Писателският блог на Тишо

март 25, 2013

Пряка демокрация?

democracy

Изт: outheretoo.blogspot.com

Това, което се случи в икономическия живот на България по време на прехода заслужава само две думи:

Тотална корупция.

Корупцията, пише в учебниците, не позволява на средствата да достигат до своето предназначение, изкривява пазарните механизми, унищожава конкурентното предлагане, картелира и монополизира пазара, затруднява отчетността и контрола, стимулира икономическата престъпност, лишава стопанството от естествените му ресурси и т.н.

Когато се прави достатъчно дълго и на всички нива, както е у нас, резултатът става видим и с просто око: сметките за ток се изравняват с доходите, a живи факли горят пред сгради, в които елитът пие шампанско и си раздава награди. По този начин преходът фалира. Заедно с него фалира и политическата система, която го управлява.

Да се замислим малко за „представителния модел” на демокрацията у нас:

В законодателния орган, т.е там, където се коват правилата, по които трябва да живея, ме „представляват” хора, които аз не познавам и не съм посочил да ме представляват – хора, които се кълнат в някаква идея.

Дори децата вече знаят, че тези хора представляват всичко друго, но не и избирателите, гласували за тяхната „идея”, а по-скоро своя частен икономически интерес или интереса на своите спонсори.

Ясно е, че никой вече не вярва в идеали, а причината е проста: с идеали нито семейство се храни, нито къща се гледа, нито Мерцедес се купува…А за политическите кампании трябват пари. Много пари. И ние сме създали  една чудесна среда, в която хора, скрити зад „идеали” претендират, че ни „представляват”, докато разполагат с всички условия, за да прибират това, от което всички се интересуват – паричките – наготово.

По закон те не носят и не могат да носят отговорност за решенията, които гласуват, т.е дори тези решения да са престъпни и да противоречат на обществения интерес, няма никакви проблеми…

По закон тези хора имат имунитет, докато ни „представляват” – това значи, че могат да им се разминат дори престъпления, които нямат нищо общо с властта.

По закон тези хора не носят наказателна отговорност за „престъпления по служба”, т.е. отговорни са за злоупотребите колкото чистачката в министерството – за решенията на министъра.

По закон тези хора декларират нещо в някакви декларации, но липсват последствия, когато са сгрешили – няма кой да ги санкционира.

По закон тези хора си делят гласовете на техните конкуренти, които не са успели да съберат достатъчно подкрепа на изборите и така легално „представляват” във властта дори граждани, които са гласували против тяхната идея.

По закон тези хора получават пари директно от хазната, т.е от твоя и от моя джоб, за да правят всичко изброено по-горе.

По закон това са хората, които пишат закона…

Те практически не могат да бъдат подвеждани под отговорност – за нищо – липсва и механизъм за тяхното отзоваване – дори от избирателите, които са ги „избрали”.

И всичко това в най-бедната държава в Европа, където парите все още имат хигиенен характер, т.е всеки, който получи възможността да заграби от общото ще се възползва, независимо колко е честен. Ти ще се възползваш. Аз ще се възползвам. Бай Гошо от Трявна също ще се възползва. Всички сме жертва на икономическата принуда в едно общество и в една епоха, където парите са единственото нещо, което има значение не само за качеството ти на живот, но и за правото ти на живот изобщо. Поради що, тогава, очакваме от напълно непознати хора да НЕ се възползват, след като сме им позволили да го правят? Не, след като сме им позволили сами да си позволят да го правят?

Колко наивно е това? В колко предприятия работниците сами определят размера на своите възнаграждения?

Думичката „демокрация” идва от гръцкото demos (народ) и kratos (сила, власт), което значи „власт на народа”, т.е предполага се, че народът, като суверен, управлява. Представителната демокрация у нас така, както е организирана, защитава тази хипотеза само на хартия, тъй като в действителност суверенът не може и няма как да управлява. Не и при тези условия. При сегашните правила суверенът е заел кучешката поза и единственото движение, което му се разрешава, при това веднъж на четири години, е напред и назад, до пълно проникване, но както казва един познат: „дори когато се движи леко в страни на онези отзад пак им става хубаво”. Извинявам се за грубоватото сравнение, но майка ми получава 150 лв пенсия след 40 години трудов стаж и това, според мен, вече е грубо, а на всичкото отгоре е реалност, не просто литературна метафора – пошлата реалност, в която сме принудени да живеем изглежда точно така – 150 лв пенсия / майчинство и 300 лв сметка за ток…

Резултатите са налице. И хич не са яки. „Който не понася да се изнася” е метод, който не ми върши работа, защото по-скоро онези отзад трябва да се махнат, отколкото аз да напусна принудително, тъй като някой е решил, че може 23 години да прави секс със съдбата ми напълно безконтролно, пък ако не ми понася, нали, да си обувам гащичките и да си заминавам – аз, суверенът, който уж управлява…

Не, не става така.

Лошото е, че не само аз се чувствам по този начин. Има доста хора, които изпитват същото, но те виждат решението в „здравата ръка”, във връщането на някаква форма на диктатура, в национализацията, в национализма или в други опасни правила, които лесно могат превърнат играта във война. Ще ме извинявате, ама сексът е за предпочитане пред войната, па макар и принудителен. Национализмът не е решение, нито пък достойнство, тъй като в него аз виждам само възможност синът ти никога да не отпразнува 19-ия си рожден ден, а къщата ти да изгори до основи….Цялата история го доказва, четете книги и гледайте филми, но не спорете с мен по този въпрос…Който няма нищо общо с „любовта към родината“. Когато синът ти не успее да навърши 19 години, защото е разкъсан от граната на фронта, а бомби срутят къщата ти до снови, ти преставаш да изпитваш любов…към когото и каквото и да било. Въпросът е да не се стига до там…

Единственото мирно решение за фалиралата политическа система е промяна на правилата в посока повече цивилизация, а не повече радикализация. Ако трябва да си купя билет за самолета, в десет от десет случая ще предпочета той да каца в Швейцария, а не в Африка или в Южна Америка…Не виждам защо това, което е добро за мен, трябва да е лошо за обществото – за колективния избор – за избора на суверена в коя посока да поеме. Индивидуалните решения имат по-малко значение в случая.

След като изпитахме всички недъзи на представителната „демокрация”, включително и шегата „референдум” мисля, че е крайно време суверенът да напусне не своята държава, а унизителната поза, в която управлява само на хартия.

В момента се готвим се избори, които затвърждават статуквото на фалиралата политическа система и единствената очаквана промяна е „протестиращи“ да влязат в парламента. Окей, обаче, както писа един автор в една статия: „Кои протестиращи? Тези за лифтовете или тези против лифтовете?”. Нямам нищо против тяхното участие да е една стъпка към по-голямата цел, а тя, според мен, може да бъде само една, ако изключим опасностите от нова диктатура, гражданска или друг тип война:

Пряката демокрация

При нея няма значение кои протестиращи ще ме представляват в парламента и кои – не, защото нужда от такъв просто няма да има. Ако гражданите, които искат лифтове са повече от гражданите, които искат природа, значи ще живеем сред лифтове, а не сред природа. Съмнявам се, обаче, да е така…

Противниците на пряката демокрация изтъкват два съществени „недостатъка“:

Народът е прекалено глупав, за да управлява

и

Няма как, чисто технически, да се организира.

Да смяташ собствения си народ за глупав означава, че ти самият си глупак. Но да минем към следващия въпрос: не може да се организира и струва много пари.

Силно вярвам, че може.

Припомнете си, на преброяването 3 милиона души се регистрираха по електронен път. Това е достатъчна маса от хора, за да управлява като суверен и при всички случаи мнението им ще отразява по-добре обществения интерес, отколкото 240-те клиента, които гласуват в парламента. И, които винаги ще защитават частни интереси там, когото и да изберем. Просто системата е такава. Местата в парламента струват пари и после някой трябва да ги връща…

Тук възниква социалният проблем за техническата неграмотност и за цената на референдумите като единствен инструмент на пряката демокрация.

Проведени по електронен път, те ще са милиони пъти по-евтини от изборите на хартия и няма пречка всенародни допитвания да се организират всяка седмица, ако се налага. Остава проблемът с това, че не всеки е технически грамотен, за да се включи в гласуването и не всеки има достъп до необходимата техника за целта.

Този проблем също си има решение:

Основното образование у нас е задължително. Освен това е безплатно и се финансира от държавата. Нищо не пречи в учебната програма да се включи курс по елементарна компютърна грамотност и в него да имаме час по гласуване на референдум. Така се решава проблема с техническата грамотност. Не ти трябват пари, за да завършиш осми клас. Даже е задължително. И няма да го завършиш, докато не се научиш да работиш с компютър. Елементарно!

Остава проблемът с достъпа до компютър. Бедните хора нямат пари за домашен компютър, нито за цифров подпис, нито за достъп до интернет. Но не бива да им се отнема правото да гласуват, нали? Училищата, в които традиционно се провеждат избори, обаче, вече имат компютри, закупени от държавата, от дарения или от средства по европейски програми. Нищо не пречи тези машини да се използват всяка събота, по време на референдумите, от хора, които нямат достъп до техника, за да си изкажат мнението. Нищо не пречи това да струва, примерно, един лев (или десет стотинки), а този лев или тези стотинки да отиват за хонорар на учителите, които ще им помагат да гласуват в извънработното си време. Нищо не пречи за хората, които успеят да докажат, че са останали дори без десет стотинки в джоба, гласуването да е безплатно. От това държавата ще загуби по-малко, отколкото от една единствена приватизационна сделка, сключена по „втория начин” от досегашния политически модел. Говорим за милиарди, изтекли в неизвестна посока, а това ще струва някакви си милиончета. Злоупотребите у нас отдавна вече не играят толкова „на дребно”.

Да зачекнем и проблема със сигурността. Тук очаквам мнението на IT-специалистите да кажат дали, аджеба, преброяването, сигурността и отчетността при гласуване онлайн с цифров сертификат е по-ефикасно от разнасянето на тонове хартия. А от не-IT-специалистите очаквам да се запитат: дали живеем в 18-ти или в 21-ви век? Чувалите с хартия на гърба не ми изглеждат като да са от 21 век…

И остава последният проблем – времето.

Ясно е, че такава колосална реформа не може да се извърши от днес за утре. Но достатъчно е тя да среща широка подкрепа в обществото, като цяло, за да се извърши изобщо. Правилата на пряката демокрация няма защо да си ги измисляме, нито необходимото техническо осигуряване – всичко вече е създадено и измислено някъде. Трябва просто да „препишем”, а единственото, което се изисква, е желание, т.е волята на същия този народ, който сега управлява само на хартия.

Това е цивилизованият изход, според мен. Всичко друго ще накара цивилизованите хора да изберат един друг изход в личен план – секторът „Заминаващи” по летищата. Нека последният да изгаси лампата и да затвори вратата…

Тихомир Димитров

февруари 21, 2013

Зарежете политическата реторика!

xns

Изт: mmawere.com

Не бива да очакваш да ти се случва нещо различно, докато непрекъснато правиш едно и също…

Младите репортерки, които сега отразяват протеста по улиците са родени, когато родителите им са протестирали на площада през 90-та.

Аз бях дете, когато мръзнех по барикадите през 96-та.

Родителите ми остаряха, в косите на връстниците ми вече се появяват бели косми, наближаваме 40-те, а „децата на демокрацията” вече не са деца, те самите се превърнаха в родители. Едно поколение мина и си замина в сянката на политическата реторика…

Резултатите от нея са налице: заемаме последното място по жизнен стандарт в Европа. И го заемаме перманентно – нещо необяснимо за липсата на войни, кървави преврати, някакви по-сериозни бедствия или други форсмажорни обстоятелства. Всъщност, необяснимо е и за самата политическа реторика.

А нещата са доста елементарни:

Икономиката на страната има един основен проблем и той е повсеместната корупция. Тя изкривява пазарните механизми, унищожава конкуренцията, монополизира достъпа до ресурси и създава среда, в която „интересите на малкия и среден бизнес”, за които политическите реторици толкова много обичат да говорят, остават затворени между страниците на техните доклади.

Управлението на страната има един основен проблем и той е липсата на прозрачност, отчетност и граждански контрол върху публичните разходи.

Всичко това трудно ще го замажем с добрата стара политическа реторика.

Политическата реторика в момента спори дали много или малко е направило правителството в оставка. Съгласен съм, че то е направило много…козметични операции на един терминално болен пациент. Тоест, дрипльовците вече си имат магистрали. Имат си и метро. Не като да е някакво постижение за Европа в началото на 21-ви век, но ние сме си дрипльовци още от 90-те. Сон шанжмон. Точка по въпроса. Цялото това време го загубихме в политическа реторика, докато икономическите реалности, които тя прикриваше бяха други: корупция като правило, а не като изключение и пълна непрозрачност в управлението, плюс липса на всякакъв граждански контрол.

Политическата реторика отвлича вниманието на масите от краденето на техните собствени пари, но все някога идва моментът, в който сметката трябва да се плати. Все някога идва моментът, в който, докато говорим за успехите в бъдеще време, проблемите изведнъж се явяват в минало време. И някой спешно трябва да плати натрупалата се сметка в ресторанта.

Този някой се оказа премиерът, който побърза да си подаде оставката, т.е стана, избърса се и излезе от ресторанта. Не казвам, че цялата сметка е натрупана от него. Но срещите между политическата реторика и корупционната практика винаги завършват с оставки. Така е, заради невъзможността с политическа реторика да се реши какъвто и да е практически, в т.ч. и корупционен, проблем. Не може да очакваш да ти се случи нещо различно, докато непрекъснато правиш едно и също. А когато стане дума за пари, най-лесното е да избягаш…

За съжаление, с оставката си правителството категорично показа, че не е готово да напусне полето на политическата реторика и да се заеме с корупционната практика в страната. За съжаление, остават и съмненията, че правителството няколко години е целувало крадците под опашката, защото, когато най-после се наложи да ги ритне там, подви своята собствена опашка и избяга…капитанът напусна първи потъващия си кораб…Причините може и да са заварени, обаче фактът с капитанската евакуация си остава факт.

Останаха и козметичните операции на терминално болния пациент, но неговото състояние непрекъснато се влошава. Още политическа реторика в бъдеще  ще означава още корупционна практика в настоящия момент…докато косите и на нашите деца побелеят. Не съм сигурен, обаче, че „пациентът” до тогава ще издържи.

Протестиращите имат най-разнопосочни искания, но те могат да се обединят в едно:

Зарежете политическата реторика!

Чудесно е, че имаме плурализъм, разделение на властите, многопартиен парламент и демокрация, все пак са за предпочитане пред диктатурата, но когато не са в състояние да решават практическите проблеми, значи трябва да се променят. Не унищожат, забележете, а променят!

Има само една тема, която интересува сегашния партиен модел и тя е следващите избори. Запазването на този модел ще потопи и следващото поколение в политическата реторика. До пълното разграбване на собствеността, разпадането на държавността, разбягването на българите по всички краища на планетата и края на 1400 годишната им история като хора, умеещи да живеят в сложно организирана група, каквато е нацията.

Разбира се, национализмът не е решение, защото той винаги мирише на насилие, а спомните от средата на 20-ти век все още не са избледнели. Пък и той самият е удавен в политическата реторика…

Нещо трябва да се промени. Проблемът бил, че не се знаело какво точно е това нещо. Поредното доказателство, че политическата реторика е излишна, се състои в нейното абсолютно незнание…по въпроса какво точно да се промени.

Знае се и още как!

Има точно три неща, които, чисто практически, могат да се направят:
1/ Анти-корупционна практика (вместо теория), 2/ Граждански контрол върху публичните ресурси и 3/ Гражданско самоуправление.

Това, което винаги е спирало анти-корупционната практика е била липсата на политическа воля. Сега тя е заменена от гражданската воля, т.е нищо не пречи на институциите да си свършат работата, задължени директно от суверена. И, ако в момента се окажат неспособни да го направят, то тогава хората по върховете им трябва да бъдат сменяни до тогава, докато разследване, съд и прокуратура не проработят за всички и в раирани дрехи започнат да се озовават не само крадците на кокошки, а и крадците на цели предприятия…

Това, което винаги е спирало гражданския контрол върху публичните ресурси е била липсата на възможност принципалът на тези ресурси, т.е суверенът, да наблюдава харченето на собствените му пари. Да заповядат технологиите! Всяка стотинка, всеки договор, всяка обществена поръчка, концесия и приватизационна сделка може и трябва да бъде разгласявана в интернет. В масата си обществото не е достатъчно компетентно, но има експерти, които с удоволствие ще им ги разяснят. Сега експертите няма какво точно да разясняват, защото договорите са скрити. Документите, които не са унищожени, задължително трябва да минат през скенера. И миналите, и настоящите, и бъдещите такива. По подписите в тези документи ще се разбере „кой кум, кой сват и кой на булката брат”, т.е крадците ще бъдат разобличени, а с тях ще се постъпи така, както винаги се е постъпвало с всеки крадец – конфискува му се откраднатото, глобява се и си понася предвиденото от закона наказание.

Виж, последното вече е малко по-трудно: става дума за гражданското самоуправление като алтернатива на партийно-политическото такова, т.е на политическата реторика. Трудно, но не и невъзможно е моделът да се промени. Начините не са един, а много. Дали ще е форма на пряка демокрация, дали ще са мажоритарни вотове с възможност за отзоваване на представителите от хората, които са ги избрали, дали ще е експертно управление на местно и национално ниво, дали ще са промени в Конституцията, нека общественият консенсус да реши. Предимството е, че вече знаем какво точно не ни трябва, а то е политическата реторика.

Зарежете политическата реторика!

Сега сигурно някой ще каже, че „нека общественият консенсус да реши” е синоним на политическата реторика. Еми не е! Пише обществения, а не политическия консенсус. Има само една тема, която интересува политическия консенсус и това са следващите избори. За да потопи и следващото поколение в сянката на политическата риторика.

Зарежете политическата реторика!

Тя е необходима само на няколко стотин депутати в парламента, на техните „клиенти” и на няколко хиляди журналисти и политолози, за да си оправдаят заплатите, но на останалите 7 милиона души, които плащат за цялото шоу с личните си пари, тя вече не е необходима. Нито на останалите 3 милиона души в чужбина, които по обективни причини спряха да го правят…

Зарежете политическата реторика!

Заменете я с: 1/ Анти-корупционна практика, 2/ Граждански контрол върху публичните ресурси и 3/ Гражданско самоуправление

Как?

Нека общественият консенсус да реши. Не политическият, който се интересува само от избори, а общественият.

Имаме интернет, все пак…

Тихомир Димитров

%d блогъра харесват това: