Писателският блог на Тишо

февруари 21, 2017

Необходимостта от личен суверенитет

dbsdgbdb

Изт: Evernym

Живеем във времена, в които всички и всичко около нас по всякакъв начин се стреми да притежава част от душата ни. Или направо цялата. Няма нужда да сключваш сделки с Дявола, това е толкова старомодно! Достатъчно е само да влезеш в някоя секта, да бъдеш част от догматичната йерархия на някоя религия, да станеш член на политическа партия или просто отдаден фен на футболен отбор / рок звезда / известен писател.

И вече си изгубил личния си суверенитет.

Изпитвам огромно съмнение към „ценностите“, особено когато ми ги пробутват наготово. Ценност може да е за друг или за някакви хора от миналото, но едно нещо ще се превърне в ценност за теб тогава, когато докаже своята полезност в и без това краткия ти живот…

Личният суверенитет не означава да страниш от всички идеи, масови течения или от обществения морал на епохата per se, а да ги правиш съвместими – по начин, който няма реплика у друго човешко същество на тази планета. Само така ще запазиш душата си цяла.

Звучи отвлечено, знам, затова ще дам няколко примера:

Да вземем политиката. Тук трябва да се определиш като „ляв“ или „десен“ най-малкото, а направиш ли външното свой вътрешен критерий, губиш всякакъв личен суверенитет, т.е свободата да избираш. Първо, човек има правото да си мени мнението, при това – често. В турболентния свят, в който живеем, обратното би било сенилно. Примерно, аз харесвам странна комбинация от леви идеи и десни убеждения – тире – политики, чието съдържание непрекъснато се мени. По дяволите, та дори прителите ми се менят през годините, какво да говорим за политическите убеждения? Всичко това прави невъзможно причисляването ми към дефинирана политически организация. Ще кажете: ама те също се променят. Идеите и платформите еволюират. Да, обаче го правят 300 пъти по-бавно от амалгамата на вътрешни ценности и нагласи, а над тях стои само един господар – необходимостта от личен суверенитет.

Да вземем религията. Аз съм вярващ в Бога човек, но не и религиозен. Канонизмът е несъвместим с личния ми суверенитет, защото е неизменен. Виждам симпатичното във всяка религия, ценя дълбоко морала, който носи през вековете, но виждам и симптоматичното, тоест гнилото: Деформациите. Отклоняването от първоначалната добра идея. Манипулацията. Йерархията. Нездравият „брак“ с властта и силните на деня ми вади очите. Накратко, съзирам Подчинението. Според мен Бог е прекалено разнообразен, за да бъде подчинен на една единствена догматична идея. Дори да приемем, че съществува съвършената религия, която побира всички гениални идеи, тя мигновено унищожава необходимостта от личен суверенитет с претенцията, че останалите религии са несъвършени (в най-добрия случай) или погрешни (в най-лошия).

Да вземем изкуството. Възможно ли е да харесваш просташка, дебилна поезия или проза, дори да пишеш такава и в същото време да си „интелектуалец“? Всички, които отговарят с „НЕ“ на този въпрос влизат в директен конфликт с необходимостта от личен суверенитет, който е повсеместен – не се ограничава само до религия, изкуство и политика, а до светоусещането, като цяло. Направете си аналогия с водата – личният суверенитет се мени като водата и е също толкова упорит, в своето постоянство, като нея… Отговорете си сами на следните въпроси: Възможно ли е да харесваш класика, хип-хоп и чалга едновременно? Възможно ли е да ядеш свинска пържола с шоколад?

Да вземем семейството. Възможно ли е да обичаш децата, да комуникираш чудесно с тях, но да не желаеш ти самият да се превръщаш в родител? Възможно ли е утре да промениш мнението си по този въпрос? А възможно ли е хората, които до вчера са те наричали „егоист“, от утре да започнат да те наричат „алтруист“ заради изборите, които правиш? И, ако да, ти по-различен ли си станал? Не си ли все същият човек?

