Писателският блог на Тишо

октомври 10, 2014

За трезвия алкохолик и пияния трезвеняк

asfbasb

На всички им е ясно какво представлява трезвият алкохолик – човек с треперещи ръце, на когото животът му е сравнително по-лесен от този на „нормалните“ хора, защото, докато те са разкъсвани между хиляди желания и различни приоритети, той има само едно желание и само един приоритет – да се напорка.

Много по-интересна, обаче, е персоната на пияния трезвеняк.

Винаги съм считал абсолютните въздържатели за леко подозрителни – особено, ако в добавка са и вегетарианци, които обичат животните + децата (но нямат деца). Вижте Хитлер за пример… В най-добрия случай, тези хора са с някакво заболяване, а в най-лошия са пияни трезвеняци.

И така, какво представлява пияният трезвеняк?

Религиозните фанатици са такива. Вместо със спирт, те се упиват с вярата си в някакъв зъл бог, който ще накаже всички грешници с вечни средновековни мъчения в ада, без право на замяна, а в добавка изисква от чедата му да избият вярващите във всякакъв друг бог, раличен от него, като не пропуснат да изнасилят жените им, да продадат децата им в робство, да ограбят имуществото им и да изгорят къщите им, след като приключат с „бого-угодното“ си дело.

Трезвият алкохолик е просто болен човек, страдащ от абстиненция, а пияният трезвеняк е луд за връзване и понякога единственото „лечение“ за „състоянието“ му е самостоятелно насочваща се ракета, изстреляна от безпилотен самолет на много по-напреднала в техническо отношение нация, която вярва в друг бог.

Пияни трезвеняци са и работохолиците. Самото наименование показва, че тук има някакъв проблем, някакво пристрастяване. На тях не им остава нито време, нито желание да пият, защото са посветили цялото си свободно време и всичките си желания на една единствена цел – да бачкат до гроб. В буквалния смисъл на думата. Така или иначе, всички ние ще бачкаме до гроб, в буквалния смисъл на думата, след още няколко повишавания на възрастта за пенсиониране, но именно пияните трезвеняци са тези, които го правят с удоволствие – все едно каторжник да гребе, окован за греблото, и да се кефи на свистенето на камшика по гърба му, защото е мазохист, а не защото изтърпява наказание за някакво „углавно“ престъпление от Античността, като невъзможност да удовлетвори кредитора си или кражба на петел от съседския двор, например.

В сектата на работохолиците има два типа пияни трезвеняци: отчаяните и кариеристите. Както и при религиозните фанатици, едните командват парада, а другите им служат със сляпа преданоотдаденост в среда на строго йерархично чиноподчинение. Отчаяните работохолици не притежават никакви интереси, надежди, занимания и увлечения извън работното си място. Работата е спасителната им сламка – крехката и единствена преграда между тях и самотата, лудостта и страхът, които ги очакват във външния свят. Да подпишеш заповед за уволнение на такъв човек е равносилно на това да подпишеш смъртната му присъда. Внимание, работодатели!!! Пияният трезвеняк от типа отчаян работохолик дори няма да опита да удави мъката си в алкохол, след като го уволните – все пак, той за това си е пиян трезвеняк – упива се от работата и тя е единственото нещо, което придава стойност на пустия му живот, защото го кара да се чувства потребен. Вместо да се натряска като донски казак и да ви тегли една майна, след като го уволните, този човек най-вероятно ще посегне на живота си, а не е изключено да се опита да вземе със себе си и вас.

Другият тип пияни трезвеняци в сектата на работохолиците са нейните лидери – пасторите на работохолизма – техни първосвещенства отдадените кариеристи. Те имат 30 годишен план. Всяка секунда, минута, час, седмица, месец и година от него са посветени на израстването им в кариерата и тежко на оногова, който се опита да им застане на пътя! Отчаяните работохолици съществуват с една-единствена цел – да им служат, а работодателите са създадени с една-единствена цел – да изграждат подходяща среда, в която този тип пияни трезвеняци да могат да се развиват до осъществяване на заветната си цел – да започнат да живеят, когато се пенсионират. Това, естествено, няма как да стане, поради непрекъснатото увеличаване на пенсионната възраст в цял свят и съкращаването на живота от излишния стрес, но пияният трезвеняк, тип отдаден кариерист, няма нито желанието, нито времето да разсъждава върху този въпрос в момена. Прекалено зает е с 30-годипния си план…

Пияни трезвеняци са и политическите лидери, но най-вече тираните-въздържатели. Като конкретни примери мога да посоча двама почитатели на здравословния начин на живот: Адолф Хитлер и Аугусто Пиночет. Последният пиел само билков чай, докато разписвал смъртните присъди на „провинили се“ интелектуалци и, подобно на колегата си, бил домошар – много обичал семейството и децата…

Още един интересен тип пияни трезвеняци са гастро-еко-фундаменталистите. Сещате се: хората, които ядат само домашен хляб от собственоръчно отгледан лимец, вечерят със салата от кълнове (но без никакви подправки), не режат храната, за да не я наранят, а менюто им включва само сурови ядки, цели плодове и зеленчуци, защото някой им е казал, че така ще живеят 200 години. Интересно, защо предците им от праисторическата епоха, които са се хранили само по този начин, едва са докарвали до 25? А, да, заради съвременната медицина! Питайте, обаче, някой пиян трезвеняк, тип гастро-еко-фундаменталист, какво мисли за съвременната медицина. А за ваксините? Същото, каквото мисли и за ГМО-то, за chemtrails, за промяната в климата, за масовото образование, за кредитните карти и, разбира се, за алкохола…

Може би единствените пияни трезвеняци, които не могат да бъдат класифицирани като абсолютни социопати, са от лигата на отвратените. Ако си израстнал в семейство на алкохолици и детството ти е било низ от скандали, мизерия, физическо и сексуално насилие в резултат от алкохола, много вероятно е като възрастен да не искаш да близнеш и капка от спирта, с който е било напоено дори майчиното ти мляко… Напълно разбираемо е, въпреки че упиването с омраза към не-въздържателите тук е запълнило празнината и се е превърнало в новата ти дрога. Което пак, до известна степен, те превръща в социопат.

Изводът от всичко това?

Няма извод.

Животът не е съчинение с увод, изложение, заключение и поука накрая.

Крайно време е да разберете това.

А сега отивам да си извадя една бира от хладилника по случай петък – ден на майстора.

Наздраве!

Тихомир Димитров 

Advertisements

април 25, 2012

Вълшебната пръчица е във ваши ръце

Изт: costume.net

Заниманията с „духовното“ имат чисто приложен, практически характер. Ако човек е достатъчно упорит, тоест верен на търсенията си, несъмнено постига желаните резултати във физическия свят. При всеки те са различни, понеже зависят от свободната воля. Тя е единственото сигурно нещо на този свят. Единствената „опорна” точка е изборът. Всичко останало е въпрос на предпочитания.

Обикновено интересът към „духовното” се събужда от прочитането на някоя книга с ню ейдж тематика, от гледането на някой филм или от възприемането на по-кратко послание, което провокира у нас нещо – събужда интереса ни към вътрешния свят, наричан още „духовен”, който е бил напълно непознат до вчера за нас.

А каквото вътре, такова и отвън.

Излиза, че сме се занимавали само с 50% от реалността – с онези 50%, които са следствие, а не причина. Причината дори не сме подозирали, че съществува.

Следва поглъщането на още и още информация. Сред „плявата” откриваме твърде малко „бисери“.  Истината е, че всичко, дори най-комерсиалният ню-ейдж, е бисер. Просто не всички бисери са предназначени за нас. Защото имаме различни предпочитания. Свободната воля! Ако нещо не ни служи, то значи е предназначено за друг. За него то е „бисер”. За нас е „плява”. Дългият период на четенето на духовна литература, на посещаването на семинари по личностно усъвършенстване и, въобще, на задоволяването на интелектуалното любопитство е етапът, в който пресяваме това, което ни трябва и махаме онова, което не работи за нас.

Несъмнено този процес по откриването на цяла една Вселена от закони и механизми, които движат света пробужда влечението ни към прилагането на различни техники, за които само сме чели. Отново всичко е индивидуално. Някои намират опора в медитацията, други – в молитвата, трети създават своя собствена система от духовни упражнения, а четвърти следват указанията на някой гуру или известен духовен водач. Има хора, които създават цяла собствена религия (кейс стъди: Л.Рон Хъбърд). Няма значение кой път ще изберете, той ще ви се даде интуитивно. В повечето случаи е третото (система от собствени упражнения, комбинираща работещото за нас от различните практики).

