Писателският блог на Тишо

януари 19, 2010

Всичко или нищо

2090 г.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт Париж – Лондон.

Aртерия 10

„Премини на автоматичен режим”

Т-образният волан пред Ева изчезна в контролното табло.

Прозорците се затъмниха.

Коженото кресло потъна удобно назад и надолу.

Включи се дежурното осветление.

Ева запали цигара.

Въздушният филтър изсмукваше пушека с тихо жужене.

Отвори книга.

Датчиците мигаха безмълвно.

Хромираният спидометър закова на 405.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт Париж – Лондон.
Aртерия 10
130 километра по-напред

Дървото изглеждаше достатъчно високо.

Ако се оттласнеше добре, Леон щеше да тупне зад електрическите огради, които пазеха отсечката от пресичащи животни.

В спортния се изучи как да пада меко.

Ситуацията, обаче, криеше и други рискове.

Някой можеше да го отнесе с 400-500 километра в час.

Глайдерите се плъзгаха безшумно върху своите магнитни полета.

Аеродинамичните им корпуси намаляваха триенето с въздуха до минимум.

Скоростната отсечка беше неосветена.

Глайдерите – също.

Управляваше ги автопилот със сателитна навигация.

Невидима, смъртта внезапно разсичаше тишината и се оттегляше със свистене, което потъваше в мрака.

Леон скочи.

Падна върху гладката повърхност на пистата.

Превъртя се няколко пъти, за да убие скоростта.

Лежеше по гръб. Под небето.

Под звездното небе.

„Точно сега не е моментът да се наслаждаваш на гледката, копеле!”

Той стана и впрегна всички сетива.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт Париж – Лондон.
Aртерия 10
30 секунди по-рано

Ева заспиваше с книгата.

Хартията бавно доближаваше лицето й.

Докосна я по носа.

Тревожният сигнал направи стреса от събуждането още по-голям.

Коженото кресло се реорганизира в позиция за ръчно управление.

Т-образният волан изникна от контролното табло.

Коланите се затегнаха.

Приковаха я в обятията си.

Скоростта намаляваше рязко.

405…365…320…280…

В тъмнината можеше да различи човек, който тъкмо ставаше от земята.

„О, Боже!” – Ева наклони волана на ляво.

После на дясно.

Навигаторът все още не позволяваше човешка намеса.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт Париж – Лондон.
Aртерия 10
В същия момент.

Леон се изправи и погледна назад.

Светлините, които приближаваха не бяха фарове, а реактивни двигатели от спирачната система на глайдер.

Рефлексите му станаха излишни.

По-малко от секунда го делеше от удара.

Секунда, в която можеше да живее вечно.

Времето спря.

Механиката и човешкият гений го спасиха.

Притихнал, глайдерът стоеше в краката му.

Леон падна върху капака и го прегърна.

Дясното крило се вдигна във въздуха.

„Господине, моля ви, ако сте жив, влезте вътре, опасно е да стоите на платното…”

„Господине!”

Леон огледа чистото звездно небе.

Скочи в купето и заповяда:

”Пълна тяга!”

„Кой сте вие?” – прекъсна го Ева от съседната седалка.

„Закононарушител. А вие сте съучастник. „Пълна тяга”, за Бога!”

„Пълна тяга” – промълви Ева и позволи на гравитационните сили да погълнат тялото й.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт: Париж – Лондон.
Aртерия 10
Две минути по-късно

„Значи сте кросър? Пресичате скоростните отсечки ей така, за удоволствие?!”

„Не” – Леон извади предавател – „Ако ми позволите!”

Ева избра 9 цифри върху клавиатурата. Скенерът щеше да свърши останалото.

Невидима, смъртта внезапно разсичаше тишината и се оттегляше със свистене, което потъваше в мрака.

Леон скочи.

Падна върху гладката повърхност на пистата.

Превъртя се няколко пъти, за да убие скоростта.

Лежеше по гръб. Небето се разстилаше над него.

Звездното небе.

„Точно сега не е моментът да се наслаждаваш на гледката, копеле!”

Леон стана и впрегна всички сетива…

Ева се изключи.

Разбра достатъчно за този човек.

Той имаше много. Ала искаше повече. Трябваше да бяга 30 метра в тъмното, за да го получи.

Леон беше „кросър”

Рядка и опасна природа мъже.

„Говори трафик контрол. Моля използвайте отбивката след 30 км и завийте на дясно. Спрете в удобно за вас място и напуснете глайдера с вдигнати ръце!”



Лъчите падаха вертикално върху обзорния люк на купето.

Заслепяваха всичко. Ева плясна с ръце и стъклата се затъмниха.

„Никога няма да се откажат” – посъветва я Леон, – „по-бързи са от нас, освен това са много. И могат да летят.”

„Ще те видя ли някога отново?”

„Най-вероятно не!”

Дясното крило се вдигна във въздуха.

Леон излезе.

„Говори трафик контрол. Моля поставете ръце върху тила…”

Някога пътищата им отново ще се пресекат.

Ева го знаеше. Ала не знаеше „защо?”, нито „как?, нито  „кога?”

Просто знаеше.

„Премини на автоматичен режим!”

Тялото й потъна в меката тапицерия под натиска на ускорението.

Край.

Тихомир Димитров