Да вземем парите. Щедростта е тяхно смислено проявление. Защото човек е богат само, когато дава. Парите съществуват, за да пътуват от човек на човек, а не да стоят заключени в сейфове. Всеки икономист ще ви каже, че инвестираният или похарчен лев е по-добър от спестения. С някои малки изключения. Всички говорят за инфлацията като за „мишка“ в „хамбара“, където трупаш „зърното“. Парите трябва да се движат. И един от най-човеколюбивите начини това да става е чрез благотворителността. Ето още интересни въпроси: Възможно ли е да напсуваш наркоманчето, което ти иска левче на автогарата и после да отидеш в близката банка, за да преведеш трицифрена сума на благотворителна кауза? Какъв човек си ти тогава? Скръндза или паралия? Очевидно в единия момент си циция, а в другия – благодетел. Но кое е общото между двете? Кое е неизменното? Неизменното е, че си човек с предпочитания. Над теб има само един господар и той е необходимостта от личен суверенитет.

Да вземем убежденията. Възможно ли е да храниш противоречиви убеждения? Като например, че възрастните хора са „капиталът“ на нацията, но също така и тежест за пенсионната система? Възможно ли е да харесваш Бойко Борисов и да не го харесваш? Едновременно? Възможно ли е да си соцалист и капиталист? Едновременно? Държавник анархист? Набожен атеист? Да, стига да изпитваш необходимостта от личен суверенитет. Ако харесваш Бойко Борисов по принцип, а не заради някакво негово конкретно постижение, значи си загубил този суверенитет. Ако харесваш държавата или пазарната свобода по принцип, а не заради начините, по които и двете са подобрили конкретно съвремнния ти начин на живот, значи си загубил този суверенитет. Ако държиш да се спазват правилата по принцип, без да се интересуваш дали те са справедливи или не, значи си загубил този суверенитет. Ако за теб „и най-жестокият закон е за предпочитане пред анархията“, значи си роб, нямаш дори наченки на потребност от личен суверенитет. Тази поговорка е родена в една робовладелска епоха, все пак…

Почти чувам критиците на личния суверенитет да казват: Ако всеки си позволи да е толкова фриволен и волатилен в своите предпочитания, толкова либерален към собствените възгледи и убеждения, толкова рязко да си мени мнението и да се съобразява само със своите лични интереси в момента, то обществото ще се разпадне, цивилизацията ще угасне, ще престанем да живеем в човешка група и ще се превърнем в глутница от освирепели зверове, индивидът трябва да прави жертви в името на общото благо!

И да, и не, скъпи врагове на необходимостта от личен суверенитет! Защото дори приемането само на отговора „Да“ или само на отговора „Не“ като единствено правилният, категорично верен отговор , представлява отказ от личен суверенитет. Пропускате много съществени неща в своята крайност: пропускате дихатомията на света, в който живеем, пропускате и хигиената на човешките отношения като основа за всякакъв вид съвместно съществуване…

Дихатомията ви е ясна: утрото е възможно само, защото преди това е имало нощ, противположностите се привличат и взаимно се допълват…

Ами хигиената?

Какво значи хигиена на човешките отношения и влиза ли тя в конфликт с потребността от личен суверенитет? Нека обобщим десетте Божи заповеди в една: „Причинявай на другите само това, което искаш другите да ти причиняват на теб“. Съществува хипотеза, според която законите са излишни, защото „добрите граждани и без това никога не ги нарушават, а престъпниците и без това никога не ги спазват“. Но какво отличава престъпника от добрия гражданин? Криминалното досие ли? Знаете колко лесно е да се превърнеш от престъпник в герой – достатъчно е само да се смени режимът, който определя правилата… Очевидно добрият метод за разграничаване е хигиената на човешките взаимоотношения. Не казвам „единственият“, не казвам „съвършеният“, казвам само „добрият“ метод за разграничаване. Един от многото:

„Причинявай на другите само това, което искаш другите да ти причиняват на теб“.

Тихомир Димитров

февруари 6, 2013

Имаш собствено име?

zfdxbsdnbsd

Колко плитка и фундаментална заблуда!

Спирам се на нея нарочно, за да ви покажа колко всеобхватна и дълбока е мрежата от заблуди, в които се е оставило да потъне съзнанието на съвременния човек, носено по течението, приемащо почти всяко налудничаво твърдение за даденост и подхвърляно от вълните на външните самовнушения, където „търсенето на смисъла“ е по-скоро интелектуална перверзия и вулгарна лъжа, отколкото действие, надарено с някакъв смисъл…

Нека докажем, маниашки елементарно е, че дори убеждението „имам собствено име“ е абсолютна лъжа:

Първо, то въобще не е мое. Нито материално, нито, дори, идейно. Името ми е идея на други хора, по-точно на моите родители – идея, която е възникнала много преди да се появя (физически) на бял свят. Оформила се е години преди да се науча дори да го произнасям това име. Родила се е десетилетия, преди да се науча да разсъждавам над него.

После са ми го повтаряли достатъчно пъти, за да може, като всяка заблуда, да свикна с него и да го приема за „свое“, т.е  да започна да се идентифицирам с него.

Разбрахме се, значи, че идейно, няма как да имаш собствено име. Отворен отава въпросът за стотиците, понякога дори хиляди други хора, които също смятат това име за „свое собствено“…

Ами материално? Ако имаш собственост върху нещо материално, ти би трябвало да можеш да правиш с него каквото си пожелаеш – да го продаваш, да го подаряваш, разменяш, отдаваш под наем и т.н. Нито едно от тези неща не можеш да направиш със „собственото“ си име, т.е ти далеч не го притежаваш и в материален план (в идеен вече се разбрахме, че то не е твое).

Името ти е извън всякаква форма на собственост. Това, което притежаваш, реално, е едно ламинирано парче пластмаса, върху което, чрез звукоподражателни символи /наречени букви/ е изобразена комбинация от знаци, които, прочетени в дадена последователност, от ляво на дясно и отгоре надолу, формират звукосъчетанието, което погрешно наричаме „собствено име“. И, което хиляди други хора също погрешно наричат „собствено“ име. Дори тази пластмаса, обаче, не можеш да я подаряваш, разменяш, продаваш, отдаваш под наем и т.н. Нямаш право дори да я показваш на всеки…

Какво притежаваме тогава?

Притежаваме ДОВЕРИЕТО на останалите, че написаното върху парчето пластмаса е вярно. И, че има нещо общо с нас. Това е всичко. Казано по-просто, притежаваме не собствени имена, а „въздух под налягане“, наречен доверие – анонимно, масово, обществено доверие, изградено от навика чрез метода на повторението…Целта на всеки навик, доведен до съвършенство чрез метода на повторението, е да изключи мозъка от схемата. Да те превърне в автомат.

Осъзнавайки тези неща, вече избягвам да казвам „Аз съм Тихомир“, защото това е дълбоко погрешно и фундаментално не-вярно. Аз съм развитите до днешната им големина клетки от един ембрион, който обаче, също съм бил аз, чисто физически, преди ембрионът да се сдобие със „собствено“ име по идея на други хора. Математически, логически, биологически и физически е доказуемо, че аз съм същият този ембрион.

Дори да си сменя името, което няма да направя, защото ми харесва заблудата да ме наричат „тих“ и „мирен“, новото, вече избрано от мен име, също няма как да бъде „мое“. Дори да се кръстя Робинзон Крузо, предполагам, че на света ще се намерят още няколко хиляди откачалки, които смятат същото това име за свое. Собствено. Най-вероятно ще се намерят и в България. Спомнете си за човека, който се прекръсти на Манчестър Юнайтед.

