Писателският блог на Тишо

януари 14, 2008

I Love Techno

Filed under: СТАТИИ — asktisho @ 12:59 am
Tags: , , ,

5.30 сутринта. Излизаш от залата уморен, доста изпотен и психически разтоварен. Целият стрес си го оставил вътре – в морето от басови звуци. Рядко ходиш на фитнес, но пък едно парти компенсира поне пет посещения на залата с лежанките. Мускулите ти треперят от нервна възбуда. Не помниш последните два часа. Любимите ти два часа. Все едно някой е издърпал кабела от врата ти, като в Матрицата. Ънплъгнат си. Оставяш на плътния бас да държи ставите ти във въздуха, да ръководи движенията ти. Оставаш насаме със себе си, но не мислиш за нищо. Погълнат си от саунда. Това са твоите два часа динамична медитация. Същото може би са изпитвали индианците около огъня, под ритъма на кожените тъпани. Ти си наследник на една древна традиция.

Сега ще ви разкажа как заобичах техно музиката. Ще започна с уговорката, че и много други музикални жанрове са способни да ми напълнят душата. Една цигулка, например, може да ме разплаче. Едно Адажио – също. Обичам пианото и особено неговия най-голям брат – органа. Но най-много обичам баса. Долните честоти. Ниските вибрации. Като в “Drop it like its hot” на Snoop Dog, if u know what I mean. Музиката без бас за мен не е музика. Високите честоти ме изнервят. В рока най-много обичам бас китарата, касата и барабаните. Тях следя. Само тях чувам. Обичам техно, защото ми дава в изобилие това, от което се нуждая: ритъм. И защото всеки сет за мен е вдъхновение – една приказка, един спомен от бъдещето. Бъдещето ме вълнува повече от миналото и настоящето…

Всичко започна с Жан Мишел Жар. Тогава бях рапър. Тежкият, гангстерски рап от края на 90-те ме привлече именно с басовото си звучене. Дори се изживявах като квартално гангстерче. Имах си уникален скейт и разнасях касетофон HITACHI. Нарязвах си дънките на ивици под коленете. На ризките пък им откъсвах ръкавките. Носех само маратонки и кецове с “изплезени езици”. Бях девствен и никога не ме бяха били, нито пък аз бях удрял някого, но с другите сополиви хлапаци от квартала се надлъгвахме денонощно кой колко метъли е пречукал и колко курви е изръшкал през уикенда….докато е бил с техните на село. Бяха романтични времена. В училище ми пишеха шестици, но не подозираха за “тъмната” ми страна. Докато не чух Жан Мишел Жар.

Това беше първият спомен от бъдещето. Първата футуристична приказка. Бащата на електронната музика ме накара да се поинтересувам от този непознат за мене дотогава жанр. Естествено, обърнах се към приятел, който вече беше вещ в занаята. Попитах го какви касетки да си купя – от онези “Унисонските”, нали бях гъзар….

Отговорът му беше лаконичен: “Продиджи, Маруша, Уестбам”. “Бам, бам, бам” – така се казваше първата касетка с техно музика, която ми привлече вниманието в магазина. На корицата имаше нарисувани чукове, естествено. Издразних се малко от прекалено бързия и еднообразен ритъм, но в албума имаше една песничка, която ме промени: “No Good” на «Prodigy”. Помня, че я слушах постоянно, в продължение на дни. И вече бях зарибен.

Следващата стъпка беше ясна – купих си целия втори албум на Продидижи. И апетитът ми се изостри. Исках да притежавам първия – “Experience”, но в онези тъмни времена той се продаваше само на пиратски записи по разни ъндърграунд магазинчета във Варна. И ето че Съдбата беше на моя страна. От училище ни заведоха на опера във Варна. Организирано. Целия клас. Първата ми работа беше да си намеря албума. После прекарах двата часа, в които Кармен се опитваше да ми привлече вниманието от сцената, със слушалки в ушите. Не можех да повярвам на това, което се случва. Ами че аз имах нужда от точно такъв звук. Открих себе си и електронната музика в благодарение на Варненската опера. Fate is a strange thing.

Продължението е ясно. Преместих се да живея в София, където ме очакваха първите Metropolis-и. И така до ден днешен.

Времената се менят, нравите – също. Но внушенията на музиката си остават. Е, признавам си с ръка на сърцето, че малко ми втръсна от индустриалния звук на минимала, който боготворях като лейт тийнейджър и ранен студент. Хасучето с неговите мелодични отклонения силно ми допада. И въпреки всичко продължавам да се пълня най-много от дълбоките, басови, технологични потапяния в бъдещето.

Яд ме е само, че наркотиците и “клубната култура” развалиха партито. Клубната култура, според мен, отсъства в България. Ако не ми вярваш – иди изкарай една седмица по клубовете в Берлин. Петдесет годишните чичко-паричковци с техните 16 годишни държанки, които кесят на бутилка усики около бара в PR, Yalta и Червило ме дразнят. Дразнят ме и малките друсалки с големите като обръчи обеци и диско-прическите, които влизат по трички в кенефа, за да си пудрят нослетата. Тези хора са там не заради музиката, а за да ги видят колко са модерни. Да си покажат новите ботушки, новата жена-трофей, дебелия портфейл и дебелия врат в “модерния” клуб.

Или пък са дошли да друсат. Fuck Off. Заради тях все по-рядко инвестирам в “клубен живот”. И продължавам да харесвам огромните партита в зала, защото там можеш да срещнеш най-много истински ценители на твоята музика. Съжалявам единствено за дечицата, които не могат да се насладят на музиката без опиати. Това си е изцяло за тяхна сметка, обаче.

Ще ми бъде интересно да науча как ти заобича твоята музика, независимо каква е тя. Ако имаш време и желание да ми разкажеш, разбира се…

Тихомир Димитров

януари 8, 2008

Може да сме безделници, ама не сме без празници

Powered by: All Things Christmas

Някой правил ли си е труда да преброи колко почивни дни има в България? Говоря не само за официалите празници, но и за всички онези «светли» дати, които по една или друга причина прекъсват деловата активност и нарушават естествения ритъм на работа? Защото ако си поркал до сутринта, бледото ти присъстиве в офиса след това не се брои за работа.

България е страна, в която на празниците гледат сериозно. Смея да твърдя, че празниците у нас са по-голям ангажимент от всякакъв бизнес. Стоят на първо място по приоритет. Сигурен съм, че всеки е преминал през дългото и сложно планиране на един Осми декември, на една Нова година, на един рожден ден…То не са списъци с гости, резервации, куверти, пътувания, настанявания, звънене на телефони, писане на мейли, каквото се сетиш. Крайната цел – всички да припаднат от ядене и пиене, ако може на някое по-екзотично място: в планината, на морето, в чужбина, на майната си, за да е по-сложно за организиране, по-скъпо и да се изгубят повече работни дни.

За организирането на сватби да не говорим. Подготовката на една сватба изисква време, инвестиции и усилия, които са ти напълно достатъчни, за да започнеш нов бизнес. Семейството обаче винаги е било по-важно от бизнеса по тези земи. Може би за това сме толкова бедни? Може би от брак се печели повече, отколкото от частен бизнес в България? Не знам. В едно обаче съм сигурен – западен жизнен стандарт с банкети не се стига.

В резултат от сериозното отношение, което българинът изразява към празниците, на него почти не му остава време да работи.

Нека конкретизирам. Първо, от работния календар изваждаме целия месец август. Ако си опитвал да свършиш някаква сериозна работа в България през август, ще ме разбереш. Тогава всички са обхванати от летния вирус, наречен ОТПУСКА. Ако през този период имаш нещастието да организираш някакво бизнес начинание, да ползваш услугите на администрацията, на банките или дори на частните фирми, ще се сблъскаш а) със задължителното отсъствие на хората, които ти трябват, защото са в отпуска и б) с фрустрацията на немотивираните да работят служители, които или още не са излезли в отпуска, или са в след-отпускарска депресия. Това е така, защото лятната отпуска в България е по-важна от всичко. Зад нея се нареждат някакви незначителни формалности като: бизнес, кариера, делови ангажименти и прочие. Майната им. Лято е.

ОТПУСКАТА има още една характерна черта: влошена трудоспособност и отсъствие на персонал през юли и през септември. Ако през август никой не си прави труда да бачка, дори когато е на работното си място, то през юли хората активно започват да се приготвят за това състояние на духа, а през септември си остават все същите демотивирани небрежари и упорито отказват да влязат в релси, защото са подтиснати, че ОТПУСКАТА свършва.

Така че, ако имаш някакви важни планове, реализирай ги извън летния «отпускарси» сезон. Българинът живее с усещането, че изпуска нещо важно, когато е на работа. За него кариерата е губене на време. Нямаше да работи цяла година, ако можеше да си го позволи. Всъщност, той и сега не работи. Цялата държава симулира дейност и това си проличава в извънредни ситуации като бедственото положение преди няколко дни. Така и не разбрах какво бедствено има в снеговалежа през януари. Освен празниците, разбира се.

И така, лятото го отписахме от работния календар. Трябва да махнем и месец януари от деловата година. Защо? Ами заради ИМЕННИТЕ ДНИ, как защо. След дати като Васильов ден, Йорданов ден, Иванов ден и прочие, цялата държава изпада в колапс. Нищо, че не са официални празници. Няма друго място на света, където толкова фанатично да се празнува причината, че някой се казва Иван. И понеже всички познаваме поне по един Иван, а «на имен ден не се кани», глей какво става….

Какво да кажем за Коледните и Новогодишните празници? Работната година в България неофициално приключва на осми декември. След това започва голямото приготовление за голямото наяждане и напиване. Хората не могат да дойдат на себе си и в началото на новата година, заради мощната серия от именни дни. Но това не е всичко. Следват Свети валентин, Трети март, Осми март, Гергьов ден, Велик ден. Всеки празник е истинска катастрофа.

Ако към всичко това прибавим официалните празници (които също са рекордно голям брой), рождените дни, фирмените партита, уикендите, годишнините, кръщенетата, сватбите, «освещаванията» на нови офиси, домове и квартири, ще стигнем до извода, че в България почти не остава ден, в които да се работи.

Е, как ще ги стигнем тогава европейците? Точно никак. Най-много да стигнем португалците, гърците и испанците, които са дори по-големи мърди от нас, заради топлото време.

Уж сме бедни и депресирани, а празнуваме през ден. Щом сме толкова бедни, защо нямаме амбиции да работим повече и да бъдем по-делови, за да забогатеем? Може би защото сме балканско, източно, ориенталско семе и за нас кефа е по-важен от келепира. Всъщност, с бачкане в България наистина се става гърбат, а на богатите им завиждат и ги мразят, дори да са забогатели с честен труд. Какъв е смисълът тогава?

Тихомир Димитров

октомври 28, 2007

Как да се преборим за цената на труда си?

Трудът е производствена суровина, която не се продава (робството е забранено), а само се отдава под наем. Като всяка производствена суровина, трудът има цена, която се влияе от много фактори: търсене, предлагане, макроикономика, социална политика, валутен курс и доста други.

Моите наблюдения върху живота, икономическите анализи, статистиката и всичко останало сочат, че цената на труда в България е сред най-ниските в Европа. Това ме навежда на един съществен извод: там, където суровината е евтина, няма смисъл да я продаваш. Там трябва да я купуваш. И какво става в действителност? Чуждите компании откриват клонове, централи, кол центрове  и шивашки фабрики у нас, а местните собственици на труд продават суровината си на глобално ниски цени.

В същото време хлябът поскъпва, но жизненият стандарт не се повишава. Питам се, при положение, че заплатата е „цена“ на труда, защо само тя не расте, да го еба? И наистина, хлябът ли е по-скъп от човека? Съмнявам се. Все пак човекът произвежда хляба. Иначе щяхме да живеем в общество от хлябове, не в човешко общество.

Тъжната истина е, че всичко, което се случва у нас, се случва за сметка на работещия човек. Той винаги е принуден да прави компромиси. Защо? Защото трябва да яде. И не само за това: той участва на един пазар, на който търсенето е организирано, а предлагането – индивидуално. Следователно, на принципа „заедно можем повече“, работодателите наистина могат повече. Те са обединени във фирми, бизнес сдружения и отраслови съюзи, в национални, транснационални и глобални компании.

При кандидатстване за работа един-единствен човечец, с хилави финансови възможности, на който целта в живота му е да си плати парното, трябва да воюва с икономическите интереси на една богата бизнес организация, подкрепена от браншови съюзи, споразумения за свободна търговия и бюджетни субсидии, докато синдикатите си бият чекия…

Хората за това са ги измислили синдикатите, но е публична тайна, че у нас действащи синдикати няма. Конкретен пример: практиката в цял свят е процент от членския внос да се отделя в стачен фонд, който тряба да изплаща пълни или частични възнаграждения на стачкуващите в случай, че решат да поискат повече права.

У нас се питаме дали родителите да дават 40 лв месечно, за да могат децата им да посещават държавни, забележете, училища, или пък самите учители да стоят гладни по време на справдливия си протест, който има една единствена цел – като работиш, да има какво да ядеш.

Ще ви съобщя една тъжна и неспокойна истина: французите изкарват десет пъти по-високи заплати, защото са се били за тях, а не защото са готини хора, които ценят труда. Всички сме виждали по телевизията тамошните кравари да изливат цистерни с мляко върху магистралата, защото са недоволни от изкупните цени. Всички знаем, че те първи в Европа махнаха главата на своя крал. И ако си имал късмета да учиш френски, вече би трябвало да знаеш заглавията на уроците в учебника от подготвителен клас: „стачката“,“протестът“, „гладът“, „барикадата“, „без дом“…

Ето че стигаме до поредния български парадокс – работещите у нас са бедни. Хем имаш постоянен доход, хем нямаш свободно време, за да изкарваш допълнително, хем не можеш да покриеш базовите нужди от: покрив, осветление, отопелние, храна и дрехи. Говоря за физическо оцеляване, не за някакъв лукс. Доста хора няма да се съгласят с мен, затова ще ви направя една проста месечна сметка, базирана на абсолютния минимум:

наем (ипотека) 400 лв, разходи за транспорт (за да можеш да ходиш на работа): 100 лв (при положение, че използваш комбинирано маршрутка, такси и градски транспорт, защото нямаш кола), храна: 200 лв (ако не си много ящен и не обичаш да си угаждаш), ток, парно, вода, общо сметки (в най-добрия случай): 200 лв, дрехи: 100 лв (ако си супер зле облечен и постоянно носиш дрипи).

Излиза, че за да се възпроизвежда човешкият ресурс и, за да да може физически да оцелява, са му нужни минимум 1000 лв на месец. Всичко това при положение, че :живее на ръба на мизерията, няма собствен автомобил, облича се зле, не води никакъв социален живот и се храни само вкъщи.

Добре де, колко от вас изкарвт повече от хиляда лева месечно? И какво си купувате с остатъка? Повече хляб?

Програмистите да мълчат. Те също са бедни, но все пак получават някаква справедлива цена за труда си. Защо? Ами защото ножът опря до кокала и вече няма накъде в ай ти сектора.

Така, а сега да се върнем на темата: Как да се преборим за цената на труда си?
Има два възможни сценария: 1) ако вече си нает служител и 2) ако все още обикаляш по интервюта.

1) Вече си нает служител. Бичиш някаква работа от девет до пет. Първоначалният ти ентусиазъм за невероятна кариера в еди-коя-си-област и високопарните обещания за работа в динамичен млад екип, плюс атрактивно възнаграждение и егати интересните предизвикателства се е изпарил, защото всъщност бачкаш нещо много рутинно и ежедневно, а трудно свързваш двата края.

Постоянно четеш за някакви големи заплати, за икономическия растеж, за бума в строителството и за поскъпването на недвижимите имоти, както и за чуждестранните инвестиции. Гледаш през прозореца на автобуса чисто новите Кайени, слушаш по радиото, че има криза за персонал, но някак винаги оставаш извън тези процеси…

Това е така, защото продаваш труда си на най-евтината борса в Европа. Да, икономиката се развива. Да, бизнесът расте и да, твоят работодател по-скоро ще си купи още два джипа за по 200 бона, отколкото да ти увеличи заплатата с 50 кирливи левчета. За да може един човек да кара Мазерати в тази държавица, 50 000 маймуни трябва да се тъпчат в градския транспорт. Такава е статистиката. Свиквай.

Какво тряба да направиш в подобна ситуация? Ти си сам срещу системата. Правителството се интерсува единствено за кого ще гласуваш на следващите избори, но не и какво ще ядеш дотогава. Собствениците се интересуват единствено от размера на своята печалбата, където заплатата ти се явява нещо като минус. На всичкото отгоре, наемите и ипотеките непрекъснато растат, защото видиш ли, пазарът на недвижимите имоти се развивал!

Действай умно. Верно, в супер неизгодна позиция си поставен, но все пак има изход. Вечер, вместо да гълташ простотията, които струи от телевизора, да се напиваш с ракия и да проклинаш живота, седни пред компютъра и чети. Много тряба да четеш! Интересувай се от пазара на труда, всеки ден преглеждай новите обяви за работа, вниквай между редовете на статистическите проучвания и анализи. Обръщай особено голямо вниамние на мнението и прогнозите от утвърдени специалисти в бранша. Мисли глобално и действай локално.

Всеки ден, без изключение, пускай по едно CV някъде.  Даже по няколко. Не е достаъчно да отговаряш на обявите в джобтайгър и джобс бе ге. Порови се малко и направи каталог с абсолютно всикчи фирми, в които би искла(а) да работиш. Ще се учудиш колко са много. Може би хиляди. Може би дестки хиляди.

Търпеливо си го направи този списък и, незавиисмо, че не търсят хора в момента, непрекъснато ги бомбардирай със CV и мотивационно писмо Ако не можеш да изготвиш перфектно си ви, плати на някой професионалист, за да ти го изготви. След време ще установиш, че именно консултантските услуги те правят богат. Ти си различен от останалите овце, защото използваш консултантски услуги, а те често са по-евтини от проститутките. Има ли смисъл да обяснявам, че в Бе Ге проститутките и алкохолът са най-евтините блага, успредно с твоя труд?

Повтаряй всяка фирма от списъка търпеливо, през няколко месеца. Така им правиш услуга и на тях. Вместо да пускат обяви и да търсят човек като теб, веднага щом им потрябваш, те вече ще имат архив с потенциални служители. Твоето име ще стои на първо място в този архив. Всяка уважаваща себе си компания държи подобен списък. Всеки уважаващ себе си служител – също, но с потенциални работодатели.

Ако направиш всичко, което съм те посъветвал дотук ще видиш, че настъпва един момент, в който непрекъснато те канят на интервюта. Отивай без да се мислиш много-много. И не казвай на никого.

Пазари се за цената на труда си като циганин, който няма какво да губи. Ти действително няма какво да губиш – вече си достатъчно беден. Бачкаш 40 часа на седмица и едва свързваш двата края.

В момента, в който рибата клъвне, веднага отиваш при сегашния си работодател и му казваш, че утре започваш нова работа, за два пъти повече пари. Изключително важно е в този момент да изглеждаш севрионзо, да не сричаш като първолак и да не се хилиш като идиот.

Замяната на един служител с друг винаги е голям проблем. Шефчето ще направи невъзможни неща, за да мине без подобна рокада, защото тя струва пари, време и нерви, а ти вече му излизаш достатъчно евтино. Никога не забравяй, че столът, на който седиш е по-скъп от теб, защото продаваш труда си в България.

Затова се пазари като циганин. Дори да не ти удвоят заплатата, със сигурност ще излезеш доволен от срещата с шефа. А на потенциалните работодатели им кажи, че току що са ти умножили заплатата по четири. Нека имат едно на ум как върви пазарът. Не забравяй, че в България се вихри зверска криза за персонал. Въпреки това, хората са толкова безочливи, че с удоволствие ще те експлоаторат, докато могат. В крайна сметка, бебето яде, когато се разреве. Ако не можеш да лъжеш, ще живееш излъган. Свиквай.

2) Все още обикаляш по интервюта. Имаш образование, да речем, но нямаш никакъв стаж и никакъв опит. Ще ти съобщя една кофти новина: предстои ти да работиш доста време без пари. Ама абсолютно без пари, в прекия смисъл на думата! Или ще те прецакат с някакъв идиотски стаж (за който тряба да си благодарен, че не плащаш от спестяванията на майка си), или пък ще те назначат на заплата, но първото възнаграждение ще го получиш едва в края на втория месец, защото една заплата винаги трябва стои у мениджъра, като гаранция, че са те вързали за клона. Всъщност, на никого не му пука какво да ядеш през останалото време.

Независимо от обстоятелствата, обаче, в началото трябва се примириш с някакво абсолютно неадекватно заплащане, от рода на 300 лв месечно, примерно, след всички стажове и обучения. За да си търсиш работа в БГ трябва да си: а) идиот б) пълен идиот или в) богат ексцентрик, на който курвите, наркотиците и околсветските пътешествия са му втръснали, затова е решил тотално да смени филма. Четвъртата възможност е някой да те издържа с години, докато ти всъщност бачкаш. Вашите да са живи и здрави!

Захапеш ли веднъж, обаче, ти все пак придобиваш някакъв контрол върху ситуацията. След известно време ще поемеш нещата изцяло в свои ръце. Ако си умен. Ако си тъп, жалко.

Първото задължително условие: опитай поне една година да останеш в шибаната фирма, колкото и да е трудно. Преглъщай униженията, свиквай с интригите, примирявай се с несправедливостите. Тук също има правила:  Действай умно!

Направи така, че все повече неща от рутинната работа да зависят от теб. Усилията ти да полагаш извънреден труд ще се посрещнат с широка, тарикатска усмивка от страна на твоя работодател, защото тук почти никой не се сеща да плаща овъртайм.

Целта е ясна: след около година колегите толкова добре да са свикнали с твоето безропотно присъствие и с твоето овче трудолюбие, толкова неща вече да зависят от теб, че ако се махнеш, да оставиш пълен хаос след себе си…

Следващото нещо, което трябва да направиш, е да повториш упраженията от стъпка 1) „Вече си нает служител“.

С тази статия рискувам да ядосам доста неплатежоспосбни работодатели, но моля ви се, вземете се в ръце и осъзнайте най-после, че хората действително са най-ценният актив във вашата фирма. Крайно време е те да започнат да струват повече от столовете, върху които седят.

За да се реванширам, обещавам в най-скоро време да постна няколко абсолютно безплатни съвета как да накараш гениите да работят за теб, без това задължително да е за тяхна сметка. Амин.

Тихомир Димитров

октомври 24, 2007

Нещастието да си хейтър

Powered by www.rickymujica.com

Всеки човек, който по някакъв начин пише, споделя или изразява нещо в Интернет, рано или късно се среща с една от социалните деформации на онлайн общуването – хейтърите.  Всяко общество има своите маргинални прослойки. Интернет обществото не прави изключение. Маргиналите са недоволни, защото светът не ги разбира. И те имат един начин да изразят своя протест – като обиждат, ругаят и негодуват, скрити зад маската на анонимността.

Любимото място на хейтъра са най-популярните форуми, блогове и чатове. Там той има несравнимата възможност да общува публично с голямо количество хора и по този начин да намери аудитория за своята неприязън.
Да си хейтър е нещастие, защото никой не те разбира. И никой няма да те разбере. Ти си просто една електронна капка в разширяващото се технологично море на глобалната мрежа. Дори да можеш да пишеш убедително, дори да си абсолютно прав в своя негативизъм, ти си един нещастен хейтър, защото никога няма да разкриеш своята самоличност и по този начин хората никога няма да осмислят твоята болка. Защо го правиш ли? Ами от страх и от гняв, ето защо. Страхът и гневът са твоите демони и единствените спътници в самотното ти онлайн битие.

Преди да си направя блог обичах да пускам текстчета тук-таме из разни форуми, за да си сравня часовника, да видя дали хората ги интересува това, което пиша. Тогава не знаех за хейтърите. Всеки човек, който споделя своето творчество, има нужда от някаква обратна връзка. Дори най-злостната критика е за предпочитане пред анонимното мълчание на тълпата. Но хейтърите не са критици. Силата на критика е в неговите аргументи. Той може и да не е справедлив, но ще намери достатъчно аргументи и правилни думи, за да убеди другите, че ти не ставаш. Аз обичам критиците. Обичам ги, защото имам по-силни аргументи и думи от тях. Обаче, както казах, хейтърите не са критици. Те са просто ненавистници.

Случвало ми се е да срещам коментари като „Да си счупиш и двата крака, дано”, „Авторът е ебал майка си”, „Ти си малоумник, кретен и простак”, „Така пишат децата в детската градина” и какво ли още не. В отговор на някакво кратко есе, например. Едно есе, което не претендира за нищо, получава пожелание авторът му да си счупи и двата крака?! Ето това е живият абсурд на хейтърството. То е непровокирано, неочаквано, анонимно зло.

Забелязъл съм, че по принцип тонът на повечето български онлайн дискусии е доста краен и заплашителен. Тази традиция започна от масовата практика на неадминистрираните форуми, после се прехвърли в блоговете, социалните мрежи и т.н. Българското общество е пълно с фрустрирани хора и това дава отражение върху начина, по който те общуват помежду си. Дори на улицата хората са намусени, тъжни, сприхави или просто нелюбезни. А там все пак ги гледаш в очите. Защо да бъдат различни като седнат пред компютъра? Така са дори още по-истински.

Хейтърството е интересен социален и психологически феномен, който аз обичам да изследвам.  В реалния живот можеш да постигнеш такава степен на омраза само под влиянието на големи количества алкохол и наркотици, или пък в състояние на дълбока хипноза. В интернет ти трябва само псевдоним. И можеш да махнеш бариерите, да отпушиш тапата на социалното си недоволство, да разрушиш всички табута. Свободата ти е ограничена единствено от размерите на речниковия ти запас, който в повечето случаи е доста скромен, но пък за сметка на това си искрен.
Всяко човешко действие под слънцето има някакъв мотив и преследва някаква цел. Мотивът на хейтърите е ясен. Те са вбесени от недостатъците на чекиджийската си реалност, затова си го изкарват на другите. Но какво целят?  Дори хейтърите преследват някаква цел. Подобно на вампирите, те целят да се нахранят с теб и после да те превърнат в един от тях. Омразата, с която ще им отговориш, е тяхната най-голямата награда. Те ще влизат отново и отново в местата, където са посели семената на ненавистта, тръпнещи в очакване да видят какъв плод е дала тя. И ако ти, бидейки съвсем неподготвен, вземеш, че им се вържеш на акъла, хейтърите триумфират. Продължават да те затрупват с нападки и вулгарни обиди, докато не отровят душата ти напълно и докато не те превърнат в един от тях.
Има много ефикасно оръжие срещу хейтърите, по-лошо от спам-листите и блокираните домейни. Дори да им спреш достъпа до твоята нива, те ще отидат да засеят бурените си  другаде. Така че забраните не помагат. Помага тоталното игнориране на хейтъра. Той е толкова краен, рязък и несправедлив в нападките си, че ти просто се чувстваш длъжен да избухнеш и да му го върнеш тъпкано. Така докарваш хейтъра до душевен оргазъм, а всъщност трябва да му спреш „секса”. Онлайн изнасилвачи като хейтърите  могат да бъдат унищожени единствено с пълно мълчание. Те също са творци, които чакат своето признание. Твоята омраза е наградата за техния умопомрачителен и безсмислен труд, за десетките часове прекарани в сеене на омраза по форуми, блогове, чатове и социални мрежи. Твоето мълчание е тяхната гибел.

Ще ми бъде интересно да науча за чуждия опит с хейтърството. Кога се сблъска с него за пръв път? Как реагира?  Каква е твоята рецепта? Дерзай!

Тихомир Димитров

октомври 18, 2007

За българското и българщината 6 – Изкуството да бъдеш българин

Отвори ми се такава тема за българщината и българското, че искам никога да не  свършва, ама щом съм започнал да ставам ужасно досаден на себе си, сигурно ще досадя и на някои от вас!

Искам да завърша тази тема с една голяма похвала за всички, които се чувстват българи: Браво, пичове и пички (мислех да напиша „копелета”, ама е малко расистко)!

Наистина ви се чудя на акъла! Не че не съм един от вас. Един от вас съм, ама пак ви се чудя на акъла. Вие ебавате ли се с мене? Яко било да си българин?! Ами естествено, че е много яко!

Дори да фалирам, мога да си позволя да обядвам в ресторант по три пъти на ден. Това е възможно само в страна като България.

Другите ченгета може да не взимат рушвети, но тукашните, пък, ще те „разберат”, особено ако имаш сериозни семейни причини. Представяш ли си да те спрат пиян, в кабриолет, с жена в булчинска рокля до теб… Никога не биха те глобили. Особено ако им покажеш годежен пръстен. По-скоро биха се почерпили за твоя сметка.

Това е най-яката страна! Тук е достатъчно да изпиеш бутилка водка за две евра и да отидеш в някое заведение с каквато-и-да-е-чалга музика, за да видиш безплатно всички бутикови италиански автомобили на паркинга.

Другаде няма такива каки! Всички са  запретнали нови дънки в ботушките от миналата година….Защото пак е модерно и защото ботушките са по-скъпи от дънките.. Така беше през последните десет години. Няма никаква мода, ОБАЧЕ:

Тук те харесват, защото си различен. Или защото си чужденец. Което няма особена разлика за мен. Непрекъснато се чувствам като чужденец в собствената си държава и дори често не ме харесват. Което е съвсем в реда на нещата.

И няма такава природа, ебаси! То Рила, то Пирин, то Родопи…Българите били единствените хора, които считали, че живеят върху парче от Рая. Аз възприемам това като комплимент.

Хайде сега да станем сериозни.

Наистина се гордея, че съм българин.

Гордея се, защото знам, че дори през следващите 1500 години някой да се опитва да ме промени, пак ще си остана същия чук. Представяте ли си Паисий ако имаше блог?! Дори Ангел Грънчаров  би му завидял…

И в автобуса, докато завива покрай Ректората, пак се чувствам горд, че съм българин. Защото си давам сметка, че никак не е лесно да станеш християнски мултимилионер в една мохамеданска държава, управлявана от нещо като Полу-Бог с харем и после да дадеш парите си за университет. За български университет.

Дори бакшишите ме кефят. В повечето случаи попадам на овър-куолифайд служители, с които можем да говорим за философия по време на пътя, който ти струва само някакви смешни 8 евра в най-лошия случай. Осем пари са това, бе, ей!  Нито повече, нито по-малко! Бих платил 16, за да изпия бутилка ракия с част от бакшишите, които са ме возили. Верно, попадал съм на сектанти и на разочаровани биячи, ама на тях им разправям, че тренирам за следващата Олимпиада. Обикновено съм толкова пиян, че ми вярват. Пък и кой се интересува от мятане на гюле в БГ? Тук футболът е религия!

Понякога съм мазен като 18 годишна компаньонка: ако видя разочарован бияч-металист (с набити навсякъде из купето дискове на SEPULTURA)  задължително го карам да усили зи-р0к докрай и дори го моля да спре някъде, за да си купя стек бири. Да не казвам колко пъти са ме напушвали таксиджии. Такива, дето са надушили, че „сме от една порода”. Е, извинявайте, ама къде другаде по света частният таксиметров транспорт е едновременно:

А) толкова евтин

Б) толкова достъпен и

В) толкова забавен?

Гордея се, че съм българин и заради учителите. Майка ми възпита 19 випуска в любов към техниката. Баща ми също. После и двамата станаха търговци на автомобили, заради ниските учителски заплати. Все пак мисля, че намериха по-ефективен начин да възпитават хората в любов към техниката. Сега поне им дават по някой лев, за разлика от преди. Дядо ми, лека му пръст, беше директор на училище. Баба ми беше полиглот и учеше децата на езици. Мен ме научи на руски, на немски, даже на някои диалекти ме научи…

Направиха всичко това не за пари, а защото обичаха професията си. Ако три поколения бяха бачкали за пари преди мен, аз щях да съм милионер. Обаче не съм. НО това не ми пречи да бъда горд българин. Аз съм един беден наследник на българската несъществуваща аристократическа традиция. Поредният дървен философ с много нови идеи. Какво да правя, като това ми харесва?

Гордея се, че съм българин и заради запасаните в ботушки дънки. Заради българките, които са  толкова обсебващи, ревниви, арогантни и красиви едновременно. Шапка им свалям, защото са добри артисти. Ти, единственият печеливш, излизаш с Богинята на нощта, която ти казва: „Тази вечер съм твоята жена-трофей, води ме където искаш и ме показвай!”, а по-късно пред вратата на еднофамилната й къща (със злото куче в двора, силните ракии в мазето и въоръжения баща в коридора), я  чуваш да ти шепне  „Ако ще целуваш, целувай, че кака чака за чехлите!” Ето за това им се кефя, защото са добри актриси…

Гордея се, че съм българин и заради приятелите, които имам. Те са толкова истински. Забелязвам го, защото тяхното отношение не се променя в зависимост от това дали имам три или триста хиляди лева в джоба. И в двата случая, ако повърна, ще ме сложат да си легна. Утре пък, ако ги помоля за някаква услуга, те ще я свършат… Защото знаят, че ако аз имам средство да обърна света в тяхна полза, ще го направя на всяка цена. Българското приятелство е като викингското. То не ръждясва от обстоятелствата. Аз поставям приятелството над любовта и секса. У нас, в България, то се печели трудно и трае вечно. Като златото.

Гордея се, че съм българин и заради самото „изкуство” да бъдеш българин. Обичам своята страна и обичам своето изкуство. Може би аз съм щастлив човек…

Тихомир Димитров

октомври 17, 2007

За българското и българщината 5 – Завистта

Powered by: whynotassociates.com

„Не е важно на мене да ми е добре,

важното е на Вуте да му е зле.”

Българите сме завистлив народ. Смачкан, очукан и завистлив народ. Това е добре като констатация, но аз винаги съм бил против хората, които само критикуват, без да се интересуват от причините за дадена ситуация и, което е по-лошото, без да търсят изход от нея. Ето защо, първо мисля да се изложа с възгледите си защо, аджеба, сме толкова завистлив народ, а после да предложа личните си идеи как да не бъдем такива.

И така, за да обичаш да гледаш в чинията на другия повече отколкото в своята собствена, определено трябва да има някаква причина. Коя е причината за така дълбоко вкоренената българска завист? Ами бедността, ето коя. Ние не само, че сме сред най-бедните в Европа (Сърбите взимат по-големи заплати, дори след като НАТО се изака върху столицата им), след нас са само Македония и Албания), ние никога не сме били добре. От времето на Златния век насам. Последните 11 века са 11 века на мизерия и нищета за България, а това е достатъчно дълъг период за формирането на завистта като генетично вродена национална черта. Нека се замислим, от тези единадесет века само четири сме имали собствена държава. Петстотин години сме хранили турците и двеста години –  византийците, преди тях. Един поробен народ не може да бъде богат народ.

А през останалите 400 години, когато сме имали собствена държава? Ами, прекарали сме ги във войни за нейното съхраняване. Войната винаги е в ущърб на икономическия растеж. Не сме воювали само през комунизма, когато всички бяхме еднакво бедни.
Преди това са двете световни войни, двете национални катастрофи, Балканските войни, преди тях – Освободителната война, преди нея – Априлското въстание и така – обратно чак до прословутия, затънал в средновековна пепел, Златен век.

Мрачната българска история ни е научила да оцеляваме, защото ето на, след всичко това ние пак се наричаме българи, говорим български език, носим български имена и обичаме родината си, което е хубаво. Не са хубави само страничните ефекти – „Наведена главица сабя не я сече” (страхът) и „Не е важно на мене да ми е добре, важното е на Вуте да му е зле.” (завистта). Страхливите хора завиждат най-много. Страхът е спирачка за всякакъв вид прогрес, оттам и за всякакъв вид стремеж към лично щастие. А като се чувстваш неспособен да си помогнеш сам, какво друго ти остава, освен да завиждаш на комшията – заради колата му, заради къщата му, заради жена му, заради връзките му.

Това, което завистливите хора не знаят или не искат да знаят е, че няма смисъл да се завижда, защото всички съзерцаваме само върха на айсберга – онази лъскавата част от живота, която другите са избрали да ни покажат. Ние не виждаме скритите залози, рисковете, опасностите, които стоят зад чуждия успех, не виждаме дълговете, строшените нерви, разбитите семейства, компромисите, гузната съвест, които стоят зад всеки успех.

Ако завиждаш на някого, това означава, че се чувстваш достоен да заемеш неговото място. Да изиграеш неговата роля. Имаш усещането, че заслужаваш същото количество пари / жени/ уважение, а Съдбата все те прецаква по някакъв начин и ти не можеш да ги получиш. Добре де, ами ако отнякъде се появи Магьосникът с вълшебната пръчица и ви замени, като по филмите, с обекта на твоята завист, какво правим тогава? Дали ще ти хареса колко големи са заемите му? Колко много бачка и колко малко спи? Колко страшни са враговете му? Колко тежки обещания е дал?

Дали ще ти хареса всичко това? Не, не мисля, затова не бива да завиждаш. Ето моят съвет за справяне със завистта на личностно ниво – обичай живота си. Живей го така, както на теб ти харесва, както на теб ти е удобно, както най-много ти изнася. И недей да гледаш в чинията на другия. Една суха баница може да бъде много по-вкусна от една сочна пържола, ако трябва да заложиш живота си за пържолата. Гледай напред.

Тихомир Димитров

октомври 15, 2007

За българското и българщината 4 – Най-красивите жени

 

Няма никакво съмнение, че българката е красива, пропорционална, добре изглеждаща и харесвана жена. Посрещал съм много гости от чужбина. Първите неща, които им правят впечатление у нас задължително са хубавото вино и красивите момичета. Изобилието от красиви момичета. Тук ще се поизложа малко върху темата: ”Нашите жени са най-красивите на света”. И няма да се съглася с този така популярен мит. Първо, за да бъда справедлив, ще обясня защо нашенките са по-красиви от жените в редица други нации и второ, за да не се лъжем в очите, ще ти разкрия защо това тебе никак не бива да те радва като мъж.

Бях писал в един постинг преди време, че природата обича разнообразието във всичките му форми. Най-красивите деца се получават от смесените бракове с чужденци, особено пък ако мама и тате са от различни раси. Повечето известни фотомодели потвърждават този факт. Затова и българката е красива жена. Още при създаването на нашата държава азиатските номади и балканските славяни са се омешили яко. Учителят ми по история обичаше да описва зараждането на българската държавност по следния начин: „Прабългарин клати славянка в палатката, а тракиецът зъзне навън и се надява да му дойде редът”. Хората са казали: „на кръстопът не се пикае”, а ние на кръстопът цяла държавица сме си спретнали. И то не на кой да е кръстопът, а между двата най-населени и оживени континента – Азия и Европа. Кой ли не е сял семето си тук – авари, татари, кумани, византийци, кръстоносци, турци, всякакви гени сме онаследили.  Затова сега имаме и мургави българи (не цигани, просто черни българи, които повече приличат на араби), имаме албиноси, славянско руси, скандинавско рижи и всякакви типажи си имаме. Дотук с генетичното наследство.

За да бъде красива, една жена трябва не само да притежава симетрично тяло и правилни черти на лицето, тя трябва да се облича добре и да поддържа висока хигиена. Българката години наред беше лишавана от най-елементарните удобства за целта. През комунизма тя носеше евтини найлонови чорапогащници, обличаше се в конфекция, пръскаше се с одеколон и често използваше домашно приготвена козметика. Тогава, преди моловете, салоните за красота и спа центровете, героичната социалистическа труженичка можеше да разчита единствено на връзки и на богатото си въображение, за да прилича на онези лъскавите каки от западните списания. Сега нещата са различни.

Държана на въже в продължение на десетилетия, българката иска да изглежда като богиня на всяка цена.  И прави всичко възможно по въпроса. Това, обаче, води до другата крайност – прекомерно демонстриране на пищна плът, което пък е за сметка на естетиката и имиджа на  новата българка. Чужденците ненапразно остават с отворени уста – те никъде другаде не са виждали толкова много полусъблечени момичета да се разхождат из улицата, че и добре изглеждащи, при това. Ето как  се става страна, известна със секс туризма и евтиния алкохол.

От стеснителна домакиня със собственоръчно приготвена кола маска, кисело мляко и краставици върху лицето, българката се превърна в добре поддържана, силно разголена проститутка. Или поне така изглежда отстрани – през погледа на чужденците. Защото можеш да бъдеш хубава и без задължително клиторът ти да се вижда. Можеш да си облечена стилно и пак да се обръщат след теб. Можеш да бъдеш „скъпа” само ако не изглеждаш „евтино”. От край време битува изразът, че жената е по-интересна, когато загатва, а не когато показва. Трябва да се остави нещо и на въображението. Изправен пред голата истина, обаче, чужденецът може само да попита „how much?” А тъжното е, че те – нашите добре изглеждащи българки, са готови да се отдадат на всеки втори чужденец дори и без пари. Не дай си Боже гаджето ти да срещне някой аржентинец  Хуан или някой италианец Антонио на морето. Котират се дори мухльовци с очила и четири хиляди евро заплата като автомеханикът Ханс от Бавария и счетоводителчето Бил от Да Биг Епъл. Американците, германците, аржентинците и особено италианците са най-опасни. Така че нас, българските мъже, тенденцията да имаме най-хубавите и най-леките жени в Европа хич не трябва да ни радва.

Остави другото, ами не са и най-красивите на света. Дори за Европа може да се поспори, защото терминът „Европа” взе да става нещо много размит напоследък. Ако си позволим да го пренесем по-източно от нас, ще се убедим, че класическата славянска красота е незаменима. Да, нашенките са наследили доста от нея, но нищо не могат да се сравняват с украинките, рускините, литовките, латвийките, естонките другите бивши членки на голямото социалистическо семейство. Хубавото е, че повечето от гореспоменатите са: а) по-бедни от нас и б) по-леки, освен че изглеждат по-добре като количество красавици на глава от населението.

Уверявам те, за Украйна заплатата ти от 500 евро е направо фантастична. Освен  това, европейският ти паспорт гарантира брак с възможности за пътуване практически навсякъде.  Така че зарежи сладур, елмаз и тем подобни платформи за износ на българки и започни да внасяш. Природата се нуждае от разнообразие, нали така?  Порови из брайд.ру и ми пиши дали си доволен от резултата. Имам един приятел турчин – грозен, нисък, плешив и дебел. Не е богат, държи едно дюкянче в Истанбул. Ожени се за такова русо парче от Киев, с каквото в Бе Ге нямаш шанс дори да си говориш на улицата. На всичкото отгоре била добра готвачка. Обичала го, перяла му чорапите и го научила да работи с компютър. Хехе.

Тихомир Димитров

юни 14, 2007

За масовото затъпяване

Налице е масово затъпяване. Хората стават все по-посредствени. Използвам думата „масов”, тъй като тази тенденция се отнася за широките маси по принцип, от които ти, читателю, правиш изключение, надявам се. Продължавам да живея с убеждението, че предимно не-случайни и култивирани хора четат «Писателския блог на Тишо», така че, хайде заедно да се надсмеем над другите и да видим защо те са толкова тъпи, а ние не сме :-)))) Кои са симптомите на масовото затъпяване ли?. Ето ги:
Българското училище се превърна в развъдник за напушени аутсайдери. Писал съм какава благинка е тревичката в миналото, но там поставих и едно условие, ако си в девети клас, джойнта буквално ти разкапва съзнанието. Наркотиците, подобно на алкохола, хазарта и проституцията са забавления, позволени само на възрастните и техният достъп до непълнолетни изобщо не го толерирам. На всичкото отгоре напоследък става все по-модерно да ходиш нашмъркан и пиян на училище. Голям кеф. Да говориш по мобилния по време на час и да се ебаваш с даскалицата, защото баща ти е мутра. Да караш съученичките ти да се събличат и да ти правят свирки в голямото междучасие, а после да качваш клиповете във vbox7. Аре стига бе. И това е «бъдещето» на нацията?
За мотивацията на учителите няма какво да говорим. За качеството на преподаване, също. Ще ме извинявате, ама един интелигентен и можещ преподавател никога няма да работи в някое СОУ при тези условия и при това унизително заплащане. Интелигентните и можещи преподаватели работят в частните училища. Изключение от всичко казано по-горе правят само елитните гимназии. Всеки град си има по една езикова, математическа или хуманитарна, столицата пък си има нейната Първа английска, НПМГ, НГДЕК и още няколко престижни училища, където ми се вярва, че все още работят добрите преподаватели от «старата школа» и все още приемат само подбрани, интелигентни деца, които наистина се стремят към нещо в живота.
Висшето образование е пълна трагедия.   През 1997 година, когато трябваше да кандидатствам, отслабнах с 15 килограма от 20 часовото ежедневно зубрене в продължение на един месец без прекъсване, за да мога да изкарам 5.70 на изпита по История. Залозите бяха високи. И нямаше значение колко парички са готови да дадат нашите, защото не ме ли приемеха “държавна поръчка редовно обучение”, отивах директно за година и половина в казармата. Някой да може днес да се похвали със същото? Ше ме извинявате, ама ако си влязъл с тест за интелигентност в НБУ само защото вашите имат 800 кинта и след три години преписване по изпити някой ти e написал дипломната работа, за да завършиш, твоята бакалаварска степен не може да тежи колко моята, получена след четири години гърч, заверки, отсъствия, присъствия, мид-търм тестове, колоквиуми и след мазния държавен изпит накрая, нали? Най-голямата простотия на земята беше да възнаградят тригодишния курс на обучение за „специалист“ с титлата „бакалвър“. Обяснението: ми в Европа нямало титла „специалист“. Така преебаха усилията на всички хора, блъскали четири години преди това за същата тапия. Но кой губи от всичко това? Губят интелигентните деца, отишли в университета, за да получат знания, губи и българското образование като цяло, защото се обезценява. Обезсмисля се. Познавам «магистри» по финанси, които не знаят формулата за пресмятане на проста и сложна лихва. Познавам хора, завършили «банково дело» в технически университети, познавам и хора, получили диплома без да са стъпвали в университета. Днес е лесно. Навъдиха се куп образователни коптори, които работят на принципа  «дай парите и бегай». Искаш магистърска степен? Няма проблем. Записваш се в каспичанския клон за «дистанционно обучение» към плевенския филиал на Бургаския свободен университет и си готов. Изключение от всичко казано по-горе все още правят елитните специалности в класическите университети като СУ, МЕИ, Свищовска академия, УНСС, ВИАС, ТУ и още няколко учебни заведения, защото може да са дървени и консервативни държавни институции, но ако си пълен тъпак, право в СУ или МИО в УНСС ще видиш през крив макарон. Дори и да имаш 800 лв.
Поп-фолк «културата». Честно казано, омръзна ми да лая срещу чалгата. На всички им стана ясно, че това е музика «за душата». Ама за душата на тракториста, копанара и провинциалиста. Ако си интелигентен човек не можеш да го издържиш това нещо, просто. Няма начин. Защото едно е да се кефиш на етно музика, аз обожавам истинските народни песни, които се правят в Гърция, Турция, Сърбия и Македония, защото фолклорът носи цялата душевност на един народ в себе си, но от побългарените версии на съседския фолклор, от издигането в култ на мутри и техните перхидролени кукли, от стремежа към бързи пари и «диливера» направо ми се повръща. Излез и отиди някоя вечер в «Син Сити». Ще видиш най-скъпите коли на света паркирани пред клуба. Техните собственици са единствените хора, които знаят какво правят там. Те са модерните богове на новия култ. Всички останали са комплексирани подражатели и жалки чекиджии.
Четенето на книги. Познавам изключително много хора, които не са прочели една книга през живота си. Бързам да направя уточнението, че не всички от тях са тъпаци. Напротив, има доста интелигентни хора, които просто са ощетени от това, че никога през живота си не са изпитали естетическото удоволствие от четенето на художествена литература. Вече е почти напълно възможно да си „попълниш” празнините за световната класическа култура с гледане на красиви, добре направени филми. Обожавам и уважавам киното като изкуство, но всеки психолог ще потвърди, че като познавателен процес четенето на текст е активна дейност, която ангажира много повече ресурси на мозъка ти от пасивното възприемане на мултимедийни продукти. Преработвайки текста в асоциативни образи и картини, мозъчната ти дейност непрекъснато се самоусъвършенства. С други думи, научаваш се да мислиш и да формираш собствени представи за света. Ставаш по-креативен и по-умен. Мултимедията ти дава готови ролеви модели, на които можеш само да подражаваш. Наслаждението от сюжета е същото. Губиш конструктивното мислене. Ако никога не си чел книги, можеш да разчиташ само на вродения си интелект, към който единствено работата ти, ако ангажира мозъчни ресурси, прибавя някакво развитие. Но за сметка на това пък губиш цялото декадентско удоволствие от дъждовния неделен следобед, прекаран с кутия цигари и интересна книжка в леглото…
Телевизията води до затъпяване, казвал съм го неведнъж и дваж. Виновни за това са брутално тъпите шоута от типа „Биг Брадър”, касапницата по новините, малоумните стари филми, защото по дефолт телевизиите нямат кинти за тарикатски, нови филми, както и ниското интелектуално съдържание на рекламите. Да не говорим за изгубеното време и натрупаните килограми от залежаването пред телевизора – време, което можеш да прекараш в общуване с други хора, в спорт или в разходка сред природата. Колко информация ти носи телевизията е друг спорен въпрос. Всеки офлайн или онлайн всекидневник и почти всяко радио ти носят същото количество полезна информация на ден, без рекламите да са толкова графично задължаващи.
Движението по пътищата до голяма степен издава културата на един народ. Вече почти не остана българско семейство, в което да няма пострадал или загинал от пътно-транспортно произшествие, но това нито пречи на хората да карат пияни, нито да се изживяват като Шумахер в населените места. Най-неконтролируемите глупаци са „донорите” с черните Аудита, Бе ем ве-та и Мерцедеси. „Безсмъртните” участници в движението са причина за повечето произшествия. Селтакът е изкарал кинти и си е купил скъпа кола, какво го бръсне него, че детето ти може да пресича улицата? Или че ладичката на възрастните ти родители няма въздушни възглавници? Неговата лимузина нали има? Ще направи „белята”, но ще оцелее, може дори да му се размине, ако познава хора тук-таме и ако пусне пачката в действие. В крайна сметка излиза така, че неговият живот е по-ценен от твоя. Е, айде де. Аз пък не съм съгласен. И ако има нещо, заради което искрено обичам Глобализацията и Техническия прогрес, това са електронните радари и видео наблюдението по пътищата. Ще стане така, че техниката съвсем скоро ще го начука на всички първенюта. Законът за движение по пътищата става все по-безмислостен, а ако  патрулният екип на КАТ работи под 24 часово видео наблюдение, което рано или късно ще стане факт, няма да можеш да бутнеш рушвет на ченгето дори и да си шеф на полицията. Просто ще свалиш нашивките, ще си платиш глобата и ще си излежиш присъдата, в  зависимост от големината на собствената ти простотия. Колите са направени, за да се придвижваш от една точка до друга, а не за да застрашаваш живота на другите, мамка му. В случай, че откриваш някакви състезателни заложби в себе си – има достатъчно професионални организации за автомобилен спорт, където можеш да се самоубиваш в контролирани условия, за забавление на зяпачите.
Примерите за масовото затъпяване са безброй, затова спирам дотук. Остава само отговорът на въпроса: кой печели от масовото затъпяване? Ами как кой – банките и политиците. За едните ще стане още по-лесно да ти пробутват ненужни вещи на кредит, а за другите: да те нахранят с кебапче, в замяна на което ти ще поставиш юздите на държавата в ръцете им при следващите избори. Не им се давай, ей! Без мозък в главата си буквално за никъде през 21 век.

Тихомир Димитров

« Предишна страница

%d блогъра харесват това: