Писателският блог на Тишо

януари 20, 2016

Крайна цел

lwefvnwjkv

Изт: jeffwalker.wordpress.com

Когато изучаваме даден процес в дълбочина или опознаваме някаква личност, добре е да започнем от техните намерения. Каква е крайната цел на даден процес? Каква е крайната цел на дадена личност? Това ще ни спести доста недоразумения. Нека поясня:

Крайната цел на рака, например, е самоубийството. Туморът се стреми към неконтролируемо размножаване до степен, в която убива гостоприемника, в който паразитира, с това причинявайки и собстената си смърт.

Крайната цел на национализма е капсуилрането на една нация: идеологическо, социално, икономическо, генно, биологическо, отделянето й от Цялото, което неминуемо води до мутации, разпад и гибел в дългосрочен план. Нищо не може да съществува извън Цялото.

И обратното, крайната цел на мултикултурализма е пълното интегриране на своето с чуждото, на местното с външното, на частното с общото, до пълното им заличаване. Това, в дългосрочен план, води до поява на една нова аморфна маса и до гибел на нейните съставни части, като идентичност.

Ами крайната цел на една частна компания? Трупането на печалби и пазарен дял до пълен монопол върху пазара и елиминиране на всякаква конкуренция. От това ще загубят всички конкуренти, потребителите, държавата, както и самите служители на компанията, сдобила се със 100% пазарен дял и 100% пазарна сила, включително и като работодател. Ще спечелят малцина, подобно на тумора, но неизбежно всичко това води до смърт на гостоприемника (пазара), а заедно с него и на монополиста (компанията със 100% пазарен дял). Вижте социалистическите революции.

Давам тези примери, защото искам да тълкуваме понятието „крайна цел“ в неговата цялост, а не само повърхностно и частично, като някаква финална цел.

Крайната цел е крайна, именно защото е крайна. Съдържа крайности в себе си, а те винаги са гаранция за една предизвестена смърт.

Истината винаги е някъде по средата.

В този ред на мисли, много ми е трудно да се самоопределя към дадени социални конструкции и нагласи, защото съм националист, примерно, точно толкова, колкото съм и либерал-мултикултуралист. Наясно съм с крайната цел на две противоречащи си течения и с единствено възможния от нейното постигане негативен резултат. Ето защо, подобно на царя, препоръчвам „умереност във всичко“. Виждате ли, понякога дори от устата на лъжец могат да излязат големи истини, разбира се, в съвсем различен контекст, но човек престава да бъде лъган в момента, в който осъзнае крайната цел на лъжеца. Или нека да използвам думите на един мъдрец: „Не трови отровата, а дозата“.

Толкова по отношение на процесите и тяхната крайна цел. Но хората също имат крайни цели. Гибелно за тях би било да ги реализират в пълнота, гибелно е и за всички, които им помагат в процеса. Крайната цел на човека, когато ни е известна, може да се използва по два начина:

1/ За да го манипулираме в отношенията си с него до степен постигане на нашата собствена крайна цел

или

2/ Да дозираме участието си в отношенията с него и в помощта си за реализирането на крайната му цел до степен здравословно за всички взаимодействие.

Хората просто не знаят кога да спрат, това е. Ето защо, налага се на други хора, понякога, да ги спират. Това може да стане грубо, може да стане и интелигентно. При всички случаи, обаче, необходимо е да сме запознати с крайната им цел, т.е с онзи идеал, който би унищожил преследващия го в дългосрочен план, ако успее да го осъществи. Запознавайки се с крайната цел на другите хора, а още повече с нашата собствена, е добре да помним, че идеалите са идеали, за да си останат такива. Тоест, вечен е само стремежът към съвършенство, самото съвършенство е непостижимо. Всеки опит за неговото насилствено приложение завършва с гибел, морален упадък и провал. Вижте насилствените опити за установяване на свобода, равенство и братство в обществото, така наречените революции, не доведоха ли всички те до по-голяма тирания дори от тази, която бяха отхвърлили? Практическо доказателство, че постигането на крайната цел убива. Понякога и физически. Робеспиер сигурно си е давал сметка за това, докато се е поклащал във волската каруца към гилотината. Но вече е било късно. Защото крайната му цел е била постигната.

Възниква въпросът какво е здравословното поведение, къде лежи здравословното отношение в един все по-хаотичен и побъркан свят, където, не само на пръв поглед изглежда, че доста идеи, личности, организации, групи от хора и общества са на път да осъществят крайната си цел?

На пръв поглед, човек не може да влияе върху глобалните процеси. На втори поглед, обаче, глобалните процеси са невъзможни без участието на човека в тях.

Следователно, можем да дозираме само и единствено собственото си участие в подпомагането на процеси и личности за постигането на крайната им цел и колкото по-близо до нея са въпросните процеси и личности, толкова по-слабо, до никакво и противоположно би следвало да е нашето участие.

Не се срамувайте да променяте отношението си към процеси, личности и идеи, доближаващи реализирането на своята крайна цел. Айнщайн е казал, че няма по-голяма глупост от това никога да не си променяш мнението. Упорството на всяка цена и независимо от всичко означава само, че не знаеш кога да спреш. Това упорство може да доведе единствено до унищожаване на личностите, идеите и процесите, достигнали своята крайна цел, а заедно с тях и на тези, които не са разбрали кога да спрат в подпомагането им.

Примерно, аз бях доста либерално настроен към бежанската вълна в началото, защото вярвам в правото на всеки човек да живее свободно и без заплахи за физическото си съществуване. Вярвам, че по-силният трябва да защитава по-слабия. Че болният не бива да носи здравия на гърба си. Че богатият е длъжен да нахрани бедния. Тогава крайната цел на либералния мултикултурализъм не ми беше ясна и го подкрепях. Тоест, поведението и отношението ми можеха да се определят като „про“, „за“ или „плюс“, предимно с положителен знак, въпреки някои малки съмнения. След изказването на Меркел от типа „Елате ми повече“ то спадна до нула и зае неутрална стойност. След новогодишния площад в Кьолн определено подкрепата и отношението ми към процеса е вече с отрицателен знак, т.е „минус“, „не“ и „против“: а/ Неконтролируемото пропускане на бежанци; б/ Прикриването на факта, че извършителите на сексуалните посегателства от площада са точно такива, въпреки множеството свидетелски показания, в това число и на жертвите; в/ Мълчанието на мас-медиите по въпроса; г/ Безотговорното отношение на властите към проблема (инатът да си признаят грешката и упоритостта да продължават със старата риторика); д/ Безсилието на полицията; е/ Страхът, но не от това, че нелегален пришълец може да изнасили сестра ти / дъщеря ти / майка ти в Европа, защото се облича по европейски, а страхът да не те нарекат „расист“, ако се опиташ да я защитиш и да посочиш виновника; и ж) Вината на белия човек за това, че е бял и, поради тази причина, задължително „привилегирован“. Винаги за нещо виновен. До доказване на противното. Не казвам, че е цвете за мирисане, но ето как толерантността се превръща в толерастия. А зад този смешен термин прозира нещо много страшно – крайната цел на либерализма, егалитаризма и мултикултурализма. Тя е заличаването на западната цивилизация като таква – не казвам, че е съзнателно. Съзнателно или не, това е един процес, който би бил пагубен и за мен самия, ако не зная кога да спра в подпомагането му. Именно в осъзнаването е проблема.

Ясна е крайната цел, близо е до нея процесът. Затова не го подкрепям вече. Нито с думи, нито с дела. И не се срамувам от промяната на мнението си. Няма нищо срамно в това да си загрижен за собственото си физическо, културно и икономическо оцеляване. Няма и нищо странно в това колкото повече даден процес се доближава до крайната си цел, толкова по-ясна да става тя. Човек просто трябва да знае кога да спре. Не бих заел крайно противоположната позиция на национализма, обаче, защото неговата крайна цел е имала вече достатъчно исторически шансове да се прояви и резултатите от постигането й никак не ме вдъхновяват. Както и от постигането на всякаква крайна цел, между другото. От „реализацията“ на всеки идеал. Идеалите са си идеали, за да поддържат пътя към съвършенството – единственият възможен път за човешката еволюция. А еволюцията е точно обратното на революция. Човек просто трябва да знае кога да спре.

Тихомир Димитров 

септември 15, 2015

За бежанците

sdgndfndfm
Изт: commons.wikimedia.org

Масмедиите ни заливат с противоречиви послания. От една страна, германският премиер заявява: „Имам тук няколко милиарда евро скатани, заповядайте!”, от друга – Германия затяга контрола по границите, прекъсват се жп. връзки и прочие. Самите бежанци скандират „Алах Уакбар” и „Ангела Меркел” в едно изречение, а журналисти и политици спорят в студиата дали това са икономически мигранти или бежанци.

Икономически мигранти или бежанци?

Естествено, че са и двете. Икономическите мигранти бягат от мизерията, а една война гарантира големи количества от нея… Няма как да ги различим. Ама имали смартфони! Вие какво очаквахте? Да дойдат с мобифони от 95-та ли? Проблемът е, че смартфоните не стават за ядене…

Туристи или терористи?

Туристи със сигурност не са, защото нямат намерение да се връщат скоро, а и не ползват стандартния туристически пакет. Ходенето бос по релсите не е форма на туристически трансфер, а бежанските лагери нямат нищо общо с местата за настанаяване от „индустрията на гостоприемството”. Всъщност, те са обратното на всякакво гостоприемство. И, макар сред придошлите със сигурност да има съмнителни елементи, като криминално проявени, които бягат от правосъдието в собствената си страна, джихадисти и прочие, то болшинството от тези хора са най-обикновени граждани на разрушени държави, доведени до крайно отчаяние. Дали са последните си пари, за да потърсят убежище, живот и прехрана другаде. Където не се води война. Иначе нямаше да умират в камионите. Нямаше да изплуват удавени по плажовете… Да ги третираме като терористи под общ знаменател би било същото, като да избягаш от нацистите през Втората световна война и после Сталин да те прати в Гулаг, защото си им „помагал”.

Заплаха за икономиката или работна ръка?

Класическият макро-икономикс повелява, че нарастването на населението на една страна със сигурност води до повишаването на нейния Брутен вътрешен продукт. Раждаемостта е само един от начините за увеличаване на населението. Другите начини са имиграцията и войната. Но това е като в оня виц за статистиката, според която Пешо нямал кола, а Гошо притежавал десет нови мерцедеса, следвателно, по статистика, двамата имали средно по пет луксозни автомобила… В дългосрочен план всяка по-богата икономика печели от притока на имигратни, но не съм сигурен къде точно свършва „здравословната доза” и откъде започва „предозирането”. Никой не знае, всъщност.

Да затваряме границите или да ги отваряме?

