Нърдовете наследиха света, но все още не го знаете

Изт: nerdyapplebottom.com

А може би и те не го знаят. Репликата е от филма „Алгоритъм”. Използвам английския термин, защото не мога да открия българския му еквивалент. Гугъл преводачът предлага „маниак”, но това, някак, не е точното определение. Намирисва на педофилия и на сексуални извращения. Не става и „зубрач”, защото е по-близко до гийк. Пък и зубрачите рядко са добри практици…

В различните дефиниции за „нърд” из нета четем: „стеснителен човек, на когото му липсват социални умения и е отегчително задълбочен в специфична сфера на знанието” или „тясно специализиран експерт в дадена техническа област”. Има и аналогии с аутист, гений, лузър, загубеняк. Все неточни определения.

Според речника на Кеймбридж, нърд е „личност, в повечето случаи мъж, който не е физически привлекателен и се държи странно в обществото”. Второто им определение е за „личност с краен интерес и задълбочени познания в даден предмет, обикновено сързан с компютрите”. Друг авторитетен речник, пък, определя нърда като: „…стеснителен, непохватен, заслужаващ състрадание човек, който не притежава соцални умения и е болезнено отдаден на скучните си занимания, свързани с изучаването на определена научна материя.”

Както и да дефинираме нърд, схващате значението.

Нърдовете са новите магнати, модерните милиардери. Силиконовата долина е пълна с тях. Бил Гейтс е нърд. Лари Пейдж и Сергей Брин са нърдове. Марк Зукърбърг е нърд. За незапознатите, това са хората, създали Майкрософт, Гугъл и Фейсбук.

Нърдовете са навсякъде около нас. Това са хората с нечовешки големите заплати в ай ти сектора, които изкарват повече от президента. Това е онази прослойка от обществото, за която безработицата е само прищявка, дори в най-лошата криза. Това са личностите, без които дори страшните тайни служби не могат да ни следят. Това са учениците, които помагат на учителя си по програмиране да изнесе урока в час. Това са студентите, които напускат университетската скамейка в най-престижния кампус, за да се затворят в гараж, който ще се превърне в корпоративен гигант, без чиито продукти и услуги съвременното образование, дори в най-престижния кампус, ще стане немислимо и невъзможно. Това са революционерите на съвременната епоха. Джулиян Асанж и Едуард Сноудън също са нърдове.

Както виждате, определенията за „скучен”, „грозен”, „непохватен”, „заслужаващ състрадание” са малко неточни. Нърдовете също еволюират. Погледнете Стив Джобс. Технологичните гурута, идолите на новия век, авторите на алгоритмите зад търсачките, сис-админите, без които сме безпомощни в офиса и безименните писачи на милионите приложения, които използваме в преносимите си устройства всеки ден; гениите зад социалните мрежи, без които вече не можем вече дори среща за кафе да си опрделим; авторите на вируси и на антивирусни програми; хакерите, торент-мастърите, великите геймъри и създателите на игри; администратотите и модераторите на хай-тек форуми; технологичните блогъри, на които разчитаме за безпристрастно мнение; хората, които идват да ни „настроят” интернета; момчето, което викаме вкъщи, за да ни „оправи” компютъра.

Всички тях ще ги открием сред редиците на нърдовете.

Няма точно определение за нърд, но има един общ симптом, който обединява казаното по-горе: станали сме абсолютно, болезнено и безвъзвратно зависими от нърдовете. Не само обикновените граждани, потребители, гласоподаватели и данъкоплатци са болезнено, абсолютно, безвъзвратно зависими от нърдовете. Без тях не могат вече и правителствата, и корпорациите, дори мафията не може вече без тях. Нърдовете наследиха света, но все още не го знаете. А може би и те не го знаят.

Намираме се на прага на историческа промяна, която е несравнима дори с изобретяването на колелото и огъня. Мрачните прогнози вещаят глобална криза, дори трета световна война, обезценяване на парите, световни бунтове, размирици, сътресения, анархия. Теориите на конспирацията вещаят нов световен ред, в който всички ще се превърнем в роби на някакъв миниатюрен елит. Таен елит. Спори се само дали той ще се състои от гущери, от хора или от извънземни. Или от трите по малко. Наивните ню ейдж мечтатели, пък, предсказват ново, справедливо, утопчино бъдеще – едно общество, изградено само от духовно осъзнати индивиди. Ето го, подава се вече зад ъгъла, иде, „големият скок” беше извършен още през 2012 година! Светът не свърши, това е доказателството! Сега живеем в друго измерение. Стига само да спрем да ядем месо, да медитираме всекиденвно, да ходим на йога, да си купим тази книга, да посетим онзи семинар и всичко ще ни се изясни, всичко бързичко ще се оправи! Ще ми се да ги поразходя из гетата на Бангладеш, на Индия и на Китай, откъдето поризлизат и йогата, и медитацията, и вегетарианството, и гурутата, на които се кланят, за да ги попитам колко хилядолетия още ще са необходими, докато превърнеш гладния за месо, който не може да си позволи пилешко веднъж месечно, в „духовно осъзнат“ веган, който посещава семинари за личностно усъвършенстване с 300 долара входна такса…

Тайните конспирации, фаталистичните прогнози и мечтаните утопии винаги са присъствали едновременно в човешката история при смутни времена. И никога не са взимали превес, т.е всеки път се е случвало нещо ново, непредвидимо дори в най-смелите фантазии на утопистите, в най-заплетените интриги на конспираторите и в най-мрачните прогнози на фаталистите. Но никога в една от трите крайности, а винаги в четвърта, нова посока. Колкото по-подготвени сме за бъдещето, толкова по-голяма е изненадата ни от него.

Имали сме ограничеността да вярваме с хилядолетия, че определена религиозна вяра, дадена политическа идея или вид икономическа система са в състояние да подобрят човешкото битие, да повишат качеството на живота за всички, за цялото общество. Вярвали сме толкова фанатично в такава глупост, че сме се избивали като мухи в продължение на хилядолетия заради една или друга религиозна вяра, политическа идеология или икономическа система. Сменили сме сотиици, дори хиляди такива, докато накрая не се заговори за „края на историята”. Е, ако под „история” разбираме само политиката, икономиката и религията, то да, определено иде краят на историята. Безсилието на политиката, религията и икономиката като средство за постигане на всеобщо благоденствие са видими вече и с просто око. Причината е в техния хищнически характер. Защото те не могат без да плюскат и, ако не са заети с изяждане на враговете, изяждат себе си. Преди това се случваше прекалено бавно, за да го забележим, внуците непрекъснато повтаряха грешките на своите дядовци, а синовете – на своите бащи. Но после се появиха нърдовете, които създадоха интернет. И светът стана прекалено малък. А достъпът до знанията и информацията, до опита и болезнените спомени, до преживяванията, натрупани от цялото човечество, стана светаквичен. И универсален.

Смешно ми става като гледам желанието на стари политически, религиозни и икономически доктрини да подложат крак на приждащата река в очтаяния си опит за самосъхранение.

Но какво като знанието е толкова достъпно, след като все по-малко хора се интересуват от него? Младите не четат! Това също е голяма глупост, папагалски израз, който повтаряме, без да сме го проверили лично на практика и, който опитът категорично опровергава, но дори да приемем, че е вярно, че младите действително вече не четат (хартиени книги), дори тогава пропускаме една много съществена особеност – те през цялото време ОБЩУВАТ. С изключение на часовете, в които сънуват. Общуват с целия свят. Човечеството никога не е било толкова свързано, никога не е общувало толкова активно и никога комуникацията между индивидите не е била толкова лесна, достъпна, бърза, светкавична, интерактивна, лишена от пространствени или времеви ограничения.

Пристрастени сме към общуването, а знанието е само на два клика разстояние.

И за всичко това са „виновни” нърдовете. Комуникацията е невъзможна без тях. Но какво постигаме, като толкова много общуваме? Как ни променя това? Преди трябваше да обиколиш света, за да разбереш, че всички хора са еднакви, сега това разбиране също е на два клика разстояние. А какво значи еднакви? Не, не са еднакви в своите знания, качества, дадености, възможности и среда, но са абсолютно еднакви в своите стремежи. Всеки човек на тази планета се стреми към щастието и всеки го разбира по различен начин, но колкото повече общува, толкова повече разбира, че споделя общия стремеж на човечеството към щастие, че под общия знаменател на щастието всички хора са равни. Но доктрините, които се опитваха да наложат щастието външно, да го уеднаквят, те всичките се провалиха.

Защото се опитаха да уеднаквят потребностите на индивида, а не да задоволят стремежа му към щастие. Дори в своите потребности, обаче, хората от цял свят смайващо си приличат. И колкото повече общуват, толкова по-ясно разбират този факт: пълен корем, покрив над главата, пълна къща с деца, свободата да твориш и да бъдеш. Едва ли има нещо, което да описва по-добре най-високите възможни постижения за една човешка личност в краткия й житейски път, независимо от пол, раса, религия, произход, националност и убеждения…

Защото, на смъртния си одър, човек рядко мисли за сделките, които е изпуснал. Или за постовете, които е изтървал. Там, на прага, където изведнъж осъзнава своята смъртност и невъзможността да помъкне със себе си дори косъм от всичко, което притежава, човек се радва или съжалява най-много за любовта, която (не) е дал. И за любовта, която (не) е получил. Там, на края, човек постига пълното разбиране за щастие и за нещастие.

Но преди това, за да постигнем първите три: пълния корем, покрива над главата и пълната къща с деца, ние цял живот сме жертвали четвъртото: свободата да твориш и да бъдеш. Е, как можеш да си щастлив и свободен, при положение, че от теб се изисква да вложиш 50-60-70-90% от времето и от енергията си в задоволяването на елементарни, неизбежни, първични, биологични потребности? Как можеш да твориш и да бъдеш при положение, че през цялата човешка история 99% е трябвало да превиват гръб, за да може 1% да познае истинската свобода, да бъде лишен от принудата на труда и от оковите на материалното оцеляване? Как може храната, която е ежедневна, неизбежна, физиологическа необходимост, раждането, без което човечеството би било немислимо дори като потенциал и здравеопазването, без което оцеляването и съхраняването му са под сериозен въпрос, как може тези неща изобщо да струват пари? И, ако нямаш пари, да ти бъде забранен достъпа до размножаването, до оцеляването, до правото на живот? А кой гарантира имането на пари? Никой! И така, разбирате защо хилядолетия вече си дъвчем гърлата като вампири. За да се наям аз, някой друг трябва да пукне от глад, за да живея аз на топло, някой друг трябва да зъзне по улиците или под мостовете, за да си намеря работа, някой трябва да остане безработен, за да ми пишат шестица, някой трябва да получи двойка, за да си увелича пазарния дял, някой трябва да си го смали, за да забогатея, някой трябва да обеднее…

И всичката тази мъка е резултат от нещо толкова очевидно, но същевременно невидимо, толква невинно и, в същото време, зловещо, толкова възвеличавано и охулвано през вековете, а именно – МНЕНИЕТО.

Субективното човешко мнение.

Нито религиозните догми, нито политическите доктрини, нито икономическите системи правят изключение от това правило. Всички те са резултат от преобладаващото в обществото МНЕНИЕ за това КАК трябва да се живее ПРАВИЛНО. И, понеже мнението винаги е частно, субективно, то никога не може да даде отговор на универсалния въпрос: как ВСИЧКИ да живеем добре? Освен това, мнението се нуждае от противник, за да съществува, да укрепва, да се налага, да оцелява, да доказва своята правота. Трябва някой друг да греши, за да може ти да си прав! Кръстоносните походи, ловът на вещици и гоненията срещу християните преди това не са нищо повече, освен сблъсък на религиозни мнения. Всички войни са сблъсък на политически мнения. Всички кризи са сблъсък на икономически мнения.

Така, в продължение на хилядолетия, ние населяваме един преизобилен свят, в който, обаче, господстват различни мнения и тези мнения често се сменят. Изяждат своите противници, а после се самоизяждат и деградират поради липсата на опонент, който да им придава смисъл. Заради вътрешната си празнота се разпадат. Умират от недостоверния си характер. Убива ги непроверената „истина”, която някога ги е породила. От сблъсъка на мнения се получава така, че дрипави хора да просят пред витрините на бутици, претъпкани с нови дрехи; бездомници да спят върху кашони пред цели комплексни от празни, разкошни апартаменти, гладни да обикалят хамбари, пълни с жито, болни да умират пред лъскави болници, защото не са си платили осигуровката, жадни да не могат да наквасят устите си в планинския поток, защото той е по-
необходим на химическата индустрия…

А кой е въпросът, по който няма две мнения? Това е въпросът за човешкото щастие. Малцина са тези, които ще се почувстват щастливи върху кашона, гладни пред хамбара, голи пред бутика, жадни до реката. Но нито едно мнение досега не успя да изхрани всички гладни, да приюти всички бездомни, да облече всички дрипльовци в топли дрехи, да излекува всички болни. Нито политическите, нито религиозните, нито икономическите мнения успяха да го направят, колкото и да се сменяха през хилядолетията. Върховното им постижение беше да изпратят децата ни на война, да превърнат дъщерите ни във вдовици и майките ни в оплаквачки.

Но сега ние общуваме и разбираме колко сме еднакви в своите елементрани, човешки, биологични потребности. Чрез общуването започваме да разбираме колко корумпирани са политиците, колкото лицемерни са духовниците, колко безпомощни са икономистите, колко зловещ е апетитът на мнението да наложи себе си над всички останали. Нима щяхме да мизерстваме в така наречения „преход” и цял живот да спестяваме, за да построим къща на децата си, която стои празна, защото те отдавна живеят в чужбина, ако преди това десетителия наред капиталистическото мнение за „стимулиращото” неравенство и пазарната конкуренция не се беше борило с нокти и зъби срещу егалитарното, комуниситческото мнение за равномерното и „справедливо“ разпределение на благата? И какво, изобщо, чакаме да ни донесе преходът от едно мнение към друго? А какво се случва в световната икономика, политика и религия, след като не останаха вече две мнения по въпроса за общественото устройство и победилото мнение започна да изяжда себе си отвътре, да разкрива своята ненадеждност и празнота? Поради липсата на враг, на алтернатива? Точно така, случва се хаос, мизерия, насилие, тероризъм, глад, протести, анархия, нов безкраен низ от човешки страдания се случват.

Но сега ние общуваме и започваме все по-ясно да разбираме, да осъзнаваме всичко това. Нърдовете ни подариха тази възможност и без тяхното дейно, постоянно, ежедневно (съ)участие, без техния технически съпорт и знания, ние бихме се върнали в средновековието. Е, да, задкулисните играчи, корупционерите, правителствата, корпорациите, монополистите на различните мнения се опитват или директно да забранят дейността на нърдовете, или да ги купят, но истината е, че последната дума винаги имат те – нърдовете. Последното решение винаги е тяхно: да участват или да не участват. Да съдействат или да не съдействат. Да се поддадат на натиска или да не се подчинят. Да изберат ДА или НЕ върху диалоговия прозорец.

Практиката показва, че вероятният отговор НЕ става все по-популярен. Защото нърдовете рядко пожелават да управляват, те рядко искат да мачкат, но при всички случаи не искат да бъдат мачкани и са наясно със силата си, като носители на новото, виждат зависимостта, растящата зависимост на цялата обществена система от техния принос и именно тази нова власт им дава смелостта да посегнат към елементарното човешко право на щастие – към свободата да твориш и да бъдеш, към свободата да кажеш НЕ, да не позволиш да те насилват хора, които зависят от теб, които без теб са за никъде, които не могат дори да си включат компютъра без твоята помощ, без помощта на хора като теб.

И знаете ли какво? Има голяма вероятност на нърдовете да започне да им писва от цялата тази битка на мнения. Те са математици, те лесно могат да изчислят, че мненията са прозрачни, че политическите, религиозните и икономическите идеали са кухи, че се основават на ирационални предположения или на чиста проба егоизъм, на стремеж към повече ресурси и към повече власт. От страна на хора, които повече не могат да им заповядват. От страна на хора, които все повече са зависими от тях. Всички ние сме зависими от тях. Без изключения. Опитайте се да управлявате държава или, дори, опитайте се да развивате елементарна търговска дейност без компютри и без помощта на някой нърд, да ви видя!

Бидейки математически умове, нърдовете лесно могат да открият къде няма две мнения по въпроса. В уравнението 2+2 = 4 всички мнения са излишни. Така че, забравете за ню ейдж утопиите, забравете за фаталистичните прогнози и за конспирациите за нов световен ред. Животът става все по-дълъг, все по-удобен и все по-изобилен не заради политиката, икономиката и религията, а заради хората, които движат техническия прогрес. А днес той е в ръцете на нърдовете. И никога досега една господстваща прослойка, неосъзнала себе си, поставила в неволна зависмост от своите знания и умения целия свят, не е била по-умна, по-свързана, по-осведомена и по-….добронамерена. Или нека го кажем по друг начин: никога досега една господстваща прослойка не е била по-неамбицирана да управлява и по-отвратена от идеята да прегризва гърла. Ако има счупени зъби, то те ще са само в устата на стария вампир, в устата на овехтявалото чудовище, на някое древно мнение от миналото, което се опитва да подложи крак на прииждащата река.

Настъпи не краят на историята, а краят на доктрините, на догмите и на воюващите мнения. Мислите ли, че планетата няма ресурс да изхрани, да облече, да подслони и да излекува седем милиарда души? Има ресурс за 20 милиарда души, но този ресурс ще бъде достъпен за всички не в резултат от някакво егалитаристично мнение за обществения строй, на някаква нелепа утопична идея или на някаква „гениална” икономическа доктрина, нито ще бъде донесено от някой месия, а ще настъпи в резултат от внимателни, цялостни и пълни ресурси проучвания и изчисления, където няма две мнения по въпроса, че 2+2 е равно на 4.

Сега вече имаме изчислителната мощ, за да го направим. Имаме и нърдовете, които работят с нея. Бъдещето принадлежи не на някакво ново, съмнително мнение, а на абсолютната математическа точност в изчисленията на сложни машини, както и на хората, които са задълбочени в тяхното преоктиране и управление. Бъдещето принадлежи не на доброто мнение, а на доброто намерение.

Така, чрез математическата страст на нърдовете към техните все по-сложни, но все по-достъпни устройства и програми, без които все повече не можем, но чието устройство все по-малко разбираме, чрез странното вглъбяване на тези прекрасни нови хора, вестители на утрото в пещерата на човешката цивилизация, най-после и християни и мюсюлмани; и капиталисти и комунисти; и кейнсианци и монетаристи ще бъдат облечени, нахранени, подслонени, образовани, лекувани. Звучи като магия, нали? „Всяка достатъчно сложна технология може да се приравни към магията и е практически неразличима от нея”.

