Писателският блог на Тишо

юни 24, 2017

Препоръчaно четиво за ваканцията през лятото

Всяка година по това време (горе-долу) препоръчвам нещо интересно за четене през лятото. Всички очакваме ваканцията, отпуска, почивката, екскурзията (или както го наричате там) с огромно нетърпение: стягаме колата или резервираме нощувки и самолетни билети онлайн, правим списъци, приготвяме багажа, минаваме през напрежението на трафика в жегата, преодоляваме дупките по улиците, оцеляваме в блъсканиците по летища, гари и автогари, преглъщаме яда си от закъсненията и от забравените в последния момент „важни“ неща у дома, приемаме, че все пак сме изключили печката / ютията / машата / газта / котлона, изтърпяваме някак пътуването и ето, че вече сме там – на избраното място за жадуваната лятна почивка…

И още на втория ден се оказва, че няма какво да правим!

Умираме от скука направо! Мозъкът ни е свикнал да отмята задачи до последния момент, а сега, цяла седмица или две, ще го насилстваме да бездейства! На втория ден умората, разстройството и махмурлукът вече си отиват, ако изобщо ги е имало при нашето пристигане, багажът е нареден по гардеробите и шкафовете в мястото за настаняване, слънцето пече, опънали сме кълки на шезлонга пред басейна, под чадърите на плажа или до някое живописно езеро в планината и… няма с какво да си запълним свободното време! Ще се съгласите, че ровичкането из смартфона е безинтересно, тъй като цяла година с това сме се занимавали. Гледането на телевизия също е банална част от работното всекидневие. Лаптопта ще го пипаме в краен случай. Остава само добрата книга.

Предимството на книгата е, че ни кара да преместим поглед от екраните. За разнообразие. И няма нужда от зарядно. Недостатъкът на книгата е, че заема място в багажа и тежи, а побира ограничено количество текст, което може да не ни стигне до края на ваканцията или поне за всички периоди на бездействие и скука. Друг недостатък на книгата е, че може да не ни хареса. Това в особено голяма степен важи за романите. Така че препоръчвам разкази. От различни автори, ако е възможно. И, разбира се, в любимия литературен жанр.

Алманах „Фантастика 2016“ съдържа най-доброто от областта на научната фантастика, излязло през последните година или две. Не се ограничава само до българските автори. Преводната фантастика е достойно представена. Не се ограничава и само до късата проза. Освен разкази, вътре ще намерите анонси за интересни книги, публицистика, разсъждения за бъдещето на секса, футорология, визионерски представи, екзистенциални есета, дисекция на хоръра в киното и какво ли още не. Дори моя милост ще намерите там. Споменали са ме в книгосъбитията за 2016 г., a отзад, на корицата, е изтипосан последният ми роман. Това не е причината да напиша ревюто. Причината е, че заминавам на почивка и ще взема алманаха с мен. Всяка година го чакам с нетърпение, просто тази година нещата съвпадат. Отметнал съм го до средата, доста е обещаваш. Идната седмица вече би трябвало да го има в книжарниците. Можете да си го поръчате и директно от съставителя, като му изпратите имейл на: at_slavov(маймунка)abv(точка)bg

Тихомир Димитров 

декември 15, 2016

Книгата винаги е уместен подарък

sgwgre

Изт: heartfeltbooks.com

Преди време обичах да дразня роднините и за всяка Коледа им подарявах книги.

На всички. Без изключение. Различни книги, естествено!

После спрях да го правя, защото видях, че те, всъщност, не се дразнят.

Шегата настрана, книгата винаги е уместен подарък.

Защото има лична, емоционална, бутикова и колекционерска стойност.

Нека поясня:

Лична, понеже завинаги ще я асоциираш с човека, който ти я е подарил. Било с досадния роднина, било с някого, в когото си влюбен(а), това няма значение – важното е, че споменът си остава. В повечето случаи написаното надживява дори човека, за когото е предназначено.

Емоционална, тъй като подаряваш траен сувенир. Френската чуждица „сувенир“ се използва и за „спомен“, и за „подарък“ едновременно. В българския език. Ето, донесох ви сувенири от чужбина. Като подарък. За спомен от моето пътуване. Книгите в домашната библиотека са монумент на родовата ви памет.

Бутикова, защото две еднакви книги няма. Подпишеш ли копието с автограф веднъж, то става уникално. И не е задължително да си авторът, за да го подпишеш. Изпитвам „перверзно“ удоволствие да подписвам книги от Екзюпери или от Толстой, например. За подарък. Отделно, всяка книга остарява различно. Според начина на съхранение. Според навиците на своя притежател. След 50-100-200 години един роман може да струва колкото двореца, в който го съхраняват.

Колекционерска – букинистите ще ви обяснят защо. Ще ви разяснят кое копие е ценно и кое – не. Най-важното е копието да е рядко. Редки са копията с някаква грешка от печатницата, която се среща само в един екземпляр. Редки са книгите, които отдавна не са преиздавани и отпечатки от тях вече няма. Редки са копията с подпис от автора. Редки са книгите с автограф ЗА личност, оставила следа в човешката история. Редки са книгите с автограф ОТ личност, оставила следа в човешката история. Подобно на ценните платна, редките книги са обект на инвеститорски интерес и колекционерска страст от хилядолетия. Пардон, преди хилядолетия „платна“ е нямало, освен по корабите. „В началото беше словото“, все пак…

Но да с върнем към баналното ни ежедневие. И тук книгата винаги е уместен подарък.

Примерно, удобна е за четене в леглото. Зарядното й никога не свършва. Изморява очите, но цялата човешка цивилизация е изградена върху книги, които са писани, преписвани и четени на светлината от кандило… Пък и няма нужда да я сменяш всеки две-три години, за разлика от стандартното устройство. Книгата няма expiry date.

Удобна е за четене и на плажа. Да я намокриш не е фатално. Слънцето ще й нанесе само „козметични“ промени. Пясъкът е напълно безопасен.

Идеален спътник е за самотния пътешественик. Може би най-преданият другар. Натежи ли ти, ще я подариш на някой, който ще махне прилагателното „самотен“ от съществителното „другар“.

Да не забравяме за тоалетната. Онова познато изтръпване в краката, когато главата хем е интересна, хем пък и дълга… „Игличките“ след това. Постепенното възстановяване на кръвообръщението в крайниците. Литературата действително може да те накара да проходиш отново.

А самият аромат на хартия и печатарско мастило е толкова приятен, опияняващ…

Книгата винаги е уместен подарък.

Ето ги моите предложения:

dusha-nazaem

Изт: така и така

Останали са ми няколко копия от „Душа назаем“. Ще ви ги изпратя с автограф, ако ме помолите учтиво. 🙂

IMG_20160629_165350

Колко често подарявате книга с два романа?

И колко често тя съдържа послание от писателя лично за нейния получател?

Със заявката на всяко копие подкрепяте един независим български автор и идеята за независима българска литература въобще!

Посочените заглавия е невъзможно да бъдат открити в книжарниците.

Тихомир Димитров

декември 3, 2016

Няколко ревюта от блогъри

vnmdvdfh

Изт: Sunflower Student Movement, Taiwan (Artemas Liu CC 2.0

Преди време споделих първи впечателния от читатели за новата ми книга с два романа.

Блогърите са съвсем друга бира. Доста по-критични. Най-малкото, това са хора, които се занимават професионално с литература.

Някои от тях са написали повече книги от теб. Други са чели повече книги от теб. На трети това им е работата. Представям ви и трите категории.

Александър Кръстев:

alex

Аз чета 

И тук се вижда разликата от останалите самопубликуващи автори – корица на високо ниво, чудесен печат (по-добър и от на повечето големи издателства, сериозно), адекватна коректорска намеса, ексклузивна дистрибуция – всички онези неща, от които selfie-тата* обикновено спестяват.

Обичам авторите, които уважават своите читатели.

* selfie – жаргонен израз за самопубликуващ автор, който предпочита да види книгата си отпечатана колкото може по-скоро, вместо да се постарае да създаде завършен продукт.“

Пълен текст на ревюто: тук.

Бранимир Събев:

branko

The Dark Corner 

„Аварията“ на практика е стартирала живота си от един разказ на Тишо – „Когато токът спря“ от „33 любовни истории“. Тишо се е хванал и е дописал продължението, което е добре, мен и тогава този разказ ми висеше недовършен някъде в безтегловност. Сега е патрон! И, каква точно е идеята?

Главния герой Адам е на път да се ожени за богаташка щерка, но проблема е, че е срещнал преди това красивата художничка Юлия. Зарязва парите, кариерата и сигурния живот и се хвърля с главата напред в истинската любов, което го прави свободен, но му навлича и проблеми: безпаричие, глад, а накрая и Юлия му бие шута. И точно оттук започва истинското, същината на романа, интересната част.

Проблеми на двата романа – четат се бързо и увлекателно, тъкмо ти стане интересно вземат, че свършат“.

Пълен текст на ревюто: тук.

Георги Грънчаров:

joro

Библиотеката 

„Два романа в едно книжно тяло, а всяка корица е предна. Как ви се струва това, а? Мен ме обърка в началото, докато не осъзнах колко свързани в действителност са двата романа и как трудно можем да говорим за тях самостоятелно. Историята е една, затова и „опаковката“ е съвсем логична. Като стана дума за „опаковката“, книгата впечатлява с художественото решение за двете корици – твърде рядко срещано при български автори, разчитащи на себе си и без сериозен издателски гръб.

Всичко обаче си идва на мястото, когато обърнете книгата и отворите продължението „Ново небе и нова Земя“. Там именно постапокалиптичните пейзажи отстъпват място на чистата фантастика и идеята на Тишо блясва с пълна сила“.

Пълен текст на ревюто: тук.

IMG_20160629_165350

Само да отбележа, че не, не е без сериозен издателски гръб. Издателство „Илия Вълчев“ е име, което тепърва ще чувате. Просто имах късмета да проработя с тях „когато се наливаха основите“. Както морално-физически, така и пропорционално-статистически…

Книгата отсъства от книжарниците и единственият начин да получите копие е директно от автора. Където и да се намирате по света.

Не забравяйте, че книгата винаги е достъпен, при това уместен подарък!

Колко често подарявате книга с повече от един роман?

И колко често тя съдържа послание от писателя лично за неговия читател?

Със заявката на всяко копие подкрепяте един независим български писател и идеята за независима българска литература въобще!

Тихомир Димитров

октомври 22, 2016

Няколко кадъра от срещата с читатели в София

000

001

002

003

004

005

006

008

009

Книгата НЕ се разпространява в книжарниците. Можете да получите копие с автограф единствено от автора. Където и да се намирате по света. Подробностите са ТУК. Благодаря на всички, които дойдоха да се видим на живо!

Тихомир Димитров

септември 30, 2016

Две добри книги

182063_b 197995_b

Следя развитието на Бранимир Събев като автор отдавна, ммм, почти от самото начало всъщност. Писал съм вече ревюта за неговото Хоро от гарвани през лятото на 2010-та и за Човекът, който обичаше Стивън Кинг през лятото на 2012-та. Не сме се срещали на живо, но го харесвам като автор, че и като човек, т.е предполагам, че като човек, пиещ бира (или абсент) в някоя сумрачна кръчма бих го харесал много. Защото би бил чудесен събеседник, според мен. Съдя по кратките онлайн диалози, които сме водили през годините. А и как няма да ти е интересен един автор на съвременни фентъзи, фантастични и хорър разкази, кажете ми? Колко такива хора познавате?

Бранимир е майстор в жанра къс разказ. За мен бе изключително интересно да наблюдавам как се развива с годините: техника, диалози, сюжет, описания, герои, всичко върви напред и нагоре. Самият той признава, че е прочел всеизвестните книги на тема „Как се пишат книги“ и, за разлика от повечето хора, които са ги прочели, е приложил наученото от тях на практика. Естествено, централна роля в колекцията от ръководства за писатели играе „библията“ на Стивън Кинг: За писането – мемоарите на занаята, от която аз също съм взел много. Това бяха най-добре инвестираните десет лева в живота ми (старото издание струваше толкова).

Та, доста неща ни свързват с Бранимир: Кралят (The King), любовта към фантастиката, към хоръра (като братовчед на фантастиката), дори към сходни идеи, които срещам в разказите му и издават общи интереси, споделени сюжетни мечти. Затова нямах търпение да разгърна „Априлска жътва“ и „Пустинния скорпион“ – две от новите му книги, които някак бяха минали покрай мен, бях ги пропуснал по невнимание.

Еми, чудесно се e справил Бранимир! Понякога е доста непредвидим. Например: доброто сладко момиченце може изведнъж да бъде заклано от някой неподозиран, уж положителен до този момент, герой. Или разкъсано от гнусно чудовище – при това съвсем изненадващо – точно, когато читателят си мисли, че всичко ще завърши с мед и рози… На мен лично ми харесва този подход. Няма сигурност, братче! Не се вкопчваш в героите, колкото и да са ти симпатични. Дори най-добрите и положителните от тях не са застраховани срещу злочестията, а ако има истински безсмъртни герои в разказите на Бранимир, то по-добре е да не ги срещаш след залез слънце. С някои малки изключения. Примерно юнака, дето си гледа дракон в задния двор и живее с две булки под един покрив на семейни начала, него можеш да го срещнеш в селската кръчма след залез слънце. На него нито жените ще му се карат, че пие до късно и по много, нито кръчмарят ще му поиска вересията, нито ще го хокат после вкъщи, че е забравил да разходи дракона и да го нахрани преди да излезе. Защото момъкът е на 800 години и не му минават вече тия…

Другото, което ми направи чудесно впечатление в двата сборника е, че авторът си поставя сложна писателска задача: хваща някой изтъркан до баналност сюжет, да речем за момъка и ламята, за граф Дракула или за училищните престрелки в Америка, след което прави нещо съвсем ново, оригинално, свежо и необичайно от този сюжет. Повярвайте ми, не е лесно, когато си 728-ият поред автор, седнал да твори над идеята за Влад Тепеш Набучвателя или над ритуалите на тайни общества, свързани с човешки жертвоприношения.

Третото, което ми направи чудесно впечатление е, че разказите ме накараха да се разсмея на няколко пъти в сюжети, които предполагат всичко друго, но не и чувство за хумор. Абе, да правиш хорър и да караш читателя ту да се киска нервно, ту да поглежда към прозореца, докато заспива на светната нощна лампа, си е цяло постижение. Стиловото разнообразие също е важно. Тъкмо приключиш зловеща приказка за възрастни деца с фолклорен елемент и хоп – пренасяш се веднага на бойното поле на пост-апокалиптичен военен екшън, изпъстрен от съвременен цинизъм и от визионерски прозрения за близкото бъдеще…

Няма да ви разказвам повече за съдържанието на двата сборника, за да не ви разваля кефа от личната среща с тях.

Вземете и ги прочетете тези книги.

Фейсбук страницата на Бранимир.

Благодаря за вниманието!

Тихомир Димитров

септември 13, 2016

История на историята

IMG_20160629_165350

Става дума за „Аварията“ (2015) и за нейното продължение: „Ново небе и нова земя“ (2016). Публикувал съм двата романа в един общ том, защото са две части на една обща история. Книгата не се разпространява в книжарниците. Можете да получите копие (ако желаете – с автограф) единствено от автора. Където и да се намирате по света. Ето как.

Всяка история си има история…

Когато някое заглавие ми привлече вниманието, аз първо „изяждам“ текста, но „бръкне ли ми под лъжичката“ авторът, започвам да се интересувам от историята на неговата история. Търся как, кога и къде е живял, при какви условия е писал? Питам се: Какво го е накарало да „изплете“ точно този „пуловер“ от думи в точно този „цвят“ и с тази „кройка“? ЗАЩО го е направил? Всичко това ми помага да разбера малко повече за живите хора, които създават литературата, а понеже се афиширам като „писател“, понякога имам удоволствието, дори, да разговарям с тях – с живите автори – нещо, което, уверявам ви, има правото да буди завист у вас, тъй като хората на въображението са сред най-интересните събеседници на планетата… Дори филмите, които гледате, са правени по истории, съчинени от тях…

Дойде времето да ви разкажа историята на моята история и да прекъсна всички „спекулации“ по темата в зародиш. Не, че ще тръгнете да „спекулирате“ с произведението на един никому неизвестен автор, но все пак – знае ли човек? Бидейки си взаимно непознати, ще се почувствам изключително дискомфортно един ден, макар и от отвъдното, ако леваци, които нямат никаква представа за какво иде реч, започнат да упражняват неграмотния си словоред на тема: „Какво е искал да каже авторът?“.

Сега авторът ще ви каже какво точно е искал да каже авторът… Кога. Как. И защо.

Всичко започна през 2010 година. Тогава се роди един сборник с разкази:

33_blacklady

Можете да си го свалите напълно безплатно от ТУК (отваря се в нов прозорец).

Поставих си за цел да разкажа 33 любовни истории, нищо повече. Някои от тях са отвратителни, други са впечатляващи, трети са скучни, четвърти ще ви погнусят или ще ви се сторят неразбираеми заради странните фетиши в тях. Няма как, Любовта е винаги сложна тема, а моята задача тогава беше не само да пиша за Любовта по принцип, а да пиша за Любовта в нейните най-различни отклонения: между мазохиста и Садистката, между Архангела и поклонника, между Вампирката и ловеца, между човека и Бога, между Богаташа и неговата държанка, между студентите в общежитията на Студентския град. И така нататък…

33 любовни истории. What u see is what u get.

Сборникът започваше с водещата новела: „Когато токът спря“ (прочетете я цялата, отваря се в нов прозорец).

Там ставаше дума за любовта между Адам и Юлия на фона на колапса на цивилизацията такава, каквато я познаваме. Всичко щеше да бъде наред, ако Адам не беше поискал ръката на своята дългогодишна приятелка Фани, дъщеря на богат търговец, малко преди да срещне Юлия, която да му напомни, че в панталоните му има нещо, което отдавна е забравил как се използва. Или поне – забравил е как се използва със страст… Юлия е художничка: по-красива, по-млада, по-различна. И влюбена в него. От пръв поглед. Изправен пред трудния избор между долната и горната глава (имайки предвид бъдещето, което евентуалният му тъст е готов да му предложи, ако се ожени за Фани) Адам отива за съвет при най-добрия си приятел… Онзи тъкмо се е накозил приятно и въобще не му дава ценни / практични съвети за живота, света и всичко останало…

Колко тъпо! Все едно гледате 8999-ия епизод на „Дързост и красота“, нали?

Само дето в „Дързост и красота“ електричеството (на цялата планета) не спира точно в най-сюблимния момент, баш преди развръзката, и зрителят, респективно читателят, не остава, меко казано, „недоклатен“. Дълги години ми „досаждаха“ читатели с имейли да я продължа тази история. Настояваха. На мен пък ми се искаше да продължа „Дневниците на похотливия милионер“ (отварят се в нов прозорец), но към тях малцина проявиха интерес, въпреки че това е едно от най-„гениалните“ произведения, които някога съм писал, хехе.

Колкото и да е „гениален“, обаче, съвременният автор е преди всичко слуга на своите читатели.

И така, през 2015 година се роди романът „Аварията“:

Avariyata_Kor

Можете да си го свалите напълно безплатно от ТУК (линкът се отваря в нов прозорец).

Стана ми интересен този Адам. Реших да го „накажа“ заради това, че мисли само с долната си глава.

Но вместо да го убия го обезсмъртих. Стана в продължението, което излезе на хартия заедно с „Аварията“ през 2016 година (Ty, Miss Stela!):

Novo_Kor

Продължението не можете да си го свалите безплатно от никъде, защото е крайно време да си купите книгата с двата романа, използвачи такива! 🙂

Надявам се да схващате грубия ми хумор. Издал съм толкова малко бройки, че и без това няма да има за всички… Книгата не се разпространява в никакви книжарници, предназначена е само за читателите на този блог и рано или късно ще „освободя“ продължението на „Аварията“ в интернет, но това е все едно да чакаш днешния филм от кината да ти го пуснат след две години по телевизора…

Предлагам ви да започнете с „Аварията“ (теглете от ТУК), за да видите дали ще ви се чете продължението изобщо…

Предупреждавам, че историята хапе злостно (както само изгладнял плъх може да заръфа палеца на заспал войник), че не е за деца и, че има вече сбъдващи се прогнози в нея, защото, рано или късно, прогнозите от един добър научно-фантастичен роман трябва да започнат да ги дават по телевизията, но не като стар филм, а като актуални теми от новинарския блок… Искрено се надявам „прозренията“ ми да спрат до тук и всичко останало да си остане просто една зла параноя.

Предупредени сте.

Тихомир Димитров

септември 8, 2016

Как изкарах лятната ваканция

kak

Продължих да досаждам с личното си творчество:

1

Питаха ме разни неща по въпроса:

2

Раздавах автографи (и забравях имена). Прощавай, Катя!

3

Отговарях на читатели „от упор“:

4

За радост на присъстващите:

5

Сдобих се с интересни приятели:

6

Книгата ми попадна в добри ръце:

7

Открих нови плажове:

8

Купих си нърдовски очила:

9

Запознах се с децата на братовчедка ми от Швейцария:

10

Танцувах с любимата:

11

Четохме заедно научна фантастика:

12

Ходихме на море:

13

Изпратих книги по света и у нас:

14

Бях на обществени събития:

15

Снимаха ме дронове:

16

Гледахме залеза с хора от различни култури:

17

Котката продължи да се ужасява от прахосмукачката:

18

А аз от катедралите по заник-слънце:

21

Тихомир Димитров

юли 4, 2016

Два романа в една книга

IMG_20160629_165345

Става дума за „Аварията“ (2015) и за нейното продължение – „Ново небе и нова земя“ (2016)Най-после на хартия! Обединил съм ги в едно томче. Макар и да са два различни романа, писани в две последователни години, те заедно формират една обща история. Ето кратък анонс за незапознатите с нея:

Avariyata_Kor

Адам е на път да се ожени за дъщерята на заможното семейство Чобанови, с която са гаджета от години. Главата на фамилията му е приготвил бляскаво бъдеще в своята компания. Цената е абсолютна лоялност – към компанията и към дъщеря му. Всичко щеше да бъде наред, ако две седмици по-рано Адам не беше срещнал любовта на живота си в лицето на млада и привлекателна художничка на име Юлия. Подтикван от нея и от най-добрия си приятел, той избира любовта пред парите, решавайки най-после да се отдаде на мечтата си да стане писател. Година по-късно е доведен до просешка тояга от влиятелното семейство Чобанови, което има връзки навсякъде, включително и в издателския бизнес, а Юлия го е изоставила заради друг мъж, с когото заминава чак в Индия. Сломен от наркотиците, алкохола, от депресията и от самосъжалението, Адам прави неуспешен опит за самоубийство. Събужда се в свят, където електричеството на цялата планета е прекъснато внезапно – без никой да знае защо. Цивилизацията се разпада буквално за няколко дни и човечеството регресира до първобитния си корен. Настъпва нова „Тъмна епоха“, в която важи единствено правото на по-силния. Ще успее ли Адам да се спаси и да открие Юлия на другия край на планетата, ако все още е жива?

Novo_Kor

 

„И видях ново небе и нова земя;
защото първото небе
и първата земя преминаха.“
(Откровение 21:1)

Сагата продължава…
Читателят най-после ще разбере какво се е случило със Земята и ще се запознае с максимата: “Има различни нива на оцеляване”.
Ще открие нови харизматични герои. Те ще го отведат в атмосфера на постапокалиптичен ужас и съвършенство, които могат да съществуват заедно в един свят, променен до неузнаваемост.
Любовният роман между Юлия и Адам се оказва тясно обвързан със съдбата на цялата планета и на нейните (нови) обитатели.
На сцената излиза Хулио Алварез, който има намерението да разкаже играта на всички.
В духа на поредицата изненадващите обрати и неочакваните сюжетни развръзки са по-скоро правило, отколкото изключение в тази книга.
Желателно е да се чете след “Аварията”.

Книгата НЕ се разпространява в книжарниците. Можете да получите копие с автограф единствено от автора. Където и да се намирате по света. Подробностите са ТУК (отваря се в нов прозорец).

Тихомир Димитров 

февруари 12, 2016

Лесно ли се пише роман?

adfbadbsdb

Изт: venturegalleries.com

Познавам хора, за които да напишеш роман е житейска цел. Една от големите. Осмислящите живота. Като да отидеш на поклонение. Да скочиш с парашут. Да станеш известен. Да спечелиш от лотарията. Да преспиш с манекенка. Да обиколиш света. Цел, която непрекъснато отлагат.

Всъщност, нещата са доста по-прости и, дори, бих казал – злободневни. Писането е като храненето. Апетитът идва с яденето. Трикът е просто да започнеш.

Лично аз дълги години мечтаех да напиша роман. Докато бях ученик и после студент драсках разни къси разказчета. За удоволствие. Не ги споделях с много хора. Принтирах си ги и ги събирах в една папка, която разнасях със себе си от квартира на квартира. Междувременно започнах да публикувам статии в периодичния печат. Първата беше за садо-мазохизма, кратка хумористична биография на Алфонс Донатиен Маркиз дьо Сад и Волфганг Ритер фон Захер-Мазох – двама аристократи, стигнали до крайности в своето безделие. Публикуваха „House of Pain“ в единственото тогава мъжко списание у нас – „Клуб М“. Беше през далечната 1998 година. Държах в ръцете си броя и не можех да повярвам. Най-после бях написал нещо, което други хора ще прочетат! И ми платиха хонорар за удоволствието!

Бях зарибен.

Последваха множество статии във вестници и списания, предимно в лайфстайл издания, пътеписи тук-таме, както и икономически анализи за сп. „Мениджър“. Веднъж дори ми дадоха тема на броя. Пробвах се и като телевизионен сценарист. Съвсем за кратко. Обичах майтапите в офиса на „Сблъсък“ при Иван и Андрей, но ми се наложи да замина за Африка. На една сватба. И те решиха да не ме изчакат. Все пак, в опашката на конкурса зад мен имаше още 500 кандидата… Пък и заплащането не беше кой знае какво. Така се разделихме. Лично аз останах с добри впечатления. Щеше да дойде време, когато отново щях да пропиша за периодичния печат, отново щях да правя разни къси сценарии, дори щях да си точа перото като телевизионен критик и копирайтър, щях да създам един от първите в България лични писателски блогове и така нататък, но тогава единствената ми болка беше, че все още не бях дръзнал да напиша роман. Смятах, че е нещо прекалено сложно и възвишено, нещо прекално ангажиращо и обсебващо, нещо твърде голямо, за да посмея дори да започна с мисленето върху реализацията му.

До една лятна ваканция, в която се оказа, че имах прекалено много свободно време и абсолютно нищо за правене.

Започнах да тракам поредното разказче върху клавиатурата. Ставаше дума за жена, която може да прави с мъжете каквото си пожелае и го прави, защото може. Подобно на всички красавици и Даниела беше неуверена в себе си, но слабостта, която проявяваха мъжете към нея, само заради младостта и външния й вид, начинът, по който я качваха на пиедестал, всичко това, в комбинация с превъзходния и интелект, я караше едновременно да озлобява и да злоупоребява с властта си над тях, и тя постепенно си изгради цял „харем“. В него имаше от интересни по-интересни личности: като започнем от насмъркания с кокаин мутро-барон, минем през вечно напушения художник и стигнем до нърда, който доброволно се беше превърнал в неин роб / изтривалка. Добавете към „сметката“ наследственото богаташче, лошото момче, което има проблеми със закона, плюс няколко странични персонажа, вземете за фон агресивната атмосфера на българския преход, включете в действието двете й надменни, но хващащи окото приятелки, с които заедно „обяздват“ нощния живот на столицата и ще получите чудесен разказ в стил „чик-лит“.

Възникна обаче един проблем.

Разказът стана прекалено дълъг. Въобще не му се виждаше краят. Да не говорим, че героите започнаха да се държат по свой си начин, който напълно изненадваше дори самия мен, като техен създател. Исках да сложа точката, но нямаше да е честно. Към мен. Любопитен бях какво ще стане по-нататък. Животът започна да ми поднася ситуации, които репликираха сцени от сюжета и подсказваха тяхното продължение. Добре, казах си, значи това ще е новела. Но и за новела стана прекално дълго. Зад ъгъла непрекъснато изскачаха нови герои, нови сюжетни линии изненадващо се вплитаха в повествованието и всичко това се нуждаеше от развитие, от разяснение, от пояснение, от продължение…

Мамка му – разбрах един ден. – В момента пиша първия си роман!

spravedlivost - korica

Така се роди „Справедливост за всички“. Ще го намерите в категорията ДЕБЮТЕН РОМАН.

Наивно изпратих ръкописа на няколко издателства, с тайната задна мисъл, че ще стана милионер, но не получих окуражителни отговори. Всъщност, не получих никакви отговори. Докато не ми писаха от „ЛИК“, че ако съм същият идиот, който е оспамил нета с малоумното си признание „Еротичната автобиография на Тихомир Димитров“ са готови да се замислят сериозно върху публикуването на дебютния ми роман. Не се окъпах в пари, но вече бях издаден автор. „Баси якото!“ – казах си тогава.

Втория роман го започнах съвсем преднамерено с мисълта да бъде роман. Имах идея за сюжет, който нямаше как да се побере в обема на къс разказ. Имах идея и за основните герои. Нямах идея само как ще свърши накрая. И, когато заплетох нишките до мястото, от което нямах идея как ще продължи историята по-нататък се оказа, че продължавам да нямам идея… Главният ми герой беше извършил глобално престъпление със сериозни последствия за живота на много хора и исках да го измъкна от кашата, която сам беше забъркал. Прекално го харесвах, за да изгние в затвора или да му свети маслото някой потърпевш. Обаче всички хрумки звучаха скучно и нагласено. Не ми излизаше от главата това продължение просто…

До деня, в който се качих на един от онези очукани софийски рейсове, спомняте ли си ги – с „хармониката“ по средата? И на стадион „Васил Левски“ не видях собствения си двойник. Приликата беше умопотресаваща: същата възраст, същата къса прическа, същата фигура, същият червен катинар, същите очилца, същата походка, стойка и изражение на лицето дори! Дишането ми спря, когато го мернах в тълпата на спирката, а той взе, че се качи на същия рейс. И седна точно срещу мен – от другата страна на „хармониката“. Не ме забеляза известно време, защото беше зает да разговаря с придружителката си – мацка в рокерска фланелка, преметнала през врата си каишката на дебел фотоапарат. В един момент тя случайно погледна към мен. Изражението на лицето й беше: priceless. Момичето дискретно кимна с глава на събеседника си в посока към мен и тогава погледите на двама души, напълно еднакви във физическо отношение, се преплетоха.

Не посмях да отида и да го заговоря. Но вече имах решение за сюжетния си проблем. Слязох на следващата спирка, за да избягам от неловкото положение с втренчено съзерцаващия ме двойник, качих се на едно такси и след няколко седмици се роди „Душа назаем“:

dusha - korica

Има я в Читанка.

Сетне години наред писах всичко друго, с изключение на романи: есета, статии, пътеписи, разкази, ревюта, популярни заблуди и какво ли още не… Родиха се следните „величави“ произведения:

33_lady

Ще ги намерите безплатно на този адрес.

prikazki-korica

В съавторство с водещи гурута от бранша. Ще ги намерите безплатно на този адрес.

prosperiteta - korica

Сборник надъхващи есета. Можете да ги намерите събрани ето тук.

santyago - korica

От Испанското посолство ми дължат сериозен хонорар за стотиците хора, които извървяха „Камино“ след въпросния пътепис. Ако ви е интересно, ще го намерите безплатно на този адрес.

jelania - korica

Първата ми „Ню Ейдж“ книга. Ето кратък анонс.

И много, много други неща, Един писател в Амстердам, да речем. Давам го само за пример като по-дългичък пътепис сред всички останали.

Добре, ама започна да ми липсва удовоствието от написването на роман. Така, в един прекрасен ден през 2015-та година е роди:

avariqta - korica

Ще я намерите безплатно на този адрес (в PDF) и на този (в epub. fb2 и .mobi формат).

Това бе поредната ми „свалка“ с научната фантастика, ако мога така да се изразя. Тя не продължи дълго, защото и двамата си бяхме хвърлили око от известно време насам. Абе, направо си се взехме накрая. Последното най-ясно си пролича в „Ново небе и нова земя“ – продължението на „Аварията“, което ще бъде интересно само за хората, прочели „Аварията“, естесвено. Ще разберете как да се сдобиете с „Ново небе…“ на финалната страница от „Аварията“. В момента събирам пари, за да издам двутомника на хартия. Ако имате два-три бона излишни, свържете се с мен. Години наред ще ви споменавам (публично) навсякъде и с добро срещу няколко шекела.

Завършвам с това, че не е лесно да се пише роман. Напротив – интересно е. Остава само да започнеш един ден. После „апетитът си идва с яденето“.

Тихомир Димитров 

Следваща страница »