Помня унизителните опашки за шенгенски визи пред посолствата на Западна Европа, когато бях студент и пътувах много. Не искам никога да се повтарят. Свободата на придвижване е едно от малкото права на европейския гражданин, които ме засягат пряко. Ако не и единственото. Това, което виждам сега, е крачка назад: затягат се граничните контроли в рамките на самия ЕС, хората са уплашени, държавите са разединени. Строят се нови огради. Навсякъде. Гадна работа.

Свежа кръв или бомба със закъснител?

Баба ви Европа застарява и това не е тайна за никого. Сега в нея се влива млада имигрантска кръв на големи потоци. Това ще я подмлади. И промени. Не казвам, че задължитено ще я промени към по-добро. Но животът е за живите. Тези, които ги има днес, ако не се размножат, след 50 години вече няма да ги има и на тяхното място ще съществуват други хора. А тъй като не са родени тук, те най-вероятно ще са дошли от другаде. Ще са донесли и културата си с тях. Ще живеят според нейните правила и обичаи. Защото правото на живот е на живите… Включително и правото на избор КАК точно да го живеят този живот… Къде е България в цялата бъркотия? У нас повтаряме като обезумели мантрата „младите да се върнат”, хвалим се колко сме гостоприемни към чужденците, но не приемаме младите чужденци, защото не са… „наши”. Това показва, че сме: а/ егоисти, б/ селяни и в/ страхливи селяни, тип егоисти. От фалиралия тип. Нека поясня: доходите в България са бедствие дори за хора, които идват от държави, в които се води война. Никой от бежанците, били те икономически мигранти или просто хора, които не обичат да ги обстрелват с гранатомети не желае, няма намерението и му липсва всякаква мотивация да остане тук. Пълнете си зимнината спокойно и си варете лютеницата / ракията с кеф. Да има с какво да посрещате „младите”, когато си дойдат по Коледа. От Лондон, Париж и Чикаго. За една седмица…

„След дъжд качулка”

Европа се оказа тотално неподготвена за бежанската вълна. Тотално разединена. Напълно не-солидарна. Напъните да се охраняват границите в момента, в това число и с помощта на армията в някои страни, ми приличат на презерватив след зачеване. Просто няма смисъл от тях. От едната страна на „барикадата” стоят служители на държавна заплата, които дежурят на смени, добре нахранени са и отпочинали, облечени са за сезона, осигурени са социално, здравно и пенсионно, а от другата страна има хора, които вече няма какво да губят, освен собствения си живот… Ако трябваше да обграждаме Стария континент със супер хай-тек ограда, тряваше да сме го направили още по времето на „арабската пролет”. Не се изисква да си Нострадамус, за да предвидиш събитията. Защо не го направихме тогава ли? Ами, защото мандатът на политиците продължава четири години…

„Всички на тампона”

Помните ли онзи виц за казармата, където всеки го лекували с тампона? С един и същ тампон? Номерът беше да си пръв на тампона! Това, което се търси в момента, като разрешение на бежанската вълна, е някакъв вицов тампон. Едно общо решение за всички проблеми. И за милионите човешки съдби, преплетени в тях. Еми, няма как да стане с „всички на тампона”! Европа ще трябва да покаже толерантното си, гостоприемно лице пред едни и ефективността на полицейските си и разузнавателни служби пред други. Така, както го прави спрямо собствените си граждани. Всеки е невинен до доказване на противното, но и всеки, който ще взривява детски градини или ще извършва престъпления трябва да бъде върнат незабавно там, откъдето е дошъл, защото хаосът, анархията и липсата на уважение към човешкия живот, очевидно, са условията, в които предпочита да живее… Подборът му е майката. Индивидуалният подбор. Да, ще струва много пари. Ще струва супер много пари, ще струва майка си и баща си, но нали за това баба ти Европа, освен стара, е и богата? Нали затова ги трупа и скатава тези кинти поколения наред, още от колониалните времена? Стриктният индивидуален подбор най-после ще даде на полицията, на военните и на тайните служби истинската заплаха, с която да се борят, вместо да се надцакват на белот в очакване на ранното пенсиониране. Ще им даде повод да си размърдат задниците, да си подобрят уменията, да израстнат в йерархията. Ще им осигури бюджетите, за които мечтаят и ще им развърже ръцете в доста отношения, в които „покрай сухото гори и мокрото”, т.е може да пострадат някои граждански права, но отново – спете спокойно, деца! Никой не иска да остава за дълго в държава, където е трудно да оцеляваш физически, дори когато не се води война…

Виновни ли са американците?

В България няма българофили. Тук всички са американофоби или русофоби. Вторите ще ви кажат, че Русия е по-голяма заплаха дори от настанилите се в мазето им отчаяни имигранти, а първите – че матюшка Россия е единственото спасение. Истината винаги е някъде по средата. САЩ имат привилегията да са на повече от една гумена лодка разстояние от проблема с бежанците (по море), но те много добре знаят, че светът е опасен и нападение дебне отвсякъде, в това число и по въздуха. Навремето ми отказаха студентска виза за САЩ, но на Мохамед Ата му разрешиха да управлява пътнически самолет… Да, лесно е да се намери персонифициран враг, например в лицето на „американците”. Дайте да ги мразим тях, колективно и стадно, затова че забъркаха „бъркотията” в Близкия, Среден и Далечен Изток. Ми не съм съгласен! Тях, американците, имам предвид обикновените американци, никой никога не ги е питал, както не ви питат и вас, обикновените български данъкоплатци, дойде ли ред на въпроса „Какво да се прави?” Политическата класа го решава винаги самостоятелно този въпрос. На тайни срещи и заседания. В засекретени документи. После винаги си измива ръцете с някакъв, за предпочитане външен, враг. И сметката винаги я плащат обикновените хора. Поданиците. Понякога я плащат не само с парите, но и с кръвта си. Затова, моля ви се, не мразете американците или руснаците по принцип! Това са нации пълни с прекрасни, вдъхновяващи хора! Просто помнете, че всяка нация е подведена от своя икономически и политически елит. Всяко общество е устроено така, че докато трупаш, оцеляваш или се страхуваш за утрешния ден, да не ти остава време да мислиш върху истински големите въпроси, например – върху бъдещето на твоите деца след 30 години. Друг ще разсъждава, друг ще го направи, вместо теб! Нали затова си го избрал? Ето защо, търсете отговорност в конкретните личности от елита, политически или икономически, които са довели до това или онова състояние на нещата, а не в „мъчлаливото мнозинство”, което не успя да спре Хитлер, например. Защото и германците са прекрасни, вдъхновяващи хора! Гьоте е германец. Но и тях никой не ги е питал. Те трябваше да взимат решението „с нас или против нас” индивидуално, всеки човек поотделно, вглеждайки се в дулото на пистолета или в сопата на палача от Гестапо, когато им задаваха въпроса „Какво да се прави?” Решенията винаги се взимат от кресливото малцинство.

Какво да се прави?

Тъпото е, че политиците отново си задават този въпрос. Последният, който си го задаваше, беше Ленин …И отново темата беше съдбата на милиони бедстващи хора… Ще се прави индивидуален подбор, няма какво друго да се прави! Животът на един бежанец е точно толкова ценен, колкото животът на един европеец. Трябва да сте много назадничави, за да си въобразявате, че имате по-висше предопределение от тях. Надменно е да си мислите, че сте нещо повече от отчаяните, бедстващи, прогонени от войната хора. Няма излишни хора. Правилата се пишат от хората, предназначени са за хората и трябва да се спазват от хората. Правилата на едно общество се целят в поддържането на минимален ред, справедливост и морал, които различават обществото от човешкото стадо. В страните, откъдето идват тези хора, правилата вече ги няма. Значи ще спазват правилата на обществата, в които търсят убежище. Ние не можем да отречем правото им на живот, на място под слънцето и на парченце хляб. Независимо дали са „бежанци” или „икономически мигранти”, което, по същество, е едно и също… Но не можем и да слизаме еволюционно до нивото на радикалните, средновековни, племенни, икономически, политически или религиозни доктрини, които са ги прогонили от родното им място. Резултатът от тях е ясен. В дома на домакина се спазват неговите правила и от госта се очаква да се държи подобаващо. Ето защо, ще се прави индивидуален подбор. Няма как всички да минат през тампона. Ще се прави подробно разследване на миналото, на професионалната и на личната биография на всеки чужденец, озовал се в Европа легално или нелегално. И поискал политическо убежище. Ще се изследват в дълбочина неговите семейни, лични и бизнес контакти. Ще се рови в политическото му минало. Ще се изследват племенните му връзки. Ще се търсят доказателства за религиозната му принадлежност. И за степента на религиозния му фанатизъм, ако щете. Три милиона души, три милиона подробни, задълбочени, иднивидуални разследвания. Десет милиона души – десет милиона такива. Диференциран подход. Няма какво друго да се прави. Европа да развързва кесията и да плаща. Га ядъхти кифтеата ни ривахти… Иначе при нас всичко е наред, спете спокойно! Тук дори местните се чудят как да се превърнат в икономически мигранти.

Тихомир Димитров

януари 31, 2015

Нърдовете наследиха света, но все още не го знаете

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 5:17 pm
Tags: , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

asfbfb

Изт: nerdyapplebottom.com

А може би и те не го знаят. Репликата е от филма „Алгоритъм”. Използвам английския термин, защото не мога да открия българския му еквивалент. Гугъл преводачът предлага „маниак”, но това, някак, не е точното определение. Намирисва на педофилия и на сексуални извращения. Не става и „зубрач”, защото е по-близко до гийк. Пък и зубрачите рядко са добри практици…

В различните дефиниции за „нърд” из нета четем: „стеснителен човек, на когото му липсват социални умения и е отегчително задълбочен в специфична сфера на знанието” или „тясно специализиран експерт в дадена техническа област”. Има и аналогии с аутист, гений, лузър, загубеняк. Все неточни определения.

Според речника на Кеймбридж, нърд е „личност, в повечето случаи мъж, който не е физически привлекателен и се държи странно в обществото”. Второто им определение е за „личност с краен интерес и задълбочени познания в даден предмет, обикновено сързан с компютрите”. Друг авторитетен речник, пък, определя нърда като: „…стеснителен, непохватен, заслужаващ състрадание човек, който не притежава соцални умения и е болезнено отдаден на скучните си занимания, свързани с изучаването на определена научна материя.”

Както и да дефинираме нърд, схващате значението.

Нърдовете са новите магнати, модерните милиардери. Силиконовата долина е пълна с тях. Бил Гейтс е нърд. Лари Пейдж и Сергей Брин са нърдове. Марк Зукърбърг е нърд. За незапознатите, това са хората, създали Майкрософт, Гугъл и Фейсбук.

