Писателският блог на Тишо

януари 10, 2014

За миграцията или защо всичи ще спечелят, ако отидеш да работиш в Англия

Heathrow criticised for child detention

 

Изт: visanerd.com

Миграцията е стара колкото света. Чрез великото преселение на народите човечеството разнася своите гени, образува държави, търгува, обогатява познанията си, развива се и общува. Миграцията е необходима на човечеството като въздуха и водата. Но какво представлява съвременната миграция? Посоката й е главно от развиващите се страни на юг към по-развитите държави на север и от Изтока към Запада. Част от така наречената „трудова миграция” протича и между развиващите се страни.

Съвременната миграция формира трудови потоци, които непрекъснато растат в глобален мащаб. Ако към миграцията на трудещите се прибавим и миграцията на работните места (аутсорсинга) ще видим, че без този процес икономическото развитие на света би било невъзможно. Но концентрацията му е съсредоточена в малко на брой приемащи държави, които са станали безвъзвратно и окончателно зависими от трудовата миграция за нуждите на икономическия си просперитет.

Една от тези държави е Великобритания. Това, което се опитвам да кажа е не само, че мигрантите не застрашават социалните системи на тези държави, а по-скоро последните биха били невъзможни без тях. Застаряващите нации с високо развити икономики са обречени без свежия приток на млада работна ръка от чужбина. Държавите-донори също печелят от този процес, т.е трудовата миграция е в услуга и на двете страни. Полезна е за целия международен обмен. Без нея глобалната икономика би се върнала в Средновековието.

Нека хвърлим един поглед върху цифрите. През 2010 година 215.8 милиона души живеят и работят в страни различни от своята родина (1). Това прави 3.2 процента от населението на света през същата година (1). Към тях трябва да прибавим и около 100 милиона незаконни имигранти, които никой никога не може да определи с точност. Излиза, че близо 315 милиона души са се установили трайно в чужбина с цел работа. Парите, които тези хора изпращат обратно в страните на произход (325 милиарда долара за 2010 година) надвишават всички международни икономически помощи и формират близо 10% от Брутния им вътрешен продукт (1). И то през 2010-та! Нямам данни за 2013-та, но със сигурност числата са се увеличили. Концентрацията на мигранти в традиционните дестинации обаче си остава. Махнете близо 300 милиона работещи от трудовия пазар на САЩ и Западна Европа и се замислете дали без тях такъв пазар изобщо би съществувал?

Трудовата миграция (изключваме туризма) е не само необходима, тя е неизбежна за развитието на глобалната икономика. Поне докато машините не започнат да вършат работата на хората, положението ще е такова – работниците в бедните държави и работодателите в богатите няма да могат да съществуват един без друг. Нека видим защо всички печелят от тази странна симбиоза.

Колкото по-малки са шансовете за оцеляване на потомството в бедните държави, толкова по-висока е раждаемостта. Всички бозайници прибягват до този защитен механизъм, в това число и хората. Тоест, колкото по-бедно е едно общество и колкото по-висока детска смъртност има, толкова повече деца се раждат, за да компенсират. С напредъка на медицината и икономическото развитие, обаче, животът се удължава, а смъртността намалява. По този начин Индия и Китай „счупиха” едно милиардната бариера. Чисто икономически процесите в обществото не могат да насмогнат на излишъка от млада работна ръка и в един момент младежката безработица се превръща в огромен проблем. Трудовата миграция го облекчава подобно на животоспасяващо „кръвопускане”.

