Писателският блог на Тишо

февруари 12, 2008

Изкуство в бизнеса или бизнес в изкуството?

Filed under: ЗЛОБОДНЕВНО — asktisho @ 2:52 am
Tags: , , ,

Човек трябва да се научи да живее като артист. Защото животът е сложно изкуство, в което има много бизнес. Душата ми винаги е била идеологически разполовена между бизнеса и изкуството. Трудно ми е да си избера кое усещане ме кара да се чувствам по-щастлив. Дали това е гордостта от успешно сключената сделка, радостта, че си надхитрил някого, за да спечелиш повече, убеждението, че държиш контрола при водене на преговори, че се занимаваш със сериозни неща, от които зависят съдбите на други хора, властта да изкарваш пари…. или разкошното удоволствие да разказваш истории –  пред приятели или сам, потопен в синята светлина на монитора, късно нощем. Трак-трак-трак. Да потънеш в творчески унес и съзнанието ти да отсъства в продължение на часове. После да се събудиш и да разбереш, че си жаден, гладен, уморен и, че ти се спи. Да възвърнеш сетивата си. И, когато на другия ден прочетеш какво си написал, да имаш чувството, че го е писал някой друг, вместо теб.

Обичам да разказвам истории. Умея да разказвам истории. Имам чувството, че съм роден, за да разказвам истории. И….разказвам истории. Благодаря ти, че пътуваш заедно с мен по дългия ми път и, че сега четеш тази история, защото моите разкази нямаше да имат смисъл без хората, които ги четат.

Но раздвоението си остава. Все още не съм решил. Везните се накланят опасно ту на едната , ту на другата страна. На моменти ми трябва съвсем мъничко, за да сложа и аз бялата риза с вратовръзката и да се заселя в някоя от красивите офисни сгради, покрай които минавам нощем с колата, докато просто шофирам, за да остана насаме с мислите си. Мога да го направя. Сдобих се с нужното образование за целта, имам и нужния опит. Всъщност, имам доста опит.  Мога да инвестирам въображението, интелекта, богатия си речник и способността си да говоря убедително във всяка дейност. Или както казва един мой познат: „Тихомире, с голямата си уста можеш да продаваш коли, сгради, софтуер, хапчета за удължаване на пениса и дори лайна в канализацията можеш да продаваш”. Вярвам, че е така, колкото и самохвално да звучи, но ще ми липсва самотата на празните булеварди нощем. Чувството да си различен. Абсолютната свобода ще ми липсва. И синята светлина на монитора. Ще ми липсват пътуванията до онзи свят, който е плод на собственото ми въображение. Защото тогава просто няма да имам време. От духовен аристократ ще се превърна в презадоволен еснаф.

Проклятието на твореца е, че се пристрастява към своето изкуство. Замислял съм се дали да не захвърля всички ежедневни грижи,  дали да не се затворя някъде и само да пиша, да пиша, да пиша…Да имам време за писане, тъй като в момента рядко откривам такова. А не съм нито духовен аристократ, нито презадоволен еснаф. Душата ми е раздвоена. Но мисълта за принудителната бедност и за отчуждението, които ще последват, ме плаши. Аз не искам да съм беден. Нито самотен. Нуждая се от хората около мен, нуждая се от тях ежедневно. И ме дразни мисълта, че с голямата си уста мога да продавам дори л–а в канализацията, а трябва да се лиша от всички земни блага, за да мога да си доставя удоволствието да творя.

И понеже не мога да избера, реших, че в бизнеса трябва да се действа с размах, като в изкуството, а изкуството трябва се прави като бизнес – последователно и с добро планиране.

Има толкова много начини да бъдеш артист на бойното поле на търговията. Толкова много прекрасни начини. Единственото, което се изисква от теб, е да бъдеш различен от останалите и да бягаш от масовите практики. Брендингът, мърчандайзингът, имидж-мейкингът, стремежът към корпоративна идентичност и всички онези „модерни” английски думички тъкмо към това се стремят – да изпъкнеш от стадото. Да бъдеш забелязан. Да ти се обърне внимание. Като всеки артист. О да, има много изкуство в бизнеса.

И много бизнес в изкуството. Отблъскват ме неразбраните творци с техните луди идеи. Трябва да твориш популярни идеи, за да бъдеш „разбран” творец. И да ти идват отвътре, а не да си ги смучеш от пръстите. Трябва да  си честен най-вече пред себе си, след това пред твоята аудитория (както аз в момента съм честен пред теб, дори без да те познавам), трябва да не ти пука и не на последно място – трябва да си вярваш.

Всички тези качества са доста полезни в търговските отношения. Там се ценят лоялността, постоянството, трудолюбието и таланта. Но, за да правиш бизнес в изкуството, трябва да инвестираш в него. Защото, ако ме гледаш от всеки билборд по Цариградско, книгата (театърът, филмът) ти ще се продават в огромен тираж, независимо какво си наблъскал вътре. Ако инвестираш сто лева в един културен продукт, десет лева трябва да отидат за създаване и разпространение на продукта, а деветдесет – за маркетинг, реклама и PR. Ето така се прави бизнес в изкуството. С размах. Ще поживеем и ще видим…

Тихомир Димитров

ноември 5, 2007

Second Life. Матрицата в матрицата набира скорост. О, Боже!

Powered by: www.reperes-secondlife.com

Second Life е триизмерен виртуален свят изцяло построен и притежаван от своите обитатели. Откакто отвори врати за широката публика през 2003, той се разви експлозивно и днес е населяван от  7 043 037 души от цял свят.
От момента, в който влезете в Света ще откриете огромен дигитален континент, изобилстващ от хора, забавления, преживявания и възможности. След като се поогледате наоколо, може и да намерите  перфектния парцел земя, върху който да построите своя дом или да изградите своя бизнес.
Ще бъдете заобградени от творенията на другите резиденти. И тъй като резидентите запазват авторски права върху дигиталните си творения, те могат да ги купуват, продават или търгуват с останалите резиденти.
Пазарът в момента обслужва милиони долари месечни транзакции. Линден доларът се обменя срещу американски долар на няколко процъфтяващи Линдън долар борси.
Добре дошли в Second Life. Очакваме с нетърпение да ви видим във виртуалния свят.”

Директен превод от http://secondlife.com/whatis/

Братята Уашовски забогатяха от една доходоносна златна нишка. Те успяха по ефектен и приятен за окото начин да ни накарат да повярваме в наглед революционната идея, че всички живеем в един „измислен” свят и, че в едната матрица има друга матрица и така нататък…Все едно с камера да снимаш образа си в огледалото. Появяват се безброй паралелни светове, в които един човек снима друг, държащ камера, в някакво огледало, който снима друг с камера в друго огледало, който снима трети и така до плюс безкрайност…За миг ми мина еретичната мисъл дали да не се регистрирам в Second Life, но в момента, в който  се изправих пред избора: Confirm your registration: Yes / No нещо силно ме подпря под лъжичката  и се почувствах като Нео, на който са му предложили да избира между синьото и червеното хапче. И се отказах. Избрах реалността, с нейните задръствания, несъвършени хора, с нейния тежък махмурлук и жестоки несполуки. Защото са истински. Какво съм изпуснал можеш да провериш от  Introduction to Second Life в YouTube. 

Всичко това ми наподобява тъжната обреченост на холограмното момиченце от Rezident Evil, което с дигитален глас заявява на присъстващите: “You are all going to die down here”. Въпросното филмче разкрива невероятните способности на паралелната действителност. Освен да вкарваш и да изкарваш истински долари, се оказва, че там можеш да правиш всичко, каквото ти дойде на ума. Насърчават се изобретателността, креативността и предприемчивостта. Студентите по архитектура проектират своите сгради в Second Life и тестват тяхната функционалност, преди да продадат проектите в реалния живот, разни хора снимат и патентоват филми за живота си в паралелната действителност, университетски преподаватели водят лекции и дори изпитват студенти в Second Life, а университетските радия излъчват на живо, в живия живот, случващото се из академичната общност ТАМ. Компаниите използват Second  Life, за да тестват маркетинговите си стратегии, преди да ги приложат на практика, известни музиканти и шоузвезди от ранга на U2 си организират концерти с милиони фенове в паралелената действителност.

Плаши ме не толкова съществуването на Second Life с неговата все още наивна и елементарна графика, колкото незичерпаемият потенциал, който виждам зад всичко, което се случва сега. Не искам да си представя как ще изглежда Second Life след 30 години, честно! Преди седем години, когато за пръв път гледах „Матрицата” изобщо не предполагах, че толкова скоро ще ми се наложи да избирам между синьото и червеното хапче. The future is now. And the end is near. 

Тихомир Димитров