При всички случаи акцентът е върху думата „практика”. Четенето на книги за самопомощ, гледането на филми от духовния жанр и посещването на лекции за себе-усъвършенстване минават на заден план, тъй като са пасивни занимания и човек иска да види резултати от труда си. В крайна сметка той разбира, че всички, макар и по различен начин, говорят едно и също.

Така започва практиката. Тя изисква упоритост и постоянство, като всяко човешко занимание. Само след достатъчно вложени усилия, старание, време и труд, практиката започва да се отблагодарява, да дава резултати. Светът около нас се променя. Всъщност, променяме се ние, но то е едно и също. Започваме да постигаме все по-лесно неща, към които цял живот сме се стремили или такива, които буквално сме считали за невъзможни.

Откриваме, че  можем да направляваме съдбата си по собствен избор, че сложността и резултатите от всяко наше действие зависят повече от нагласата, с която подхождаме към тях, а не толкова от конкретиката на самото действие, че нищо не е случайно, а резултат от съзнателен или подсъзнателен избор. Разбираме, че лесно можем да привличаме пари, необходимите взаимоотоношения с други хора, подходящите условия, връзките, които желаем, признанието за труда си или въобще – успехите, които са ни коствали толкова усилия и време преди, а разумът никога не е успявал да намери подходящата схема за тяхното реализиране.

Някои хора дори започват да творят мини „чудеса”, като например: да предизвикват дъжд или вятър по собствено усмотрение, да издържат на студ без дрехи и той да не им причинява особен дискомфорт, да не се разболяват от повечето (всички) болести, да подобряват зрението си по собствено желание, да регулират теглото си без помощта на диети, да привличат дребни печалби от игри на късмета и т.н.

Оказва се, че това са елементарни „трикове”, но тук важи принципът, че първото „чудо”, което виждаш, трябва е сътворено от самия теб и, че решиш ли да използваш тези умения за користни цели, те моментално ти се отнемат. Успее ли да предолоее капана на гордостта от духовните потижения, човек развива търпение, упоритост и постоянство, но най-вече смирение, а с това силата му само расте. Такова въздействие върху околния свят е невъзможно нито със средствата на бизнеса, нито в политиката, нито чрез масмедиите, с изкуството, в науката или каквото друго се сетите от външния свят, което считаме за важно. Защото включва всичко и е само въпрос на съзнание. Постига се единствено чрез работа върху себе си – нещо, което заетите с оцеляване не считат за важно, тъй като не им носи моментални резултати. Но и оцеляването не носи моментален резултат, ако си го поставиш за цел. А това е една доста глупава цел при положение, че можеш да избираш между всички останали…

И ето, че стигнахме до момента, в който „магьосникът” с вълшебната пръчица си ти. Можеш да сътвориш почти всичко без особени усилия, като не говорим за приказка, а за обективната реалност, в която живееш.

Не е важно дали си постигнал „някакво ниво” или не. Представи си, че си. То е дадено на всички с добри намерения и не става чрез особени усилия, нито пък става с някакъв план. Мозъкът не може да измисли как точно става. По-важното е да вярва. Нека, като за начало, да предположим, че си човек, който действително може да избира между различните сценарии на живота, като дете в сладкарница, чиито родители ще угодят дори на най-дребния му каприз.

Въпросът е: какво би поискал тогава?

Тъй като няма как да постигнеш десет цели едновременно, обикновено целта, която си поставяш, е само една. Най-важната. И колкото си по-искрен (пред теб самия), толкова по-лесно я постигаш.

С тази мисъл се събудих сутринта.

Какво бих поискал, ако имах всичко?

По-точно въпросът е: кое е най-съкровеното, което бих искал да преживея?

Пари, секс, слава, любов и признание, здраве, успешна кариера, околосветско пътешествие или някаква извънредно скъпа вещ, като Бугати Вейрон, това са първите неща, които разумът предлага, тъй като културата, в която живеем, му внушава, че никога няма достатъчно и, че винаги нещо му липсва. След постигането на нещо, обаче, каквото и да е то, липсата си остава. Единствено обектът на желанието се променя. Тоест, „пълно щастие няма”, както е казал народът, особено ако го търсиш под седалките на Бугати Вейрон.