Но, да се абстрахираме от масовата повторяемост при имената. Новото име, дори да е вече моя собствена идея, няма как да стои вярно след твърдението „Аз съм…“, защото, нали, аз съм и ембрионът, който първо е нямал име, после са му измислили такова, а най-накрая въпросното име е било заменено с друго…Ако „аз съм“ всичките тези неща, значи аз съм трима души едновременно.  Не мога да бъда трима души едновременно, следователно твърдението „аз съм“ е невярно, каквото и име да сложите след него.

По-правилно е „мене ме наричат“, в съкратения вариант, а още по-правилно: „към това тяло се обръщат по навик с….“ в разширения.

Естествено, че издребнявам.

Целта ми не е да ви откажа от „вашето собствено“ име, нито да ви изкарам заблудени, защото в редиците на заблудените е подредено и тялото, което пише тези редове в момента, с двете си ръце…Не, не ми е това целта.

Целта ми е да ви покажа колко всеобхватна и дълбока е мрежата от заблуди, в които се е оставило да потъне съзнанието на съвременния човек, носено по течението, приемащо почти всяко налудничаво твърдение за даденост и подхвърляно от вълните на външните самовнушения, където „търсенето на смисъла“ е по-скоро интелектуална перверзия и вулгарна лъжа, отколкото действие, надарено с някакъв смисъл…

Предстоят още заблуди. Stay tuned.

Тихомир Димитров

март 11, 2012

Какво (НЕ) съм аз?

Отговорът на вечния екзистенциален въпрос „Кой съм аз?” може да се получи, парадоксално, като се отговори на точно обратното:

Кой или какво, всъщност, не съм аз?

По принципа на изключването, аз би трябвало да съм всичко, с изключение на онова, което не съм. Тук следваме изцяло пътя на логиката и тя не е достатъчна за съвършеното познание, но дава добра отправна точка.

И така, кой (или какво) не съм аз?

Аз със сигурност не съм моето име

Най-малкото, то дори не е „мое”. Измислили са го родителите ми, много преди да се родя, без дори да са ме питали. Няма как това да е „моето” име. Поне нямам спомен да съм решавал някога, че ще се казвам точно така. С течение на времето и под силата на навика, аз съм свикнал с това звукосъчетание, приел съм го за свое, околните също са свикнали с него, започнали са да ме наричат по този начини и така, илюзията постепенно се е вкаменила.  Да се обръщаш след името си е навик, а не доказателство за идентичност.

Другото доказателство, че не съм моето име ще ви го дадат всички, които ме познават поне малко. Човекът, който стои зад заглавието „тих” и „мирен” не притежава нито едното от тези качества в степен чак да се идентифицира с тях. Притежава дори точно обратните.

Третото доказателство, че аз не съм моето име се корени в съвсем реалната и практическа възможност да го сменя по всяко време, когато пожелая. Това не значи просто да сменя името, с което се разписвам в интернет. За още по-голям ефект, бих могъл да сменя името си по паспорт и да отида да живея в някоя друга страна, където никой не ме познава с предишното име. Така по-лесно ще приуча себе си и околните с новото име. Ще изградя нов навик. НО това няма да промени нищо в мен. Няма да промени нито един заварен интерес, едва ли ще видоизмени някакъв навик, няма да нанесе корекции в характера. Новото име не е в състояние да промени дори детайли от повърхността, камо ли същината. Аз със сигурност не съм моето име.

Аз със сигурност не съм моето тяло

Доста парадоксално звучи. Кои са доказателствата, че аз не съм тялото, което притежавам? Говоря за логическите доказателства? Ами, много просто, това са сетивата!

Как изобщо разбирам, че имам тяло? Че то заема място в пространството? Че е живо, че се движи, че диша и мърда? Че разсъждава и говори? Че общува с околния свят? Разбирам го чрез сетивата. Посредством сложния сетивен апарат.

Точно така – разбирам го чрез сетивата. Виждам тялото си в огледалото или части от него, дори без огледало. Чувал гласа си, долавям миризмата, която излъчва това тяло, мога да докосвам части от него, мога да причинявам на тези части болка или удоволствие, в зависимост от силата и начина, по който ги докосвам; усещам полъха на  вятъра с кожата си, топлото и студеното през сезоните, мокрото на водата, сухото на пясъка и т.н.

Накратко, информацията, която получавам чрез сетивата доказва, че това тяло сто процента съществува. Достатъчно е да се ощипеш, нали!  Но тя доказва и, че аз със сигурност не съм това тяло. Как?

Същите сетива възприемат по същия начин и всички останали обекти (тела) в околния свят. Нима всичко, което възприемам чрез сетивата съм аз? Къде тогава е разликата между наблюдавания и наблюдаващия? Ако наблюдавам едно дърво, то е достатъчно реално, солидно и материално, колкото тялото ми. Мога да го видя, да го докосна, да отчупя парченце от кората му, да помириша смолата под нея. Съществуването на дървото пред мен е безспорно, от гледна точка на сетивата. Значи ли това, че дървото съм аз? А, когато виждам ръцете си или едната пипа другата? Тези двете ръце аз ли съм? Моето възприятие за тяло се различава от моята идентичност. Аз възприемам всичко по същия начин, по който възприемам и тялото си, със същите сетива. Но не се идентифицирам с всичко, а само с тялото си, нали така? Къде тогава е разликата между наблюдавания и наблюдаващия? Кой е този, който наблюдава моето тяло, усеща го, възприема го като реалност, идентифицира се с него? Ако има такъв човек или такова нещо, то значи, че единият от нас двамата лъже, когато казва „аз”. Това значи, от чисто логическа гледна точка, че аз не съм тялото си или поне наблюдателят по някакъв начин се различава от наблюдавания…

Много сложно стана. Ето един по-прост начин да се докаже, че човек не е тялото си. Ако ти махнат едната ръка, после другата, ако ти махнат единия крак, а после другия? Ако го направят хирургически, най-вероятно ще продължиш да съществуваш. Най-вероятно ще продължиш да наричаш тялото си „Аз”, но то вече е намалено с 60%! Обаче ти продължаваш да съществуваш. Целият! Значи ти не си тялото, което обитаваш.

Аз със сигурност не съм миналото си

Помислете си, без миналото, вие не бихте съществували…като личности. Бихте се превърнали в съвсем различни хора или поне, бихте се възприемали по съвсем различен начин. Ако сега някой ви изтрие всички спомени, който „доказват” вашето съществуване, значи ли това, че ще спрете да съществувате? Не значи! Бас ловя, че ще продължите да ходите до тоалетната, да мислите, да говорите и да се храните. Ще продължите да се движите и да получавате ерекция. Хората с пълна амнезия не престават да съществуват. Те просто не си спомнят „какви” са били преди това.

Значи аз не съм миналото си. Съществувал съм дори тогава, когато съм нямал никакви спомени. Доказват го снимките от видеозона при по-младите, доказват го бебешките ми албуми от 78-ма. Аз нямам спомен да са ме снимали в бебешка количка до езерото, нито пък помня усещането за пълни с ако гащи. Какъв е парадоксът тогава? Съществувал съм, още преди да съм имал спомени! Но миналото не са само спомени. Съществувал съм още преди да се родя! Дори в закона пише така. Значи със сигурност аз не съм моето минало, както и вие не сте вашето минало…

Аз със сигурност не съм мислите (мненията, вярата, нагласите и убежденията), които притежавам

Повечето от тях са напълно автоматизирани, заучени процеси – реакции, които се повтарят непрекъснато – навици, утвърдени с времето или просто инстинкти. Подобно на усещането за идентичност, свързано с името. Аз не съм мислите си, аз съм този, който мисли. Ясна е връзката между това твърдение и парадокса за наблюдателя и наблюдавания. Аз не съм нещата, в които вярвам, аз съм вярващият. Аз не съм навиците, които притежавам, например да пуша жълт Camel, аз съм пушещият. Аз не съм механичен сбор от всички тези навици, комплекси и инстинкти, те са просто неща, с които съм свикнал в ежедневието. Но те със сигурност не съм аз.

Аз със сигурност не съм нещата, които притежавам

Какво значи да притежаващ нещо – вещ, кола, къща или, например, земя? Земята ще притежава костите на пра-внуците ти, включително и твоите – така, както притежава костите на всички хора, живели някога преди това. Но ти няма как да притежаваш земя!

Това, което действително притежаваш е лист А4, принтиран черно на бяло, върху който на родния ти език е изписано, че една площ, очертана с въображаеми линии и намираща се някъде, по някакъв начин е свързана с комбинацията от символи, изписани върху парчето пластмаса, което наричаме „документ за самоличност”. Дори тази комбинация, както вече се разбрахме, не е твоя. Не си ти.

Другото, което практически притежаваш, е волята, съгласието, вярата или убеждението на останалите, че написаното в този лист хартия е вярно. Нищо повече. По същия начин не можеш да притежаваш кола, вещ, къща и т.н. Не можеш дори да ги притежаваш, камо ли да се идентифицираш с тях!

Но много хора го правят. Те се олицетворяват с вещите, които ги заобикалят. И едва, когато всичко, което притежават, им бъде отнето, например: от преврат, революция, цунами, война, изригване на вулкан или друг вид природно бедствие, те се доближават до истината за това, което действително са. И разбират, че то няма нищо общо с вещите. Защото тези хора не престават да съществуват, след като загубят всичко, което някога са мислили, че са. Например – богати или бедни. Вещите са само „кукички”, с които човек много лесно се идентифицира.

Е, някои от въпросните хора се самоубиват, други полудяват, трети цял живот се съпротивляват, избирайки ролята на жертвата, но всички те разбират, че със сигурност не са нещата, които притежават, нито хората, към които принадлежат.

Аз със сигурност не съм ролите, които играя

Продавач, клиент, писател, музикант, родител, баща, син, любовник, собственик или наемател, приятел или враг…това са нещата, които другите хора мислят за теб, това са ролите, които (съзнателно или не) си избрал да играеш в живота на тези хора, но със сигурност нито едно от тези неща не си ти. Доказателствата? Отново по пътя на логиката:

Когато продавачът остане без магазин (например след пожар), той не престава да съществува. Играе с една роля по-малко. Или я заменя с друга. Когато купувам съм клиент, когато продавам съм продавач, но дори завинаги да спра да купувам и да продавам, аз ще продължа да съществувам. Хората са съществували хилядолетия, преди да изобретят търговията. Просто са си отглеждали храната сами. Ако се откажа от хобито или професията си, аз ще продължа да съществувам. Може просто да ги заменя с други роли, но дори да не го направя, това по никакъв начин няма да накърни моята цялост, нито факта на физическото ми съществуване. Когато остана без гадже / съпруга / любовница / приятелка, демек – когато остана „на сухо”, аз преставам да съм любовник, но при всички случаи не спирам да съществувам. Когато имам деца съм баща, когато имам родители – съм син. Но дори една от тези двете категории да изчезне, човек продължава да съществува, примерите са навсякъде. Аз съм приятел за едни, други може би ме мразят, но дори да остана без приятели и врагове, аз няма да спра да съществувам във физически план, нали така?

Аз със сигурност не съм качествата, които притежавам

Богат, беден, красив и неугледен, умен или тъп, талантлив и некадърник, мълчалив или приказлив, аз не съм качествата, които притежавам. Те могат да се менят, също като ролите, описани по-горе, могат и напълно да изчезнат, но това изобщо не накърнява факта на физическото ми съществуване. Дори най-тежките душевни заболявания са присъщи за хора, които съществуват. Съвсем реално съществуват. Те са. Това много лесно може да се докаже. Дори хората на командно дишане в болниците съществуват. Дори осъдените на смърт съществуват преди мига, в който ще се изпълни тяхната екзекуция.  Дори неизвестните, отритнатите от обществото, пренебрегнатите, хората, за които никога не сте чували, те също съществуват. И този факт е неизменен – те могат да се видят, пипнат и чуят. Те могат да се помиришат. Те заемат място в пространството. Те са живи. Значи със сигурност съществуват. Значи  със сигурност не съм качествата, които притежавам.

Този списък може да продължи дълго...

Призовавам ви да мислите повече върху нещата, които не сте.

Това, рано или късно, ще ви изведе до извода кой или какво, всъщност, сте.

Логиката, сама по себе си, не може да отговори на този въпрос, но със сигурност доста помага. Отговорът не може да се опише с думи или да се докаже по логически път. Той може единствено да се почувства и да се преживее с дълбочината на цялото същество. За целта, първо трябва да сте напълно наясно с нещата, които не сте. Трябва да сте убедени в тях. Мислете задълбочено върху нещата, които не сте.

Тихомир Димитров

юни 8, 2010

Да вървиш срещу егото си е тъпо

Илюстрация: Flame Warriors by Mike Reed

Обичам да чета self-help литература и да прилагам техники за личностно развитие, но има едно нещо, което винаги ме дразни в „духовните“ учения. Това е стремежът към разрушаване на егото. Не само, че не го разбирам, но изпитвам вътрешна съпротива срещу идеята да отричам Аз-а си, за да стана по-духовен.

Да, обаче много брадати типове проповядват именно това. Единственото разумно обяснение, което намирам за себе си е, че тези брадати типове са шарлатани, за които е оферта ти да нямаш его, докато те имат. Особено ако членуваш в собствената им секта / ашрам / духовна школа.

Всеки, който критично е чел New Age литература и практически е прилагал упражнения за личностно развитие знае, че да се бориш срещу нещо означава да го подсилваш. Най-малкото, защото му придаваш повече значение, отколкото в действителност има.

На егото се отделя прекалено голямо внимание в „духовната” литература, според мен.

Или, по-точно: на съпротивата срещу него.

А съпротивата винаги е излишна. Действието се постига чрез бездействие. „Цаката” е в приемането.

Не виждам как премахването на собствената идентичност може да те издигне духовно. Но знам със сигурност, че може да те доведе до лудост.

Логиката и разумът също се оказват враг на „Новата Епоха”. Сега е модерно да отричаме ума, за да „чуваме” интуицията. Широко разпространено е схващането, че мисленето, едва ли не, ежедневно ни пречи да живеем спокойно, качествено, щастливо.

Аз обаче имам един принципен въпрос: ако егото и разумът са чак толкова излишни, защо тогава съществуват?

Милионите години еволюция да ги бяха затрили досега.

Вместо да ги развиват.

Значи егото и разумът сигурно имат някакво предназначение – доста важно, при това, като всяко нещо в природата – колкото и незначително да изглежда на пръв поглед, то винаги се оказва незаменим елемент, от който зависи равновесието на цялата система. Защото системата е съвършена.

А егото и разумът дори не ми изглеждат незначителни.

Самият факт, че не умееш да боравиш с един сложен инструмент не значи, че трябва да го изхвърлиш. Егото и разумът са сложни инструменти, които не познаваме. Затова ни е по-лесно да ги отхвърлим като вредни. На фанатиците преди няколко века им е било по-лесно да изгорят Джордано Бруно на кладата, отколкото да изобретят телескопа.

Но да се върнем на егото. Банално е да го бъркаме с егоизъм. Аз съм е различно от Аз искам само за себе си.

Дори да приемем идентичността за абсолютна заблуда, каквато тя в действителност е, пак не виждам смисъл да вървим срещу нея*.

Животът е игра и всички ние сме аватари в него. Шекспир го е нарече „сцена” преди да измислят 3D симулацията и компютърните игри.

Просто „графиката” му е твърде добре направена, включени са още 4 сетива и това доста ни разсейва. Освен това, когато „влизаме” в някоя компютърна игра, колкото и „реалистично” да е нарисувана, ние не получаваме пълна амнезия кои сме, откъде идваме и каква е истинската ни същност. Може да се олицетворяваме с главния герой в три де шутъра за няколко часа, но никога не забравяме, че извън монитора съществува една друга, по-голяма и по-истинска реалност.

Всеки, който е свършвал на сън знае, че разлика в усещането за секс, когато го сънуваш и, когато го правиш в будно състояние, практически, няма. Само дето накрая отваряш очи и си мокър, а чаршафите трябва  да отидат в пералнята.

Реалността може да бъде само обективна или субективна. Няма нищо по средата.

При субективната реалност има само едно съзнание във Вселената и това съзнание си ти. Но приемаш милиарди различни форми, за да трупаш опит и знание, за да еволюираш и съ-преживяваш.

Субективната реалност е виновна квантовите физици да не откриват никаква материя при най-малките частици. Науката отдавна разбра, че всичко е изградено от светлина.

Субективната реалност е виновна всички ние да сме участници в „божествената комедия”, в която да нямаш его означава аватарът ти по никакъв начин да не се отличава от другите аватари и цялата игра да загуби смисъла си.

Субективната реалност е виновна играта да има смисъл само тогава, когато се изгубиш достатъчно добре в нея.

Заради субективната реалност на тази планета почти няма човек, който да не се вълнува от въпросите „Кой съм аз?” и „Защо съм тук?”

Субективната реалност е виновна хората да могат да променят реалността само със силата на мисълта, стига да спазват няколко елементарни правила, като например да вярват, че наистина могат да го правят.

Разбира се, вие може да вярвате, че живеете в обективна реалност, която има твърд, неизменим характер, където всяко съзнание съществува отделно, само за себе си.

Но субективната реалност не е виновна, че създавате илюзия за обективна реалност. Тя просто ви я дава.

Каква е поуката от всичко това?

Че да вървиш срещу егото си е тъпо, това е поуката.

Щом притежаваш его, значи има дълбок смисъл в него. Значи трябва да го използваш!

Субективната реалност ти позволява да правиш каквото пожелаеш с твоя аватар, може дори да го унищожиш, ако искаш. Но не бива да се учудваме, че полудяваме, когато „изтрием” самоличността, защото всичко, което сме в състояние да възприемем при сегашното ниво на съзнание, е обективната реалност.

Където Аз-ът е изгубен без себе си.

Привърженик съм на ученията, които препоръчват да развиеш по-силно его, един по-добър Аз, вместо да заличиш себе си, докато все още си „в играта”.

Нищо не ти пречи да „конструираш” силен, щедър, красив, умен, състрадателен образ, на който да се наслаждаваш цял живот, вместо да оставаш без его и връзките на бялата ти риза неудобно да са разположени отзад, на гърба.

Разбира се, съществуват хора, които могат да живеят без его и без да полудеят, но те се броят на пръстите на едната ми ръка, от седем милиарда души население… И нито един от тях не се е стремил съзнателно към това състояние. Не го е постигнал, защото е искал. Просто му е дошло времето.

За всички нас остава съзнателния избор какво да правим със собственото си его. А вариантите са безброй. Аз предлагам да го подобрим.

* Замислете се, дори името ви не е реално, не е ваше. То представлява идея на други хора (вашите родители), която по-късно сте възприели като своя, идентифицирали сте се с нея. Тази идея може да се види само под формата текст, отпечатан върху парче пластамаса или върху лист хартия, но тя никога не може да има нищо общо с вас. Пробвайте  да отидете в друга страна, където никой не ви познава и започнете навсякъде да се представяте като Джон. Десет години по-късно ще ви бъде трудно да повярвате, че наистина се казвате Емил, дори някъде, върху някаква пластмаса под снимката ви да продължава да стои същата комбинация от букви.

Тихомир Димитров