Писателският блог на Тишо

май 18, 2016

С ипотека или под наем? Въпрос на вяра…

abasfsb

Изт: landlordstation.com

Има добри и лоши кредити. Кредитът за лични нужди (а не за бизнес) е инструмент, който използва същия механизъм като религията, а именно – вярата. Вярата, че бедните могат да харчат колкото богатите. И, че това ще им се размине:

Харесали сте си огромен телевизор за стената в хола?

Вземете го с потребителски кредит!

Искате да заведете гаджето си на СПА-хотел?

Няма проблем, платете с кредитна карта!

Омръзнало ви е да живеете под наем?

Подпишете ипотечен заем!

Да речем, че попадате в последната категория. Проблемът е, че хем ви е писнало да живеете под наем, да се местите от квартира на квартира, да се разправяте с хазяи и прочие, хем нямате кеш, за да си купите собствено жилище. Изходът е ясен: купувате го с пари назаем (да речем – 100 000 лв.) и се съгласявате да изплащате заема с всички лихви, такси и комисионни през следващите 30 години. Разбирам, че ви е писнало да живеете под наем, но през тези 30 години вие, така или иначе, си оставате наемател, т.е изхвърчате на улицата веднага, щом спрете да плащате, а жилището си остава при своя реален собственик – хазяина. Или в нашия случай – кредитора.

И не само това – ще плащате по-висок наем. Защо? Ами, защото наемите зависят пряко от цената на труда в конкретното населено място, както и от конкуренцията на локалния пазар. Цените се формират от сделките между много дребни наематели и много дребни наемодатели, които зависят един от друг, докато цените на недвижимите имоти и условията по ипотечните заеми се определят от корпоративната политика на международни финансови гиганти, от шмекериите на едри строителни предприемачи и от игрите на големи спекуланти. Това е покер с тлъсти залози, в който влизате без никакъв капитал. Единственият чип, който можете да заложите, са плодовете на труда ви за следващите 30 години. В тази игра вие сте бялата мишка. На масата за покер около вас са наредени огромни черни котараци, които играят в комбина. Те ще се позабавляват известно време и ще ви схрускат на мига, в който им скимне. Но не защото са гладни. А защото им е станало скучно…

С други думи, собственик на жилището, докато се пенсионирате, ще е безлична бизнес организация, създадена единствено с цел печалба, а не човек от плът и кръв. Това не е хазяинът, с когото можете да се разберете „по човешки”, ако възникне някакъв проблем. Това е корпорация, на която й пука за вас точно толкова, колкото на вас ви пука за дъждовните червеи в Австралия. Новият ви „хазяин” ще ви глоби за всеки ден закъснение, а за няколко седмици просрочие буквално ще ви изрита на улицата. И въобще, как можете да сте сигурни, че през следващите 360 месеца ще имате постоянни доходи без прекъсване? Без да боледувате? При този стрес? Без да ви се наложи да емигрирате? Или да се преместите в друг град? При този пазар на труда? При тази несигурност? При сегашната икономика въобще?

Да, действително вече не можете да си смените адреса толкова лесно, колкото преди. Закрепостени сте! Да не говорим за работата. Щом веднъж разбере колко много зависи покривът над главата ви от заплатата, която ви дава, вашият работодател ще започне да ви третира като нещо средно между куче на каишка и персонален роб. Недейте да го/я вините за това! Всеки разумен човек е длъжен да помисли първо за своя собствен интерес. Неразумният, в случая, сте вие!

А сега да погледнем числата:

За тези 30 години имотът ви ще се обезцени с 50 % от първоначалната си цена. Няма как, сградите се рушат, остаряват, изгниват, мухлясват, стават опасни, продължителността на живота им рядко надвишава тази на човешкия живот. Поне при новото строителство е така. Тоест, за наследниците ви няма да остане НИЩО. Ако смятате, че „XYZ Инвест Груп”, да речем, ще ви настани в Колизеум, който ще посреща туристи и след 2000 години, много се лъжете. Все пак, вие не сте император. Но ипотеката ви кара да вярвате, че сте. И чрез тази ваша вяра ви заробва до гроб! Шефът изисква да работите през уикенда? Съгласявате се. Къде ще ходите, нали вноската е всеки месец! Намаляват ви заплатата? Няма да мърморите – смените ли работата, ще изпаднете в просрочие. Унижават ви на работното място? Ще търпите. Има ипотека за изплащане…

Но да се върнем на числата отново:

След 30 години „инвестицията” ви ще струва вече наполовина, защото е морално остаряла. Междувременно всички ремонти ще са за ваша сметка. А, да, и данъците също! Преди беше достатъчно само да звъннете на хазяина. Нали не се съмнявате, че след три десетилетия на пазара ще има нови, по-луксозни, по-красиви, по-функционални, по-модерни, по-енергоспестяващи и, въобще, поне два пъти по-скъпи сгради? Вижте на какво приличат 30 годишните панелки сега! А междувременно ще сте изхарчили цяло състояние за ремонти и за поддръжка.

Тоест, след 30 години вие буквално ще сте на 50% загуба, ако имате късмет. От „инвестиционна” гледна точка. Но само, забележете, ако сте купили жилището в брой! Ако сте се „оженили” за лихваря, то сметката е съвесм друга:

За тези 30 години вие ще сте му изплатили около 200 бона срещу 100-те хилядарки, който сте взели първоначално назаем. Просто сложната лихва и погасителните планове са устроени така. Ползвайте calculator.bg, ако не ми вярвате. Плащаш два нови апартамента, получаваш един. На старо. Данъците и таксите изобщо няма да ги броим…

След 30 години ще притежавате имот на стойност 50 хиляди, за който ще сте броили общо близо 200 хиляди! Той ще е изостанал от тенденциите в модерното строителство, ще се руши, ще се нуждае от ремонт, ще продължава да ви влачи надолу с поддръжката и съвсем скоро ще трябва да го замените с нов или да го санирате целия, което също струва доста пари… Междувременно целият ви излишък от доходи ще е „изтекъл в канала“ за изплащането му, а не за реални инвестиции, които са можели през цялото това време да ви носят реални приходи, вместо само и единствено разходи.

Изобщо, избийте си от главата, че ипотеката за жилище е някаква „инвестиция”. Тя е схема, в която плащате за два нови апартамента и получавате един стар след 30 години бачкане в неописуем стрес…

Това е цената на вярата, че бедният може да живее като богатия!

Ако нямате кеш да си купите собствено жилище, просто живейте под наем!

Има добри и лоши заеми. Лош е всеки заем, който носи само разходи и никакви приходи в дългосрочен план. Тоест, заемите ги използвайте, за да си купувате активи, а не пасиви. Демек, инвестирайте, вместо да „притежавате” тухли и хоросан, които ще обитавате срещу двойно по-висока цена! Пасивът, какъвто е едно собственото жилище, в което живеете, го купувайте само от излишъците, които тези инвестиции ще ви носят, след като приспаднете лихвите и всички останали разходи. Така и капиталът ви ще си остане цял.

Живеенето под наем може да е „кофти” идея, но то е единственият разумен вариант за хората, които не разполагат със собствен капитал. Ето само част от предимствата:

– Цялата издръжка, всички ремонти, данъци и такси са за сметка на хазяина;

– Както и лихвите по кредита;

– Както и пропуснатите ползи;

– Както и амортизацията;

– Наемите се определят от нивото на реалните доходи, а не от спекулативните цени на имотния пазар;

– Мобилни сте, целият свят е ваш;

– Няма смисъл да пътувате всеки ден до новата работа, достатъчно е само да се преместите в квартала, града или държавата, където тя се намира.

И, да не забравяме най-важното:

Ако сте намерили кой да ви даде шестцифрена сума назаем, защо, по дяволите, не я инвестирате в дейност, която ще ви носи постоянни доходи, ами ще я затваряте в хоросан и тухли, които ще ви носят постоянни разходи? Аз знам отговора – защото в бизнеса има риск. Е, в ипотеката няма. Там рискът да спечелите е точно нулев.

Сродни публикации:

Богатството е в главата, а не в числата

Тва не – така правят всички

Ако пък ви е станала прекалено сериозна темата, поразпуснете с Дневниците на похотливия милионер или увеличете интелектуалния си багаж с тези Мъдри Тишански мисли. 😛

Тихомир Димитров

септември 24, 2013

Богатството е в главата, а не в числата…

NYT2008121512593046C

Изт: expressandperspective.blogspot.com

От Робърт Кийосаки знаем, че бедните и богатите не се различават по това дали имат пари (бедняк също се случва да спечели от тотото, да получи голяма сума в наследство или като обезщетение, но последиците в девет от десет случая са катастрофални), т.е бедните и богатите не се различават по това с колко пари разполагат в момента (всякаква сума може да бъде профукана за отрицателно време и дори да премине в дълг), а по това как разсъждават, най-вече по посока пазарно поведение или още по-точно – в какво точно избират да влагат своите пари.

Кийосаки твърди, че бедните купуват предимно „неща” – потребителски стоки, услуги или консумативи – все неща с кратък срок на годност, които не могат да носят доход. Освен, че не носят доход, „нещата” са свързани и с редовни разходи по поддръжката, бързо се изхабяват и непрекъснато се нуждаят от подмяна.

Потребителската реклама много помага на бедните да си останат бедни, като стимулира консуматорството, т.е освен че те кара да купуваш всички тези „неща”, тя те кара да ги купуваш и с пари назаем (потребителски кредити, ипотеки, кредитни карти), което допълнително циментира бедността на бедните в дългосрочен план. Тоест, освен в „неща”, бедните инвестират още и в „пасиви”.

Пасив е всичко, което периодично ти измъква парички от джоба, а актив е всичко, което периодично добавя жълтици там. Елементарен, прост пример за актив е банковият депозит, носещ лихви, а за пасив – кредитната карта.

Малко по-интелигентна е средната класа, която пък традиционно инвестира в жилища, предимно за да осигури своите наследници със собствен дом и поради липса на финансова култура. Средната класа се отличава с по-висок доход, но дори да купува по-скъпи „неща” и „пасиви”, тя пак инвестира предимно в пасиви. Жилището, в което живееш не е точно актив, то няма инвестиционна стойност, не ти носи никакъв доход, цената му, заради амортизациите от експлоатацията непрекъснато пада, а освен това се нуждае и от разходи за поддръжка и ремонт, за охрана, плащат се данъци и т.н., тоест вади ти редовно парички от джоба. Инвестицията в скъпи пасиви пречи на средната класа да прескочи едно стъпало нагоре и да влезе в класата на богатите. А по какво се различават те? По това, че имат повече пари в банката ли? Не. Днес може би аз имам повече от един бъдещ милиардер.

Богатите се различават по това, че купуват предимно активи. Да, те също харчат за „неща” и за различни пасиви, в това число и за златен „Амеркън експрес”, но го правят с излишъците, които активите им носят, а не с доживотните си спестявания, нито бутат инвестиционния си капитал, дори напротив – непрекъснато го увеличават. Имайте предвид, че и десет лева са инвестиционен капитал. Можете да ги вложите, примерно, в един брой акция или в интернет реклама, вместо да ги дадете за бира…

Разсъждавайки върху този въпрос, се сетих за един хипотетичен пример. Нека вземем за нашия „експеримент” двама души, например Сульо и Пульо, които са без пукнат грош, но Пульо е финансово образован, чете доста, запознат е с тенденциите на пазара, т.е има мисленето на богат човек, а Сульо е еснаф по природа, т.е възпитан е в „ценностите“ на консуматорското общество и в най-добрия случай би се класирал при средната класа, ако му се отвори парашутът.

Нека предположим, че ние с вас, уважаеми читатели, сме богатите чичовци-милиардери на въпросните братовчеди Сульо и Пульо, натрупали състояние в Америка, след като сме емигрирали още преди 9 септември и сега, останали без наследници, се чудим на кого да завещаем яхтите, милиардите, хеликоптерите, самолетите, предприятията, имотите, патентите, винарските изби, островите, скъпоценните картини, бижутата, диамантите и другите редки произведения на ювелирното изкуство, плюс колекциите от стоки на лукса и на разкоша. За съжаление, единствените ни (макар и далечни, но все пак живи) роднини са въпросните племенници – Сульо и Пульо. Нека предположим и, че двамата имат по един син. Вие как бихте постъпили в тази ситуация?

Аз бих постъпил като в оня филм („Чек за не-знам-си-колко-бяха-там-ама-бяха-доста лири”). Бих им написал по един чек за 100 000 долара и бих им гледал сеира да видя кой как ще ги изхарчи, преди да заслужи голямото имане. Единственото условие, което бих им поставил е да инвестират парите така, че да осигурят своите деца, т.е да мислят дългосрочно, а не да разпилеят мангизите по кръчми и по бардаци за по-малко от година. Поддадат ли се на това изкушение – няма наследство.

И така, Сульо и Пульо тръгват с абсолютно еднакъв стартов капитал ($100 000). Сульо, както вече казахме, е еснаф по природа, т.е възпитан е в „ценностите” на консуматорското общество, няма никаква финансова култура и в най-добрия случай би се наредил до средната класа. Пульо е финансово образован, чете доста, запознат е с тенденциите на пазара и има мисленето на богат човек.

И двамата тръгват от абсолютно равен старт, тъй като целта на „експеримента” е да покаже, че богатството не е в числата, а в главата. И двамата са доста добре мотивирани (ще получат голямо наследство, ако успеят). И двамата имат еднаква задача – да осигурят своите деца дългосрочно и то – по най-успешния начин.

Какво би направил Сульо, според вас? Ами естествено, ще разгледа първия каталог на първата срещната агенция за недвижими имоти онлайн и заедно с несправедливия посреднически хонорар от няколко бона за най-обикновен оглед, ще плати и остатъка до стоте бона за къща или за апартамент на синчето. В крайните квартали. Така той ще мисли, че го е осигурил. До живот.

Естествено, жилището няма да е в центъра на София, за да е по-голямо. Тоест, наследникът му ще се набутва редовно за транспорт при все по-скъпо струващите горива, ще плаща повече данък за квадратурата, ще плаща паркинги в центъра, ще отоплява, осветява, ремонтира, охранява и поддържа по-голяма площ и, ако не му е достатъчно висока заплатата, направо няма да може да си позволи бащиния подарък…

Нещото, което Сульо не знае е, че стойността на имотите, заради амортизацията, пада. Тоест, след 10 години жилището на сина му вече няма да струва 100 000 долара, а 75 000 долара, тъй като на пазара ще има чисто нови, по-модерни и енергийно ефективни жилища на първоначалната цена, а най-вероятно синът му ще е затънал в дългове през тези десет години, за да успее да си позволи лукса да поддържа и да живее в имота, който му е подарен.

Другото, което Сульо не знае е, че когато имотите започнат да поскъпват, първо (и с най-много) поскъпват най-търсените (тези в центровете на най-големите и пренаселени градове), а когато започнат да поевтиняват, първо (и с най-много) поевтиняват жилищата като това на сина му – големи, с висока издръжка и в краен квартал. Онези в центъра или запазват цената си или поевтиняват, но доста по-бавно.

Третото, което Сульо не знае е, че освен в имоти, може да се инвестира и в още сто хиляди неща, но нека се ограничим само до имотите. Той дори не предполага, че освен в жилище, би могъл да инвестира и в склад, в гаражи, в маломерно, но луксозно жилище или в офис, при това не на майната си, а в центъра, където наемите са най-високи. Сульо също така не знае, че един имот може да се превърне както в пасив, т.е редовно да ти измъква пари от джоба, какъвто е в случаят със сина му, така и в актив, т.е редовно да ти слага пари в джоба.

За разлика от него, Пульо има финансова култура и е запознат с всички тези неща. Той ще отдели няколко месеца за проучване на пазара, ще издири и ще се свърже лично със собствениците, за да избегне алчните посредници и след внимателна оценка ще инвестира във възможно най-подходящия имот – ще купи най-вероятно празно помещение три на четири метра за същата сума, но в средата на идеалния център, със собствен гараж и с хилядарките, които е спестил от посредническия хонорар ще го ремонтира и обзаведе така, че от празно помещение три на четири метра с гараж в средата на идеалния център да се превърне в модерен и луксозен офис с гараж в средата на идеалния център. След което веднага ще го отдаде под наем. В продължение на десет години този наем ще се трупа в спестовна сметка на името на синчето и допълнително ще се олихвява.

И така, нека ударим чертата, за да видим кой какво е постигнал през тези десет години (т.е как се е справил със задачата):

Сульо е оставил на сина си жилище на стойност 75 000 долара, т.е с 25% по-евтино от първоначалната му стойност, заради амортизациите и заради иновациите в строителството, които са неизбежни, т.е нормално е след 10 години новото по-конкурентно предлагане в жилищното строителство да подбива допълнително цената, а освен това жилищата в крайните квартали поевтиняват по-бързо от тези в центъра, когато всички имоти започнат да поевтиняват, но поскъпват по-бавно, когато всички имоти започнат да поскъпват – заради отдалечеността си и високата цена за издръжка. Да не говорим, че носят и по-нисък наем от офисите в идеалния център. Поради сбора от всички тези обстоятелства, изчисляваме чистата загуба на 25%. Освен това, Сульо е оставил и огромен пасив  на сина си, за чиято поддръжка, ремонт, данъци, охрана, отопление и осветление той ще харчи цялата си заплата или ще затъва допълнително в дългове. Да не говорим и, че всеки ден ще се набутва, за да пътува до и да паркира в центъра.

След същите тези десет години и със същата първоначална инвестиция, Пульо е оставил на сина си имот на стойност поне 100 000 долара, ако не и отгоре. Населението на София няма да намалява през следващите десет години, дори напротив – експоненциално ще расте, проблемът с паркирането също ще се задълбочава, а луксозните офис имоти в средата на идеалния център със собствен гараж ще си останат същите на брой.

Освен това, Пульо е събирал парите от наеми в банкова сметка, която се е олихвявала през целия този период. Тоест, освен доходоносен имот на стойност първоначалната инвестиция, синът на Пульо ще получи и доста добри спестявания в банката (умножете 2000-3000 лв на месец по 120 месеца), без дори да смятаме лихвите. И така, какъв е крайният резултат? Кой ще получи голямото наследство? Нека да ударим чертата:

Сульо е на минус 25 000 долара от първоначалния си капитал и е набутал сина си в невероятна схема, а Пульо му е оставил 100 000 долара в недвижимост, която е ликвидна, т.е по-лесно продаваема и носи по-висок доход от наем, плюс спестявания по сметка в банката на стойност поне 240 000 лв в най-лошия случай, плюс спестявания от натрупаните лихви, които хайде да речем, че ще отидат за данъци и за освежаване на помещението през въпросните десет години, та да запази първоначалния си търговски вид, т.е разходите на сина на Пульо по имота ще му излязат безплатно…

Ето как, тръгвайки от абсолютно равен старт, за десет години Сульо е профукал една четвърт от капитала си и е вкарал синчето в постоянни разходи, които то трудно може да си позволи и трябва да бачка непрекъснато за тях, а Пульо е прибавил към същия първоначален капитал още 240 000 лева в кеш, без синът му да си мърда пръста за нищо, плюс лихвите, които казахме, че няма да ги смятаме, защото ще отидат за запазване на търговския вид на инвестицията.

Единият е на 100% и отгоре печалба, а другият е на -25% загуба от цялата операция, т.е само заради избора в какво точно да инвестират един и същ първоначален капитал, при абсолютно равни и еднакви условия, Пульо е станал с минимум 125 000 долара по-богат от Сульо, който е обеднял с 25 000 долара, стопил е първоначалния си капитал, няма никакви кешови спестявания и въобще не може да се конкурира по доходност на инвестицията с Пульо.

Кого, според вас, ще изберат богатите чичовци от Америка?

В горните примери не отчитаме, естествено, пазарната конюнктура, валутните курсове и инфлацията, но те влияят еднакво и на Сульо, и на Пульо, така че за улеснение сме се абстрахирали от тях. При равни други условия Пульо ще осигури сина си до живот и ще налапа париците на чичото от Америка, а Сульо ще продължи да затъва, докато не му се наложи да работи и нощна смяна като пазач, за да помага на сина си да издържа тежкия пасив, който са придобили. Целта е да се докаже, че богатството е в главата, а не в числата. И да се припомни народната поговорка, че „където е текло, пак ще тече” или казано по друг начин в Библията: „На който има ще му бъде дадено, на който няма ще му бъде отнето и малкото което има.” Звучи нечестно, знам, но причините са в главата, а не в числата, нито в Библията, нито в народните поговорки, а „блажени са бедните”, да, но само „бедните духом” и всичко, от което се нуждаят останалите, е малко повече финансова култура…

Тихомир Димитров

септември 23, 2012

Системата от 9 до 5 или куцата оферта на наемния труд в BG

Изт: woolblog.com

Трудът като бизнес

Трудът също е бизнес. Той е вид „заетост”, нали точно така се превежда от английски: business. Заетост. Занимаваш се с нещо. Зает си. Даже по цял ден. И ти плащат. Нека погледнем на трудовите отношения като на пазарна сделка, каквaто те в действителност са. Но да предположим, че вместо труд и време продаваш някаква суровина, например: репи. Примерът е селски и съвсем хипотетичен. Отваряш картата и гледаш как върви цената на репите по света. Всеки търговец иска да получи максималната цена за своя продукт, нали така? Виждаш, че има една малка, насрана държава в ЕС, където репите са най-евтини. Баш там ли ще отидеш да ги продадеш? Защо тогава си продаваш труда в България? Отговорът също е доста селски: защото нямаш физическата и/или интелектуалната възможност да го правиш някъде другаде. Нямаш образование / амбиции, не знаеш езици, липсва ти смелост, така са ти казали или просто те мързи. Образованието се трупа, езиците се научават, смелостта се тества…виж, за мързела вече не знам. Подозирам, че е въпрос на личен избор. Но винаги има изход. И той винаги зависи от теб.

Трудът като народо-психология

Хайде да си го признаем честно. Българинът е мързелив, завистлив и свидлив човек. На него не му се работи. Той гледа да не се набута и случайно да даде повече, отколкото е получил. Той много, ама много се дразни от чуждите успехи. Българинът е тарикат.  Тези черти на нашата народо-психология определят защо сме толкова бедни. Не ни липсват нито ресурси, нито географско положение, нито природен интелект, абсолютно нищо не ни липсва. Проблемът е в главата. Човешкият труд у нас не се цени. Точка по въпроса. Това е национална черта! Ако решиш да си на заплата в България ще ти плащат малко и ще ти се присмиват за това, че ти плащат малко. В страната на тарикатите решил да го играе честно. Айде де! Ще залага на сигурно! За награда получаваш най-ниската заплата в ЕС. Дори кандидат-членките на ЕС ни разминават по доходи.

Трудът като производителност

„Гениите” на икономическата мисъл обясняват ниския стандарт у нас като ниска производителност на труда или като недостиг на технологични иновации. В резултат, един камериер по Черноморието полчуава между 150-200 евро на месец, а гръцкият камериер получава между 400 и 600 евро на месец. Държавният служител у нас получава между 300 и 400 евро на месец, а няколко километра в южна посока, недоволният държавен служител от Гърция се дразни, че му намаляват заплатата до 1000 евро на месец. Един офис сектретар у нас вегетира на 400 евро месечно, докато в Гърция е трудно да получаваш по-малко от 800 евро, ако работиш в офис, каквото и да било. Помощите са по-високи. В Холандия, пък, цифрата се качва на 1500 евро.

При същите цени в хипермаркета. Ще се съглася само, че горивата там са с 5-10% по-скъпи. Може би. Това в никакъв случай не компенсира унижението на „работещите-бедни” у нас, „задоволяващи се” с доходи, които са десетки пъти по-малки…

Добре, де, питам аз, гръцкият и холандският камериер някакъв по-иновативен парцал за бърсане ли използват? Или препаратът им за чистене на прозорци е по-технологичен? Нима не го купуват в същите хипермаркети? На същата цена? Или, може би, там търкат прозорците десет пъти по-бързо?

Всички знаем колко са мързеливи съседите. Точно колкото нас! А колко са мързевливи държавните служители по принцип! В целия свят. Никой не може да ме убеди, че английската или гръцката администрация е по-продуктивна или по-надъхана, от гледна точка на работоспособност, в сравнение с нашата. Или, че хората, упражняващи рутинна дейност на компютър от 9 до 5 са десет пъти по-ефективни в блъскането на пасианси по цял ден. Това не пречи служителите навсякъде другаде, обаче, да са 5-10 пъти по-добре платени, отколкото колегите им в България. Както в частния, така и в държавния сектор.

Същият пример важи за офисния секретар, чиито умения се свеждат до работа на комютър и чужд език, в най-добрия случай – английски. Какви иновации и каква производителност? Два пъти по-бързо принтира документ ли? Или речта му позволява да говори два пъти по-бързо по телефона? Не, просто човешкият труд там се цени, а тук не се цени. Това е национална черта. Тя прави както българските предприемачи, така и българските потребители бедни.

Трудът като източник на благосъстояние

Вярно, че в Германия се бачка здравата и дисциплината е на много по-високо ниво, но щом един български служител може да стане дисциплиниран и производителен точно колкото един немец, отиде ли да работи там, значи грешката не в служителя. Даже по нивите българите са десет пъти по-производителни в чужбина. Грешката не е в бачкаторите, грешката е в мотивацията. Ние си позволяваме немски автомобили, но не си позволяваме дори една трета от производителността на труда, която нашите собствени служители показват, когато избягат там, за да я продават в манифактурата на същите тези немски автомобили.

Обществото / нацията са изградени от хора, не от мерцедеси, бе ем-вета и машини, уважаеми съселяни. Изградени са от потребители. Благосъстоянието на една нация зависи от благосъстоянието на хората в нея, а не от автомобилния й парк. Последният по-скоро е резултат от добре мотивиран труд, отколкото е източник на доходи. Нашите служители са и наши клиенти едновременно. От тяхната покупателна способност зависи дали бизнесът ни ще върви или не. Нашият бизнес зависи от потребителите, а потребителите са с ограничена покупателна способност, защото получават заплата при нас. Кръгът се затваря…

Докато продължаваме да харчим за избиване на комплекси, инвестирайки в мерцедеси, вместо в качествен, производителен, високоплатен труд, ние ще продължаваме да правим немската автомобилна индустрия все по-богата, а клиентите и служителите на нашите смотани фирми, тук, у нас, ще продължават да са все така бедни, зле мотивирани и ниско платени. Те няма откъде да вземат пари за пазарене, освен от нашия фонд „Работна заплата”. От това нашият собствен бизнес ще остане ниско конкурентен. И цялото ни общество ще остане бедно. „За да получиш, първо трябва да дадеш”. Търговският обмен се случва между хората, а не между машините и хората. Във вашите фирми има хора, които струват по-малко от столовете, върху които седят. Помислете върху това! Но вие на можете да накарате столовете да работят.

Трудът като извоювана привилегия

Знаете ли на какво се дължат високият жизнен стандарт и добрите социални придобивки на френските служители, да речем? Някои сигурно ще кажат: на това, че Фрация е голяма и богата страна, бивша колониална империя, с развито производство и технологично напреднал бизнес. Това е така, но преди 150 години Франция е била нито по-богата, нито по-бедна от България. Да не говорим за по-напреднала в технологично отношение…

Преди 150 години френските индустриалци са експлоатирали 8 годишни момчета във фарбиките си на 16 часов работен ден, тровили са ги с индустриални препарати, наблъсквали са ги да живеят в гета и са им подхвърляли грошове, за да не умрат от глад.

А сега искам да отворите един учебник по френски. Вижте заглавията на уроците: „Гладът”, „Стачката”, „На барикадите” „Без дом”, „Клетниците”, „Гаврош”, „Синдикатът” и т.н. Вижте и новините по телевизията. Виждате ли служители, свикнали да получават 3000 евро на месец и богати земеделци, които палят автомобили по булевардите на Париж и разливат мляко по улиците? Защото някой е решил да им удължава пенсионната възраст и да намалява субсидиите, да речем? А ние тук взимаме 500 лв на месец и си траем. И се правим, че това ни устройва. Еми, значи сме доволни! Аз бих намалил заплатите тройно в такъв случай! Мисля, че получаваме твърде много, щом си позволяваме лукса да бъдем доволни. Социалните придобивки не се дават, те се взимат. Извоюват се по барикадите. В наши дни има по-хуманен начин това да се прави – с обществен контрол, с публичен натиск, с независими медии и с гражданско общество. Но не виждам дори опит за напън в тази посока. Най-активните „каузи” се раждат и умират във Фейсбук…

Извратената логика на труда от 9 до 5

Тя създава масови задръствания и хаос в градското движение, това е ясно. Да не говорим, че доста хора не са продуктивни рано сутрин, защото биологичният часовник при тях е различен. Активизират се след обяд. Или нощем. Така са създадени. Тогава са продуктивни. Но те нямат друг избор, освен да спят в офисите. От всичко това страда производителността на труда. Извратената логика на труда от 9 до 5 гледа на работата като на „прослужено време” – всичко зависи от часовете и дните, които си прекарал върху бюрото, независимо какво си правил там. Като казвам „всичко”, аз имам предвид всичко: правото на отпуск, болничен и пенсия, размерът на трудовото възнаграждение, осигуровките и бонусите в края на годината.

Да, но частните фирми не са армия, та единственият измерител за „труда” да е прослуженото време и нарядите, които си дал. Няма значение колко часа дневно прекарваш в организиране на „протести” във фейсбук, в теглене на порно от интернет, в онлайн залози, в гледане на спортни предавания или в четене на блогове като този. Има значение само какво си свършил и как си го свършил. По отношение на преките ти задължения. Но системата от 9 до 5 не се интересува от това. Тя ти плаща, за да присъстваш там – да пристигаш навреме и да чакаш: да чакаш заплата, да чакаш повишение, да чакаш отпуск, да чакаш бонус, да чакаш да дойде краят на света!

Наемният труд като изнудване

Да си представим следната, напълно хипотетична ситуация: Аз съм предприемач и съм намерил пазарна ниша, която успешно запълвам. Хората имат нужда от мен и от моите продукти или услуги. Плащат ми добри пари, за да ги получават в замяна. Но работата е толкова много, че не мога да смогна сам. Затова викам разни хора да ми помагат. Получава се следното: „Мило другарче, ела да ми удариш едно рамо, ела да помогнеш, защото не мога да се справя сам. Но подпиши този договор, с който помощта ти автоматично се превръща в изнудване: ще спазваш 900 правила и норми на поведение, 800 различни закона, ще се обличаш както ти кажа, ще говориш каквото ти кажа, ще спиш и ще почиваш, когато ти кажа, ще се храниш с това, което ти дам и ще забравиш за всички хобита, интереси, дори за личното си здраве и за семейното си щастие ще забравиш – те ще останат на заден план, защото си решил да ми помогнеш. Само аз ли виждам нещо нередно в това?

Абсолютната несигурност на работното място

Много хора се заблуждават, че работата на трудов договор им гарантира някаква „сигурност”, защото са обвързани с „по-голяма от тях” организация. Не са самотни в битката за живота, един вид. Част от стадото са. Стадото ще ги защити и ще ги топли през зимата. Кучетата ще ги пазят от вълците, а пастирите ще се погрижат покривът на кошарата им да не тече и редовно ще ги извеждат на „паша” – поне веднъж седмично. В замяна, те са готови да изтърпят зъбите на овчарските кучета, тоягата на чобанина и „ножицата” на стопанина. Няма съвършено щастие в този свят! Няма и по-несигурно нещо от наемния труд.

Защото „сигурността” на редовния доход – единствения, който получаваш и, от който зависи цялото ти благосъстояние, се определя от волята и от капризите на хора, които дори не познаваш. От тяхната предприемчивост и от лидерските им качества. От способността им да оцеляват. От това доколко се вживяват в ролята на чобанина. От коректността на техните клиенти, които също са непознати за теб. От доставчиците и от „пазарната конюнктура”. Аз това го наричам несигурност. Вие, ако искате, го наричайте „сигурност”. Подозирам, обаче, че собственият ви опит ще ви опровергае. Освен, ако вече не го е направил.

И всички зависят от конюнктурата на пазара, която пък съвсем няма нищо общо с индивида. Демек, нищо не зависи от теб, но ти изцяло зависиш от друг: от чужди интереси, от монополи и от решенията на напълно непознати хора. Чудя се как, изобщо, при това положение, отиваш в банка и се разписваш върху 30 годишен ипотечен кредит? С какъв акъл? Заради сигурността на работното ти място ли? Единствената сигурност на работното ти място е това, че цял живот ще си останеш беден. Ако имаш късмет. Цял живот ще си с таван върху доходите и без ограничения върху разходите, защото ги определя някой друг. А, ако решиш да го продадеш тоя живот срещу купична тухли и хоросан с идеята някога, по някакъв начин, те да станат твои, за мен, персонално, ти влизаш в категорията „прост”.

Не е ли тъпо? Цял живот някой друг ще определя тавана на доходите, които получаваш, цял живот ще зависиш от решенията на непознати хора и от „пазарната конюнктура”, за да не останеш на улицата, но цял живот ще плащаш някаква фиксирана, предварително обещана, може би дори растяща цена, за да не останеш на улицата. А спреш ли да плащаш, само за 2 седмици ще останеш на улицата! При това – без изобщо да зависи от теб! Защото твоят просперитет е в ръцете на хора, които дори не познаваш. Е, на това ли му викаш сигурност?

Скъпо е да си наемен служител

Организацията осигурява комфортен офис и техника, с които да работиш. Дава ти средство за препитание, един вид: редовни доходи, осигуровки, повишаване на квалификацията и бла бла. Обаче тя не е благоворително дружество, а организация, създадена с цел търговска печалба. И няма как иначе. От гледна точка на наемния служител това автоматично означава, че той винаги получава по-малко, отколкото дава. Означава, че за да го държат на работа, той трябва да си плати и за бюрото, и за компютъра, и за служебния автомобил, трябва да покрие всичките си служебни разходи и чак тогава, ако остане нещо отгоре, може да го подели със собствениците, в най-добрия случай 50 на 50. Ако не беше така, този офис и тази организация намаше да съществуват. Е, питам аз, щом можеш да си позволиш толкова много „екстри”, защо не направиш така, че да решаваш сам колко ще струва компютърът, бюрото ти и столът, върху които работиш? Защо не решаваш сам колко време ще работиш и кога ще почиваш? С какви излишъци ще разполагаш на месец? Да, знам, по-лесно е, когато сервират правилата на готово. По-лесно е, когато не мислиш изобщо. Но излиза десет пъти по-скъпо…

Социалната алиенация на наемния труд

Още един от аргументите, който живите-мъртви (разбирай: наемните работници) използват, за да оправдаят собственото си нещастие е тезата, че работното място им осигурява социална среда. Аз не виждам кой знае каква среда в това да си затворен в една стая, с едни и същи хора, всеки ден. И така – цял живот. Там да прекарваш цялото си време. Голяма част от съзнателния ти живот да минава там – между тези четири стени, с тези няколко човека, които дори не са ти роднини, а няма как да ти станат и приятели, защото са ви събрали от кол и въже –по си –ви-та, а не по интереси. Това не е никаква социална среда, това е изолация, която много наподобява пандизчийското другарство с тази разлика, че „килията” е малко по-светла и по-добре обзаведена (може би) и малко по-често те пускат в отпуска. Но пандизчиите имат едно основно предимство – те знаят кога точно изтича срокът на тяхното пленничество и са готови да гребат от живота с пълни шепи след това. Докато живите-мъртви се надяват присъдата им да продължи вечно. Те се надяват тя да е доживотна, защото са подписали доживотни заеми…

Да впрегнеш каруцата пред магарето

Можеш ли да впрегнеш каруцата пред магарето? Не можеш! Единственият смислен аргумент срещу всичко, което написах по-горе е, че просто има хора, които са създадени да следват магарето, а не да дърпат каруцата. Тези хора не вярват в собствения си потенциал. Те нямат амбиции, мечти и желания. Или имат, но предпочитат да не рискуват. Предпочитат да са обект на обстоятелствата, а не участник в играта. Готови са да поемат негативите от рискованото поведение на някой друг, но не и да предприемат собствен риск. Съгласни са да загубят всичко, което притежават, ако другият се провали, да потънат заедно с него, но не са готови да делят плячката по равно, ако той успее. Те са на заплата! На тях това им стига. Някои са мързеливи и страхливи хора, други са брилянтни специалисти в своята област. Няма значение! Закачени са на един и същ синджир. От това печелят първите, но качествените хора губят. Най-лесното нещо на този свят е да сключиш губеща сделка. Да работиш без пари. Поради тази причина намирането на работа е десет пъти по-лесно, отколкото стартирането на собствен бизнес! Помислете върху това.

Вижте, говоря сериозно, повечето хора не са виновни за това, че живеят в епохата на страха и в общество, което се управлява чрез страх. Че да бягаш от страха, а не да се стремиш към изобилието и радостта, е движещ механизъм в битието на нашата реалност. Че подчинението е „качество”, което се насърчава, а свободолюбието – поведение, което се ограничава. Хората не са виновни за това, че от малки са ги възпитавали да учат, да се развиват, да „инвестират“ в себе си и накрая да станат роби – избръснати до синьо, добре облечени роби, с бяла риза и вратовръзка, вместо с хомот около врата.

Има ли разлика между хомота и вратовръзката? Има, разбира се! Робът на хомот не би търпял дори една секунда камшика на своя господар, ако се окаже свободен. Робът на вратовръзка търпи несгоди и лишения цял живот, макар вратите на „галерата” му през цялото време да са отворени…

А можеше просто да избере свободата! Изисква се смелост за тая работа. Всеки иска условията да са му предварително осигурени. Замислете се, когато бягат, робите дали разчитат на някакви предварително осигурени „условия”? Единственото сигурно за тях е, че може би ще ги хванат…

Ама трябва да направиш първата крачка. Трябва да имаш доверие в закона на изобилието. Изисква се знанието, че да служиш на себе си е най-добрият начин да служиш на другите. Службата на другите е единственото смислено нещо, което можеш да направиш в този свят, ако е доброволна. Доброволна служба на другите, а не принудителна! Защото така си решил.

Човек, който се грижи първо за себе си не е егоист, той е алтруист – той има възможността да помисли за оцеляването на повече от един човек (демек – себе си), защото има време, което да посвети на тази цел, има и повече ресурси, които да сподели с този човек, но най-вече: има полет в свободата на мисълта. Има свобода, която може да осмисли и най-вече – да подари.

Как ще подариш нещо, което не притежаваш? Докато си роб можеш да научиш другите роби само как да се подчиняват по-добре, но не можеш да ги научиш как да подаряват свобода. Последното изисква несигурност.

С този материал се опитвам да ви убедя, че няма нищо по-несигурно от галерата, в която сте оковани в момента. В цялата система на намения труд (от 9 до 5) има всичко друго, но не и сигурност, да не говорим за свобода. Мислете със собствените си глави. Рискувайте. Направите ли първата крачка, цялата Вселена ще ви подкрепи. Не я ли направите, цялата Вселена ще се подреди зад приоритетите на хората, на които сте избрали да служите. И галерата всеки момент ще потъне.

Това също е вид свобода. Избрали сте да си останете там. Всичко е наред. Всичко е наред (умишлено повторение). Само от вас зависи. Никой няма да направи първата крачка вместо вас. Светът не познава такава форма на насилие – някой да направи първата крачка вместо вас. Избрали сте да останете там, оковани върху пейката на галера, която може всеки момент да потъне. Останете. Никой никога няма да направи първата крачка вместо вас…

Тихомир Димитров