Писателският блог на Тишо

септември 13, 2016

История на историята

IMG_20160629_165350

Става дума за „Аварията“ (2015) и за нейното продължение: „Ново небе и нова земя“ (2016). Публикувал съм двата романа в един общ том, защото са две части на една обща история. Книгата не се разпространява в книжарниците. Можете да получите копие (ако желаете – с автограф) единствено от автора. Където и да се намирате по света. Ето как.

Всяка история си има история…

Когато някое заглавие ми привлече вниманието, аз първо „изяждам“ текста, но „бръкне ли ми под лъжичката“ авторът, започвам да се интересувам от историята на неговата история. Търся как, кога и къде е живял, при какви условия е писал? Питам се: Какво го е накарало да „изплете“ точно този „пуловер“ от думи в точно този „цвят“ и с тази „кройка“? ЗАЩО го е направил? Всичко това ми помага да разбера малко повече за живите хора, които създават литературата, а понеже се афиширам като „писател“, понякога имам удоволствието, дори, да разговарям с тях – с живите автори – нещо, което, уверявам ви, има правото да буди завист у вас, тъй като хората на въображението са сред най-интересните събеседници на планетата… Дори филмите, които гледате, са правени по истории, съчинени от тях…

Дойде времето да ви разкажа историята на моята история и да прекъсна всички „спекулации“ по темата в зародиш. Не, че ще тръгнете да „спекулирате“ с произведението на един никому неизвестен автор, но все пак – знае ли човек? Бидейки си взаимно непознати, ще се почувствам изключително дискомфортно един ден, макар и от отвъдното, ако леваци, които нямат никаква представа за какво иде реч, започнат да упражняват неграмотния си словоред на тема: „Какво е искал да каже авторът?“.

Сега авторът ще ви каже какво точно е искал да каже авторът… Кога. Как. И защо.

Всичко започна през 2010 година. Тогава се роди един сборник с разкази:

33_blacklady

Можете да си го свалите напълно безплатно от ТУК (отваря се в нов прозорец).

Поставих си за цел да разкажа 33 любовни истории, нищо повече. Някои от тях са отвратителни, други са впечатляващи, трети са скучни, четвърти ще ви погнусят или ще ви се сторят неразбираеми заради странните фетиши в тях. Няма как, Любовта е винаги сложна тема, а моята задача тогава беше не само да пиша за Любовта по принцип, а да пиша за Любовта в нейните най-различни отклонения: между мазохиста и Садистката, между Архангела и поклонника, между Вампирката и ловеца, между човека и Бога, между Богаташа и неговата държанка, между студентите в общежитията на Студентския град. И така нататък…

33 любовни истории. What u see is what u get.

Сборникът започваше с водещата новела: „Когато токът спря“ (прочетете я цялата, отваря се в нов прозорец).

Там ставаше дума за любовта между Адам и Юлия на фона на колапса на цивилизацията такава, каквато я познаваме. Всичко щеше да бъде наред, ако Адам не беше поискал ръката на своята дългогодишна приятелка Фани, дъщеря на богат търговец, малко преди да срещне Юлия, която да му напомни, че в панталоните му има нещо, което отдавна е забравил как се използва. Или поне – забравил е как се използва със страст… Юлия е художничка: по-красива, по-млада, по-различна. И влюбена в него. От пръв поглед. Изправен пред трудния избор между долната и горната глава (имайки предвид бъдещето, което евентуалният му тъст е готов да му предложи, ако се ожени за Фани) Адам отива за съвет при най-добрия си приятел… Онзи тъкмо се е накозил приятно и въобще не му дава ценни / практични съвети за живота, света и всичко останало…

Колко тъпо! Все едно гледате 8999-ия епизод на „Дързост и красота“, нали?

Само дето в „Дързост и красота“ електричеството (на цялата планета) не спира точно в най-сюблимния момент, баш преди развръзката, и зрителят, респективно читателят, не остава, меко казано, „недоклатен“. Дълги години ми „досаждаха“ читатели с имейли да я продължа тази история. Настояваха. На мен пък ми се искаше да продължа „Дневниците на похотливия милионер“ (отварят се в нов прозорец), но към тях малцина проявиха интерес, въпреки че това е едно от най-„гениалните“ произведения, които някога съм писал, хехе.

Колкото и да е „гениален“, обаче, съвременният автор е преди всичко слуга на своите читатели.

И така, през 2015 година се роди романът „Аварията“:

Avariyata_Kor

Можете да си го свалите напълно безплатно от ТУК (линкът се отваря в нов прозорец).

Стана ми интересен този Адам. Реших да го „накажа“ заради това, че мисли само с долната си глава.

Но вместо да го убия го обезсмъртих. Стана в продължението, което излезе на хартия заедно с „Аварията“ през 2016 година (Ty, Miss Stela!):

Novo_Kor

Продължението не можете да си го свалите безплатно от никъде, защото е крайно време да си купите книгата с двата романа, използвачи такива! 🙂

Надявам се да схващате грубия ми хумор. Издал съм толкова малко бройки, че и без това няма да има за всички… Книгата не се разпространява в никакви книжарници, предназначена е само за читателите на този блог и рано или късно ще „освободя“ продължението на „Аварията“ в интернет, но това е все едно да чакаш днешния филм от кината да ти го пуснат след две години по телевизора…

Предлагам ви да започнете с „Аварията“ (теглете от ТУК), за да видите дали ще ви се чете продължението изобщо…

Предупреждавам, че историята хапе злостно (както само изгладнял плъх може да заръфа палеца на заспал войник), че не е за деца и, че има вече сбъдващи се прогнози в нея, защото, рано или късно, прогнозите от един добър научно-фантастичен роман трябва да започнат да ги дават по телевизията, но не като стар филм, а като актуални теми от новинарския блок… Искрено се надявам „прозренията“ ми да спрат до тук и всичко останало да си остане просто една зла параноя.

Предупредени сте.

Тихомир Димитров

май 25, 2016

Как НЕ се прави пътепис

qrgbwebwe

Изт: onajunket.com

Гълтам всякакви пътеписи с голямо удоволствие. Чета ги в печатни издания, чета ги онлайн, чета пътеписи, където намеря… Сигурно няма ден, който да не започва поне с един пътепис в тоалетната сутрин (на смартфона). И да не завършва с втори в леглото вечер (за предпочитане – на хартия). Освен това много обичам да пътувам и, също така, да пиша пътеписи. Правил съм книги-пътеписи, дълги пътеписи, кратки пътеписи, средни пътеписи, всякакви пътеписи…

От толкова много пътеписи мисля, че най-после разбрах как НЕ се прави пътепис.

Ще наблегна само на баналностите, които често се повтарят, за да ги избягвате:

Станахме в пет сутринта. Къде са паспортите? Ужас, детето има температура…

На никого, ама на НИКОГО не му пука за битовите ви неудобства и проблеми. Целта на всяко пътуване е да ти създаде известен дискомфорт, който да те извади от рутината на ежедневието. Хората затова обичат да пътуват. Ако съм отворил пътеписа ти за Венеция, примерно, то е защото искам да видя Венеция през твоите очи, дори вече да съм ходил там, а не защото ме интересува какво си ял и дали си акал, преди да пристигнеш на място. Започвайте направо с дестинацията.

Полетът ни се забави с три часа, нелюбезната жена зад гишето ни се накара, а кафето на летището беше ужасно. 

Бе на кого му пука? Ти си просто един от стотиците милиони пътници, които днес ще се придвижат от точка А до точка Б по земното кълбо чрез въздушен, воден или сухоземен транпорт. Ако си бежанец, който за малко не се е удавил край бреговете на Италия, става да споделиш. Ако си свалил стюардесата – също. Ама ти си просто един скучен турист. Поредният. Започвайте направо с дестинацията, да му се не види!

Там ядохме X,Y и Z. Беше много вкусно! Препоръчваме.

Нека да се разберем по един важен въпрос: в първо лице множествено число („ние”) имат правото да се изказват само: а) бременните жени, б) царските особи, в) папата и г) хората с глисти. Това не е чак толкова важно. По-важното е, че няма как да споделите вкусовите си рецептори с читателя посредством текст. Снимането на храната също не помага. Да, може да споделите един-единствен местен деликатес, който сте опитали и е нещо неземно, но 99% от пътеписите напоследък са за плюскане и само 1% се концентрират върху дестинацията. Започнете направо с дестинацията.

Снимките: Аз пред замък. Аз пред статуята на едикойси. Аз пред езерото в парка и зад мен – лебед.

Мислите ли, че украсявате замъка? Че му придавате някаква допълнителна стойност? Ами парка? Дали статуята на едикойси става по-значима от това, че вие сте решили да застанете пред нея, подобно на всички останали единици от стадото, наречено „туристически поток”? Наблегнете на дестинацията! Вашия пътепис хората ще го четат заради мястото, а не заради вас… Собствените (авто)портрети може да си ги запазите за най-близките в семейството. Гарантирано и на тях ще им писне, но поне ще се правят, че им е интересно – все пак сте роднини.

Подробностите за хотела. Колко широка е банята. Къде се намира асансьорът…

Всички хотели по света си приличат. Настаняването може да бъде любопитен фрагмент от пътеписа ви само ако гостувате на местни, които предлагат съвсем различен поглед върху дестинацията, от гледна точка на хора, които вече живеят там, при това – отдавна. Техният бит за читателя ще бъде интересен. Примерно, отивате в Хавана да живеете при кубинско семейство в стара къща от колониалната епоха. Споделяте ежедневните битови грижи и неволи на семейството, да речем – къпете се заедно от бидон в двора, защото няма вода. Или участвате в производството на домашен ром. Помагате им да си ремонтират старата „Чайка” с подръчни материали. Научавате се да свирите на китара. Приготвяте ястия по домашни рецепти, които не ги знае дори le chef в най-оборотния кубински ресторант в Ню Йорк. Танцувате на улицата заедно под дъжда. Тогава да. Но масовият туристически ол-инклузив пакет е по-изтъркан дори от изтривалката пред входа на родния ви дом – на никого не му пука.

Тонове суха информация за забележителностите, която читателят може и сам да си намери в интернет. Ако му е интересно…

Даже да не сте пейстнали инфото най-нагло, какъв е смисълът? Разкажете своето лично субективно преживяване! Историята на Айфеловата кула не е нито лично, нито субективно преживяване. Сложете един линк за по-любопитните и продължавайте нататък… Освен ако не можете да преразкажете историята в хумористичен стил, например. Тогава вече е друго.

Три милиона снимки на детето ви пред някакъв фонтан:

Бабите ще плачат от умиление със сигурност, но не и вашият читател. Той ще се разплаче от скука в най-добрия случай. Напразно си мислите, че хората by default харесват деца. Това не е вярно! Хората by default са егоисти. Те харесват своите деца. И вие не правите изключение от това правило…

Още подробности за храната в хотела:

Навсякъде сервират бъркани яйца за закуска. Ако сте отседнали в място, където нощувката се равнява на средната надница за града, държавата или района, със сигурност няма какво ново / интересно да споделите. Ако сте били в Риц и сте си поръчали по румсървис хайвер от белуга, докато чакате да ви внесат роял в хола на кралския апартамент, защото на гости ще идва сър Елтън Джон, тогава вече е друго…

Снимки на местната валута:

Обикновено показват пачка супер обезценени банкноти, разпръснати върху масата, с която можеш да си купиш максимум кутия цигари. Вижте: „Тонове суха информация, която читателят може и сам да си намери в интернет” по-горе.

Пиянски снимки:

Напили сте се в чужина? Ехаа! Ама верно ли? При това на Нова година? Колко оригинално!

Информация за най-тъпите развлечения, взети направо от туристическата брошура:

Например: колко струва разходката с корабче по канала, колко време продължава, откъде точно тръгва, разписанието му и т.н. Не, че е лошо, просто издава липса на въображение.

„Перифразиране” на местните цени в лева:

Кафенце за 14 лв и чайче за десет? Еми, целият град сигурно разчита на доходите от туризъм. Има причина местните да получават за ден колкото изкарвате на месец в България. Това всички го знаем. Освен това знаем, че в Швейцария е скъпо, а в Бангладеш – евтиния. Просто не е интересно.

Размазани снимки с лошо качество:

В аматьорското порно, пардон – в аматьорските пътеписи напоследък снимковият материал сериозно преобладава над неграмотно написания текст, като обем. Само по себе си това е лошо. Още по-лошо е, когато снимките не стават за гледане, защото не се вижда нищо на тях. „Авторът”, който вкарва максимум по едно изречение с пояснения между некадърните си фотографии и допуска по 16 правописни грешки на ред, сигурно си мисли, че спазва правилото: „едно изображение струва колкото хиляда думи”, но в неговия случай то струва точно колкото 1000 думи без единицата в началото…

Текст, пълен с правописни грешки:

Всеки има правото да се изказва в интернет, но това все още не значи, че е способен да премине успешно матурата за седми клас…

Кратък речник на чуждите думи, най-вече: „обичам те” и „наздраве”.

Ще ви открия една малка тайна: сочната псувня е за предпочитане, понеже я няма в разговорника.

Купища детайли за туроператора и за скучните допълнителни екскурзии, които предлага:

Отново един линк ще бъде напълно достатъчен. Ако чак ТОЛКОВА държите да споделите.

Снимки на закупени евтини сувенири от някоя сергия:

Евтините туристически сувенири в цял свят си приличат подобно на тризвездните ол-инклузив хотели. Банални са до притъпяване.

Елементарна транспортна логистика:

Колко струва билетчето за градския транспорт, картата за деня и т.н. Бас хващам, че има ценоразпис на място. Всеки, като пристигне, може да се ориентира. Ако не знае, ще пита. Виж, в случай, че сте пътували с кучешки впряг през полярната нощ или сте взели хеликоптер / ледоразбивач на стоп, тогава вече има с какво да зарадвате своите читатели.

„Премеждия”, които всъщност не са никакви премеждия:

Например, ударили сте си малкия пръст на крака. На кого му пука?

Подробна информация за хора, които читателите не познават:

Ако сте обядвали в президентския дворец на някой диктатор, след като ви е поканил на екзекуция на политическите си врагове, определено има какво да споделите с читателите. За личността на вашия домакин. Ще ни бъде интересно да разберем даже какъв цвят са били салфетките върху масата за хранене. Но, ако сте били на семинар с „оригинален” водещ или ви е развеждал смешен, смахнат екскурзовод из някакви руини, едва ли можете да убедите аудиторията си какво невероятно чувство за хумор е притежавал.

Бай Ганьовски номера:

Икономисали сте 5 евро? Минали сте гратис в метрото и даже не са ви поискали билетчето за проверка? Пресичате улиците на червено? Браво на вас! А сега можете да изтриете целия пътепис и никога повече да не ни занимавате със своята посредственост. Когато нещо се среща толкова често, то не е интересно, интересни са само изключенията, за сметка на правилото. А целта на всеки пътепис е точно такава – да бъде интересен.

Информация, която всички знаем:

Че в Дубай има закрита снежна пързалка. Че из Венеция се придвижват с лодки по каналите. Че Рим е „вечният град”. Тези неща всеки ги знае. Губите своето време, губите и времето на читателите, за да им докажете, че сте поредното клише, лишено от всякакво въображение. Всъщност, целта ви е просто да се изфукате, че сте били там, нали? На никого не му пука, приятели!

Дребен алъш-вериш:

Купили сте за две евро някакъв боклук, който преди това е бил обявен за десет евро на сергия в Мароко? Еваларка! Метнали са ви при всички случаи, защото това им е работата. Нали не смятате, че сега някой ще ви наеме за контрактор в международна компания, впечатлен от вашите умения да „преговаряте” с уличните търговци в страна, където дори не знаете езика?

Местните не са чували за България, но знаят кой е „Стоичков”?

Бас хващам, че знаят и кой е Марадона…

Ще спра до тук, за да не се депресирате максимално, спомняйки си последните няколко пътеписа, които сте публикували в интернет. Споко, моите не се различават съществено от вашите. Просто споделям малко личен опит.

Тихомир Димитров

януари 29, 2016

Съжителство, владичество, господство или робство?

efbwegwe

Изт: thinkpoint.wordpress.com/

От интерес ми към историята знам доста за робството. И няма как при положение, че това е доминиращият икономически и обществен строй през по-голяма част от познатата ни история. Ето какво представлява робът от гледна точка на историческото познание:

1/ Робът е собственост. Отнети са му всички граждански и човешки права. Робът е чисто и просто вещ, с която притежателят може да разполага както намери за добре.

2/ Робът е инструмент. Казано по-точно, робът е средство за производство. Жива сила. По това той никак не се различава от впрегатните животни например.

3/ Робът е затворник. Той няма свободата на придвижване като останалите жители. Ако отива някъде, той го прави само по волята на своя притежател, с неговото знание и по негова заповед, например за изпълнение на конкретни задачи.

4/ Робът не плаща данъци. Бидейки лишен от своите права, той е освободен и от всички задължения, които имат свободните жители, в това число: обществено-полезен труд, служене в армията и плащане на данъци.

5/ Робът не може да притежава, да наследява и да оставя в наследство имущество. Бидейки лишен от всякаква собственост, той самият е превърнат в такава.

6/ Децата на робите са собственост на техния господар. Всички. Без изключение.

Това са основните шест характеристики на роба. С малки флуктуации те се запазват непроменени през целия робовладелски строй, а и след него, тъй като знаем, че на места (в САЩ) робството продължава да съществува като легална система чак до втората половина на 19-ти век. Робството съществува и днес по света, но вече е нелегално.

Сега, нека да видим дали покореният от османските турци бълграски етнос отговаря на историческите характеристики на роба, точка по точка:

1/ Не, освен в случаите на отвлечени, военнопленници и прочие, които умишлено са продадени в робство. Такива има при всяка средновековна (и не само) война. Във всеки случай целият български етнос няма как да попада в тази категория дори в най-лошите години след опустошението, нанесено от завоевателите по българските земи.

2/ Не, с изключение на специално продадените като роби отвлечени и военнопленници. Виж по-горе.

3/ Не, защото има достатъчно сведения, че българи са пътували в целия познат дотогава свят. По собствена воля.

4/ Не, защото българите са плащали данъци на султана, били са принуждавани да полагат обществено-полезен труд (ангария), а някои от тях и да участват в армията, при това в най-елитните й звена (Еничарския корпус). Такива неща са абсолютно немислими за един роб. Както разбрахме, освен от всички права, той е лишен и то всички задължения на свободните жители.

5/ Не, защото има достатъчно сведения, че българите са можели не само да пътуват в целия познат тогава свят, но и да търгуват, да трупат богатство, да наследяват и да притежават имущество. Разкошните им чорбаджийски къщи сега са основни туристически забележителности във всички по-големи и по-малки градове на страната. Собственикът на Кордопуловата къща в Мелник си е викал Виенската филхармония у тях. Да му свири на ушенце. По турско. Не мога да си представя как един роб би могъл да направи това. Разбира се, бедни и богати е имало и тогава, а бедните винаги са били мнозинство, но това важи и за турското население.

6/ Не, защото с изключение на „кръвния данък“ (девширме) прилаган в началните години след окупацията, децата са си били на техните родители, при това дори еничарите не са били роби след завършването на своето обучение, а елитната войска на султана – нещо като преторианската гвардия за Римския император.

Излиза, че думата „робство“ от историческа, терминологична и научна гледна точка е абсолютно сгрешена. Това просто е не-истина, насаждана от пропагандата на комунистическия режим упорито, в продължение на десетилетия, докато не получава достоверност в общественото съзнание на принципа: „една лъжа като се повтори стопъти, става истина“. Съвсем отделен е въпросът дали българите под турска власт са се чувствали като роби и дали са имали сложния терминологичен апарат, с който разполагаме днес, за да обяснят своето положение под чуждата власт. Да, кошмарно е било. Да, мачкани са били от завоеватели, изповядващи чужда религия. Да, насилвани, изтезавани, убивани, отвличани и продавани са били в робство, но не са имали статута на роби. Просто е трябвало да преживеят кървавия погром над един народ, загубил една тотална война. През Средновековието не са си поплювали много с победените.

Познавайки историята мога да ви гарантирам, че българският феодален селянин се е доближавал значително повече до статута на роба. Говоря за онези славни времена през Средновековието, когато България е била могъща и самостоятелна държава, управлявана от мъдри и силни царе. Не омаловажавам тяхното място в историята, дори напротив – гордея се с държавническото чувство на великите български князе и царе, но да си припомним, че освен аристокрацията и свещениците, повечето хора са били крепостни селяни – поне до развитието на средовековния град и до разцвета на занаятите. Но дори тогава свободните селяни, занаятчиите, пътуващите музиканти, търговците, иконописците и прочие са били нищожна част от населението, в сравнение с феодалните селяни. А те са били истински роби, защото:

1/ На практика собстеността им е била отнета. И с тях феодалът е можел да разполага както намери за добре.

2/ Били са инструмент, средство за производство – жива сила за обработване на земята и по това не са се различавали значително от впрегатните животни, например.

3/ Свободата им на придвижване е била отнета. Затворени са били в рамките на феодалното стопанство за цял живот и са имали право да го напускат само по поръчение на своя господар. Бягството се е наказвало сурово.

4/ За разлика от роба, феодалните селяни е трябвало да плащат данъци, да полагат принудителен обществено-полезен труд (строителство на мостове, пътища и др.), както и да служат в армията. Тоест, правата им на свободни жители са били отнети, но не и задълженията.

5/ Цялото им имущество е било под контрола на феодалния господар, ако изобщо са притежавали такова.

6/ Децата им също са били крепостни селяни. Всички. Без изключение. Единственият изход е бил да се прославиш на бойното поле или да станеш монах / свещеник. Ако ти разреши феодалният господар. Самоотлъчването, по каквато и да било причина, се е наказвало сурово.

Сведения за положението на селяните намираме в съчиненията на Презвитер Козма и на Йоан Екзарх.

И така, след като думата „робство“ е терминологично сгрешена, с какъв термин да я заменим?

Съжителство, владичество или господство?

Думата „съжителство“ премълчава недоброволния, насилствен характер на положението. „Съквартирант“ и „съкилийник“ не са синоними, нито „надзирател“ и „арестант“. Така че отпада. Виж „господство“ или „владичество“ е съвсем друго нещо. Със сигурност османският етнос е имал господстващо положение спрямо българския – можел е да участва във властта, разрешено му е било да носи оръжие и т.н. Ползвал се е с одобрението на официалната власт и религия. Последните са си затваряли очите за много от престъпленията и посегателствата му над подчиненото християнско население. Терминът „османско иго“ е много по-близък по значение до „османско владичество“ и „османско господство“, отколкото до „османско робство“ – това за всички, които обичат да цитират „Под Игото“. Ако сте я чели, там има една хубава глава – „Радини вълнения“ – единадесетата, ако трябва да сме точни. Става дума за една хубава учителка. „Сега Рада служеше като учителка на девойките от първия клас, с хилядо гроша годишна заплата.“ На робите не им е позволено да ходят на училище, камо ли да преподават… И със сигурност не получават заплата.

Що се отнася до Паисиевата история, Ботевата поезия, Захари Стояновите записки, Вазовите романи, песните, легендите за Крали марко с трите синджира роби и т.н., пак повтарям – това, че де-юре българите не са били роби на своите завоеватели, не им е пречило де-факто да се чувстват като такива. Терминът „турско робство“ възниква още през Възраждането в националното самосъзнание. Използва се в народния фолклор. Навлиза в печатното слово и става контрапункт на освободителните борби. Едва по-късно е прегърнат от комунистическата идеология, за да се превърне в неразделна част от официалната пропаганда.

Ако държим децата ни да бъдат обучавани правилно, те трябва да знаят за всички жестокости по време на чуждото владичество и господство по родните им земи. Но не и да бъдат възпитавани като потомци на роби…

Тихомир Димитров 

февруари 17, 2015

Мъжете са лесни

egb

Изт: the-dating-genie.com

В началото подходих наивно към сайтовете за запознанства. Мислех, че ще ми помогнат да си намеря приятелка. Как я докарах до това положение ли? Ами, много лесно: гаджето ми избяга с чужденец, приключи следването и купонът свърши! Знаете как е: от работа вкъщи, от вкъщи – на работа. Социалният кръг се стеснява и накрая оставаш сам. Повечето ти приятели са семейни. Липсва среда, липсва и възможност за нови връзки. Остават само сайтовете за запознанства, а те са пълни със самотници като теб.

Та, в началото подходих наивно. Регистрирах профил, качих няколко снимки, описах се достоверно и зачаках. Нищо. От близо 30 000 жени в десет сайта за запознанство нито една не пожела да ме заговори. „Окей – реших аз – сигурно е като в реалния живот. Мъжът трябва да направи първата крачка.” Прекарах дни наред в разглеждане на женски профили. Чувствах се като дете в сладкарница. Внимателно подбирах дамите, на които да изпратя съобщение. Бях изискан, възпитан и мил в обръщението си. Написах близо 200 уникални писма. И зачаках. Отново нищо. Никоя не ми отговори. Дали не бях прекалено нетърпелив?

Започнах да изпращам съобщения само на момичета, които са онлайн, за да съм сигурен, че ги получават в реално време. Стигна се до размяната на две-три реплики и толкоз. Това беше резултат от близо едномесечен труд! Побеснях. Съотношението мъже към жени в сайтовете за запознанство сериозно надделяваше в полза на мъжете. За да привлека вниманието на женската аудитория, трябваше да сменя „имиджа”. И го направих.

Изтрих профилите навсякъде. Избрах най-неизвестната австралийска агенция за фотомодели. Свалих портфолиото на най-неизвестния австралийски манекен. Редактирах снимките с фотошоп, за да изглеждат като любителски. В новите профили писах, че съм син на разведени родители – баща англичанин и майка рускиня. Излъгах, че прекарвам половината си време в Лондон, където имам собствен апартамент, а другата половина в Москва и Петербург, където помагам на майка ми в управлението на рекламната й агенция.

Подбрах 30-те топ мацки в сайта. Изпратих им едно и също съобщение. Още не бях привършил с копи-пейста, когато отговорите заваляха.

Близо две седмици се забавлявах да въртя около малкото си пръстче най-алчните курви в нета. Бях щедър на обещания: предлагах им да ги разходя из Лондон, изкушавах ги със скъпи подаръци, модна кариера и живот сред елита. Игнорирах всяка на момента, в който приемеше нещата твърде сериозно. Прекарвах цели нощи в чатене. Дадох пълна свобода на творческото си въображение. В един момент ми писна. Разбрах, че трябва да се превърна в човека от профила, ако искам да си намеря приятелка – такава, която да става за показване. С други думи, нямах никакъв шанс!

Тогава се превърнах в „жена”. За пореден път изтрих всички профили и създадох нови. Бях научил достатъчно за поведението на жените онлайн. Реших да се възползвам от новите си знания. Качих примамваща галерия и обещаващо резюме. Е, този път буквално ме заляха от съобщения! Всеки път, когато влизах в някой от профилите, заварвах тонове писма: от загорели чекиджии, мускулести „батковци” с Бе-Ем-Ве-та, съмнителни „бизнесмени”, порно актьори и обикновени воайори. Така се запознах със Сахиб. В сайтовете за запознанства има много индийци, които копнеят за бяла плът. Именно те са най-лесни.

Сахиб беше разведен адвокат. Говореше зле английски, имаше малък опит с интернет, голям нагон и пилешки мозък. Супер наивно копеле! Разигравах го близо три седмици. Изпращах му още и още снимки от „личния” си архив. Пишехме си часове наред за неговия истински и за моя измислен живот.

Дойде неизбежният момент, в който трябваше да се чуем по телефона. Спешно се нуждаех от женски глас! Сестра ми първоначално отказа да съдейства. Нарече ме „идиот”, но срещу сто лева промени мнението си на 180 градуса. Изведнъж се превърнах в „гений”. Обещах й още толкова, ако изиграе ролята добре. Накарах я да прочете логовете от чата, за да е подготвена. Купих предплатена сим карта и една вечер той се обади.

Говориха близо два часа! Сахиб налапа стръвта заедно с въдицата! Вече нямаше съмнение, че жената на мечтите му е истинска! Превърнах се в заплаха за човечеството – красавица с интелект. За нещастие на индиеца „красавицата” беше „обещана” на друг. Строгият й баща не търпеше никакви възражения! И Сахиб предложи да ме „спаси”. Изрази желание да докаже сериозността на намеренията си чрез скъп подарък.

Естествено, нямаше как да ми го прати у дома, заради „строгия баща”, затова му дадох номера на пощенска кутия, която регистрирах в съвсем друг град. Получих дискретна кутийка, в която се мъдреше златен годежен пръстен с диамант и успях да го продам за 2000 долара! Последваха още подаръци. Месец по-късно дойде пластика с няколко хилядарки. Пин-кода получих по имейл. Парите трябваше да ми послужат да организирам бягството си от България, да купя самолетен билет и да замина за Индия, където Сахиб вече стягаше нов дом за европейската си жена. Ежедневно ми изпращаше снимки от жилището с изглед към морето и любовни стихове. Никой нямаше да попречи на „любовта” ни!

За нула време щях да се превърна в милионер!

Та Сахиб беше само един от многото!

Сега излежавам ефективна присъда. Виновна е алчността – моята и тази на сестра ми. Като разбра, че не мога без нея, тя започна да ме изнудва. Стоте лева, които получаваше за разговорите с индиеца, вече не бяха достатъчни. Разбрахме се да делим плячката 50 на 50. Междувременно „зарибихме” и други мъже – самотни турци, американци, араби, англичани. Сестра ми спря да ходи на работа, защото изкарваше повече от телефонни разговори у дома.

За съжаление, реших да премълча един от малките подаръци на Сахиб, но тя разбра и направо пощуря! Скарахме се жестоко. Реши да послуша „гузната си съвест” и отново се върна на работа. Остави ме сам с цялата бъркотия. На всичкото отгоре пратила имейл на Сахиб, разкриващ истината за измамата. Той позвънил на българското посолство в неговата страна, оттам се свързали с тукашните власти и куките ме закопчаха, докато водех интервюта по скайп с жени, които имат приятен глас. За надомна работа с висок доход. Сестра ми получи условна присъда за съучастие. Натопи ме и си спаси задника.

Най-тъпото е, че в затвора нямаме интернет. Времето тече бавно и всеки ден изоставам по малко от новостите. На едно свиждане ми обясниха за невероятните възможности на социалните мрежи, които постепенно измествали сайтовете за запознанства. Когато изляза оттук мисля да започна всичко отначало!

Но този път ще организирам нещата перфектно и ще стигна далеч. Сега разполагам с много време за размисъл. Веки ден получавам нови идеи, които внимателно си записвам. Пъзелът се намества парче по парче в главата ми. Така посрещам утрото с усмивка! Междувременно сестра ми замина за Индия и се омъжи за Сахиб. Индийците никога не се отказват! Тъпа кучка. Така й се пада.

Късият разказ е жанр в художествената литература, което ще рече, че героите и сюжетът му са плод на авторското въображение. Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна. 

Тихомир Димитров 

януари 31, 2015

Нърдовете наследиха света, но все още не го знаете

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 5:17 pm
Tags: , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

asfbfb

Изт: nerdyapplebottom.com

А може би и те не го знаят. Репликата е от филма „Алгоритъм”. Използвам английския термин, защото не мога да открия българския му еквивалент. Гугъл преводачът предлага „маниак”, но това, някак, не е точното определение. Намирисва на педофилия и на сексуални извращения. Не става и „зубрач”, защото е по-близко до гийк. Пък и зубрачите рядко са добри практици…

В различните дефиниции за „нърд” из нета четем: „стеснителен човек, на когото му липсват социални умения и е отегчително задълбочен в специфична сфера на знанието” или „тясно специализиран експерт в дадена техническа област”. Има и аналогии с аутист, гений, лузър, загубеняк. Все неточни определения.

Според речника на Кеймбридж, нърд е „личност, в повечето случаи мъж, който не е физически привлекателен и се държи странно в обществото”. Второто им определение е за „личност с краен интерес и задълбочени познания в даден предмет, обикновено сързан с компютрите”. Друг авторитетен речник, пък, определя нърда като: „…стеснителен, непохватен, заслужаващ състрадание човек, който не притежава соцални умения и е болезнено отдаден на скучните си занимания, свързани с изучаването на определена научна материя.”

Както и да дефинираме нърд, схващате значението.

Нърдовете са новите магнати, модерните милиардери. Силиконовата долина е пълна с тях. Бил Гейтс е нърд. Лари Пейдж и Сергей Брин са нърдове. Марк Зукърбърг е нърд. За незапознатите, това са хората, създали Майкрософт, Гугъл и Фейсбук.

Нърдовете са навсякъде около нас. Това са хората с нечовешки големите заплати в ай ти сектора, които изкарват повече от президента. Това е онази прослойка от обществото, за която безработицата е само прищявка, дори в най-лошата криза. Това са личностите, без които дори страшните тайни служби не могат да ни следят. Това са учениците, които помагат на учителя си по програмиране да изнесе урока в час. Това са студентите, които напускат университетската скамейка в най-престижния кампус, за да се затворят в гараж, който ще се превърне в корпоративен гигант, без чиито продукти и услуги съвременното образование, дори в най-престижния кампус, ще стане немислимо и невъзможно. Това са революционерите на съвременната епоха. Джулиян Асанж и Едуард Сноудън също са нърдове.

Както виждате, определенията за „скучен”, „грозен”, „непохватен”, „заслужаващ състрадание” са малко неточни. Нърдовете също еволюират. Погледнете Стив Джобс. Технологичните гурута, идолите на новия век, авторите на алгоритмите зад търсачките, сис-админите, без които сме безпомощни в офиса и безименните писачи на милионите приложения, които използваме в преносимите си устройства всеки ден; гениите зад социалните мрежи, без които вече не можем вече дори среща за кафе да си опрделим; авторите на вируси и на антивирусни програми; хакерите, торент-мастърите, великите геймъри и създателите на игри; администратотите и модераторите на хай-тек форуми; технологичните блогъри, на които разчитаме за безпристрастно мнение; хората, които идват да ни „настроят” интернета; момчето, което викаме вкъщи, за да ни „оправи” компютъра.

Всички тях ще ги открием сред редиците на нърдовете.

Няма точно определение за нърд, но има един общ симптом, който обединява казаното по-горе: станали сме абсолютно, болезнено и безвъзвратно зависими от нърдовете. Не само обикновените граждани, потребители, гласоподаватели и данъкоплатци са болезнено, абсолютно, безвъзвратно зависими от нърдовете. Без тях не могат вече и правителствата, и корпорациите, дори мафията не може вече без тях. Нърдовете наследиха света, но все още не го знаете. А може би и те не го знаят.

Намираме се на прага на историческа промяна, която е несравнима дори с изобретяването на колелото и огъня. Мрачните прогнози вещаят глобална криза, дори трета световна война, обезценяване на парите, световни бунтове, размирици, сътресения, анархия. Теориите на конспирацията вещаят нов световен ред, в който всички ще се превърнем в роби на някакъв миниатюрен елит. Таен елит. Спори се само дали той ще се състои от гущери, от хора или от извънземни. Или от трите по малко. Наивните ню ейдж мечтатели, пък, предсказват ново, справедливо, утопчино бъдеще – едно общество, изградено само от духовно осъзнати индивиди. Ето го, подава се вече зад ъгъла, иде, „големият скок” беше извършен още през 2012 година! Светът не свърши, това е доказателството! Сега живеем в друго измерение. Стига само да спрем да ядем месо, да медитираме всекиденвно, да ходим на йога, да си купим тази книга, да посетим онзи семинар и всичко ще ни се изясни, всичко бързичко ще се оправи! Ще ми се да ги поразходя из гетата на Бангладеш, на Индия и на Китай, откъдето поризлизат и йогата, и медитацията, и вегетарианството, и гурутата, на които се кланят, за да ги попитам колко хилядолетия още ще са необходими, докато превърнеш гладния за месо, който не може да си позволи пилешко веднъж месечно, в „духовно осъзнат“ веган, който посещава семинари за личностно усъвършенстване с 300 долара входна такса…

Тайните конспирации, фаталистичните прогнози и мечтаните утопии винаги са присъствали едновременно в човешката история при смутни времена. И никога не са взимали превес, т.е всеки път се е случвало нещо ново, непредвидимо дори в най-смелите фантазии на утопистите, в най-заплетените интриги на конспираторите и в най-мрачните прогнози на фаталистите. Но никога в една от трите крайности, а винаги в четвърта, нова посока. Колкото по-подготвени сме за бъдещето, толкова по-голяма е изненадата ни от него.

Имали сме ограничеността да вярваме с хилядолетия, че определена религиозна вяра, дадена политическа идея или вид икономическа система са в състояние да подобрят човешкото битие, да повишат качеството на живота за всички, за цялото общество. Вярвали сме толкова фанатично в такава глупост, че сме се избивали като мухи в продължение на хилядолетия заради една или друга религиозна вяра, политическа идеология или икономическа система. Сменили сме сотиици, дори хиляди такива, докато накрая не се заговори за „края на историята”. Е, ако под „история” разбираме само политиката, икономиката и религията, то да, определено иде краят на историята. Безсилието на политиката, религията и икономиката като средство за постигане на всеобщо благоденствие са видими вече и с просто око. Причината е в техния хищнически характер. Защото те не могат без да плюскат и, ако не са заети с изяждане на враговете, изяждат себе си. Преди това се случваше прекалено бавно, за да го забележим, внуците непрекъснато повтаряха грешките на своите дядовци, а синовете – на своите бащи. Но после се появиха нърдовете, които създадоха интернет. И светът стана прекалено малък. А достъпът до знанията и информацията, до опита и болезнените спомени, до преживяванията, натрупани от цялото човечество, стана светаквичен. И универсален.

Смешно ми става като гледам желанието на стари политически, религиозни и икономически доктрини да подложат крак на приждащата река в очтаяния си опит за самосъхранение.

Но какво като знанието е толкова достъпно, след като все по-малко хора се интересуват от него? Младите не четат! Това също е голяма глупост, папагалски израз, който повтаряме, без да сме го проверили лично на практика и, който опитът категорично опровергава, но дори да приемем, че е вярно, че младите действително вече не четат (хартиени книги), дори тогава пропускаме една много съществена особеност – те през цялото време ОБЩУВАТ. С изключение на часовете, в които сънуват. Общуват с целия свят. Човечеството никога не е било толкова свързано, никога не е общувало толкова активно и никога комуникацията между индивидите не е била толкова лесна, достъпна, бърза, светкавична, интерактивна, лишена от пространствени или времеви ограничения.

Пристрастени сме към общуването, а знанието е само на два клика разстояние.

И за всичко това са „виновни” нърдовете. Комуникацията е невъзможна без тях. Но какво постигаме, като толкова много общуваме? Как ни променя това? Преди трябваше да обиколиш света, за да разбереш, че всички хора са еднакви, сега това разбиране също е на два клика разстояние. А какво значи еднакви? Не, не са еднакви в своите знания, качества, дадености, възможности и среда, но са абсолютно еднакви в своите стремежи. Всеки човек на тази планета се стреми към щастието и всеки го разбира по различен начин, но колкото повече общува, толкова повече разбира, че споделя общия стремеж на човечеството към щастие, че под общия знаменател на щастието всички хора са равни. Но доктрините, които се опитваха да наложат щастието външно, да го уеднаквят, те всичките се провалиха.

Защото се опитаха да уеднаквят потребностите на индивида, а не да задоволят стремежа му към щастие. Дори в своите потребности, обаче, хората от цял свят смайващо си приличат. И колкото повече общуват, толкова по-ясно разбират този факт: пълен корем, покрив над главата, пълна къща с деца, свободата да твориш и да бъдеш. Едва ли има нещо, което да описва по-добре най-високите възможни постижения за една човешка личност в краткия й житейски път, независимо от пол, раса, религия, произход, националност и убеждения…

Защото, на смъртния си одър, човек рядко мисли за сделките, които е изпуснал. Или за постовете, които е изтървал. Там, на прага, където изведнъж осъзнава своята смъртност и невъзможността да помъкне със себе си дори косъм от всичко, което притежава, човек се радва или съжалява най-много за любовта, която (не) е дал. И за любовта, която (не) е получил. Там, на края, човек постига пълното разбиране за щастие и за нещастие.

Но преди това, за да постигнем първите три: пълния корем, покрива над главата и пълната къща с деца, ние цял живот сме жертвали четвъртото: свободата да твориш и да бъдеш. Е, как можеш да си щастлив и свободен, при положение, че от теб се изисква да вложиш 50-60-70-90% от времето и от енергията си в задоволяването на елементарни, неизбежни, първични, биологични потребности? Как можеш да твориш и да бъдеш при положение, че през цялата човешка история 99% е трябвало да превиват гръб, за да може 1% да познае истинската свобода, да бъде лишен от принудата на труда и от оковите на материалното оцеляване? Как може храната, която е ежедневна, неизбежна, физиологическа необходимост, раждането, без което човечеството би било немислимо дори като потенциал и здравеопазването, без което оцеляването и съхраняването му са под сериозен въпрос, как може тези неща изобщо да струват пари? И, ако нямаш пари, да ти бъде забранен достъпа до размножаването, до оцеляването, до правото на живот? А кой гарантира имането на пари? Никой! И така, разбирате защо хилядолетия вече си дъвчем гърлата като вампири. За да се наям аз, някой друг трябва да пукне от глад, за да живея аз на топло, някой друг трябва да зъзне по улиците или под мостовете, за да си намеря работа, някой трябва да остане безработен, за да ми пишат шестица, някой трябва да получи двойка, за да си увелича пазарния дял, някой трябва да си го смали, за да забогатея, някой трябва да обеднее…

И всичката тази мъка е резултат от нещо толкова очевидно, но същевременно невидимо, толква невинно и, в същото време, зловещо, толкова възвеличавано и охулвано през вековете, а именно – МНЕНИЕТО.

Субективното човешко мнение.

Нито религиозните догми, нито политическите доктрини, нито икономическите системи правят изключение от това правило. Всички те са резултат от преобладаващото в обществото МНЕНИЕ за това КАК трябва да се живее ПРАВИЛНО. И, понеже мнението винаги е частно, субективно, то никога не може да даде отговор на универсалния въпрос: как ВСИЧКИ да живеем добре? Освен това, мнението се нуждае от противник, за да съществува, да укрепва, да се налага, да оцелява, да доказва своята правота. Трябва някой друг да греши, за да може ти да си прав! Кръстоносните походи, ловът на вещици и гоненията срещу християните преди това не са нищо повече, освен сблъсък на религиозни мнения. Всички войни са сблъсък на политически мнения. Всички кризи са сблъсък на икономически мнения.

Така, в продължение на хилядолетия, ние населяваме един преизобилен свят, в който, обаче, господстват различни мнения и тези мнения често се сменят. Изяждат своите противници, а после се самоизяждат и деградират поради липсата на опонент, който да им придава смисъл. Заради вътрешната си празнота се разпадат. Умират от недостоверния си характер. Убива ги непроверената „истина”, която някога ги е породила. От сблъсъка на мнения се получава така, че дрипави хора да просят пред витрините на бутици, претъпкани с нови дрехи; бездомници да спят върху кашони пред цели комплексни от празни, разкошни апартаменти, гладни да обикалят хамбари, пълни с жито, болни да умират пред лъскави болници, защото не са си платили осигуровката, жадни да не могат да наквасят устите си в планинския поток, защото той е по-
необходим на химическата индустрия…

А кой е въпросът, по който няма две мнения? Това е въпросът за човешкото щастие. Малцина са тези, които ще се почувстват щастливи върху кашона, гладни пред хамбара, голи пред бутика, жадни до реката. Но нито едно мнение досега не успя да изхрани всички гладни, да приюти всички бездомни, да облече всички дрипльовци в топли дрехи, да излекува всички болни. Нито политическите, нито религиозните, нито икономическите мнения успяха да го направят, колкото и да се сменяха през хилядолетията. Върховното им постижение беше да изпратят децата ни на война, да превърнат дъщерите ни във вдовици и майките ни в оплаквачки.

Но сега ние общуваме и разбираме колко сме еднакви в своите елементрани, човешки, биологични потребности. Чрез общуването започваме да разбираме колко корумпирани са политиците, колкото лицемерни са духовниците, колко безпомощни са икономистите, колко зловещ е апетитът на мнението да наложи себе си над всички останали. Нима щяхме да мизерстваме в така наречения „преход” и цял живот да спестяваме, за да построим къща на децата си, която стои празна, защото те отдавна живеят в чужбина, ако преди това десетителия наред капиталистическото мнение за „стимулиращото” неравенство и пазарната конкуренция не се беше борило с нокти и зъби срещу егалитарното, комуниситческото мнение за равномерното и „справедливо“ разпределение на благата? И какво, изобщо, чакаме да ни донесе преходът от едно мнение към друго? А какво се случва в световната икономика, политика и религия, след като не останаха вече две мнения по въпроса за общественото устройство и победилото мнение започна да изяжда себе си отвътре, да разкрива своята ненадеждност и празнота? Поради липсата на враг, на алтернатива? Точно така, случва се хаос, мизерия, насилие, тероризъм, глад, протести, анархия, нов безкраен низ от човешки страдания се случват.

Но сега ние общуваме и започваме все по-ясно да разбираме, да осъзнаваме всичко това. Нърдовете ни подариха тази възможност и без тяхното дейно, постоянно, ежедневно (съ)участие, без техния технически съпорт и знания, ние бихме се върнали в средновековието. Е, да, задкулисните играчи, корупционерите, правителствата, корпорациите, монополистите на различните мнения се опитват или директно да забранят дейността на нърдовете, или да ги купят, но истината е, че последната дума винаги имат те – нърдовете. Последното решение винаги е тяхно: да участват или да не участват. Да съдействат или да не съдействат. Да се поддадат на натиска или да не се подчинят. Да изберат ДА или НЕ върху диалоговия прозорец.

Практиката показва, че вероятният отговор НЕ става все по-популярен. Защото нърдовете рядко пожелават да управляват, те рядко искат да мачкат, но при всички случаи не искат да бъдат мачкани и са наясно със силата си, като носители на новото, виждат зависимостта, растящата зависимост на цялата обществена система от техния принос и именно тази нова власт им дава смелостта да посегнат към елементарното човешко право на щастие – към свободата да твориш и да бъдеш, към свободата да кажеш НЕ, да не позволиш да те насилват хора, които зависят от теб, които без теб са за никъде, които не могат дори да си включат компютъра без твоята помощ, без помощта на хора като теб.

И знаете ли какво? Има голяма вероятност на нърдовете да започне да им писва от цялата тази битка на мнения. Те са математици, те лесно могат да изчислят, че мненията са прозрачни, че политическите, религиозните и икономическите идеали са кухи, че се основават на ирационални предположения или на чиста проба егоизъм, на стремеж към повече ресурси и към повече власт. От страна на хора, които повече не могат да им заповядват. От страна на хора, които все повече са зависими от тях. Всички ние сме зависими от тях. Без изключения. Опитайте се да управлявате държава или, дори, опитайте се да развивате елементарна търговска дейност без компютри и без помощта на някой нърд, да ви видя!

Бидейки математически умове, нърдовете лесно могат да открият къде няма две мнения по въпроса. В уравнението 2+2 = 4 всички мнения са излишни. Така че, забравете за ню ейдж утопиите, забравете за фаталистичните прогнози и за конспирациите за нов световен ред. Животът става все по-дълъг, все по-удобен и все по-изобилен не заради политиката, икономиката и религията, а заради хората, които движат техническия прогрес. А днес той е в ръцете на нърдовете. И никога досега една господстваща прослойка, неосъзнала себе си, поставила в неволна зависмост от своите знания и умения целия свят, не е била по-умна, по-свързана, по-осведомена и по-….добронамерена. Или нека го кажем по друг начин: никога досега една господстваща прослойка не е била по-неамбицирана да управлява и по-отвратена от идеята да прегризва гърла. Ако има счупени зъби, то те ще са само в устата на стария вампир, в устата на овехтявалото чудовище, на някое древно мнение от миналото, което се опитва да подложи крак на прииждащата река.

Настъпи не краят на историята, а краят на доктрините, на догмите и на воюващите мнения. Мислите ли, че планетата няма ресурс да изхрани, да облече, да подслони и да излекува седем милиарда души? Има ресурс за 20 милиарда души, но този ресурс ще бъде достъпен за всички не в резултат от някакво егалитаристично мнение за обществения строй, на някаква нелепа утопична идея или на някаква „гениална” икономическа доктрина, нито ще бъде донесено от някой месия, а ще настъпи в резултат от внимателни, цялостни и пълни ресурси проучвания и изчисления, където няма две мнения по въпроса, че 2+2 е равно на 4.

Сега вече имаме изчислителната мощ, за да го направим. Имаме и нърдовете, които работят с нея. Бъдещето принадлежи не на някакво ново, съмнително мнение, а на абсолютната математическа точност в изчисленията на сложни машини, както и на хората, които са задълбочени в тяхното преоктиране и управление. Бъдещето принадлежи не на доброто мнение, а на доброто намерение.

Така, чрез математическата страст на нърдовете към техните все по-сложни, но все по-достъпни устройства и програми, без които все повече не можем, но чието устройство все по-малко разбираме, чрез странното вглъбяване на тези прекрасни нови хора, вестители на утрото в пещерата на човешката цивилизация, най-после и християни и мюсюлмани; и капиталисти и комунисти; и кейнсианци и монетаристи ще бъдат облечени, нахранени, подслонени, образовани, лекувани. Звучи като магия, нали? „Всяка достатъчно сложна технология може да се приравни към магията и е практически неразличима от нея”.

Е, вече има хора, които създават „прекрасния нов свят”, без той да е утопия или анти-утопия, има хора, които са надраснали „борбата и единството на противоположнoстите”, които са разбрали нищожността на мненията пред съвършенството на изчисленията. „Когато фактите говорят и боговете мълчат”. Ето един от тези хора: The Venus Project – Future by Desing

Тихомир Димитров

декември 3, 2014

Дневниците на похотливия милионер

Този разказ е художествена измислица, т.е плод е на авторско въображение и развинтена фантазия.
Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна…

Желая Ви приятно четене:

Дневниците на похотливия милионер: За жените и парите

za_jenite_i_parite
Изт: hertalks.com

Нека обясня каква е връзката между богатството и жените. За повечето от вас тя сигурно е правопропорционална. И знаете ли защо? Защото никога не сте имали истинска жена или истинско богатство до себе си. Дори тези, които живеят в изобилие! Казвам го от личен опит. Познавам повече богати самотници, отколкото самотни богаташи. Каква е разликата? Ами, богатството е състояние на ума, ето каква! Извинете ме за „клишето“, но не точно блясъкът на златото е онова, което привлича дамите. Привлича ги блясъкът в очите, а той е само бегло отражение на блясъка в душата! Още едно „клише“ в кавички, но, хей, дори не си въобразявайте, че можете да използвате тази паразитна думичка преди да сте овладели в дълбочина изисканата елегантност на френския език, ОК?

Накратко, парите не могат да направят един мъж по-привлекателен за жените. Парите са само атрибут, аксесоар, като скъпия часовник. Дебелата банкова сметка е предимство, но не и достатъчно условие, за да се превърнеш от похотлив милионер в задоволен похотлив милионер. Това, което привлича жените, е благосъстоянието на мъжа, изразено чрез неговото самочувствие. Истината е, че повечето мъже със скромни доходи ще подминат жената на мечтите си по улицата, защото вярват, че не я заслужават! Това няма нищо общо с парите.

Можеш да излъчваш аурата на богатството дори когато си материално ощетен, но не можеш да си материално ощетен, когато излъчваш аурата на богатството. Когато си богат по душа! Ако обичаш себе си достатъчно, за да повярваш, че заслужаваш тази жена, тя ще бъде твоя. Независимо от нулите в банковата ти сметка. Нулите са само резултат от приноса ти в играта на благополучието — една от многото награди за самоуважението, което си дръзнал да си позволиш!

