Писателският блог на Тишо

март 31, 2010

Защо обявите за работа си нямат цена?

Всеки човек се сблъсква с обявите за работа. Хората разчитат на тях. Едни търсят правилния служител, който да отговори на вакантната позиция, други – възвращаемост на инвестицията си в образование и трудов стаж.

Обявите за работа са важни. Те съдържат най-критичното парченце текст, което ще прочетете или напишете някога! Обявите за работа променят съдби. Което не отговаря на въпроса: защо на тях се гледа толкова несериозно тук, у нас?

Не си мислете, че правите нещо, когато посочвате: “работа в динамичен млад екип, изпълнена с предизвикателства”, “мотивиращо възнаграждение, обвързано с резултатите”, “възможности за пътуване”, “безплатно обучение” и още куп празни приказки, които трябва да играят ролята на “екстри”.

Подобен копи-пейст не изпъква с нищо пред останалите обяви. Така ще „уловите” само някой безработен оптимист, който не отговаря на километричния списък с конкретни изисквания към кандидата, следващ общите приказки.

А за заплащането – нито дума. Защо?

Ще ми се поне веднъж да видя обява за сериозна позиция, която да казва и какво предлага, освен какво търси. Защото на “обещаващо” интервю за “престижна” работа във “водеща” компания може  да те поставят пред интересното “предизвикателство” да оцеляваш цял месец със сума, която не покрива дори наема…

Което, пък, обяснява защо заплатите в София са най-високи. Не че софийските предприятия са по-конкурентни от севлиевските, да речем. Просто болшинството от работещите в София са „емигранти“ в собствената си страна и никога не се хващат на работа, с която не могат да покрият поне наема, сметките за транспорт, парно, ток и храна, а те никак не са малки.

От личен опит знам, че повечето “водещи” бе ге компании „плащат” голяма част от трудовото възнаграждение на служителите си в престиж, а малка – в кеш. Да де, ама да си “престижно зле платен” започна да излиза от мода. Особено сега, когато образованието и работата в чужбина са толкова достъпни.

И на БГ работодателите не им е лесно. Те оперират на трудов пазар, в който количеството е за сметка на качеството. Трябва да наемеш 5 човека, за да свършат работата на един. Но дори да си прозорлив мениджър и да решиш чрез внимателен подбор да наемеш един достатъчно кадърен служител, на който да плащаш 3 пъти за работата на пет „случайно подбрани”, едва ли ще го намериш точно тук, в България, където заплатите са на първо място в европейската класация. Отзад-напред. И от години наред…

Като гледам нивото на “трудовия пазар” искрено се питам дали „скучните” обяви привличат „интересни“ кандидати и дълбоко се съмнявам в качеството, което ще предложи човек, който отива да продава труда си, но дори не знае колко, евентуално, може да струва той…

С две думи: когато участваш на пазара на труда, ти не знаеш какво предлага купувачът. И това е проблем. Проблем за двете страни.

У нас не е прието да се публикуват предложения за работа с цена. Което не е нормална практика по света. Ето, в jobs.bg има доста оферти за работа в чужбина. 90% от тях са с точно фиксирано възнаграждение или поне показват в какви граници ще се движи то. В същия сайт обявите за работа тук, у нас, са лишени от такъв показател. Няколкото чуждестранни фирми, които наемат персонал в големите градове, са изключение от правилото.

Ако искаш да береш ягоди в Англия, предварително знаеш точно колко паунда ще получаваш на час, до последната стотинка, но ако решиш да кандидатстваш за специалист или мениджър в България, няма да разбереш, докато не те “изненадат” на интервюто. Или пък ще трябва сляпо да налучкваш бюджета на работодателя и ще имаш шанс да получиш мястото, само ако се подцениш достатъчно.

Сега разбирате защо нещата на трудовия пазар у нас са толкова зле. „Скучните” обяви привличат куп безработни, които няма какво да предложат, но за сметка на това не знаят и какво точно търсят. Така всички губят време в отсяване на ненужни кандидати. И пет ейч ар-а вършат работата на един…

Според мен, българските работодатели няма да загубят, ако публикуват поне базовото възнаграждение за вакантната позиция. Нека бонусите и механизмите за формирането на заплатите да си останат фирмена тайна. Така се прави в цял свят. Освен това, ако искаш да привлечеш „интересен” специалист, не трябва да публикуваш „скучна” обява.

Майсторски изпипаният текст може да свърши чудеса. У нас все още човек има шанс „да изпъкне” на трудовия пазар, дори ако не разполага с повече пари от останалите участници. Всичко, което трябва да направи, е да отдели малко повече внимание на половин страничка текст!

Но това само, ако държиш да си „изключителен” работодател. За „обикновените” фирми, които нямат ейч ар-и с въображение, нито 50 лв за авторски хонорар, ще бъде напълно достатъчно да сложат една цифра в края на скучния си копи-пейст.

Разисквал съм въпроса с високо квалифицирани специалисти – мениджъри, програмисти, финансисти.

Повечето „апетитни” кадри са на мнение, че за местата с предварително обявено заплащане се състезават по-малко, но по-качествени кандидати. Предимно такива, които не търсят работа в момента, но не спират да се оглеждат за по-добри възможности. На пазар като на пазар. Всеки от тях ще пропусне купувач, който не предлага цена.

Истината е, че ако търсиш качество, трябва да можеш да си го позволиш, а ако можеш, по-добре да става ясно още в самото начало.

Предимствата са и за двете страни. Когато се явява на интервю  за работа с предварително обявено заплащане, кандидатът не „рискува” да си определя сам цената, нито пък работодателят има шанс „да се набута”. И двамата ще спестят време, защото е ясно, че щом е дошъл, кандидатът очевидно е доволен от заплащането.

Така преговорите стават по-реалистични: “ето, ние даваме толкова, елате сега да видим вие какво ще предложите насреща”. Този процес, сам по себе си, отсява доста ненужни кандидати. Малцина неподходящи служители с кратка автобиография и ниско професионално самочувствие ще дръзнат да отговорят на майсторски изпипана обява с предварително обявена цена, която надвишава досегашното им възнаграждение.

Така, по време на интервюто, основна тема на разговор ще са знанията, опита и уменията на кандидата, а не рискованото (и за двете страни) „пазарене” за пари.

Да, парите не са основният мотивационен фактор, но те са единственият „хигиенен” такъв, особено тук – в България, където масите и столовете продължават да струват повече от хората, които работят на тях.

Тихомир Димитров

%d блогъра харесват това: