Писателският блог на Тишо

януари 16, 2015

Разговор с Архангела

arch

Бушуваше се oкеанът
Красив за боговете
За смъртните опасен
Притихнал бе човекът
Там до бреговете
С погледа си ясен

Ето го и него – носът над Атлантика. Последното парче земя. Finsterre… Краят на света. Поклонникът седна. Целуна тояжката и внимателно я постави до себе си. Десетки метри по-надолу стихията налиташе върху брега, но след всяка следваща вълна скалите се подаваха все по-високо над водата. Имаше отлив. И Луната горе, устремена към хоризонта, дърпаше морето след себе си.

Какво ли не преживя по Пътя! Мускулите му заякнаха като корабни въжета. Ръцете и врата му се опекоха на слънцето и вятъра в планините. Мазолите му станаха твърди като кост. Вече нямаше нужда от сандали – можеше да стъпва бос върху острите камъни. А и сандалите му отдавна бяха скъсани…

Притихна, заслушан в прибоя. Потъна в спомени за разбойниците, които се опитаха да го убият. За вълците, които се опитаха да го разкъсат. Благодари в сърцето си на монасите, които го подслониха и на рицарите, които го защитиха. Извади индулгенцията, връчена му от епископа в Сантяго. Целуна я. Скри я обратно в пазвата – близо до сърцето.

Загледа се в безкрая. Самотен остров воюваше с ветровете недалеч от брега. Мъртвите течения сякаш отмиваха болката, натрупана в ставите му. Облекчаваха умората, събрана по Пътя. Един голям гущер излезе изпод камъка. Огледа се. И влезе обратно. Такива като него идваха често тук. Окъсани и дрипави. Млади и стари.

Поклонникът стана, приближи бездната и запрати тоягата в небитието. Повече нямаше да му служи. Свършила си беше работата. Гонила беше кучетата. Плашила беше бандитите. Подпирала го беше по стръмните пътеки назад, в планините, където се срещнаха за пръв път. Където тя избра него, за да я пренесе до Великото море. Сега бяха свободни от задълженията си един към друг. Всеки трябваше да продължи по Пътя си сам.

Отправи молитва на благодарност към небесния Закрилник затуй, че го беше опазил жив. Благодари Му за безценните уроци и напътствия, за прекрасните съвети. Архангел Гавраил – Вестителят, Пазителят на небесните тайни, Повелителят на Луната и Водата беше негов приятел и защитник от малък. Често разговаряха с думи прости и ясни – тъй, че дори той, неукият, да може да Го разбере. Понякога в съня му се явяваше, но понякога и буден Го слушаше да говори с езика на Любовта. Помагаше му в беда. Утешаваше го в трудни моменти.

Поклонникът вярваше безпрекословно в Гавраил. Искаше му се тъй добре да познава и Бога. Затуй беше тръгнал по Пътя. А ето, че се намираше в самия му край и Бог продължаваше да бъде невидим за него. Загледан в Луната над откритото море, поклонникът каза:

– Гавраиле, тук ли си?

– Няма по-подходящо място за среща с мен. И по-подходящ начин от благодарността. Винаги, когато погледнеш към небесата, аз поглеждам обратно към теб. Защото ние никога не сме били разделени. Тук съм. Говори.

– Знаеш, тръгнах по Пътя в търсене на Бога, а ето, че вече съм в края му и никъде не Го виждам. Искам да ти задам един въпрос.

– Още преди да си ме питал, аз ще ти отговоря! Защото Господ е моята сила и Той живее вечно у теб, както у мен. Ти отдавна вече го виждаш. Дори сега Той е пред очите ти в целия Си блясък, но може би все още не знаеш това. Питай. И ще разбереш.

– Вярвам безрезервно в Теб, Гавраиле! Винаги си ме подкрепял и закрилял, за което съм Ти безкрайно благодарен! Но намирам Бог за твърде далечен. Искам да те питам, щом вече сме изградили връзка, щом познавам толкова могъщо същество като Теб, което може да мести огромни маси вода пред очите ми далеч към хоризонта, щом толкова блестящо светиш, тъй че всеки път да мога да те виждам, повдигна ли взор към небесата, щом е тъй, не ми ли стига в краткия живот, отреден ми тук, на земята, да се осланям единствено на Теб? Да отправям молитвите си само към Теб? И да не занимавам Бог с тревогите си, защото Той е твърде непонятен за мен, а Ти си ми толкова близък и сърдечен другар?

– Скъпи човече! Братко мой! Ангеле небесен! Мога да премествам водните маси и да светя в небето, защото аз съм светилото и аз участвах в създаването на водата. Всеки прилив и отлив на великия океан, който виждаш с очите си, е едно мое вдишване и едно мое издишване. Но чуй това, което ще ти кажа. И го запомни добре!

– Слушам, целият съм в слух! Напрегнати са сетивата ми до край за скъпоценната Ти мъдрост!

– Последният път, когато Господ издиша, Той създаде Вселената. И всичко в нея. С последното си дихание Той създаде теб и мен. Рано или късно, Той ще ни прибере обратно при себе си – там, където принадлежим. И в Космоса ще има ни звук, ни светлина. Но преди това ще минат милиони години и ти вече няма да си тук, за да го видиш с очите си. Не и във формата, в която разговаряш с мен сега. Аз вдишвам и издишвам всеки Божи ден. И всяка нощ изгрявам в небосклона. Затуй трябва да отправяш молитвите си към Бога. Защото колкото по-къси са денят и нощта в сравнение с Вечността, толкова по-силен ще да бъде отговорът на молитвата ти, отправена директно към Източника…

Очите на поклонника се насълзиха. Плачеше от любов и благодарност. Значи усилията му не бяха напразни! Значи ненапразно кожата му беше почерняла от слънцето и нозете му се бяха превърнали в копита. Колкото и рани да бележеха тялото му, колкото и болка да прикриеше дрехата му, всички те щяха да са недостатъчни за великата отплата, която получи.

– А ти, защо се усъмни? – прошепна гласът от морето.

Задуха вятър. Луната се скри зад гъсти облаци. Стана тъмно и студено. Поклонникът тръгна обратно към сушата. Наблизо имаше рибарско селище. Чакаше го дълъг път обратно към вкъщи. Трябваше да си намери място, където да преспи тази нощ, да събере сили, да отдъхне. Преди да поеме обратно по Пътя.

Тихомир Димитров 

декември 11, 2012

Денят Х: Оцеляването

X

Голям берекет, голямо чудо!

Ако умееш да осребряваш страховете на хората, сега ти е урожаят!

То не бяха филми, то не бяха вестници, списания, сериали, телевизионни предавания, документалистика, книги, ню-ейдж семинари и всякакъв вид булшит на тема „Олеле, Божке, свърши се, ще мрем!“

Това, което чувам аз е дрънчене на камбанки.

А това, което виждам, е масова психоза – обяснена е дори в най-баналните учебници.

Защото страшното на страха е самият страх.

Хората, които искат вашите пари – с лопата да ги ринеш.

И най-лесно им е да ги получат, докато вие пълните гащите от страх.

Жилища в ракетни силози, излоирани бункери в планината, презапасяване…

Фантазьорите се стягат за най-лошото: метеорити, цунами, „квантов скок“ (каквото и да значи това), преместване на полюсите, космическа радиация, трета световна война…

Наблюдавайки цялата параноя не може да не ми направи впечатление следното:

Масово схващане е, че ако стане белята с голямото Б, то най-вероятно е да оцелееш извън цивилизацията, запасен с всичко необходимо, въоръжен до зъби и чакащ да те нападнат.

Реалността, обаче, сочи съвсем друго:

Изолационната теория е губеща.

Ако случайно вземе, че се случи Голямата Беля, това е начинът, по който ще умреш най-лесно и най-болезнено. Може да умреш от апендицит или от зъб, например, години преди да те е оглозгала озверялата тълпа, за която се подготвяш…

В един телевизионен формат сте забелязали, че макар и да живеят напълно осигурени, в състояние на абсолютна защита и под любопитния поглед на цялата нация, като ги затвориш продължително време в една сграда, без контакт с външния свят, хората започват да се държат леко странно и да проявяват агресия помежду си – за щастие, само словесна.

Сега махнете „напълно осигурени“, махнете „абсолютна защита“, махнете „любопитния поглед на цялата нация“ и оставете само „без контакт с външния свят“, но прибавете един враждебен външен свят, където биха те убили и за консерва с храна.

Какви са шансовете на изолационистите, скрити в своите бункери, далеч от цивилизацията, презапасени с вода, храна, гориво, лекарства и оръжия за месеци (години) напред?

Ако успеят да се доберат до трудно достъпните си убежища, те ще оцелеят. Поне в началото.  Но после ги чака цяла вечност от намаляващи ресурси и увеличаващи се опасности, в която са сами срещу целия свят.

За тях, обаче, цивилизацията е равна на гибел.

„Големите градове ще се превърнат в кланници“, казват те.

Реалността сочи съвсем друго:

Когато всякаква следа от обществен ред изчезна в Египет преди време, когато нямаше ток, когато летищата бяха затворени, когато банките, полицейските офиси и колите по улиците горяха, тогава успяхме да се свържем по телефона с наши приятели в Кайро и да ги попитаме как оцеляват.

Вместо да избягат в бункер в пустинята, те се бяха затворили…в къщи. Малки групи от хора се бяха органзирали на квартален принцип, бяха се въоръжили, дежуряха денонощно и патрулираха около сградите, хващаха мародерите и изчакваха да се възстанови социалния ред, за да ги предадат на някакви власти, каквито и да са те. Готвеха общо за всички, лекарствата и продоволствията бяха общи, а всеки участваше и допринасяше с каквото може. При това, нашите приятели са християни, а повечето им съседи са мюсюлмани.  И става дума за огромен мегаполис от няколко милиона жители в Третия свят, където 2/3 от населението живее под абсолютния праг на бедността.

Изводът:

НАЙ-ЛЕСНО СЕ ОЦЕЛЯВА В ГЛУТНИЦА.

Точка по въпроса.

Изолационната теория води до бавна и мъчителна смърт.

Естествено, през идната седмица няма да се случи нищо по-сериозно от няколко самоубийства на психически по-лабилни хора из света и няколко чифта напълнени гащи, но най-големият катаклизъм ще настъпи в главите на хората след напиването „като за последно“ по случай „края на света“ и ще се изразява в жесток, пост-апокалиптичен махмурлук.

Но темата за края на света, за сриването на цивилизацията и, въобще, за това, че „на страха очите са големи“ никога няма да излезе от актуалност. Фантазьорите просто ще измислят нови дати, календари, символи и предсказания за следващите дни / месеци /години / десетилетия. А понеже страхът е емоцията, на която най-лесно се поддава човек и понеже всички сме свързани информационно в едно „глобално село“, то тези фантазьори винаги ще имат своите последователи. И вярващи.

Така е вече 8000 години…

Тъпото е, че дори да сме заплашени от някаква реална опасност (за която няма никакви, ама НИКАКВИ обективни доказателства), масмедиите ни продават само страх, докато „спасенията“, които посочват, водят до най-бързия, лесен и гибелен край от всички възможни.

Защото най-лесно се оцелява в глутница.

Замислете се: ако цивилизацията изчезне, вие едва ли ще стигнете до забутаното си скривалище в Алпите (или Родопите).

Ако някой иска да ви убие заради консервите, той ще го стори още преди да сте напуснали пределите на града…

И добре да сте въоръжени, срещу 10 други въоръжени с вас е свършено…

По-голям шанс имате да оцелеете, АКО ОСТАНЕТЕ В ЦИВИЛИЗАЦИЯТА.

Или поне, в остатъците от нея.

И, ако се включите в ГЛУТНИЦА.

Предимствата са няколко:

Първо, няма да ви се налага да се презапасявате и да разполагате с всичко необходимо за дългосрочно оцеляване, което, така или иначе, е практически невъзможно.

Второ, градовете са и ще си останат най-големите и лесно достъпни запаси от всичко необходимо за вашето оцеляване: горива, оръжия, дрехи, човешки ресурс, храна и вода.

Трето, обединени около принудата на собственото си оцеляване, която се превръща в най-великата ОБЩА цел, хората много бързо забравят комшийски, партинйни, икономически, класови, социални, религиозни, етнически и други „съображения“, след което ефективно и лесно се обединяват в малки (или големи) групи, заети единствено със своето оцеляване.

Четвърто, ще можете да се включите дори с малкото, което притежавате. Ако имате лекарства, ОК, ще ги ползват други, но за сметка на това ще получите сигурността на глутницата: силните ще ви отбраняват, издържливите ще ви охраняват, здравите ще ви лекуват, презапасилите се ще ви хранят, а вие ще участвате във всичко това с личен принос, но само там, където ви е силата. И не през цялото време.

