Защо спрях да пиша в блога

Зад всяко човешко действие или бездействие стои семпъл и много ясен мотив, а за всяко решение си има конкретни повод и причина. Причините да спра да пиша в „Писателския блог на Тишо“ са няколко:

1/ Казах всичко, което имах за казване. По този начин. С това средство за споделяне. В този му вид. По-важните неща ги повторих и потретих, а за най-важните издадох книги. В блога ми има 615 публикации, само десет, от които са художествени романи или цели книги в друг жанр. От 2006 година насам съм натрупал огромен архив, включващ: пътеписи, разкази, статии, есета, ревюта, дори готварски рецепти, поезия и какво ли още не. Ще ги намерите под списъка с КАТЕГОРИИ най-горе в дясно на вашия екран. Написал съм повече, отколкото някога ще прочете. Поне от мен – със сигурност. Бях и ще си остана производителен автор на качествено съдържание. Но мисля, че се изчерпах с блогването като начин на споделяне.

2/ Налага се. Потребителските навици се промениха. Очакванията на публиката се промениха. Формите на споделяне също се промениха. Визуалното превзе текстовото. Интерактивното победи масовото. Социалното се наложи над индивидуалното. Авторите яма как да не последват тези реалности. Блогването е физически, технически и морално остарял начин за споделяне, който отдавна вече е демоде, дори сред самите писатели. Не казвам, че ще изчезне – точно както няма да изчезнат и хартиените книги. Винаги ще си има блогъри в класическия смисъл на думата – от отделни личности до цели организации – просто аз няма да бъда вече сред тях.

3/ По-малкото е повече. Сигурно сте чували модерната англоезична поговорка: „Less is more“. По-малкото е повече. Точно такава „философия“ мисля да следвам в творческия си път от тук нататък. Както и в житейския, между другото. Желанието за споделяне не е изчезнало, нито е намаляло, само формата се мени. Ще бъда активен с ново съдържание в канали, които повече отговарят на идеята за „Less is more“. Изброил съм линковете по-долу.

Конкретният ПОВОД да спра да пиша в „Писателския блог на Тишо“ е само един. Казва се „Гутенберг“.

И така, местя се към по-зелени „пасища“. Ще ме откриете в социалните мрежи:

Инстаграм: https://www.instagram.com/asktisho/

Туитър: https://twitter.com/asktisho

Ютуб: https://www.youtube.com/user/asktisho

Всички накуп: https://allmylinks.com/asktisho

Тихомир Димитров 

 

Нова книга: Отец Иван от Нови хан

Написах тази книга по покана на отец Иван, с когото ме свърза общ приятел. За целта погостувах няколко дни на отец Иван в селата Якимово и Нови хан. Настоящото е плод на спомени, впечатления, мисли и наблюдения от престоя ми там, на няколко разговора с отец Иван и на няколко кадъра от личния ми смартфон.

Книгата има субективен характер, но целта беше именно такава: да „покажем“ отец Иван през очите на непредубеден, почти незапознат с делото му писател. Последните ми два романа са в сферата на научната фантастика. Приех го като предизвикателство. Мотивацията ми беше следната: трудно се отглежда дори едно-единствено дете в наши дни, а отец Иван е успял да се погрижи за над деветстотин сираци през нелекия си живот, послужил за вдъхновение на тази книга.

Книгата цели да напомня постоянно, че има добри хора на този свят, които живеят заради другите. Да свидетелства за отец Иван на бъдните поколения, когато него вече няма да го има. Да вдъхновява с един светъл пример за подражание. И да помага на една благородна кауза.

Всяко закупено копие е дарение за делото и завета на отец Иван.

Книгата можете да намерите в централните пощенски клонове на областните градове.

За допълнителна информация и поръчки пишете на: kniga.otecivan@gmail.com

Тихомир Димитров 

 

Апел за помощ към франкофонската аудитория

Ако можете да ударите едно рамо, изпратете ми личен имейл на: asktisho(кльомба)gmail(точка)com

Цялостен достъп до съдържанието на романите „Аварията“ и „Ново небе и нова земя“ в Читанка: https://chitanka.info/book/8504-avarijata-novo-nebe-i-nova-zemja
„Аварията“ на аудио в Ютуб: https://www.youtube.com/watch?v=PttYPmRvghc
„Ново небе и нова земя“ на аудио в Ютуб: https://www.youtube.com/watch?v=12_1a9WmuZo
Рецензия от Григор Гачев: http://www.gatchev.info/blog/?p=1885
Мнения от читатели: https://asktisho.wordpress.com/2016/08/10/parvi/

Тихомир Димитров

 

Как да разберем дали една книга става за четене

Видео дебют от любимия ви писател… хъхъм.

Тихомир Димитров 

Пълно „развързване“ на последните ми два романа в аудио и текст

Още една от малките-големи цели в литературния ми живот е постигната, а именно: произведенията ми да са достъпни за всички, включително и за незрящите, при това – напълно безплатно! Мотивацията ми е проста: имам интересна история за разказване, ще ми се да я разкажа на повече хора. Ако го правех „край огъня“, по маси и по софри, както са се разпространявали историите от памтивека, трябваше да обиколя света и да си разваля черния дроб. Сигурно две прераждания нямаше да ми стигнат… Хартиените копия до известна степен са решение, но струват пари и не всеки може да си ги позволи, докато за незрящите са абсолютно непотребни. Страстният разказвач просто иска да си разкаже историята и това е! Няма нищо сложно за разбиране. За щастие, имаме „Читанка“, имаме и „Ютуб“. Едни благородни хора положиха тежък, невидим за очите труд, за да бъдат книгите ми на два клика разстояние от вас, при това в отличен вид: редактирани, коригирани, в разнообразен формат, с цел да можете да ги четете на всякакви устройства: от старата нокиа, през смартфона и таблета, до чисто новия електронен четец. Възползвайте се. Ето и кратък анонс за незапознатите, плюс необходимите линкове:

„Аварията“ в „Читанка“ 

„Аварията“ на аудио в Ютуб     

Адам е на път да се ожени за дъщерята на заможното семейство Чобанови, с която са гаджета от години. Главата на фамилията му е приготвил бляскаво бъдеще в своята компания. Цената е абсолютна лоялност – към компанията и към дъщеря му. Всичко щеше да бъде наред, ако две седмици по-рано Адам не беше срещнал любовта на живота си в лицето на млада и привлекателна художничка на име Юлия. Подтикван от нея и от най-добрия си приятел, той избира любовта пред парите, решавайки най-после да се отдаде на мечтата си да стане писател. Година по-късно е доведен до просешка тояга от влиятелното семейство Чобанови, което има връзки навсякъде, включително и в издателския бизнес, а Юлия го е изоставила заради друг мъж, с когото заминава чак в Индия. Сломен от наркотиците, алкохола, от депресията и от самосъжалението, Адам прави неуспешен опит за самоубийство. Събужда се в свят, където електричеството на цялата планета е прекъснато внезапно – без никой да знае защо. Цивилизацията се разпада буквално за няколко дни и човечеството регресира до първобитния си корен. Настъпва нова „Тъмна епоха“, в която важи единствено правото на по-силния. Ще успее ли Адам да се спаси и да открие Юлия на другия край на планетата, ако все още е жива?

„Ново небе и нова земя“ в „Читанка“

„Ново небе….“ на аудио в Ютуб 

Сагата продължава. Читателят най-после ще разбере какво се е случило със Земята и ще се запознае с максимата: “Има различни нива на оцеляване”. Ще открие нови харизматични герои. Те ще го отведат в атмосфера на постапокалиптичен ужас и съвършенство, които могат да съществуват заедно в един свят, променен до неузнаваемост. Любовният роман между Юлия и Адам се оказва тясно обвързан със съдбата на цялата планета и на нейните (нови) обитатели. На сцената излиза Хулио Алварез, който има намерението да разкаже играта на всички. В духа на поредицата изненадващите обрати и неочакваните сюжетни развръзки са по-скоро правило, отколкото изключение в тази книга. Желателно е да се чете след “Аварията”.

Тихомир Димитров 

„Подчинение“ на Мишел Уелбек

Изт: Хеликон 

Харесвам Уелбек, защото е утопист-анти-утопист. Макар неговите утопии да са предимно социални, темите за песимистичното бъдеще, пост-апокалиптичната самота и деформираната реалност на настоящето са широко застъпени в тях. Героите на Уелбек са самотни дори в напълно функциониращото западно общество. Става дума за главните герои. Сами затварят преградите между себе си и другите. Вродените недостатъци само им помагат. Придобитите пороци в опит за бягство от реалността – също.

Но Уелбек не е жесток автор, той не мрази главните си герои. Напротив, опитва се достоверно да ни опише живеенето на тази планета през техните очи. С всичките предизвикателства и драми, които само един социален ауткаст би преживял.

Мрачен е със сигурност. Човек, който кръщава романа си „Подчинение“ няма как да е клоун. Той е натоварващ. Интелектуален. Натоварващо-интелектуален. Благословена Франция е свалена от пиедестала на „страната на любовта“ и заместена с „мрачна бюрократична държава“, – както се изразява авторът в романа „Платформата“, цитирам по памет.

„Подчинение“ описва една имагинерна Франция, ситуирана в непосредственото бъдеще, която бавно, но необратимо се превръща в мюсюлманска държава.

Кофти новина за лидерката на феминистките в университета, но дали е чак толкова лоша за самотно изолирания и социално остракиран преподавател по литература, който е в депресия, защото е изгубил единствената си любов? Емигрирала е заедно с родителите си от Париж в Израел. Завинаги.

Не му ли дължи някаква компенсация тази нова система, която го е лишила от най-голямото благо? От благото да обича? Компенсация във вид на увеличена заплата, законен брак с до четири съпруги и т.н.?

Останалото ще прочетете в „Подчинение“ на Мишел Уелбек…

Тихомир Димитров 

„Зимно пътуване“ на Амели Нотомб

Изт: Colibri 

Има редица автори, които чувствам близки по стил. Някои са толкова близки и, същевременно, толкова напред, че не мога да ги стигна! Справят се по-добре от мен в предаването на богато съдържание в кратък обем, изграждат по-достоверни сюжети, създават по-реалистични герои, диалозите им са убиец. Сравнението с такива писатели ме мотивира да изчиствам и прецизирам текстовете си с повече старание, да се вманиачавам в детайлите до в-нърд-яване, да разказвам с лекота, по-простичко, без излишен багаж.

Един от тези писатели е Амели Нотомб. „Зимно пътуване“ е първата книга, която прочетох от нея. Другите също не разочорават. Не мога да кажа, че са по-добри или по-лоши. Поддържа се едно постоянно високо ниво.

Някои читатели споделиха в личен контакт, че моите два романа в една книга можели да се разтегнат до 400-500 страници. Поне. Бързината в действието ги фрустрирала. Богатството на сюжета се нуждаело от повече обем. Искали да се наслаждават с дни на съдържанието, всеки ден по-малко, а не така наведнъж – да ти се завие свят от изненадващите обрати! Аз, обаче, им възразих. Казах им, че ако можех, щях да „напъхам“ историята в два пъти по-малко от сегашните 236 страници обем. Да разкажа за катастрофата още по-увлекателно, с още повече напрежение. Концентрирано напрежение. Както би го направила Амели Нотомб.

Нейните книги са като хранителните таблетки за космонавти – гълташ хапчето и то бавно започва да се разтваря в теб. Да нараства, докато те засити изцяло. За няколко дни, в които постоянно се връщаш към прочетения роман. Асимилираш го бавно. Откриваш нови идеи. Ситуациите в живота ти напомнят за героите и сюжетите в него. Минаваш различни пасажи или направо цялата книга отново.

Такъв роман е „Зимно пътуване“ на Амели Нотомб.

Изкушавам се да спретна кратко резюме на съдържанието, но ще се въздържа. Няма да направя по-привлекателен един блестящо написан текст с личната си интерпретация за него.

Просто ще трябва да ми се доверите.

Имам опит с тези неща…

Тихомир Димитров 

„Колекционерът“ на Джон Фаулз

Чета много, което си е истинско задължение за един писател, но го правя с кеф. Уви, рядко попадам на съвременен роман, който да ме зарадва едновременно с интересен сюжет (като читател) и с авторски майсторлък (като писател). Да, има много вълнуващи сюжети, но изпълнението в повечето случаи куца. 99% от романите, които минават през нощното ми шкафче или смартфона не оставят траен спомен, нито пробуждат онази благородна завист, която те кара да се усъвършенстваш, да знаеш, че можеш повече, без да подражаваш като папагал…

Просто човек се учи цял живот. От един можеш да взаимстваш майсторлъка в изграждането на динамичен диалог, от друг – качествените описания, от трети – преплитането на сюжетните линии, обратите и неочаквания край, от четвърти – поддържането на напрежение, от пети – реализма в изграждането на героите и т.н. За целта се налага да четеш и „между редовете“. Именно така се изгражда собствен стил.

Ако някой писател ме впечатли не само с интересния си сюжет, но и с авторския си майсторлък, задължително „минавам“ книгата поне още веднъж, този път с „изследователска цел“. Внимавам върху техниката. Част от събрания по този начин опит споделих в Хигиената на творческото писане – лекция с упражнения и примери, която съм изнасял неколкократно офлайн пред различна аудитория.

Тук ще ви споделя някои от заглавията, които заслужават внимание и като сюжет, и като майсторлък.

„Колекционерът“ е дебютен роман на Джон Фаулз и трябва да кажа, че макар моят собствен никак да не е лош, с удоволствие бих написал нещо с такава лекота и с такъв заряд. Десет години по-късно все още не считам, че съм достигнал до нивото на дебюта на мистър Фаулз, лека му пръст! Но държа вечното му наследство в ръцете си и нямам никакви намерения да не взема всичко най-ценно, като урок, от този брилянтен роман.

За какво става въпрос? Ами, един самотен чиновник, пълен интроверт и малко „нърд“ по днешните стандарти, е безумно влюбен в едно красиво и талантливо момиче, което живее точно срещу неговата кантора. Той сам поставя себе си извън категорията на прекрасната дама и дори не се опитва да я заговори, но затова пък тайничко се нарежда зад нея на опашката, за да наблюдава спуснатите ѝ коси, да усеща аромата на тялото ѝ и други такива сталкърски неща. А, да, освен самотен, човекът е и още девствен, но дори не смее да помечтае за секс с обекта на своето възхищение, това е прекалено вулгарно! По-скоро си я представя като негова дългогодишна съпруга, с която имат щастлив брак и заедно колекционират картини, посрещат изискани гости в уютния си дом и т.н.

В интерес на истината, героят на Фуалз никак не е вулгарен. Не е типичният извратеняк. Просто е скучен. И грозен. Знае, че няма шанс да спечели симпатията на това прелестно същество, дори ако постави доживотните си спестявания в краката му. Тя предпочита да излиза със странни художници или с яки момчета, притежаващи спортен автомобил, а той нито разбира от изкуство, нито се вълнува от автомобили, нито има намерение да развива някакъв афинитет към области, които въобще не го интересуват. Интересува го само и единствено Тя – недостижимата!

През свободното си време колекционира редки пеперуди, но в колекцията му липсва най-големият трофей…

Той наблюдава момичето постоянно, знае всичко за семейните ѝ проблеми, за алкохолизма на майка ѝ, за мекушавостта на баща ѝ, знае за нейните надежди и стремежи, ревнува, когато я вижда в компанията на други мъже. До мига, в който тя печели стипендия и заминава да учи за художник в Лондон. Така окончателно разбива самотното сърце на своя девствен обожател, без дори да подозира това…

Но съдбата е щедра и към него. Той неочаквано печели прилична сума от лотарията. Късметът му позволява да предприеме онова, което, според собствените му разсъждения, би направил всеки на неговото място, стига да разполагаше с достратъчно свободно време и с достатъчно свободни пари. С останалото няма да ви развалям кефа.

Послепис:

Изображението горе е от най-старото издание на „Абагар“ (1992). Просто не успях да намеря качествено изображение с корицата на по-новото, от издателство „Рата“ (2006). Има го в наличност в store.bg  Желая Ви приятни мигове с „Колекционерът“!

Тихомир Димитров 

 

Рая отвъд голямата вода

Внимание, ревюто съдържа спойлери, които нямa да ви развалят кефа от книгата!

Уморена от изневерите на своя съпруг и от постоянните скандали вкъщи, 35-годишната Рая заминава за САЩ да дири щастието. Готова е на всичко, дори да остави сина си в Родината за неизвестен период от време. И без това детето е поверено на грижите на баба му. Свикнало е да живее там, далеч от виковете и крясъците на мама и тати, даже му харесва. Освободена от ролята на съпруга и майка, Рая потегля към новото начало отвъд „голямата вода” на Запад.

Тя лети над континенти и океани не само на крилете на пътническия самолет (за първи път в живота ѝ се случва), но също така и на крилете на любовта – към харизматичния Андрей, който е спечелил сърцето ѝ по време на скорошното си летуване в България. Именно по негова покана Рая се озовава в Лос Анджелис с двегодишна виза и право на шестмесечен непрекъснат престой.

Документите не ѝ позволяват да работи легално, тя няма пари, но какво от това? Преди всичко Рая иска да потъне в обятията на любимия, изминала е целия този път до тук за това. Америка е далеч от фикс идея, единствената причина да бъде на американска земя е Андрей. Ако той живееше в Мозамбик, тя щеше да го последва и там. Заедно ще решават проблемите, един по един, любовта може всичко, нали?

Още на летището в L.A. Рая разбира колко много е сбъркала в преценката си за своя „домакин”. Посреща я съвсем друг Андрей: хладен и пресметлив, егоистичен и доминиращ комплексар, патологичен лъжец, пияница и курвар, човек с „бездънен” морал, който не само, че я захвърля на произвола на съдбата да се оправя сама и без пари в огромния чужд град, но проявява физическа агресия, вербален и емоционален садизъм към нея без видими причини. Превръща се в спънка за всеки неин порив към самостоятелност. Изизксва пълно подчинение.

Накратко, държи се с нея като с парцал.

Въпреки шока от преживяното разочарование, Рая непрекъснато е готова да му даде втори, пети, десети шанс, да му прости, ражда всякакви оправдания в главата си за неадекватното му поведение, мисли за него в малките часове на нощта, внушава си, че го обича, чака да се сети за нея, търси го по телефона, привързана е към него. Продължава да е привлечена емоционално, физически, сексуално…

Принудена е да работи като слугиня, чистачка, детегледачка и болногледачка, за да се издържа. Тъй като няма къде да живее, Рая буквално е затворена в дома на нелегалните си работодатели и срещу минимнално заплащане сменя памперсите на безпомощни старци с психични отклонения. Шест дни в седмицата, 24 часа в денонощието е на разположение с парцал в ръка. Пускат я да излиза само в неделя.

Нищо от това не успява да я сломи, напротив – Рая става борбена натура, открива скритата мъдрост в житейските предизвикателства и започва да развива характер. Единствената ѝ слабост е мерзавецът, който е причина тя да бъде в това положение. Андрей не излиза от ума ѝ. Тя така и не зарязва надеждата си за споделени чувства с арогантния тип, който изпитва удоволствие от това да я гледа как се мъчи, как страда, да я мачка и унижава, понякога дори публично. Шамарите не закъсняват.

Разкъсвана между Чикаго и Лос Анджелис, Рая попада в изолираното общество на български емигранти, които се женят помежду си, организират си български партита с много алкохол, изневеряват си помежду си, правят си мръсни номера (често и с удоволствие), помагат си (рядко и срещу заплашане), търпят нещастните си бракове, живеят като съквартиранти с половинките си, защото не могат да си позволят да се разведат, бачкат каквото им попадне и, като цяло, водят един доста скотски (в духовно отношение) живот, въпреки че са по-добре с парите, отколкото ако бяха в Пирдоп. Например. Ама само донякъде. Пирдоп не може да „предложи” отчуждението, стреса и високата издръжка на живот, които им „сервира“ американският мегаполис. В Америка дори „времето е пари“, особено когато имаш малко и от двете…

Ставайки свидетел на толкова много дисфункционални бракове и водена от личния си опит, Рая стига до извода, че който е измислил „това нещо” (има се предвид брака) е глупак, а който го е наложил като правило е направо садист.

Рая е привлекателна жена с позитивен характер. Има изкушаваща външност. Енигматична е. Не говори много и умее да се адаптира бързо. Добре прикрива чувствата си. Повечето българи се стремят към компанията на „новото попълнение” от Родината. Нейният външен вид не оставя безразлични нито мъжете, нито жените, с които я среща животът на емигрант. Мъжете я боготворят (с изключение на Андрей), а жените ѝ завиждат или направо се страхуват от нея.

Всички мъже, които познава (с изключение на Андрей) са готови да легнат в локвата, за да може тя да стъпи върху тях и да не си изцапа подметките на евтините гуменки – сервилни са до безкрайност – безгръбначни същества, склонни щедро да дават, без нищо да получават в замяна, само и само да са до нея. Най-жалък от тях е Хари – 65 годишен рогоносец, зарязан от жена си заради друг мъж. Хари е успял да се адаптира към средата и е натрупал малко състояние, но знае, че няма шанс с 35 годишната хубавица и е готов да ѝ служи като роб, стига тя да му подари поне още една минутка от „безценното” си време, поне още малко липса на физическа взаимност, поне още малко дразнене без опция за интимност – срещу многобройните му подаръци, услуги, унижения и поклони…

Но познайте какво? В главата ѝ е само Андрей! Другите мъже съществуват единствено, когато могат да бъдат полезни с нещо за нея, после внезапно изчезват от светогледа на вторачената в пъпа си жена, обсебена от всевъзможните Ню Ейдж заблуди на епохата, в която живее. Андрей, обаче, е „различен”. Той дори с юмруците си не може да я държи твърде дълго на разстояние. Тя отново ще се върне и ще плаче за още. Разумът ще се дърпа. Сърцето ще побеждава.

В тази книга видях перфектното литературно описание на женския мазохизъм, който те кара да копнееш по единственото, което не можеш да притежаваш, за да презираш всичко останало, което ти се поднася на тепсия. Да разглеждаш живота само през контрастите на собствената емоционалност, без да разбираш истинската мотивация на хората около теб. Адаптивна и пробивна в работата, в личния си живот героинята лесно се превръща в жертва или в неволен манипулатор. Например, често бърка сексуалната фрустрация на колебливите си ухажори с приятелство и взаимност, а услугите им, които зле прикриват една-единствена цел – с прояви на благородство. Да ти изневерят и да те пребият – виж, това вече е „любов“… Животът на свободната, млада и привлекателна жена във феминизирания западен свят, който поставя толкова богата илюзия за избор в краката ѝ е истински ад, в който тя е единственият дявол – непробиваем затвор, в който тя е единственият надзирател / ключар.

А садистът винаги е добре дошъл там…

Изключително добре поднесени ситуации, сцени, бурни диалози, много действие. Близо четиристотин страници кеф! Един чудесен роман! Учуден съм от факта, че е дебютен за автора. Отдавна не бях чел съвременна българска проза с такъв интерес. Героите са толкова реалистични! Със сигурност поне част от персонажите в романа са заимствани от реалния живот, ако не всичките. И не се притеснявайте, разкрих ви само 10 % от сюжета. Останалото си заслужава една безсънна нощ. Можете да си поръчате книгата директно от автора на имейл: plovdivchanka (маймунка) abv (точка) bg

Тихомир Димитров