реалност.

Където Аз-ът е изгубен без себе си.

Привърженик съм на ученията, които препоръчват да развиеш по-силно его, един по-добър Аз, вместо да заличиш себе си, докато все още си „в играта”.

Нищо не ти пречи да „конструираш” силен, щедър, красив, умен, състрадателен образ, на който да се наслаждаваш цял живот, вместо да оставаш без его и връзките на бялата ти риза неудобно да са разположени отзад, на гърба.

Разбира се, съществуват хора, които могат да живеят без его и без да полудеят, но те се броят на пръстите на едната ми ръка, от седем милиарда души население… И нито един от тях не се е стремил съзнателно към това състояние. Не го е постигнал, защото е искал. Просто му е дошло времето.

За всички нас остава съзнателния избор какво да правим със собственото си его. А вариантите са безброй. Аз предлагам да го подобрим.

–

* Замислете се, дори името ви не е реално, не е ваше. То представлява идея на други хора (вашите родители), която по-късно сте възприели като своя, идентифицирали сте се с нея. Тази идея може да се види само под формата текст, отпечатан върху парче пластамаса или върху лист хартия, но тя никога не може да има нищо общо с вас. Пробвайте  да отидете в друга страна, където никой не ви познава и започнете навсякъде да се представяте като Джон. Десет години по-късно ще ви бъде трудно да повярвате, че наистина се казвате Емил, дори някъде, върху някаква пластмаса под снимката ви да продължава да стои същата комбинация от букви.

Тихомир Димитров

Проклятието на щастливеца

снимка: Kris Krug

Хайде да си поговорим за просперитет. Знам, че звучи нелепо, абсурдно, може би дори цинично и вулгарно точно сега, когато да спарваш от „кризата” е приоритет номер едно в ежедневието. Имаме къде-къде по-сериозни проблеми на главата, нали?

Въпреки всичко, хайде да си поговорим за просперитет!

Точно сега, в разгара на „кризата”, просперитетът може да се види и пипне най-лесно. Може дори да се помирише. Точно сега, през април.

Разходете в някой парк. Това, което ще видите там е истински  просперитет.

Няма да намерите просперитет в богатите квартали. Няма го в лъскавите казина и по яхтените пристанища, не, нито в моловете, край помпозните правителствени сгради или в „златните“ кредитни карти. Пластмасата няма нищо общо с просперитета. Пластмасата е симовл на недоимъка, на свършващия петрол.

Защото просперитет се постига чрез щедрост и благодарност.

Вижте връзката между Слънцето и Земята – милиарди години Слънцето дарява живот на Земята, а тя му отговаря с благодарност.

Това, което виждате в парка е символ на нейната благодарност. Така трябва да изглежда вътрешният ни свят, за да живеем в просперитет.

Интересно, че благодарността на Земята е насочена предимно към нас, нейните деца, с всичките дарове, които получаваме безплатно, които са супер яки (красиви, вкусни, полезни), без които не можем. А в замяна ние сме решили буквално да си ебем майката, с извинение на израза.  Децата никога няма да спрат да отмъщават на своите родители.

Защото хората не живеят в щедрост и благодарност. Те живеят в дребнавост и отмъстителност. Вижте отношението между правителство и бизнес, между работодатели и наети, между доставчици и клиенти, между кредитори и длъжници.

Сравнете ги с отношението между Земята и Слънцето.

Всичко в човешкия свят е дребнавост и отмъстителност: „око за око, зъб за зъб”, „пито-платено”…

„Няма безплатен обяд!”

Чудя се само за кислорода, който дишаме, за водата, която пием, за светлината, с която се топлим на плажа, за супер вкусните праскови, които растат в градината, за цвета на лалетата, за безкористната служба на коня и за вярната стража на кучето кой ще плати?

Точно така – никой! Получаваме всичко това наготово, плюс един милиард други подаръци, после започваме да ги делим и да се бием за тях като деца: вдигаме цената на тока, надписваме сметките за газ, приватизираме плажове, воюваме за петрол…

Човешкото стадо обича да живее в дребнавост и отмъстителност. Това нашето не е никакъв просперитет, това е нищета!

Въпреки всичко, има хора, които мислят, че живеят в просперитет. Усещането да караш Бугати по надупчените улици, между разпадащите се панелки,  покрай препълнените казани за смет и ровещите в тях циганета, това ли е просперитет?

Но има богати държави, разбира се, ние живеем в бедна държава. За всичко е виновна държавата, все пак!

А да платиш 25 000 долара за вечеря, докато милиарди хора по света гладуват, това ли е просперитет? Има ли значение дали кофите с боклук са точно под носа ти или на удобно километрично разстояние, така че да не ги виждаш?

Това не е никакъв просперитет. Това е нищета. Безизходица. Недоимък. Нищетата е обединяваща черта на всички хора по света. За едни от нас тя е духовна, за други – материална, а за трети и двете.

Ето как стигнахме до проклятието на щастливеца.

Няма истински щастливи хора на тази земя. Може би мислите богатите, смелите, силните, успелите, известните, красивите, умните, влюбените за щастливи, може би те точно това ще ви кажат. Но ще ви излъжат в очите.

Който има хиляда лева е нащастен, че няма един милион, а дори да го получи пак ще бъде нещастен, защото няма десет. Смелите завоеватели, жестоките тирани на човечеството са жалки страхливци в своята душа, с ОГРОМЕН комплекс за малоценност. Силните не трупат сила, пари, власт и влияние по друга причина, освен от страх, че някой друг може да ги измести, да стане по-силен от тях. Успелите винаги считат себе си за недостатъчно успели. Известните живеят в самотата на своята слава и смъркат кокаин.  Красивите са нещастни, защото остаряват. Умните мразят всички – глупаците, понеже са глупави и гениалните, понеже са по-умни от тях. Самотниците завиждат на „щастливите” двойки, а участниците в „щастлива” двойка изпитват съмнения дали са се обвързали с най-подходящия човек. На тях винаги им се струва, че светът е пълен с много по-подходящи отчаяни самотници.

Истината е, че човек винаги постига целите си. Но никога не е щастлив с тях. Покореният връх не е връх. Има по-високи от него. Проблемът е, че никой не се интересува от равнината. Никой не се наслаждава на спускането. Всички искат само върхове…

Какъв е изходът, ще ме питате вие?

Погледнете в началото на текста.

Щедрост и благодарност, вместо дребнавост и отмъстителност.

Това е изходът.

Ако се чувстваме благодарни за всичко, което имаме в настоящия момент, ще бъдем истински щастливи. Ако непрекъснато искаме още, ще сме обречени на нещастие. Кой драпа за повече, кой трупа? Бедният – този, който живее в оскъдица, който няма достатъчно, на който нещо му липсва. Или поне така си мисли. Богатият не трупа. Него оскъдицата не го вълнува. Той си има всичко. Нали затова е богат! Ако се мислиш за беден, постави се на мястото на някой раково болен пациент или осъден на смърт затворник. А сега отново се замисли дали наистина си беден и дали не трябва да благодариш за всичко, което имаш.

Благодарният е винаги богат, но богатият невинаги е благодарен.

Щедростта, това е друг вълшебен инструмент – средство за отдаване, с цел балансиране на щастието. Винаги, когато вземеш, предстои да дадеш и винаги, когато даваш, предстои да получиш, при това – много повече.

Ето защо щедростта кара хората да се чувстват добре. Всички ние подсъзнателно сме наясно с простата аритметика на факта, че даването води до получаване и получаването – до даване. Всеки акт на щедрост увеличава „капитала” в невидимата ни „банкова сметка”, която непрекъснато се „олихвява”. Няма значение дали отдаваш пари, любов, признание или усмивки. Каквото дадеш, такова ще получиш в уголемен размер. Отдаването е единственият възможен изход от „проклятието на щастливеца”, от порочния кръг на нищетата, в който постигането на едно желание автмоматично води до друго.

Щедростта и благодарността са инструменти за балансиране на щастието. Щастието е възможно само в своя абсолютен баланс. Паркът е точно толкова красив през пролетта, колкото красиви са ярко оранжевите килими от накапали листа през есента. А планината е еднакво привлекателна през зимата и през лятото, нали? Морето винаги ни омагьосва. Слънцето винаги изгрява. Напълно безплатно, при това!