Е, вече има хора, които създават „прекрасния нов свят”, без той да е утопия или анти-утопия, има хора, които са надраснали „борбата и единството на противоположнoстите”, които са разбрали нищожността на мненията пред съвършенството на изчисленията. „Когато фактите говорят и боговете мълчат”. Ето един от тези хора: The Venus Project – Future by Desing

Тихомир Димитров

Още три МЕГА популярни заблуди

1/ От политиката зависи нещо

Изт: onlyhdwallpapers.com

Приемаме, че всички политици са некорумпирани и влизат във властта с единствената цел да се погрижат за общественото благо, да служат на интересите на народа и да променят живота му към по-добро. Защото има и такива. Но нека да приемем, че всички са такива. Нека за миг да приемем лъжата, че всички се стремят към успеха на цялото. Няма как да го постигнат, защото този успех не зависи от тях!

Не зависи от политиката дали ще уволня някого днес, понеже не са ми пуснали снощи. Не зависи от политиката дали ще замразя инвестиционен проект за двеста милиона, с което ще увеличава безработицата с два процента. Не зависи от полтиката дали някоя влиятелна личност няма да получи инфаркт точно преди подписването на най-важното споразумение за века. Не зависи от политиката дали други държави няма да я въвлекат в несправедлива, жестока, безсмислена война. Не зависи от политиката дали реколтата тази година ще е добра. Не зависи от политиката кога ще се дойдат природните бедствия, катаклизмите, сушите и авариите. Земеделските субсидии и помощите са неща, които зависят от политиката, да, но дори тях нямаше да ги има, ако политиката можеше да променя наистина съществените неща. Накратко, политиката само компенсира, тя винаги реагира от после, но от нея, де факто, никога не зависи нищо. Даже ако всички политици бяха честни, те пак не биха могли да свършат друго, освен да реагират на нещата, които вече са се случили, които не зависят от тях, никога не са зависили от тях, и никога няма да зависят от тях…

Не зависи от политиката дали някой самолет ще се развали и ще падне, обърквайки всичките й добри намерения. Не зависи от политиката дали някой ще обяви война или ще се самовзриви на някое публично място. Политиката винаги е „от после” и винаги действа със закъснение. Не зависи от политиката дали серийният убиец днес ще посегне към новата си жертва или не. Дори да успее да го обезвреди, обществото, което уж се ръководи от политиката, ще постигне само временен резултат, защото на неговто място веднага ще застане друг сериен убиец. Серийни убийци има, откакто има политика, че и от по-рано. А най-масовите от тях се занимават не със занаятчийство или с йога, а познайте с какво? Точно така – с политика.

Икономическите кризи също не зависят от политиката. Политиката може само да компенсира (когато не убива децата ви на бойното поле). Тя може само да действа със закъснение – за неща, които никога не зависят от нея.  Които имат равно по сила и обратно по посока противодействие. Винаги. Де факто, нищо не зависи от политиката. И слава Богу!

Защото това, което реално променя живота на обществото към по-добро са: човешкият гений, откривателството, науката, медицината, образованието, комуникациите, екологията.

Всичко друго, но не и политиката.

А защо тогава се занимаваме толкова много с политика? Защо плащаме толкова скъпо, за да финансираме система, която е основана на разделението и на противопоставянето, главно със средствата на насилието и на войната, на принудата и на отмъщението, вместо същите ресурси да ги отнемем от политиците и да ги насочим към учените, откривателите, гениите, медиците, инженерите, учителите, еколозите?

Ще ви кажа защо. Защото човешкото същество се нуждае жестоко от драма. Драмата е нещото, за което всички копнеем, дори да не смеем да си го признаем. Нека да оставим политиката да си почине и да хвърлим един поглед върху изкуството, а? Какво ще кажете? Кои са най-четените книги, най-гледаните филми, най-почитаните скулптури, най-търсените произведения на изобразителното изкуство и най-уважаваните автори? Най-известните поети?

Не черпят ли всички те, без изключение, вдъхновение от страданието? Не го ли пресъздават? И не следваме ли всички ние някакъв фалшив морал? Слагаме червена точка върху предаванията с обидни думи, пишем закони срещу дискриминацията, а по кината дават филми за тийнейджъри, които се колят помежду си за удоволствие на телевизионните зрители. Говоря за „Игрите на глада”. И не са ли такива произведения на изкуството точно толкова популярни, защото ни завират истината в очите – истина, която дори сами не смеем да си признаем? Че сме заникъде без драмата. Че черпим сила и вдъхновение от страданието. Че драмата и страданието са единственият начин да бъдем държани в подчинение, но ние сами си ги избираме, защото не можем без тях…

От политиката не зависи нищо. Тя не може да промени дори кризите, атентатите, войните, революциите, въстанията и насилието, защото стои в началото им, защото ги вдъхновява. Или просто се опитва несръчно да ги компенсира. От какво зависи тогава? От КОГО зависи тогава? Не се оглеждайте като слаб ученик, посочен от класната да излезе на дъската. Други ученици няма. Стаята е празна. Децата избягаха от клас и отидоха да гледат „Игрите на глада”.

2/ Живеем в демократично общество

Изт: greece.mrdonn.org

Ако беше така, щяха да те питат персонално за всяко решение, което лично те засяга. Всъщност, нямаше да има нужда от хора, които да те питат, а само от администратори, които да привеждат решенията на мнозинството в действие. Не на мнозинството от парламента, а на мнозинството от площада. Защото там се събира презряният народ. Той няма къде другаде да се събере. Който не иска да участва, така или иначе, вече си стои у дома. И сега има хора, на които не им дреме, на които не им се занимава. Които гледат сеир. Те са обучени да вярват, че не са достатъчно компетентни да взимат важни решения, касаещи собствената им съдба. Затова си я подаряват на други – да правят с нея каквото си пожелаят. И им плащат за целта! Апатията и мързелът са най-скъпите „удоволствия” на света!

Представете си администраторите като компютъра, който може да предлага решения и да ги изпълнява, но не и сам да решава. Пред диалоговия прозорец стои крайният потребител. Ползвателят. Собственикът. Суверенът. Негово е единственото право да решава. Системата може само да изпълнява. Идеята, че потребителят е малоумно дете, което задължително ще оплеска нещата, стои доста изгодно за тези, които я използват в свой личен интерес и карат потребителя да им плаща, за да цъкат с мишката вместо него. Тази идея е насаждана с поколения и много трудно ще се изкорени. Много трудно ще ви убедя, че сте адекватни да имате думата за решения, които пряко ви засягат. От които зависи собствената ви съдба! Вие данъците вече сте ги отписали. Те за вас са си чиста загуба. А би трябвало да са инвестиция. Защото шоуто се случва с вашите пари! Ето, тук все още копнеят за лидери. После им се сърдят, че били егоисти, че се превръщали в диктатори, че обслужвали интересите на частни групировки, вместо да помислят за общественото благо. Ама, тези хора да не падат от небето? Те идват от нашите детски градини, от нашите училища, университети и казарми, тоест доста си приличаме с тях. Гласоподавателят, като мързелив егоист, посочва някой друг егоист (но не чак толкова мързелив) да му решава проблемите, забравяйки, че единственото същество на тази планета, което може и е длъжно да се занимава с неговото лично щастие е самият той, а не някой друг.

Продължавайте да подарявате отговорността за своето бъдеще и за бъдещето на децата ви на други хора. Нека те да решават вместо вас – „некомпетентните”! Продължавайте да очаквате „светлото бъдеще” от някой „светец”, който ще ви го подари, вместо да помисли първо за себе си и за своето настояще. Продължавайте да се делите на леви и десни, на цигани и българи, на патриоти и предатели, на комунисти и демократи, на чужди и свои, на вътрешни и външни, на емигранти и бежанци, на некомпетентни и можещи, на красиви и грозни, на умни и прости. Продължавайте и винаги ще сте чуждият, предателят, излъганият, изгоненият, емигрантът, неуспелият, неразбраният, нещастният, бедният.

Не живеем в демократично общество. Демокрация няма дори в Америка, където държавата се е превърнала в Големия брат. Демокрация на тази планета няма от времето на древна Атина и дори тогава тя не е била съвсем читава, защото жените, чужденците и робите са нямали правото да гласуват на Агората. Били са смятани за „втора ръка“ хора. И тогава, за да гласуваш, е трябвало да носиш меч около кръста и да си местен, демек – от „своите”. Политическите партии днес имат за цел само да поддържат илюзията за някакво разделение. Да разделят и да противопоставят обществото. В цял свят е така. Същата цел имат и политическите скандали, с които ни занимават всеки ден по телевизията нашите собствени „служители”, за което плащаме ние, с нашите собствени пари. Разделяй и владей! Не е измислено вчера. И не е справедливо, да. Но, знаете ли какво? Няма да се оправи с насилие.

Историята хилядократно е доказала, че реформи, започнали с кръв и насилие, водят до резултати още по-лоши от първоначалните. Народът от столетия знае, че „който нож вади, от нож умира” и, че „око за око и накрая целият свят ще ослепее”. Няма да се оправи и с отмъщение. Единственото, на което отмъщението е способно, е да увеличава страданието. Не да носи облекчение.