В застаряващите богати нации се наблюдава точно обратния процес. Те непрекъснато се нуждаят от външен приток на работна ръка, която да „върти педалите”, да плаща данъци, пенсии, да внася социални и здравни осигуровки за все по-възрастните, все по-дълго живеещите и все по-малко работещите местни резиденти. Тоест, ако безработният индиец остане в Индия, той за себе си и за държавата представлява проблем, тъй като държавата е бедна и не може да си позволи да издържа прекомерния брой млади безработни в трудоспособна възраст. Нито пък може да им намери място на трудовия си пазар. Тези хора са буквално „излишни“ у дома.  Ако отиде да работи в Англия, обаче, индиецът не само, че престава да бъде икономическо бреме за родината-донор, но и подобрява собствения си социален статус, заема вакантно работно място, от което страната домакин се нуждае, получава многократно по-високо обезщетение за труда си, отколкото би получил някога в родината и, отгоре на всичко, изпраща пари обратно в икономиката й, т.е от източник на разходи за бюджета се превръща в източник на приходи за платежния баланс. Да не говорим, че имигрантите традиционно вършат по-тежката или по-ниско платената работа, с която местните, така или иначе, не биха се заели. Излиза, че от преместването на безработния индиец в Англия печелят Индия, Англия и самия индиец, а от оставането му в безчетната армия на безработните у дома губят всички.

Разбира се, англичаните се страхуват, че той би използвал социалната им система в своя полза, но нека погледнем на нещата така – ако пазарът на труда няма никаква нужда от въпросния индиец, той ще поседи, ще поседи, ще изхарчи парите, с които е дошъл и ще се върне обратно у дома. Именно пазарът, а не регулациите и политическите спекулации определят доколко мигрантите ще успеят да се интегрират в чуждестранната икономика или не. При липса на търсене за техния труд миграцията не би представлявала проблем за нито една от двете страни. Уравнение просто не би се получило. Кой тръгва да търси препитание някъде, където шансовете му да остане безработен и беден в същата степен, както у дома, се равняват с тези в приемащата страна?

Твърде ниският жизнен стандарт в развиващите се държави, в комбинация с по-високата детска смъртност и раждаемост, видоизменят дела на трудоспособното население в тези държави. То придобива профила, от който застаряващите, но намаляващи по численост и богати общества болезнено се нуждаят. Единият има спешната нужда да даде, а другият има спешната нужда да получи. С развитието на глобализацията и комуникациите този процес непрекъснато се ускорява. И всички печелят. Едните изпитват крещящ недостиг на човешки ресурси, особено в по-ниско платените сектори, а другите не знаят какво да правят с прекомерния си излишък от такъв ресурс. Единственият вариант е да си го разменят. В търговията две и две никога не прави четири. Когато дадена сделка е печеливша и за двете страни, резултатът винаги е пет, шест и нагоре…

Богатите държави се нуждаят повече от ниско квалифициран труд за работа, която местните, свикнали с множеството социални придобивки и с високия си жизнен стандарт, традиционно отбягват. За да се поддържа този жизнен стандарт, обаче, някой трябва да върши и черната работа. Развитите икономики не могат да си позволят дългосрочно овакантени места в нито един работещ сектор – било поради възрастовата структура на населението, било поради недостиг на желаещи. Често те закъсват дори за специалисти като лекари (Германия) и инженери (Холандия). Трудовата миграция е единственият процес, който може да реши този проблем. Да заповядат емигрантите!

Съвсем естествено е, че ако спазват своята част от обществения договор, те трябва да имат достъп и до привилегиите на социалната система. Ако могат само едностранно да се възползват от нея, то правилата на самата система е добре да се променят, защото в такъв случай едностранно се възползват и местните, при това – в доста по-голяма степен, заради традиционно лесния си достъп като резиденти и заради численото си превъзходство. Накратко, необходимо е да се затегне контролът и да се подобри ефективността на публичните разходи, а не да се изгонят емигрантите, от което ще загубят всички.

Но какво правят политиците, когато не могат да затегнат контрола и да подобрят ефективността на публичните разходи? Като всички политици по света те измислят някаква „опасност” (за предпочитане външна) и с обещанието, че ще предпазят обществото от нея се кандидатират на избори. Да заповяда политическата пропаганда! Дори ако социалната система е изправена пред неизбежен провал, мандатът е по-къс от евентуално предизвестения й край, така че – какво толкова? Първо измисляш проблема, а после предлагаш и решението! Така работи политическата пропаганда в почти всички държави, а историята сочи, че най-близкият й синоним в тълковния речник са страхът и лъжата. Страхът като мотив да се повярва в лъжата.