Какво бих искал тогава? Нека разгледаме предложенията на ума, едно по едно:

Пари

Предполагам, че не съм първият човек на света, който открива, че след получаването на определена сума пари, съзнанието изпитва момент на твърде кратка еуфория и бързо решава, че те не са били достатъчно, че е трябвало да поиска още и т.н. Вместо да се почувства добре, както си е представял, докато ги е нямал, човек веднага започва да изпитва потребност от по-големи суми. „Дупката” си остава. Липсата е общото състояние на бедния и на богатия, разликата е само във външния им вид (понякога) и в нематериални неща, като числата, които се изписват върху монитора. След получаването на повече пари, историята се повтаря. Споменавал съм, че милиардерите не са хиляда пъти по-щастливи от милионерите, нали? Безумно е да вярваш в обратното. Но това не пречи да си поискаш голяма торба с пари от вълшебната пръчица. И тя ще ти ги даде. Рано или късно. По един или по друг начин. Нали за това си вълшебник! Вълшебниците, обаче, са се возили в Лондонското метро и знаят приказката „Mind the gap” (Внимавай с дупката).  Без да съм вълшебник и без да съм се возил в Лондонското метро, а и без да  подценявам силата на парите, такова желание автоматично отпада, тъй като не е „най-съкровеното от всички”. Нито  е най-съвършеното. Просто дупката винаги си стои. Дай Боже всекиму и дай Боже достатъчно, а „останалото ще си го купим”, както казват руснаците.

Секс

Вълнуващ даже повече от парите, но тук липсата също е основен мотиватор. Тъй като не можеш да си в постоянно съвкупление и в състояние на постоянен екстаз, времето винаги те побеждава, моментът винаги отминава, оргазмите са изключително кратки, а човек, колкото и презадоволен любвник да е, рано или късно узрява за идеята, че сексът носи само краткотрайно удовлетворение и, че всъщност е обречен на самота.  През повечето време. Раждането и умирането са самотни занимания, живеенето – също. Това дълго и самотно занимание е прекъсвано от моменти на взаимен екстаз, споделени с някой друг, които траят само няколко секунди. През останалото време си сам. Защото времето винаги те побеждава и моментът винаги си отминава. Самотата не може да е най-съкровеното ми желание.

Слава

Само за онези, които искат да са марионетки, играещи ролята, измислена им от средствата за масово осведомяване, която няма нищо общо с тях, но ако не я играят, ще опъват ушите от глад. Да съм „кукла на конци” и да не мога дори хляб да си купя от магазина, без продавачката да ме разпознае, това не може да е най-съкровеното ми желание.

Любов и признание

Наистина ли мислите, че можете да поверите щастието си в ръцете на някой друг? На човешко същество, което е точно толкова несъвършено, колкото вас? Да, чудесно е да получаваме любов и признание, но какво правим, когато това същество, което ни ги дава, реши да си ги вземе обратно? Или да ги даде на някой друг? Любовната мъка и депресията не са най-съкровеното ми желание. Непредвидимостта на човешкия избор – също.

Здраве

Ето вече нещо, което си заслужава. Ако го нямаш. По законите на липсата, тогава и само тогава започваш да го цениш. Какво става, обаче, когато го получиш? Пари, секс, слава, любов и признание, успешна кариера, околосветско пътешествие или някаква извънредно скъпа вещ – това са нещата, които започват да те вълнуват. И да ти липсват. За здравето мога само да благодаря, но не искам да си го пожелавам.

Успешна кариера

Проблемът е, че винаги съм разглеждал „кариера” твърде буквално – в каторжническия смисъл на думата. Проблемът е, че искам да живея в понеделник, вторник сряда, четвъртък и петък, а не само през уикенда и по празниците. Проблемът е, че не познавам бизнес с кауза, която дори мъъъничко да се доближава до „най-съкровеното”, та да искам да се развивам в тази среда. Проблемът е, че едрият бизнес и политиката – единствените места, където  може да се прави „успешна” кариера – започват все повече да губят доверието ми, тъй като целите им стават все по-прозрачни. А те са крайно егоистични. Грозно, неграмотно егоистични. Проблемът е, че дори успешната кариера като писател означава слава (виж по-горе). Това също отпада.

Околосветско пътешествие

Опознаването на света несъмнено помага на човек да опознае себе си, тъй като принципна разлика между двете няма, но нека не навлизаме в „дълбоките води” сега. Най-хубавата част от всяко пътуване си остава завръщането у дома. Знам го не, защото са ми го казвали, а защото съм пътувал доста. Според едни. Според други съм пътувал малко. Това няма никакво значение за мен. Ще продължа да пътувам, когато имам възможност, ала тъй като вече съм си у дома, това също не може да бъде най-съкровеното ми желание.

Извънредно скъпа вещ

Ако трябва да е кола, ще е седемдесетарско Порше Карера, а не Бугати Вейрон. Нищо, че не е извънредно скъпо. Ако трябва да е извънредно скъпо, ще е луксозно обзаведен дирижабъл, а не кола, нито самолет. Едва ли има по-екстравагантен лукс от дворец с прислуга в небето. Проблемът е, че играчките не те правят щастлив. Дори скъпите играчки не те правят щастлив. Защото омръзват. Или винаги има по-скъпи. При всички случаи няма да е играчка.

Добре, де, а какво тогава?

Представяте ли си: имате вълшебната пръчица, можете да си пожелаете всичко, а не виждате смисъл дори в нещата, към които хората цял живот се стремят?

Все пак, няма да я използвате за разпалки в лагерния огън, нали така? Ще се радвам да споделите за какво, всъщност, бихте я използвали? Ако имахте право само на едно желание? В замяна ще ви споделя какво бих направил аз с вълшебната пръчица:

Един по-осъзнат свят

Какво значи „осъзнат”? Прескачаме няколко стотин милиарда страници, изписани по темата, и стигаме до най-важното:

Осъзнат е този, който прави за другите само онова, което иска те да правят за него.

Какъвто човекът, такъв и светът.

Каквото отвътре, такова и отвън.

Осъзнат е човек, който дава, защото обича да получава. Който харесва, защото му харесва да е харесван. Който оценява труда на другите, защото обича признанието. Който изслушва, защото обича да споделя. Който е гостоприемен, за да е навсякъде добре приет като гост. Който помага, защото харесва да му помагат. Който създава здраве, а не лекува, защото е здрав. Който вдъхва кураж, защото не се страхува. Който приема, за да може да даде и, който дава, за да може да получи. Който вдъхновява, защото е вдъхновен. Който насърчава, защото е насърчен. Който харесва чуждия успех, за да постигне свой собствен и така нататък…

Общото е, че човек винаги прави това, което иска да му правят на него. Прави го за другите и за света. Толкова е елементарно! И никога не причинява на друг онова, което не иска да преживее в първо лице, единствено число, три де, плюс няколко сетива.

Представяте ли си да живеете в свят само с осъзнати хора?

А знаете ли защо сега има няколко милиарда души на тази планета? Горе-долу толкова, колкото някога са живели по нея?

Защото предстоят грандиозни промени и всеки иска да присъства на „шоуто”.
Всички са си купили билет за „спектакъла”. Промените са положителни, в тях няма нищо страшно, но ще присъстват само онези, които искат да останат. Въпрос на личен избор. Единственото сигурно нещо в тази Вселена, е свободният избор. Свободната  воля. Тя е единствената „отправна точка”. Всичко друго е въпрос на предпочитания.

Това е най-якото желание, тъй като включва в себе си и всички останали. А е само едно. И е хубаво човек да замени желанията с предпочитания, а мечтите – с намерения. Желанието е нещо, което ти липсва. Предпочитанието е нещо, което избираш пред друго, когато всичко ти е наред и дори сега си добре. Но обикновено го получаваш, защото не ти пука. Именно защото не ти пука. Мечтата е нещо, което съществува само в бъдеще време, а намерението е нещо, върху което работиш сега.