Ще се оправи само с прощаване. Ето ви предизвикателство! Да простиш е десет пъти по-трудно, отколкото да отмъстиш. Искате ли да постигнете нещо смислено? Направете нещо трудно! Научете се да прощавате. На себе си и на останалите. За днешните пропуски, за вчерашните лъжи, даже за утрешните прегрешения. Това е прекият път към свободата. А ръка за ръка с нея върви щастието. То не е някаква нова форма за управление на обществото. То е в осъзнаването на факта, че единственото същество на тази планета, което може и е длъжно да се занимава с вашето личното щастие, това сте самите вие. Никой друг не може и не бива да носи отговорност за това! Предлагам ви да оправите света, като започнете да вкарвате ред първо в своя собствен свят. Ще продължава да има хора, които ви лъжат, че мислят за вашето благо, докато се занимават точно с противоположното. Но знаете ли какво? Вие можете без тях, а те не могат без вас! За никъде са без вашето доверие, без вашето внимание, без вашите пари и без вашето „участие в играта”, където винаги сте публика или, в най-добрия случай, седите на резервната скамейка.

Оставете ги да си играят сами. Простете им. Запомнете, че и те са хора като вас. Отпуснете хватката на очакванията си върху личности, от които не зависи вашето щастие и това ще отпусне хватката нещастието върху самите вас. Опитайте се дори да ги заобичате, ако можете. Да, припомнете си, че са хора като вас. Кой не допуска грешки? Кой не е жертва на заблудата? Кой не е възпитаван от малък да бъде сто процентов егоист? Да получава по-високи оценки от останалите в класа, да си намери по-подходящата работа, да бъде шеф, директор, командир, депутат, президент, генерал? Да трупа, за да има повече за него. Пък майната им на останалите! Кажете ми, кой не е възпитаван да вярва, че това е пътят към щастието? И вие сте възпитавани така. И аз съм възпитаван така. Никой не е извън това уравнение. Всички сме в матрицата. Включително и хората, които злоупотребяват с нашето доверие. Но не можем да простим на себе си и да продължим напред, ако първо не освободим останалите от вината. Налага се да започнем първи. Чакането досега е показало, че за нищо не става. Човечеството от хилядолетия чака с очи, вперени навън и нито веднъж не се е сетило да погледне навътре. Да започне промяната от там. Каквото посееш, това ще пожънеш. Каквото повикало, такова се обадило. Кавото отвътре, такова и отвън.

3/ Религията съдържа единствената, вечна и непреходна Истина

Изт: leonafricano.blogspot.com

Единствената? Значи всички останали, които изповядват някаква друга религия, грешат. В техните очи ти също си грешник, дори в очите на някои си толкова кофти грешник, че заслужаваш да умреш по особено жесток начин. Само защото си възпитаван от малък в нещо, в което те не са били възпитавани… Така и не разбрах защо религиозните фанатици никога не забелязват „Не”-то в „Не убивай!” ?!

Вечна? Как може нещо на 2-3-5000 години да е вечно? Та това е секунда от живота на една галактика с милиарди слънца, даже от живота на една планета! Вселената е на 15 милиарда години, а може да се окаже и по-стара. Много по-стара. Но дори тя не е вечна. Защо тогава нещо, което е на две-три секунди живот и се занимава с Мирозданието твърди, че е вечно?

Непреходна? А какво стана със Зевс, Озирис и Хор? Как мислиш, дали жреците им са били по-малко отдадени от съвременните служители на „правата” вяра? Която и да е тя! Смяташ ли, че докато са избирали за жертвоприношение най-снажния момък и най-красивата мома (сред собствените си деца!!!) траките не са вярвали? Или, че са вярвали по-малко от теб? Но какво стана с тяхната богиня на смъртта? Защо сега храмовете й са само туристически забележителности? Или не, новото си е по-вярно от старото, защото си е ново? Преди 3000 години митът за Зевс и за Титаните също е бил нов. Значи този принцип не действа!

Излиза, че цялото човечество, от край време, е любител на фентъзи сюжети с митични, свръхестествени същества. Фенщината му стига до там, че цели армии се въоръжават, за да изминат стотици километри пеша, през непознати земи, в студ и пек, сред негостоприемни племена, да преплуват морета и реки, за да отидат и да накажат феновете на друго фентъзи, което е различно от тяхното.

Моля ви, не ме разбирайте погрешно! Виждам огромен смисъл в религията. В религиите, като цяло. Мисля, че без тяхната опора сме за никъде. Човек се нуждае от вярата в нещо по-велико от него, за да има мотивация да посрещне предизвикателствата на утрешния ден, да има смелостта и куража да понесе несправедливостите на света. А религията придава форма на тази вяра. Прави я по-достъпна, по-осезаема. Има дълбок смисъл в религиите. Но съществува едно-единствено нещо, в което всяка религия ни подвежда и, което не е отговорност на нейните създатели, а на техните фенове и последователи, живели през годините след това и дописвали „продължението” на историята. Говоря за лъжата, че точно те, последователите, знаят и притежават „единствената” истина. Защото си е тяхна. Плюс пълната им нетърпимост към истината на всички останали. По-голям егоизъм и тесногръдие от това, здраве му кажи!

Ако вярвате в ада и рая, например, ще трябва да ви разочаровам, защото в Библията почти нищо не пише за тях. Но адът е разказан от Алигиери толкова детайлно и е нарисуван от Бош толкова подробно, че се е превърнал в масово вярване. Ето едни истински фенове на фентъзито, които са „дописали” историята. Сякаш вечната, единствена и непреходна истина може да се дописва. Сякаш се нуждае от продължение. Сякаш изобщо може да бъде променена!

Но не само това. Демонологията се е превърнала в култ през Средновековието. Хилядолетие и повече след началото на „историята”, феновете са продължавали да „дописват”, да измислят нови митични същества. Създали са дори институции, като Инквизицията, които да се погрижат Адът да стане съвсем реално място – тук, на земята, защото не е много сигурно дали наистина съществува отвъд…

Религията не съдържа единствената, вечна и непреходна истина. Всяка религия съдържа вечната Истина, представена по различен начин, според културата на епохата, в която е била създадена. Според хигиенните й изисквания, дори. И е напластявана с хилядолетията след това от въображението на толкова много фентъзи автори, заети с „продължението на историята”, че накрая става практически непригодна, защото губи всякаква връзка с първоначалната си идея, т.е с единствената, вечна и непреходна Истина.

А тя няма как да е различна за християнина и за мюсюлманина, за будиста, за шинтоиста и за жреца на фараона, защото телата на всички ни са изградени от атоми, които някога са били звезден прах. Но когато една религия се превърне във фентъзи дотолкова, че да загуби връзката си с Личността или с Идеята, вдъхновила нейното съществуване, тогава храмовете й се превръщат в развалините, които днес сме свикнали да наричаме „туристически забележителности”. И това се случва постоянно. На всеки две-три хиляди години се повтаря. Минути от живота, дори, на човешкия род…

Тихомир Димитров

Oще шест популярни заблуди…

1/ Ти си ПО-важен

Изт:  http://theeconomiccollapseblog.com

„Аргумент“, който стои в основата на всички конфликти по света. От край време. Замисли се, кога се появи на фона на последните 15 милиарда години, откакто съществува материята, кога порасна, кога поумня и кога стана по-важен от всички и всичко, което те заобикаля? Десетки милиарди души са живели преди теб на тази земя и повечето са страдали от същата заблуда! Резултатите са описани в учебниците по история. И непрекъснато се повтарят. Хилядолетия наред! Дори днес някакви по-важни хора избиват други, по-маловажни, било в името на родината, на справедливостта, на Бог или в услуга на закона. The history of humanity is a history of insanity, казва Екхард Толе. С кратки моменти на осъзнаване, в които разбираш, че никога не си бил и няма да бъдеш нещо по-важно или по-маловжано от някой друг, защото никога не си знаел Кой си в действителност…

2/ Образованието гарантира по-добро качество на живот

Изт: Richard Lawrence Cohen on flickr

Училищата и университетите възпитават роби. Говоря за масовото образование, където попада дори Харвард. В най-добрия случай, масовото образование може да произведе надзиратели. Но те също са роби. Погледни който и да е списък с успели предприемачи. Малцина са бакалаври, другите са със средно образование. Сред служителите им, обаче, е пълно с магистри, доктори и учени от всякакъв ранг. Личности като Стив Джобс (r.i.p), Бил Гейтс и Марк Зъкърбърг днес финансират научния прогрес, но са обърнали гръб на масовото образование още като млади. Зарязали са го, в това число и Харвард, защото светът е поискал от тях действия – по-важни за човечеството от изучаването на паразитни идеи.

Не казвам, че образованието е излишно. То дори, в известна степен, е задължително, но в никакъв случай не е гаранция за по-добро качество на живот. Гаранция е само за по-високи очаквания, които генерират повече фрустрация, когато ти се наложи да продаваш сандвичи с магистърска степен в джоба. Проблемът не е в сандвичите. МакДоналд също e продавал сандвичи. Проблемът е, че в университета слушаш историите за успеха в трето лице, единствено число – от хора, които практически не са успели. Изключенията са твърде малко и, дори тогава, тези примери не са гаранция за твоя собствен успех, защото това са чужди примери – реализирани са в други обстоятелства, под влиянието на уникални за времето си съчетания от фактори и хора, които едва ли някога ще се повторят, за да породят същия резултат. Никой никъде не може да те научи на собствения ти път в живота, защото за всеки отделен човек той е уникален. Толкова за материалните учители.