Ако изберете изолационната тактика, ще останете сами срещу света – на място, което е далеч от всички запаси. И ще трябва да отговаряте за ВСИЧКО.  През цялото време.

Пето, за разлика от убежищата в планини и пустини, местната група, заета ЕДИНСТВЕНО И САМО със своето оцеляване, най-вероятно се намира доста близо до вас – във вашия вход, във вашия блок или във вашия квартал. А тя ще ви приеме, защото, най-малкото, се познавате. И два буркана с мед да занесете, пак ще сте добре дошли. И веднага ще ви намерят „работа“ в новия социален ред, който е посветен единствено на ГРУПОВОТО оцеляване. А то включва вашето собствено оцеляване. Така ще имате и храна, и вода, и лекарства, и оръжия, и съюзници. Ще имате време да се наспите и да правите секс дори –  нещо, което не може да се каже за избралите изолационната тактика. Те ще са заети само и единствено с това да бъдат на пост – без смяна и до тоталното изчерпване на ограничените им ресурси.

Пак повтарям, на 21.12.2012 година няма да се случи НЕЩО, само защото по-хитри от мен и от вас хора са решили да изкъртят някой лев от моя и от вашия страх. Няма да се случи друго, освен няколко самоубийства на психически по-лабилни хора из света и няколко чифта напълнени гащи, а най-големият катаклизъм ще настъпи в главите на хората и ще се изразява в жесток, пост-апокалиптичен махмурлук. Но темата за края на света, за сриването на цивилизацията и, въобще, за това, че „на страха очите са големи“ никога няма да излезе от актуалност.

А фантазьорите ще измислят нови дати, календари, символи и предсказания за следващите дни / месеци / години / десетилетия.

Естествено, вероятност да се затрием всички от космическа радиация на 21.12.2012 година има, но тя е много, МНОГО по-малка от вероятността да спечелиш заветната шестица от тотото. При това положение, защо не вярваш, че ще спечелиш шестица от тотото, ами вярваш в гупостите за апокалипсиса и за „календара на маите“? Защото ти го казаха по телевизора ли? Много по-здравословно е да вярваш в първото. Числата също ги дават по телевизора.

Пък и, ако приемем, че има всемогъщо божество или ултра-мега-свръх напреднала цивилизация, които са решили да ни затрият заради нашите грехове (ще се разплача) или заради нашите ресурси (ще припадна), то тогава какъв е смисълът от „тактики за оцеляване“ изобщо? И, защо не са го сторили по време на Холокоста, да речем? Или по време на гоненията срещу християните в древния Рим? А, като са дошли от другия край на Вселената, ние с какво по-точно можем да им бъдем полезни? С двигателя с вътрешно горене ли? Или с ракетите на керосин? А, може би, с лигнитните въглища?

Като за финал ви предлагам да изтеглите безплатно третата ми книга „33 любовни истории“  (ако все още не сте) и да прочетете единствения разказ-новела вътре в нея – първият. Казва се: „Когато токът спря“.

Помнете, че това е само фикция, т.е художествена измислица, но и да се случи (в безкрайността всички печелим шестица от тотото, рано или късно) да не кажете после, че не съм ви предупредил:

Интеграционната теория е за предпочитане пред изолационната.

Пише го дори върху бялата сграда в центъра на София: „Съединението прави силата“.

Казано на по-прост език това значи, че в глутница се оцелява най-лесно.

А някой за пореден път ни сервира глупости – напълно ирационални глупости, при това.  Като Y2К. Като слънчевото затъмнение през 99-та. Като „ясновидеца“ в предаването на Карбовски. Като теориите за Нострадамус. Като хипотезите за 2000-та, 1000-та или 100-ната година. И така вече 8 000 години… Този някой се храни с нашия страх. Само лицето се мени, но намерението си остава – страхливият е удобен за подчиняване. Трябва само да му се предложи някакво „спасение“. И е къде-къде по-лесно да му измъкнеш париците.

Налейте си чаша вино, сипете си тлъсто мезе и отебете всички по стар български обичай.

„Всяко чудо до три дни“.

Никой не е по-добър от нас в оцеляването, така или иначе.

Желая ви весели празници!

Тихомир Димитров