Писателският блог на Тишо

юни 23, 2016

Дали пък наистина не живеем в компютърна симулация?

kucf

Изт: azquotes 

„Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли…“

(Уилиям Шекспир)

Колкото и странно да звучи, въпросът: „Дали пък наистина не живеем в компютърна симулация?“ вълнува не само феновете на „Матрицата“, досещал се е още У. Шекспир. Обсъжда се и в академичните среди. През 2003 година в Оксфорд се появява сериозен научен доклад по темата от Ник Бостръм (на снимката по-горе).

Съвсем накратко: изследователят предполага, че ако компютърната мощ се умножава със сегашните темпове, то наследниците ни от бъдещето ще могат да създават виртуална среда, която е практически неразличима от реалната. И, тъй като всички хора, откакто свят светува, се интересуват предимно от своето минало и от съдбата на своите предшественици, то има голяма вероятност маниаците от 200-500-1000 години напред  да се опитат да пресъздадат историята в нещо като свръх-усложнена компютърна игра с цел „пътуване във времето“. Има и голяма вероятност „героите“ в тяхната симулация на миналото да се окажем самите ние…

Лошото е, че няма философски, математически или друг начин да докажем, че това не е така. Може да сме „играчите“, които умишлено са „забравили“ своя произход, за да им е по-интересна Симулацията и да се вживеят максимално в нея, но може и да сме само част от „декора“ – един вид „статисти“, които имат илюзията за самосъзнание, но чиято цел е единствено да правят обстановката по-реалистична за малцината от „избраните“, демек – за истинските герои.

Честно казано, като гледам в какви „зомбита“ са се превърнали 99,99% от хората, не виждам нищо чудно това да е така… Досега не съм попадал на индивиди, които имат самостоятелно, неповлияно от средата мислене и, което е още по-важно, самостоятелна опитност „за вселената, живота и всичко останало“. В най-добрия случай имаме някаква представа за тях. Прекопирана от заобикалящия ни свят. Повечето хора са продукти, а не създатели на реалността, в която живеят – клонинги на мейнстрийм идеите, достигащи до тях посредством мейнстрийм културата и социалното програмиране…

Повечето хора изобщо не се доближават до идеята за съзнание. Натоварени сме с огромно количество информация, предпочитания и нагласи, но всеки път бъркаме познанието със знание.

Примерно, аз имал ли съм някога идеята да стана космонавт, писател, пътешественик или откривател, но не защото са ми казали колко е яко, не защото съм повлиян от обществените нагласи и културните им суб-продукти (филми, книги, музика, игри, предавания и т.н.), а защото самостоятелно съм взел такова решение, стигайки до извода сам, че това е моята цел, избирайки я посредством задълбочен самоанализ, основан на индивидуален житейски опит и честни спрямо мен самия предпочитания; цел, която няма нищо общо с модерните тенденции в моето съвремие, с културата и традициите на обществото, в което живея?

Едва ли. По-скоро не. В ценностнта си ситема откривам твърде малко неща, които да се различават от императивите на кошерното съзнание..

Практиката показва, че човечеството се направлява от шепа хора. Визионери. Откриватели. Завоеватели. Пионери. И духовни учители. Всички останали са техни последователи. Първите живеят в създадения от тях свят. Вторите, ако искат да повлияят на средата, могат само временно да изменят обстоятелствата – без особени последствия върху статуквото в дългосрочен план. Константите се запазват. Параметрите си остават. Като „статист“ можеш да „пипаш“ само част от най-незначителните променливи, т.е нямаш права върху основните „контроли“. Можеш да основеш малка секта, например, но не можеш да си Христос или Буда.

Големите изменения на средата се случват когато някой „изобрети“ атомната бомба. Или двигателя с вътрешно горене. Или Християнството. Или хипер текст трансферния протокол. Колко от визионерите на съвремието ни са наши близки познати? Колко Марк Зукърбърк-а, Бил Гейтс-а, Лари Пейдж-а и Сергей Брин-а имаме в семейството? Колко Елън Мъск-а познаваме лично? Колко самостоятелни идеи сме имали през живота си, които са променили хода на историята или са оказали своето въздействие върху цялото човечество? Отговорът на всички тези въпроси е: Николко! Но всички ние сме повлияни от хора като изброените по-горе до най-малкия детайл от нашето ежедневие. Дори елементарните ни навици са подчинени на техните разбирания, предпочитания, визии, концепции и правила.

Мечтите ни се задават от тях.

Съзнанието определя битието на създателите. Битието определя съзнанието на последователите.