Вълшебната пръчица ще свърши останалото, ала не без нашето съгласие и не без активното ни съдействие. Така че – помагайите и вие! Представяйте си го този свят! Бъдете за другите това, което искате светът да бъде за вас. Говорете за тези неща. Пишете по този въпрос. Вдъхновявайте с личен пример. Покажете, докажете, че така много по-качествено и по-лесно се живее! Докажете колко тъпо е да лъжеш за лична изгода, защото лъжеш единствено себе си и, в крайна сметка, ще си останеш излъган. Разберете, че докато крадеш за лична изгода, ти всъщност крадеш единствено от себе си и, рано или късно, ще се почувстваш ограбен. Припомнете, че „който нож вади от нож умира” и, че „каквото посееш, това ще пожънеш”.

Тези закони важат от милиарди години и няма да направят изключение за никой от нас, колкото и „специален” да се чувства в момента. Помогнете на себе си, като ми помогнете да реализирам едно съкровено намерение. То включва всички желания, но е само едно, тоест – помага ни да се концентрираме. Отгоре също ще помагат. Говорил съм вече с хората, хехе. Вълшебната пръчица е във ваши ръце. Изборът също е ваш.

Тихомир Димитров

май 21, 2007

Време разделно

 

Живеем във време разделно. За щастие средновековието мина и вече няма опасност еничарите да те набучат на кол, но това не прави проклятието на интересните времена по-слабо. Нашето време разделно е време за раздяла с традиционните ценности и нагласи. Време на драматични промени в абсолютно всяко отношение.
Време е да се разделим с традиционните роли в отношенията между половете. Както съм казвал и преди, все повече жени се нахвърлят бясно върху кормилото на кариерата и енергично катерят йерархичната стълбица в офиса, докато повече мъже предпочитат да излизат в отпуска по бащинство, да се занимават със свободни професии, които не им докарват инфаркт на 50, да отделят време на хобитата си или да се превръщат в гейове.  Визията за средностатистическия мачо от 20 век с жена боса, бременна и пред мивката, докато той кърти кинти за цялото домочадие, започва да мирише на нафталин.
Време е да се разделим с традиционната представа за самото семейство. Децата вече не зависят от своите родители. Обикновено на 20 знаят, могат и виждат много по-далеч от тях. Съвременните млади пътуват, имат свободата да избират и обикновено са наясно със себе си и с целите си в живота. Те не са ограничени  от държавните граници на тоталитарен режим, не са подчинени на деспотичния патриархат в семействата си  и разполагат с всички шансове и възможности на глобалния свят в степен, която е непозната за нито едно предишно поколение.
Време е да се разделим с традиционната си представа за държавата като форма на организация в обществото. Националната държава е, меко казано, демоде. Тя все по-малко успява да контролира обществените процеси. Държавата е лош стопанин, консервативен реформатор и слаб лъжец. Обществата се отдръпват от нея, залагайки на професионалните организации, наднационалните институции и местното самоуправление. Сигурен съм, че след 200 години държавата  такава, каквато я познаваме днес, вече няма да съществува.
Време е да се разделим с традиционната си представа за работа, кариера и успех в живота. Успелите хора в началото на 21 век не са  трудолюбивите и умните, в ядрото на прогреса стоят новаторите, които знаят и могат да правят нещата по-бързо и по-евтино. Променят се представите за лукс и за успех в личен план. Постоянната работа в голяма компания все повече започва да се възприема като постоянна загуба на личната свобода и доживотно финансово робство към банките, ограбващо възможностите за пътуване и социалния живот. Свободното време се превръща в по-търсен лукс от голямата заплата и огромния кредит. Селата и предградията стават по-предпочитани места за живеене от претъпкания, шумен и мръсен  мравуняк на градския център. Масовият начин на работа и на живот, който създава двучасовия автомобилен трафик и препълнените средства за градски