Всички ние сме наематели на телата, които обитаваме и заематели на вещите, който притежаваме. Можем да ги ползваме само временно. Да не забравяме, обаче, че водещо кредо на нашия „хазяин” и „кредитор” са щедростта и благодарността. Човешката дребнавост и отмъстителност стоят, меко казано, смешно на фона на Вселената.

Водени от щедрост и благодарност, ние се доближаваме до истинската си същност.

И забравяме за „проклятието на шастливеца”

Тихомир Димитров

По Пътя на себепознанието. Теория и практика

Имаме толкова много да учим от децата!

Като малък съвсем реално вярвах, че всички неодушевени предмети са живи. Харесаше ли ми формата на нещо – било то смачкана кутия цигари, камък или просто изгнила пръчка, спирах да го наблюдавам и дори си говорех с предмета. Чудех се дали не му е скучно така – сам, кои са неговите приятели, какво ли прави, докато не го гледа никой?

Веднъж дори нахраних чисто новото „Хитачи” на баща ми, купено от „Кореком”. Нахраних го в буквалния смисъл на думата. Хрупах солети, а слотовете на касетите ми се сториха като две големи, тъжни очи. Стана ми жал за горкия уред – не стига дето никой не си говори с него, ами сигурно и не е ял от цяла вечност! Трябва да е ужасно гладен! Беше ми неудобно да довърша солетите сам, затова отидох и му ги изсипах в слотовете. Даже ги натроших преди това, за да може по-лесно да ги преглътне. После много ме биха.

Имах си една любима детска игра, казваше се: „Запознай извънземното със странния и интересен свят, в който живееш”. Така сигурно биха я кръстили възрастните. За мен  беше просто игра – начин да комуникрам със същества от друга планета. Правилата бяха прости: представяш си, че в мозъка ти живее добронамерен пришълец от далечна галактика. Тъй като е много далечна галактиката, извънземните не могат да дойдат на крака, затова изпращат само мислени посланици. Гледат през нашите очи и чуват през нашите уши. Но не знаят нищо за света, в който живеем. Аз имах честта да бъда любезния домакин и да разведа „госта” наоколо. Това до голяма степен обяснява защо няколко години по-късно „Чоки” се превърна в любимия ми филм, след това в любимата ми книга, а накрая дори кръстих кучето си „Чоки”, лека му пръст. Нищо, че беше мъжко.

Всички деца обичат да общуват с въображаеми приятели от други светове, но тъпото е, че когато пораснат, спират да го правят. Я си представете „да разведете госта” сега – отивате в офиса и срещате колегата, който ви мрази. Ще трябва да обяснявате на извънземното какво е офис, какво е колега и какво значи омраза. Ще трябва да разказвате защо има толкова много хора на това място, какво правят, защо се смеят и защо дрехите им са с различни цветове.

Тъкмо ще обясните всичко това и на себе си. Бас хващам, че много неща ще ви се изяснят! Току виж сте стигнали до извода, че мястото ви не е там. Ето едно чудесно практическо упражнение!

Ние, възрастните, приемаме нещата за даденост. Предпочитаме да не мислим за тях. Чели сме много книги, всичко знаем, но никога не прилагаме знанията си на практика.

Когато преди няколко години започнах да се занимавам с личностно развитие и аз прочетох много книги. Закъснялата мода „Ню ейдж” се оказа блато, в което лесно можеш да затънеш. Десетилетия наред разни „гурута”, „мотиватори”, „лектори”, „учители”, „лечители” и всякакви печалбари са се възползвали от депресията и отчуждеността на съвремения свят, за да напълнят кесията.

Хората се вкопчват в техните методи, методики, истини и полуистини като удавник за сламка, защото малцина днес живеят щастливо. Дори когато отговарят на социалните критерии за щастие. Даже е задължително да отговаряш на чуждите очаквания, за да си нещастен!

