Писателският блог на Тишо

декември 3, 2007

Светът след 100 години. Еп 3: Транспорт и комуникации

„Superbus е високотехнологичен автобус, задвижван от електрически двигател, който безпроблемно може да се движи и по обикновен път, и по специални суперписти, на които ще развива скорост 250 км/ч. По шосето ще го управлява шофьор, а на суперпистите ще се включва автопилот…. Първоначлните екстри ще включват сателитно позициониране, сензори, които сканират пътя до 300 метра напред и интелигентно окачване, което запомня неравностите по пътя. Суперпистите също ще бъдат технологичен експеримент – ще акумулират слънчева енергия през лятото, която ще използват през зимата за загряване на платната, за да не замръзват и да не се напукват.”

И всичко това през 2008 година в Холандия. What about 2108? Някакви предположения? Айде Тихомирчо, виждам, че пак вдигаш ръчичка, кажи първо ти, как ще изглежда транспортът на бъдещето?

Меки кожени седалки. Приглушена светлина. Едва доловимо жужене от свистенето на въздуха навън. Електромагнитна левитация. Безконтактно предвижване по равен, добре подсигурен терен, охраняван от триметорви, елетрически огради. Автоматична сателитна навигация. Никакви вибрации. Скорост: 500 км/ч. Пеизажът е еднообразен, затова прозорците са непрозрачни. Четеш книга или играеш някаква компютърна игра. Да минава времето. А то минава бързо. Стряскаш се от гласа на автопилота, който любезно ти напомня, че наближаваш крайната дестинация на своето пътуване. Седалката се изправя и те избутва напред, към волана, който току що е изникнал от контролното табло. Прозорците стават прозрачни и пред теб се разкрива панорамата на огромен град, в който навлизаш със скоростта на кацащ самолет. Броят на останалите превозни средства се увеличава непрекъснато и всички заедно потъвате в тунел, дълъг 30 километра. „Ще превключите ли на ръчно управление или предпочитате да пътувате до крайната дестинация на автопилот?” Искаш да покараш. Ограничават скоростта до разумните за човешките ти рефлекси 100 км/час. Излизаш от тунела и поемаш към вкъщи по най-обикновена пътна автомагистрала. Започва да вали. Средната скорост на всички автомобили автоматично се понижава с 30 км/ч. Няма как да не спазваш ограниченията.

След 4 часа започват снимките на филм в Сингапур, където си поканен да участваш като консултант по компютърните ефекти. Изисква се личното ти присъствие. Имаш два часа да се преоблечеш и да си вземеш душ, докато гардеробът ти опакова багажа и го изпраща по куриер на Lufthansa до борда на совалката, която ще те пренесе на другия край на земното кълбо за по-малко от час, плъзгайки се по атмосферата като водна жабка.

Освежен, избръснат и парфюмиран, викаш такси, което е без шофьор. Задаваш точните координати на летището, таксито се издига високо във въздуха и се включва в добре организирания трафик там. Поемаш след багажа си в посока Сингапур. Никога не го губят, защото в логистиката отдавна не работят хора.

По пътя имаш избор дали да се наслаждаваш на триизмерния релеф на Африка, който се плъзга под краката ти или просто да затвориш очи и да се опиташ да поспиш, приготвяйки се огромната часова разлика, която те очаква. ..

Тихомир Димитров

май 21, 2007

Време разделно

 

Живеем във време разделно. За щастие средновековието мина и вече няма опасност еничарите да те набучат на кол, но това не прави проклятието на интересните времена по-слабо. Нашето време разделно е време за раздяла с традиционните ценности и нагласи. Време на драматични промени в абсолютно всяко отношение.
Време е да се разделим с традиционните роли в отношенията между половете. Както съм казвал и преди, все повече жени се нахвърлят бясно върху кормилото на кариерата и енергично катерят йерархичната стълбица в офиса, докато повече мъже предпочитат да излизат в отпуска по бащинство, да се занимават със свободни професии, които не им докарват инфаркт на 50, да отделят време на хобитата си или да се превръщат в гейове.  Визията за средностатистическия мачо от 20 век с жена боса, бременна и пред мивката, докато той кърти кинти за цялото домочадие, започва да мирише на нафталин.
Време е да се разделим с традиционната представа за самото семейство. Децата вече не зависят от своите родители. Обикновено на 20 знаят, могат и виждат много по-далеч от тях. Съвременните млади пътуват, имат свободата да избират и обикновено са наясно със себе си и с целите си в живота. Те не са ограничени  от държавните граници на тоталитарен режим, не са подчинени на деспотичния патриархат в семействата си  и разполагат с всички шансове и възможности на глобалния свят в степен, която е непозната за нито едно предишно поколение.
Време е да се разделим с традиционната си представа за държавата като форма на организация в обществото. Националната държава е, меко казано, демоде. Тя все по-малко успява да контролира обществените процеси. Държавата е лош стопанин, консервативен реформатор и слаб лъжец. Обществата се отдръпват от нея, залагайки на професионалните организации, наднационалните институции и местното самоуправление. Сигурен съм, че след 200 години държавата  такава, каквато я познаваме днес, вече няма да съществува.
Време е да се разделим с традиционната си представа за работа, кариера и успех в живота. Успелите хора в началото на 21 век не са  трудолюбивите и умните, в ядрото на прогреса стоят новаторите, които знаят и могат да правят нещата по-бързо и по-евтино. Променят се представите за лукс и за успех в личен план. Постоянната работа в голяма компания все повече започва да се възприема като постоянна загуба на личната свобода и доживотно финансово робство към банките, ограбващо възможностите за пътуване и социалния живот. Свободното време се превръща в по-търсен лукс от голямата заплата и огромния кредит. Селата и предградията стават по-предпочитани места за живеене от претъпкания, шумен и мръсен  мравуняк на градския център. Масовият начин на работа и на живот, който създава двучасовия автомобилен трафик и препълнените средства за градски транспорт започва да става неудобен за гъвкавите, глобално ориентирани работодатели. Все пак свършената работа е по-ценна за тях от физическото присъствие на служителите им в офиса. Веднъж, прибирайки се два през нощта по Евлоги Георгиев с колата си дадох сметка колко много енергия и време се прахосват от традиционния начин за организация на трудовия процес. Къде бяха стотиците хиляди автомобили, които се тълпяха там по обяд на същия ден? Стояха си по гаражите, а техните собственици си губеха времето с чакане да стане осем, за да могат да загубят още два часа за придвижване до офиса, където пък ще си губят времето в чакане да стане шест, за да загубят още два часа за прибиране у дома. Често работя до три сутринта и се наспивам до след обяд. Вярвам, че съм доста по-продуктивен от гледна точка на количество свършена работа на час, защото никой не ми виси на главата и няма какво да ме разсейва, винаги се трудя добре отпочинал, освен това губя минимум време за придвижване, избирайки за това часовите зони, в които другите принципно не се придвижват. И вече не задръствам улиците. Колкото повече хора започнат да работят по този гъвкав начин, толкова по-добре. Освен това, за какъв чеп ти е офис в центъра, при положение, че ти, служителите ти и клиентите ти няма къде да паркирате пред него? И въобще, как можеш да си ефективен мениджър ако точността на всичките ти срещи е подложена на случайността на  градския трафик?
Време е да се разделим с традиционните си представи за климат и годишен сезон. Окончателно прецакахме времето и ще си платим за това днес, а не някога в далечното минало. Двумесечната есенна мъгла беше последвана от безснежна зима, след която пък дойдоха пролетните тропически жеги и екваториалния дъжд. Всичко, което се случва напоследък ми напомня, че навлизаме в ерата на катаклизмите. Тепърва ще трябва да свикваме с бедствията, наводненията и авариите. Те ще се превърнат в наше ежедневие. Забрави за традиционната ски ваканция през зимата и традиционното напичане на плажа през лятото. Лятното слънце може да те убие, ако не си на сянка и ако не си носиш защитния крем, а зимата дори в планините все по-рядко ще предлага сняг. Сезоните първо започнаха да се сливат, а сега са на път да изчезнат напълно. Следват зимните жеги и летните застудявания. Планетата бавно премества ъгъла на наклона си към слънцето, географските ширини променят своята локализация, полярните шапки се топят, умереният климат се превръща в субтропически, а Осло и Копенхаген потъркват ръчички в очакване да се превърнат в новите Мармарис и Кипър. Започва началото на края.
Време е да се разделим с традиционните си представи за близостта в общуването и любовта. Мина времето, когато разтрепераната от вълнение девойка  с насълзени очи чакаше на бащината си веранда  да мине пощенския дилижанс в неделя след обяд, който трябваше да донесе писмо от любимия й, воюващ по далечни, непознати земи. Днес няма далечни, непознати земи. Двадесет часа полет и две хиляди долара. Това са размерите на света в най-дългата му част.  И дори гаджето й да работи като ай ти специалист в Сингапур, тя се вижда с него всеки ден по видео чата. Толкова често, че дори започват да си омръзват в един момент. Всеки ден пишем и получаваме имейли от десетките си приятели, пръснати по целия свят. После, като се видим на живо, мълчим пред пълните халби, защото се оказва, че няма какво да си кажем. Всъщност, ние никога не сме се разделяли. Хората се влюбват, сприятеляват се, изневеряват си и се намразват по Интернет, понякога без да са се докосвали дори. Изживяват драмите на три поколения от миналото в рамките на един календарен месец. Не искам да си представя как ще изглежда Second Life след 30 години….Живеем във време разделно. Ще се разделим с всичките си навици и традиционни възприятия и само ако заедно с тях успеем да оставим предразсъдъците в миналото, само тогава ще получим втори шанс да се усмихваме щастливо дори през утрешния ден.

Тихомир Димитров

февруари 27, 2007

W.O.W

Компаниите бяха изградили големия бизнес в софтуера и комуникациите много преди да се появя на бял свят. Татко ми e разказвал как в неговата младост хората са нямали възможност да мечтаят за нови технологии. Най-авангардните идеи са се появявали на пазара почти мигновено. Несъмнено трудни времена за писателите фантасти!
Пастрокът ми беше съумял да изгради малка интернет компания като студент, но в последствие установил, че не може да живее под натиска на големите акули в бранша, отказал се и оттогава живее от спестяванията си.
За да ме разберете по-правилно ще ви кажа, че никога не съм се докосвал до хартия през живота си. Първото нещо, на което учат децата в наши дни е списъкът на кодовете за защита на финансова им информация – без да го знаеш наизуст си загубен, защото не се съхранява никъде. Така  още преди да се науча да чета рецитирах банковите си сметки наизуст.
Баща ми не се грижеше да ме отглежда, беше поверил това в ръцете на опитен мениджър, който с помощта на няколко попечителски фонда и една бавачка успяваше да подсигури щастливото ми детство. С други думи, моят родител се отнасяше към мен като към недвижимото си имущество, което беше поверил в ръцете на опитен нотариус, защото “собствеността задължава”, както обичаше да казва той.
Майка си така и не видях, мисля, че баща ми също не е сигурен точно коя е тя. Може да звучи странно, но мама никога не ми е липсвала.
Един от уроците на половото ми съзряване беше, че вероятно никога няма да правя секс в истинския смисъл на думата, защото забавленията по Интернет са толкова реални, същевременно  ефектни, многобройни и лесно достъпни, че на никой не му се налага да търси контакт с несъвършенството на човешките личности. С тази мисъл и с мисълта, че може никога да не напусна дома си израстнах в този дом, без да го напускам.
Получих образованието си в престижни университети, без да познавам нито един от колегите си. Вместо да излизам с приятели пусках триизмерното видео или се включвах се в “Системата на седемте сетива” и търсех ефектни пространства в Internet, от които никога не си сигурен какво може да изскочи. Развлекателната индустрия, наречена за краткост WOW (World Of Wonders) – “Свят на чудесата”, беше произлязла от едно незначително телевизионно предаване в 20 век, което постепенно измести триизмерната мултимедия от глобалния пазар.
Макар и изолирано, животът продължаваше да тече. Е, не липсваха вълнуващи мигове. Като намериш нещо ново в Интернет, например.
Тази история нямаше да съществува, ако не бяха увеличилите се злоупотреби с възможностите на нанотехнологиите за  манипулиране на човешкото съзнание в състояние на сън – чрез  рекламни сънища, излъчвани от всеки безобиден микродомакински уред.
В рекламните сънища няма нищо незаконно. Всеки може доброволно да се абонира за тях или да прекрати абонамента си по всяко време. Всъщност уредите се продават с включена опция по подразбиране.“Ние ви помагаме без собствени усилия и загуба на време да стигнете до правилния избор”,- гласеше мотото на повечето “независими” рекламни консултанти. Докато не се оказа, че има хора, които са готови да злоупотребят с възможностите на новата медия. Новите терористи могат да подтикнат избран потребител  към самоубийство, полудяване или друга лична драма. Такива проблеми прокуратурата не разследва. Полудееш ли, отиваш в лудница и стоиш затворен там до края на живота си, понякога без да знаеш защо. Никой няма да потърси виновник за твоята лудост. Да си луд в наши дни е модерно!
Може би заплахата се крие именно в WOW индустрията. За разлика от всички по-рано измислени забавления WOW предизвиква чиста емоция на психическо ниво, без да са необходими допир, звукове, гледки, миризми и прочие подражания на реалността. Освен това, WOW пространствата в третото поколение на Интернет се местят постоянно, следвайки някаква изкривена логика на предвижване. Истинско удоволствие е след цял ден търсене да намериш онова страшно място от вчера и отново да се изправиш лице в лице с истинския Страх, да речем. Или с Любовта. Или да се изпълниш с Надежда. Да изпиташ Отчаяние. Без в началото да знаеш какво се крие зад затворената врата…
Наркотик, биха възкликнали повечето хора. Да, точно така. С много силно пристрастяване и напълно безопасен за здравето. Ако изключим партньора ми по шахмат Бил, който умря от препиване с “Кока-Кола”, след като попаднал в някакво WOW пространство. За други подобни случаи не знаех, поне докато не започна връзката ми с Лили.
Лили е истинската Тя в моя живот. В смисъл, че няма друга като нея. Прекарвахме по-голямата част от деня заедно в търсене на забавления, макар и да живеехме на 3000 км един от друг. В годините на моето юношество това се смята за напълно нормално. Дори един ден бяхме стигнали до там с баща ми да си поръчаме полет до нейния град. Щеше да ни отнеме точно един час. Такситата те взимат директно от терасата ти на 69-ия етаж, летят с бясна скорост по въздушните магистрали до най-близката орбитална гара, от където Lufthansa те транспортира с полет през стратосферата за максимум един час до която и да е точка на земното кълбо. Тъй като на малко хора им се налага да пътуват реално – по обективни причини – всички транспортни компании за дълги разстояния са фалирали отдавна. Остана само немският гигант с монополно високи цени на пътуванията. Не това ни спря с баща ми. Както вече отбелязах, той има известни спестявания и още по-известни инвестиции. Спря ни мисълта, че физическата среща с момичето на моите мечти може да развали всичко само за един миг. Прекратихме резервацията и нещата продължиха по старому.
Лили се занимаваше активно с научно-изследователска дейност в областта на изкуствения интелект. Много пъти бях чел теорията й за критичната маса на информацията. Една идея на древните писатели-фантасти, начело със Станислав Лем, която в наши дни се е превърнала в модерно научно течение. Според нея чистата информация като такава има реално измерима маса и не само това – информацията в глобален мащаб има критична маса. Параноичната мисъл на старите футоролози, че достигането й ще доведе до изчезване на човешката цивилизация на принципа на количествените натрупвания, водещи до качествени изменения, т.е като цялата компютърна информация на Земята се превърне в една молекула с много голяма плътност, не се сбъднаха. Съществуваха други, съвсем реални опасности.
Лили напредваше много бързо по този въпрос и аз с интерес участвах като наблюдател в научните дискусии, където се подмятаха последните открития по темата. Моята приятелка твърдеше, че  намаляването на обема и увеличаването на скоростта на микропроцесорите при 100% автоматизираното производство на чипове би довело до самостоятелна поява на изкуствен интелект (ИИ). Тя беше убедена, че изкуственият разум вече съществува и в момента лавинообразно расте, учейки се от собствените си грешки, докато се разпространява във всички поколения на Мрежата, дори в стария й, графичен вид. Почти без да спи Лили преследваше ИИ практически навсякъде, но не беше достигнала до някакви съществени резултати.
Реших да се оженя за нея след една 36 часова дискусия на тази тема. Умните жени страшно много ме привличат. Лили се съгласи почти моментално. На въпроса ми защо не се е оженила до сега, тя отговори: “Ами никой толкова симпатичен не се е сещал да ми предложи.” Подписахме договора за 15 секунди, след седмица най-добрата проба от семенната ми течност беше на нейния адрес, а след девет месеца първото ни заплодено в изкуствени условия дете се появи на бял свят. Роди се момиче, защото решихме, че искаме синът ни да има по-възрастна сестра. По закон никой няма право на повече от две деца. След определена възраст момчето отива да живее при майка си, а момичето – при баща си.
В началото на брака ни до пълното й съзряване на девет години Кристина остана да живее при майка си. В същото време аз отгледах сина ни Давид. Когато навършиха пълнолетие си ги разменихме  последователно през една година и заживяхме като истинско, щастливо семейство.
Докато пиша този текст дъщеря ми развива домашното си от университета на съседния терминал. Става дума за някаква програма за моделиране на човешкото съзнание с профилактична цел в предучилищна възраст. Кристина реши да става педагог, въпреки че беше програмирана за компютърен инженер и никой не можеше да я разубеди!  За мен нямаше значение. Баща ми поема всички разноски, така или иначе. Виждах го почти ежедневно, но не се бяхме прегръщали като баща  и син от няколко години. Той живее при някаква жена, с която се отдават на старомодни забавления като алкохолно опиянение, секс и други гнусотии. В крайна сметка личният му живот не ме интересува кой знае колко.
Интересното в случая е, че след толкова години изследвания, Лили все още не се е отказала от амбицията си да локализира ИИ.
Най-шокиращото откритие я захвана неподготвена преди няколко дни. Световните медии гръмнаха, че wow терористите са ИИ, а не живи хора. Ето защо високотехнологичната революция е спряла. От определен момент нататък компютрите са започнали да произвеждат ИИ, който живее свой собствен живот и манипулира сънищата на хората. Като водещ специалист в тази област приятелката ми загуби целия си авторитет, защото големите компании й бяха поверили крупни бюджети за научно-изследователска дейност в областта, а сега дори новинарските агенции знаеха истината. Или поне част от нея. Някой някъде я беше изпреварил. Или може би забавил.
Тази сутрин се събудих с ужасно главоболие, неприятен вкус в устата и още по-неприятни предчувствия. Личният компютър на Лили ми съобщи с прискърбие, че жената на моя живот се е самоубила в 3.35 ч. Брюкселско време. В доказателство бяха приложени снимков и видео материал, както и достоверни полицейски репортажи относно действителността на смъртта й. Не беше оставила никакво обяснение. Нямаше нужда от такова.
Исках да съобщя на баща си за своето решение, но цял ден той не приемаше никакви обаждания. Със сълзи на очи приключвам този текст и съм твърдо решил да не оставя програмата сама да допише края му.
Ако по някакъв начин четете това и все още не сте преживели описаните по-горе събития, значи със сигурност учените най-после са открили начин да изпращат чиста информация от свръх ускорените орбитални станции в миналото. За да предотвратят световния катаклизъм. Изключете си персоналния компютър или както там го наричате и го хвърлете през прозореца, заедно с всички микродомакински уреди. Само това ще ви спаси. Иначе един ден ще се хвърлите от прозореца на 69-ия етаж като мен. Край. 26 юни 2089 г.

Тихомир Димитров