транспорт започва да става неудобен за гъвкавите, глобално ориентирани работодатели. Все пак свършената работа е по-ценна за тях от физическото присъствие на служителите им в офиса. Веднъж, прибирайки се два през нощта по Евлоги Георгиев с колата си дадох сметка колко много енергия и време се прахосват от традиционния начин за организация на трудовия процес. Къде бяха стотиците хиляди автомобили, които се тълпяха там по обяд на същия ден? Стояха си по гаражите, а техните собственици си губеха времето с чакане да стане осем, за да могат да загубят още два часа за придвижване до офиса, където пък ще си губят времето в чакане да стане шест, за да загубят още два часа за прибиране у дома. Често работя до три сутринта и се наспивам до след обяд. Вярвам, че съм доста по-продуктивен от гледна точка на количество свършена работа на час, защото никой не ми виси на главата и няма какво да ме разсейва, винаги се трудя добре отпочинал, освен това губя минимум време за придвижване, избирайки за това часовите зони, в които другите принципно не се придвижват. И вече не задръствам улиците. Колкото повече хора започнат да работят по този гъвкав начин, толкова по-добре. Освен това, за какъв чеп ти е офис в центъра, при положение, че ти, служителите ти и клиентите ти няма къде да паркирате пред него? И въобще, как можеш да си ефективен мениджър ако точността на всичките ти срещи е подложена на случайността на  градския трафик?
Време е да се разделим с традиционните си представи за климат и годишен сезон. Окончателно прецакахме времето и ще си платим за това днес, а не някога в далечното минало. Двумесечната есенна мъгла беше последвана от безснежна зима, след която пък дойдоха пролетните тропически жеги и екваториалния дъжд. Всичко, което се случва напоследък ми напомня, че навлизаме в ерата на катаклизмите. Тепърва ще трябва да свикваме с бедствията, наводненията и авариите. Те ще се превърнат в наше ежедневие. Забрави за традиционната ски ваканция през зимата и традиционното напичане на плажа през лятото. Лятното слънце може да те убие, ако не си на сянка и ако не си носиш защитния крем, а зимата дори в планините все по-рядко ще предлага сняг. Сезоните първо започнаха да се сливат, а сега са на път да изчезнат напълно. Следват зимните жеги и летните застудявания. Планетата бавно премества ъгъла на наклона си към слънцето, географските ширини променят своята локализация, полярните шапки се топят, умереният климат се превръща в субтропически, а Осло и Копенхаген потъркват ръчички в очакване да се превърнат в новите Мармарис и Кипър. Започва началото на края.
Време е да се разделим с традиционните си представи за близостта в общуването и любовта. Мина времето, когато разтрепераната от вълнение девойка  с насълзени очи чакаше на бащината си веранда  да мине пощенския дилижанс в неделя след обяд, който трябваше да донесе писмо от любимия й, воюващ по далечни, непознати земи. Днес няма далечни, непознати земи. Двадесет часа полет и две хиляди долара. Това са размерите на света в най-дългата му част.  И дори гаджето й да работи като ай ти специалист в Сингапур, тя се вижда с него всеки ден по видео чата. Толкова често, че дори започват да си омръзват в един момент. Всеки ден пишем и получаваме имейли от десетките си приятели, пръснати по целия свят. После, като се видим на живо, мълчим пред пълните халби, защото се оказва, че няма какво да си кажем. Всъщност, ние никога не сме се разделяли. Хората се влюбват, сприятеляват се, изневеряват си и се намразват по Интернет, понякога без да са се докосвали дори. Изживяват драмите на три поколения от миналото в рамките на един календарен месец. Не искам да си представя как ще изглежда Second Life след 30 години….Живеем във време разделно. Ще се разделим с всичките си навици и традиционни възприятия и само ако заедно с тях успеем да оставим предразсъдъците в миналото, само тогава ще получим втори шанс да се усмихваме щастливо дори през утрешния ден.

Тихомир Димитров

май 16, 2007

За високия стандарт

Kазват, че ако постоянно отхвърляш всичко друго, освен най-доброто, то има голяма вероятност наистина да го получиш. Ако в планината подминеш жаден осем мръсни локви, накрая със сигурност ще  пиеш от най-чистия извор. Ако си взискателен и допускаш в живота си само най-качествените хора, ако бутнеш триците в страни, защото предпочиташ белия хляб, колкото и да си гладен, Съдбата ще разбере, че не се храниш с трици и ще спре да ти ги дава. Вярвам, че всяко нещо, което правим, казваме и мислим, дори най-малкото, се записва някъде и има значение. Най-вече за самите нас. Вярвам, че сам можеш да определиш пътя на своя живот и със силата на волята и мисълта си можеш да очертаеш пътеката на собствения просперитет през хаоса на заобикалящата ни действителност, само защото така си пожелал. Всичко, от което се нуждаеш е вяра, воля и желание, плюс щипчица късмет на вкус.
Говоря за високия стандарт. Не визирам високия жизнен стандарт на дебелата Берта от Бавария, която съвсем незаслужено получава колкото един екип индийски програмисти, за да не работи. Говоря за високия стандарт по принцип. За непримиримостта с гадните, повърхностни, некачествени работи.  За отношението ти към света.
И понеже съм практичен човек, веднага ще се бетонирам с примери. В автобиографичната книга на Салвадор Дали четох, че в  най-мизерните години от живота му в Мадрид, когато буквално е приритвал от глад, винаги е бил готов да даде последните си стотинки за вечеря в скъп ресторант с жена си, където да похапнат скромно, но луксозно, вместо да спестяват за сухари. Никакъв компромис с удобствата и лукса. Точно този тип хора по „необясними“ причини успяват в загадъчния и объркан свят, в който живеем. Защото знаят кое е най-доброто за тях и не са склонни да правят никакви, ама никакви  компромиси с него.
Да имаш висок стандарт означава да имаш завишени изисквания към живота и света по принцип. Знам, че повечето от нас са възпитавани от малки да бъдат непретенциозни, овчи души, но това съвсем не е правилно. Американските деца ги учат, че като пораснат трябва да станат президента на САЩ. Америка е най-богатата страна на света. Да имаш висок стандарт не означава, че ще търпиш глупава и грозна жена, само защото се чувстваш самотен. Изобщо, скромността „краси” простака, а не истинския човек. Последният има високи  изисквания, но те са подкрепени и от високи възможности. Твърде често се случва така, че възможностите ти  да бъдат недооценени  по една или друга причина. И точно това са моментите, за които трябва да благодариш, вместо да се отчайваш и примиряваш. Те ти дават инерция да се пребориш за нещата, които считаш, че ти принадлежат по право. Ако имаш висок стандарт, разбира се. Замислете се какво означава дъното за удавника? Чудесна възможност да се оттласка обратно към белия свят, ето какво. Винаги съм респектирал хората, които нямат какво да губят, защото именно те са най-силни. Само когато ножът опре до кокал се разбира колко струваш всъщност. И дали ще се оставиш да те прегазят или ще се превърнеш в гигант. Нямаме си дори бегла представа колко голям процент от днешните най-богати хора на света са били абсолютни сульовци и пульовци в началото на своята кариера. Собственикът на софийския и десетки други бизнес паркове по света, например, хер Линднер, е събирал фасове  по улицата и мечтата му е била да емигрира във Финландия, за да строи дървени къщички за птиците, с които да си изкарва прехраната. Притежателката на най-голямата фирма за почистване по домове и офиси в Ню Йорк е започнала като обикновена чистачка. Ингвар Кампрад е бил прост, провинциален фермер. Днес притежава ИКЕА. Почти всички велики хора са имали своите ниски прагове на съществуване под нулата. Те също ходят до тоалетната и единственото, което ги различава от теб и мен, с изключение на щипчицата късмет, може би, е фактът, че никога не са били готови да се примирят със съдбата си и винаги са искали още, повече, всичко. Защото са знаели, че  го заслужават.
Аз съм за високия стандарт. Високият стандарт означава да не ядеш разваленото яйце само защото те мързи да отидеш до магазина да си купиш ново. Той се крие в най-малките детайли от бита, но може да има решаващо значение за глобалния облик на твоя живот. Високият стандарт означава, ако в един момент прецениш, че заплатата ти е твърде ниска  и, че заслужаваш много повече, да не губиш нито секунда  преди да си поискал повишение или да си бил дузпата на шефа. По-добре да си изгладуваш високия стандарт. Тогава в космическия тефтер ще пише, че не ядеш трици. И е много вероятно да получиш нещо хубаво в замяна.  Ако си трайкаш и чакаш  да дойдат по-добри времена, ще получиш това, което в действителност заслужаваш – абсолютно нищо.
Има една поговорка: „Съдбата обича смелите”. Мисля, че тя е създадена, за да описва високия стандарт. Всичко на този свят опира до достойнството, силата на характера и уважението към себе си. Това са три неща, с които компромиси не трябва да се правят. Четвъртото е високият стандарт.

Тихомир Димитров