Духовните учители, от своя страна, ако са искрени, ще се опитат по-скоро да те отучат от разни неща, отколкото да те научат на нещо ново. Духовните учители махат, а не прибавят. Тяхната цел е да събудят уникалния ти творчески потенциал. Той може да включва доброто образование, може и да не го включва, но последното никога и по никакъв начин не е гаранция за по-високо качество на живот.

3/ ТРЯБВА да правиш нещо

Изт: John Hadley Strange @ http://edm310.blogspot.com/

Трябва да си намериш работа. Да започнеш собствен бизнес. Да се занимаваш с нещо. Да довършиш книгата, която си започнал. Да си продължиш образованието. Трябва да се ожениш. Трябва да имаш деца, да издържаш семейство, да имаш собствен дом. Трябва да поемаш ангажименти. Да гласуваш. Да работиш. Да изплащаш заеми. Да спестяваш. Трябва! Защо? Защото така трябва! Защото са ти го повтаряли до затъпяване и си забравил(а) какво всъщност искаш, а вместо това си започнал(а) да правиш по инерция само това, което „трябва”.

Ако задължително трябваше да правиш нещо, щеше да идваш на този свят с някакъв договор, където щеше да пише какво точно трябва и не трябва да правиш. Щеше да си спомняш предварителните инструкции. Или на небето щеше да има ясен списък с правила, видим за всички. „Трябва” е просто хрумване, измислица, идея, приумица, навик, лъжа, илюзия или заблуда на други хора за собствения ти живот, а не някакво изискване от Реалността / Бог / Провидението / Битието / Съдбата към теб. Последните са те дарили единствено със свободата на избора. И не очакват нищо в замяна. Той, изборът, така или иначе, си върви в комплект с различни последствия.

Основното последствие от избора ти да повярваш на великата илюзия, че „трябва” нещо да правиш е способността на обществото и на другите хора да те държат в подчинение, заспал и в пълна демотивация. Демотивация за какво? Ами за собственото ти щастие! Не, че постигането му ще наруши световния ред, ще погази корпоративните интереси на някакви страшни, задкулисни, зли сили или ще попречи на другите да изживеят своето щастие. Не! Има хиляди примери, които доказват точно обратното. Щастливият човек прави щастливи и останалите. Причината обществото да те държи в състояние на хипноза, че „трябва” – под купища от правила – е нежеланието на повечето хора да си нарушават комфорта. Та нали твоето събуждане може да поразбута и тях! А не трябва! Току виж се измъкнали от комфортния уют на лъжата, че са щастливи, защото всичко са направили както трябва…

4/ Хубавите неща са скъпи

Изт: The Most Expensive Journal

Болниците, лекарствата и операциите са скъпи. Здравето е безплатно. Затворите, загражденията, камерите и надзирателите излизат скъпо на данъкоплатеца. Свободата е безплатна. Погребенията и ритуалите са скъпи. Животът е дар. Наркотиците и алкохолът са скъпи. Щастието е безплатно. Проституцията и порнографията могат да ти излязат солено. Любовта е щедра и винаги идва като подарък. Хубавите неща не само, че не са скъпи, те са абсолютно безплатни! А можете ли да измислите нещо по-хубаво от: здравето, свободата, щастието, любовта и самия живот?

5/ Красивите момичета харесват богати мъже

Изт: sugarbabybuzz.com

Не се заблуждавайте в това! Красивите момичета харесват красиви момчета. Красотата няма пол и никой не е лишен от естественото си влечение към нея. Що се отнася до богатите, по-възрастни мъже, които им се предлагат сами, то красивите момичета просто ги използват като банкомат на два крака. Ако искат. И, ако успеят да преборят конкуренцията, естествено. Не казвам, че това е нещо лошо. Мисля, че сделката е изгодна и за двете страни. „Щастието и любовта не се купуват с пари, но поне човек може да се пазари”.

Ако имахте избор дали цял живот да работите и да спестявате за елементарните си битови нужди или да получите всичко, за което някога сте мечтали още сега, докато сте млади, вие също бихте се възползвали. Друг е въпросът дали някога изобщо сте били изправени пред такъв избор… Което често е причина за завист към онези, които са го направили. Те живеят своя собствен живот, а не вашия и имат правото на своите собствени избори. Резултатите от тези избори също са изцяло за тяхна сметка.

Не завиждайте на красивите момичета за това, че си имат банкомат на два крака. Не всички, естествено, а само тези, които са решили. Те просто участват в сделка, където двете страни печелят, защото получават онова, което не биха имали, ако бяха разделени. Бъдете сигурни, че красивите момичета не си падат по богати мъже. Красивите момичета си падат по красиви момчета. Красотата няма пол и никой не е лишен от естественото си влечение към нея. Във всичките й форми.

6/ Налага се да избираш между духовното и материалното

Изт: http://www.elephantjournal.com

Тоест, за да си духовен, задължително трябва да си беден и безправен, а ако си богат и надарен с власт, то сигурно доста изоставаш в духовното си развитие. Общото между тези две популярни заблуди е, че превръщат материалното в нещо лошо, което трябва да се избягва, защото ограбва духовността и потъпква стойностите на високия морал. Ще ви разкажа една притча по въпроса. Вижте първия коментар.

Всъщност парите, като основен източник на „материалното“, сами по себе си, не могат да бъдат проблем. Те са само улеснение в бита и до голяма степен правят възможни благата на цивилизацията, които използваме всеки ден. Нищетата и алчността вече са проблем. Някои биха казали: ами да, защото са пряко свързани с парите! Но не биха били прави. Нищетата и алчността не произлизат от парите. Те произлизат от страха: страх да не изгубиш и малкото, което притежаваш или страх да опазиш многото, което си натрупал. Вкопчването, това е второто име на страха. Някои се вкопчват в имането, други в нямането, но и двата типа са далеч от духовността.

Змиите, сами по себе си, не са страшни. Страшни са само отровните змии, които те хапят, когато ги дразниш. По същия начин масово се демонизират и богатите. Ограничаващото схващане, че те задължително трябва да са грабители, а отдадените на „духовното“ задължително трябва са бедняци, аскети или светци, води до две кофти последствия: а/ дръжи те винаги на ръба на финансовото оцеляване, защото не искаш да приличаш на хората, които мразиш, т.е – на богатите и б/ кара те да мислиш, че между материалното и духовното трябва да се избира.

Предполагам всички ще се съгласят, че да се помага на слабите е ценност – качество, намиращо се високо в йерархията на „духовното“. Заможният има възможността да помогне на много повече хора и по много повече начинии от бедняка, който е неспосбен да помогне дори на себе си, а далеч от тази възможност го държи основно презрението му към първия. Страхът да не заприлича на него.

Ако се занимаваш с бизнес, значи не си духовен, а ако се занимаваш с изкуство и култура, значи си избрал духовното пред материалното. И трябва да си задължително беден. Станеш ли веднъж известен и признат автор / режисьор / фотограф / дизайнер, значи си „комерсиален“, влизаш в „мейнстрийма“, а гониш ли мухите по тавана от глад с непубликувания си роман, значи си ъндърграунд – много хип, много куул – човек, който е избрал духовното пред материалното…

Разбирате ли, тези мисловни ограничения са вкочаняващи! Много ни пречат. Нищо не спира духовното и материалното да вървят ръка за ръка, дори в повечето случаи е точно така. Удоволствието да четете тази статия го дължите на богатите хора, които са се постарали първо да поставят компютър на масата във всеки дом, после да направят софтуера му достъпен за всички и най-накрая да обвържат компютрите от цял свят в една удобна за ползване мрежа. Имената на тези хора фигурират в списъците с най-големите дарители на планетата. Ако в очите на заблудения всички богати са престъпници, то в очите на разумния само тези, които се занимават с престъпления са такива. Независимо от размера на банковата им сметка.

Налага ли се да избираш между духовното и материалното? Ако искаш да си еднакво далеч и от двете, отговорът е да.

Тихомир Димитров 

Може би ще харесате още:

Други четири популярни заблуди

Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Ако се случи това, това и това, най-после ще си щастлив и спокоен

Имаш собствено име? 

Ресурсите са ограничени?

Обичаш нещо или някого?

Ненормално е да си сам?

Криворазбраната духовност 

За щедрите бедняци и богатите скръндзи

Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Изт: questpointsolarsolutions.com

Да не забравяме, че само преди 500 години земята беше плоска и океаните изтичаха от нейните краища…Може да се окаже, че всичко, на което са ви учили някога, е опашата лъжа! Говоря за вашите ментори: първо донорът на майчиното мляко, т.е собствената ви майка, после твърдата десница на бащата, след това възпитателките в детската градина, учителите, приятелите, сред които толкова лесно се разпространява лъжата, след това лидерите, харизматичните личности в работата и в обществото, шефовете, господарите, началниците, политиците, демагозите, експертите и така наречените „авторитети“, плюс пазителите на традицията: вездесъщата рода, която винаги знае решението на вашите проблеми, но никога не преодолява своите; бившите ви и настоящи гаджета; новинарите по телевизията, кино звездите, формиращите мнение блогъри; всички тези хора, сред които се нареждам и аз, които без съмнение са ви лъгали, лъжат и ще продължават да ви лъжат. Не защото са лоши хора, а просто защото и тях са ги лъгали. Систематично. Цял живот. Лъгали са ги същите тези не-лоши хора от същите тези категории, изброени по-горе. Не от зла умисъл, по-скоро от липса на всякаква мисъл. По навик. Като автомат. От незнание.

Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Примерите са практически неизчерпаеми, затова ще „хвана“ само три от тях и ще ви ги хвърля на масата като мокри, голи, дишащи шарани:

Родолюбието като „добродетел”

Тази свята майчица родината! Кой не е лял кръв за нея? Кой не е готов да положи костите си в нозете й? На „майката“, с която единствената форма за комуникация са: сметките, данъците, таксите, ревизиите, проверките, глобите, принудата, заявленията, исканията, декларациите, предупрежденията, жалбите, молбите и договорите….тоест, всичко друго, но не и майчиното мляко…

Някои ще ме коригират, че има разлика между „родина“ и „държава“, но щях да се съглася с тях само, ако можех да избирам родината и, ако този избор не водеше винаги до едни и същ краен резултат – държавата. Защото можеш да си без родина, но не можеш да си без държава.

А тя върви с куп досадни ограничения: не можеш да пиеш бира в парка или на плажа през лятото, не можеш да гледаш похотливо колежките в офиса, нямаш право да се съмняваш в решенията на Председателя и т.н.. Неспазването на тези ограничения варира от глоба до кучешка смърт в концентрационен лагер.

Независимо дали става дума за САЩ, Северна Корея или Афганистан, между държавите има нещо общо, което винаги дразни и това, в сто от сто примера, е принудата – на една имагинерна общност (юридическо лице) върху реалния живот на живи и дишащи хора, от плът и кръв.

Принудата е точно обратното на майчиното мляко…Може да си човек без родина, но не можеш да си човек без държава. И винаги ще се намери някой със съмнителен морал, който да се възползва от любовта ти към един идеал, какъвто е родината, за съвсем реалните си, жестоки, дори нечовешки, егоистични намерения. Разбира се, има цивилизовани и нецивилизовани държави.

Каква, обаче, е разликата дали ще се кланяш на комунистическия Председател или на корпоративния си бос, след като и двамата те държат за топките, било с доживотна каторга, било с доживотна ипотека, заради собственото ти съгласие да приемеш техните непроверени (винаги са непроверени) ценности като свои?

На мен, примерно, ще ми е трудно да ви убедя, че младият ви, хубав син, който току що е навършил 18 години и е все още е девствен, трябва да умре от насилствена и жестока смърт, но, ако ме облекат в зелена дреха с цветни пагони, ако ви го обясня не лично, а по телевизора и, ако за „аргументи“ използвам две ключови емоции, каквито са любовта и страха, а.к.а: страхът от чуждото и любовта към своето, плюс вярата ви в един идеал, какъвто е Родината, то тогава вие най-вероятно ще ми поверите своя 18 годишен син, за да правя с него каквото си пожелая и аз най-вероятно ще го изпратя на жестока и насилствена смърт върху бойното поле, за да докажа нещо на идеологическия си противник. Не мислите ли?

Тъй като този блог се чете предимно от осъзнати хора съм почти сигурен, че не мислите… Но това не пречи горният сценарий да се повтаря отново и отново в продължение на хилядолетия. От любов към своето и от страх към чуждото. От вярата в идеала. Един от най-опасните идеали е Родината. Забележете, само преди няколко години тя беше „татковина”, т.е усещаше се твърдата десница на бащицата. И бащицата беше готов да осъди децата ви на смърт в името на един идеал, в който вече не вярва никой. Щеше да изпрати децата ви на смърт срещу турците, чиито серияли поглъщаме сега. Или срещу „империалистите“, чиито модни стоки обличаме и, пред чиито поп икони се покланяме. Щеше да докаже нещо, с горещата кръв на децата ви, на идеологическия си противник. Щеше да го убеждава по този начин, че е прав. Че своето е по-хубаво от чуждото. Че нашето е по-ценно, защото си е наше! Толкова ценно, че си заслужава дори да те овъглят жив, за да го опазиш. Още преди да си се отървал от девствеността. И залогът за всичко това е злоупотребата с една опасна любов, каквато е любовта към родината. Идеалите се менят, но реалността си остава. Днес нещата не са се променили много. Само формите се изменят. Действителността си остава. И проблемът въобще не е национален.

Вземете десет младежи от десет произволно избрани страни, включително Бангладеш, Сомалия и Северна Корея. Попитайте ги с какво се отличава Родината от останалите държави. Ще получите един и същ отговор: Тя е най-яката, няма по-яко място от Родината! А сега ги накарайте да се аргументират. Попитайте ги „Защо?“. Отново ще получите един и същ отговор: Защото е моята / нашата / на моите / нашите предци. Демек: „Моето си е най-хубаво, защото си е мое“. Чудесен аргумент, а? Не мислите ли? Тъй като този блог се чете предимно от осъзнати хора съм почти сигурен, че не мислите. Така.

Всеки ден минавам с колелото си покрай една костница-мемориал. И вътре е пълно с черепи – на 18 годишни деца – промушени, прегазени, разстреляни, взривени, изгорени живи – за „правото“ да се наричам българин, а не китаец, турчин, сърбин или кореец. Примерно. Все едно, че го избирам това „право“. Все едно, че където и да избера да отида (или където и да се родя) няма да минавам покрай такива могили…

Не ме разбирайте погрешно, родолюбието е естествена човешка потребност, като необходимостта от общуване и от принадлежност към едно по-голямо цяло. Проблемът е, че съществуват личности със съмнителен морал, за които между родолюбието, като чист идеал и държавата, като форма на принуда за постигането на съвсем егоистични цели, винаги стои знак за равенство. И в десет от десет случая те ще се възползват от него.

Човек, меко казано, трябва да бъде разумен и да знае къде точно са границите на здравословната любов към един чист идеал и откъде започва съвсем реалната злоупотреба, като принуда, с нечиста, користна цел. Идеалите са за това – да не се бъркат с действителността. Проблемът е, че цял живот ни възпитават в идеали, а после ни се налага да живеем в реалния живот. А там между любовта към родината и държавната принуда стои знак за равенството. И винаги има кой да се възползва от това. Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Слава на труда!

Комуизмът отмина, но възхвалата на труда си остана. Сигурен съм, че ви е по-симпатичен бачкерът, който едва свързва двата края от рентиерът, който печели два пъти повече, но без да си мърда пръста. Или от късметлията в казиното. Или от собственика на казиното. Няма значение. Важното е, че трудът се „цени“.

Разбирате ли, аз нямам нищо против да е така. Мен също от малък са ме лъгали, че трудът е добродетел – похвално занимание, което сякаш се насърчава от обществото. Лъгали са ме, че е хубаво парите да се изкарват с труд и пот на челото. И стига това да не се наказваше от обществото, аз нямаше да имам нищо против красивата, опашата лъжа. Отново привеждам примери:

Ако сте късметлии доходът ви да се формира едновременно от наем и от работна заплата, то неизбежно ще забележите, че 50-60% от трудовото ви възнаграждение се отнема от обществото под формата на данъци, такси и осигуровки, а от наема – доход, за който дори не сте си мръднали пръста – ви се отнемат само 10%, при това след приспадане на определени разходи, които ви се полагат. Интересно защо на работниците не им се полагат необлагаеми разходи? Същият принцип важи за доходите от хазарт, лихви, ренти, дивиденти, патенти, авторски права, лицензи и още много други, като общото между тях е, че изработеното с труд винаги се наказва, а полученото наготово винаги се поощрява.

Нямам нищо против и това да е така. Възразявам само да празнуваме „деня на лъжата“ и на 1 май, защото, макар всички да вярват в опашатата лъжа, съвременното общество наказва труда по-строго дори от престъпността.

Затова умните родители учат децата си не как да работят, а как да станат успешни търговци, рентиери, лихвари и банкери. „Богат татко / беден татко“ и „Конспирацията на богатите” от Кийосаки са две книги, които имат да ви разкажат още много по въпроса…

Справедливост за всички

Друга опашата лъжа, в която сме свикнали (защото така са ни възпитавали) да вярваме е, че трябва да има, че изобщо някога е имало и, че е възможно да има….справедливост. За всички, при това! „Неприятната“ новина е, че откакто свят светува животът си е маса несправедлив: жестоки хищници с кървясали муцуни разкъсват красиви и безопасни добичета; грижовни съпруги и майки са пренебрегвани заради арогантни зли кучки, които са обект на всеобщо обожание; кротки и услужливи момчета си лягат сами заради грубияни, които са по-предпочитани от тях дори, когато са в затвора; двойкарите от училище стават работодатели на децата на своите учители, а истинските Учители ги разпъват на кръста.

Такива са нещата. Такива са били. И такива продължават да бъдат. Поне засега. Щеше да бъде много по-лесно да ги приемем, ако не ни бяха възпитавали (поради незнание), че справедливостта, изобщо, съществува. Че трябва да има справедливост. Че е възможна. За всички. Че хората са равни пред закона. Че имат еднакви права. Еднакви възможности. Това никога не е било и всеки ден се убеждаваме, че не е така.

