Писателският блог на Тишо

септември 1, 2016

Интервю на писателя Димитър Герганов

Д. Герганов

Събраха ни градът под тепетата (everybody loves Plovdiv!), общите интереси и едни лоши кучета…

Димитър Герганов е писател и публицист от Пловдив с интереси към античната и средновековна история. Автор е на 4 книги – трилогията от фентъзи епоса „В сянката на Боговете“ и на историческия роман „Конспирацията Хазара“. Основател и водещ на Пловдивско историческо общество: https://www.facebook.com/istoricheskoobshtestvo/. Издаването на книгите му е финансирано от неговите читатели. Не се разпространяват в книжарниците. Можете да му пишете на: https://www.facebook.com/bookstarters/ или на dimginvest@yahoo.com

Димитър Герганов: Защо реши да се захванеш с писане на книги? Наясно ли беше какво те очаква?

adfbadbsdb

Тихомир Димитров: Благословията на живота е, че никога не сме наясно какво ни очаква. Не помня някога умишлено да съм се захващал с писане на книги. Пиша от малък, драскам си в разни тефтери. Като студент ходех по компютърните зали да пиша разкази, принтирах си ги и ги събирах в една папка в общежитието. После ги четях или ги разказвах на приятели. Едно лято нямах какво да правя, нявън беше адска жега, пуснах щорите, затворих се вкъщи и седнах да работя върху поредната къса история. Разказваше се за една жена, която може да прави с мъжете каквото си поиска и го прави, защото може. Стана обаче прекалено дълго за разказ. Героите „оживяха” (пардон за клишето). Сюжетните линии се оплетоха. Колкото повече пишех, толкова повече трябваше да пиша, за да има някакъв логически завършек цялата история. Така се роди дебютният ми роман „Справедливост за всички” (може да се чете безплатно в линка).

Димитър Герганов: Каква беше твоята писателска задача? Смяташ ли, че си я изпълнил?

1b1

Тихомир Димитров: Всеки нов роман поставя нова писателска задача пред своя автор. За всеки автор тя също се различава. Дори двамата с теб да седнем да пишем по една и съща тема, с едни и същи герои, писателските ни задачи ще се различават. И, в същото време, глобалната задача на всички писатели по света е една и съща: да поставят правилните диагнози (на човечеството, на обществото, на индивида). Но НЕ и да предписват лечение!

Димитър Герганов: Как минава един писателски ден на Тихомир? Разкажи ни нещо от кухнята на творческия процес. За колко време написа последната си книга? А за твоя екип? Помага ли ти някой? Подкрепя ли те семейството? Как финансираш твоите книги?

030609917-big

Тихомир Димитров: Ден с ден не си приличат. Моят живот не е повлиян от творчеството, творчеството е повлияно от живота – моят и на други хора, които понякога дори не познавам. Животът е най-добрият разказвач. Ние, авторите, сме само бегли подражатели. Последната книга излиза от ума ми на неравни интервали вече шест години. През 2010 се роди един разказ: Когато токът спря. Публикувах го в сборника 33 любовни истории. Краят беше отворен и читателите дълго настояваха да напиша продължение. Така през 2015 се роди Аварията. А през 2016 нейното продължение: Ново небе и нова земя. Публикувал съм ги в една обща книга. А „моят екип“, това са: интуицията, въображението, подсъзнанието и разумът. Помагат ми много хора: приятели, близки, читатели, фенове, роднини. Първата ми книга беше финансирана от издателство ЛИК, втората от семейството ми, а третата – от една читателка в Канада на име Стела Талева, която се изяви като истински меценат.

Димитър Герганов: Ти си един от първите българи изминали пътя Камино. Как ти се отрази това приключение в писането?

omrazna_li_vi

Тихомир Димитров: О, дори не съм първият, който е писал за него. Далеч преди „По Пътя към Сантяго“ се появиха „Записките на един пилигрим“ от Иван Драгоев. Имаше и още една книга, чието заглавие не помня. Как ми се отрази Камино де Сантяго на писането ли? Нека самият пътепис да говори сам за себе си… Има свободен достъп до него онлайн, както и до почти цялото ми творчество.

Димитър Герганов: Как правиш проучванията за своите книги?

road-trip

Тихомир Димитров: Досаждам на приятели и познати по телефона. Понякога търся експерти за консултация по въпроси, в които съм бос – предимно свързани с техниката и технологиите. Чета много в интернет. Чета, разбира се, и купища книги от други автори в същия жанр. Не с цел да преписвам от тях, а по-скоро с цел да избягвам клишетата. Хубаво е информацията от проучванията да се наизусти предварително. Започнеш ли да пишеш, това е трескав процес, в който се губиш изцяло. Не може през пет минути да си прекъсваш изречението в средата, за да правиш някакви справки. Всичко трябва да е предварително „складирано“ в главата – включително информация, която сигурно няма да влезе в сюжета. Не само актьорите зубрят тонове текст. И писателите го правят.

Димитър Герганов: Жанрово как би определил „Аварията” и „Нова небе…”? Защо се спря на тази малко необичайна форма да ги сложиш заедно в едно книжно тяло и всяка със своя корица?

wwqv

Тихомир Димитров: Постапокалиптична фантастика. Антиутопия. Дистопия. Катастрофичен трилър. Наречи ги както пожелаеш и винаги ще се окажеш прав. Сложих ги в едно книжно тяло, защото са, де-факто, двете половини на една обща история. Краят на „Аварията“ е началото на „Ново небе…“, но в известна степен краят на „Ново небе…“ е и началото на „Аварията“… Не ми се навлиза в повече подробности, за да не разваля удоволствието на хората, които може би ще пожелаят да посегнат към тази книга. Само да спомена, че не се разпространява в книжарниците. Могат да си я получат единствено от автора с личен автограф, ако желаят, където и да се намират по света. Подробностите са тук.

Димитър Герганов: Коя е последната книга, която прочете?

puppet_strings_by_perhydrol

Тихомир Димитров: „Слепоглед“ на Питър Уотс. Интересна история за пътуване в дълбокия Космос. За първия контакт с извънземна раса. И за командир на полета, който е вампир.

Димитър Герганов: Силата на любовта срещу удобствата на уредения живот. Труден ли е този избор?

St George

Тихомир Димитров: Много е труден. И не винаги правилен. Читателите ще си отговорят сами на този въпрос, след като прочетат моите два романа в една книга.

Димитър Герганов: Героите ти са плътни и пълнокръвни. Доколко е застъпен автобиографичния момент в изграждането на образа на Адам?

16

Тихомир Димитров: О, благодаря ти много! Автобиографични моменти са застъпени не само в изграждането на образа на Адам, но дори и в женските герои. Разбира се, човек взима нещо от реалния живот, после надгражда, а в един момент героите „оживяват“ (извинявам се за клишето отново) и започват да правят каквото си пожелаят. Вече са напълно непознати хора. Изненадват дори автора, който е техен създател. При всички случаи не искам да съм затворен в една стая с героите от тази книга заради нещата, които съм им причинил…

Димитър Герганов: Женските ти образи – Юлия например, създават усещане че са по-силни от мъжете и могат да ги манипулират. Смяташ ли че матриархатът е по-справедлива и работеща форма на социално устройство?

sfzdsfb

Тихомир Димитров: Жената има много лица. И тя внимателно избира кое пред кого да покаже. Малодушният и срамежлив мъж, който я поставя на пиедестал, особено ако е влюбен в нея, ще види нейното властно, жестоко и коварно лице, лицето на тиранин. Стига тя да не споделя чувствата му, естествено. Ако ги споделя, тя би била покровителка, богиня. А за силния и уверен мъж, в когото е влюбена, жената се превръща в покорно кученце, в кротка робиня, готова да изпълни дори най-долните му капризи. И всичко това в една личност, представяш ли си? Водата е чудесна аналогия за женската природа. Нейната роля е винаги да бъде стихията, а твоята, на мъжа, е да бъдеш непоклатим като скалата, в който се блъска прибоят. Що се отнася до матриархата като социално устройство, нямам преки наблюдения върху него, за да мога да сравня дали е по-справедлива и работеща форма на общественото устройство или не. Имаме само хипотези на историци и археолози, плюс твърде малко артефакти от една далечна епоха. Но, честно да ти кажа, съмнявам се матриархатът да е по-справелив, човечен и миролюбив от патриархата. Някои казват: „жените дават живот, те са грижовни, умеят да защитават по-слабите, вродено им е от любовта към децата“. Това не е вярно. Жените не обичат децата по принцип. Те обичат своите собствени деца. Има голяма разлика. Към чуждите могат да са безкрайно жестоки и несправедливи. Всички знаем приказките за злата мащеха. Що се отнася до отношението на жената към по-слабия мъж, който не е от нейната плът и кръв, то е по-скоро презрително. Да дариш с огромна власт една жена не е по-различно от това да дариш с огромна власт един мъж. Виж облечените в абсолютна власт жени от историята: Елизабет Батори, превърнала се в женския еквивалент на Дракула. Изабела Кастилска, религиозна фанатичка, покровителка на Инквизицията и покорителка на Новия свят, заличила стотици хиляди сред туземците и сред поданиците си в Испания, за да удовлетвори мегаломанския си комплекс за доминация над целия познат дотогава свят. Виж Елизабет Първа, кралица на Англия, известна с отвратителните си екзекуции, на които е подлагала дори хора от нейното семейство. Виж Екатерина Велика, любителката на конете, при която за една нощ можеш да се издигнеш от редник до адмирал, а на сутринта, ако е в лошо настроение, да свършиш на ешафода. Тези жени по нищо не се различават от мъжете-тирани в своята перверзност, алчност, жестокост, мегаломания, користолюбие и коварство. Както и в размаха на своите идеи, в мисленето и в мащаба на действията, променили човешката история. Властта корумпира, абсолютната власт корумпира абсолютно. Никой човек не е „ваксиниран“ срещу това проклятие. Нито на полов, нито на етнически, расов, религиозен или друг признак. Затова не смятам, че един матриархат би довел до мир и радост на Земята.

Димитър Герганов: Темата за любовта присъства навсякъде в творчеството ти. Вярваш ли в нея? А в тази от пръв поглед?

j

Тихомир Димитров: Всички писатели пишат за Любовта. Под една или друга форма. Разбира се, че вярвам в Любовта. И в Любовта от пръв поглед. Животът е влюбен в нас от пръв поглед… Все едно да не вярваш в съществуването на света! Защото именно Любовта, а не парите, кара нашия свят, и планетите около него, и слънцата, и галактиките, и Вселената, да се въртят…

Димитър Герганов: Началникът Саздов, Хулио Алварес – все брутални типажи, които човек не иска да среща в живота си. Имат ли прототипи? Струва ми се, че не харесващ военщината – пацифист ли си?