Мина доста време, преди да отсея плявата от качеството. В началото бях тотално объркан – всички автори звучаха толкова достоверно! Кое да правя по-напред? Да медитирам ли, да спортувам ли, да пазя диета ли, да визуализирам ли, да се концентрирам или да не мисля за нищо? По-добре да утвърждавам убеждения! Или, я да се подложа на хипноза! А защо да не пробвам някоя интересна техника за дишане? Не, по-яко ще бъде, ако се науча да мисля позитивно, ще избягвам лошите мисли! Няма да наранявам околните! Ако спя с чужда жена, това дали наранява мъжа й? А дали усложнява кармата ми? Кой, в крайна сметка, е създал човека: извънземните или Бог? Сигурно е хипер яко да си говориш с ангели! Ами ако се окажат извънземните? Гледай го тоя пък – твърди, че аз самият съм Бог! Ще дам обет за мълчание, но може да ме уволнят. Заболяха ме топките от въздържание – мина само една седмица, а ми остават още четири!

Накрая се ядосах и хвърлих всичкия този скрап на боклука. Промяна в живота ми действително настъпи – станах още по-отчаян от преди. Сега в секцията „личностно развитие” на частната ми библиотека има само пет-шест книжки и дори към тях се връщам рядко. Защото идеите на хората, които са ги писали не са мои. Опитът, който са трупали не е мой, знанието, което предлагат не е мое. Моята игра е „запознай извънземното със странния и интересен свят, в който живееш.” Измислих я още като дете, чувствам се комфортно с нея и ми доставя удоволствие да опознавам света точно по този начин.

Трябваха ми 20 години, за да разбера, че децата са по-мъдри от нас. Защото са спонтанни. Всичко, което правим – дори начинът, по който реагираме в дадена ситуация, са заучени рефлекси. Не влагаме никаква  мисъл, докато живеем. Действаме неосъзнато. Вярваме, че може да променим света с мислите си, но не знаем как точно става това. Не познаваме процесите. Може да ти се развали компютърчето и да решиш да си го ремонтираш сам, ама като не си виждал дънна платка, пистов кабел и не знаеш къде се пъха паметта, едва ли ще оправиш нещо.

За да променим каквото и да било, трябва да го познаваме в детайли! Да го изучим, да го озсъзнаем. Ето защо казват, че живеем не-съзнателно. Всички хубави неща в живота се случват съзнателно. Няма никаква магия. Има само заблуди и незнание. Има хора, които се ядосват, когато ги обидят, защото така са свикнали да се държат. Така са ги учили, че трябва да реагират. А можеха да „внимават в картинката” и да разберат малко повече за гнева. Опознавайки механизмите му, един ден тези хора ще могат да го контролират.

Човешката психика е много по-сложна от компютъра, който използвам, за да напиша този текст. Необходимо е доста време за учене. Напоследък избягвам да давам съвети, но сега ще си позволя един – преди да тръгнете да оправяте света, вземете първо да оправите себе си, става ли? Въведете ред в своя живот, опознайте човека от огледалото, станете му приятел и чак тогава търсете одобрението на другите, тяхното приятелство, съчувствие и любов. Но дори тогава недейте да учите хората как да живеят! Аз все още не съм го постигнал.

По време на самообучението си бавно, но славно стигнах до извода, че трябва да приложа практически само два промила от всичко, което знам на теория. И ще се оправя за цял живот! Но, дори за да развиеш едно елементарно качество, което желаеш, да го направиш част от себе си, трябват дни, месеци и години упражнения. Техниките може да са безкрайно прости и банални. За предпочитане е да са приятни. По-важно е постоянството. Когато знанието започне да идва, то не идва само. Едната вратичка отваря другата и така постепенно човек започва да „проглежда”. Да се осъзнава. Да разбира за какво става въпрос.

Избрал съм си три елементарни упражнения (от няколко хиляди, за които съм чел), но ги прилагам всеки ден. Не мисля за тях, не ги планувам за утре и не ги правя за вчера. Упражнявам се сега. Няма да ви кажа кои са тези упражнения, защото едва ли ще ви подействат така, както действат на мен. Най-добре си ги измислете сами, за да ви е комфортно с тях. И започвайте да ги прилагате още сега.

Тихомир Димитров

Четирите споразумения

Има един уникално лесен, на пръв поглед, начин да се освободиш от оковите на средата и да заживееш качествено, което ще рече – щастливо.