Нърдовете са навсякъде около нас. Това са хората с нечовешки големите заплати в ай ти сектора, които изкарват повече от президента. Това е онази прослойка от обществото, за която безработицата е само прищявка, дори в най-лошата криза. Това са личностите, без които дори страшните тайни служби не могат да ни следят. Това са учениците, които помагат на учителя си по програмиране да изнесе урока в час. Това са студентите, които напускат университетската скамейка в най-престижния кампус, за да се затворят в гараж, който ще се превърне в корпоративен гигант, без чиито продукти и услуги съвременното образование, дори в най-престижния кампус, ще стане немислимо и невъзможно. Това са революционерите на съвременната епоха. Джулиян Асанж и Едуард Сноудън също са нърдове.

Както виждате, определенията за „скучен”, „грозен”, „непохватен”, „заслужаващ състрадание” са малко неточни. Нърдовете също еволюират. Погледнете Стив Джобс. Технологичните гурута, идолите на новия век, авторите на алгоритмите зад търсачките, сис-админите, без които сме безпомощни в офиса и безименните писачи на милионите приложения, които използваме в преносимите си устройства всеки ден; гениите зад социалните мрежи, без които вече не можем вече дори среща за кафе да си опрделим; авторите на вируси и на антивирусни програми; хакерите, торент-мастърите, великите геймъри и създателите на игри; администратотите и модераторите на хай-тек форуми; технологичните блогъри, на които разчитаме за безпристрастно мнение; хората, които идват да ни „настроят” интернета; момчето, което викаме вкъщи, за да ни „оправи” компютъра.

Всички тях ще ги открием сред редиците на нърдовете.

Няма точно определение за нърд, но има един общ симптом, който обединява казаното по-горе: станали сме абсолютно, болезнено и безвъзвратно зависими от нърдовете. Не само обикновените граждани, потребители, гласоподаватели и данъкоплатци са болезнено, абсолютно, безвъзвратно зависими от нърдовете. Без тях не могат вече и правителствата, и корпорациите, дори мафията не може вече без тях. Нърдовете наследиха света, но все още не го знаете. А може би и те не го знаят.

Намираме се на прага на историческа промяна, която е несравнима дори с изобретяването на колелото и огъня. Мрачните прогнози вещаят глобална криза, дори трета световна война, обезценяване на парите, световни бунтове, размирици, сътресения, анархия. Теориите на конспирацията вещаят нов световен ред, в който всички ще се превърнем в роби на някакъв миниатюрен елит. Таен елит. Спори се само дали той ще се състои от гущери, от хора или от извънземни. Или от трите по малко. Наивните ню ейдж мечтатели, пък, предсказват ново, справедливо, утопчино бъдеще – едно общество, изградено само от духовно осъзнати индивиди. Ето го, подава се вече зад ъгъла, иде, „големият скок” беше извършен още през 2012 година! Светът не свърши, това е доказателството! Сега живеем в друго измерение. Стига само да спрем да ядем месо, да медитираме всекиденвно, да ходим на йога, да си купим тази книга, да посетим онзи семинар и всичко ще ни се изясни, всичко бързичко ще се оправи! Ще ми се да ги поразходя из гетата на Бангладеш, на Индия и на Китай, откъдето поризлизат и йогата, и медитацията, и вегетарианството, и гурутата, на които се кланят, за да ги попитам колко хилядолетия още ще са необходими, докато превърнеш гладния за месо, който не може да си позволи пилешко веднъж месечно, в „духовно осъзнат“ веган, който посещава семинари за личностно усъвършенстване с 300 долара входна такса…

Тайните конспирации, фаталистичните прогнози и мечтаните утопии винаги са присъствали едновременно в човешката история при смутни времена. И никога не са взимали превес, т.е всеки път се е случвало нещо ново, непредвидимо дори в най-смелите фантазии на утопистите, в най-заплетените интриги на конспираторите и в най-мрачните прогнози на фаталистите. Но никога в една от трите крайности, а винаги в четвърта, нова посока. Колкото по-подготвени сме за бъдещето, толкова по-голяма е изненадата ни от него.

Имали сме ограничеността да вярваме с хилядолетия, че определена религиозна вяра, дадена политическа идея или вид икономическа система са в състояние да подобрят човешкото битие, да повишат качеството на живота за всички, за цялото общество. Вярвали сме толкова фанатично в такава глупост, че сме се избивали като мухи в продължение на хилядолетия заради една или друга религиозна вяра, политическа идеология или икономическа система. Сменили сме сотиици, дори хиляди такива, докато накрая не се заговори за „края на историята”. Е, ако под „история” разбираме само политиката, икономиката и религията, то да, определено иде краят на историята. Безсилието на политиката, религията и икономиката като средство за постигане на всеобщо благоденствие са видими вече и с просто око. Причината е в техния хищнически характер. Защото те не могат без да плюскат и, ако не са заети с изяждане на враговете, изяждат себе си. Преди това се случваше прекалено бавно, за да го забележим, внуците непрекъснато повтаряха грешките на своите дядовци, а синовете – на своите бащи. Но после се появиха нърдовете, които създадоха интернет. И светът стана прекалено малък. А достъпът до знанията и информацията, до опита и болезнените спомени, до преживяванията, натрупани от цялото човечество, стана светаквичен. И универсален.

Смешно ми става като гледам желанието на стари политически, религиозни и икономически доктрини да подложат крак на приждащата река в очтаяния си опит за самосъхранение.

Но какво като знанието е толкова достъпно, след като все по-малко хора се интересуват от него? Младите не четат! Това също е голяма глупост, папагалски израз, който повтаряме, без да сме го проверили лично на практика и, който опитът категорично опровергава, но дори да приемем, че е вярно, че младите действително вече не четат (хартиени книги), дори тогава пропускаме една много съществена особеност – те през цялото време ОБЩУВАТ. С изключение на часовете, в които сънуват. Общуват с целия свят. Човечеството никога не е било толкова свързано, никога не е общувало толкова активно и никога комуникацията между индивидите не е била толкова лесна, достъпна, бърза, светкавична, интерактивна, лишена от пространствени или времеви ограничения.

Пристрастени сме към общуването, а знанието е само на два клика разстояние.

И за всичко това са „виновни” нърдовете. Комуникацията е невъзможна без тях. Но какво постигаме, като толкова много общуваме? Как ни променя това? Преди трябваше да обиколиш света, за да разбереш, че всички хора са еднакви, сега това разбиране също е на два клика разстояние. А какво значи еднакви? Не, не са еднакви в своите знания, качества, дадености, възможности и среда, но са абсолютно еднакви в своите стремежи. Всеки човек на тази планета се стреми към щастието и всеки го разбира по различен начин, но колкото повече общува, толкова повече разбира, че споделя общия стремеж на човечеството към щастие, че под общия знаменател на щастието всички хора са равни. Но доктрините, които се опитваха да наложат щастието външно, да го уеднаквят, те всичките се провалиха.

Защото се опитаха да уеднаквят потребностите на индивида, а не да задоволят стремежа му към щастие. Дори в своите потребности, обаче, хората от цял свят смайващо си приличат. И колкото повече общуват, толкова по-ясно разбират този факт: пълен корем, покрив над главата, пълна къща с деца, свободата да твориш и да бъдеш. Едва ли има нещо, което да описва по-добре най-високите възможни постижения за една човешка личност в краткия й житейски път, независимо от пол, раса, религия, произход, националност и убеждения…

Защото, на смъртния си одър, човек рядко мисли за сделките, които е изпуснал. Или за постовете, които е изтървал. Там, на прага, където изведнъж осъзнава своята смъртност и невъзможността да помъкне със себе си дори косъм от всичко, което притежава, човек се радва или съжалява най-много за любовта, която (не) е дал. И за любовта, която (не) е получил. Там, на края, човек постига пълното разбиране за щастие и за нещастие.

Но преди това, за да постигнем първите три: пълния корем, покрива над главата и пълната къща с деца, ние цял живот сме жертвали четвъртото: свободата да твориш и да бъдеш. Е, как можеш да си щастлив и свободен, при положение, че от теб се изисква да вложиш 50-60-70-90% от времето и от енергията си в задоволяването на елементарни, неизбежни, първични, биологични потребности? Как можеш да твориш и да бъдеш при положение, че през цялата човешка история 99% е трябвало да превиват гръб, за да може 1% да познае истинската свобода, да бъде лишен от принудата на труда и от оковите на материалното оцеляване? Как може храната, която е ежедневна, неизбежна, физиологическа необходимост, раждането, без което човечеството би било немислимо дори като потенциал и здравеопазването, без което оцеляването и съхраняването му са под сериозен въпрос, как може тези неща изобщо да струват пари? И, ако нямаш пари, да ти бъде забранен достъпа до размножаването, до оцеляването, до правото на живот? А кой гарантира имането на пари? Никой! И така, разбирате защо хилядолетия вече си дъвчем гърлата като вампири. За да се наям аз, някой друг трябва да пукне от глад, за да живея аз на топло, някой друг трябва да зъзне по улиците или под мостовете, за да си намеря работа, някой трябва да остане безработен, за да ми пишат шестица, някой трябва да получи двойка, за да си увелича пазарния дял, някой трябва да си го смали, за да забогатея, някой трябва да обеднее…

И всичката тази мъка е резултат от нещо толкова очевидно, но същевременно невидимо, толква невинно и, в същото време, зловещо, толкова възвеличавано и охулвано през вековете, а именно – МНЕНИЕТО.

Субективното човешко мнение.

Нито религиозните догми, нито политическите доктрини, нито икономическите системи правят изключение от това правило. Всички те са резултат от преобладаващото в обществото МНЕНИЕ за това КАК трябва да се живее ПРАВИЛНО. И, понеже мнението винаги е частно, субективно, то никога не може да даде отговор на универсалния въпрос: как ВСИЧКИ да живеем добре? Освен това, мнението се нуждае от противник, за да съществува, да укрепва, да се налага, да оцелява, да доказва своята правота. Трябва някой друг да греши, за да може ти да си прав! Кръстоносните походи, ловът на вещици и гоненията срещу християните преди това не са нищо повече, освен сблъсък на религиозни мнения. Всички войни са сблъсък на политически мнения. Всички кризи са сблъсък на икономически мнения.