12

Тихомир Димитров: Имат прототипи. Авторът взима нещо от реалния живот, после надгражда, а в един момент героите „оживяват“ (извинявам се за клишето за трети път) и започват да стават самостоятелни. Да изграждат характер. С Хулио Алварез и полковниак Саздов също не искам да съм затворен в една стая. Заради бруталния им характер. И заради нещата, които съм им причинил. Военщината… Всъщност, в казармата се адаптирах доста добре. Хареса ми да попадна в свят, където има ясни правила и човек знае какво да очаква. Случваше ми се за първи път в живота. Военщината прави реакциите на всяко твое действие или дума абсолютно предвидими. Спазваш ли правилата си окей, дори може да растеш в йерархията. Подчинението се цени на практика, не само на думи, както е в корпоративния свят, например. Стърчиш ли над останалите в своята различност, обаче, острият бръснач на военната машина, усъвършенствана цели 5000 години, за да „подравнява“ такива като теб, ще дойде да те постави на мястото ти много по-бързо, отколкото очакваш…

Димитър Герганов: Прогресът в науката и техниката задънена улица ли е?

1

Тихомир Димитров: Ако възлагам някакви надежди на нещо, то това е именно прогресът в науката и техниката. Не възлагам надежди на религията, на икономиката, на политиката, на бизнеса или на морала. Те са доказали своята неефективност – просто теории, които прикриват алчността и жестокостта на човешката природа. Но, разбира се, прогресът е нож с две остриета – фин инструмент, като скалпела, с който можеш да извършиш прецизна операция или да причиниш ужасни мъки и страдания. Всичко зависи от това доколко сме подготвени да работим с „инструментите“ на прогреса. Какви цели си поставяме? Към какво се стремим? Какво искаме да постигнем? Стивън Хокинг твърди, че технологиите увеличават богатството, но задълбочават неравенството. При едно справедливо разпределение всички бихме могли да живеем в изобилие. Но опитът показва друго. Светът става все по-богат, а бездната между имащите и нямащите – все по-голяма. Появява се „класата на излишните“. Две нови професии в ай ти сферата елиминират две хиляди традиционни такива. Замисли се само колко шофьори на тирове, таксита, автобуси и прочие ще станат излишни, когато превозните средства започнат да се управляват сами. За навигацията им ще са необходими максимум 500 човека в цял свят, а на улицата ще отидат 500 милиона безработни от транспортния сектор. Печалбите на компаниите в този сектор ще са гигантски, а икономиите от работна ръка – колосални. Ето как технологиите задълбочават неравенството. Ако целта ни е да живеем в мир, трябва да ги използваме за притъпяване на тези различия. С други думи, „имащите“ ще се наложи да образоват, да изхранят и да осигурят покрив над главата за нямащите, за „излишните“, при това напълно безплатно. В противен случай вторите ще се вдигнат на бунт и ще отнесат главите на първите. Или ще качат на власт тираничен режим, които да го направи вместо тях. Случва се непрекъснато в историята. Единствената разлика днес са технологиите, с които разполагаме. Уви, в духовен план сме все още бебета, които държат остър скалпел, дори лазерен меч. Имаме доста да наваксваме, при това бързо, ако искаме да оцелеем. Прогресът е задънена улица и единственото спасение едновременно. Всичко зависи от промяната на съзнанието. „Не можеш да очакваш различни резултати, ако непрекъснато правиш едно и също“, казва Айнщайн. „Миналото прилича на бъдещето“, твърди Стив Павлина. Нуждаем се от пълна промяна в настоящето, незабавно, тук и сега, още днес, човек по човек, за да оцелеем. Тогава бъдещето няма да прилича на миналото. И прогресът може да ни изведе до висини, за които дори не смеем да мечатем днес. Но да не забравяме, че днес е утрешното „вчера“. Писал съм доста по тези въпроси в двата ми нови романа.

Димитър Герганов: Дали животът ни днес не е една голяма Симулация? Ако Аварията стане реалност, смяташ ли, че притежаваш качествата да бъдеш сред оцелелите?

women-health-on-the-road

Тихомир Димитров: Първата писмена хипотеза, че живеем в Симулация идва от Уилиям Шекспир: „Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли…“. През 2003 година оксфордският философ Ник Бостром развива теорията, че ако компютърната мощ се умножава със сегашните темпове, то наследниците ни от бъдещето ще могат да създават виртуална среда, която е практически неразличима от реалната. И, тъй като всички хора, откакто свят светува, се интересуват предимно от своето минало и от съдбата на своите предшественици, то има голяма вероятност маниаците от 200-500-1000 години напред да се опитат да пресъздадат историята в нещо като свръх-усложнена компютърна игра с цел „пътуване във времето“. Има и голяма вероятност „героите“ в тяхната симулация на миналото да се окажем самите ниe – живелите преди тях. Но без да го знаем. Лошото е, че няма философски, математически или друг начин да докажем, че това не е така. Има и още причини да смятаме, че живеем в компютърна симулация. Така например, колкото повече научаваме за Вселената, толкова повече разбираме, че тя се подчинява на строги математически правила. Тоест има два варианта: или Господ е математик (а не българин), или заобикалящият ни свят е създаден от разум, който много прилича на нашия. Значи може да е създаден от наследниците ни в не толкова далечното бъдеще. Макс Тегмар, космолог от небезизвестния МИТ, казва следното: „Ако бях герой в компютърна Симулация, щях да откривам постоянно, че правилата на заобикалящия ме свят са устойчиви математически модели, които следват чудесно компютърния алгоритъм, който ги създава“. Що се отнася до „Аварията“, ако сюжетът стане реалност, то никой не е подготвен достатъчно, за да гарантира своето оцеляване в него. Не се изискват специфични умения. Единственото условие за оцеляването е да не си на неправилното място в неподходящия момент…

Димитър Герганов: Стремежът към Нова земя е библейско начало. Би ли полетял в космоса с такава мисия като твоя герой Адам?

5

Тихомир Димитров: Ще цитирам Елън Мъск – създателят на Пейпал, Тесла и Спейс Екс – един от визионерите на прогреса в нашето време: „Бих искал да умра на Марс, но не и от сблъсък с него“. Скоро излезе биографията му на български език, сериозно препоръчвам!

Димитър Герганов: Какво мислиш за съвременната българска литература? А за литературните награди?

asfbfb

Тихомир Димитров: Съвременните български автори са засенчени от класическите си предци, които ги гледат строго от левовите банкноти, на които сме кръстили площади, градове, улици и булеварди, чиито имена носят училища, техникуми, университети и гимназии. Възрожденското вече го няма у нас, угаснала е тази искра на духовното, на стремежа към нравственото извисяване. Задушена е от материализма и от плитката култура на селебрити лайфстайла. Хич не й е лесно на съвременната българска литература да живее и да се мултиплицира в такава среда. И въпреки това го прави! Ти и аз сме доказателството. А съвсем не сме сами. Литературните награди? О, винаги са добре дошли, стига да съдържат и парична сума, а не само грамота, плакет и потупване по рамото!

Димитър Герганов: Каква е ролята и мисията на съвременния български писател според теб? Смяташ ли, че трябва да стои встрани от обществените процеси или напротив – длъжен е да заеме позиция?

1

Тихомир Димитров: Ако и писателите станат апатични, ако дори те спрат да вземат позиция по обществените въпроси, с обществото ни е свършено като цяло. То просто ще се разпадне. Едно общество може да съществува само ако индивидът служи на групата, но и групата – на индивида.

Димитър Герганов: Вече имаш много почитатели. Поддържаш постоянна връзка с тях. Защо си правиш този труд? А забелязва ли те литературната критика? И въобще какво мислиш за критиците?

ljhufjlhfljh

Тихомир Димитров: Да, поддържам връзка с читателите си ежедневно. Отговарям на имейли, на коментари, търся поводи за срещи с тях на живо. Критиците…познавам само един истински, жив, доказан и действащ литературен критик – Драгомил Георгиев от Сдружението на писателите в Добрич, където членувам. Прекрасен учител по литература в гимназията от моята младост, сегашен ментор и приятел, който винаги ми е помагал. Други критици не познавам. Мисля, че и те не ме познават. Не се интересуват от мен. Че защо им е? Нито ме дават по телевизията, нито съм известен, нито съм нечестно богат…

Димитър Герганов: Върху какво работиш в момента? Изкушава ли те идеята за филм по книгите ти?

19

Тихомир Димитров: Преди време започна да се снима късометражен филм по мой разказ. Ще запазя подробностите в тайна до мига, в който евентуално стане реалност. Иначе в момента не работя върху нищо ново, като текст. С изключение на един къс фантастичен разказ, който ще публикувам в блога си съвсем скоро… Сега си почивам от завършването на сагата с двата романа. Гледам я острани и и се радвам, чувствам се като вече не толкова млад татко, който вижда първите стъпки на третото си дете…

Димитър Герганов: Какво мислиш за електронните книги? Или добрата стара хартия?

push_it

Тихомир Димитров: Защо да избираме, като можем да имаме и двете?

Димитър Герганов: Работиш ли по въпроса книгите ти да бъдат преведени?

za_istinskoto_bogatstvo

Тихомир Димитров: По този въпрос може да работи само един кадърен и доста добре платен преводач. Има, обаче, един по-важен въпрос: Какво ще го правим въпросния текстов файл в компютърния си хард-диск, за който сме платили няколко бона, след като вече е преведена въпросната книга? По-скоро ми се ще да работя върху маркетинга на книгата за чуждестранния пазар. Жалко, че няма нито един професионален литературен агент, който да „изнася“ български автори в чужбина, при това да ги изнася успешно – да ги превръща в бестселъри. Има различни фондации и правителствени програми, естествено. Те не вършат работа, защото това не е задача за една организация. Организацията се проваля на принципа на колективната безотговорност. А литературата е нещо лично, по-лично дори от секса! Това е предизвикателство за една личност, която може да внесе в нея страст, неприсъща за организациите, и която разполага с десетилетия опит (плюс сериозни лични контакти) на чуждестранните пазари. Защото всичко в литературата е лично, подобно на секса. Дори по-лично… Уви, кратките десетилятия на предхода у нас все още не са родили такава личност с такъв капацитет и с такава страст…

Тихомир Димитров

юни 16, 2016

Behold: екип Макарата

avasvasf

Омръзнало ми е да занимавам този блог със себе си, с моето творчество и с онова незначително „аз“. Търся всяка възможност да пиша за вдъхновенията на други хора, а сега тази възможност ми се откри в лицето на екип „Макарата“. Запознахме се покрай експеримента им да направят светеща в тъмното тениска с кориците на двата ми последни романа. Попитах ги няколко ориентировъчни въпроса, на които те отговориха доста напоително. Маниашко е, ако се зачетете, защото тези хора буквално преливат от идеи. Ето ги:

1. Кои сте вие?