Обективно погледнато, всички ще спечелят, ако отидеш да работиш във Великобритания или в някоя по-развита държава от другата страна на континента. Със сигурност няма да зарежеш добре платената си работа тук, за да го направиш. Ще го направиш само, ако си трайно безработен и си подтикнат от бедност. Компенсациите за безработица у нас са нищожни, а броят на работните места не се увеличава. Няма да задълбавам по въпроса кой е виновен за всичко това, но като безработен и беден тук ще си в тежест на себе си и на всички останали. Ако успееш да се интегрираш в чуждата икономика, ще получиш и достъп до социалните й привилегии, ще намалиш броя на безработните у нас с единица и ще внасяш редовно пари по банка в местната икономика, помагайки на сестра ти да си изплати апартамента. Примерно. Ако социалната система на страната-домакин ти позволява да се възползваш от нея едностранно, без да даваш нищо в замяна, нуждаят се от „ремонт” правилата, по които действа, а не естествената ти потребност от храна в стомаха, от покрив над главата и от правото ти на достоен труд като европейски гражданин.

Разширяването на ЕС без съмнение влияе директно върху миграционните потоци и трудовата заетост. Те придобиват нови качествени и количествени изменения. Качествените са свързани с потребността домакините да реформират социалните си системи. Неспособността да го сторят удобно и лесно може да се маскира под евтината полит-пропаганда за заплахата от наплив на „гладни” европейски граждани в страни, които отдавна вече са отворили вратите си за наистина бедстващи в икономическо отношение региони по света.. Предпазните клаузи имат срок поради простата причина, че не решават проблема, а само го отлагат.

Количествените изменения са свързани със способността на икономиките на страните-домакини да посрещнат растящия дебит на миграционните потоци, т.е с въпроса дали наистина имат нужда от него? Само времето, пазарът, търсенето и предлагането могат да отговорят на този въпрос, защото със сигурност няма как да принудиш някого да ти плаща за труд, от който не се нуждае. Разбира се, правото на свободно движение на хора и капитали има общо европейска значимост за успеха на интеграцията и, ако възниква допълнителен въпрос, то той е дали наистина Европа се нуждае от повече Европа или ще се върне назад в икономическото си развитие към сепаратизма и протекционизма? За политиците няма значение това, че не съобщават истината на своите граждани, дори напротив – представят нещото, от което страната им се нуждае, като заплаха. За тях по-важното е да запазят мястото си в елита, а най-прекият път към постигането на тази цел е насаждането на страх като мотиватор да се повярва в лъжата. Далеч по-трудно би било да се проведе реформа на морално остарелите социални системи, пълни вече с пробойни, заради икономическата им непригодност към условията на съвременния глобализиращ се свят. Далеч по-трудно и далеч по-непопулярно.

Английските, немските и, въобще, европейските политици не са нито по-лоши, нито по-добри от българските им колеги, визирайки мотивацията, която ги движи. И точно в това е проблемът. Всъщност, проблем с миграцията няма и, ако възникне такъв, естествените сили на пазара са способни да го преодолеят. Няма как да принудиш домакините да ти плащат за труд, от който не се нуждаят. Нито пък можеш да ги принудиш да ти плащат повече за работа, която друг би свършил по-евтино. Ако вече си там и сте си стиснали ръцете, значи имате нужда един от друг. Това, което политиците не искат да знаете е, че буквално сте за никъде един без друг.

Освен че подобряват структурата на заетостта, конкуренцията на трудовия пазар и житейския минимум, миграционните потоци генерират парични трансфери към страните-донори и повишават цената на труда в тях, плюс жизнения им стандарт, за което допълнително допринася и миграцията на работни места (аутсорсингът). Към всичко това трябва да прибавим и положителните ефекти от миграцията на работните места върху чуждестранните инвестиции, защото паричките, знаете, имат стойност само, когато са в обръщение, а никъде не им се радват повече от там, където ги няма.

Миграцията има своите икономически и социални предимства за всички, въвлечени в нея – както за домакините, така и за донорите. Единствените й врагове са бюрокрацията и политическата пропаганда, основани на разделението и на страха от чуждото, но тези „механизми” в дългосрочен план винаги отстъпват пред желязната логика на пазара. Всички ще спечелят, ако отидеш да работиш в Англия. Векът е 21-ви и процесът се нарича Глобализация. Обратното се наблюдава в страни като Северна Корея и не е точно пример за подражание…

Тихомир Димитров

Източници по темата:

(1) Доклад на Световната банка от 2011 година на тема „Миграция и парични преводи”, vii и 18.

(2) Доклад на Международна организация на труда от 2010 година за световната миграция 

(3) Доклад на Световната банка от 2009 година на тема „Дългосрочна перспектива за трудовата миграция и миграцията на работни места в Близкия Изток и Северна Африка” 

(4) Доклад на GALLUP от 2009 година на тема: „Въздействието на миграцията – разбирания и прозрения. Гласът на Балканите” 

 

септември 15, 2013

Стига с тоя вампиризъм към младите!

Vamp

Изт: vampirebibliographica.com

С настъпването на първия учебен ден онлайн и офлайн започна да се пее една доста остаряла и изтъркана вече песен:

Младите са бъдещето, пред тях е животът! Нека те да решават!

Нуждаем се от млади учители за нашите деца!

Ето, този млад учител се заби да преподава в най-затънтеното село на света (срещу две европейски надници за чистач на клозети на месец). Какво постижение! Какъв героизъм! Какво себеотрицание!

Бизнесът се нуждае от млади кадри!

Младите да се върнат от чужбина! 

/Някой трябва да плаща пенсиите, все пак. Нали така, уважаеми социалисти?/

Младите, на младите да дадем властта!

Трябват чисти, млади и неопетнени хора в управлението!

Програми за развитие на млади специалисти.

Младежки инициативи.

Млад предприемач.

Няма работа за младите в малките градове.

Младите бягат в чужбина!

/О, ужас! А сещате ли се поне за две разумни причини да останат?/

В еди-кое-си предприятие работят само млади хора.

/Бас хващам, че не искате да знаете колко точно получават и колко често ги сменят/

Милена преди време беше призовала: „Аре на пангара!”. Става дума, естествено, пак за младите. Уважавам я дълбоко като „пишеща сестра”: публицист, сценарист, влиятелен блогър и автор, който прескочи огражденията. Но с това си изказване направо утрепа магарето, както викат на село. И понеже в блога й е почти невъзможно да се коментира, помолих я в личен имейл да върне дъщеря си от САЩ и персонално да й тури пангара, който препоръчва на чуждите млади у нас…

No offense. Just think before you blog. I usually don’t. That’s how I know. 🙂

Хехе, млад да си никак не е лесно в нашe време. „Дърпат те“ отвсякъде. И все със скапани оферти. Всеки гледа да се възползва (ако може за жълти стотинки) от най-големия ти актив. А какъв е той? Кое е това, което младите притежават, а възрастните – не? Нарича се бъдеще. Плюс избора с какво точно да го запълниш. Но бъдещето и изборът не са for sale, уважаеми! Не и за няколко кирливи гроша.

Плюс това, с тоя вампиризъм за млада и свежа кръв, вие оскърбявате дълбоко и погрешно пренебрегвате старите. Хората с опит. Опитът е преимущество, което може да се натрупа само с годините. Кой ще ти проектира по-успешно къща? Архитектът с 40 годишен стаж или младият ентусиаст, току що завършил ВИАС, който няма търпение да изпробва доста „иновативни” (разбирай – непроверени) методи за строителство – от твоя джоб и с риск да се срутят върху собствената ти глава? Аз лично бих се доверил на архитекта с 40 годишен опит.