Този начин е да спазваш „Четирите споразумения” на Толтеките.  Залагам си топките, че ако го го направиш, животът ти със сигурност ще се измени в положителна посока.

Ето ги самите споразумения:

1) Бъди безгрешен в словото си
2) Не прави никакви предположения
3) Не приемай нищо лично
4) Прави най-доброто, на което си способен

Фасулска работа, нали? Фасулска, my ass. Разликата между дървените философи и успелите хора е, че първите знаят всичката теория, а вторите умеят да прилагат 1% от нея на практика.

Придвижването от първата към втората група отнема години и хич не е „фасулска работа”.  Четирите споразумения са залепени на стената срещу леглото ми. Те са първото нещо, което виждам сутрин. Толкова добре съм запознат с тях, че „насън да ме бутнеш” ще ти ги изрецитирам. Но това не ми помага с нищо. Прилагам ги поотделно, в различни дни – понякога се получава, понякога – не. Никога не успявам да  спазя четирите споразумения едновременно, а трябва да го правя винаги, навсякъде, по всяко време. Трудно се постига дори 1% от теорията, както виждаш. Ето защо:

Бъди безгрешен в словото си означава да говориш само истината. Да не злословиш по чужд адрес. Да не манипулираш с думи. Да не лъжеш. Да си искрен. Това е споразумение с теб самия да не грешиш словесно. Повечето хора бъркат „безгрешен” с „правилен”. Няма никакво значение какви думи използваш, точно как ги употребяваш, колко си грамотен и.т.н. Важното е какви намерения стоят зад думите ти. Какво целиш с тях.

Не прави предположения означава да забравиш за плановете.  Да живееш без план не е като да живееш без цел. Всеки човек има цел. Твое право и задължение е да постигаш целите си, но започнеш ли да планираш детайлите, всичко се обърква. Започнеш ли да поставяш срокове – също. Защо да се ограничаваш с методи, като може да има по-добър начин от този, който си избрал? Защо да се ограничаваш със срокове, като може да има по-пряк път от този, който си поел? Ако наистина се стремиш към нещо, обстоятелствата сами ще те приближават към него всеки ден. Трябва да гласуваш доверие на битието, че си знае работата.  То се ръководи от (под)съзнанието ти, което обхваща всички потенциални възможности. Ти само определяш целта и дори не подозираш как точно ще я постигнеш. Наслаждавай се на Пътя, без да планираш! Достатъчно е да бъдеш нащрек, за да не пропуснеш някоя възможност.  Планът изключва интересните възможности по дефолт, защото не са част от плана. Това е тъпо.

„Не прави предположения” за отношението на другите към теб. „Този ме мрази, онзи ме обича”, няма как да знаеш това.  Говори, питай, задавай въпроси, споделяй, само така ще разбереш истината. Не прави никакви предположения!

Не приемай нищо лично означава точно това, което означава. Уволнили са те от работа? Отнели са ти предимството? Обидили са те? Бизнес плановете не вървят? Ми не приемай нищо лично! Фирмата не е била създадена с цел да те уволни. Кръстовището не е било поставено там, за да може някой да ти отнеме предимството. Точно на теб!  Обидното отношение е проява на слабост и страх. Ти нямаш вина за дефектите у повечето хора. Бизнесът пък зависи от пазарната конюнктура, а не от твоите намерения. „Всяка победа е низ от грешки”. Трябва да си благодарен, ако нещата не се получават, защото сигурно има по-лесен (и по-евтин) начин да се получат. Най-вероятно нямаш вина и за световната финансова криза. Всъщност, забрави всякаква вина! Изолирай всякакъв страх! Мисли и действай, бе да приемаш нищо лично!

Прави най-доброто, на което си способен. Тук бих добавил: и не очаквай нищо в замяна. Егото иска най-голямата награда за себе си. Решиш ли да го „нахраниш”, вместо да ти благодари, то винаги ще ти отмъсти. Защото смята полученото за малко. Защото иска още, повече, всичко! Пробвай да се потрудиш съвестно за нечий чужд интерес, да вложиш време, талант и усилия в постигането на нечия чужда идея, да участваш в реализирането на нечия чужда мечта. Ето това е пътят към изобилието, приятелю! „За да получиш, първо трябва да дадеш”. Прави най-доброто, на което си способен, независимо дали го правиш за себе си или за някой друг.