Макарата се роди като обща идея на мен – Ели Стайкова, Димитър Стайков (е, малко по-късно двамата се оженихме) и на един наш приятел Миро в началото на януари тази година. Искахме да продаваме свои неща онлайн. Те двамата обожават да работят с дърво, а аз искам да правя ръчно щампиран текстил и изделия за дома от него. И на тримата това ни е по-скоро хоби, защото Миро например управлява влак, Митко също е в системата на БДЖ, а аз дълги години се подвизавах като моден дизайнер и пишех статии в различни онлайн издания от време на време. Името го измислихме в един разговор по скайп на по бира. Митко шкуреше и работеше с оберфрезата по една дървена макара, защото искаше да я превърне в красива маса. Бъзикахме го, че може да сложи и едно тайно отделение на нея, за да може мъжете да си крият ракийката, ако жената
започне да им се кара 🙂 С Миро обисляхме различни кратки имена, но по-едно време на мен ми стана доста смешно, защото оберфрезата си е шумна машинка, а и Митко не се вълнуваше особено как ще се кръстим. Плеснах се по челото по едно време – защо пък да не се казваме „Макарата“, в този момент го докарах малко ала Нютон под ябълката. И така всъщност регистрирахме онлайн магазин с името www.makarata.com.

2. Защо ми се струва, че нещо празнее?

Все още нямаме качени продукти за продажба, защото на мен пак ми хрумна страхотна идея. Защо и други интересни автори да не продават през нашия онлайн магазин? Създадохме екип, като броят на членовете в екипа варира, но се стремим да добавяме нови имена. Много скоро ще поканим и други интересни автори да се присъдинят към нас, защото секцията ни „Текстил“ и „Дърво“ са горе-долу добре оформени, но ни се иска да имаме и секции като „Стъкло“, „Керамика“, „Глина“, „Детски кът“ и други. Хората в екипа не са само автори, които желаят да продават свои неща през онлайн магазина, а също и наши учители и вдъхновители, сътрудници по работата с клиенти и доставки, писатели и редактори на текстове, собственици на свои онлайн и офлайн малки бизнеси, подобни на нашия, поддръжка на сайтове или пък съвсем млади хора, които работят в музикалната сфера back stage в повечето случаи. Подготвяме се и си партнираме с една-две малки компании за много музика и клипове в тубата, където ще разкажем с видео как работим и се забавляваме, но това ще стане в един по-късен етап. Наистина не ми е удобно да кажа имената на един-двама, защото това са доста хора – към днешна дата сме около 40 човека, а някои нямат профили в Интернет и се подвизават като Анонимен. Всеки от тях е специалист в своята област и наистина работи с хъс и сърце. Имаме например и консултанти по отношение на художествена визия, на иновации, писатели и редактори на текстове също. Не мога да се спра на няколко от тях, които да представляват работата на целия екип. Пък и те, ако сами преценят ще ви бъдат представени скоро, не само със своята работа, но и като личности.

3. Кажи малко повече за светещите тениски?

В момента работим и експериментираме с фотолуминисцентни пигменти, които са пантентовани в Англия, а и разработваме прехвърляне на изображения върху дърво и текстил също. Доста работа ни чака, не е само да издялкаме нещо или да ушием една-две покривки за маса, но и да стартираме онлайн магазина. Оптимизираме все още и работата с екипа, и работата по експерименти с иновативни техники и продукти, които да съчетаем с българските традиционни техники и материали.

4. Човек може да се побърка! Опиши ми накратко с какво точно се занимавате?

Работим в сферата на интериорния и екстериорен дизайн. Стремим се да съчетаем българското, което носим в себе си с новите технологии. Защото искаме да стъпим на нашите традиции, на българското и да го съчетаем с настъпващите вече на пазара уникални и много футуристични на моменти идеи. Ще се опитаме да продаваме през онлайн магазина, както типични традиционни предмети и украси за дома, изработени от „стари“? майстори, така и иновативни продукти. Които със сигурност ще са свеж акцент и допълнение към всеки интериор или двор 🙂

5. Как се справяте с всичко това?

Ами работим с природните ни богатства, защото природата е по-добър творец от нас. Обожаваме текстила, стъклото, дървото, глината и доста други материали. Иновациите идват главно от чужбина, като първата от тях е свързана с откритите от нас патентовани пигменти и производните им продукти. Тези пигменти поемат слънчевата светлина и я отдават нощем. Тоест получаваме едно безконтактно светене – няма нужда от кабели, от контакти, от USB-та, от ЧЕЗ също. Пигментите се предлагат на хора като нас, които ги използват за по-дребни проекти. Например имаме идея за изработим красива, светеща в нежно зелено дървена масичка, едно светещо на мълнии пано за стена, защо не и светещи пердета примерно? Детска играчка също може би, която да свети в тъмното, защото някои деца ги е страх, когато мама загаси осветлението и зомбитата започнат да излизат от гардероба. Поне дъщеря ми, която е почти на седем е така и точно тази идея ни хрумна покрай нея.

6. Защо сте се нагърбили с толкова много неща?

Мотивираме се да го правим, защото една част от нас вече живеят или са в процес на преместване в чужбина. Виждаме, че там изключително много се тачат ръчно изработените неща. Скоро бяхме с Митко в Дубровник и придобих ясна представа за това, защото там хървадската култура те очаква зад всеки ъгъл, а в стария град всеки ден има специален базар, който е безплатен за участващите и продаващи свои неща хендмейдъри, както и на всяка крачка срещаш усмихнати хора, които ти продават свои плетени на една кука неща или везани покривки за маса. Пламена Димитрова, която е част от екипа и живее в Италия сподели, че и там е така. Галя Недева пък скоро се мести да живее в Англия и разказа подобни истории. Имам приятел във Франция, който ни консултира в насока изобретения – той казва, че и там е така. А защо в България
не се е случват подобни инициативи? Защо и ние да не направим същото тук на местна почва? Кое ни пречи? Доста често мисля по този въпрос и вътрешно се ядосвам, но според мен си струва да се работи в насока утвърждаване на български традиционни техники и работа с тях. Искам с времето не само да ги продаваме, но и да се заиграем с тях, да експериментираме смело и… най-вече да ги предадем на своите деца.

7. Имате ли някакво специално послание?

Нека се гордеем, че сме българи! Нека се радваме на българските традиции и уникалните красоти, създадени от българските майстори. Нека ги пренесм в своя дом по някакъв начин – дори и с лек декоративен щрих у дома, но те да присъстват. И нека научим нашите деца да работят с глината, текстила, керамиката и дървото, защото ако не ги научим ние – няма кой 🙂

8. Как изглежда потенциалната ви аудитория?

Правим го за всеки, който иска да намери нещо за себе си и своя дом при нас. Знаем, че пазарът е залят с мебели и декорации за дома и градината, но работим в насока на традиционни предложения от майстори, които имат свои работилници в известни старинни и запазени градове на България. Все още не мога да споделя подробности, защото преговорите тепърва педстоят. Но да, работим в тази насока. Също така, за да стане по-интересно се заиграваме, експериментираме и вграждаме новите технолии, там където е уместно и ще се получи красиво в традиционните български материали. За сега с Митко и Миро сме поканили за участие в нашия онлайн магазин автори като Антон Урдажиев, Георги Андрейчев, Пламена Димитрова, Галя Недева и … доста други, които очаквам да потвърдят скоро. Повечето от тях работят в своята сфера и могат да продават и през нашия онлайн магазин. Те ще бъдат представени със своето име, със своята марка, със своето лого на сайта ни. Затова всъщност ние сме екип – защото няколко автора се обединяваме в една обща идея.

9. Къде сте базирани всъщност?

За сега мислим да продаваме само онлайн през магазина на екип Макарата, както и през Facebook разбира се. Офлайн локации като екип нямаме, но някои от членовете на екипа ни имат свои магазинчета и ателиета в Капана/Пловдив, в София например, в Италия, а скоро надяваме се в Лондон и някъде из Франция. Всичко това е work in progress, така че новини за нови локации, освен онлайн, ще пускаме в нашия профил във фейсбук и в блога ни, който може да следите през онлайн магазина.

10. Кога намирате време за всичко това?

За сега със сигурност, Тишо, ще те допълним с наша светеща в тъмото тениска тази вечер. Правим го само и единствено като твои фенове, защото ти от години раздаваш най-ценния си труд абсолютно безплатно на всички нас, които искаме да те четем. Не си спомням до сега да съм дала и един лев за твой роман. И много ще се радвам, ако можем да ти се отблагодарим с наша тениска. Това е нашият подърк за теб и нашето Благодаря ти!

11. Моля! Тениската е супер, ще ме накарате да проходя  на дискотека отново. Кажи сега за Революшъна?

На 16.06.2016 от 19 часа стартира и дълго подготвяният R_EVOLUTION на Орлов мост в София. Доста смело кандидаствахме с нашия проект LIGHT in ME, който представихме на организаторите на 17-ти май. Искахме да станем част от новата революционна вълна, която се задава. Тя всъщност е поредната вълна и в момента се чувстваме като сърфисти, носещи се по гребена й. Много е хубаво, че организаторите харесаха една от трите ни рокли, които се съдържаха в презентацията и на 13-ти потвърдиха, че ще бъдем и ние част от събитието. Както виждаш отне ни доста време, но работихме здраво като групата текстил на Макарата, която събрах се състоеше от 7 човека, намиращи се на различни места из България и в Европа. От 10-ти май до 17-ти май, когато трябваше да предадем презентацията, работихме денонощно, но се справихме в срок.

Презентацията ни LIGHT in ME може да видите тук.

Да ти споделя, че Мила Стоева и Елена Янкова например бяха част от тази група – аз тогава със смях я кръстих „Седморката на Блейк“. И те двете ни вдъхновиха изключително много със своето присъствие и работа през годините. С нас са дори и днес, защото са ни гръб и опора до самото представяне. А знаеш ли, че всъщност последната рокля, с която кандидаствахме на R_EVOLUTION-а я измисли и нарисува моята дъщеря? През тези три дни тя ни е слушала внимателно какво си говорим с групата в чата и по телефона и просто ми донесе своята скица. Ооо, тя имаше още доста идеи! За това говорим – ако ние работим със сърце и душа, нашите деца ни гледат и слушат. Те попиват бързо, доста по-креативни и освободени са от нас и представи си – наистина са свръх оригинални. Аз само мога да се уча от дъщеря си, а и всички родители са
така всъщност. Повече са събитията може да намерите на нашия фейс профил, а снимки от мястото на събитието и след това също ще бъдат качвани там.

А много скоро очаквайте новини и от работилници, в които участваме докато тече One Design Week в Пловдив. Предстои и една страхотна седмична работилница с преподавател д-р Мила Стоева и асистент Елена Янкова в с.Яковци. Събитието ще се проведе в периода 17-24 юли, но местата са ограничени. Сега е момента да попитате за участие и да се включите, защото ще е наистина невероятна седмица с тях двете, гарантирам.

12. Кой ви помага?

Ами за сега официални наши партньори са PaladimHandmade, като често се чуваме с Митко от Паладим. Не само заради светещите пигменти, защото без да сме се наговаряли ги купихме едновременно, но от две различни места. Доста забавно беше, когато пристигнаха нашите пудри и в същия ден си отворих мейла и видях писмо от Митко, как е намерил невероятни светещи в тъмното неща 🙂 Нашите са поръчка от Англия, за сега ще задържим в тайна с коя компания там точно работим. Англичаните се оказаха много по-добри в това, което са патентовали и сега работим с техните продукти. Поддържаме постоянна вразка по мейл и през фейса, защото си партнираме в намирането на различни приложения на техния патент. Оказа се, че нашия екип е абсолютен иноватор според тях – въобще на никой техен клиент не им беше хрумнало да
пробва техни продукти върху текстил 🙂 В същото време специално за твоята тениска и за събитието R_EVOLUTION открихме тук в България интересен представител, който има огромно разнообразие от светещи в тъмното продукти. От него закупихме нашите светещи бои за текстил и често се чуваме със собственика на бизнеса по телефона, защото и той много се радва и вдъхновява от нашата работа. Всъщност приложението на светещите в тъмното бои, пигменти, луминофори, свързватели и смоли е безкрайно разнообразно. Може би скоро ще ви представим едни хора, които рисуват с аерограф коли и мотори, и доста други.

 

септември 6, 2015

Новостите в селфи-интервю

xgjfxg

Изт: 1920adnan @ deviantart

Реших да ъпдейтна този блог, но не банално, от рода на: бях тук, пих чай, много ме хвана мастиката, аааа, баси залеза, глей, глей, глей кво ферари, братле, ми ламбото видя ли го, ей то ноо хуу в гърция, ве, мен, ай следващия път в турция, ти беше ли на спирита, лек, да, ама снимките ми станаха размазани в тъмното, обаче излъчват емоция…всички бичат айляк. И така нататък, и така нататък… Говоря за пост-ваканционния „спам“, с който ни заливат блоговете.

Всеки ден милиарди души си снимат физиономиите, които дори не могат да говорят (имам предвид снимките), значи може един човек да си направи селфи, само че без джипег, а на текст, като интервю.

А ти проблем ли виде?

Не.

Хареса ли ти новото лого на гугъл?

Не.

Е как така, бе? Гледай кво е изичистенко, дизайнерско, хипстърско, олд-скуул, оригинално!

Почитател съм на бранда „Гугъл” и направо ми се къса сърцето, когато трябва да кажа, че нещо, произлязло от тях, не ми харесва, но съм по-голям почитател на истината и истината е, че новото лого на гугъл не ми харесва. Даже знам отговора на следващия ти въпрос.

Който е?

Защо?

Какво защо?

Следващият ти въпрос беше „Защо?”

Да, де, ама защо „Какво?”

Както и да е, да продължим с „новостите”…

Какво мислиш за бежанската вълна?

Мисля, че е неприятно да отидеш на работа и да завариш офиса си сринат до основи, а когато се прибереш у дома да видиш, че къщата ти, също така, някой междувременно я е взривил. И синът ти е бил там. Не е отишъл на лекции, защото в неговото крило от университета се стреля. Какъвто и да си, хубав или лош, в тази ситуация ще си грабнеш шапката и ще отидеш да търсиш живот другаде. При труповете, в канавката, няма живот… Искам да разсъждаваш по този начин за „бежанската вълна”. Тя не е някакъв процес без лице, тя е хиляди, десетки хиляди, стотици хиляди човешки трагедии, всяка от тях със съвсем ярка, осезаема индивидуалност и отчайваща хуманитарна криза, като глобален процес…

Добре, добре, стига, дай да си говорим за по-весели неща…

Например?

Например, как изкара лятото?

В гледане на новини за „бежанската вълна”, хехе.

Да, бе! Аре сега сериозно!

Ми, бях на един-два фестивала в планината, „развързах” новия си роман „Аварията” онлайн, хапаха ме комари, пак снимах залеза, бях и на море, летните махмурлуци са по-тежки от зимните, но за сметка на това денят е по-дълъг и така нататък… Изкарах лятото като всеки нормален човек.

Дефинирай „нормален”?

Предпочитам да дефинирам „човек”.

Уфф, добре, ама по-сбитичко този път, мкей?

Мкей.

Айде давай!

Какво да давам? Бе вие само да взимате знаете, бе! На мен кой ще ми даде, питам: КОЙ?

Пак се разлигави. Продължавам да очаквам дефиницията за „човек”.

Млекопитаещо с необичайно развит интелект, което променя средата, вместо да се адаптира към нея.

Това ли е?

Това е!

Имах предвид, това ли е всичко?

За повече информация можеш да попиташ дъ уорлдуайд уеб.

Да, бе! ОК, друго нещо новичко?

Имах усещането, че интервюиращият трябва да води разговора…

Добре, де, добре. Чакай да помисля… Хм, ето, хванах те на тясно: ЗАЩО спря да пишеш в блога?

Ние от колко време се познаваме?

Нали аз тук задaвах въпросите?

Само водиш разговора. И защо имаш това право? Защото се познаваме. А от колко време се познаваме?

Нали е селфи-интервю, много ясно, че се познаваме от…самото начало.

И, като се познаваме толкова отдавна, ти не можа ли да измислиш по-тъп въпрос?

Моля?

Примерно въпрос, на който НЕ знаеш отговора.

Аз НЕ знам защо спря да пишеш в блога, ти ще ми кажеш…

Ми защото бях зает с писане на нов роман, ето защо!

Ахаа, четох го. Много кратък излезе…

Много кратък, my ass! Отне ми една година да го напиша.

А обеща продължението само за след няколко месеца, нали?

Да, но само за тези, които успяха да стигнат до последната страница…

Изясни се!

Много добре знаеш за какво става въпрос.

Да се върнем към новостите… Нещо ново, така, не заби ли това лято?

Не, с все със същата жена съм си. Очевидно има способността да се променя всеки ден. Даже порното съм намалил.

Що?

Щото после идва ненормалник като теб и пита: „Защо ти е толкова кратък романът? Защо спря да пишеш в блога?” Сешисе?

Сигурно се шегуваш.

Естествено, че се шегувам! Не сме дошли тук, за да си говорим за порно, нали?

Може би не. Тогава, кажи ми, като изтънчен деятел в областта на културата, какво ново на литературния фронт?

Ми то не е фронт, ама хайде. Очаквам с нетърпение премиерата на „Как се пише?” – това е книгата на Павлина Върбанова, която се нави да бъде редактор на новия ми роман. В нея пише как се пише. В буквалния смисъл на думата. Очаквам я като полезно четиво, а не като пазарна сензация. Ще я представят на седми септември, в седем часа, в пешеходния подлез на НДК.

Ти ще ходиш ли?

Не.

Няма да правя директни аналогии с порното, но все пак ми се иска да попитам „Защо?”

Защото имам каучсърфъри.

Това някакво ново заболяване ли е?

Не. Всъщност, да. Ако можеш да придадеш положителен смисъл на думата „заболяване”.

Човече, наистина трябва да спреш порното!

Не се предвземай!

Добре, добре. А не се ли умори да хостваш вече?

Три-четири-пет хоста като ти се изредят един след друг (не в смисъла, който ти влагаш в тази дума) наистина се превръща в ангажимент. Трябва да се правят паузи.

Амин! Ще запазя минутка мълчание.

Нямаме цяла минута!

И защо?

Защото губим ценното време на читателя.

Имаш предвид във фейса ли?

Нямам фейс!

Е, как така?

Ми така! Когато имах видях, че читателите се интересуват повече от това къде си се напил снощи и с кого си се снимал, отколкото от това какво си написал…

Верно ли бе?

Верно.

Ами популярността? Споделяния, лайкове, теб такива неща не те ли интересуват?

Няма да отговоря на този провокативен въпрос!

Айде, де, то само с въпроси без отговори, какво интервю ще излезе?

Селфи-интервю.

И това е вярно, ама все пак, не съжаляваш ли, че си заличи фейсбук акаунта?

Съжалявам само, че не го направих по-рано.

Ще отговаряш за тези скверни слова!

Дам, пред Всевишния Бог на Социалките един ден, сигурно. Но не и пред теб. Между другото, заличих си профила преди шест години. И от тогава популярността ми в „Клюкарника” само расте, вместо да спада. Просто не ми се налага да се занимавам лично с тези неща – правят го читателите вместо мен.

Ех, ама колко хитро, а? Един вид „аутсорсинг”?

Аутсорсинг щеше да бъде, ако имахме производствени процеси, продуктови линии и кол-центрове за след-продажбено обслужване. Аз споделям свободно онлайн. Примерно, не ти струва нищо, за да четеш това шизофренично интервю. Опитай се да „аутсорсваш” идеи с нулева печалба, ако ти стиска!

Мога, да!

Това са думи на Димчо, не плагиатствай!

Кой е Димчо?

Любимият ми варненски рапър.

Дай нещо от него.

Първото, което ми идва на ума: https://www.youtube.com/watch?v=VnhuSMgV42s

Това хич не е ново!

Знам.

Що ми го пробутваш тогава?

Щото ми е любимото на dim4ou.

Нали интервюто се казваше „Новости”, все пак?

За амазонските племена и таблетът е новост.

Те няма къде да го включат там.

Къде?

В джунглата. Амазонските племена живеят покрай една голяма река, която бъка от пирани, гледат да не си изтърват дивеча в нея, за да не им го оръфат пираните до кокал на секундата… И носят сламени гащи, вместо бельо.

Много документални филми гледаш.

Така е. Ето защо знам, че няма къде да си включиш таблета в джунглата.

Не и ако си носиш допълнителни батерии.

Ти кога за последно си сменя батерията на таблета в амазонската джунгла?

Аз нямам таблет.

Нямаш фейсбук, нямаш таблет, какво друго нямаш?

Напоследък нямам търпение.

Да довършиш продължението на романа ли?

Не, да си говоря с идиоти като теб.

Край! Започнахме да се обиждаме, ще ти задам политически въпрос: Какво мислиш за предстояшите избори?

Мисля, че кандидатите се интересуват само от процентите и от нищо повече.

Защо така мислиш?

Защото само за това говорят по телевизията.

И кво ще ги правят тези проценти?

Ще си ги мерят и ще си ги сравняват с другите кандидати.

ОК, смяташ ли да емигрираш от България?

Бях хвърлил око на Берлин, ама май доста хора ме изпревариха.

Имаш предвид бежанците ли?

Не само. И Георги Господинов, например.

Какъв си ти, че да се сравняваш с Георги Господинов?

Не се сравнявам, просто върху визитките и на двама ни пише „писател”.

Ти нямаш визитка!

Напротив, имам!

Не ме лъжи, свършиха ти преди година, а после така и не си разпечата нови. И слава богу! Смешно е да се наричаш „писател”.

Да, аз за това не се наричам писател. Наричам се „тишо”. В гугъл излизам преди мъжа на Венета Райкова даже. 🙂

Пак излъга.

Провери като напишеш „тишо” в гугъл под грозното им ново лого. С български букви. Аз за това нямам визитка. Казвам на хората просто да въведат 4 букви в търсачката и да кликнат върху най-близкия резултат…

Технологиите намаляват хартията?

Технологиите увеличават хартията. Преди да се появят имейлите, имаше 200 папки по-малко в офиса, съдържащи разпечатки от имейли.

Значи нищо не си постигнал!

Придвижвам се навсякъде пеша или с велосипед. Не притежавам личен автомобил. А между градовете пътувам с влак. Сигурен съм, че вредните емисии от задника ми са многократно по-щадящи атмосферата от тези на хора, който обикалят света със самолет, за да участват в екологични конференции… И от тези на всеки самостоятелен шофьор в софийското задръстване, например. Когато живеех там обичах да ги „изпреварвам” с трамвая.

Не ставаш за еколог. Дори не се опитваш да вникнеш в дълбочината на проблемите.

Наистина не ставам за еколог. Това лято, например, платих „такса смет” за място, където не бях стъпвал от години…

Аха, значи ще критикуваме системата! Какво мислиш за увеличението на тока с 20 процента тогава?

Става ли да ти отговоря с виц?

Става!

Слушай тогава. В едно заведение се събрали трима бивши съученици. Да полеят старата дружба. Да си припомнят веселите времена от гимназията. Междувременно единият се издигнал до митничар, другият работел в данъчното, а третият глобявал в качеството си на инспектор от Агенцията по труда. Яли, пили и се веселили, а накрая дошла сметката. Очевдино доста са яли или с по-скъпи питиета са се веселили, защото сметката възлизала на цели 600 лв. Почнал да ахка и да пъшка данъчният, казал: „Ама да не е станала някаква грешка тук? Айде сега да не се проверяваме: вързани ли са ви апаратите към НАП, изрядни ли са ви декларациите, дайте да помислим как може да се намали с малко?”. Върнал се сервитьорът, след кратка беседа със собственика на заведението. Новата сметка била 300 лв. Погледнал я онзи от инспекцията по труда, зачудил се дали всички служители имат трудови договори, дали пък не им се плаща на черно, в бели пликчета, в края на месеца, попитал как се отчитат бакшишите в касата и така нататък… Върнал се отново сервитьорът, след още една кратка беседа със собственика, и им донесъл сметка за 50 лв. Двамата с удоволствие я връчили на своя приятел – митничаря. Последният наблюдавал известно време сумата, почесъл се по главата и казал: „Еми, петдесет лева – петдесет! Щом само толкова могат да отделят хората, ще ги взема”.

Кое му беше смешното на този виц?

Знам и по-смешни.

Ще ги оставим за друг път!

Някакви последни въпроси?

Какво мислиш за акитата по Южното Черноморие?

Ходя само на Северното.

И аз също.

Ето още нещо, по което си приличаме…

Тихомир Димитров 

Сродни публикации:

Един леееко шизофреничен пост

май 8, 2012

Спомени от Рая

„Дяволът е в детайла”

Рая е интересен човек. Има икономическо образование. Работила е като „зомби на поточната линия в Кока-Кола”, като сервитьорка, зад касата на Бургер Кинг (отвъд океана), живяла е в Америка. Пише и издава електронни книги. Има блог за лични финанси. Дава уроци по танци. Публикувана е в GetRichSlowly и TheForbes. Дори веднъж вече е успявала да фалира, което за мен значи, че разбира и от бизнес.

Блогът на Рая за лични финанси е в списъка ми с „Блогове, които чета” отдавна, но не бях се навъртал скоро и вчера „по случйност” реших да навакасам с пропуснатото. Интересно, само два часа по-късно получих имейл от нея с молба да представя книгата й „Едно лято в Америка. Бизнес уроци и мемоари”.

Реших, че в цялата работа няма нищо случайно и моментално се съгласих. Изгълтах текста на един дъх – наистина чудесно четиво – откровено написано и…едно такова искрено и миличко ти става, докато го четеш, защото хем личи самоиронията на автора в описанието на съвсем делнични, дори битови проблеми, които само от дистанцията на времето изглеждат като такива, хем има лек сарказъм, добре подправено е с чувство за хумор и, едновременно с това, е доста сантиментално.

Отделно, много е полезна книжката откъм уроците, които предлага. Най-полезна е за хората, занимаващи се хотелиерство като семеен бизнес. Сервира им тънкостите от един добре изпипан занаят наготово. „Дяволът е в детайла”, казва Рая. Книгата е пълна с детайли от практиката на един успешен бизнес модел. Те са дяволски важни за хората от „индустрията на гостопримеството” и често биват единствената причина да имате или да нямате гости в семейния ви хотел. Книгата е полезна и за студентите, които се канят всеки момент да заминат за САЩ на бригада. Голям, хм,…престой ви чака там! 🙂

Спечели ме, също така, заради добре преплетените житейски, приключенски, емоционални, финансови и лични уроци, които е донесло това пътуване. Направена е дисекция на американската душа през очите на един млад българин. Както става обикновено в живота, нищо не съществува отделно от цялото. Всичко е доста преплетено.

Абе, личи си, че е писано с кеф. Подобен кеф изпитвах, докато пишех „По Пътя към Сантяго”. Ние, графоманите, ги усещаме тези неща. После кефът се прехвърля върху читателя. Ако не си работил с удоволствие по книгата, няма да доставиш удовоствие и на читателя.

Накратко, книгата на Рая е приятна и различна. Бих казал дори – симпатична. Един от хубавите пътеписи по действителен случай, ако мога така да го нарека, които съм чел напоследък. Но най-вече различна. Сами ще се убедите в това.

Авторката, обаче, също е интересна личност, затова я помолих да ми даде кратко интервю, с което аз и вие, тримата читатели на този блог, да се запознаем заедно с нея. Нека тя самата ни разкаже повече за себе си – в първо лице, единствено число:

Т: Привет, Рая. Предстои да ти задам доста тъпи, но директни въпроси, за което предварително те моля да ме извиниш.

Р: Тишо, опасявам се, че ти нямаш капацитета да задаваш тъпи въпроси. Явно не ти е там силата. 🙂 Благодаря за хубавия отзив за книгата и за поканата за интервю!

Т: Моля. Да започнем с това: от близо четири милиарда теми, между които човек е свободен да избира, когато започва да списва блог, защото точно „Лични финанси”?

Р: Учителят ми по математика казваше: “Обяснявайте теоремите на другите. Така ги обяснявате и на себе си.”. Преди две години бях затънала в заеми. Започнах да търся информация на тема Лични финанси и попаднах на thesimpledollar.com. Този блог промени живота ми! После си казах – абе защо няма такова нещо на български? Защо няма нищо за личните финанси в българските условия? Това + думите на учителя ми + нуждата ми от писане = kadebg.com.

Т: Супер. Сега вече разбрах. Но богатите хора твърдят, че не бива да взимаш финансови съвети на хора, които са по-зле с парите от теб. Ти с какво точно можеш да помогнеш на заможните граждани? На какво ще ги научиш? Само личен опит ли споделяш или съчетаваш и прочетеното / наученото в книги от успели хора?

Р: На по-богатите от мен не мога да помогна. Моят блог е за обикновените хора – такива като мен, които не са израснали в семейство на бизнесмени. Които не се оправят добре с парите. Или които искат да имат допълнителен доход, но не знаят как. На тези хора АЗ мога да помогна повече, отколкото някой като Кийосаки.  Защото аз съм млад човек, живея в България, от обикновено семейство съм… и знам какво е. Съгласна съм, че не трябва да търсиш съветите на хора с по-малко пари от теб. Логично е да се учиш от някой по-добър от теб. “Книги от успели хора” като цяло ме дразнят. Много от тях са ала-бала, общи приказки. Примерно “Тайната” (на която доколкото знам си фен). Но харесвам Larry Winget като автор, Ramit Sethi. Споделям личен опит, за което отнасям и много злобарщина. Най-често злобарщината е: “ти какво разбираш, нито имаш бизнес, нито си богата, за каква се мислиш да даваш акъл на хората, аз разбирам повече от тебе!” На такива отговарям – заповядай, напиши каквото знаеш и ще го пусна. Досега никой нищо не ми е пратил. 🙂 Има обаче разлика между злобарщина и критика. Като не си прав, не си прав.

Т: Кои хора са успели, според теб?

Р: Които са щастливи и, които са помогнали на други хора.

Т: Разкажи ми повече за момента, в който фалира. Надявам се да ти е за пръв и последен път, де, но сигурен съм, че ти си научила доста от него. Какви са поуките? Какви бяха твоите „бизнес уроци и мемораи” на картко? На какво те научи фалитът?

