Писателският блог на Тишо

февруари 6, 2013

Имаш собствено име?

zfdxbsdnbsd

Колко плитка и фундаментална заблуда!

Спирам се на нея нарочно, за да ви покажа колко всеобхватна и дълбока е мрежата от заблуди, в които се е оставило да потъне съзнанието на съвременния човек, носено по течението, приемащо почти всяко налудничаво твърдение за даденост и подхвърляно от вълните на външните самовнушения, където „търсенето на смисъла“ е по-скоро интелектуална перверзия и вулгарна лъжа, отколкото действие, надарено с някакъв смисъл…

Нека докажем, маниашки елементарно е, че дори убеждението „имам собствено име“ е абсолютна лъжа:

Първо, то въобще не е мое. Нито материално, нито, дори, идейно. Името ми е идея на други хора, по-точно на моите родители – идея, която е възникнала много преди да се появя (физически) на бял свят. Оформила се е години преди да се науча дори да го произнасям това име. Родила се е десетилетия, преди да се науча да разсъждавам над него.

После са ми го повтаряли достатъчно пъти, за да може, като всяка заблуда, да свикна с него и да го приема за „свое“, т.е  да започна да се идентифицирам с него.

Разбрахме се, значи, че идейно, няма как да имаш собствено име. Отворен отава въпросът за стотиците, понякога дори хиляди други хора, които също смятат това име за „свое собствено“…

Ами материално? Ако имаш собственост върху нещо материално, ти би трябвало да можеш да правиш с него каквото си пожелаеш – да го продаваш, да го подаряваш, разменяш, отдаваш под наем и т.н. Нито едно от тези неща не можеш да направиш със „собственото“ си име, т.е ти далеч не го притежаваш и в материален план (в идеен вече се разбрахме, че то не е твое).

Името ти е извън всякаква форма на собственост. Това, което притежаваш, реално, е едно ламинирано парче пластмаса, върху което, чрез звукоподражателни символи /наречени букви/ е изобразена комбинация от знаци, които, прочетени в дадена последователност, от ляво на дясно и отгоре надолу, формират звукосъчетанието, което погрешно наричаме „собствено име“. И, което хиляди други хора също погрешно наричат „собствено“ име. Дори тази пластмаса, обаче, не можеш да я подаряваш, разменяш, продаваш, отдаваш под наем и т.н. Нямаш право дори да я показваш на всеки…

Какво притежаваме тогава?

Притежаваме ДОВЕРИЕТО на останалите, че написаното върху парчето пластмаса е вярно. И, че има нещо общо с нас. Това е всичко. Казано по-просто, притежаваме не собствени имена, а „въздух под налягане“, наречен доверие – анонимно, масово, обществено доверие, изградено от навика чрез метода на повторението…Целта на всеки навик, доведен до съвършенство чрез метода на повторението, е да изключи мозъка от схемата. Да те превърне в автомат.

Осъзнавайки тези неща, вече избягвам да казвам „Аз съм Тихомир“, защото това е дълбоко погрешно и фундаментално не-вярно. Аз съм развитите до днешната им големина клетки от един ембрион, който обаче, също съм бил аз, чисто физически, преди ембрионът да се сдобие със „собствено“ име по идея на други хора. Математически, логически, биологически и физически е доказуемо, че аз съм същият този ембрион.

Дори да си сменя името, което няма да направя, защото ми харесва заблудата да ме наричат „тих“ и „мирен“, новото, вече избрано от мен име, също няма как да бъде „мое“. Дори да се кръстя Робинзон Крузо, предполагам, че на света ще се намерят още няколко хиляди откачалки, които смятат същото това име за свое. Собствено. Най-вероятно ще се намерят и в България. Спомнете си за човека, който се прекръсти на Манчестър Юнайтед.

Но, да се абстрахираме от масовата повторяемост при имената. Новото име, дори да е вече моя собствена идея, няма как да стои вярно след твърдението „Аз съм…“, защото, нали, аз съм и ембрионът, който първо е нямал име, после са му измислили такова, а най-накрая въпросното име е било заменено с друго…Ако „аз съм“ всичките тези неща, значи аз съм трима души едновременно.  Не мога да бъда трима души едновременно, следователно твърдението „аз съм“ е невярно, каквото и име да сложите след него.

По-правилно е „мене ме наричат“, в съкратения вариант, а още по-правилно: „към това тяло се обръщат по навик с….“ в разширения.

Естествено, че издребнявам.

Целта ми не е да ви откажа от „вашето собствено“ име, нито да ви изкарам заблудени, защото в редиците на заблудените е подредено и тялото, което пише тези редове в момента, с двете си ръце…Не, не ми е това целта.

Целта ми е да ви покажа колко всеобхватна и дълбока е мрежата от заблуди, в които се е оставило да потъне съзнанието на съвременния човек, носено по течението, приемащо почти всяко налудничаво твърдение за даденост и подхвърляно от вълните на външните самовнушения, където „търсенето на смисъла“ е по-скоро интелектуална перверзия и вулгарна лъжа, отколкото действие, надарено с някакъв смисъл…

Предстоят още заблуди. Stay tuned.

Тихомир Димитров

март 11, 2012

Какво (НЕ) съм аз?

Отговорът на вечния екзистенциален въпрос „Кой съм аз?” може да се получи, парадоксално, като се отговори на точно обратното:

Кой или какво, всъщност, не съм аз?

По принципа на изключването, аз би трябвало да съм всичко, с изключение на онова, което не съм. Тук следваме изцяло пътя на логиката и тя не е достатъчна за съвършеното познание, но дава добра отправна точка.

И така, кой (или какво) не съм аз?

Аз със сигурност не съм моето име

Най-малкото, то дори не е „мое”. Измислили са го родителите ми, много преди да се родя, без дори да са ме питали. Няма как това да е „моето” име. Поне нямам спомен да съм решавал някога, че ще се казвам точно така. С течение на времето и под силата на навика, аз съм свикнал с това звукосъчетание, приел съм го за свое, околните също са свикнали с него, започнали са да ме наричат по този начини и така, илюзията постепенно се е вкаменила.  Да се обръщаш след името си е навик, а не доказателство за идентичност.

Другото доказателство, че не съм моето име ще ви го дадат всички, които ме познават поне малко. Човекът, който стои зад заглавието „тих” и „мирен” не притежава нито едното от тези качества в степен чак да се идентифицира с тях. Притежава дори точно обратните.

Третото доказателство, че аз не съм моето име се корени в съвсем реалната и практическа възможност да го сменя по всяко време, когато пожелая. Това не значи просто да сменя името, с което се разписвам в интернет. За още по-голям ефект, бих могъл да сменя името си по паспорт и да отида да живея в някоя друга страна, където никой не ме познава с предишното име. Така по-лесно ще приуча себе си и околните с новото име. Ще изградя нов навик. НО това няма да промени нищо в мен. Няма да промени нито един заварен интерес, едва ли ще видоизмени някакъв навик, няма да нанесе корекции в характера. Новото име не е в състояние да промени дори детайли от повърхността, камо ли същината. Аз със сигурност не съм моето име.

Аз със сигурност не съм моето тяло

Доста парадоксално звучи. Кои са доказателствата, че аз не съм тялото, което притежавам? Говоря за логическите доказателства? Ами, много просто, това са сетивата!

Как изобщо разбирам, че имам тяло? Че то заема място в пространството? Че е живо, че се движи, че диша и мърда? Че разсъждава и говори? Че общува с околния свят? Разбирам го чрез сетивата. Посредством сложния сетивен апарат.

Точно така – разбирам го чрез сетивата. Виждам тялото си в огледалото или части от него, дори без огледало. Чувал гласа си, долавям миризмата, която излъчва това тяло, мога да докосвам части от него, мога да причинявам на тези части болка или удоволствие, в зависимост от силата и начина, по който ги докосвам; усещам полъха на  вятъра с кожата си, топлото и студеното през сезоните, мокрото на водата, сухото на пясъка и т.н.

Накратко, информацията, която получавам чрез сетивата доказва, че това тяло сто процента съществува. Достатъчно е да се ощипеш, нали!  Но тя доказва и, че аз със сигурност не съм това тяло. Как?

Същите сетива възприемат по същия начин и всички останали обекти (тела) в околния свят. Нима всичко, което възприемам чрез сетивата съм аз? Къде тогава е разликата между наблюдавания и наблюдаващия? Ако наблюдавам едно дърво, то е достатъчно реално, солидно и материално, колкото тялото ми. Мога да го видя, да го докосна, да отчупя парченце от кората му, да помириша смолата под нея. Съществуването на дървото пред мен е безспорно, от гледна точка на сетивата. Значи ли това, че дървото съм аз? А, когато виждам ръцете си или едната пипа другата? Тези двете ръце аз ли съм? Моето възприятие за тяло се различава от моята идентичност. Аз възприемам всичко по същия начин, по който възприемам и тялото си, със същите сетива. Но не се идентифицирам с всичко, а само с тялото си, нали така? Къде тогава е разликата между наблюдавания и наблюдаващия? Кой е този, който наблюдава моето тяло, усеща го, възприема го като реалност, идентифицира се с него? Ако има такъв човек или такова нещо, то значи, че единият от нас двамата лъже, когато казва „аз”. Това значи, от чисто логическа гледна точка, че аз не съм тялото си или поне наблюдателят по някакъв начин се различава от наблюдавания…

Много сложно стана. Ето един по-прост начин да се докаже, че човек не е тялото си. Ако ти махнат едната ръка, после другата, ако ти махнат единия крак, а после другия? Ако го направят хирургически, най-вероятно ще продължиш да съществуваш. Най-вероятно ще продължиш да наричаш тялото си „Аз”, но то вече е намалено с 60%! Обаче ти продължаваш да съществуваш. Целият! Значи ти не си тялото, което обитаваш.

Аз със сигурност не съм миналото си

Помислете си, без миналото, вие не бихте съществували…като личности. Бихте се превърнали в съвсем различни хора или поне, бихте се възприемали по съвсем различен начин. Ако сега някой ви изтрие всички спомени, който „доказват” вашето съществуване, значи ли това, че ще спрете да съществувате? Не значи! Бас ловя, че ще продължите да ходите до тоалетната, да мислите, да говорите и да се храните. Ще продължите да се движите и да получавате ерекция. Хората с пълна амнезия не престават да съществуват. Те просто не си спомнят „какви” са били преди това.

Значи аз не съм миналото си. Съществувал съм дори тогава, когато съм нямал никакви спомени. Доказват го снимките от видеозона при по-младите, доказват го бебешките ми албуми от 78-ма. Аз нямам спомен да са ме снимали в бебешка количка до езерото, нито пък помня усещането за пълни с ако гащи. Какъв е парадоксът тогава? Съществувал съм, още преди да съм имал спомени! Но миналото не са само спомени. Съществувал съм още преди да се родя! Дори в закона пише така. Значи със сигурност аз не съм моето минало, както и вие не сте вашето минало…

Аз със сигурност не съм мислите (мненията, вярата, нагласите и убежденията), които притежавам

Повечето от тях са напълно автоматизирани, заучени процеси – реакции, които се повтарят непрекъснато – навици, утвърдени с времето или просто инстинкти. Подобно на усещането за идентичност, свързано с името. Аз не съм мислите си, аз съм този, който мисли. Ясна е връзката между това твърдение и парадокса за наблюдателя и наблюдавания. Аз не съм нещата, в които вярвам, аз съм вярващият. Аз не съм навиците, които притежавам, например да пуша жълт Camel, аз съм пушещият. Аз не съм механичен сбор от всички тези навици, комплекси и инстинкти, те са просто неща, с които съм свикнал в ежедневието. Но те със сигурност не съм аз.

Аз със сигурност не съм нещата, които притежавам

Какво значи да притежаващ нещо – вещ, кола, къща или, например, земя? Земята ще притежава костите на пра-внуците ти, включително и твоите – така, както притежава костите на всички хора, живели някога преди това. Но ти няма как да притежаваш земя!

Това, което действително притежаваш е лист А4, принтиран черно на бяло, върху който на родния ти език е изписано, че една площ, очертана с въображаеми линии и намираща се някъде, по някакъв начин е свързана с комбинацията от символи, изписани върху парчето пластмаса, което наричаме „документ за самоличност”. Дори тази комбинация, както вече се разбрахме, не е твоя. Не си ти.

Другото, което практически притежаваш, е волята, съгласието, вярата или убеждението на останалите, че написаното в този лист хартия е вярно. Нищо повече. По същия начин не можеш да притежаваш кола, вещ, къща и т.н. Не можеш дори да ги притежаваш, камо ли да се идентифицираш с тях!

Но много хора го правят. Те се олицетворяват с вещите, които ги заобикалят. И едва, когато всичко, което притежават, им бъде отнето, например: от преврат, революция, цунами, война, изригване на вулкан или друг вид природно бедствие, те се доближават до истината за това, което действително са. И разбират, че то няма нищо общо с вещите. Защото тези хора не престават да съществуват, след като загубят всичко, което някога са мислили, че са. Например – богати или бедни. Вещите са само „кукички”, с които човек много лесно се идентифицира.

Е, някои от въпросните хора се самоубиват, други полудяват, трети цял живот се съпротивляват, избирайки ролята на жертвата, но всички те разбират, че със сигурност не са нещата, които притежават, нито хората, към които принадлежат.

Аз със сигурност не съм ролите, които играя

Продавач, клиент, писател, музикант, родител, баща, син, любовник, собственик или наемател, приятел или враг…това са нещата, които другите хора мислят за теб, това са ролите, които (съзнателно или не) си избрал да играеш в живота на тези хора, но със сигурност нито едно от тези неща не си ти. Доказателствата? Отново по пътя на логиката:

Когато продавачът остане без магазин (например след пожар), той не престава да съществува. Играе с една роля по-малко. Или я заменя с друга. Когато купувам съм клиент, когато продавам съм продавач, но дори завинаги да спра да купувам и да продавам, аз ще продължа да съществувам. Хората са съществували хилядолетия, преди да изобретят търговията. Просто са си отглеждали храната сами. Ако се откажа от хобито или професията си, аз ще продължа да съществувам. Може просто да ги заменя с други роли, но дори да не го направя, това по никакъв начин няма да накърни моята цялост, нито факта на физическото ми съществуване. Когато остана без гадже / съпруга / любовница / приятелка, демек – когато остана „на сухо”, аз преставам да съм любовник, но при всички случаи не спирам да съществувам. Когато имам деца съм баща, когато имам родители – съм син. Но дори една от тези двете категории да изчезне, човек продължава да съществува, примерите са навсякъде. Аз съм приятел за едни, други може би ме мразят, но дори да остана без приятели и врагове, аз няма да спра да съществувам във физически план, нали така?

Аз със сигурност не съм качествата, които притежавам

Богат, беден, красив и неугледен, умен или тъп, талантлив и некадърник, мълчалив или приказлив, аз не съм качествата, които притежавам. Те могат да се менят, също като ролите, описани по-горе, могат и напълно да изчезнат, но това изобщо не накърнява факта на физическото ми съществуване. Дори най-тежките душевни заболявания са присъщи за хора, които съществуват. Съвсем реално съществуват. Те са. Това много лесно може да се докаже. Дори хората на командно дишане в болниците съществуват. Дори осъдените на смърт съществуват преди мига, в който ще се изпълни тяхната екзекуция.  Дори неизвестните, отритнатите от обществото, пренебрегнатите, хората, за които никога не сте чували, те също съществуват. И този факт е неизменен – те могат да се видят, пипнат и чуят. Те могат да се помиришат. Те заемат място в пространството. Те са живи. Значи със сигурност съществуват. Значи  със сигурност не съм качествата, които притежавам.

Този списък може да продължи дълго...

Призовавам ви да мислите повече върху нещата, които не сте.

Това, рано или късно, ще ви изведе до извода кой или какво, всъщност, сте.

Логиката, сама по себе си, не може да отговори на този въпрос, но със сигурност доста помага. Отговорът не може да се опише с думи или да се докаже по логически път. Той може единствено да се почувства и да се преживее с дълбочината на цялото същество. За целта, първо трябва да сте напълно наясно с нещата, които не сте. Трябва да сте убедени в тях. Мислете задълбочено върху нещата, които не сте.

Тихомир Димитров