Така, в продължение на хилядолетия, ние населяваме един преизобилен свят, в който, обаче, господстват различни мнения и тези мнения често се сменят. Изяждат своите противници, а после се самоизяждат и деградират поради липсата на опонент, който да им придава смисъл. Заради вътрешната си празнота се разпадат. Умират от недостоверния си характер. Убива ги непроверената „истина”, която някога ги е породила. От сблъсъка на мнения се получава така, че дрипави хора да просят пред витрините на бутици, претъпкани с нови дрехи; бездомници да спят върху кашони пред цели комплексни от празни, разкошни апартаменти, гладни да обикалят хамбари, пълни с жито, болни да умират пред лъскави болници, защото не са си платили осигуровката, жадни да не могат да наквасят устите си в планинския поток, защото той е по-
необходим на химическата индустрия…

А кой е въпросът, по който няма две мнения? Това е въпросът за човешкото щастие. Малцина са тези, които ще се почувстват щастливи върху кашона, гладни пред хамбара, голи пред бутика, жадни до реката. Но нито едно мнение досега не успя да изхрани всички гладни, да приюти всички бездомни, да облече всички дрипльовци в топли дрехи, да излекува всички болни. Нито политическите, нито религиозните, нито икономическите мнения успяха да го направят, колкото и да се сменяха през хилядолетията. Върховното им постижение беше да изпратят децата ни на война, да превърнат дъщерите ни във вдовици и майките ни в оплаквачки.

Но сега ние общуваме и разбираме колко сме еднакви в своите елементрани, човешки, биологични потребности. Чрез общуването започваме да разбираме колко корумпирани са политиците, колкото лицемерни са духовниците, колко безпомощни са икономистите, колко зловещ е апетитът на мнението да наложи себе си над всички останали. Нима щяхме да мизерстваме в така наречения „преход” и цял живот да спестяваме, за да построим къща на децата си, която стои празна, защото те отдавна живеят в чужбина, ако преди това десетителия наред капиталистическото мнение за „стимулиращото” неравенство и пазарната конкуренция не се беше борило с нокти и зъби срещу егалитарното, комуниситческото мнение за равномерното и „справедливо“ разпределение на благата? И какво, изобщо, чакаме да ни донесе преходът от едно мнение към друго? А какво се случва в световната икономика, политика и религия, след като не останаха вече две мнения по въпроса за общественото устройство и победилото мнение започна да изяжда себе си отвътре, да разкрива своята ненадеждност и празнота? Поради липсата на враг, на алтернатива? Точно така, случва се хаос, мизерия, насилие, тероризъм, глад, протести, анархия, нов безкраен низ от човешки страдания се случват.

Но сега ние общуваме и започваме все по-ясно да разбираме, да осъзнаваме всичко това. Нърдовете ни подариха тази възможност и без тяхното дейно, постоянно, ежедневно (съ)участие, без техния технически съпорт и знания, ние бихме се върнали в средновековието. Е, да, задкулисните играчи, корупционерите, правителствата, корпорациите, монополистите на различните мнения се опитват или директно да забранят дейността на нърдовете, или да ги купят, но истината е, че последната дума винаги имат те – нърдовете. Последното решение винаги е тяхно: да участват или да не участват. Да съдействат или да не съдействат. Да се поддадат на натиска или да не се подчинят. Да изберат ДА или НЕ върху диалоговия прозорец.

Практиката показва, че вероятният отговор НЕ става все по-популярен. Защото нърдовете рядко пожелават да управляват, те рядко искат да мачкат, но при всички случаи не искат да бъдат мачкани и са наясно със силата си, като носители на новото, виждат зависимостта, растящата зависимост на цялата обществена система от техния принос и именно тази нова власт им дава смелостта да посегнат към елементарното човешко право на щастие – към свободата да твориш и да бъдеш, към свободата да кажеш НЕ, да не позволиш да те насилват хора, които зависят от теб, които без теб са за никъде, които не могат дори да си включат компютъра без твоята помощ, без помощта на хора като теб.

И знаете ли какво? Има голяма вероятност на нърдовете да започне да им писва от цялата тази битка на мнения. Те са математици, те лесно могат да изчислят, че мненията са прозрачни, че политическите, религиозните и икономическите идеали са кухи, че се основават на ирационални предположения или на чиста проба егоизъм, на стремеж към повече ресурси и към повече власт. От страна на хора, които повече не могат да им заповядват. От страна на хора, които все повече са зависими от тях. Всички ние сме зависими от тях. Без изключения. Опитайте се да управлявате държава или, дори, опитайте се да развивате елементарна търговска дейност без компютри и без помощта на някой нърд, да ви видя!

Бидейки математически умове, нърдовете лесно могат да открият къде няма две мнения по въпроса. В уравнението 2+2 = 4 всички мнения са излишни. Така че, забравете за ню ейдж утопиите, забравете за фаталистичните прогнози и за конспирациите за нов световен ред. Животът става все по-дълъг, все по-удобен и все по-изобилен не заради политиката, икономиката и религията, а заради хората, които движат техническия прогрес. А днес той е в ръцете на нърдовете. И никога досега една господстваща прослойка, неосъзнала себе си, поставила в неволна зависмост от своите знания и умения целия свят, не е била по-умна, по-свързана, по-осведомена и по-….добронамерена. Или нека го кажем по друг начин: никога досега една господстваща прослойка не е била по-неамбицирана да управлява и по-отвратена от идеята да прегризва гърла. Ако има счупени зъби, то те ще са само в устата на стария вампир, в устата на овехтявалото чудовище, на някое древно мнение от миналото, което се опитва да подложи крак на прииждащата река.

Настъпи не краят на историята, а краят на доктрините, на догмите и на воюващите мнения. Мислите ли, че планетата няма ресурс да изхрани, да облече, да подслони и да излекува седем милиарда души? Има ресурс за 20 милиарда души, но този ресурс ще бъде достъпен за всички не в резултат от някакво егалитаристично мнение за обществения строй, на някаква нелепа утопична идея или на някаква „гениална” икономическа доктрина, нито ще бъде донесено от някой месия, а ще настъпи в резултат от внимателни, цялостни и пълни ресурси проучвания и изчисления, където няма две мнения по въпроса, че 2+2 е равно на 4.

Сега вече имаме изчислителната мощ, за да го направим. Имаме и нърдовете, които работят с нея. Бъдещето принадлежи не на някакво ново, съмнително мнение, а на абсолютната математическа точност в изчисленията на сложни машини, както и на хората, които са задълбочени в тяхното преоктиране и управление. Бъдещето принадлежи не на доброто мнение, а на доброто намерение.

Така, чрез математическата страст на нърдовете към техните все по-сложни, но все по-достъпни устройства и програми, без които все повече не можем, но чието устройство все по-малко разбираме, чрез странното вглъбяване на тези прекрасни нови хора, вестители на утрото в пещерата на човешката цивилизация, най-после и християни и мюсюлмани; и капиталисти и комунисти; и кейнсианци и монетаристи ще бъдат облечени, нахранени, подслонени, образовани, лекувани. Звучи като магия, нали? „Всяка достатъчно сложна технология може да се приравни към магията и е практически неразличима от нея”.

Е, вече има хора, които създават „прекрасния нов свят”, без той да е утопия или анти-утопия, има хора, които са надраснали „борбата и единството на противоположнoстите”, които са разбрали нищожността на мненията пред съвършенството на изчисленията. „Когато фактите говорят и боговете мълчат”. Ето един от тези хора: The Venus Project – Future by Desing

Тихомир Димитров

януари 10, 2014

За миграцията или защо всичи ще спечелят, ако отидеш да работиш в Англия

Heathrow criticised for child detention

 

Изт: visanerd.com

Миграцията е стара колкото света. Чрез великото преселение на народите човечеството разнася своите гени, образува държави, търгува, обогатява познанията си, развива се и общува. Миграцията е необходима на човечеството като въздуха и водата. Но какво представлява съвременната миграция? Посоката й е главно от развиващите се страни на юг към по-развитите държави на север и от Изтока към Запада. Част от така наречената „трудова миграция” протича и между развиващите се страни.

Съвременната миграция формира трудови потоци, които непрекъснато растат в глобален мащаб. Ако към миграцията на трудещите се прибавим и миграцията на работните места (аутсорсинга) ще видим, че без този процес икономическото развитие на света би било невъзможно. Но концентрацията му е съсредоточена в малко на брой приемащи държави, които са станали безвъзвратно и окончателно зависими от трудовата миграция за нуждите на икономическия си просперитет.

Една от тези държави е Великобритания. Това, което се опитвам да кажа е не само, че мигрантите не застрашават социалните системи на тези държави, а по-скоро последните биха били невъзможни без тях. Застаряващите нации с високо развити икономики са обречени без свежия приток на млада работна ръка от чужбина. Държавите-донори също печелят от този процес, т.е трудовата миграция е в услуга и на двете страни. Полезна е за целия международен обмен. Без нея глобалната икономика би се върнала в Средновековието.

Нека хвърлим един поглед върху цифрите. През 2010 година 215.8 милиона души живеят и работят в страни различни от своята родина (1). Това прави 3.2 процента от населението на света през същата година (1). Към тях трябва да прибавим и около 100 милиона незаконни имигранти, които никой никога не може да определи с точност. Излиза, че близо 315 милиона души са се установили трайно в чужбина с цел работа. Парите, които тези хора изпращат обратно в страните на произход (325 милиарда долара за 2010 година) надвишават всички международни икономически помощи и формират близо 10% от Брутния им вътрешен продукт (1). И то през 2010-та! Нямам данни за 2013-та, но със сигурност числата са се увеличили. Концентрацията на мигранти в традиционните дестинации обаче си остава. Махнете близо 300 милиона работещи от трудовия пазар на САЩ и Западна Европа и се замислете дали без тях такъв пазар изобщо би съществувал?

Трудовата миграция (изключваме туризма) е не само необходима, тя е неизбежна за развитието на глобалната икономика. Поне докато машините не започнат да вършат работата на хората, положението ще е такова – работниците в бедните държави и работодателите в богатите няма да могат да съществуват един без друг. Нека видим защо всички печелят от тази странна симбиоза.

Колкото по-малки са шансовете за оцеляване на потомството в бедните държави, толкова по-висока е раждаемостта. Всички бозайници прибягват до този защитен механизъм, в това число и хората. Тоест, колкото по-бедно е едно общество и колкото по-висока детска смъртност има, толкова повече деца се раждат, за да компенсират. С напредъка на медицината и икономическото развитие, обаче, животът се удължава, а смъртността намалява. По този начин Индия и Китай „счупиха” едно милиардната бариера. Чисто икономически процесите в обществото не могат да насмогнат на излишъка от млада работна ръка и в един момент младежката безработица се превръща в огромен проблем. Трудовата миграция го облекчава подобно на животоспасяващо „кръвопускане”.

В застаряващите богати нации се наблюдава точно обратния процес. Те непрекъснато се нуждаят от външен приток на работна ръка, която да „върти педалите”, да плаща данъци, пенсии, да внася социални и здравни осигуровки за все по-възрастните, все по-дълго живеещите и все по-малко работещите местни резиденти. Тоест, ако безработният индиец остане в Индия, той за себе си и за държавата представлява проблем, тъй като държавата е бедна и не може да си позволи да издържа прекомерния брой млади безработни в трудоспособна възраст. Нито пък може да им намери място на трудовия си пазар. Тези хора са буквално „излишни“ у дома.  Ако отиде да работи в Англия, обаче, индиецът не само, че престава да бъде икономическо бреме за родината-донор, но и подобрява собствения си социален статус, заема вакантно работно място, от което страната домакин се нуждае, получава многократно по-високо обезщетение за труда си, отколкото би получил някога в родината и, отгоре на всичко, изпраща пари обратно в икономиката й, т.е от източник на разходи за бюджета се превръща в източник на приходи за платежния баланс. Да не говорим, че имигрантите традиционно вършат по-тежката или по-ниско платената работа, с която местните, така или иначе, не биха се заели. Излиза, че от преместването на безработния индиец в Англия печелят Индия, Англия и самия индиец, а от оставането му в безчетната армия на безработните у дома губят всички.

Разбира се, англичаните се страхуват, че той би използвал социалната им система в своя полза, но нека погледнем на нещата така – ако пазарът на труда няма никаква нужда от въпросния индиец, той ще поседи, ще поседи, ще изхарчи парите, с които е дошъл и ще се върне обратно у дома. Именно пазарът, а не регулациите и политическите спекулации определят доколко мигрантите ще успеят да се интегрират в чуждестранната икономика или не. При липса на търсене за техния труд миграцията не би представлявала проблем за нито една от двете страни. Уравнение просто не би се получило. Кой тръгва да търси препитание някъде, където шансовете му да остане безработен и беден в същата степен, както у дома, се равняват с тези в приемащата страна?

Твърде ниският жизнен стандарт в развиващите се държави, в комбинация с по-високата детска смъртност и раждаемост, видоизменят дела на трудоспособното население в тези държави. То придобива профила, от който застаряващите, но намаляващи по численост и богати общества болезнено се нуждаят. Единият има спешната нужда да даде, а другият има спешната нужда да получи. С развитието на глобализацията и комуникациите този процес непрекъснато се ускорява. И всички печелят. Едните изпитват крещящ недостиг на човешки ресурси, особено в по-ниско платените сектори, а другите не знаят какво да правят с прекомерния си излишък от такъв ресурс. Единственият вариант е да си го разменят. В търговията две и две никога не прави четири. Когато дадена сделка е печеливша и за двете страни, резултатът винаги е пет, шест и нагоре…

Богатите държави се нуждаят повече от ниско квалифициран труд за работа, която местните, свикнали с множеството социални придобивки и с високия си жизнен стандарт, традиционно отбягват. За да се поддържа този жизнен стандарт, обаче, някой трябва да върши и черната работа. Развитите икономики не могат да си позволят дългосрочно овакантени места в нито един работещ сектор – било поради възрастовата структура на населението, било поради недостиг на желаещи. Често те закъсват дори за специалисти като лекари (Германия) и инженери (Холандия). Трудовата миграция е единственият процес, който може да реши този проблем. Да заповядат емигрантите!

Съвсем естествено е, че ако спазват своята част от обществения договор, те трябва да имат достъп и до привилегиите на социалната система. Ако могат само едностранно да се възползват от нея, то правилата на самата система е добре да се променят, защото в такъв случай едностранно се възползват и местните, при това – в доста по-голяма степен, заради традиционно лесния си достъп като резиденти и заради численото си превъзходство. Накратко, необходимо е да се затегне контролът и да се подобри ефективността на публичните разходи, а не да се изгонят емигрантите, от което ще загубят всички.

Но какво правят политиците, когато не могат да затегнат контрола и да подобрят ефективността на публичните разходи? Като всички политици по света те измислят някаква „опасност” (за предпочитане външна) и с обещанието, че ще предпазят обществото от нея се кандидатират на избори. Да заповяда политическата пропаганда! Дори ако социалната система е изправена пред неизбежен провал, мандатът е по-къс от евентуално предизвестения й край, така че – какво толкова? Първо измисляш проблема, а после предлагаш и решението! Така работи политическата пропаганда в почти всички държави, а историята сочи, че най-близкият й синоним в тълковния речник са страхът и лъжата. Страхът като мотив да се повярва в лъжата.

Обективно погледнато, всички ще спечелят, ако отидеш да работиш във Великобритания или в някоя по-развита държава от другата страна на континента. Със сигурност няма да зарежеш добре платената си работа тук, за да го направиш. Ще го направиш само, ако си трайно безработен и си подтикнат от бедност. Компенсациите за безработица у нас са нищожни, а броят на работните места не се увеличава. Няма да задълбавам по въпроса кой е виновен за всичко това, но като безработен и беден тук ще си в тежест на себе си и на всички останали. Ако успееш да се интегрираш в чуждата икономика, ще получиш и достъп до социалните й привилегии, ще намалиш броя на безработните у нас с единица и ще внасяш редовно пари по банка в местната икономика, помагайки на сестра ти да си изплати апартамента. Примерно. Ако социалната система на страната-домакин ти позволява да се възползваш от нея едностранно, без да даваш нищо в замяна, нуждаят се от „ремонт” правилата, по които действа, а не естествената ти потребност от храна в стомаха, от покрив над главата и от правото ти на достоен труд като европейски гражданин.

Разширяването на ЕС без съмнение влияе директно върху миграционните потоци и трудовата заетост. Те придобиват нови качествени и количествени изменения. Качествените са свързани с потребността домакините да реформират социалните си системи. Неспособността да го сторят удобно и лесно може да се маскира под евтината полит-пропаганда за заплахата от наплив на „гладни” европейски граждани в страни, които отдавна вече са отворили вратите си за наистина бедстващи в икономическо отношение региони по света.. Предпазните клаузи имат срок поради простата причина, че не решават проблема, а само го отлагат.

Количествените изменения са свързани със способността на икономиките на страните-домакини да посрещнат растящия дебит на миграционните потоци, т.е с въпроса дали наистина имат нужда от него? Само времето, пазарът, търсенето и предлагането могат да отговорят на този въпрос, защото със сигурност няма как да принудиш някого да ти плаща за труд, от който не се нуждае. Разбира се, правото на свободно движение на хора и капитали има общо европейска значимост за успеха на интеграцията и, ако възниква допълнителен въпрос, то той е дали наистина Европа се нуждае от повече Европа или ще се върне назад в икономическото си развитие към сепаратизма и протекционизма? За политиците няма значение това, че не съобщават истината на своите граждани, дори напротив – представят нещото, от което страната им се нуждае, като заплаха. За тях по-важното е да запазят мястото си в елита, а най-прекият път към постигането на тази цел е насаждането на страх като мотиватор да се повярва в лъжата. Далеч по-трудно би било да се проведе реформа на морално остарелите социални системи, пълни вече с пробойни, заради икономическата им непригодност към условията на съвременния глобализиращ се свят. Далеч по-трудно и далеч по-непопулярно.

Английските, немските и, въобще, европейските политици не са нито по-лоши, нито по-добри от българските им колеги, визирайки мотивацията, която ги движи. И точно в това е проблемът. Всъщност, проблем с миграцията няма и, ако възникне такъв, естествените сили на пазара са способни да го преодолеят. Няма как да принудиш домакините да ти плащат за труд, от който не се нуждаят. Нито пък можеш да ги принудиш да ти плащат повече за работа, която друг би свършил по-евтино. Ако вече си там и сте си стиснали ръцете, значи имате нужда един от друг. Това, което политиците не искат да знаете е, че буквално сте за никъде един без друг.

Освен че подобряват структурата на заетостта, конкуренцията на трудовия пазар и житейския минимум, миграционните потоци генерират парични трансфери към страните-донори и повишават цената на труда в тях, плюс жизнения им стандарт, за което допълнително допринася и миграцията на работни места (аутсорсингът). Към всичко това трябва да прибавим и положителните ефекти от миграцията на работните места върху чуждестранните инвестиции, защото паричките, знаете, имат стойност само, когато са в обръщение, а никъде не им се радват повече от там, където ги няма.

Миграцията има своите икономически и социални предимства за всички, въвлечени в нея – както за домакините, така и за донорите. Единствените й врагове са бюрокрацията и политическата пропаганда, основани на разделението и на страха от чуждото, но тези „механизми” в дългосрочен план винаги отстъпват пред желязната логика на пазара. Всички ще спечелят, ако отидеш да работиш в Англия. Векът е 21-ви и процесът се нарича Глобализация. Обратното се наблюдава в страни като Северна Корея и не е точно пример за подражание…

Тихомир Димитров

Източници по темата:

(1) Доклад на Световната банка от 2011 година на тема „Миграция и парични преводи”, vii и 18.

(2) Доклад на Международна организация на труда от 2010 година за световната миграция 

(3) Доклад на Световната банка от 2009 година на тема „Дългосрочна перспектива за трудовата миграция и миграцията на работни места в Близкия Изток и Северна Африка” 

(4) Доклад на GALLUP от 2009 година на тема: „Въздействието на миграцията – разбирания и прозрения. Гласът на Балканите” 

 

март 15, 2013

Тече. Всичко тече…

stairwell spiral - looking over centripetal banisters

Изт: fraudhappens.wordpress.com

Ако непрекъснато правиш едно и също не можеш да очакваш, че ще ти се случи нещо различно…

Всичко тече. Идва и си заминава. Светът се променя. Буквално. Всеки ден. И едновременно с това си остава същият. Един чудесен парадокс, върху който ми се иска да поразсъждавамe. Той има много общо със случващото се в момента у нас и с това, което можем да очакваме от бъдещето.

Да се върнем назад във времето и да разгледаме няколко банални примера:

След Революцията през 1789 година Франция вече не беше същата. Родиха се човешките права. Заговори се за „свобода, равенство и братство“. Монархията беше свалена. Но, едновременно с това, Франция си остана същата. Разчекванията бяха заменени от гилотина, а елитът, макар и нов, продължи да убива несъгласните, докато сам не се превърна в жертва на собствената си кръвожадност. Революцията изяде своите деца. Абсолютният монарх стана от престола, за да може, още преди да е изстинал, на него да седне Робеспиер, а след това и Наполеон. Политически екзекуции, разврват, жестокост, безсмислени войни и пилеене на държавни пари, простолюдие тънещо в нищета – такива бяха обвиненията, заради които монархията загуби своята глава, в буквалния смисъл на думата, но нейните наследници донесоха на Франция още повече от същото…

След Революцията през 1917 година Русия вече не беше същата. Роди се „диктатурата на пролетариата“. Крепостниците станаха „другари“, а собствеността – обща. Монархията беше свалена. Русия се промени. Електрификацията замени газените лампи, каруцата беше заменена от парен локомотив, а плугът – от трактор и комбайн. Започна индустриализацията. Но, едновременно с това, Русия си остана същата – огромна страна, управлявана от тирани. Абсолютният владетел стана от престола, за да може, още преди да е изстинал, на него да седне Ленин, а после и Сталин. Репресиите на царизма бяха заменени от ГУЛАГ, а царските шпиони – от тайната милиция и доносниците на режима.

Няма нужда да ви обяснявам, че същото се случи и в Китай, след падането на хилядолетната империя. Забраненият град си остана забранен…Няма нужда да ви обяснявам, че същото се случва непрекъснато, навсякъде, в продължение на векове, през цялата история на цивилизацията.

Демокрацията е изключение, парадокс, временно явление в човешката история, пише Любен Дилов-син в новия брой на L’Europeo („Дикаторите“), който силно ви препоръчвам. Светът се управлява от тирани. И всеки подтик към свобода е последван от още по-крайна форма на не-свобода. Печелят най-гръмогласните – онези, които викат най-силно в смутните времена. А гласът им се чува, защото те казват на масата онова, което тя иска да чуе. Печелят манипулаторите с най-симпатичните идеи. И после всичко се променя. Безвъзвратно. За да остане същото, каквото беше преди. И каквото винаги е било…

Разбирате ли, човечеството изпробва всички икономически системи, които успя да измисли и тества всички политически режими, които някога са му минавали през главата. Приложи ги на практика. Беше водено от най-добри намерения. Всеки път. И всеки път получаваше едно и също, като резултат – революцията изяждаше своите деца. Демократите се превръщаха в тирани. Терорът отстъпваше място на нов терор, бедността – на оскотяването и нищетата, а неравенството – на нов вид „равенство“.

Това, което се променяше през историята бяха само имената. Наименованията. Термините. След като за малко премахна своя монарх, Англия се сдоби с „лорд-протектор“. Франция замени краля-слънце с император, а Китай смени императора с председател. Селяните в цял свят си останаха заринати до ушите в кал бедняци, които плащат цялата сметка, но получават най-малък дял от преразпределението, а елитът продължи да тъне в разврат и да убива несъгласните. Египет и през 20-ви век се управляваше от фараони, а Иран смени шаха с аятолаха…Но какво значение имат имената? Какво значение има дали политическата диктатура ще бъде заменена от военна, икономическа, религиозна, класова, социалистическа? Освен терминологично?

Религията, държавата, етносът, расата, историческото минало и културното наследство, спецификата на районите, където се случва „промяната“ – всичко това няма никакво значение. Нямат значение епохата и техническите средства, с които си служат народите. Няма значение дали са организирани в родови общини, в племена или в мултинационални империи. Няма значение божеството, на което се кланят. Няма значение напредъкът в науката и в медицината, изяществото в изкуствата също няма никакво значение. Без значение е дали ще прережеш гърлото на инакомислещия с нож или ще му пуснеш атомна бомба…

Говоря за системна грешка, присъща на човечеството, която винаги е била, е и ще си остане симптоматичен проблем. Това, което историята непрекъснато повтаря и преповтаря, са резултатите от симптома. А на мен ми се иска да погледнем малко по-надълбоко и да се съсредоточим върху причините за болестта.

Ако непрекъснато правиш едно и също не можеш да очакваш, че ще ти се случи нещо различно…

Кое е нещото, което никога не се променя, докато всичко останало търпи промяна?

Какво е нещото, което непрекъснато правим, докато очакваме да ни се случи нещо различно?

Нещото, което никога не се променя, докато всичко останало търпи промяна, е човешкото съзнание. Нещото което, което непрекъснато правим, докато очакваме да ни се случи нещо различно, е поверяването на щастието в ръцете на някой друг. Или на нещо друго…Бягството от собствената ни отговорност за него. Но да се върнем към съзнанието:

Човешкото съзнание, поне през последните осем хиляди години, е егоистично. Това значи, че светът винаги е разделен на „свои“, които са готини и на „чужди“, които трябва да бъдат унищожени, поругани, отречени, отхвърлени, премахнати, отписани. Които са виновни за всичко и, от които трябва да се „пазим“. За да не стане както преди…Светът винаги е бил разделен на „добри“ и на „лоши“, а нещото, което винаги е определяло в коя категория ще попадаш не е това, което правиш, мислиш или говориш, нито дори това, в което вярваш, а единствено принадлежността ти към „своите“ или към „чуждите“, т.е към егоизма на съзнанието, чиито девиз е: „ако не си с нас, значи си против нас“. Това изречение е взело няколко милиарда напълно безсмислени жертви. Егоистично съзнание значи, че докато „своето“ е по-важно от „чуждото“, докато съществуват някакви разделителни линии във възприятието, докато битува халюцинацията, че ти си нещо по-различно от квантова миниатюра на Цялото, винаги ще бъдеш престъпник и тиранин, каквато и власт да ти се даде, в каквито и добродетели да се закълнеш, каквато и вяра или идеология да изповядваш. В „Без граници“ Кен Уилбър пише: „прокараш ли разделителна линия в съзнанието, копаеш окоп, в който ще се воюва“. И, замислете се, дори имперските граници са мислени линии в пясъчника на човечеството, жестоко като малко дете – разделители в съзнанието му, за които през хилядолетията се е воювало. За да се защитят „своите“. И да се ликвидират „чуждите“…

Това, което непрекъснато правим, докато очакваме да ни се случи нещо различно, е поверяването на щастието в ръцете на някой друг. Или на нещо друго…Бягството от собствената ни отговорност за него. Кралят вече не ни прави щастливи, да подарим щастието си на лорд-протектор! Короната вече не ни прави щастливи, да я заменим с диктатура на пролетариата! Вождът ще ни направи щастливи! Той е отговорен за нашето щастие! Ние нямаме нищо общо с това. Добре, но вождовете също са продукт на и резултат от егоистичното съзнание. Нещото което, което непрекъснато правим, докато очакваме да ни се случи нещо различно, е поставянето на гърнето с меда в скута на Мечо-пух…и очакването, че лапичките му ще останат сухи…Ние винаги търсим щастието си някъде другаде, в нещо друго, подаряваме го на някой друг, правим все същото. И очакваме промяна.

Промяната в реалността е невъзможна, докато не настъпи промяна в съзнанието:

„Бъди промяната, която искаш да видиш в света“

„Каквото вътре, такова и отвън“

„Каквото повикало, такова се обадило“

„Каквото посееш, това ще пожънеш“

Но промяната в съзнанието е индивидуално занимание. Или по-скоро процес. Естествен процес. Опитаме ли се да я организираме, да я идеологизираме, да я приложим масово, най-много да получим още една „културна революция“ и, след като преброим труповете, да разберем, че отново сме се подхлъзнали в капана на добре познатата, стара заблуда. В хватката на его-ума.

Бидейки същества със свободна воля, страдащи от илюзията за своята идентичност и за линейния характер на времето (тик-такането на часовника не доказва, че има такова), ние практически разполагаме с цялата вечност, за да се самоунищожаваме и възраждаме от пепелта, докато повтаряме един и същ цикъл.

Защото реалността се променя не с течение на времето – историята непрекъснато повтаря своите грешки, а революцията винаги ще изяжда своите деца, не, реалността се променя с изменение на съзнанието. С покачването му на по-високо ниво. Единствената реалност, с която разполагаме, ще разполагаме и винаги сме разполагали, на егоистичното ниво на съзнание, е цикличността. Барабар с илюзията за времето и за собствената ни идентичност. Плюс навика да живеем с миналото и бъдещето, но никога в настоящето. В тази „реалност“ историята непрекъснато повтаря своите грешки, а революцията винаги ще изяжда своите деца…

Промяната, обаче, е въпрос на личен избор. Тя не е колективно занимание, нито някакъв нов вид идеология. Тя просто е. Имаме на разположение цялата „вечност“, за да й се посветим…Всеки един от милиардите жители на планетата трябва сам да реши, че иска да се изкачи едно стъпало по-нагоре в духовното си развитие. Че иска щастието си обратно, заедно с отговорността…

Тихомир Димитров

Подобни статии:

Цената на Егото

Вълшебната пръчица е във ваши ръце

Криворазбраната духовност

Да се събудиш

Светът не се нуждае от ремонт

Удобни ли са ти патериците?

Моето малко гениално откритие!

Творци на собствената реалност

февруари 21, 2013

Зарежете политическата реторика!

xns

Изт: mmawere.com

Не бива да очакваш да ти се случва нещо различно, докато непрекъснато правиш едно и също…

Младите репортерки, които сега отразяват протеста по улиците са родени, когато родителите им са протестирали на площада през 90-та.

Аз бях дете, когато мръзнех по барикадите през 96-та.

Родителите ми остаряха, в косите на връстниците ми вече се появяват бели косми, наближаваме 40-те, а „децата на демокрацията” вече не са деца, те самите се превърнаха в родители. Едно поколение мина и си замина в сянката на политическата реторика…

Резултатите от нея са налице: заемаме последното място по жизнен стандарт в Европа. И го заемаме перманентно – нещо необяснимо за липсата на войни, кървави преврати, някакви по-сериозни бедствия или други форсмажорни обстоятелства. Всъщност, необяснимо е и за самата политическа реторика.

А нещата са доста елементарни:

Икономиката на страната има един основен проблем и той е повсеместната корупция. Тя изкривява пазарните механизми, унищожава конкуренцията, монополизира достъпа до ресурси и създава среда, в която „интересите на малкия и среден бизнес”, за които политическите реторици толкова много обичат да говорят, остават затворени между страниците на техните доклади.

Управлението на страната има един основен проблем и той е липсата на прозрачност, отчетност и граждански контрол върху публичните разходи.

Всичко това трудно ще го замажем с добрата стара политическа реторика.

Политическата реторика в момента спори дали много или малко е направило правителството в оставка. Съгласен съм, че то е направило много…козметични операции на един терминално болен пациент. Тоест, дрипльовците вече си имат магистрали. Имат си и метро. Не като да е някакво постижение за Европа в началото на 21-ви век, но ние сме си дрипльовци още от 90-те. Сон шанжмон. Точка по въпроса. Цялото това време го загубихме в политическа реторика, докато икономическите реалности, които тя прикриваше бяха други: корупция като правило, а не като изключение и пълна непрозрачност в управлението, плюс липса на всякакъв граждански контрол.

Политическата реторика отвлича вниманието на масите от краденето на техните собствени пари, но все някога идва моментът, в който сметката трябва да се плати. Все някога идва моментът, в който, докато говорим за успехите в бъдеще време, проблемите изведнъж се явяват в минало време. И някой спешно трябва да плати натрупалата се сметка в ресторанта.

Този някой се оказа премиерът, който побърза да си подаде оставката, т.е стана, избърса се и излезе от ресторанта. Не казвам, че цялата сметка е натрупана от него. Но срещите между политическата реторика и корупционната практика винаги завършват с оставки. Така е, заради невъзможността с политическа реторика да се реши какъвто и да е практически, в т.ч. и корупционен, проблем. Не може да очакваш да ти се случи нещо различно, докато непрекъснато правиш едно и също. А когато стане дума за пари, най-лесното е да избягаш…

За съжаление, с оставката си правителството категорично показа, че не е готово да напусне полето на политическата реторика и да се заеме с корупционната практика в страната. За съжаление, остават и съмненията, че правителството няколко години е целувало крадците под опашката, защото, когато най-после се наложи да ги ритне там, подви своята собствена опашка и избяга…капитанът напусна първи потъващия си кораб…Причините може и да са заварени, обаче фактът с капитанската евакуация си остава факт.

Останаха и козметичните операции на терминално болния пациент, но неговото състояние непрекъснато се влошава. Още политическа реторика в бъдеще  ще означава още корупционна практика в настоящия момент…докато косите и на нашите деца побелеят. Не съм сигурен, обаче, че „пациентът” до тогава ще издържи.

Протестиращите имат най-разнопосочни искания, но те могат да се обединят в едно:

Зарежете политическата реторика!

Чудесно е, че имаме плурализъм, разделение на властите, многопартиен парламент и демокрация, все пак са за предпочитане пред диктатурата, но когато не са в състояние да решават практическите проблеми, значи трябва да се променят. Не унищожат, забележете, а променят!

Има само една тема, която интересува сегашния партиен модел и тя е следващите избори. Запазването на този модел ще потопи и следващото поколение в политическата реторика. До пълното разграбване на собствеността, разпадането на държавността, разбягването на българите по всички краища на планетата и края на 1400 годишната им история като хора, умеещи да живеят в сложно организирана група, каквато е нацията.

Разбира се, национализмът не е решение, защото той винаги мирише на насилие, а спомните от средата на 20-ти век все още не са избледнели. Пък и той самият е удавен в политическата реторика…

Нещо трябва да се промени. Проблемът бил, че не се знаело какво точно е това нещо. Поредното доказателство, че политическата реторика е излишна, се състои в нейното абсолютно незнание…по въпроса какво точно да се промени.

Знае се и още как!

Има точно три неща, които, чисто практически, могат да се направят:
1/ Анти-корупционна практика (вместо теория), 2/ Граждански контрол върху публичните ресурси и 3/ Гражданско самоуправление.

Това, което винаги е спирало анти-корупционната практика е била липсата на политическа воля. Сега тя е заменена от гражданската воля, т.е нищо не пречи на институциите да си свършат работата, задължени директно от суверена. И, ако в момента се окажат неспособни да го направят, то тогава хората по върховете им трябва да бъдат сменяни до тогава, докато разследване, съд и прокуратура не проработят за всички и в раирани дрехи започнат да се озовават не само крадците на кокошки, а и крадците на цели предприятия…

Това, което винаги е спирало гражданския контрол върху публичните ресурси е била липсата на възможност принципалът на тези ресурси, т.е суверенът, да наблюдава харченето на собствените му пари. Да заповядат технологиите! Всяка стотинка, всеки договор, всяка обществена поръчка, концесия и приватизационна сделка може и трябва да бъде разгласявана в интернет. В масата си обществото не е достатъчно компетентно, но има експерти, които с удоволствие ще им ги разяснят. Сега експертите няма какво точно да разясняват, защото договорите са скрити. Документите, които не са унищожени, задължително трябва да минат през скенера. И миналите, и настоящите, и бъдещите такива. По подписите в тези документи ще се разбере „кой кум, кой сват и кой на булката брат”, т.е крадците ще бъдат разобличени, а с тях ще се постъпи така, както винаги се е постъпвало с всеки крадец – конфискува му се откраднатото, глобява се и си понася предвиденото от закона наказание.

Виж, последното вече е малко по-трудно: става дума за гражданското самоуправление като алтернатива на партийно-политическото такова, т.е на политическата реторика. Трудно, но не и невъзможно е моделът да се промени. Начините не са един, а много. Дали ще е форма на пряка демокрация, дали ще са мажоритарни вотове с възможност за отзоваване на представителите от хората, които са ги избрали, дали ще е експертно управление на местно и национално ниво, дали ще са промени в Конституцията, нека общественият консенсус да реши. Предимството е, че вече знаем какво точно не ни трябва, а то е политическата реторика.

Зарежете политическата реторика!

Сега сигурно някой ще каже, че „нека общественият консенсус да реши” е синоним на политическата реторика. Еми не е! Пише обществения, а не политическия консенсус. Има само една тема, която интересува политическия консенсус и това са следващите избори. За да потопи и следващото поколение в сянката на политическата риторика.

Зарежете политическата реторика!

Тя е необходима само на няколко стотин депутати в парламента, на техните „клиенти” и на няколко хиляди журналисти и политолози, за да си оправдаят заплатите, но на останалите 7 милиона души, които плащат за цялото шоу с личните си пари, тя вече не е необходима. Нито на останалите 3 милиона души в чужбина, които по обективни причини спряха да го правят…

Зарежете политическата реторика!

Заменете я с: 1/ Анти-корупционна практика, 2/ Граждански контрол върху публичните ресурси и 3/ Гражданско самоуправление

Как?

Нека общественият консенсус да реши. Не политическият, който се интересува само от избори, а общественият.

Имаме интернет, все пак…

Тихомир Димитров

януари 24, 2013

Ресурсите са ограничени?

qeth

Изт: rainharvest.co.za

Докато един милиард се бори със затлъстяването, пет милиарда не могат да решат проблема си с изхранването.  

„Ресурсите са ограничени” – това е първото, на което те учат в икономическия – популярна заблуда, целяща да прикрие факта, че ресурсите, всъщност, не са ограничени – те просто са некачествено разпределени.

А когато науката няма отговор на въпроса как да се поправи това:

докато един милиард се бори със затлъстяването, пет милиарда не могат да решат проблема си с изхранването,

тя просто отсича: „ресурсите са  ограничени”! И се опитва да го докаже.

Природата е по-умна от нас. Погрижила се е за всичко. Ресурсите няма как да са ограничени. Бъдете сигурни, че както за всяко дърво, стръкче трева или птица в гората има предостатъчно ресурси, така и за всеки човек, родил се на тази планета, има предварително подсигурени ресурси не само, за да оцелява, но и да се развива и да преуспява.

Обаче хората имат своя ум и свободната си воля, резултатите от които също са изцяло техни. Те предпочитат да преуспяват на чужд гръб и за чужда сметка. Това ги отдалечава от естественото състояние на нещата, където изобилието е природен закон, а ресурсите никога не са ограничени.

Чувал съм, че земята може да изхрани не седем, а 20 милиарда души, стига всичките тези хора да не са слепи егоисти, загрижени единствено за собствения си задник. Помислете: ако един проблем е далеч от вас, той практически не ви интересува.

Ресурсите не са ограничени. Те просто са некачествено разпределени.

Ето, например, обществото харчи прекалено много за политики, а единственото, което интересува политиците е подготовката за следващите избори. Говоря по принцип, не само за България. Едва ли има политик в демократична държава, който да не се интересува от следващите избори и те да не са приоритет първи в работната му програма.

Тоест, възможността елита да запази своя статус в обществото е основното, което интересува елита, но това интересува слабо обществото, заето единствено със своето оцеляване.

Въпреки всичко, борбата на елита да остане в елита окупира цялото обществено съзнание (чрез масмедиите) и голяма част от обществените ресурси. Ще се съгласите с максимата, че „хората гласуват със своите хладилници”. Когато хладилникът ви е пълен, вие практически не се интересувате от това кой управлява. Когато един проблем е далеч от вас, той просто не ви интересува. Е, вашите проблеми са далеч от елита.  

Освен за политики, ние харчим прекалено много средства и за отбрана. Отново говоря за съвременното общество по принцип, а не конкретно за България. Тоест, лишаваме се от ресурси, които правят изобилието възможно, за да поддържаме възможността, ако се наложи, да се избием като диваци.

А бихме могли да отделяме тези средства за образование, което ще смекчи разликите между бедни и богати; ще даде равен шанс и на повече хора; бихме могли да ги инвестираме в медицина и в наука, вместо в политики и в отбрана. Бихме могли да отклоним колосални ресурси от хората, загрижени за нашето самоунищожение, към хората, заети с нашия просперитет: учените, лекарите, откривателите, инженерите, конструкторите, учителите, преподавателите, детегледачите, въобще хората, които не само правят живота удобен, но и съвременната цивилизация възможна, като такава.

Ресурсите не са ограничени, те просто са некачествено разпределени.

Дупката между бедни и богати непрекъснато расте, все по-голяма пропаст зее между страните с различен стандарт, както и между отделните прослойки вътре в тях. Доминиращата средна класа е сладък спомен от 80-те. Масите и елитът днес живеят в светове, които се раздалечават. Но не бързайте да обвинявате елита за всичките си беди. Вие се интересувате от неговите проблеми точно толкова, колкото и той – от вашите.

Илюзията, че „ресурсите са ограничени” е заблуда, която произтича НЕ от обществения строй или от епохата, в които живеем, а от човешкото съзнание. Описаните по-горе процеси имат общочовешки, глобален, симптоматичен характер. Те не са от вчера.

Всъщност, ресурсите не могат да бъдат ограничени в изобилната и саморегулираща се среда, в която живеем. Ограничено е само човешкото съзнание. Заради умствената служба на егоизма в продължение на хилядолетия, ние сме се провалили дори в най-елементарната задача: да изчислим правилно ресурсите, които по дефолт са преизобилни и да разпределим благата така, че да има за всички. По много. Дори компютрите не успяха да ни помогнат в това отношение.

Умствената служба на егоизма” може да прозвучи като някаква абстракция, но Екхард Толе дава точен пример за това как, всъщност, целият ни живот е подчинен и, де факто, зависи от умствената служба на егоизма. Перифразирам свободно:

Ако прочетете във вестника, че във вашия град снощи някой е откраднал кола, вие сигурно ще си кажете: „Ей, лоши хора се навъдиха на този свят! Но коли се крадат всеки ден, какво да се прави!” и, като цяло, ще подминете новината с безразличие. Но, ако прочетете във вестника, че някой снощи е откраднал ВАШАТА кола, емоционалната реакция на този скучен вестникарски материал ще е ДОСТА различна. Колко много енергия и мъка има само в думичката „мой”!

Егоизмът, с произтичащите от него психически нагласи, е причината да вярваме в очевАдно неверни заблуди като „ресурсите са ограничени”.

Защо да са очевАдно неверни? Ами, идете в гората и потърсете недостига там. Или се загледайте в Космоса. Не само, че не виждате ограничения, но не му се вижда и краят. Е, ние сме само една от точките в безкрая. Седим си на нея и мислим, че ресурсите са ограничени. Те просто са некачествено разпределени. Всяко дърво, всяко стръкче трева, всяко живо същество в гората си има своето място под слънцето, плюс огромно изобилие от светлина, вода и хранителни ресурси, за да се развива. Дори пустинята е изобилна в своя пясъчен разкош, макар там природата да изразява своето изобилие по съвсем различен начин.

Това, което се опитвам да кажа е, че мизерията, оскъдицата и недостигът не са естественото състояние на нещата. Колосалното изобилие е тяхното естествено състояние. САМО УМЪТ и то – в егоистичния си уклон – може да лиши своя притежател от това изобилие.

Което не превръща ума в нещо лошо, напротив – той е инструмент, прецизен като скалпела, с който все още не сме свикнали да боравим, защото ни липсва достатъчно еволюционен опит като мислещи същества. Осем хиляди години повтаряне на едни и същи грешки не е точно „достатъчен еволюционен опит” и няма нищо общо с „мислещите същества”. Единствената промяна от древен Египет до сега е, че скалпелът е станал по-остър. Но продължава да е в ръцете на деца.

Човечеството не е излязло от своето детство, а децата, както знаете, могат да са удивително жестоки към себе си и към по-слабите: мравчици, буболечици разни, правили сте хербарий…

Човечеството не е постигнало дори половината от своята зрялост, нито каквато и да било самостоятелност, типична за юношата, започнал да изкарва собствени пари като разносвач на вестници.

Човечеството дори не е отбито от гърдата на своята майка – ако утре петролът свърши, ние ще се избием като диваци.

Същото това човечество вярва в заблудата, че ресурсите са ограничени.

А огромната, интелигентна вселена, дори само с мащабното си присъствие и с чудовищното си разнообразие от форми, непрекъснато му подсказва, показва и доказва, че това не е точно така.

Там, където липсват същества, натоварени с човешки мозък и с произтичащия от него егоизъм, всички ресурси са неограничени. Дори в сърцето на най-неплодородната пустиня и на дъното на най-дълбокия океан живеят същества, които получават достатъчно изобилие от ресурси, необходими им, за да се приспособяват и да успяват, а в бляскавите ни градове има хора, които са по-гладни дори от плъховете.

Разделението създава недоимък. То е водещата мотивация на егоистичния ум. Единството създава излишък.

Природата е единна във всичките й форми и, освен това, тя е разумна, тоест – погрижила се е за всичко – предварително е осигурила повече от достатъчно за оцеляването и приспособяването на всеки вид и на всеки отделен индивид от него.

Само хората, обаче, са вид, надарен с разум, чийто капацитет му идва малко в повече (още едно доказателство за изобилието) и, който, поради страх от непознатото, предпочита да го остави неизползван.

Страхът на ума, вкопчен в оцеляването си за чужда сметка, противоречи на естественото състояние на нещата и на естественото правило за всеобщото изобилие. Когато реката напоява плодородна равнина, тя не е ощетена от това. Когато слънцето дарява всичко живо с топлина и светлина, то не е ощетено от това. Когато дърветата произвеждат кислород, те не са ощетени от това. Те просто дишат. Единствено глупакът може да несече източника си на кислород и да го превърне в мебели. Всички губят от преуспяването на чужд гръб. Такъв „успех“ винаги е нетраен. Той има лошия навик да се компенсира. А негов родител е страхът.

Единствено страхът избира да живее в среда, където „ресурсите са ограничени“. Ние не само избираме да живеем в такава среда, ние непрекъснато я създаваме!

Няма да ви предложа решение. Не мога да компенсирам с няколко реда текст липсващите хилядолетия в еволюцията на човечеството като единно, мислещо същество. Надявам се, че тази еволюция тепърва предстои, защото единствената й алтернативата ви е ясна.

Мога да повдигна само булото на още една от популярните заблуди, преподавана дори в университета – заблудата, че „ресурсите са ограничени”. Именно тя създава страх, който ни кара да се вкопчваме в оцеляването и да вярваме, че то е възможно само, когато е за чужда сметка.

Подобна статия: „Цената на егото”.

Предстоят още заблуди. Stay tuned…

Тихомир Димитров

май 22, 2012

Никой не иска да умре от бавна, мъчителна смърт

Само едно от изброените е обективна, лесно доказуема истина. Другите са чисти хипотези. Моля, посочете обективната истина. Имате право само на един верен отговор:

А) Никой не иска да бъде отровен и да умре от бавна, мъчителна смърт;

Б) Опитват се да превърнат БГ в сметище за радиоактивни отпадъци;

В) БГ е изостанала страна, затова ВСИЧКИ са корумпирани;

Г) Под „всички” разбирай: политици, геолози, учени, граждани, еколози, всички;

Д) Хората са перфектно информирани за проблема с шистовия газ;

Е) Частният капитал от други страни е загрижен за екологията на България;

Правилният отговор, като в малоумна SMS игра, е А. Другото са хипотези. Може да се окажат верни, може и да не се, ама се нуждаят от доказване.

Докато сигурността на факта, че никой, ама НИКОЙ не иска да бъде отровен и да умре от бавна, мъчителна смърт, ви предизвиквам да го проверявате колкото си щете: интервюта ли ще събирате, анкети ли ще организирате, рушвети ли ще предлагате, НИКОЙ НЕ ИСКА ДА БЪДЕ ОТРОВЕН И ДА УМРЕ ОТ БАВНА, МЪЧИТЕЛНА СМЪРТ.

Този резултат ще ви се набива отново и отново в очите.

Защото никой не иска да умре от бавна и мъчителна смърт. Това е въпросът, по който никога няма да се разберем. Дори с мега толерантен човек е трудно да се разбереш той да умре от бавна и мъчителна смърт. А тук не сме най-толерантните хора. Да не говоря за „мега“.  Другото е въпрос на политика, на адвокати, на лобизъм, на скрити сделки, на корпоративна пропаганда (интересно, вярва ли някой още в такива неща?), на лъжа срещу самия себе си (интересно, може ли ги някой още тези неща?). И така нататък…

Тоест, въпросът е съвсем елементарен. Хипотезите са сложни и са много, обаче НИКОЙ не иска да бъде отровен и да умре от бавна, мъчителна смърт.

Пиша това в деня, в който едно земетресение и един протест срещу дейности на „човешкия гений”, които евентуално се преполага, че хипотетично могат да предизвикват трусове в земните нерда, особено в сеизмични райони, каквато е цялата държава, съвпадат.

Има ли симовлизъм, има ли връзка между двете?

Преценете сами.

Аз не виждам нито връзка, нито символизъм.

Но виждам една обективна, лесно доказуема истина, която много трудно ще се опровергае:

НИКОЙ не иска да бъде отровен и да умре от бавна, мъчителна смърт.

Или да лиши децата си от бъдеще.

Или да трансформира плодородната си земя в радиоактивно бунище.

Това е въпрос, по който няма да успеем да се разберем.

Колкото и да са упорити хората, които вярват в обратното.

Слънцето ще изгрява от Изток.

Никой не иска да бъде отровен и да умре от бавна, мъчителна смърт.

Или да лиши децата си от бъдеще.

Или да трансформира плодородната си земя в бунище.

В каквото и да било бунище.

А, да:

И всички имаме нет…

Сбъркали сте епохата.

Тихомир Димитров

ноември 13, 2008

Още един аргумент против „кризата“

източник: Wikimedia

В предишната статия се опитах да обясня, че страхът предизвиква криза, а не кризата – страх. Лошо ми става като чуя / прочета / видя журналисти и водещи без абсолютно никакъв икономически опит или знания да се тръшкат и да ми обясняват колко лошо нещо е финансовата криза (дори взеха да я наричат „финансово-икономическа“, тяхната сметка), какви беди ни очакват тепърва и как много хора „щели да обеднеят“, което „увеличавало недоволството“.

Лошо ми става, защото именно вие го предизвиквате всичко това, уважаеми колеги журналисти. Винаги съм се отнасял подозрително към масовите медийни кампании, които подтикват към колективна истерия. Това е защото съм свободомислещ индивид. Не харесвах истерията около кампанията на Обама, не харесвам и истерията около „финансовата криза“. Имат твърде много общо с политическата пропаганда от едно време.

Във финансовия сектор не се произвежда никакъв реален продукт, там се търгува с обещания, с „доверие на инвеститорите“ и с „виртуални пари“. Прелива се от пусто в празно и цялата тази работа няма нищо общо с реалната икономика, освен песимизма, разбира се. Песимизмът, наливан от медиите, мотивира хората в реалния сектор да предприемат неразумни действия, които пренасят кризата и в други области на икономическия живот.

Превръщат кризата във „финансово-икономическа“, а някой някъде печели адски много кинти от всичко това. Като резултат светът, дори в либерална Америка, взе да завива наляво.

Айде по-спокойно, моля!

Новият ми аргумент против „кризата“ е, че в Америка и в България думичката „криза“ се чете и разбира по различен начин. За богатите американци „криза“ или „рецесия“ означава „забавяне на растежа“, с други думи: ще продължаваме да ставаме още по-богати, но с по-бавни тъмпове. За българина „криза“ е споменът от мрачната зима на 96/97-ма, когато пенсиите бяха два долара, банковата система рухна, нямаше цигари по магазините и хората излязоха по улиците, за да свалят властта.

Истината, както винаги, е някъде по средата – златната икономическа среда, към която се стреми целият свят в момента. Проблем в страните с най-висок жизнен стандарт наистина има и той е, че те ще трябва да се лишат от част от благосъстоянието си и да слязат до „златната среда“, отговаряща на реалната производителност на труда им, както и на реалната стойност на благата, които потребяват. Ще ме извинявате, ама не е нормално един механик да получава 3000 евро на месец, да има два месеца платен отпуск в годината, безплатно здравеопазване и образование, да прекарва почивките си в екзотични курорти по цял свят и всичко това срещу осем часов нискоквалифициран труд на ден.

В България нито жизненият стандарт, нито заплащането на труда, нито цените имат нещо общо с реалността. Ние тепърва ще се „изкачваме“ до въпросната златна среда, пък ако ще и с по-бавни темпове. Намираме се много под нея в момента. Нагледен ефект от отрезвяващия пазарен реализъм е, че „балонът“ на надценените стоки и услуги се спука. Не е нормално  в страна с 500 лв. средна месечна заплата един квадратен метър жилищна площ да се търгува за 2000 евро.

Логическо следствие от всичко това е, че подценените блага (сред които и трудът) тепърва ще поскъпват, стига производителността им да продължава да расте.

Така че стига глупости, ами се залавяйте за работа!

Тихомир Димитров

Следваща страница »