Или друг пример – популярното у нас отглеждане на дете посредством баба и дядо. Другите, по-изостанали в духовно отношение нации, започват да се усещат вече, че това, като че ли, не е чак толкова лоша идея… От една страна, за предпочитане е пред случаен au pair от чужбина, т.е човек, дошъл да гледа децата ти само защото е гладен и най-вероятно ще ти счупи кристалния сервиз, ще ти изпие бутилка отлежало вино от избата, ще те завлече с храна от хладилника и с уиски от бара, ще се обади на всичките си приятели в България / Бангладеш от домашния ти телефон и ще се напуши като гъз, докато теб те няма. Или всичките тези неща едновременно, при това – срещу заплащане и на практика без никаква загриженост за посеркото, който си му оставил.

Докато бабата… виж, бабата е друго нещо. Тя никога не иска пари, дори напротив – склонна е да инвестира в процеса по отглеждането на собственото ти дете. С нея часовете не са преброени и можеш да разчиташ на пълна, всеотдайна любов, плюс буквално обсебваща грижа и 100% внимание, 24/7, каквито никой друг човек на земята няма да даде на твоето дете. Западняците дори са измислили термин вече. Нарича се „дъ баба фактор”.

От такава „сделка” печелят всички. Първо, родителите са спокойни, че чавето им няма да остане без надзор и за една секунда, та да скочи под някой камион. Второ, така могат да се посветят изцяло на нещата, които ги вълнуват в момента: трупане на стаж (т.е работа без пари), градене на кариера (привикване с каишката и с намордника), изплащане на ипотека (купуваш един апартамент, плащаш три), не-спане пред компютъра по цели нощи за някой допълнителен лев (фрийленсинг), ремонт на къщата (още работа без пари), пътуване в чужбина (с двупосочен билет) или сексуални извращенийца у дома, които са невъзможни (и недопустими), когато малкият / малката са наоколо….

От тази „сделка” печелят също и бабата, и дядото (ако не се е превърнал в битов алкохолик). Несъмнено контактът с младото същество ги подмладява. Зарежда ги с естествени, неподправени положителни емоции. Болките в ставите отшумяват. Не им остава време за задълбочаване по темата за напразно пропиляния им живот в изкуствени, насадени от някой манипулатор лъжи за светлото бъдеще. Не им остава време да се оплакват и да се самосъжаляват от грижи по пълната с енергия хала, която вилнее около тях.

От тази „сделка” печели и детето. Бабите и дядовците го глезят като крез и му позволяват неща, които вкъщи никога не са били позволени. На бабата и на дядото не им е за първи път да отглеждат деца, от което естествено следва, че ще се справят по-добре от своите деца, превърнали се наскоро в родители, на които, обаче, им е за първи път, а такива неща не се учат от книгите и в интернет…

Освен това, бабата и дядото не са толкова вкопчени в крайния резултат: детето да стане отличник, брилянтен адвокат, талантлив музикант, богат художник, всепризнат артист, световно известен автор на бестселъри, маркетинг гуру, шеф на корпорация или политически лидер… Не. Отговорността за глупостта да обременяваш децата с постигането на неща, които ти самият не си успял да постигнеш принадлежи на родителите. Бабата и дядото полагат най-добрата грижа за подрастващото поколение в момента, като възможно най-малко го обременяват психически. А младите са свободни да се занимават през това време с многото неща, които животът в активната възраст изисква от тях. Включително и с изплащането на пенсиите.

Не подценявайте старите хора! В „Разговори с Бога” Нийл Донълд Уолш пише, цитирам по памет: „Защо се лишавате от най-опитните точно тогава, когато най-много имате нужда от тях? От тяхната помощ, съвет, от мъдростта на опита, който са натрупали? Пенсионирате ги, забранявате им да работят, затваряте ги в къщи и ги чакате да умрат от чувството, че вече са безполезни…“

Но има и обратна страна на медала. Това е „вампиризмът” към младите. Жаждата за свежа (и неопитна) кръв. Заблудата, че в техните ръце се крие „ключът от палатката” и, че те знаят отговорите на всички въпроси…

Да дадем властта на млади, неопетнени хора!

А какво ще кажете да ги пристрастим към хероина? Властта е долно, не-човеколюбиво занимание, което пристрастява. Да вкараме „млади, чисти и неопетнени” хора в сегашната политическа система означава да ги пристрастим към зловещ порок, за което те жестоко ще ни отмъстят след време. Прегледайте архивните снимки. Повечето лидери, които сега презирате са юноши бледни, когато са влизали в „играта“. Спомнете си за червените кхмери. Повечето серийни убийци от режима нямаха и 18 години… Не че сравнявам властта у нас с касапницата в Камбоджа, но „млади и неопетнени“ – да си имаме уважението…

Нека старите, оцапаните и корумпираните да се занимават с това. Нека те да решават патови ребуси и всеки ден да режат клона, върху който седят. Нека на тяхната карма да се трупат грехове, тяхното (писано и неписано) „досие” с престъпления да расте. Нека новата информационна вълна да работи срещу тях, а не срещу младите, които я създават. Защото вече няма „скрито-покрито”, но инерцията от миналото е голяма сила. Нека те да отговарят за злоупотребите на своите братя по „професия“. Така или иначе, вече са затънали достатъчно надълбоко в блатото. Още един милиард народна пара в небитието и още един милион емигранти в чужбина няма да променят толкова много нещата. Така де, ако караш пиян, нямаш документи за колата и книжка, какъв е смисълът да си слагаш колан?

Младите и неопетнените, според мен, трябва да ги пазим като цвете в саксия. А не да ги набутваме да решават проблемите, които ние с десетилетия вече не успяваме да решим. Защото влизането в л*ата гарантира неприятен аромат след това. Няма начин да излезеш чист от там. Вие искате ли да пуснете собственото си дете в дупката на селския клозет? Тогава защо изисквате това от останалите? Пък и Делян Пеевски е млад човек, да е жив и здрав (не се шегувам)! Какво точно не му харесахте, ако младостта е единственият ви критерий? Не е ли? Ами тогава избирайте опитните и моралните, а не младите по дефолт. Стига с тоя вампиризъм към младите!

Всичко, което младите искат, е да ги оставите на мира. 

Защото медалът има и още една обратна страна. Ако, да речем, 40 години си бачкал като вол, осигурявал си се редовно, а накрая пенсията ти няма сто евро на месец и, освен всичко друго, ти вдигат възрастта за пенсиониране, нормално е да очакваш, че младите ще направят всичко възможно да НЕ последват твоя „светъл“ пример… Ще избягват твоята професия. Ще странят от ангажиментите, които си поемал и от обещанията, които си давал. Защото водят до скапан резултат. Най-вероятно ще избягват и града, и държавата, където си работил и живял. Да не говорим колко упорито ще избягват всичките ти съвети. Защото никой не иска след 40 години бачкане пенсията му да е под сто евро на месец…

Стига с тоя вампиризъм към младите!

Припомнете си какво имат те, с което старите вече не разполагат:

Нарича се бъдеще.

Плюс избора с какво точно да го запълниш.

Нарича се право на грешки – не една, не две, а стотици, дори хиляди грешки.

Същото право, от което старите не са били лишени в младостта си.

И, от което са се възползвали многократно. Видно е по резултатите.

Бъдещето, свободата на избора и правото да грешиш не са за продан, уважаеми. Продан вече го няма. Той остаря, разболя се и умря. Спрете да си точите зъбите за свежата и наивна кръв на младите, а вижте по-скоро с какво можете да сте им полезни сега, докато все още ви има. За да имат пример един ден, когато дойдат на вашите години. Тогава, вдъхновени от вашия пример, те ще знаят, че младите не са, за да ги поучаваш, да гледаш на тях като на евтина работна ръка или като на източник за решенията на всичките ти проблеми (т.е да им гледаш сеира), а са там, за да внесат новото в твоя живот и в замяна, въпреки ужасните им грешки, да получават от теб само любов и грижа – като към цвете в саксия, което дори да не е най-красивото цвете в света, пак трябва да си го поливаме. Защото си е наше. И, защото все пак успява да задели някак стоте евро на месец, колкото и да са малко. В разрухата, която сме му оставили. Докато сме строили „живота нов” или „прехода” в „саксията”, в която сме расли. Като млади. И сме ползвали ежедневно правото си на грешки…

Тихомир Димитров