Дневниците на похотливия милионер: За първия милион

za_parvia_milion
Изт: blog.pch.com

Повечето хора дори не желаят да говорят за първия си милион. В съвременното общество на култ към недостига това е нормално. Нормално е да мразиш богатите. Вие какво? Да не мислите, че само бедните имат привилегията да мразят богатите? Бедните нямат никакви привилегии! Казвам ви го от личен опит. А богатите повече от всички хора на света мразят себеподобните си. Влюбени са в чувството си за вина. Неслучайно в САЩ върлува страхотна омраза към богатите. Да, американците обичат парите, но мразят хората, които ги притежават. Мразят ги дори повече, отколкото на Балканския полуостров. Защо мислите, че е така? Защото се съсредоточават върху парите като крайна цел, а не като средство за реализация на най-смелите си мечти.

Още на 16-годишна възраст разбрах, че без пари човек е абсолютно безполезен. Не само за себе си, но и за другите. Дори, бих казал, вреден. Точно така, бедността не е порок, но бедният е вреден. Вреден е за здравето си, защото яде некачествена храна, не си купува лекарства и не ходи на лекар, вреден е за приятелите си, защото не може да им помогне в труден момент, вреден е и за човечеството, защото мислите му са съсредоточени в това как да плати сметката си за ток, а не как да изобрети ваксина срещу рака, например. Целият му човешки потенциал е пропилян в мизерията. Впрегнат е в юздите на оцеляването. Знаете ли колко гениални учени са умрели в бедност? Един от тях беше баща ми. Нека ви разкажа повече за него. Така ще хвърля светлина и върху произхода на първия ми милион.

Той беше отдаден на науката. Погълнат от експериментите в лабораторията, баща ми забрави да се грижи за себе си и това му коства живота. Много преди да умре забрави да се грижи и за семейството си. Няма да забравя дългите зимни нощи, в които с майка ми треперехме от студ под родопските одеяла, защото нямаше кой да плати сметката за тока и парното. Няма да забравя и консервите, които убиха баща ми. Ядеше само копърка, за да има пари за скъпите западни трудове, да поддържа абонамента си за скъпите научни списания. Заплатата му на научен сътрудник към БАН стигаше колкото за въпросните абонаменти, за наема и за консерви. Долнопробната храна го уби.

Малко преди „промяната“ с колегите му бяха по пътя на революционно откритие в медицината. С майка ми търпяхме несгодите, защото вярвахме, че имат цел. Един ден името на баща ми щеше да се прочуе по цял свят, а изобретението му щеше да помогне на хиляди хора да си върнат зрението. Най-после щяхме да сме богати, да пътуваме в чужбина, да ни уважават в обществото. Мислехме, че бедността има някаква цел. Тогава разбрах колко важна е науката и колко безцелна е бедността. Дори да направиш революционно откритие, трябва да имаш пари, за да го патентоваш. След десети закриха лабораторията на баща ми поради липса на финансиране. Други хора си присвоиха резултатите от неговия труд. Патентоваха изобретението му и го продадоха в чужбина, а ние с майка ми наследихме само дългове.

На смъртния си одър баща ми разбра, че е живял като глупак, въпреки могъщия си интелект. И ме накара да се закълна, че няма да повторя неговите грешки. „Човек трябва да помисли първо за себе си, преди да успее да помогне на другите“ — каза ми той. И си отиде от този грешен свят.

Така се озовах в положението на 16-годишен полусирак, който трябваше да издържа майка си и да плаща дълговете на баща си, още преди да е навършил пълнолетие. Имах остра нужда от пари, при това много и то — СЕГА! Здравословното състояние на майка ми се влошаваше с всеки изминал ден. Непрекъснато си блъсках главата как да изкарам някой лев, защото парите от стипендията и нейната пенсия по инвалидност не бяха достатъчни дори, за да се храним добре. Продължавахме да вредим на себе си в безизходицата и положението ставаше все по-зле.

Имах купища идеи за бизнес, но не можех да регистрирам фирма, защото нямах паспорт и, разбира се, нямах пари за начален капитал. Прекарвах дните в учене за кандидатстудентските изпити, а нощите — в дежурства като санитар в местната болница. Там с очите си видях как ежедневно немотията отнема своите жертви — болницата нямаше пари за скъпите, неотложни операции, нямаше дори за парно през зимата, а пациентите нямаха пари за лекарства. Резултатът се измерваше в трупове, в стотици пропилени човешки съдби: музиканти, които никога нямаше да зарадват света със своето изкуство, артисти, които никога нямаше да се качат на сцената, студенти, които никога нямаше да завършат, мъже и жени, които никога нямаше да срещнат своята половинка и да създадат поколение. Защото не им достигаха пари за лекарства!

Тогава се заклех, че няма да позволя на бедността да отнеме и моя живот. Нямаше да й се дам толкова лесно! Бях готов на всичко, за да изляза от омагьосания кръг. Когато човек е изправен пред стената и няма какво да губи, той става упорит, амбициозен. Не спира пред нищо. Готов е да посегне и на чуждото, ако се наложи, за да оцелее. Или се предава и губи малкото, което му е останало. Среден път няма. За мен най-решаващ беше денят, в който посетих мама в дома за възрастни хора с увреждания. При едно от свижданията в стаята й видях мишка да се храни от все още недокоснатата й храна. Трябваше на всяка цена да я измъкна от тази кочина, пълна със зарази!

Прибрах се разстроен в студентското общежитие. Добре, че бяха общежитията, защото вече не можехме да си позволим наема на общинското жилище, което се полагаше на баща ми, докато беше жив. Вече бях студент първи курс по медицина, но докато завършех и започнех да практикувам щяха да минат години, а дори в медицинската практика не виждах спасение. Тогава месечната заплата на един лекар се равняваше на 80–90 долара!

Замислих се, че парите не идват с вятъра. Техен източник са другите хора. За да ти дадат част от парите си, трябва да им дадеш нещо, от което се нуждаят. За да ти дадат ГОЛЯМА част от парите си, трябва да им дадеш нещо, от което СИЛНО се нуждаят. Но какво притежава един студент, с майка инвалид и починал баща, от което другите хора да имат нужда? Нищо, освен тялото си! Замислих се дали да не продам някоя „част“ — бъбрек, например. В крайна сметка, човек може да живее с един бъбрек. Но парите, които се предлагаха на черния пазар за такива „стоки“ тогава бяха малко, а нелегалните операции — твърде опасни. Не, баща ми беше жертвал тялото си за медицината и аз се заклех да не повтарям неговите грешки! Оставаше ми само един избор — да излъжа хората, че притежавам това, което им трябва.

В ранните години на „демокрацията“ едни хора натрупаха пари, като излъгаха други хора, че ще им плащат високи лихви. После разни хора излъгаха с приватизацията. После трети излъгаха, че ще направят политически реформи, а четвърти обещаха да „оздравят“ предприятията. И излъгаха. Тогава населението все още имаше спестявания и не знаеше какво да ги прави. Но мошениците знаеха какво да ги правят. На пазара цареше дефицит на стоки и услуги, а най-големият „актив“ в ранните години на „демокрацията“ се оказа лъжата.

В началото бяха лекарствата. Стажът в болницата ми осигуряваше достъп до хора с тежка диагноза и добри спестявания, които се нуждаеха от скъпи лекарства. У нас все още нямаше кой да им ги осигури, дори да можеха да си платят законно. Започнах да събирам пари от тези нещастници с обещанието, че ще им предоставя нужните медикаменти, внос от чужбина. Разбира се, това трябваше да си остане между нас. Фалшифицирах какви ли не разрешителни за внос и различни сертификати, за да мога да оправдая измамата. Лъжех, че познавам богати фармацевтични компании на запад, основани от известни лекари, които помагат на хора в тежко положение от бедстващите страни, като им продават лекарства по-евтино. Вярваха ми, защото баща ми беше учен и преди „реформите“ понякога го изпращаха в командировки отвъд Желязната завеса. Нормално беше да има такива контакти. А търсенето беше огромно и списъкът с „поръчаните“ лекарства растеше. За да печеля време лъжех, че трябва да „запълним квотата“, преди да направим заявка. Това ги караше да „поръчват“ още неща, дори такива, от които нямаха нужда в момента, като аспирина на „Байер“, само и само да напълним „квотата“. За „каталог“ използвах един стар немски справочник за лекарства, открит в чекмеджето на баща ми.

Никога няма да забравя вечерта, в която се прибрах в общежитието с равностойността на девет хиляди долара в брой. Не можех да повярвам на късмета си! Бях открил „златната мина“ — казваш на хората, че имаш това, от което се нуждаят и им взимаш парите веднага! Без излишни въпроси! Това беше „най-успешният“ ден в болницата и вече трябваше да действам, защото недоволството от забавената „пратка“ растеше. Беше въпрос на време пациентите да се разприказват пред лекарския персонал. Вече имах средства и това променяше нещата. Можех да си купя още време. За целта подкупих един от преподавателите във факултета да ми предостави част от „бракуваните“ вносни лекарства, които вече така или иначе се продаваха на черно в страната. Така осигурих реалната „доставка“ на част от „поръчаните“ медикаменти и доверието в мен се повиши. Както и количеството на паричните потоци.

Накрая стигнах момента, в който всички средства за отлагане бяха изчерпани. Имах равностойността на близо сто хиляди долара в брой и никакво доверие в местната валута, нито в банките, които скоро щяха да фалират. Затова сложих парите в една туристическа раница и офейках. Обмених ги по морето срещу валута на твърде неизгоден курс, който имаше предимството, че не ти задават излишни въпроси. Накарах един познат в чужбина да регистрира банкова сметка на свое име, преведох му парите и офейках от страната.

Няколко дни по-късно разбрах, че са ме обявили за национално издирване. Щяха да минат години, преди да стигнат до мен! С моя познат се бяхме разбрали да получи 20% от сумата, ако ми напише поименен чек, който можех да осребря в почти всяка европейска банка. Тогава се научих как да използвам алчността на хората срещу тях. Обещах му половината, ако изтегли парите лично и ми даде другата половина в брой. Немските власти го задържаха няколко седмици, след като вече имах анонимна банкова сметка в Швейцария и все още бях на свобода.

Потопен в изобилието на западния свят, аз започнах да „проглеждам“ за всичко, от което се нуждаеха хората в България. Рано или късно българите щяха да заприличат на местните — затънали в дългове и изтерзани от работа, но тогава все още нямаха дори елементарни неща, като свестни автомобили и добре платена работа. Ето как отново започнах да обещавам на сънародниците си това, от което се нуждаеха най-много: високи доходи и „западен“ стандарт на живот. Регистрирах фирма за трудово посредничество и наех един от бившите ми колеги в университета за мой „представител“ у дома. Работата му беше да провежда интервюта за работа и да събира капаро от квалифицирани специалисти за „обещаваща кариера“ в чужбина.

Нямате представа колко наивни са най-интелигентните хора! Готови са да ипотекират жилищата си и да заложат спестяванията си срещу шанса да получат работа и достойно заплащане, комплект социални осигуровки и работна виза. Но аз вече знаех до какво води алчността и не се поддадох на изкушението да взема максималното, което можех, от тези хора. Целта ми беше да натрупам дълъг списък от „кандидати“ за кратко време, срещу половината от първата им, хипотетична, работна заплата в чужбина. Така, вместо да работя 900 месеца като високоплатен служител „на запад“, аз просто събрах половината въображаеми заплати на 1800 отчаяни лекари, преподаватели, инженери и технолози, които никога нямаше да помиришат дори работна виза. Средствата инвестирахме в парцели и разрешителни за строителство, които използвахме, за да събираме капаро срещу апартаменти „на зелено“. „Продавахме“ ги евтино и забогатявахме бързо. Моят човек в България го арестуваха, но и двамата вече бяхме милионери, а паричките стояха на сигурно място в Швейцария.

Междувременно бях започнал абсолютно законен бизнес с износ на употребявани автомобили за България. Както знаете, в началото на прехода у нас хората се нуждаеха от абсолютно всичко, включително и от качествени коли западно производство, които европейците буквално изхвърляха на безценица по автокъщите, а моите сънародници разграбваха срещу 5–6 пъти по-висока цена — заради липсата на адекватно предлагане у нас и заради множеството митнически формалности в началото. Тъй като вече разполагах с капитал, не ми беше проблем да им осигуря това, от което се нуждаят. Този път — наистина.

Нещата вървяха по мед и масло. Настаних майка ми в комфортен мезонет в покрайнините на София, осигурих й издръжка като на кралица и редовна визитация от частен лекар плюс денонощна грижа от частна медицинска сестра. Всеки месец числото в банковата ми сметка растеше. Автовозите се връщаха празни от родината и „гладни“ за още. Бизнесът се развиваше прекрасно и животът беше хубав, но продължителното изгнаничество беше започнало да ми втръсва и аз копнеех да се върна у дома. Исках отново да бъда свободен да пътувам и бях готов на всичко, за да изляза на чисто, да обърна нова страница в живота. Да платя дълга, който бях натрупал пред обществото. Реших да го направя в деня, в който получих новината за ареста на моя „съдружник“ в България. Наех адвокат, който познаваше правилните хора на правилното място и получаваше тлъст хонорар, за да придвижва рушветите до правилните ръце.

След няколко телефонни разговора ми се изясни, че ако се върна и поема солидарна отговорност за съучастие в общото обвинение по присвояване чрез измама, ако си призная всичко и ако сътруднича на властите в разследването, плюс малък рушвет в рамките една десета от парите, които бях натрупал през последните две години, най-вероятно ще се отърва само с условна присъда и солена глоба. Откажех ли да го направя, моят „съдружник“ щеше да се разприказва и съвсем скоро цяла Европа щеше да отеснее за мен, а правораздаващите органи на запад, както знаете, не са толкова сговорчиви и отстъпчиви, колкото бяха българските по онова време. Накратко, това беше последният ми и единствен шанс да се прибера у дома и да започна „на чисто“.

За съжаление, адвокатът ми се оказа измамник и съвсем скоро се озовах в положението на арестант с надвиснала заплаха от десетгодишна ефективна присъда, запориране на банковите сметки, конфискуване на цялото имущество и над сто милиона лева глоба. Добре че съдиите си оставаха подкупни и без помощта на посредник. Направих пълни самопризнания и получих възможността да подпиша сделка с условна присъда срещу окончателния размер на наложената ми глоба.

Казват, че човек не знае какво печели, когато губи и че съдбата обича смелите. Прави са! Подписах споразумение, с което позволявах на държавата съвсем законно да ме разори. Нямах намерение да прекарам младостта си в затвора. Точно тогава у нас започна масовият фалит на банки и хиперинфлацията. С всеки изминал ден стойността на глобата ми в левове се топеше, а валутните ми спестявания на запад си стояха абсолютно непокътнати и дори се олихвяваха. Можех да си позволя да чакам, защото даже лихвите по глобата не представляваха проблем при тези условия. Инфлацията ги изпреварваше в пъти. Ето как в началото на 97-ма година, когато хората се редяха на опашки за хляб, аз бях абсолютно свободен, напълно реабилитиран от закона и нечестно богат!

Дневниците на похотливия милионер: За истинското богатство

za_istinskoto_bogatstvo
Изт: addicted2success.com

Истинското богатство не се измерва в пари. За „клишетата“ сме се разбрали. Измерва се в самочувствие за изобилие. Колкото повече, толкова повече! Това се отразява и на осанката, и на дрехите, които носиш, на маниера, по който говориш. Само глупаците парадират със своето богатство. Умниците го използват, когато им потрябва. Например, да поръчат шампанско от 350 евро, но да го изпият в компанията на най-красивата жена от вечерта. И да я накарат да забрави за съпруга си. Но за това ще си говорим по-късно.

Парите са инструмент на свободата, ако мога така да се изразя. Майсторът каналджия, като му потрябва някой инструмент, не стои в лайната да се моли за гаечен ключ, а го вади от сервизния колан и решава проблема с него. Така се постъпва и с парите като инструмент на свободата. Има четири вида свобода:

Първата (най-ниската) е, когато работиш за някой друг. Особено в страни, където не ценят човешкия труд. Там ще ти плащат малко и ще ти се присмиват, че ти плащат малко! Губиш всичката си свобода, теглиш кредит и започваш да фалираш всеки месец преди заплата. Готов си на компромиси. Ставаш роб.

Втората степен на икономическа свобода е, когато работиш за себе си. Прецакан си, защото не можеш да спреш да работиш. Изпадаш в кризата на нередовните приходи и постоянните разходи. Губиш част от свободата си, теглиш кредит и започваш да фалираш преди всеки хонорар. Готов си на компромиси. Ставаш роб на много господари. Но това е по-добрият вариант, отколкото да работиш на заплата. Поне можеш да избираш на кого да се продадеш. И за колко…

Третата степен на икономическа свобода е, когато вече наистина работиш за пари. 3000 евро на месец сигурно ти звучат като добра „европейска заплата“, но едва ли могат да се сравнят с удоволствието да изкарваш по 3000 евро на ден! Проблемът е, че се превръщаш в роб на парите. Непрекъснато си зает. Разбирате ли, колкото по-висок е залогът, толкова по-широк е капанът. Прескочиш ли го, минаваш в следващото ниво.

Четвъртата степен на икономическа свобода идва, когато парите започнат да работят за теб. Тук можеш да си позволиш дори да си относително беден. Защото не работиш за всеки лев, а получаваш наеми, рента, отчисления от авторски права, лихви, хонорари, дивиденти и каквото се сетиш, под формата на пасивен доход. Което съвсем не те ограничава да имаш и активни доходи, ако поискаш. Дори разполагаш с повече свободни средства, които да инвестираш. А те не престават да идват. На равни интервали: всеки месец, всяка седмица, всяка година. Дори времето вече работи за теб!

Най-свободните хора не са задължително най-богатите и обратното също е вярно. Един обикновен рентиер, примерно, е по-свободен от един инвеститор, загрижен за капиталовложенията си, който получава инфаркт. Разликата е в качеството на живот. Рентиерът живее по-качествено от инфарктния инвеститор. И му плащат за това, вместо да раздава заплати всеки месец на недоказуемо производствен персонал. Разбира се, най-хубаво е, когато количеството срещне качеството. Великите актьори, спортисти, музиканти, писатели и певци получават хонорари, които се равняват на брутния годишен доход на индустриално предприятие.

И така, след като вече разполагах със солиден актив, можех да се замисля и за пасивни източници на доходи. Имах достатъчно време да мисля, докато икономиката се съвземе, но използвах кризата, за да се докопам до евтини имоти в цялата страна. Реших, че парите отново не могат сами да работят за мен, очевидно трябваше някой друг да ги изкарва, затова се насочих към личности с кауза, които бях сигурен, че ще стигнат докрай в намеренията си. И ще са готови да споделят част от просперитета с мен.

Помогнах на един българин да осъди държавата в Страсбург и получих процент от компенсацията, дадох заем на друг да патентова изобретение в САЩ и получих част от хонорара след продажбата му, купих дялове от частна болница, оборудвах я с техника и започнах да получавам дивиденти. Междувременно, цените се нормализираха, спестяванията на населението се стопиха и аз започнах да раздавам кредити срещу залог. Така придобих още имоти, които ми носеха стабилен доход от наеми.

На 26-годишна възраст вече можех да калкулирам месечните си доходи в стотици хиляди, разделени на пасивни и активни източници, удобно разпределени в различни дейности и сигурно пласирани в различно имущество, което също носеше доходи. Това ме накара да се посветя на най-голямата си мечта: да стана меценат. Започнах редовно да посещавам откривания на изложби и винаги купувах първи картината с най-висока цена. Така правех услуга на художника, защото давах пример на българите, които искаха да приличат на мен. И те се надпреварваха да притежават платната на същия художник в просторните си холове. После, разбира се, художникът ми връщаше парите, а картината оставаше за мен. Превърнах се в колекционер. Посещавах благотворителни вечери и благотворителни балове. Забелязах, че колкото по-щедър ставаш, толкова повече получаваш. И, неизбежно, когато навлезеш в този нов етап от живота, те налазват златотърсачките.

Дневниците на похотливия милионер: За истинската жена

za_istinskata_jena
Изт: fineartamerica.com

Истинската жена няма нищо общо със златотърсачките. Тя е аристократ по душа. Тя знае, че дори само да се родиш като жена е аристократичен факт, но като добавиш интелект, външен вид, добро образование, обноски и произход от богато семейство, ставаш нещо като барон, макар и в личната ти карта да пише „госпожица“ еди-коя-си.

Тези жени са привлекателни, защото имат стил. Приличат много на вица за сянката, която бяга от теб, когато се стремиш към нея, но истинската жена никога не тича след теб, когато й обърнеш гръб, за разлика от сянката. Тя просто казва: „Следващият, моля!“ И се появява друг костюмиран обожател, който може да се окаже по-богат, по-млад и по-добре сложен от теб. Че и по-внимателен. Тогава губиш истинската жена и ти остава само обикновената: майката или слугинята. Слугинята се чука само за пари, а майката се чука едновременно за пари и за деца. Което я прави с една идея по-смислена от слугинята. Но не винаги разполагаш с такава жена. Тя често е заета със съпруг и деца. И посягаш към слугинята. А в нейния образ най-често срещаш златотърсачката — момичето с висока издръжка, шугър бебчето, дъщеричката на татко или принцеската, която се дава под наем, взима скъпо и е с тебе само когато свършваш. Или докато пазарува дрехи от мола с кредитната ти карта, а шофьорът ти й носи торбите.

Тази жена е изкушение за мнозина, защото изглежда добре (и няма как, при положение че инвестира всичко във външния си вид), но малцина могат да си я позволят, защото е по-добър бизнесмен от тях. Всеки мъж, който веднъж си я е позволил, обаче, лесно може да се освободи от нея, като за целта трябва просто да спре да й дава пари. Тогава златотърсачката, за разлика от истинската жена, става невидима за теб. Сменя си телефоните, квартирата, приятеля и колата.

Но истинската жена винаги е там. Дори когато не можеш да си я позволиш. Тя обича да е заобградена от обожатели. Дразни те с ес-ем-еси, изпраща ти по някой имейл от време на време, за да те пита как си. Водиш я на опера не защото е скъпо и не може да си го позволи, а защото си успял да купиш билети за откриването на сезона — нещо, която тя не би могла да ти откаже. Водиш я в Париж не защото иска да види Франция, а защото има апартамент в центъра. Купуваш й кола не защото се нуждае от транспорт, а защото цветът на предишната й е омръзнал. Или не съвпада с новия й тоалет, шит по поръчка, който струва повече от колата.
Срещаш я по партита с други мъже, които в повечето случаи са изискани гейове или платонични приятели, които ползва само за показване, но никога не би чукала. Тя не интимничи пред тебе с тях, за да те дразни. Тя знае, че може да има и двама ви, когато пожелае. Защото е истинска жена.

Дневниците на похотливия милионер: За жените, без които не мога

za_jenite_bez_koito_ne_moga
Изт: examiner.com

Мария („Куртизанката“). Взима две хиляди лева на вечер и излиза само с чужденци. Аз съм единственият българин, който допуска в леглото си. Защото не съм се заразил с „балканския манталитет“, според нея. Годините, прекарани в чужбина, са си казали думата, явно. Мария дори не е истински красива. Няма тяло на богиня, не е млада, нисичка е, има добре оформени, но къси бедра, дори гърдите й са леко увиснали. Но в тази жена е заложена искрица от Господ, която кара мъжете да пощуряват.

Срещнахме се на едно „благотворително“ парти, организирано от модна агенция, чиято цел беше да запознае богати мъже като мен с бедни, но красиви момичета, дошли от провинцията да се чукат за пари. Сред всичките полу-голи „миски“, сервитьорки, барманки и танцьорки, които щъкаха около мен, погледът ми се спря единствено върху Мария. Нещо в нея ме накара да се почувствам като разгонен тийнейджър. Беше в компанията на поредния чужденец, наел я за вечерта. Даде ми номера си. Уговорихме се да й се обадя на следващия ден. И тя дори не си направи труда да симулира оргазъм или да се престори, че й харесва. Питах я: „Как издържаш?“ Каза ми, че мисли за красивите неща, които ще си купи с парите, а не за мъжа, който й ги дава. А мъжете се влюбваха в тъжното й лице, в замечтания й поглед, в дискретния начин, по който умееше да флиртува с тях, оставайки незабелязана за всички останали.

Има нещо животинско във връзката ми с тази жена и едновременно с това — нещо твърде изискано. Тя е олицетворение на фриволната жена с висок интелект — рядко срещана порода и, поради тази причина, изключително търсена. Умните жени ме възбуждат. Мария говори четири езика, пее прекрасно и свири на пиано, освен това обича да рисува. Зарязва те, ако се държиш грубо с нея и ти връща парите. Подбира клиентите си внимателно. Сигурен съм, че повечето от тях са влюбени в студеното й отношение в леглото. Също като мен. В надменния начин, по който ти заявява: „Да, не можеш да ме имаш, дори да притежаваш всичките пари на света! Можеш да си купиш само част от времето ми, колкото ти позволя, но това е миг от вечността.“ Много чужденци идват в София единствено заради нея. Достатъчно богата е, за да си позволи частна охрана, която се грижи за безопасността й дискретно, от разстояние. А разговорите с нея винаги са истинско удоволствие, след като си платил данък на нагона.

Анита („Дивачката“). Двадесет и две годишно цицоресто миньонче, което хапе, скубе и драска с нокти. Може дори да ти се изплюе в лицето. Анита е дете от проблемно семейство. Бащата пребивал майката редовно, тормозел и нея. Казва, че най-щастливият ден в живота й е неговата смърт — карал пиян. Дори не знае къде е погребан. Не са й казали, за да не поругае гроба му.

Заради травмите от детството Анита обича да страда. Получава невероятни оргазми, но е способна да свърши само ако я обиждаш с вулгарни думи, душиш я до посиняване или се отнасяш с нея като с парцал. Настроението й се мени като времето в планината. Понякога е куче на каишка, но изведнъж подивява и започва да се бие. В буквалния смисъл на думата. Единствените „любовни“ белези по тялото ми са оставени от нея. Другите жени ги смятат за „секси“. Аз смятам „дивачката“ за повече от секси! Харесвам я, защото когато съм с нея, все едно съм с няколко различни по характер и темперамент жени едновременно.

Издържам следването й в университета. От време на време й пращам по някой дискретен, но скъп подарък. Виждаме се два-три пъти в годината. Тя си има приятел, който дори не подозира за моето съществуване. Обещал съм да й стана кум, ако реши да се омъжи и да поема всички разноски по сватбата. Искам да компенсирам поне част от нещастното й детство. Тя ми казва, че няма да вземе никой, който не е „одобрен“ от мен. Това са глупости, разбира се, но аз ще „харесам“ всеки, в когото е влюбена, макар да не правя услуга на младежа, защото могат да минат месеци, преди Анита да разкрие истинската си същност. Не мога да я ревнувам. Усещам, че тя не ми принадлежи. Усещам, че не принадлежи на никого. Но искам да бъде щастлива. Макар и временно…

Жана („Нимфоманката“). Жана е висока, кокалеста и руса, като скандинавски модел. Има спокойно излъчване и флегматичен характер. Изглежда незаинтересована. Човек би помислил, че целият свят й е скучен. Докато не я вкара в леглото. Тази жена е толкова пристрастена към секса и към всеки допир, свързан с него, че може да побърка дори най-издръжливия мъж. Трансформацията е фундаментална при нея — никой няма да повярва каква разгонена тигрица се крие зад образа на студенокръвната блондинка. Съгласна е на всичко и винаги е готова да експериментира. Обича нежния, бавен, чувствен секс, едночасовите предварителни игри и масажите, но и бруталното обладаване без предупреждение. Харесва игрите. Разхождала ме е с каишка из хотелската стая и ме е яздила като пони. „Изнасилвал“ съм я брутално. Беше толкова истинско, че в един момент се уплаших да не би наистина да я изнасилвам.

След оргазъм Жана се смее. Продължително и на висок глас. До сълзи. Тя е истинско съкровище за смелия откривател. Точно от този тип жени, за които писах в началото, че няма да посмеете да заговорите на улицата. Защото външният й вид ще ви уплаши. Тя изглежда като модел, работи като модел (на бельо) и се държи като модел — хладно и високомерно. Но проявите ли авантюристичната си натура, започнете ли да я докосвате, вкарате ли я веднъж в леглото, ще разберете, че сте открили „златната мина“ — тази, която всеки мъж си мечтае да намери. За нея няма грозни мъже, ниски или високи, нито бедни и богати. Всичко е позволено, стига веднъж да прескочите границата заедно. Склонна е дори да ви плаща, за да я чукате редовно. Звучи невероятно, нали? Казах ви, че Жана е нимфоманка. Изпада в депресия, ако не получи поне три оргазма до края на деня. Но мъжете се страхуват от нея. Респектират се! Особено българските мъже. Какви смешници!

И Жана е нещастна заради тях. Тъжна и самотна. Няма си дори гадже. Сигурно на това се дължи студеното й лице, безразличното й поведение. Веднъж се забавлявах да гледам отстрани как един мухльо два часа се опитваше да й направи впечатление в известен столичен ресторант. То не бяха комплименти, цветя, не бяха изискани специалитети! Думите му минаваха и заминаваха покрай ушите й, сигурно дори не знаеше как се казва този неин „кавалер“. Изпуши си цигарата и отиде до тоалетната. Пътьом мина покрай мен. Поиска ми огънче. Прошепна ми в ухото, че ще ми „чукне“, ако в дамската тоалетна няма никой. След една минута телефонът затрепери във вътрешния ми джоб. Докарах я до четири оргазма за две минути! Накрая свърших в нея. Без презерватив.

Жана е оперирана и не може да има деца. Редовно ходи на лекар, за да се преглежда. Гинекологът не й взима пари, защото я чука върху „кончето“. Прибрах се вкъщи облекчен и по-късно разбрах, че на мухльото не му се е отворил парашутът. Платил 500 лв. сметка и отишъл да лъска бастуна. Не беше се осмелил дори да я докосне. Нито веднъж през цялата вечер! Сигурно после се е хвалил, че излиза с манекенки. Задник!

Яница („Шугър бебчето“). Запознахме се на яхтата на едно парвеню в Созопол. Беше поканил Яница и приятелките й „за украса“ на рождения си ден. Такива момичета никога не отказват покана за пътешествие с яхта. „Украсата“ обикновено включва „консумация“ — по желание на клиента и почти винаги е безплатна. Причината? Ами, откъде мислите, че шугър бебчетата си намират нови шугър-даденца, а?

Яница е слаба, почти хърбава. И няма как — храни се предимно с моркови. Има стройно тяло, изкуствени гърди, изкуствени мигли, изкуствени нокти, изкуствен тен, натрупан в солариум. Само големите й, зелени очи са естествени.

На партито я видях да си ляга с един доста пиян младеж — близък приятел на рожденика. По-късно разбрах, че не му е станал. Няма как да „джаскаш“ цяла вечер, да изпиеш кофата с шампанско и да очакваш, че ще ти стане. Но мъжката потентност не е приоритет за нея. Яница не обича секса. Може да прекара 5 часа пред огледалото и да изглежда като най-голямата курва на купона, но в леглото е фригидна като сом.

Поканих я на разходка до Гърция с чисто новия ми кабриолет. Ядохме сладолед. Оглеждахме магазините в Солун. Каза ми, че ако искам да й стана „гадже“, трябва да й купя нещо. И, понеже вече си имаше гърди, нос, устни, нотки, мигли и тен, заложих на бижута. Така станахме „гаджета“. Сигурно се чудите какво толкова намирам в нея? Ще ви кажа. Привлича ме лекотата, с която умее да привлича пари — лекотата, с която трансферира богатството от мъжкия към женския пол, без да полага никакви усилия. Освен да поддържа външния си вид, естествено. Такива жени са „за показване“, а не за секс. „Тунинговаш“ я по твой вкус, обличаш я по твой вкус и ходиш да я показваш. Завистта в очите на останалите мъже, особено ниско интелигентните, струва повече от злато.

Направихме околосветско пътешествие заедно. Изкупи половината магазини по пътя. Трябваше да наемем носачи и да купим допълнителни куфари, за да приберем боклуците й у дома! Яница излиза по-скъпо от компаньонка и чука десет пъти по-зле. Но един богат мъж има нужда от човек като нея. Помните ли как се превърнах в колекционер? Селяните трябва да ти завиждат, за да искат да ти подражават. А богатите селяни умират точно за такъв тип жени. Аз ги наричам „чалга принцеси“.

Яница е инвестиция за мен. Избил съм всичките си капиталовложения в нея, че и отгоре, само в скъпи платна. Благодарен съм на медиите, че създават идоли за простаци. „Ооо, тоя я гледай с к’ва мацка се е издокарал — като по телевизията!“ И бам: „Значи аз също трябва да притежавам картини, че да я чукам тая. К’ва кола кара? Аха! Още утре ще си поръчам същата, ама по-новия модел. А тоя костюм откъде го взе, браточка?“ Ето ти визитката: на дилъра, на шивача, на художника. И мерси за комисионата!

Яница знае, че я ползвам като инструмент за изкарване на пари и няма нищо против. Хей, все пак й плащам наема, сметката за телефона, заплатата на домашната прислужница и куп други неща. Сделката е изгодна за двете страни. Тя има само няколко години да вземе от живота всичко, което може, преди да погрознее, преди да изгуби единствения актив, който притежава. А аз най-много от всичко обичам да прибирам парите на глупаците. Това си е джентълменско споразумение!

Елица („Шефката“). Назначих я в компанията ми за управление на недвижима собственост. Издигна се от най-обикновена секретарка до търговски директор. Всички в офиса я мразят. Но се страхуват от нея, защото знаят, че докладва лично на мен. Жените са истински кучета, назначиш ли ги да ти пазят парите. Следят всеки превод дали е пристигнал навреме, всеки наем, как върви реконструкцията на сградите, тормозят наемателите, изнудват майсторите, пазарят се с доставчиците, „оптимизират“ заплатите, пестят от материали, разходи, транспорт. И всичко това, само и само ти да можеш да изкарваш повече! Докато си вееш задника по света! За да може тя да оправдае „високия“ си статус в обществото.

Елица е от онези привлекателни 25-годишни работохолички, които мислят, че правят кариера, защото са завършили университет, а не защото имат хубав задник. И до известна степен са прави. Организираш ли нещата така, че да имат личен интерес от твоя просперитет, с течение на времето се превръщат в истински дракон за служители, доставчици, подизпълнители, клиенти и акционери.

Разбира се, тя никога не отказва поканите ми за секс, макар и след няколко месеца да планира сватба. Причината е не само в парите, уважаеми, а в резултата от парите. Истината е, че тя никъде, никога и по никакъв начин няма да срещне мъж като мен. Нейната среда е различна. Нейните приятели са различни. Те са на заплата. Те правят „кариера“. Те организират тиймбилдинги и семинари. Те ходят на скучни семейни „партита“ и готвят по рецепта от дебели кулинарни книги. Хвалят се с екскурзии до Турция и Гърция през единствените 20 дни в годината, когато са свободни. Те спестяват. Те купуват ипотекирани жилища и бачкат за „повишение“.

Освен че зная как да доставя удоволствие на една жена в леглото и съм понатрупал известен опит, аз по всичко друго също се различавам от тях. Нямаме допирни точки. Тя буквално е омагьосана от начина ми на живот, от размаха, с който изкарвам пари. От това, че управлявам човешки съдби. От поведението ми, дрехите ми, парфюмите ми, от декорацията на жилището ми, дори от многобройните ми любовници е очарована. Все пак, тя не познава друг мъж като мен, а различното винаги е интересно.

Добавете щипка чар за вкус, малко пари (заплатите в България са най-ниските в Европа), една-две вечери в изискан ресторант и отношение на истински джентълмен, и картинката ще ви се изясни. Все пак, най-голямото постижение в живота на Елица е, че от провинцията е успяла да дойде в София, да получи образование, да си намери работа и да стане шеф. Дори е успяла да купи „собствено“ жилище, което ще изплаща с мъжа си, докато остареят. Което я прави още по-зависима от мен.

Милена („Невярната съпруга“). Започна да излиза с мен, за да отмъсти на мъжа си, който изневерявал. И започна да й харесва. Запознахме се по стандартния начин — поисках огънче, попитах я дали мога да седна при нея и тя прие. Наливаше се с водка. Милена е нещо като социален експеримент за мен. Реших да се облека нормално, да отида в нормална кръчма и да видя дали мога да спечеля „нормална“ жена, без задължително да я подкупвам. Тестване на „ловните инстинкти“, един вид. Когато се стигна до професията й казах, че поставям окачени тавани. Забеляза, че ръцете ми са прекалено добре поддържани. Обясних й, че имам фирма за поставяне на окачени тавани (което не беше лъжа). Попитах я какво прави хубавица като нея сама по това време на нощта. След третата голяма водка тя най-после изплю камъчето. Сподели, че е хванала мъжа си в изневяра. И заплака. Утешавах я, докато свърши бутилката. После я закарах в малкия двустаен апартамент, който поддържах в Младост специално за такива случаи. Разви ми болтовете от секс! И двамата установихме, че никога не сме попадали на по-подходящ сексуален партньор. Телата ни бяха просто създадени едно за друго.

Тя се върна при мъжа си, „прости“ му, но продължи да се вижда с мен. На същото място. По същото време. Всяка седмица. И така вече няколко години. Връзката ни е базирана изцяло на оргазми. А нейните са много повече от моите, повярвайте ми! Един добър любовник, за да поддържа темпото, което поддържам аз, трябва да умее да чука и да получава удоволствие от секса, но без да свършва постоянно. С други думи, добрият любовник е загорелият, но издръжлив „работник“. Той събужда древния природен инстинкт у самката да изцеди жизнените му сокове, за да изгуби интерес към другите самки. Но тя не винаги успява и това само допълнително я влудява. Ще разгледаме тази тема по-късно, в „полезни съвети към господата.“

Ана („Алтруистката“). Естествено кестенява украинка. Емигрирала с техните на запад, още докато била малка. Ръководи една от фондациите, чрез които редовно дарявам средства. Тъй като и фирмата, през която дарявам, и фондацията са регистрирани на запад, където даренията се признават за разход и ползват всякакви данъчни преференции, Ана ме облекчава не само физически, но и фискално. Украинките са красиви като гълъбчета, знаете. Тя не прави изключение от това правило. Щедра е както в леглото, така и в живота. Предпочита да използва парите, които изкарва със задника си за благотворителни цели — нейният начин да намери смисъл в „божествената комедия“, предполагам. Изключително изобретателна е в начините, по които може да задоволи един мъж. През леглото й са минали стотици мъже. Обичам да свършвам върху красивото й лице. Но ще спра дотук, за да не ви дразня.

Истинската жена. Ще спестя името й, защото сигурно сте чували за нея от медиите, макар тук тя да не е твърде известна, защото рядко се прибира в България и принципно избягва публичността. Единствената жена, която ме превъзхожда във всяко отношение! Наследила баща си, който е сред хората, разорили държавата, опитала се да поеме контрол над империята му, но не успяла и загубила „почти“ всичко. Останали й „малко“ пари. Малко, малко, близо 100 милиона долара в имоти, акции, луксозни лодки, частен самолет, произведения на изкуството и скъпоценности от всякакъв вид!

Била е в повече страни по света от мен, облича се по-елегантно от мен, знае повече езици от мен, познава по-влиятелни хора от мен, притежава повече имоти от мен, несравнимо по-привлекателна е от мен и, освен всичко друго, е артист по душа. Разбира от изкуство — опера, театър, балет, рисува картини, прави изложби, има ангелски глас и владее няколко музикални инструмента. Пише поезия. Тя е от хората, на които съдбата е дала много, без нищичко да поиска в замяна. Сигурно е страдала в предишните си животи, не знам.

Такива хора обикновено лесно пропадат — пропиват се, продрусват или умират от нелепа болест, още преди да са успели да профукат завареното богатство. Някои от тях се самоубиват, след като го профукат. Такива хора обикновено са нагли и арогантни, невъзпитани и груби. Но тя не е от тях. Тя е скромна, тиха и добра натура. Което не й пречи да има високо до небето самочувствие, но твърде рядко да го показва. Получила е образованието си в престижни швейцарски колежи, била е възпитана и отгледана в дом на партийни функционери, които са имали домашна прислуга, мерцедес и частен шофьор, още преди „демокрацията“ да роди своите смешни парвенюта. Предполагам, че всичко това си е казало думата.

Запознахме се на откриването на една изложба. Бях запленен от държанието й, от аристократизма в движенията й, от невероятно мекия й глас, от високите скули, от прекрасната й, семпла, но изключително скъпа рокля. Тя имаше всичко, което притежава идеалната жена за мен. Няма да крия, че съм един от многото й обожатели. И че нито веднъж не ме е допускала в леглото си. Въпреки приятелството ни, което трае вече няколко години. Може би точно затова съм толкова луд по нея! Защото не мога да я имам! Правете си изводите сами.

В компанията й винаги се чувствам като селянчето, което току-що се е видяло с някой лев. Аз съм представител на буржоазията, а тя — на висшата аристократична класа. Клубовете, в които членува, не допускат всеки, който може да си позволи нечовешката такса. Баща ти също е трябвало да може да си я позволи. Ако мислите, че в България има „елит“ или „хайлайф“, трябва да видите средата, в който се движи тя: министър-председатели, наследствени милиардери, кралски особи, собственици на петролни компании, хората, които управляват света. Пръскал съм огромни суми по нея, въпреки че е много по-богата от мен. Тя никога не отказва скъпи подаръци. Нарича ги „жест на внимание“. Но можеш лесно да я разочароваш с просташкото си поведение. Понякога се чувствам като препарирано насекомо в нейния хербарий — толкова скован и тромав – толкова неук в познанията си по световна литература и по история на изкуството, толкова неуверен в изисканите блюда от „високата кухня“ и странните, дори перверзни сюжети на висшата мода.

Питате се какво прави презадоволен мъж като мен в полите й? Защо тичам след нея, като мога да имам всяка друга на земното кълбо? Не е само нагонът, моят единствен господар, повярвайте ми! Примирил съм се отдавна, че може би никога няма да спя с нея. Но тя е моят входен билет, моята виза към висшето общество, където не принадлежа по произход, но рано или късно ще принадлежа по право. Тя е моят учител по музика и френски, източникът на най-полезните ми бизнес контакти. Тя знае неща, които борсаджиите биха убили, за да научат един ден по-рано. Тя е всичко, което някога съм искал да притежавам и всичко, което някога съм искал да бъда. Тя е перфектната жена!

Дневниците на похотливия милионер: Полезни съвети към дамите

polezni_saveti_kum_damite

Изт: wbdesktopwallpapers.blogspot.com

Създадени сте от природата така, че можете да прекарате живота си в охолство, без да си мръднете пръста. По-привлекателните от вас го знаят, възползват се от този факт, но твърде буквално приемат идеята да не си мърдат пръста за нищо на този свят. Вярно, че около всяка красавица има достатъчно мъже с изплезени езици и тя не трябва да полага усилия, за да ги задържи, но, повярвайте ми, около всеки състоятелен мъж има много повече красавици, които се надпреварват за вниманието му и победата на нито една от тях не е гарантирана, защото в света на състоятелните мъже красотата е преходно качество, като парите. Тука има, тука — няма. А любимата им реплика е: „Толкова много момичета, толкова малко време!“ Кой беше казал, че да си вземеш красива жена е все едно да купиш ливада заради цъфналите пролетни цветя?

Под „състоятелен“ не разбирайте задължително богат, макар последният да е беден само по свой собствен избор. Състоятелен е всеки мъж, който се различава от вашите обожатели, готови да ви поднесат света само защото сте красива. По какво се различава ли? По това, че той действително ще ви го поднесе, за разлика от обожателите. Ако сте си мръднали пръста да бъдете НЕЩО повече от лъскава опаковка.

Това в особено голяма степен важи за България, където красивите жени и комплексираните мъже са много, а количеството е за сметка на качеството. Защо са ви десетки ухажори, като можете да имате само един? Мъжете са злобни и отмъстителни, особено комплексираните мъже, не мислете, че дълго ще поддържате връзка с няколко от тях едновременно. Опасно е за здравето ви! Колкото и да ги сменяте, накрая ще разберете, че всичките са еднакви. Приличат си като две капка вода. Нито един от тях не е в състояние да осмисли живота ви, да ви изкачи до покрива на света. А вие сте уникална, единствена, различна, нали? Вие заслужавате най-доброто! Да, ама не сте. И не заслужавате нищо, докато не си мръднете пръста да станете равностоен партньор на състоятелния мъж.

От вас, мили дами, се изисква малко — много по-малко, отколкото се изисква от него. Той трябва да пребори всички, а вие — само себе си. Мързела и егоизма си трябва да преборите! Няма нужда да трупате милиони и да манипулирате обществото, за разлика от него, няма смисъл да рискувате живота си и да изкачвате човешката пирамида стъпало по стъпало. Като него. Той ще го направи вместо вас. Заради вас. А после ще делите плячката по равно. Трябва само да го прелъстите. Това е предимството на женската природа.

Сигурно смятате за егоистично да се стремите към такива цели, а ви приканвам да преборите егоизма си. Да, ама не е егоистично. Алтруистично е! Бедният човек, както казах в началото, е вреден за себе си, за близките си и за обществото като цяло. Как ще помогнете на хората, ако сте домакиня и майка, ако не излизате от кухнята и се грижите единствено за своето дете? Ако разполагате с ограничен бюджет? Не би ли било по-смислено да имате повече време, да разполагате с повече спокойствие, да боравите с бюджет, който ви позволява да развихрите майчинската си природа в услуга на човечеството? Да допринасяте за каузи, които са много по-големи от самите вас? Докато някой друг печели битките на бойното поле?

Знаете ли как една жена успява да задържи състоятелния мъж, по който въздишат всички останали? Ще ви кажа как: от гледна точка на състоятелния мъж светът е пълен с възможности, с пари и с авантюри. Трябва само да протегне ръка, за да ги вземе. Но вие сте единствената! На земята нямате реплика и поради тази причина той ще иска вас повече от всички останали. Онова място между краката е само относително предимство. Наречете го „първоначален капитал“ в бизнес, където конкуренцията е огромна. От вас зависи да направите уникално всичко останало, което го заобикаля. И не само във физически аспект. Той е просто опаковка. Картината е по-важна от нейната рамка. Истинският завоевател — мъжът, за чието сърце си заслужава да полагате усилия, винаги ще иска да притежава онова, което другите нямат. Вашата мисия е да се превърнете в това нещо. Вашата задача е да станете произведение на изкуството.

Дори не трябва да сте съвършена за целта! Можете просто да бъдете различна. Да задавате модата, вместо да я следвате. Да определяте правилата, вместо да ги спазвате. Винаги, навсякъде и по всяко време да сте различна. Но това не значи да се изрусите, когато другите са чернокоси, да облечете синьо, когато другите носят жълто. Не! Това значи в ума, думите и делата си да бъдете различна.

Учете езици, пътувайте, рискувайте, общувайте и трупайте пари, докато връстничките ви пропиляват младостта си в говорене за връзки, в поддържане на връзки и в разваляне на връзки, само и само да ги заменят с други, още по-безсмислени връзки. С безпочвени мъже. Бъдете самодостатъчна! Поставете себе си, вашите собствени амбиции и интереси в центъра на вселената, а не наличието на мъж до вас!

Обикновеният мъж няма да ви донесе нищо повече от изневяра, когато погрознеете. Сори за израза, но истината боли. А на земята ще се появят още 3 милиарда жени, които ще са по-млади от вас. Рано или късно. Състоятелният мъж ще иска винаги да сте до него, защото избира внимателно и подбира само най-доброто. След като веднъж е оценил същността, а не опаковката, той вечно ще се бори за вас. Ще ви пази като скъпо произведение на изкуството.

Как да се превърнете в такова? Ами, пътувайте по света, докато връстничките ви стоят у дома и слугуват на посредствени мъже, защото ги е страх от самотата, която наричат „любов“. Ходете на езда, спортувайте, измислете си хоби, социализирайте се, трупайте контакти!

Флиртувайте, без задължително да се обвързвате. Подбирайте, без задължително да се лишавате. Давайте винаги на мъжете това, което искат, но им го давайте бавно — хапка по хапка, в противен случай те лесно „преяждат“ и бързо се отегчават. Бъдете непредвидима. Дръжте ги „на нокти“. Действайте обратно на популярните схващания. Станете неочаквана. Можете да го постигнете, като непрекъснато изненадвате себе си, например — да отговорите на покана за среща точно, когато ви чакат за важно интервю. Или да не отидете на среща, но без да давате излишни обяснения. Винаги закъснявайте по малко. Приемайте подаръци, но и отказвайте подаръци. Накарайте мъжете да се чудят как да ви угодят. Впрегнете изследователската им природа и ще имате всичко, за което някога сте мечтали. Желая ви успех, мили дами!

Дневниците на похотливия милионер: Полезни съвети към господата

polezni_saveti_kum_gospodata
Изт: alphamalelifestyle.com

Живеем в несправедлив свят и, ако е вярно, че 20 процента от хората изпиват 80 процента от бирата, то също толкова е вярно, че три процента от мъжете привличат деветдесет процента от жените. Останалите са „на сухо“ или правят компромиси, за да не бъдат самотни. Истинският мъж обаче не се интересува от компромиси. Той действа.

Никой не може да ме убеди, че нещо различно от заложения у нас денонощен, почти фаталистичен стремеж към нежния пол, е в състояние да осмисли живота на един мъж. Сексуалната енергия е нашата движеща сила. Когато поетът пише, той изразява сексуалната си енергия, когато художникът рисува, сексуалната му енергия формира платното, когато инвеститорът прави голяма сделка, тя е продукт на сексуалната му енергия, на завоевателския му дух, на стремежа да изяви себе си като по-способен от другите самци.

Всичко това се случва на подсъзнателно ниво, разбира се. На съзнателно ниво допускаме грешката да мислим, че ако изкарваме достатъчно пари, ако имаме определен външен вид, ако постигнем дадени резултати, жените сами ще дойдат при нас. Това донякъде е вярно, но въпросът е: ще ни харесат ли тези жени? Защото само успелите, богатите и реализираните могат да избират, но правото на избор не е задължителна гаранция за качество на живот.

Сигурен съм, че повечето от вас мечтаят за чисто нов спортен кабриолет с идеята някоя красавица да заеме мястото до шофьора. И тя ще го заеме. Но красавицата може да се окаже празноглава кифла с лоша хигиена и нечувано високо самочувствие или досадница с отвратителен характер и пилешки мозък. Ще ви омръзне да сте заедно само заради кабриолета. Ще я изритате, но на нейното място ще дойде друга, същата, защото вие така привличате жените. Защото така повелява нагонът — вашият денонощен спътник и неразделен другар. Другата ще бъде предишната, но с различни дефекти. Няма съвършени жени, както няма съвършени мъже. Стремежът на жените към лъскави предмети е точно толкова елементарен, колкото и стремежът на мъжете към преходната им красота. Но вие ги привличате с лъскави предмети и те ще продължат да идват, бедни ми глупако! Накрая сигурно ще решите, че жените не струват. Или ще ги поставите на пиедестал, който те не заслужават, още по-бедни ми глупако! Само и само да оправдаете липсата си на амбиция ще изградите пясъчен монумент. Докато не бликне дъжд, който да ви покаже в какво точно се превръщат мечтите…

Състоятелният мъж, уважаеми, не само избира, той умее да казва НЕ. Той знае какво точно търси, знае докъде се простират възможностите му и откъде започват нейните. Състоятелният мъж е това, към което ще се стремите всеки ден, ако искате да имате пълноценна връзка с истинската жена. Сигурно често си задавате въпроса: „Какво искат жените?“ И сигурно често някой глупак ви повтаря, че жените знаят какво искат. Жените много добре знаят какво искат, уважаеми, и точно чрез вас те смятат да го постигнат!

Сигурност и деца, деца и сигурност, колко пъти да ви го повтарям? Има три милиарда жени на планетата и сигурно три милиарда комплекта от предпочитания, но хетеросексуалната, зряла, с функционираща полова система жена копнее само за две неща: сигурност и деца. И вие ще й ги дадете. Няма нужда да ставате милионер за целта. Държавната заплата също е форма на сигурност и с нея също могат да се гледат деца. Но, след като задоволите първобитните си биологични потребности (и нейните), вие ще поискате нещо „по-интересно“. Ще започнете да се оглеждате за истинската жена — онази, която е качила следващото стъпало, като вас, а защо не и едно стъпало над вас. Откриете ли я, ще започнете да я преследвате. Нека ви издам една малка тайна — стремежът е това, което ви носи радост, а не постигането на целта. Харесвате играта, защото сте ловец по природа и мускулатурата ви се нуждае от движение.

Спортувайте по-често, мама му стара! Спортувайте и полагайте грижи за тялото си като за свещен олтар. Това не значи да го епилирате. Давайте му качествена храна, наспивайте го добре, не го тормозете с наркотици и алкохол. Уволнете всички фактори от ежедневието, които ви дразнят, създават ви стресови ситуации или ви карат да се чувствате зле. Така ще можете по-дълго да се наслаждавате на живота и на неговите екстри — жените. Те са създадени специално за вас.

Научете се да изглеждате уверено, носете елегантни дрехи. Спортните облекла са за фитнеса. Никоя красавица няма да хареса мръсните ви кецове. Правете упражнения за задник, а не за гърди. Жените харесват задници. В буквалния и в преносния смисъл на думата. Само вие харесвате гърди. Чистете си мръсното под нотките и ходете на маникюр. Там ще срещнете много жени, както и много гейове. Не мразете гейовете, използвайте ги! Вашият пропуск към женското царство са те. Спечелете гейовете на своя страна и непрекъснато ще имате поток от нови жени, които ще са „обработени“ предварително да ви харесват. Жените вярват на гейовете, защото са мъже. В природата на жената е да вярва на мъжа. Дори когато лъже. Особено когато лъже! Но, освен мъже, те са и най-преданите им „приятелки“! Допуснати са най-близо до дамското сърце! Какво по-хубаво от това да имате верен съюзник, който е платонически влюбен във вас, но десет пъти по-чувствителен и десет пъти по-изкусен в лъжата? И всичките му приятели са жени?

Говорете малко и слушайте много. Всичко, от което се нуждае една жена, понякога, е мъж, който да я изслушва. Естествено, вие знаете много повече, вас ви интересуват много по-смислени теми, но оставете ги за срещата с приятели — тогава няма да има жена, която искате да вкарате в леглото. Никога не оставяйте приятелите си в компанията на жена, която харесвате или вече сте завоювали сексуално. Изневерите се раждат в най-тесния социален кръг, а ревността е нещо, което избягвате.

Докосвайте! Търсете физически контакт! Жените разбират от езика на тялото, тях думите ги объркват. Жените чакат вие да направите първата крачка. Може да излизате с нея от половин година, може да сте наговорили куп глупости, може да сте изхарчили куп пари, но тя пак да не разбере, че имате интимни чувства към нея. Докато не започнете да докосвате тялото й. Тогава всичко се променя. Първото докосване по ръката, най-невинното, обикновено е най-важното! Тя отдавна вече е решила дали ще ви даде шанс като любовник или не, но дори вече да е решила, че ще ви даде, твърде вероятно е все още да се колебае. Вашите докосвания ще я накарат да се задейства. Така ще разбере, че намеренията ви са сериозни. Може да не ви отговори със същото, но не се предавайте! Никога от първия път. Продължавайте да опитвате.

Излезе ли ви с номера, че иска да сте само приятели, не губете кураж! В никакъв случай не я отблъсквайте от себе си! Приемете. Станете най-добрата й „приятелка“, ходете навсякъде с нея, опознайте семейството й, близките й, нейните сестри, приятелки и братовчедки! Започнете да флиртувате с тях. Твърде вероятно е да ви се получи, защото на вас няма да ви пука, а жените повече от всичко на света обичат забранения плод. Помните ли ябълката от Библията? Ревността може да я подтикне към вас, моментното настроение — също. Дори атмосферното налягане е в състояние да промени начина, по който тя гледа на вас. Просто трябва да й дадете достатъчно време. На нея, не на себе си.

Междувременно излизайте с други жени. Забравете приказките за верността. Никой няма да ви награди за това, че сте верен! Ще получите точно обратното. Трябва да построите харем от почитателки, които да са ви на разположение по всяко време на денонощието. Които се познават, мразят и ревнуват помежду си. Така ще се състезават за вас! Красивата жена може да има почти всеки мъж, но изборът й винаги пада върху този, когото не може да има в момента. А най-важното е да се забавлявате, докато трае цялата работа.

Ще издам още една малка тайна — жените усещат, когато в живота ви има други жени. Не буквално, разбира се! На подсъзнателно ниво те разбират, че сте харесван, търсен, ухажван, предпочитан от другите самки, т.е „годен“ за размножителния процес. Природата ги е надарила с това качество, за да осигуряват най-добрия генетичен материал за поколенията. Ето защо, както правилно сте забелязали, ако имате приятелка, ви е много по-лесно да намерите втора, трета, четвърта… Дори бившите започват да ви търсят. Ако сте сам, може да прекарате доста време на сухо… Ето защо само три процента от мъжете привличат деветдесет процента от жените, уважаеми!

Стигнахме и до най-важната част — секса. Научете се да чукате дълго, но без да свършвате. Как? Чрез мастурбация! Това ще ви спести много унижения и провали. Мастурбирайте често, еякулирайте рядко. Така хем ще сте „винаги готов“, хем ще придобиете известни умения да се контролирате. Може дори да стигнете до момента, в който ще изпитате оргазъм с цялото тяло, а не само с главата на пениса, както досега. Китайците са го открили преди хилядолетия!

Откраднете на жените симулирането на оргазъм! Това не е тяхна привилегия! Особено, когато следващата ви приятелка чука на вратата. Направете се, че свършвате, махнете кондома и го загърнете в салфетка, преди тя да се е съвзела достатъчно, за да го види. Помнете, че добрият любовник е загорелият, но старателен и трудолюбив работник, който издържа дълго! Само той е в състояние да достави истински екстаз на партньорката си, а чрез нея — гарантирано и на себе си. Само той е готов за още един рунд по всяко време. Може да я посветите в малката си тайна някой ден, когато станете достатъчно близки. Тогава се забавлявайте с настървените й опити да „изсмуче“ жизнената ви сила. Ще имате истинска тигрица в леглото. Желая ви успех, уважаеми господа!

КРАЙ

Тихомир Димитров

октомври 31, 2014

Ловецът

sfzdsfb

Стара градска къща, на видима възраст около сто години, скрита в клоните на плачещи върби, наведени над тихите, застояли води на канала, в които плуват жълти, есенни листа. Дървени капаци на прозорците. Заковани перпендикулярно греди. Буренясал двор. Трябва да търсиш постройка, за да я видиш в целия този хаос. Перфектното леговище! Зная, че си вътре, но по-важното е ти да не знаеш, че аз съм отвън. Няма следа от пазачи. Рисковано е да идвам точно преди залез, но го правя, за да се убедя за последен път, че все още си тук. Намирам се в една от многото коли, паркирани по твоята улица. Подтискам желанието си да запаля цигара, докато чакам. Миризмата на тютюн може да привлече вниманието ти. Надявам се, че няма да усетиш присъствието ми. Умея да се контролирам. Това е най-доброто ми оръжие. Няма да усетиш тревога или страх да се излъчват от мен. Нито пък ще разбереш, че те наблюдавам. Зная точно кога да спра. Ловецът дебне жертвата, а не обратното.

Входната врата е почти невидима във вечерния сумрак, под сянката на плачещите върби. Чувам скърцане на ръждясали панти. Минаваш бешумно покрай мен. Походката ти е стройна. Кралицата на нощта отново е излязла на лов! Не бива да задържам погледа си прекалено дълго върху гърба ти. Господи, каква фигура! Поглеждам в страни. Дишането ми е уравновесено, пулсът – нормален. Отминаваш и аз отново съм в безопасност.

Мисля си за теб, докато вечерям в колата на паркинга пред McDonald’s. Чудя се дали не „закусваш” в момента. За един от нас двамата това ще е последното ядене. Най-вероятно за теб. Наслади му се добре, мила, защото утре ще бъдеш свободна. Ще го направя. Оковите на материята ще ги премахна от любов, а не защото те мразя.

Прибирам се в квартирата. Наех този апартамент специално заради теб, откакто ти се премести в града. Дори не подозираш, че от няколко месеца те следя. Взимам душ. Лягам да спя. Радио алармата ме буди точно час преди изгрева. Приготвям си „инструментите”: мощен фенер, пистолет със заглушител, мачете, огнехвъргачка и пожарогасител. Желязна щанга за разбиване на врати. Замалко да забравя противогаза. Пъхам всичко в огромния черен сак, мятам го през рамо и излизам. Сигурно тежи половин тон!

Небето е тъмно синьо, когато отново чувам ръждясалите панти да скърцат в мрака под плачещите върби. Търпеливо изчаквам първите слънчеви лъчи. Оглеждам се. Улицата е пуста. Няма минувачи. Градът все още спи. Ти също би трябвало вече да си заспала. Прекосявам буренясалия двор. Пъхам щангата в процепа до бравата и натискам. Вратата се отваря. Значи без излишен шум. Това е хубаво!

Фенерът ми осветява вътрешността на антрето. Паяжини, прах и мухъл. Паянтови стълби водят към мазето. Вратата е отворена. Твърде непредпазливо от твоя страна! Сигурно има някакъв капан. Внимателно поставям крак върху първото стъпало. Прогнилата дървесината изпуква под тежестта на тялото ми. После нищо. Пълна тишина. Осветявам пода на мазето. Две червени очички ме наблюдават от мястото, където свършват стъпалата. Правя още една крачка напред и плъхът изчезва. Чувам го да трополи някъде из далечните краища на мазето.

Утъпкана пръст, поръсена със слама. В краката ми щъкат дребни гризачи. Остра миризма на миши изпражнения. Гол охлюв пълзи по стената. В светлината на фенера паяжините изглеждат като завеси от коприна. Каменният ковчег е в старата ниша, която някога е служила за складиране на въглища през зимата.

Едва успявам да отместя тежкия капак с щангата. Щом си успяла да донесеш това тук сама, без пазачи и носачи, представям си какво можеш да ми сториш с двете си ръце! Сега дългите бели пръсти кротко почиват, събрани върху гърдите. Едва доловимото им повдигане и спускане показва, че дишаш. Кожата ти е тънка, почти прозрачна, а очите ти са затворени. Облечена си в чисти дрехи. Миришеш на хубаво. Красива си. Съвсем скоро ще бъдеш и свободна! Зареждам пистолета. Махам предпазителя. Опирам дулото на заглушителя в челото ти. Не искам да се мъчиш. Ще го направя по най-бързия начин.

Веждите трепват под допира на тежкия метал. Очите започват да се въртят зад затворените клепачи. Знаеш, че вече съм тук, но нищо не можеш да направиш. Не и докато слънцето огрява тази част от планетата. Сигурно си ме чула, още когато приближавах с тихи стъпки през двора, подушила си ме, докато слизах в мазето. Знаела си, че идвам за теб.

Една сълза потича по бузата ти и оставя червена следа.

Натискам спусъка. Трепваш само за миг и тялото ти се отпуска. Главата клюмва в страни. Отделям я с помощта на мачетето. После вадя сърцето. Слагам противогаза и паля трупа с огнехвъргачката. Ако бяхме извън града, щях да подпаля цялата къща. За всеки случай! Остават само пепел и кости. Внимателно изпразвам съдържанието на пожарогасителя в ковчега, преди огънят да е обхванал всичко наоколо. Почиствам черепа ти от саждите и пяната, за да го прибера при инструментите в сака. Няма череп – няма хонорар. Два бели кучешки зъба изпъкват на мястото, където преди малко бяха красивите ти устни. Колко ли бездомни пияници и наркомани са отнесли спомена за сладката целувка от тази устни в гробовете си?

Отново е вечер и на вратата се чука. Предпазливо поглеждам през шпионката. Държа заредения пистолет в дясната си ръка и отключвам с лявата. Тайният куриер е тук.

– В света на светлината бях мрак – питам го за паролата.

– В света на тъмнината ще бъда светлина – отговаря правилно той.

Прибирам пистолета. Отварям. Мълчаливо си разменяме две големи, непрозрачни, найлонови торби. В едната има череп на вампир, а в другата – 33 хиляди долара. Това е наградата ми за добре свършената работа. Заключвам входната врата и влизам в хола, където ме очаква бутилка отлежало уиски. Позволявам си по някое дребно удоволствие след всеки успешен улов. Сипвам си щедро, до горе, без вода и лед.

– Наздраве! – вдигам пълната чаша.

Бледото момиче от другата страна на масата само кимва леко. Очите й са бездънен кладенец.

– Знаех си, че трябваше да подпаля цялата къща!

– Да беше го сторил. Сега вече е късно.

– Вратата към мазето нарочно ли беше отворена?

– Мама искаше да е сигурна, че дойдат ли, ще открият първо нея.

– Майка ти беше умна и красива жена!

– Благодаря! Но ти я уби. И сега ще платиш. Обещавам да е бързо. Както постъпи с мама.

– Може ли преди това да си изпия уискито? – поглеждам въпросително към пълната чаша в ръката ми.

– Имаш цяла нощ на разположение. Налей си още едно.

– Остават за теб – посочвам торбата с парите.

– Не ми трябват. Ще ги получи някой, на когото държиш. От теб зависи кой. Приеми го като право на последно желание.

– Може би сестра ми. Едва свързват двата края с мъжа й… – за момент ме обхваща съмнение – А сигурна ли си, че ще й се размине без целувка за лека нощ или обещание за безсмъртен живот?

– Имаш честната ми дума.

– Как мога да ти вярвам?

– Нямаш друг избор – следва кратка пауза – ще го направя, защото знам, че ти обичаше мама.

Наистина трябваше да подпаля къщата! Или поне да я претърся щателно, преди да напусна. Този пропуск ще ми струва живота. „Малката” ме е проследила чак дотук, през целия град, може би по миризмата, може би водена от страшната интуиция, с която са надарени тези същества. А може и да не съм бил чак толкова незабележим в тихата уличка през последните месеци. Може би тя е искала да си отиде, но е нямала сили да го направи сама. Затова ме е допуснала в леговището…

Бавно изваждам пълнителя и поставям празния пистолет на масата. В знак на добри намерения. Няма смисъл от бягство, нито от съпротива. Не и докато слънцето огрява онази част на планетата…

Тихомир Димитров

ноември 21, 2013

Oще шест популярни заблуди…

1/ Ти си ПО-важен

1

Изт:  http://theeconomiccollapseblog.com

„Аргумент“, който стои в основата на всички конфликти по света. От край време. Замисли се, кога се появи на фона на последните 15 милиарда години, откакто съществува материята, кога порасна, кога поумня и кога стана по-важен от всички и всичко, което те заобикаля? Десетки милиарди души са живели преди теб на тази земя и повечето са страдали от същата заблуда! Резултатите са описани в учебниците по история. И непрекъснато се повтарят. Хилядолетия наред! Дори днес някакви по-важни хора избиват други, по-маловажни, било в името на родината, на справедливостта, на Бог или в услуга на закона. The history of humanity is a history of insanity, казва Екхард Толе. С кратки моменти на осъзнаване, в които разбираш, че никога не си бил и няма да бъдеш нещо по-важно или по-маловжано от някой друг, защото никога не си знаел Кой си в действителност…

2/ Образованието гарантира по-добро качество на живот

2

Изт: Richard Lawrence Cohen on flickr

Училищата и университетите възпитават роби. Говоря за масовото образование, където попада дори Харвард. В най-добрия случай, масовото образование може да произведе надзиратели. Но те също са роби. Погледни който и да е списък с успели предприемачи. Малцина са бакалаври, другите са със средно образование. Сред служителите им, обаче, е пълно с магистри, доктори и учени от всякакъв ранг. Личности като Стив Джобс (r.i.p), Бил Гейтс и Марк Зъкърбърг днес финансират научния прогрес, но са обърнали гръб на масовото образование още като млади. Зарязали са го, в това число и Харвард, защото светът е поискал от тях действия – по-важни за човечеството от изучаването на паразитни идеи.

Не казвам, че образованието е излишно. То дори, в известна степен, е задължително, но в никакъв случай не е гаранция за по-добро качество на живот. Гаранция е само за по-високи очаквания, които генерират повече фрустрация, когато ти се наложи да продаваш сандвичи с магистърска степен в джоба. Проблемът не е в сандвичите. МакДоналд също e продавал сандвичи. Проблемът е, че в университета слушаш историите за успеха в трето лице, единствено число – от хора, които практически не са успели. Изключенията са твърде малко и, дори тогава, тези примери не са гаранция за твоя собствен успех, защото това са чужди примери – реализирани са в други обстоятелства, под влиянието на уникални за времето си съчетания от фактори и хора, които едва ли някога ще се повторят, за да породят същия резултат. Никой никъде не може да те научи на собствения ти път в живота, защото за всеки отделен човек той е уникален. Толкова за материалните учители.

Духовните учители, от своя страна, ако са искрени, ще се опитат по-скоро да те отучат от разни неща, отколкото да те научат на нещо ново. Духовните учители махат, а не прибавят. Тяхната цел е да събудят уникалния ти творчески потенциал. Той може да включва доброто образование, може и да не го включва, но последното никога и по никакъв начин не е гаранция за по-високо качество на живот.

3/ ТРЯБВА да правиш нещо

3

Изт: John Hadley Strange @ http://edm310.blogspot.com/

Трябва да си намериш работа. Да започнеш собствен бизнес. Да се занимаваш с нещо. Да довършиш книгата, която си започнал. Да си продължиш образованието. Трябва да се ожениш. Трябва да имаш деца, да издържаш семейство, да имаш собствен дом. Трябва да поемаш ангажименти. Да гласуваш. Да работиш. Да изплащаш заеми. Да спестяваш. Трябва! Защо? Защото така трябва! Защото са ти го повтаряли до затъпяване и си забравил(а) какво всъщност искаш, а вместо това си започнал(а) да правиш по инерция само това, което „трябва”.

Ако задължително трябваше да правиш нещо, щеше да идваш на този свят с някакъв договор, където щеше да пише какво точно трябва и не трябва да правиш. Щеше да си спомняш предварителните инструкции. Или на небето щеше да има ясен списък с правила, видим за всички. „Трябва” е просто хрумване, измислица, идея, приумица, навик, лъжа, илюзия или заблуда на други хора за собствения ти живот, а не някакво изискване от Реалността / Бог / Провидението / Битието / Съдбата към теб. Последните са те дарили единствено със свободата на избора. И не очакват нищо в замяна. Той, изборът, така или иначе, си върви в комплект с различни последствия.

Основното последствие от избора ти да повярваш на великата илюзия, че „трябва” нещо да правиш е способността на обществото и на другите хора да те държат в подчинение, заспал и в пълна демотивация. Демотивация за какво? Ами за собственото ти щастие! Не, че постигането му ще наруши световния ред, ще погази корпоративните интереси на някакви страшни, задкулисни, зли сили или ще попречи на другите да изживеят своето щастие. Не! Има хиляди примери, които доказват точно обратното. Щастливият човек прави щастливи и останалите. Причината обществото да те държи в състояние на хипноза, че „трябва” – под купища от правила – е нежеланието на повечето хора да си нарушават комфорта. Та нали твоето събуждане може да поразбута и тях! А не трябва! Току виж се измъкнали от комфортния уют на лъжата, че са щастливи, защото всичко са направили както трябва…

4/ Хубавите неща са скъпи

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Изт: The Most Expensive Journal

Болниците, лекарствата и операциите са скъпи. Здравето е безплатно. Затворите, загражденията, камерите и надзирателите излизат скъпо на данъкоплатеца. Свободата е безплатна. Погребенията и ритуалите са скъпи. Животът е дар. Наркотиците и алкохолът са скъпи. Щастието е безплатно. Проституцията и порнографията могат да ти излязат солено. Любовта е щедра и винаги идва като подарък. Хубавите неща не само, че не са скъпи, те са абсолютно безплатни! А можете ли да измислите нещо по-хубаво от: здравето, свободата, щастието, любовта и самия живот?

5/ Красивите момичета харесват богати мъже

Young couple on a bed

Изт: sugarbabybuzz.com

Не се заблуждавайте в това! Красивите момичета харесват красиви момчета. Красотата няма пол и никой не е лишен от естественото си влечение към нея. Що се отнася до богатите, по-възрастни мъже, които им се предлагат сами, то красивите момичета просто ги използват като банкомат на два крака. Ако искат. И, ако успеят да преборят конкуренцията, естествено. Не казвам, че това е нещо лошо. Мисля, че сделката е изгодна и за двете страни. „Щастието и любовта не се купуват с пари, но поне човек може да се пазари”.

Ако имахте избор дали цял живот да работите и да спестявате за елементарните си битови нужди или да получите всичко, за което някога сте мечтали още сега, докато сте млади, вие също бихте се възползвали. Друг е въпросът дали някога изобщо сте били изправени пред такъв избор… Което често е причина за завист към онези, които са го направили. Те живеят своя собствен живот, а не вашия и имат правото на своите собствени избори. Резултатите от тези избори също са изцяло за тяхна сметка.

Не завиждайте на красивите момичета за това, че си имат банкомат на два крака. Не всички, естествено, а само тези, които са решили. Те просто участват в сделка, където двете страни печелят, защото получават онова, което не биха имали, ако бяха разделени. Бъдете сигурни, че красивите момичета не си падат по богати мъже. Красивите момичета си падат по красиви момчета. Красотата няма пол и никой не е лишен от естественото си влечение към нея. Във всичките й форми.

6/ Налага се да избираш между духовното и материалното

6

Изт: http://www.elephantjournal.com

Тоест, за да си духовен, задължително трябва да си беден и безправен, а ако си богат и надарен с власт, то сигурно доста изоставаш в духовното си развитие. Общото между тези две популярни заблуди е, че превръщат материалното в нещо лошо, което трябва да се избягва, защото ограбва духовността и потъпква стойностите на високия морал. Ще ви разкажа една притча по въпроса. Вижте първия коментар.

Всъщност парите, като основен източник на „материалното“, сами по себе си, не могат да бъдат проблем. Те са само улеснение в бита и до голяма степен правят възможни благата на цивилизацията, които използваме всеки ден. Нищетата и алчността вече са проблем. Някои биха казали: ами да, защото са пряко свързани с парите! Но не биха били прави. Нищетата и алчността не произлизат от парите. Те произлизат от страха: страх да не изгубиш и малкото, което притежаваш или страх да опазиш многото, което си натрупал. Вкопчването, това е второто име на страха. Някои се вкопчват в имането, други в нямането, но и двата типа са далеч от духовността.

Змиите, сами по себе си, не са страшни. Страшни са само отровните змии, които те хапят, когато ги дразниш. По същия начин масово се демонизират и богатите. Ограничаващото схващане, че те задължително трябва да са грабители, а отдадените на „духовното“ задължително трябва са бедняци, аскети или светци, води до две кофти последствия: а/ дръжи те винаги на ръба на финансовото оцеляване, защото не искаш да приличаш на хората, които мразиш, т.е – на богатите и б/ кара те да мислиш, че между материалното и духовното трябва да се избира.

Предполагам всички ще се съгласят, че да се помага на слабите е ценност – качество, намиращо се високо в йерархията на „духовното“. Заможният има възможността да помогне на много повече хора и по много повече начинии от бедняка, който е неспосбен да помогне дори на себе си, а далеч от тази възможност го държи основно презрението му към първия. Страхът да не заприлича на него.

Ако се занимаваш с бизнес, значи не си духовен, а ако се занимаваш с изкуство и култура, значи си избрал духовното пред материалното. И трябва да си задължително беден. Станеш ли веднъж известен и признат автор / режисьор / фотограф / дизайнер, значи си „комерсиален“, влизаш в „мейнстрийма“, а гониш ли мухите по тавана от глад с непубликувания си роман, значи си ъндърграунд – много хип, много куул – човек, който е избрал духовното пред материалното…

Разбирате ли, тези мисловни ограничения са вкочаняващи! Много ни пречат. Нищо не спира духовното и материалното да вървят ръка за ръка, дори в повечето случаи е точно така. Удоволствието да четете тази статия го дължите на богатите хора, които са се постарали първо да поставят компютър на масата във всеки дом, после да направят софтуера му достъпен за всички и най-накрая да обвържат компютрите от цял свят в една удобна за ползване мрежа. Имената на тези хора фигурират в списъците с най-големите дарители на планетата. Ако в очите на заблудения всички богати са престъпници, то в очите на разумния само тези, които се занимават с престъпления са такива. Независимо от размера на банковата им сметка.

Налага ли се да избираш между духовното и материалното? Ако искаш да си еднакво далеч и от двете, отговорът е да.

Тихомир Димитров 

Може би ще харесате още:

Други четири популярни заблуди

Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Ако се случи това, това и това, най-после ще си щастлив и спокоен

Имаш собствено име? 

Ресурсите са ограничени?

Обичаш нещо или някого?

Ненормално е да си сам?

Криворазбраната духовност 

За щедрите бедняци и богатите скръндзи

юни 26, 2012

С бутане просто не става

Има два начина, по които човек постига своите цели: лесния и трудния. За съжаление, цял живот са ни учили, че нещата стават само по трудния: с пот, бъхтене, лишения, страдане и борба, демек – с бутане. Така е, защото възпитателната и образователната система са базирани на погрешното схващане, че сме обект в света – нещо различно от неговата цялост и напълно самостоятелно, т.е постигането на каквато и да било цел зависи само и единствено от нас, от нашите собствени усилия, а външните фактори, доколкото са важни, имат случаен характер и влияят по-скоро хаотично. Ето защо, трябва да се „бута“ допълнително, за да се преодолеят и външните фактори.

Не бива да виним учителите и родителите си за това. Те също са били заблудени от своите предшественици, преди да заблудят и нас. Били са заблудени с добри намерения, нас също са ни заблуждавали, водени само и единствено от добри намерения. Не бива да виним „системата“, а да се осъзнаем самостоятелно – всеки поотделно. За целта, нека да използваме примери от личната си история и от историята на света. Какво ще търсим в тези примери?

Отговорите на няколко въпроса:

Имало ли е някога важна за нас цел, която много сме искали да постигнем? Независимо в каква сфера: пари, секс, свобода, независимост, пътуания, здраве, целта трябва да е била важна за нас и наистина да сме искали да я постигнем.

Полагали ли сме извънредно много усилия за нейното постигне?

Ако е така, постигали ли сме желаните резултати? В количествен и в качествен план?

А колко трайни са били те?

Имало ли е компенсиращи въздействия, т.е точно обратни на желаните резултати?

Наскоро си направих самостоятелен анализ, в който включих всички цели, които някога съм смятал за важни, към които съм се стремил и, които съм успял да постигна. По един или по друг начин. Открих следното:

Имало е важни за мен цели, които съм искал да постигна.

Полагал съм извънредни усилия за постигането на някои от тях.

Тези, които съм успявал да осъществя с „бутане“, без изключение, имат временен, некачествен, краткотраен ефект, а много често и обратни на желаните резултати.

Но по време на самоанализа открих и нещо друго:

Имало е важни за мен цели, които съм искал да постигна.

Постигал съм желания резултат, по-скоро като „съучасник“ на събитията, отколкото като техен автор, инициатор и деен ръководител, т.е не съм полагал извънредни усилия за постигането на целта, а съм помагал на обстоятелствата за нейното реализиране. Целта е била интересна за мен и това не ми е тежало. Но не съм бутал. Всичко се е получавало с лекота.

Постигнатите по този начин цели са с дългосрочен ефект.

Постигнатите по този начин цели са качествено реализирни.

Постигнатите по този начин цели нямат противодействия или обратни на желаните резултати.

Горните правила, установи анализът, са верни за всички цели, които някога съм си поставял, независимо в каква област са били те: пари, връзки, секс, приятелство, работа, пътувания, здраве и т.н.

Крайният извод от анализа е, че с бутане не става.

Предлагам и вие да направите същата ретроспекция – всеки сам за себе си.

Помислете: кои са били важните неща, към които някога сте се стремили? Как сте ги постигали? С бутане или с някакво спонтанно съдействие? Даже без план? Помагали ли сте на обстоятелствата или те по-скоро са ви пречили и е трябвало да се борите срещу тях? Доволни ли сте от резултата? Дълготраен, качествен, без обратни ефекти (компенсиращи въздействия) ли е той? Заслужаваше ли си усилията?

Сигурен съм, че ще откриете същото като мен:

Там, където съм бутал, не си заслужаваше усилията.

Там, където си заслужаваше, резултатът не беше качествен.

Беше незадоволителен и посредствен.

Имаше краткосрочен ефект.

А често и обратни на желаните резултати.

Там, където съм помагал, без да изпускам крайната цел от ума си, но без да знам как точно и кога точно ще се реализира тя, без да настоявам за тези неща, всичко се е получавало някак спонтанно, с голяма лекота и, сякаш, от само себе си.

Тогава резултатите са били трайни, положителни и качествени.

Реалността сама ми е предлагала най-гениалните решения.

Където и когато трябва.

Аз само съм се възползвал от тях, без да знам накъде точно водят. И не ми е тежало.

Накрая винаги съм се изненадвал (приятно), че водят точно до преследваната от мен цел.

„Каква я мислехме, каква стана тя!“

В хубавия смисъл на думата.

Така е, защото умът рядко знае кое е доброто за нас и кое – не. Въпреки че е воден само от добри намерения, той често греши, а и не може да предвиди всички обстоятелства и сложни зависимости в заобикалящата ни среда, нито може да види резултатите от нашите действия – дали водят до постигането на заветната цел в дългосрочен план или по-скоро я провалят?

В същото време, човек е дарен с абсолютната свобода да избира и може да си поставя абсолютно всякакви цели. Тук той не може да сгреши.

Може да сгреши единствено в методите и средствата за нейното постигане.

Изберете ли да бутате, да се борите с обстоятелствата, да се съпротивлявате, да проявявате „насилие“ срещу съдбата, да драпате, да страдате, да се лишавате и да търпите несгоди заради въпросната цел, то тогава сигурно пак ще успеете да я постигнете, но резултатите ще се различават значително от очакваните.

Възниква въпросът: какво трябва да правим, ако нещата се закучат, а много искаме да се случи това и това?

Отговорът е тъп колкото самият въпрос: спираш да буташ. Зарязваш проекта. Преставаш да се съпротивляваш. Това не значи да зарежеш целта, дори напротив – точно обратното е! Но има по-интелигентен (разбирай: много по-лесен) начин за нейното осъществяване, за който все още не знаеш. Обстоятелствата сами ще ти го посочат, щом целта е толкова важна за теб. Ти просто трябва да помагаш. Без твоето съучастие няма да стане, но пък само и единствено с твоите усилия е повече от сигурно, че каквото и да стане, рано или късно ще го загубиш. Ще загубиш повече от постигнатото, а борбата и усилията си остават изцяло за твоя сметка!

Мъдрият човек осъзнава, че в този свят никога и нищо не е успял да постигне сам. Щом това важи за миналото, значи важи и за бъдещето. Дори за постигането на най-елементарната цел е необходимо действието или бездействието на други хора, нужна е комбинация от условия, благоприятстващи фактори, стечение на обстоятелствата и т.н. Необходима е и известна работа от наша страна, естествено, но щом целта е важна за нас, то тя не би трябвало да ни тежи. Приемете го като да яхнеш вълната или да плуваш срещу прибоя. Първото изисква много по-малко усилия, с които се покриват много по-големи разстояния, но пак се изискват умения от сърфиста. Второто е нечовешки зор, който често завършва с удавяне.

Ако примерите от ретроспекцията на личния ви живот не ви устройват, разгледайте световната история:

Какво постигна аболиционизмът във Франция? В краткосрочен план резултатите бяха налице, завоювани с немалко кръв и усилия. Хората дори за малко повярваха в свободата, равенството и братството. После се появиха Наполеон, войната и разорението.

А какво постигна опитът да се ликвидира насилствено монархията във Великобритания? Продължават да й се радват и до днес. Просто титлата „монарх“ тогава (съвсем за кратко) беше заменена с още по-тираничната „лорд-протектор“ и отново: войни, болести, глад, разорение.

Помните ли какво постигна Римската империя в борбата си срещу Християнството? Стана най-голямата християнска империя в света. Умножи се по две и разнесе кръста на няколко континента, за хилядолетия напред…

А какво постигна национал-социализмът в Германия? Със сигурност бяха положени доста усилия, от цяла една нация, обединена в постигането на конкретната цел. Всички сме виждали снимките и филмите от изравнения със земята, окупиран от съюзниците Берлин. В дългосрочен план резултатите са повече от показателни: днес Германия е, може би, най-толерантната държава в Европа.

Мога да ви дам още доста такива примери. С многобройните си войни Цар Симеон не е успял да присъедини толкова територии и да ги задържи толкова дълго, колкото цар Асен Втори е успял да присъедини само с една успешна битка и с куп дипломатически маневри, помагайки ловко на събитията, случващи се върху „шах-матната дъска“ около него. За броя на жертвите да не говорим.

Значи световната история, историята на България и личната ми история са в абсолютен синхрон! Противоречи им само начинът, по който са ме възпитавали.

След като знам всичко това, аз откривам една нова свобода.

Просто няма как да се мотивирам да бутам, закучат ли се нещата, защото съм сигурен, че ще затъвам все по-дълбоко – като в примера на Карбовски с кокошката, която паднала в дупката на селския кенеф. След няколко пляскания с криле тя бързо разбрала, че така само затъва по-дълбоко в л…та. Затова разперила криле и кротко зачакала стопанинът й да преброи кокошките в курника, за да открие нейната липса, след което да се сети да провери в кенефа, да се наведе и да я извади с дългата си гумена ръкавица, псувайки като каруцар, за да я умие после с маркуча. И да я сготви на супа. Което, така или иначе, нямаше да се случи, поне не и в същия ден, ако любопитството не я беше завело в кенефа.

Съжалвявам за гнусните примери, но тази „притча“ от уважавания Карбовски, която навремето прочетох в Егоист, щеше да ми спести куп неприятности и главоболия през изминалото десетилетие, ако още тогава бях проумял закодираната в нея мъдрост и бях започнал да зарязвам нещата, които се закучват. Именно в свободата да избира, човек има абсолютната свобода да се отказва от съпротивата и в това е цялата свобода на човешкия род! В това е и цялата мъдрост на Източната философия: Не се съпротивлявай директно на удара! Използвай инерцията и силата (на противника) в своя полза!

Намерението рано или късно се осъществява, ако наистина е важно за нас. С усилията си човек може само да пречи, докато от него се изисква единствено да помага – където и когато трябва. И нещата си стават. Със завидна лекота. По този начин съм постигал едни от най-трайните и чудесни резултати в личния си живот. Не ме питайте кои точно са те. По-важното е да ги откриете в собствената си биография.

Пожелавам ви да се откажете от бутането, веднъж и завинаги, защото с бутане просто не става.

Тихомир Димитров

Следваща страница »