Писателският блог на Тишо

февруари 24, 2015

Рекламната аудитория не ни е баджанак. Стига сме й говорили на „ти“!

zdfbdfb

Изт: smallfuel.com

Първо, граматически неправилно е, тоест – неграмотно. Надяваме се, че рекламната ни АУДИТОРИЯ се състои от повече от един човек, нали така? Ето защо, грамотно би било да се обръщаме към нея във второ лице, множествено число, а именно – „вие“.

Второ, вече не е хип, нито е куул, нито е тренди, не е новаторско, стана демоде. Превърна се в болезнено и банално клише. Да назидаваш аудиторията си в първо лице, единствено число, с онзи повелителен тон, който се стреми уж да я подтикне към някакви действия (изяж, изплюй, сдъвчи, изтрий, изпрати, купи) беше модерно само във времената (и между страниците) на списание „Егоист“, тоест – остана си някъде в деветдесетте. На миналия век. Да не казвам столетие и хилядолетие…

Трето, издава липса на уважение. Дори да приемем, че маркетологът се стреми да „скъси дистанцията“ с потенциалния клиент, който в презентацията изглежда като един-единствен човек, с определени потребителски навици и характерни черти, ние не го познаваме този човек, не си пием ракийката заедно и не сме първи приятели, за да му говорим на „ти“. И да му заповядваме. Уважителното обръщение към непознат, дори в единствено число, пак е „Вие“. Пише се с главна буква. Липсата на уважение към хора, от които ни зависи бизнесът, е голям проблем.

Четвърто, така изключваме основните купувачи или, хайде да се изразя професионално, пренебрегваме тези, които взимат основните решения за покупка, а те, в повечето случаи, са жени, дори когато рекламираме мъжки часовници, вратовръзки и бира – да не говорим за детските стоки, за козметиката, за хранителните продукти и за ежедневните стоки от бита. Жените стават все по-самостоятелни финансово, взимат собствени решения за покупка и изискват повече уважение, като купувачи, а уважението изключва обръщението към непознати дами на „ти“. Обърнете внимание на повечето реклами в интернет и в масмедиите – те не само, че говорят на аудиторията си на „ти“, но и се обръщат към нея в мъжки род: „Гладен ли си? Недоволен ли си?“ Ами, ако Тя е добре нахранена и доволна? Какво правим тогава?

Пето, издава ранни признаци на шизофрения. Защо, когато ни влязат в магазина, винаги и задължително се обръщаме към клиентите си на „Вие“, а когато ги облъчваме с рекламни съобщения по масмедиите и в интернет им говорим на „ти“?

Шесто, стадно е, а нали уж се сремяхме към отличителност? Отличително е да се държиш по начин, различен от стадото. Неграмотното, профанско обръщение на „ти“ беше отличително, когато всички знаеха що-годе граматиката и все още се изразяваха правилно. Сега, в годините на KLETA MAJKA BALGARIQ, отличителното е да си грамотен.

Седмо, дразнещо е! Лично мен, като потребител, направо ме вбесява! Особено много ми лази по нервите заповедният тон. Всъщност, не знам кое повече ме дразни – фактът, че непознати хора, които ми искат пари, се обръщат към мен на „ти“ или фактът, че ми заповядват какво трябва да направя, за да ги получат.

Осмо, забравете за клишето, че „няма лоша реклама“. Всъщност, 90% от рекламното съдържание е долнопробен пийс ъф шит. Точно това е причината винаги, когато имат възможност, потребителите да го избягват. Слагат си ад-блокери на браузърите. Или просто сменят канала. А ние си плащаме, за да им досаждаме… После включваме рекламата в цената на стоките и услугите, които се надяваме да купят от нас. Третираме клиентите си като стадо и се чудим защо нещата на българския рекламен пазар били толкова зле. Може би първо трябва да започнем от себе си. И от най-важното, което, парадоксално, в случая е най-евтиното, а именно – съдържанието. Ако демотивираният криейтив екип иска да е навсякъде другаде, но не и в офиса, защото получава афганистански заплати, понеже, нали, сега е криза, пък и е удобно да се възползваш от конюнктурата и да се надяваш, че срещу жълти стотинки ще получиш качествено рекламно съдържание от някакви отчаяни, но талантливи хора, хехе, то дори милиарди да излееш в медия байинг, рекламата ти пак ще излежда (и ще звучи) като хюдж, смокин’ пайл ъф шит.

И девето, за малко щях да забравя: тьи може да знаеш английски, но за българската тьи аудитория това съвсем не е задължително! Използването на чуждици в текста е напълно умишлено…

Десето, рекламната индустрия, въобще, като такава, е привнесена от САЩ, където, поради ограничения в английския език, практически няма разлика, поне устно, дали ще ти говорят на „you“ в множествено число или ще ти говорят на „you“ в единствено число . Има разлика само при уважителното обръщение на „Вие“ (пише се с главна буква – „You“), но то няма как да се изрази устно. Рекламата не сме я измислили ние, не сме я създали у нас. Тук преди време копирахме съветската пропаганда, когато тя беше единственото средство за „миене“ на мозъци, докато единствената ни алтернатива беше да сме съветски сателит, сега копираме американската реклама, като единственото средство за „миене“ на мозъци, докато единствената ни алтернатива е да сме американски сателит. „Ти“-то, обаче, е авторска интерпретация. В езика на Големия брат няма как да говориш на аудиторията си на „ти“. Трябва да си местен селянин, за да го считаш за нормално. Смятам папагалите, които прибавят селския си манталитет към копи-пейст решенията за смешни.

Тихомир Димитров

октомври 24, 2014

Всевиждащото око на пепелянката

1

Става дума за смартфона на Allview – Viper i. Преди време бях написал ревю за таблет от същата марка. И останах приятно изненадан. Брандът не е много познат у нас. След тествани един таблет и един смартфон вече съм убеден, че заема доста прилично място при съотношението между качество и цена в своя потребителски клас. Разбира се, няма да успея да убедя един iPhone маниак да си купи „окото на пепелянката”, пък и нямам достатъчно технически познания, за да го сторя. Това е едно изцяло потребителско ревю на пълен лаик. Освен това, със зомбита трудно се спори, а още по-трудно се спори с fashion victims без икономическо образование, за които брандовете имат статута на икони. Единственото, което мога да им кажа е, че плащат 3-4 пъти повече не за 3-4 пъти по-добър дивайс, а за 3-4 пъти по-висок рекламен бюджет. Сещате се, че няма как да е за сметка на производителя, нали?

Наближават скорпионските рождени дни, а веднага след тях и Коледа, та, ако сте решили да изпъкнете, подарявайки смартфон, ето ви чудесен начин хем да не си ощетите бюджета, хем да не ви псуват след това. Дори мисля, че ще останат доволни от подаръка. Но да се върнем към смартфона:

4

Първо, телефончето е доста елегантно. Стандартният цвят на капака е черен, което мен ме устройва напълно, а за мацките има разнообразие от бял, син, жълт и розов цвят. Олекотената конструкция е с вътрешна рамка от магнезий, чиято цел е да увеличи здравината, без това да е за сметка на теглото (143 грама). Има 4,7 инчов тъчскрийн дисплей. Корпусът е достатъчно тънък, за да изглежда красиво. Сега нямам линийка да го измеря, нито успях да открия дебелината в продуктовите описания (защото ме мързеше), но е точно колкото цигара Davidoff. 🙂

3

Някои критикуват леко изпъкналата задна камера (осем мегапиксела), а на мен тя ми стои идеално. Въпрос на вкус към дизайна. Прави чудесни снимки и видео, но… само през деня. Естествено, това е нормално за почти всеки смартфон. Нощните кадри са, как да кажа, задоволителни… Тоест, няма на замени джобната ви сапунерка, да не говорим за огромния ви полу-професионален фотоапарат. Носете си и тях в багажа, когато ходите на екскурзия. За всеки случай…

Телефончето идва с добри гумени цилиндрични слушалки – от тези, които се пъхат в ушите и почистват ушната кал, обаче карат всички звуци от околния свят да изчезнат. И значително увеличават удоволствието от мултимедията.

Предната камера е само два мегапиксела – достатъчно е за селфита и за видео разговори (поддържа 3G video calling). „Окото на пепелянката” е въоръжено с мощен фенер, който още не съм проверил за колко време стопява батерията. По-важното е, че върши чудесна работа в тъмното. И през деня. Без него, например, днес нямаше да мога да разбера дали котката е направила беля под леглото или не… Има вграден компас, освен задължителните GPS навигация, гео-тагинг, Гугъл карти и прочие… Не знам дали само мен ме радват такива детски нещица, но фенерчето и компасът са ми любимите екстри в това устройство. За по-малките деца има и няколко готови инсталирани игри.

Като стана дума за батерия, цял ден мултимедийни забавления не успяха да я изтощят. Предполагам, че ако смартфонът се използва по предназначение, а именно: за текстови съобщения, интернет и телефония, няма да има нужда да се зарежда всеки ден. Но това само времето ще покаже. Още е прекалено нов.

Върви под Android 4.2.2 Jellybean. Знам, че тук мненията са крайно противоположни – има си маниаци, има си и порицатели на операционната система. Това, което необремененият потребител (като мен) иска е устройство, което да включи и да започне да използва веднага, то да има целия необходим софтуер за целта и командите му да се изпълняват незабавно. Получих ги трите неща.

Сега, предполагам, че ако бях спец щеше да има за какво да се хвана, ама не съм, пък и паметта на устройството още е празна. Също така предполагам, че напълването й няма да е проблем. CPU-то е четириядрено (1,3 GHz), с 1 GB RAM. Забавлявам се от мисълта, че в джоба си нося процесор с капацитет многократно по-голям от този на изчислителния център, където ни водиха като пионерчета и ни обясняваха, че цялата тази сграда отсреща е „супер компютър”. Има осем гигабайтова флаш памет с възможност за допълнителна карта от още 32 гигабайта (смартфонът, а не изчислителният център). Работи с две сим карти.

Екранът е достатъчно ярък, за да не става невидим в хубав, слънчев ден. Пристига с допълнително защитно фолио, което някои не намират за необходимо да поставят, но още с отговарянето на първото телефонно обаждане, докато закусвах в кварталната баничарница, разбрах, че е задължително. Порових из нета и видях, че някои намират резолюцията на дисплея от 960 по 540 мегапиксела за незадоволителна. Всъщност, спецовете изтъкват това като основен и единствен недостатък на модела. Според един от тях „картината не е много рязка и цветовете не са много наситени, ако ги наблюдавате от близо”. Същото ревю, обаче, намира телефона за „хубав и евтин”, дори така е озаглавена видео презентацията, която можете да гледате във Вибокса, за да се сдобиете с по-професионални впечатления от моите.

2

Едно от предимствата е, че тапетите, темите за дизайна и ефектите са много приятни – хващат окото и са разнообразни. Ако добавим и възможността за смяна на капаците с различен цвят, можете всеки ден да си създавате усещането, че сте с нов телефон, използвайки добре познатата функционалност на стария, без да ви се налага да свиквате с нови менюта и прочие технологични изненади. Приятелките ви кифли със сигурност ще са очаровани – още повече, че така получавате смартфон, който да отговаря и на настроението ви, и на маникюра, и на ботушките или педикюра, в зависимост от сезона, в който се хвалите с хубавия си и евтин смартфон. Естествено, няма да казвате, че е евтин, на кого му пука, ще наблягате само на това, че е хубав! 🙂

И така, стигнахме до най-важният въпрос – въпросът за цената.

В момента се предлага на промоция за 275 лв от DUALSIM

Тихомир Димитров 

юни 28, 2011

Третият път към изобилието

Преди време написах две статии за изобилието:

1/ Да постигнем изобилието с даване

и

2/ Да постигнем изобилието с даване – капаните

Статиите се радваха на много голям интерес от страна на читателите, разпространиха се и на други места, извън този блог – с интерес следях мнения, коментари и лични впечатления от хора, които споделиха своя път към изобилието.

Научих две много важни неща:

Първото беше, че интуицията, която написа тези статии, се оказа абсолютно права за всичко, казано в тях. Разбрах го от личен опит, след като дълго прилагах собствените си уроци на практика.

Второ, разбрах, че освен да дава, човек трябва да се научи и да получава – това много важно умение ти помага да не блокираш нито входа, нито изхода на „системата”, за да може потокът спокойно да си тече през теб. Когато разбере, че си удобен канал, той ти се „доверява” и започва да те „използва“ все по-често – дебитът му се увеличава. Повече започваш да даваш и повече започваш да получаваш.

Под изобилие аз тук не разбирам само паричната страна на нещата, а разбирам всичко: изобиле от възможности, радости, контакти, любов, близост, дейности, споделяне, взаимност, приятелство, доверие, подкрепа и т.н. и т.н. Всички тези форми на изобилие са необходими, за да може човек да живее щастливо и пълноценно.  Ограничиш ли се само до една-две от тях ще загубиш останалите и ще си много под реализирането на естествения си потенциал.

Що се отнася до изболието, измерено във финикийски знаци, отдавна съм открил какво точно значи то:

Да имаш винаги колкото ти трябва.

Нито повече, нито по-малко!

По-малкото води до оскъдица, състояние на липса, тревога и притеснение, създава различни „блокажи”, които влошават здравето, настроението и въобще – цялото физическо състояние на човека.

Повечето пък създава грижи да не го изгубиш, поражда чувство на безпокойство, че не е достатъчно (никога не е достатъчно), че е можело и повече, че ще загубиш полученото по някакъв кофти начин.

Повечето създава страх, че може да се превърне в по-малко.

И така, цикълът се затваря.

Довериш ли се „процеса”, обаче, отпуснеш ли се в комфортната ложа на живота, оставаяйки го той сам да води, сам да определя правилата, като ти активно се възползваш от „инерцията” на всички събития, обстоятелства и хора, които ти се предоставят по Пътя, но без да имаш идея как точно ще изглеждат те, с ясното намерение да постигнеш определени, конкретни резултати, тогава ще видиш, че „процесът” винаги ти дава точно това, от което се нуждаеш в момента – точно толкова, колкото ти трябва, за да направиш следващата стъпка, да постигнеш следващата цел, да получиш следващия резултат – да осъществиш следващо си намерение…без да хабиш време и енергия в грижи за повечето или по-малкото СЕГА. Изисква се елементарно доверие, обаче, трябва да повярваш в мъдрата истина, че „птичката в небето нито сее, нито жъне, но нея също има кой да я храни”.

Трябва да се откажеш от желанието да трупаш.

То също е продукт на бедняшкото самосъзнание. Не можеш да живееш в изобилие, когато си с бедняшко самосъзнание. Външното трябва да прилича на вътрешното, такъв е законът. Замисли се: кой трупа? Този, който живее с нагласата, че има предостатъчно или този, който поддържа идеята, че никога няма достатъчно? Че може и още, че трябва да се презапаси за „черни дни”? Коя от двете нагласи има повече общо с радостта и коя – със страха?

Защо, тогава, трупаш?

Защо плуваш срещу течението, а не се отпуснеш по течението? Нека то да те води без никакви усилия от твоя страна, без никаква съпротива! Само от време на време леко „коригирай курса”, за да се озовеш точно там, където искаш. Така ще акостираш на желания бряг.

Тези принципи важат не само за изобилието в материално отношение. Изобилието във всички сфери на живота се ръководи от едни и същи правила, подчинява се на едни и същи принципи. Приложението им по отношение на финикийските знаци е едно от най-лесните и скучни неща за усвояване в този свят. И те освобождава от най-баналните му ограничения. Познаването на правилата е доста голям плюс, защото те нямат намерение да се променят скоро. Не и през следващите няколко милиарда години…

Доста голям плюс е осъзнаването, че всъщност изобилието няма нищо общо с количеството, както е традиционно прието да се заблуждаваме всички, а по-скоро се отнася до КАЧЕСТВОТО на живот – на твоя живот – не вчера или утре, а днес – тук и сега.

От приложението на двете статии, цитирани тук, както и от приложението на принципите, изброени малко по-горе, аз научих много неща. Научих, че каквото дадеш, горе-долу същото ще получиш в замяна, но след неизвестно количество време и в увеличен мащаб. „Космическата лихва” е около 700%, но ако много силно се ограничаваш в получаването, може и да ти се върне само по три.

Научих, че изобилието няма нищо общо с количеството, а  по-скоро с качеството на живота и, че само една тясно ограничена форма на изобилието има вземане-даване с финикийските знаци. Разбрах, че изобилието в материално отношение изключва всякакви количествени натрупвания и има качествено предназначение – това са удобството и комфортът да разполагаш винаги с толкова, колкото ти трябва. В момента.

Научих, че нищо не трябва да правя във външния свят, за да живея в изобилие. Аз вече живея в изобилие, притежавам го като вътрешно убеждение и трябва само да повярвам, да му се доверя на това чувство. Научих, че правенето не води до изобилие, а усещането, че живееш в изобилие – то създава изобилие от самосебе си. Стига да си достатъчно искрен.

Разбрах, че изобилието не може да се постигне утре или след една година…То е възможно единствено сега. Схванах, че изобилието има 900 000 качествени проявления, които нямат нищо общо с финикийските знаци. Защото, я си представи, че си несметно богат, но живееш в страна, която не можеш да напуснеш и в нея се води гражданска война, чиято цел е твоята глава…Или си мултимилионер с лека ръка и тежка диагноза? Или детето ти загине в автмобилна катастрофа?

Количеството няма нищо общо с качеството, уважаеми, още по-малко с изобилието.

Но благодарността има.

Благодарността има много общо с качеството на живот, както и с изобилието в него. Благодарността е третият път към избилието, освен даването и получаването. Тя е средният, златният, най-правиният път, който не изключва другите два. Благодарността обхваща цялата „симфония”, а не отделните ноти в нея: любов, радост, успехи, себереализация, щастие, душевен мир, сбъднати мечти, избор, свобода, преживяния, моменти, близост, мъдрост, светлина, споделяне, взаимност, принадлежност, общуване и още 900 000 качествени показателя за равнището на човешкия живот…

Това, което смайващо открих е, че благодарността служи като катализатор за ускоряване на „химичната реакция”, в която участват всички тези елементи. И то благодарността не само за хубавите, но и за „лошите” неща. Съумееш ли от сърце да благодариш и за тях, значи си постигнал всичко по отношение на благодарността. Повечето хора обикновено разбират от дистанцията на времето, че всъщност „грешките”, които са допускали в миналото, са основна причина за техния успех сега. Разбират, че всичко се е случило точно когато трябва и точно както е трябвало да се случи. Дори най-лекото отклонение от този „сценарий” би довело до съвсем различни резултати в настоящето. Тогава, аз имам един конкретен въпрос:

Ако играем игра, в която няма как да сбъркаме, защото дори грешките и провалите ни се оказват катализатор за нашия успех, тогава как можем да се провалим? Как можем да изгубим в играта?

Истината е, че не можем. Играем игра, в която няма как да се провалим. И тази игра е вечна. За това трябва да сме дълбоко признателни. Трябва да сме благодарни за онези, наглед неудобни моменти и ситуации, в които попадаме. Те също ни се дават с някаква цел. Тази цел ние не я виждаме, но тя винаги е добра. Подчинена е на доброто намерение. Съзиданието има само добри намерения към нас и то ще продължава да бъде такова през следващите няколко милиарда години. Ето защо, ние трябва максимално да благодарим за всеки момент. За всичко.

Всъщност, логиката на благодарността е доста елементарна и „нищо не е скрито от очите”, както пише в старите текстове. Когато благодариш, по какъвто и да е повод, ти създаваш преживяване и усещане за достатъчност, за завършеност, за пълнота – елиминираш всякаква липса и допълнителна необходимост. Това усещане ти го преживяваш в момента, в който благодариш, независимо дали благодариш за минало или, забележете, бъдещо събитие! Вероятността да преживеете това събитие, ако от все сърце сте благодарили за него предварително, е около 1 000 пъти по-голяма, но не това е най-важното. Най-важното е, че чувството за благодарност, когато е искрено, „бетонира“ съзнанието за изобилие, за достатъчност и за осигуреност. Бетонира го в настоящия момент. Това е пълна противоположност на бедняшкия манталитет – сценарият, при кой се фокусираш само върху нещата, които нямаш и, които ти липсват, а не върху нещата, които имаш и, които те карат да благодариш за изболието, в което вече живееш.

Благодарността не е някакъв трик или самовнушение, нито автохипноза. Благодарниостта е само два вида – искрена и неискрена. Трудно е да излъжеш себе си, затова много лесно ще различиш истинската от фалшивата благодарност: първата увеличава изобилието, т.е качеството  на живота ти в момента, в който благодариш, а втората го намалява или в най-добрия случай не постига нищо.

Искрената благодарност, като всяко друго качество, може да се упражнява и да се развива. С времето ще ставаш все по-добър и ще намираш все повече поводи да благодариш. Ще видиш, че това ти носи само практически ползи. Ще усановиш, че подобрява здравето, самочувствието и увеличава моментите на радост в ежедневието. Ще отвориш вратите на битието си за неща, които дори не си подозирал, че може да намерят място там. Но, за целта, първо трябва да се научиш да благодариш – както за „хубавото”, така и за „лошото”. Хубаво и лошо няма, това са субективни понятия. Има само благодарност и липса на благодарност. Има изобилие и нищета. Не можеш да притежаваш и двете. Не можеш да живееш и по двата начина. Трябва да си
избереш. Повечето хора, предполагам, ще изберат първото. Но как изгежда животът на един благодарен човек?

Първо, той все по-често започва да чува в ежедневието си думичката „благо-даря”.  Започва все по-често и да я употребява. На глас или на ум. Няма особено значение.

Второ, той започва да си прави списък на нещата, за които е благодарен, но в един момент се отказва, защото дори най-бедният, най-болният и най-забравеният от света човек разбира, че списъкът е безкраен. Просто досега не е имал навика да мисли за тези неща. Избягвал е да се съсредоточава върху нещата, които има. Предпочитал е да „внимава“ за нещата, които няма.

Трето, той започва да търси всичко, малко и голямо, в миналото, в бъдещето и в настояшето, което му носи радост. Започва да следи онези преживявания, които го правят щастлив. Обръща внимание на хората, които го карат да се чувства обичан, полезен и значим, наслаждава се на дребните и големите радости от живота, които го издигат над липсите и го потапят във вихъра на изобилието.

Четвърто, човекът започва да благодари все по-често за тези неща, когато ги преживява отново. Дори да забрави, той после си припомня за тях и благодари в момента, от сърце, на принципа „по-добре късно, отколкото никога”.

Пето, този човек започва да наблюдава, че моментите, които му носят благодарност, значително се увеличават в ежедневието, за сметка на останалите.

Шесто, той започва да търси нови моменти, за които да благодари, защото самото чувство вече му доставя удоволствие – на физическо и на психическо ниво.

Седмо, този човек се научава да благодари и за „лошите моменти”, които вместо да се увличават, с времето започват да намаляват. Научава се да благодари за тях от сърце. Доверява се на принципа, че те също го вкарват в правия път. Може да са ритник, но това е един мек, бащински ритник в задника – понякога единственият възможен начин за промяна на посоката.

Осмо, този човек започва да разказва на всички свои познати какво точно преживява в момента, защото иска и те да се включат в „играта”, иска и те да заживеят качествено и пълноценно, като него, за да не е сам. Даже когато е заобиколен от недоволни киселяци, той пак е благодарен, но му е малко скучно с тях, защото няма на какаво „да си играят” заедно.

Девето, този човек се отказва от краткосрочните си планове във външния свят, защото вижда, че сами му се предлагат нови, по-добри, отколкото може да измисли. Без да се отклоняват от дълбоките му вътрешни намерения и педпочитания. Ентусиазмът и радостта стават движещи сили в действията на този човек, а не задължението, страхът и принудата. Вижда, че вече реално притежава всичко, което някога би искал да има – чувството на непрекъснато задоволство и вътрешен мир. Убеден е, че утрешният ден ще му донесе точно това, от което се нуждае. Единственото, което трябва да направи, е да се възползва от предоставените му възможности. Убеден е, защото така е постъпил с него вчерашният ден. И по-вчерашният. И по-по-вчерашният. Всъщност, като се замисли, май така са постъпили с него всички дни, откакто е започнал да благодари…

А как е започнал?

Ами, като непрекъснато си е припомнял да не забравя да благодари. Избрал е, примерно, един месец от календара, в който да упражнява само това качество. Да се съсредоточи върху него. Написал е върху огледалото в банята и над леглото в спалнята: „Месецът на благодарността”. Сложил е това изречение на десктопа на компютъра си и като бекграунд на мобилиния си телефон. И на около 20-ия ден от „експеримента” е разбрал, че той никога няма да свърши. Поискал е това състояние на продължи вечно. Избрал е средния, златния път към изобилието – пътят на благодарността, който не изключва другите два – на даването и на получаването. Избрал е най-правилния път!

Благодаря ти за вниманието и за търпението да стигнеш до края!

Тихомир Димитров

февруари 16, 2009

Ode to Creativity 2: SELF-HELP

„Помогни си сам, за да ти помогне и Господ“


Промяната винаги идва отвътре. Леко да помръднеш съзнанието, малко да пречупиш гледната точка…и светът започва да се променя. Всъщност, промененият си ти, но това няма значение, защото светът вече никога няма да бъде същият. Поне за теб.

Свикнали сме околната среда да ни пречи. Повечето психо-тренинги учат как да преодоляваме препятствията, които идват от околната среда. Как да не се поддаваме на натиск отвън, за да можем да се развиваме отвътре.

Хубавата новина е, че действителността не винаги пречи. Има твърде много лица и събития, които искат да ти помогнат. Дали ще се възползваш зависи от теб. Ако си забил нос в земята и по цял ден виждаш само върха на обувките си, вероятността да пропуснеш протегнатата ръка, която иска да те издърпа нагоре, е голяма…

На 14 февруари, в деня на Любовта, още един лъч светлина разцепи мрака. Излезе българското списание SELF-HELP, което има много общо с темата ми за креативността, но е в пълно противоречие с логиката и прагматизма на околната среда. Поне на пръв поглед.

Защото в годината на Големия песимизъм SELF HELP ще те научи да мислиш позитивно.

Защото, докато медиите са заети да съчиняват нови и нови симптоми на „кризата”, SELF HELP е медия, която търси симптомите на качествения живот – заложен у всеки от нас, но толкова добре забравен под натиска на посредствеността и черногледството.

Защото е много важно да има кой да ти шепти в ухото: „Дишай!”, докато всички крещят на висок глас: „Затягай колана, идват лоши времена!”

Защото да си купуваш храна от магазина, без да четеш етикета, е равно на самоубийство в началото на 21 век.

Защото все някой трябва да ти напомни, че животът е просто игра, в която печелят само тези, които се забавляват най-много.

Защото не е нормално да стоиш върху златната планина и да си беден. Не е нормално да газиш в извора и да си жаден.

Защото превръзката на очите ти пречи. Има голяма вероятност цицините на главата ти да намалеят, ако я махнеш.

И не на последно място – защото аз пиша за SELF HELP. Не зная доколко харесваш текстовете ми. Това е въпрос на вкус. Не зная доколко вярваш в идеите ми. Това е въпрос на личен избор. Едно обаче знам със сигурност – никога не пиша за слаби издания.

Тихомир Димитров

февруари 22, 2008

Защо „българската работа“ е винаги скапана работа?

Filed under: СТАТИИ — asktisho @ 5:22 pm
Tags: , , ,

Всеки, който плува в мътните води на българския бизнес ще се съгласи, че у нас можеш да разчиташ повече на некоректността на партньорите, отколкото на тяхната коректност. И това наистина е така. Ако има начин една работа да не се свърши като хората – няма да се свърши. Измамите и далаверите са навсякъде. Много трудно може срещнеш човек, който поемайки някакъв ангажимент, ще го изпълни качествено и в срок. Да не говорим да свършиш нещо преди да са ти платили – чакай „от умрял писмо“. Много често дори при наличието на стриктен договор задълженията не се погасяват. „Кой ще тръгне да ме съди за 500 лв“ е любимата фраза на българския некоректен платец.

А всичко можеше да е много по-различно. Девизът на Лондонското Сити: „Our word, our bond“, например, значи същото като: „Дадена дума, хвърлен камък“, но ние не влагаме никакъв смисъл в тази поговорка. Дребните тарикатлъци на сериозните пазари не вървят. Там репутацията е всичко. Тук репутацията е нула.

И защо се получава така? Нима западните народи са по-умни и по-малко алчни от нас? Нима корупцията и шуробаджанащината са само наш проблем? Съмнявам се. Просто уважението към реда е различно. Напредналите общества много отдавна са разбрали, че когато правилата се спазват, всеки живее по-добре.

Ние българите, за разлика от тях, сме ярко открояващи се индивидуалисти. Което е хубаво. Поне не ни е скучно. Обаче имаме сериозен проблем с живеенето в група. Много смешно ми става като чуя за тренинги, сменинари и уоркшопи на тема „работа в екип“. Какъв екип, бе, братче? Западният бизнес модел никога няма да проработи тук. В Бългаия всеки индивид има собствена Конституция и се съобразява единствено с нея. Ние непрекъснато откриваме топлата вода. Затова живеем трудно.

Запознах се с един английски журналист преди време, който пишеше материал за българския преход. „Елитните квартали на София се отличават с това, че нямат улици, тротоари, осветление и кофи за боклук“, – каза ми той. И аз се засрамих. Никога не говоря за несъвършенствата на българското общество пред чужденци. Премълчавам ги, за да не обиждам себе си. Предпочитам да изтъквам само предимствата, които също не са малко, но за тях друг път. Обаче несъвършенствата са толкова очевадни, че когато чужденицте ги наблюдават от упор, аз не мога да отричам. Хаосите и абсурдите са навсякъде.

На въпроса ми как става така, че един телефонен разговор или едно джентълменско ръкостискане може да послужи като гаранция за изпълнение на сделките в неговия свят, журналистът ми отговори: „една единствена проява на некоректност е достатъчна, за да влезеш в черните списъци на всички банки, застрахователни дружества, браншови организации и синдикати. И да излезеш от бизнеса.“ Значи не било само до доверието. Трябва и с тоягата.

Дразнещо е да наблюдаваш как принципността на качествените хора у нас се осакатява ежедневно. България ражда изключително качествени хора. И това си проличава, когато отидат да живеят другаде, където правилата се спазват, а коректността и доброто име са ценен ресурс. Тук честният е смятан за балък, а спазването на правилата е за унизените и оскърбените. Ако притежаваш здрав морал и отказваш да бъдеш тарикат навсякъде, във всичко и с всички, пред теб има само два изхода: 1) ще бъдеш доведен до просешка тояга или 2) ще потърсиш късмета си другаде. Ще бъдеш принуден от обстоятелствата да избягаш.

Не ми се отваря пак темата за емиграцията, но аз не я харесвам именно защото тя е признак на едно много много лошо заболяване на българското общество – безпринципността. Проблемите не се решават като бягаш от тях, но пък всеки има правото на личен избор и аз уважавам това. За съжаление, безпринципността на некачествените хора победи и много качествен човешки потенциал подви опашка, принуден да бяга с отвращение…

И така, когато китикуваш, трябва да предлагаш алтернативи, нали? Иначе си голословен всезнайко. Фатално е да нагаждаш поведението си към грешките на другите, само защото „всички правят така“. Кофти е, че когато на един честен човечец му писне да го скубят и мамят от всички посоки, той решава да стане мошеник, но никога не успява да достигне нивото на истинските мошеници, защото за всяка работа си трябва талант. Какво да се прави тогава? Ами ето няколко полезни принципа в доказателство, че не само безпринципните оцеляват:

1) Винаги проучвай „реномето“ на човека, с когото ще вършиш някаква работа. Препоръките са вещен документ навсякъде другаде, но не и тук. Поинтересувай се от историята му. Виж какво имат да ти кажат за бъдещия ти партньор банките, познатите му, бившите му бизнес партньори, дори жена му. Всяка информация, включително лична, е безценна. Ако подпишеш договора, преди да си проучил отсрещната страна, значи наистина си балък.

2) Запомни: Собствената ти честност и добри намерения никога не са гаранция за същото у другите.

3) Започвай всяка сделка с нагласата, че ще бъдеш измамен. Това, естествено, не бива да ти проличи докато се пазариш и по време на преговори, но ти си длъжен да живееш с тази нагласа.

4) Никога не вярвай на обещания. „Дадена дума, хвърлен камък“, ама друг път.

5) Погрижи се, ако имаш добро реноме, другите да разберат за него. Накарай клиентите, партньорите, доставчицте, банкерите, застрахователите, служителите, бившите ти и настоящи работодатели, които са доволни от теб, да го покажат в писмен вид. Носи препоръките си навсякъде.

6) Интересувай се от механизма на измамите. Може никога да не ти се наложи да прибегнеш до тях, но ти просто си длъжен да познаваш характера на вълка, за да не те заблуди с овчата си кожа. Интересувай се от ДДС измами, имуществени спекулации, кредитини игри, пране на пари, опознай „вратичките“ на закона. Няма нужда да минаваш през тях, но поне ще се опиташ да ги затвориш пред носа на наглото копеле, което винаги предпочита „втория начин“.

7) Винаги бъди готов да жертваш част от високия си морал, ако трябва да се защитиш. Но това само в краен случай. Няма нужда да се правиш на Дева Мария при положение, че всички около теб нарушават правилата. Спазваш ли ги само ти – спукана ти е работата.

Спирам дотук, за да не каже пак някой, че много знам. И понеже това съвсем не е така, ще ми бъде любопитно да разбера как оцеляваш ти. Какви са твоите принципи?

Тихомир Димитров