Теорията е много по-лесна от практиката.

Трябва ли да спазваш четирите споразумения? Ще ти отговоря с няколко въпроса: харесваш ли тялото си, работата си, парите, които изкарваш, жената (мъжа) си, колата си? Харесваш ли живота си? Свободен човек ли си? Ако отговорът на всички тези въпроси е „да”, значи не трябва …

Тихомир Димитров

Най-трудният въпрос

Застани пред огледалото и си задай най-трудния въпрос на света:

„Кой съм аз?”

Сигурен съм, че не знаеш отговора. И ще ти кажа защо:

Ти си този, който другите мислят, че си. Показвали са ти го с поведението, думите, делата, жестовете и намеците си. Тази ми се усмихва. Аз съм готин! Хвалят ме. Умен съм! Завиждат ми. Успял съм!

Ти си този, който другите са те накарали да мислиш, че си. В живота има доста авторитети, на които се доверяваш. От ранна детска възраст до ден днешен родители, учители, приятели, гаджета и шефове ти внушават какъв си. Мама казва, че съм най-доброто дете на света. Аз съм добър!  Учителката казва, че съм глупав, защото не мога да реша задачата по математика. Сигурно съм много глупав! Шефът казва, че за пет пари работа не върша. Аз съм неспособен! Татко казва, че съм келеш. Сигурно съм много смотан! Жена ми казва, че съм невероятен.  Аз съм голямата работа! Голям мъж!

Ти си този, който би искал да бъдеш. Модата, рекламата, политиката, обществените порядки, социалните контакти, работата и личният живот непрестанно те вкарват в шаблон. Обясняват ти какви трябва да бъдат нещата, какви трябва да ги искаш. Карам скъпа кола, защото мацките харесват скъпи коли. Изкарвам пари, защото всички искат да бъдат богати. Съдбите на други хора зависят от мен, защото имам власт. Завиждат ми. Нося  маркови очила, казват, че съм готин с тях. Спортувам редовно, другите държат на външния ми вид.

Ти си някаква мечта, която дори не е твоя. Кога точно реши, че властта, парите, жените, модните аксесоари и спортната фигура са голяма оферта, а? Така ли разсъждаваше като дете?

Всъщност, ти нямаш нищо общо с изброеното по-горе.

Кой си тогава? Какво си?

За да отговориш на този въпрос, трябва да изолираш средата, трябва да разбереш кое е истинското в теб.

Какво е общото с пра-пра-пра-пра дядо ти, живял хиляда години назад във времето? Когато е нямало мода, интернет и сателитна телевизия, но е имало любов, секс и убийства. Същите като днес. Имало е усещане за горчиво, кисело, сладко, солено, възприятие за топло и студено. Имало ги е цветовете на дъгата.

Накратко, имало е:

1) Мисли
2) Емоции
3) Усещания
4) Инстинкти

Ето това си ти – комбинация от мисли, емоции, усещания, инстинкти. Като следствие, като резултат, а не като причина.

Кой е източникът? Кой създава мисли, чувства, усещания, инстинкти?

Създава ги  тялото със сетивата си,  с жлезите си за вътрешна секреция, с биохимията си ги създава.
Тялото се подчинява на ума, а умът се подчинява на волята. На собствената ти воля!

Ето какво си – интелигентно същество със свободна воля.

Имаш абсолютната власт да решаваш всичко, свързано с теб. Имаш абсолютната власт да бъдеш точно такъв, какъвто поискаш. Никоя външна сила не може да промени това без твоето съгласие!
Защо страдаш тогава? Защо си тъжен? А?
Защо предпочиташ да вярваш на другите, вместо да повярваш на себе си?
Защо се съмняваш в хубавите неща, а лошите никога не ги подлагаш на съмнение?
Защо приемаш сериозно тъгата, депресията и самотата, а на радостта, щастието и късмета гледаш скептично?

Мисли, човече!

Дори когато мислиш, мисли!

Тихомир Димитров