Р: Всъщност нямаше точно “фалит”. Да, имаше груби грешки – високи очаквания, излишни разходи – но главните причини бяха лични. Имаше един голям удар за мен, а месец-два по-късно и за съдружника ми. Бизнесът беше HR агенция в София. Най-важната поука: нещата не стават като в книгите на Кийосаки 🙂

Т: Лесно ли излезе от блатото после? Как си стъпи на краката?

Р: Ужасно беше. Хаос! 2010-та беше най-трудната година от живота ми. Към финансовите проблеми се прибавиха и много други, лични. Как се оправих – с много воля. Имах един приоритет: да си върна заемите. Тогава нямаше как да мисля за увеличаване на приходите, затова ограничих разходите до минимум. Носех си ядене от вкъщи, пиех кафе от бурканче от най-евтиното, изкарах зимата с едни черни маратонки за 15лв, които се бяха скъсали на кутретата, цяла година носих един чифт дънки. Не си купувах чорапи, шиех си старите. Къпех се със сапун от 25ст, взимах най-евтината паста за зъби… Даже спрях цигарите. Сега някой като ми
пише – “Рая, ама как да спестявам, няма от какво да спестявам” – айде не на мен тия.

Т: Вярваш ли в задгробния живот?

Р: Не бих казала, че вярвам. По-скоро се надявам, че има някаква форма на… че нещо остава от духа и след края на физическия живот. Не ме интересува какво ще стане с мен след края на играта, но докато съм тук ми е по-лесно да се надявам, че хората, които обичам, не са ме напуснали завинаги.

Т: Питам, защото съм на мнение, че среден път няма – или остава нещо от съзнанието след това или нищо: Del + Shift и толкоз. Ако, все пак, си позволим да допсунем първото, то вярвам, че животът, който сме водили тук, на земята, ни предлага някакво „наследство”. Тъй като е ясно, че не можем да си вземем нито имотите, нито вилите, нито активните и пасивни доходи отвъд, пък и очевидно не помним, че сме живели преди, значи единственото „наследство”, което остава, са някакви качества на духа. Какви трайни и положителни качества на духа ти помогна да изградиш у себе си онова лято в Америка? Какво е твоето „наследство” от там?

Р: Че кой си иска имотите и вилите? Щастието не е в предметите, а в хората. Америка – ако съм знаела какво ме чака, сигурно нямаше да замина. Добре, че не съм знаела 🙂 Но, за да отговоря добре на този ти въпрос, ще трябва цяла книга да напиша. 🙂

Т: Ти пишеш чудесно. Трябва да се радваш, че получаваш такъв комплимент от писател. Никому неизвестен, но все пак – писател. На нас ни се свидят подобни комплименти. Кога откри интереса към словото? Как започна всичко? Кога заговори графоманчето в теб? Тук искам да подчертая, че думата „графоман” също е комплимент, според мен, тъй като Ан Райс, Джоан Роулинг и Стивън Кинг също са графомани. Последният, с най-високите хонорари, нееднократно си го признава. Пък и графоманията, все пак, е за предпочитане пред уплахата от белия лист хартия.

Р: Ооо, радвам се, как! (“Никому неизвестен” ?! Хайде-хайде… нали цели трима читатели имаш?) 🙂 Това е с трима повече от мойте. 🙂 Прав си, че на хората им се свидят комплиментите. По-приятно е да злобееш. Любимата ми приказка напоследък е “Иска се пот, за да свършиш работата, но за да критикуваш – и малко слюнка стига.” Първия ми спомен за писането е от 4-ти клас, когато писах нещо за Трети март. Тотално погрешно от историческа гледна точка. 🙂 Но пък много образно.  Стивън Кинг е голяма работа. Слагам го до Балзак, Клавел и Стайнбек.

Т: Какво мислиш за мулти-левъл маркетинга? Ама честно!

Р: Една голяма глупост. Илюзия за мързеливи хора. Успяваш само на принципа “прееби другарче”. Но гледам да не го коментирам с хора, които вече се занимават с това. Опитвам се да разубеждавам тези, които се канят да започнат.

Т: Ако трябва да дадеш само един съвет на читателите по отношение на личните им финанси, но най-важният, какъв ще е той? В едно изречение?

Р: Да спестяват, защото спестяванията са капитал.

Т: Следва най-тъпият въпрос: Може ли човек да се издържа само с писане в България? Под „писане” имам предвид единствено книги и художествена литература. Ако отговорът е да – как става това? Дай някакви полезни съвети.

Р: Ти кажи 🙂 Аз мисля, че не може. Пазарът е малък, хората избират бира пред книга, а може би и нямаме достатъчно добри автори – нямаме традиции. Но ако български автор се прочуе в чужбина, това ще промени нещата.

Т: Кои са успелите писатели в България?

Р: Нямам идея.

Т: Какво е числото на годишния им доход, според теб? Ако си позволим да налучкваме слепешката?

Р: Нямам идея. 2000-3000 лв на година от книги, максимум. Не знам.

Т: Пожелавам ти един ден приходаната част от бюджета ти в графа „Лични финанси” да изглежда така: 1/ доходи от лихви, 2/ доходи от наеми, 3/ дивиденти, 4/ ренти, 5/ авторски права. Въпросът ми, обаче, е: Как ще изглежда разходната част? Какво ще ги правиш всичките тези пари, за които не ти се налага да работиш? И какво, по дяволите, ще го правиш всичкото това свободно време? На какво смяташ да го посветиш?

Р: Уха! Дай боже, да ти се връща! 🙂 Времето – писане и танци. Парите – ще пътувам да се запозная с всички хора, на които се възхищавам. Ще им платя да ми отделят 1 час от времето си.

Т: Част от книгите ти се разпространяват безплатно, друга част се продават в електронен вариант. Една мисъл не спира да ме гложди: българите са свикнали да не плащат дори за филмите, музиката и софтуера, които потребяват. Дават ли наистина пари за файл под формата на книга?

Р: Безплатна е мини-книжката за лични финанси. Направих я, защото в нея са основните неща за личните финанси, събрани накуп. Някои ги има и в блога ми, обаче представи си следната ситуация: твой приятел има проблеми с парите. Едно е да му кажеш – “я вземи разгледай тоя сайт”, друго е – “на ти тая книжка, там има всичко, и не е голяма – 50 страници”. Това, според мен, е оптималния вариант да помогнеш на приятел. Това, че е малка, е предимство. Пък вече, ако човекът се заинтересува – има и сайтове, и книги, много има по темата. Естествено, книжката е и реклама на блога. Дават ли българите пари за електронна книга? Да. Предполагам, че после я пращат и на приятели – не ми пречи. Само да не цъфне в някой торент тракер. 🙂

Т: Като стана дума, какво мислиш по въпроса за компютърното пиратство? Трябва ли да се борим с безплатното разпространение на съдържание или трябва да измислим изцяло нова форма за разпространение на интелектуални продукти онлайн? Каква ще бъде тя? Каква е твоята визия по този въпрос? Има ли ситуация, в която всички печелят?

Р: Пиратството е подло. Но няма да се реши с лов на вещици и заплахи. Съгласна съм с теб, че просто трябва удобна система и по-умерени цени. Системата…без торент тракери за платените авторски продукти. Оправданието “ма ние не можем да следим всички” – ами като не можете, спрете си сайта. Или намерете начин. Оправданието “ма това ми ограничава свободата” – не, не ти я ограничава. Има мейл, има дискове за записване. Така хората пак могат да споделят, просто с по-разумен брой хора. Едно е да запишеш един филм на 10-20 човека, друго е да го качиш за МИЛИОНИ да го теглят. И разбира се, трябва да има ЛЕГАЛНА система за удобно сваляне и плащане. Също трябва да има по-ниска цена за интернет филмите, защото там не се плащат пари на кината. Не може един аршин за доматите, а друг за интелектуалните продукти.

Т: Много ми беше приятно да ти досаждам с малоумните си въпроси. Надявам се да не ги намираш за прекално лични и се радвам, че се „запознахме” с теб – аз и тримата читатели на моя блог, хехе. Само успехи ти желая занапред и продължавай с добрата работа, която вършиш!

Р: И на мен ми беше приятно 🙂 Благодаря за подкрепата. Продължавай и ти!

Тихомир Димитров

ноември 10, 2008

Разговор с един български писател 2

 

Христо Пощаков е автор на кратки фантастични разкази. Има неподражаем стил на писане, широка човешка култура и много развинтена фантазия. Обича богатството на българския език. Уникалното в неговите разкази е тънката ирония, с която развежда читателя из непознати епохи, галактики и светове. Чувството за хумор не го напуска дори тогава, когато разказва за тежки грехове като самоубийството и завистта, когато описва гибелта на цели цивилизации и култури.

Разказите на Пощаков са преведени и издадени на английски, руски, унгарски, испански, таджижки и киргизки езици. Първата му книга “Дежурство на Титан” е носител на наградата “Еврокон 94”, притежава награди от национални литературни конкурси и радио “Христо Ботев”, като някои от разказите са му драматизирани. Автор е на популярния фентъзи роман „Меч, мощ и магия“ (под псевдонима Кристофър Поустмън). Част от творчеството му може да бъде намерено на ето този адрес.

Запознхаме се на Булгакона в Балчик това лято. Обменихме кнжики и много идеи за писането. Христо Пощаков е човек, който определено има какво да каже на начинаещ автор като мен. Освен това е супер колоритна личност. Позволявам си да публикувам един кратък разговор между нас, под формата на импровизирано интервю:

Името Христо Пощаков по-популярно ли е в чужбина, отколкото в България и ако да, защо?

Защото през последните 20 години на запад няма друг български писател фантаст, издаван в книжно тяло, освен мен. Това са списания във Франция и Испания, както и издателства в тези страни, като „Библиополис“ (Испания), Неверланд едисионес (Испания), Утопиа (Франция). Разказите ми, освен това, са публикувани на гръцки и румънски езици, а основните ми издания в чужбина са романи. Не мога да зная къде съм по-популярен. Това зависи от оценката на феновете ми в страната и в чужбина.

Вашите разкази са заредени с чувство за хумор. Дори когато става дума за грехове като самоубийството, за пороци като завистта и за галактически войни, които са довели до заличаването на цели цивилизации. Бог има ли чувство за хумор, според Вас? Как се проявява то?

Бог по принцип се смее над глупостта на човечеството и се забавлява с това.

Напоследък обичам да споря с читатели и приятели на тема „Съзнанието определя битието“. Вярвате ли в създиталената сила на мисълта? Може ли човек да промени действителността само с начина, по който мисли за нея? Или всичко, което ни се случва, е въпрос на случайности и съвпадения?

Човекът винаги може да промени собствената си действителност, ако има вътрешни сили да я промени.

Любимият ми герой от Вашите разкази е Говонгът – мощно оръжие на изчезнала цивилизация, което се скита из безкрая и търси себеподобни. Говонгът открива любовта в лицето на бордовия компютър на заблудена човешка експедиция, потънала в дълбокия Космос. После се превръща в Архангел. Вярвате ли в ангели?

Да, вярвам в ангелите. Всеки един от нас има собствен такъв, но или слуша интуитивните му съвети, или не. Когато не ги слуша, това си остава за негова собствена консумация и остава потърпевш.

Ако извънземните бяха интелигентни, добронамерени и изключително напреднали същества, защо не ни помогнат да се измъкнем от мизерията, в която живеем?

Защото това е наша лично собствена работа и те не желаят да се намесват в нея. Тук не става въпрос за добронамереност, а за развитие на цивилизацията ни. Ако не е годна, да отива на кино, друг ще я замени. За собствената си мизерия сме отговорни само ние самите.

Ако извънземните бяха интелигентни, злонамерени и изключително напреднали същества, защо човешката цивилизация продължава да съществува?

Защото продължават да ни гледат сеира и продължават да наблюдават докъде ще стигнем.

Само в собственото си въображение ли „не сме сами“?

Не е така. Не може да съществуват милиарди звезди и поне стотици звездни системи да нямат планети с разумен живот. Друг е въпросът с комуникацията, която е трудно осъществима, но засега.

Кой е построил египетските пирамиди?

Построили са ги египетските работници, които не са били роби, а наемни работници, това вече е доказано.

Древните текстове изобилстват от описания на приземяващи се космически кораби (огнената колесница, с която  Езекиил слиза от небето, за да накаже грешниците), ядрени ракети (желязната стрела с огнени пера на бог Вишну, от която изгрява „ново слънце“ – толкова горещо, че изпепелява кожата на бойните слонове). Самолет, хеликоптер и дирижабъл са изобразени върху стена от гробницата на известен египетски фараон, починал преди повече от три хилядолетия. „Истината е някъде там“, но аз искам да разбера: каква е Вашата частна и персонална истина?

Осезаемата история на човечеството датира от 4000-5000 години на основа на писмени сведения, които са достигнали до нас. Цивилизациите, които не са притежавали разчетена от нас писменост, остават загадка и ние само можем да предполагаме какво е ставало по онези далечни времена. Все пак по сведенията, останали до наше време, можем да предполагаме, че преди хиляди години на земята е имало извън земна намеса. Не го изключвам.

Писането не е единствената Ви професия, доколкото знам. Може ли човек да се издържа само с писане на художествена литература, според Вас?

Не, в България в днешни дни човек трудно може да се издържа от писане. Той трябва да упражнява и друга професия, освен ако не е на „върха на вълната“ или в „мейн стрима на българската литература“, в който не може да се включат повече от четири или пет личности, които за жалост пишат не толкова литературни произведения, но се продават успешно.

Престижно ли е да си писател в България? А в чужбина? Какво ви донесе и какви ви отне литературата?

Да си писател в България в днешни дни изобщо не е престижно, защото тиражите са нищожни, а заплащането – никакво. В чужбина все още плащат. Литературата винаги е била моя любов и мое хоби. Тя винаги ми е доставяла наслада и никога нищо не ми е отнела.

Благодаря за вниманието!

Тихомир Димитров

март 23, 2008

Карбовски, Димитров и женските списания

Доста пъти ми се е случвало напълно непознати хора да ме спират на улицата и да ме бъркат с Карбовски. Това ме обижда и ласкае едновременно. Обижда ме чисто естетически. Сигурно съм с около 40 кила по-слаб, за Бога! Но ме ласкае, защото през тези моменти имам рядката възможност „да обуя обувките“ на големия мастър с острото перо. И да погледна на света през неговите очи. Веднъж дори ми поискаха автограф. Толкова сигурни бяха, че съм Карбовски. „От Кумова срама“ не съм си признавал. Не можах да ги разубедя и накрая им дадох автограф, какво да ги правя? Да се радват хорицата, хех.

Съвападенията, обаче, не свършват дотук. В един и същи месец излязоха интервютата на Карбовски и моето, в две различни женски списания. Това от една страна показва, че не – не обичам да си говоря сам, а от друга затвърждава убеждениeтo ми колко некомфортно се чувстват хората с по-различно мнение в тази страна. Сега, да не вземе някой да си помисли, че се сравнявам с мастър Йода на българската публицистика, нали! Защото имам доста хляб да изям, докато наистина погледна на света през неговите очи. А и не съм напълно сигурен, че си струва. Но в отговорите на Карбовски открих редица възгледи, които споделям. Благодаря на Лидия, че ми насочи вниманието към тях с постинга си.

Няма да изпадам в подробности, защото предполагам, че всички тук сме грамотни хора и текста ще си го прочетете сами, но искам да споделя нещо, което много ме издразни. Това бяха коментарите под интервюто с мастър К. Изобщо не мога да си обясня озлоблението на повечето коментатори, насочено към този човек. Всъщност, имам някои догадки – сигурно се дължи на ограничения характер на посредствените им душички, които не са в състояние да видят по-далеч от носа си. Или пък се дължи на завист.

Хайде да си говорим истината – Карбовски е брилянтен журналист и писател, има остро перо и още по-остър ум. Доста е циничен, но стилът му на писане е уникален и най-важното – негов си, отличаващ се. Цинизмите не го правят по-слаб професионалист. Като човек, който също се занимава с писане, аз винаги съм се възхищавал от провокативните материали, които умее да създава – било в телевизията и радиото, било в печатните медии. Защото провокативните истории са интересни. А един добър разказвач няма правото да занимава читателите си с безинтересни истории.

Предполагам, че в личния си живот Карбовски е доста тъжен човек. Такива са интелигентните хора, които говорят истината у нас – тъжни, самотни и често: неразбрани. Защото посредствената маса не обича да й се казва истината. Тя предпочита да възприема „кафявото върху стената на кенефа, в който живеем като тапет“. Цитирам по памет. Но ето още една причина да свалям шапка на К. – въпрекли всичко, той намира достатъчно сила и мотивация в себе си, за да продължава напред. Да бъде истински. Да не се превръща в лицемер. Качеството на текстовете му не пада с времето, дори напротив – непрекъснато расте. Трудно е да бъдеш гигант в страната на джуджетата. И е нормално да хвърлят камъни по теб. Бих искал само да му пожелая щипка позитивизъм на вкус. За да привлича повече хубави неща от реалността към себе си. Защото личните нагласи и убеждения са тези, които формират персоналната Вселена на всеки от нас, а не обратното.

„По ирония на съдбата човек започва да променя заобикалящата го действителност в деня, часа и минутата, когато престане непрекъснато да реагира на нея“ (Джон Кехоу – един друг джедай)

Успех, уважаеми мними двойнико! И комплименти!

Тихомир Димитров

март 17, 2008

Леееко шизофреничен пост

Преди време в Блогосферата имаше едно колективно явление, при което едни блогъри подканваха други да им вземат интервю. Така и не можах да си обясня мотивацията, нито пък логиката, които стоят зад тази, иначе интересна и безобидна, игра. Но четох с интерес. Хората, които четат блогове, определено се интересуват от личността на блогърите. Аз също се интересувам от личността на доста блогъри. Може би този интерес предизвиква стадни вълни, като осемнадесет хиляди неща, които не знаете за мен или сто милиона работи, които трябва да свършиш, преди да ритнеш камбанката. При всички случаи, читателите имат право да знаят. Е, не всички де. Болният интерес на някои читатели съвсем не крие добри намерения, но както съм казвал винаги – мишите душички се крият зад анонимни никнейми, а истнските хора застават зад думите си със своето име.

Този постинг е шизофреничен, защото вътре в него аз разговарям със самия себе си. Взимал съм и съм давал разни
интервюта, попълвал съм и съм изпращал за попълване всякакви въпросници, но точно такова интервю/въпросник никога не съм правил. Хвърлете по едно око зад завесата, която Тишо сам е решил да повдигне за вас и дано след това да не бъдете чак толкова критични в преценката си за него. Естествено, аз самият бих предпочел хората повече да се интересуват от творчеството ми, отколкото от мен, но тъй като в болшинството от случаите това не е така, почувствах се длъжен да изкарам този текст изпод копченцата на клавиатурката. Време ми е да я сменям вече. Постоянно ги чупя.

Т: Здравей, Тишо, аз съм твоето подсъзнание и знам всичко за тебе, като отворена книга си ми, но понеже съм принуден да понасям несгодите на житейския ти път, бидейки навсякъде и по всяко време с теб, ще се опитам да ти задавам само въпроси, на които не се срамуваш да отговаряш. За да нямаме разправии после. Онези извращения от детството ще ги оставим на страна, както и една-две случки в казармата. Предпочитам да си говорим за изкуство и култура, нали всеки ден ставам свидетел на напъните ти да се превърнеш в нещо като писател.

Аз: Ми здрасти, крайно време беше за това интервю. Между другото, не ми пука от твоите въпроси. Все пак, няма какво толкова да крия, освен извращенията, които не бяха в детството ми и, които нямат нищо общо с казармата, но ти не бива да забравяш, че си само досаден глас в главата ми, докато аз присъствам във физическия свят и мога да изтрия или коригирам всеки твой по-тъп въпрос, така че – умната!

Т: Ако не е умната, ще е русата. Това е много глупав лаф. Използваш го постоянно. Крайно време е да спреш да го
използваш.

Аз: Писна ми от твоите съвети. Давай на въпросите по същество, преди да съм си променил решението.

Т: Добре, добре. Кога най-после ще завършиш втория си роман, а?

Аз: Когато му дойде времето. В момента пиша епилога. Знам, че ти е много интересно да разбереш как ще свърши всичко, но да ти кажа честно – и на мен ми е интересно. Ще се опитам през късната пролет или ранното лято да извадя едно хубаво, спретнато книжле. Иначе оставам на поправка за наесен. Но ще бъде хубаво, ако хората имат какво да четат по плажовете и това лято…

Т: Добре, ама гледай да не си оставиш ръцете баш накрая, че като те знам…сигурно ще развалиш хубавата история. Както и да е. Чудя ти се на акъла! Няма ли някаква по-доходоносна професия, която да си избереш, ами си решил да се занимаваш с литература в България? Мислиш ли, че има смисъл? Не е ли прекалено трудно да пробиеш с писане в една държава, в която повечето хора се интересуват от чалга и Азис? В която почти никой вече не чете книги?

Аз: Българинът е интелигентен и претенциозен читател. Да спечелиш признанието на българската публика означава, че си готов да пробиеш в цял свят. Именно защото нещата стават по-трудно в България, точно тук ми е интересно да експериментирам. Пък и, в крайна сметка, аз съм просто един разказвач. Не правя разлика между писането на книга и споделянето с приятели на маса. Имам доста интересни истории за разкаване. Ще ги разкажа, но не държа да се харесат на всички. Не е нормално да се харесат на всички. Ще се харесат на точно определен тип хора. Те четат книги. Надявам се, когато отново изляза на гладиаторската арена, техните палци да сочат нагоре, както преди.

Т: Имаш в предвид „Справедливост за всички“. Текстът ти не беше никак лош, но защо с тази корица, бе, бате?

Аз: (смее се). Хората бяха достатъчно добри да повярват в един никой и да издадат дебютния му роман. Без да сме
роднини. Без да се познаваме дори. Не исках да им развалям рахатлъка. Ти знаеш ли колко дебютни романи остават
неиздадени? Много по-добри от моя, при това? Корицата на втората ми книга ще ти хареса, обещавам.

Т: дай да я видя.

Аз: Няма. Когато му дойде времето.

Т: Уфф. А сега един по-неудобен въпрос: как не те беше срам да продаваш книгата на най-добрите си приятели?

Аз: Много добре знаеш отговора, но благодаря, че попита. Човек ако не се научи да цени собственото си изкуство сам, кой друг ще го оцени, а? Подарил съм доста копия от дебютния ми роман. На нова година и на хора, които имат рожден ден, примерно. Какво значи да раздаваш творчеството си безплатно и без повод? Все едно да заявиш пред всички, че то не струва пукната пара. Това не е така, съжалявам.

Т: Добре де, ама поне можеше да пуснеш втората част от книгата безплатно в Интернет, скръндза такава! И без това никъде вече не се намира копие от миниатюрния ти тираж.

Аз: Можех, дори бях на косъм да го направя преди Коледа. Но не го направих. Ще ти кажа защо. Не го направих от лоялност към хората, които повярваха в мен. Те все пак разчитаха, че ще изкарат някой лев от книгата. И изкараха. Надявам се, след като спечеля още някоя награда, да ме преиздадат. За тях това е бизнес, за мен – творчество. Гъдел. Така хем оная работа в оная работа, хем душата в Рая, нали се сещаш?

Т: Сещам се, но тук въпросите ги задавам аз. За какво става въпрос във втория ви бестселър, г-н Димитров?

Аз: Сарказмът ти не ми харесва. Няма да отговоря на този въпрос. Задай ми някой друг. Стига сме занимавали хората с проклетата книга. Ще помислят, че си правя реклама.

Т: И ще са прави.

Аз: Да, обаче и аз, може би, съм прав. Може би искам някой друг, освен майка ми, да прочете историите, които разказвам. Разказвачите, които не си признават това, са лицемери.

Т: Хубаво. Един последен въпрос за книгите и приключвам. 21 век сме, пич. Не мислиш ли, че на книгите им мина времето, а? Хартията нещо не е съвсем на мода в ерата на безжичните технологии.

Аз: Това се говореше и за радиото, и за телевизията, и за киното, и за хартията в офисите, и за печатните издания се
говореше. С навлизането на компютрите хартията в офисите не само, че не намаля, тя се увеличи стократно. Радиото, телевизията, киното и печатните медии изживяват нещо като втори Ренесанс. А времето на книгите никога няма да отмине, защото те са престижна вещ, ценен подарък, имат колекционерска стойност и са удобни за ползване. Пък и нали се сещаш, хубавите филми се правят по хубави книги, не обратното.

Т: Да, бе! Сега остава да ми кажеш, че се надяваш някой олигофрен да филмира баналните ти истории.

Аз: Изобщо не се надявам да е олигофрен. Ако разполагам с достатъчно средства, бих филмирал сам една точно определена история. Мисля, че сюжетът си заслужава. Да ти се намират два-три милиона?

Т: Намират ми се. Записвай: 3, 6, 9, 45, 12, 18. Това са числата за шестица от следващия тираж на Тото 6/49.

Аз: И сега трябва да деля джакпота с колко души, според теб?

Т: Ето един чудесен начин да разбереш колко хора те четат, най-после.

Аз: Задник!

Т: Не, ти си задник. Да преминем към следващия въпрос. Това интервю започна да става прекалено дълго и дори аз взех да се отегчавам. Непрекъснато публикуваш в блога си отвратителни статии на тема „жените това, жените – онова“ Ти си бил голям женомразец, бе! Така ли е всъщност?

Аз: Всъщност, изобщо не е така. Жените винаги ми помагат. Те цял живот ме бутат напред. И ме търпят. Повечето ми читатели са жени. Повечето ми успехи са станали възможни в благодарение на жени. Бил съм с изключителни жени, но и съм сърбал „попарата“ на доста от тях. Критикувам точно определен тип девойки и не съжалявам за нищо. Искам да извадя на показ отношенията между половете такива, каквито са. Без излишни излюзии, без маска и без грим.

Т: Хубаво, ама честно да ти кажа: май на моменти прекаляваш! Нормално е да се обиждат, като прочетат за „тъпите
патки“ със запасани дънки в ботушки, примерно. Нормално е да се дразнят, защото ти изразяваш мнението, че, едва ли не, на никоя жена не може да се има доверие, защото „подобно на техниката, тя ще те изостави точно тогава, когато най-много имаш нужда от нея“. Цитатът е произволен. Всички жени ли изневеряват на мъжете си, глупчо?

Аз: Влюбените жени никога не изневеряват. Пък и която разпознава себе си в категорията „тъпа патка“ да се обижда, щом смята, че това определение се отнася за нея. Аз не адресирам конкретни личности, а конкретни категории хора. Но може би си прав, понякога ставам твърде краен. Това е, защото съм искрен и пиша в афектирани състояния. Не е ли точно това магията на личния уеблог? Да бръкнеш в душицата на непознатия? Да разбереш неговите малки, мръсни тайни? Или да стигнеш поне дотам, докъдето той е решил да те допусне? Ще ти кажа нещо:вече не съм съгласен с голяма част от текстовете, които писах преди време. Това е нормално. Хората се развиват, променят се. Блоговете също.

Т: От цялото интервю, това беше единствената разумна приказка, която чух. Един последен въпрос: обещаваш ли
да бъдеш по-позитивен занапред?

Аз: Заклевам се!

Т: Супер, айде тогава да ходим да те черпя една бира!

Аз: Сега не мога. Зает съм да трия по-неудобните въпроси от интервюто.

Т: Цензор! Ми хубаво тогава, ще си пия бирата с другите шизофреници, които живеят в главата ти, без да плащат наем.

Тихомир Димитров

април 11, 2007

Ask Тишо за писането, справедливостта и тоталните кучки

Дадох първото си интервю. Първото си творческо интервю. Защото като дилър на автомобили, журналист, случаен минувач пред НДК, гост на предавания, сценарист и младежки активист в миналото съм давал, че и съм взимал интервюта. Обаче това интервю ми е някак специално. И се радвам, че именно Nowhere Monthly проявиха инициатива за срещата, не без съдействието на филмовия критик и блогър Ивайло Станиславов, разбира се. Тенкс, Татаф.
Защо се радвам ли? Ами защото едни млади хора без политическа или финансова продкрепа, без помощ отникъде са се нагърбили с благородната задача да развиват и популяризират младата българска литература. Да обръщат внимание на новите автори, да им предоставят терен за творческа изява и да инвестират времето, парите и усилията си в култура. С две думи, тези хора от идеализъм и със собствени средства правят всичко онова, което кухите лейки от министерство на културата оценяват на 300 000 лв годишно. Да, толкова струва българската култура според официалната власт – колкото един чисто нов Мрецедес. Сигурен, че за това се и харчат тези пари. Братовчеди дал Бог.
Във времена, в които е модерно да си Азис или да си биеш чекия в кенефа, докато те дават по телевизията, хора като Иво и компания създадоха един от първите сериозни форуми за нова българска литература: 4bg.net, регистрираха Асоциация на младите писатели в Интернет, участваха във всякакви инициативи, като „Идея без заглавие“, организираха конкурси, намираха спонсори и въобще, свършиха супер много яка работа. Еваларката, момчета. Кефя се на хора като вас, защото го правите с хъс и въпреки всичко.
Не ме интересува дали гоните някакъв личен интерес в средносрочен или в дългосрочен план. Дори бих ви ръкопляскал, ако гоните. Защото освен с развъждане на прасета, пари трбва да могат да се правят и с развъждане на култура. Може би не още тук и сега, може би не веднага, но аз вярвам в добрите възможности. Честно казано, наистина не ми пука дали някой гледа ВИП Брадър и дали пуска ес ем еси в касичаката на Нико Тупарев. Измислил я е схемата човекът, кърти, чисти и извозва народната простотия на килограм. Сега му е паднало. Аз знам, че с баничарница се изкарват повече кинти, отколкото с писане. Ама не ми се продават баници. „Намери си работа, която обичаш и нито един ден през живота няма да ти се наложи да работиш“, е казал Конфуций.
Далеч по-интересни са ми хората, които създават красота – рисувайки я, снимайки я, описвайки я с думи, изигравайки я на сцена, хората с нестандартно мислене, които обичат изкуството повече от себе си и са готови да му посветят живота си без да очакват нищо в замяна. Масовата култура и видиотяването на пролетариата никога не са ми били фактор. Мога да мина и без тях. Поддръжници не им липсват, така или иначе. Ценни са ми хората, които самоотвержено пишат и онези, които ги четат – хората, които търсят някаква форма на изява не за да получат  15 минутната телевизионна слава на курволяка с 90 годишния спонсор, а защото имат интересни истории за разказване. Интерсните истории се нуждаят от публика. Несправедливо би било да ги оставяме в шкафа и да лишаваме другите от тях. Всички, които по някакъв начин помагат на тези хора да разказват своите интерсни истории заслужават моето уважение. Най-малкото заради добрата воля.

Пълният текст на интервюто се намира в мартенския брой на: http://ezine.4bg.net/articles.php

Тихомир Димитров