Справедливостта е още един чудесен идеал, с вярата и любовта в който се злоупотребява – за съвсем реални, егоистични цели. Общото между идеалите е, че те са за това – да не се бъркат с действителността. Идеалите не съществуват на практика, те са идеи с непостижим характер – обещания за утре, с които се злоупотребява днес. Проблемът е, че цял живот ни възпитават в идеали, а после ни се налага да живеем в реалния живот. Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Искаме, примерно, от журналистите да са безпристрастни. Но те са служители на частни компании, които по закон съществуват само и единствено с цел печалба, а хлябът на въпросните журналисти зависи единствено и само от печалбата на техния работодател. Следователно, липсва всякаква логика да очакваме безпристрастност от хора, чийто доход, в т.ч. и храната на децата им, зависи от фирми, които по общоприетите закони, правила, норми, традиции и търговски обичаи са принудени да функционират в среда, където оцелява този, който получава най-много. Защо тогава се учудваме, че неговите служители защитават интересите на партията, организацията или личността, която плаща най-много?

Или искаме, примерно, от политицте да са честни. Честен политик и безпристрастен журналист са оксиморони. Те не трябва да стоят в едно изречение. Нито граматиката, нито действителността го позволяват.

Аз нямам нищо против и това да е така. То си е част от живота. Имам против само да ме убеждават, че справедливостта, изобщо, е възможна. Че съществува и, че трябва да съществува. Че „всички са равни пред закона“. Че идеалите стоят по-високо от ресурсите в едно общество, което би продало и майка си за ресурси, най-малкото защото бъдещето на децата му зависи от тях.

Накратко, нямам нищо против фикцията за „справедливост“, в която всички сме повярвали. Аз обичам фантастиката. Имам против само да ме убеждават, че Люк Скайуокър не е герой на талантлив режисьор, а личност, която реално живее сред нас. Вярването в идеали, на които са ни възпитавали от чисто незнание, прави живота по-труден за живеене и по-мъчен за приемане.

Тихомир Димитров

Живеем в патриархат?

„Откакто е излязъл от жената, мъжът непрекъснато се опитва да се напъха обратно в нея“

(Любен Дилов-син)

Твърдението, че живеем в патриархат е доста популярна заблуда, защото сме свикнали с нея. Жените имат неограничена, почти абсолютна власт над мъжете, независимо дали го знаят или не, независимо дали го приемат или не. Отричането на този факт няма да промени с нищо нещата. Той е причината жените да бъдат потискани, малтретирани и ограничавани през вековете. Правено е от страх. В основата на всичко стои страхът – страхът на мъжа от естествената власт на жената: като майка на неговите деца, като единствената му алтернатива за възпроизводство, като източник на неговия собствен живот, като „ахилесовата пета” в непоносимо твърдоглавия му стремеж към нежния пол, заложен генетично от природата.

Страхът и агресията, както знаем, са двете страни на една и съща монета. За психолозите те дори са синоними. Това обяснява агресивността на мъжа към жената в продължение на хилядолетия. Заблудата, че живеем в патриархат, от своя страна, е опит да се прикрие действителността – истинското състояние на нещата. Тя е метод за контрол и форма на самоизмама с цел манипулация, породена от страх. Страхът и агресията са двете страни на една и съща монета.

Възползвайки се от физическото си превъзходство и мотивирани от своя страх, мъжете доминират физически над жените и проявяват агресия към тях, за да прикрият страха си, че всъщност са по-слабият пол. Правят го още като деца, съвсем инстинктивно, докато опъват ластиците на своите съученички или ги дърпат за плитките в голямото междучасие. Различното, непознатото, то винаги буди страх.

Властта на жената над мъжа е почти абсолютна. Но тя не е насилствена и принудителна, както законите в патриархалното общество – до един субективни и относителни.  Ще ги познаете по това, че непрекъснато се променят, докато властта на жената е вечна и неизменна. Тя е „почти абсолютна“, защото борави с  абсолютното оръжие на любовта.

Майката е централна фигура в живота на всеки мъж. Тя е едновременно авторитет, обект на обожание, източник на безкористна любов, фигура с почти божествен статус. Нейното превъзходство в сърцето на мъжа може да бъде заето само и единствено от друга жена: най-често любимата (съпругата, приятелката), но също така и от сестрата или дъщерята: „момиченцето на татко“ или по-малката, беззащитна жена.

Нека си направим хипотетичен експеримент:

Взимаме за експеримента един средно статистически мъж и една средностатистическа жена, т.е: нито красиви, нито грозни, средни на ръст, от средната класа по доходи, с прилични обноски и приемливо поведение в обществото. Предлагаме им голяма парична награда, ако успеят да си осигурят сексуален партньор за една нощ, но при условие, че не го познават от преди, не използват физическо насилие, заплаха или изнудване и не предлагат директно пари срещу секс. Тоест, целта им е да съблазнят произволен партньор от другия пол, разчитайки само на личните си качества и на външния си вид, за да спечелят наградата.

В най-добрия случай мъжът ще трябва (по някакъв начин) да си плати, най-малкото с цената на личното си достойнство, докато се унижава пред непознати жени в бара. Ще ги черпи и те пак може да не му пуснат. Или ще съблазни неотговаряща на статуса му партньорка, с много добре изразен катинар, само и само да вземе паричната награда.

В най-лошия случай на жената ще й бъде платено – чрез директно предложение или под формата на безплатни коктейли, вечеря в ресторант и т.н. При всички случаи, тя ще има по-богат избор от своя конкурент. Няма да й се наложи да спи с хипопотам, за да прибере парите. Достатъчно е да се облече предизвикателно, да седне сама в някое заведение и да чака – кандидатите ще пристигнат сами, а тя дори ще има избор с кой от тях да си тръгне.

Кой, според вас, дърпа конците тогава? Този, който си плаща или го унижават, за да получи внимание / одобрение или този, на когото плащат и пред когото се унижават, за да получат неговото внимание / одобрение?

Истината, която стои зад популярната заблуда, че живеем в патриархат е следната: от край време ролята на мъжа е да осигурява прехраната на жената, да гарантира нейната сигурност и защита, да вдига тежкото вместо нея, да върши мръсната работа и да се стреми тя да избере точно него за плода в утробата си, вместо някой друг, който се справя по-добре с гореописаните задачи.

Поставен в тази неизгодна позиция, воден от своето невежество, слабост и страх, мъжът не вижда друг „полезен ход”, освен да ограничи максимално контактите на жена си с потенциални конкуренти, затваряйки я принудително в харем с кастрирани пазачи или у дома – „боса, бременна и пред мивката“, докато ходи на война вместо нея или бачка като вол, за да осигурява прехраната на цялото семейство. Именно така се ражда мъжкото потисничество през вековете. Именно така се ражда и тенденцията Адам да живее по-кратко от Ева. Както виждаме, от невежеството губят всички, а страхът е лош съветник.

Рицарството, обноските, джентълменското отношение към дамите и благородническото поведение, които толкова много се ценят в западната цивилизация (като символ на възпитание и добър произход) са най-голямото доказателство за второстепенното място на мъжа в обществото и за подчинената му роля спрямо жената.

Той просто е силно заменим. Мъжът може да умре на фронта и няма да липсва на своите конкуренти, но ако тя умре на фронта, цели генеалогични линии от родословното дърво ще изчезнат. Всеки втори би се съгласил да заеме мястото на загиналия в защитаването, в осигуряването на прехраната, във вдигането на тежко и т.н., а при физически по-привлекателна партньорка всеки първи би се съгласил…

Мъжът е силно заменим, приемете това.

Но да се върнем към нашите, не чак толкова романтични и рицарски, „демократични” времена. Да погледнем семейството – тази „клетка на съвременното общество”. Жените определят какъв цвят ще да бъдат плочките в банята и тапетите в спалнята, къде ще учат децата и как ще се възпитават, кой е поканен в техния (иначе „общ“) дом и кой не е, как да бъде обзаведен холът, къде ще се ходи на почивка, с какви приятели е хубаво да се виждаш и с какви – не; жените имат финалната дума при избора на семейния автомобил, те разпределят семейния бюджет (дори когато не работят), обличат мъжете си в подходящите дрехи, управляват домакинството и възпитават децата. Това ако не е власт, кажете ми какво, по дяволите, е?

Естествено, само богатите мъже и красивите жени имат право на избор сред по-голям брой потенциални партньори, но ако мъжът се нуждае от допълнителни атрибути, като власт, пари и влияние в обществото, за да избира, то жената се нуждае единствено от естествената си природа, за да прави същото. Тоест, мъжът избира само, когато си плаща, а жената избира винаги. „Дори гола, една жена винаги има какво да даде на един мъж“ (лаф от баща ми).  🙂

Повечето жени съвсем не са наясно с абсолютната власт, която притежават. Отделно, възпитавани са да вярват, че живеят в патриархат. Но, дори да знаят, жените няма да спечелят нищо от това, че ще поискат да злоупотребят с властта си. В най-лошия случай, те се излагат на опасност от физическо насилие, а в най-добрия ще превъзпитат мъжете си така, както пожелаят, но няма да са доволни от резултата, защото истината е, че жените харесват необуздани, трудни за опитомяване мъже. Подчиненият мъж е лишен от всякакви предизвикателства, а от там и от всякаква привлекателност. Подчинените, моделирани според предпочитанията на своите партньорки мъже са презрени както от самите им партньорки, така и от останалите мъже…

Жените няма да спечелят нищо от злоупотребата с властта си, защото тя е естествена сила, неподкупна за ума, който единствен може да взима решения за манипулация и злоупотреба. Нека не забравяме, че любовта е основната сила, която стои в основите на женското превъзходство, в неговото естествено състояние, ако може да се говори за такова, без да навлизаме в допълнителни заблуди. А любовта е не-насилствена, за разлика от ума. Тя е мъдра, но не взема решения за превъзходство. Тя е всеопрощаваща, всеобхватна и въоръжена само с добри намерения. Тя просто Е – могъща като самото Съзидание. Любовта не търпи злоупотреби. Срещу естествените закони на природата не може да се върви…

Така че, мили дами, радвайте се на дадеността, която имате! И бъдете нащрек за ума си – той по всяко време може да реши да злоупотреби с естествената ви природа, като предизвика едновременно страдание и у вас, и у вашия партньор. Както вече знаем, страданията са единственият сигурен показател за отклонение от съзнателния път и за потъване обратно в заблудите на егото…Щом страдате, значи не правите нещо като хората. И никой никога не е виновен за вашите страдания – те произлизат от липсата на съзнание у самите вас – от това, че сте избрали да вярвате в илюзиите на ума, вместо да следвате истината, която ви се посочва интуитивно.

Страданията са сигурен показател, че сме се отклонили от Пътя на духа, който е добре „павиран” и сме потънали обратно в калните пътеки на егото. Една от тези пътеки е заблудата, че живеем в патриархат. Повярвали сме в куп такива заблуди, само защото са ни ги повтаряли достатъчно. От нас, обаче, зависи дали ще продължим да им вярваме сега, когато вече знаем или ще прегърнем естествената си природа.

Прегърнете естествената си природа като жени, обичайте мъжете си им позволете да ви „служат“.  Те ще са повече от щастливи доброволно да вдигат тежкото вместо вас, да ви предоставят мястото си в трамвая, да ви обичат и защитават, да пазят дома ви, да вършат мръсната работа, да осигуряват вашия комфорт и прехрана, само и само да получат шанса измежду всички други да изберете точно тях. Ако мислите, че нещо друго мотивира мъжете да купуват поршета и да строят небостъргачи, жестоко се лъжете. Мотивира ги единствено по-голямата вероятност да изберете тях, вместо някой друг.

А междувременно  сте свободни да правите каквото пожелаете…Може да построите дори по-високи небостъргачи от тях. Просто проверявайте редовно ума си така, както проверявате компютъра си за вируси. Дали някоя заблуда не е седнала зад волана на собствения ви живот вместо вас? Това, в което вярвате, от личен опит ли го знаете или сте повярвали, само защото ви го е казал някой друг?

Тихомир Димитров

P.S

През последните година и половина – две мъкнех навсякъде със себе си един тефтер, докато пътувах. Носех го в раницата, обикаляйки из кътчетата на родината, взех го и на екскурзиите до Амстердам и Малта, за които също може да прочетете в този блог (раздел „Пътеписи”). Воден от принципа „Човек е човек, когато е на път”, аз наблюдавах внимателно какво се случва около мен и още по-внимателно си записвах на ръка в омачкания тефтер. Целта ми беше да събера онези популярни заблуди, които формират действителността, в която живеем – не само българската, но и човешката, по принцип. Става дума за лъжите, в които сме повярвали автоматично, без да проверяваме или да разсъждаваме, само защото са ни ги повтаряли достатъчно пъти – без да вникваме в есенцията на живота и карайки я по инерция, един вид. Защото така е по-лесно… Списъкът стана доста дълъг, затова реших да огранича наблюденията си само до най-популярните заблуди, доминиращи в съзнанието на  съвременния човек. Първоначално мислех да напиша и да издам книга със заглавие „Някои популярни заблуди”, но в последствие реших да ги споделя с вас под формата на безплатни публикации в този блог. Абонирайте се за RSS-фийда на блога или щракнете върху „Абонамент по имейл” от линковете най-горе, в дясно, за да не пропуснете някоя от интересните публикации, които предстоят…Желая ви осъзната 2013-та година!

Две и две прави четири

2+2 = 4. Елементарно, нали? Да, ама не! Само в математиката две и две прави четири, но дори  там може да се докаже по математически път, че това не е съвсем вярно. Все пак, да не забравяме: „Успоредните линии се пресичат в безкрайността…”

В бизнеса две плюс две никога не прави четири. Който знае закона на синергетиката, ще ме разбере. Две и две тук много често прави пет, шест, десет, че и нагоре…В противен случай нямаше да има сливания и поглъщания.

Ако двама студенти съберат по два лева и влязат в магазина, за 4 лева ще си купят неща, които после ще разделят поравно и всеки ще получи много повече, отколкото може сам да купи за два лева.

В обществото две и две никога не прави четири. Обикновено две плюс две е равно на единица, ако не и на нула. Тълпата е по-глупава от най-глупавия си член…Две глави мислят по-добре от една, ама друг път! Истината е, че когато няколко души се съберат на едно място, те просто спират да мислят. И ако няма кой да води стадото, нещата са зловещи. Примери – бол…

Какъв е изводът от всичко това?

Направи си го сам…

От момента, в който разбереш, че вместо да живееш живота си, някой друг ти го сънува, нещата рязко се променят. Първо се опитваш да контролираш съня, а после – направо се събуждаш. Това обаче е за напреднали.

Продължаваш да спориш? Обиждаш някого? Убеждаваш? Налагаш си мнението? Не се притеснявай, аз също го правя. Непрекъснато. Поне вече знам, че не трябва… Защото, ако двама души имат коренно противоположни мнения за някаква истина, то и двамата са прави. Винаги. Конкретен пример – адвокатската професия. Един адвокат може да защити невинен, но може да оправдае и престъпник. Зависи кой плаща. Но винаги използва доказателства. Убедителни доказателства.

Който търси – намира.

Започнеш ли да търсиш доказателства за някаква истина – задължително ще ги намериш. Направи си малък експеримент – започни да търсиш доказателства за противоположното на същата тази истина. Удивително лесно се намират…

Ето защо, не бива да правим генерални изводи за живота, базирани на личния си, безкрайно ограничен във времето и пространството, опит. Този блог е живо, дишащо доказателство за това, че не бива. Последните три години ги изкарах в раздаване на акъли. В спорене. В убеждаване. Можех да продължа така още 20 години, но реших да се събудя. „По-добре късно, отколкото никога”.

И така – аз се върнах. Изкарах едно страхотно лято и сега отново съм „на линия”. Липсвах ли ти? Защото ти на мене – да. Минавай от време на време, за да се позабавляваме заедно.  Обещавам, че ще ти бъде интересно.

Тихомир Димитров

Истината, наистина…

Какво ли не правят  хората в търсене на истината. Странно, защо всички лъжат, а после се натискат да знаят истината? Всъщност, не е странно. Като знаеш истината, можеш да лъжеш още по-добре.

Сигурно има изписани хиляди страници на тема как да открием истината. На пръв поглед всички табели сочат натам: политиците се кълнат, че  ти отварят очите за истината, медиите се надпреварват кой първи да ти съобщи истината, автори от цял свят ти продават книжки за самоусъвършенстване, които ще ти помогнат да откриеш истината, рекламите предлагат все по-„истински” продукти, децата вярват, че родителите им говорят истината.

Да, обаче Дядо Мраз не съществува. И нито месото, нито хлебчето, нито кашкавалът на Макдонлад’с са истински месо, хляб и кашкавал. Хау ту книжките са сигурен път към успеха …за своите автори, медиите тиражират популярни заблуди, а политиците няма да ги коментирам въобще. Оказва се, че живеем в един свят на лъжата. Честито!

Истината, ако изобщо има такава, се заплаща с цената на много жертви. Всеки се е вкопчил здраво в своята истина, защото е минал през тръни, за да стигне до нея. И, в края на краищата, тя се оказва една голяма лъжа. Защо ли? Защото животът е прекалено кратък. Няма как да постигнеш абсолютната истина с метода „проба-грешка” за някакви си 80-100 години, пък и кой живее до сто? Трябва да вземеш истината наготово отнякъде. Но откъде, щом всички лъжат? Ето, и аз те лъжа в момента, но дали това също не е лъжа?

Има само един начин да научиш истината, цялата истина и нищо друго освен истината: чети народни поговорки!!!

Те са колективната памет на един народ. Не, те са колективната памет на цялото човечество. Дори хиляда години да живееш, пак няма да знаеш повече истини, отколкото ще знаеш, ако наизустиш десет народни поговорки още днес. Защото поговорките са събрали опита на хиляда пъти по хиляда души, живели в продължение на хиляди години.

Нямаш представа колко много си приличат поговорките на отделните народи. И това се е получило без тези народи да се наговарят помежду си. Поговорките не са преведени, те просто значат едно и също на всички езици. Защото говорят езика на истината. „Празни ръце – празен стомах” на арабски е същото като: „Който не работи, не трябва да яде” на български, да речем. Едва ли някога българите и арабите са седели на една маса и са пушили наргиле, за да съчиняват поговорки, а дори и да беше така, те щяха просто да ги преведат. Но не, поговорките нямат нужда от превод, те казват истината на всички езици.

Отделните култури са достигнали до тях по свой собствен, уникален начин, но крайната спирка винаги е една и съща. „To kill two birds with one stone” винаги ще значи: „Да убиеш с един удар два заека”. Това му е уникалното.  Аз изключително много уважавам поговорките. Те са единственият общодостъпен източник на абсолютна истина.

Тихомир Димитров