Има и още причини да смятаме, че живеем в компютърна симулация. Така например, колкото повече научаваме за Вселената, толкова повече разбираме, че тя се подчинява на строги математически правила. Тоест има два варианта: Или Господ е математик (а не българин), или заобикалящият ни свят е създаден от разум, който много прилича на нашия. Значи може да е създаден от наследниците ни в не толкова далечното бъдеще. Макс Тегмар, космолог от небезизвестния МИТ, казва следното: „Ако бях герой в компютърна Симулация, щях да откривам постоянно, че правилата на заобикалящия ме свят са устойчиви математически модели, които следват чудесно компютърния алгоритъм, който ги създава“.

Разбира се, вманичаването на тази тема никак не е препоръчително. Превръща те в чука, за когото всички останали са просто недозабити пирони. Или в лудия, който уж знаел, че не е граховото зърно, но все пак тичал на зиг-заг из двора, защото не бил съвсем сигурен дали Петелът също го знае.

И тук няма място за крайности. Няма място за фанатизъм. Има място за много фантазия, естествено, а Истината, може би, отново я някъде по средата…

Тихомир Димитров

декември 9, 2013

Когато Любовта и Вдъхновението си подадат ръка…

…се получава ето това:

Еваларка!

Не спирайте да вдъхновявате!

Тихомир Димитров

май 14, 2010

Десетте малки негърчета

Животът е игра. Оказва се, че блогосферата – също. Разбира се, има тъпи и свежи блогърски игри. Преценката е крайно субективна. Запазвам си правото да не участвам в игри, които намирам за тъпи. Например: един милиард неща, които не знаете за мен. Все едно ви интересува какъв тип сметана слагам в кафето, колко литра водка мога да изпия в рамките на една работна седмица и защо не харесвам бамя. Дори мен не ме интересуват тези неща…

Затова пък обичам да вдигам ръкавицата, когато ме предизвикат в интересни блог игри.

Такива бяха Моят абсолютен свят и Един свеж ден, например.

Все част от корпоративна пи ар пропаганда.

Ще ми се цялата корпоративна пропаганда да изглеждаше по този начин – като игра.

Но има и „частни” инициативи. Като „Защо блогвам”.

Докато корпоративните блог игри представляват хитроумен начин да накараш интернет аудиторията да чете и пише за твоя бранд, забавлявайки се, то личните блог игри винаги целят да измъкнат малко повече инфо от човека, който стои зад блога. Все едно не сме достатъчно големи ексхибиционисти.

Самият факт, че имаш блог говори за сериозна диагноза. Душевният ексхибиционизъм и моралният садо-мазохизъм са само две от нещата, в които подозирам мнозина. Включая себе си.

Сега в краката ми отново лежи ръкавица.

Вдигам я, защото харесвам „Мислиш ли?” Това е блогът на Нора Цонева – жената, която ми хвърли ръкавицата. Изобщо, какъв мъж си, ако не успееш да отговориш на предизвикателството на една жена?

Шегувам се. Вие знаете, че се шегувам. Само феминистките не знаят, когато се шегувам. Но те могат спокойно да отидат някъде и да се гръмнат (в преносния смисъл на думата). Като си изтрият блоговете, например, и започнат да организират  тайни срещи между застаряващи моми и озлобени лесбийки, на които да плюят мъжете лайв. И да си четат пасажи от дебелите трактати на никому неизвестни през-океански spinster-и (в превод от английски – „стара мома“, бел. авт.).  Така ще направят огромна услуга на човечеството, защото, честно, никой друг не се интересува от високоинтелектуалния им назидателен патос, освен застаряващите моми и озлобените лесбийки.

Целта на блог играта е всеки да разкрие десет малки тайни за себе си и да предизвика други трима неудачници да разсъблекат душата си чисто гола пред анонимната интернет тълпа.

Е, решението какво да каже и какво не принадлежи изцяло на автора, така че аз най-мръсните си житейски тайни ще ги скрия от вас. Не мисля, че можете да ги понесете. Но защо пък да не извадя от гардероба труповете на десет малки негърчета, а? Тъкмо ще видим колко са се поразложили. Ето ги:

1/ Като малък обичах да измъчвам насекоми. Повечето деца обичат да измъчват насекоми, но при мен това се превърна в истинска мания. Виновна е образователната система, защото ни накараха да правим хербарий. Ако не ни бяха дали хербарий за домашно, може би никога нямаше да усетя удоволствието да набиваш животинки върху игла от спринцовка и после да гледаш как се гърчат, докато ги пълниш със спирт. Хареса ми и прецених, че щом искат това в училище, щом ВЪЗРАСТНИТЕ са съгласни и дори те мотивират с шестици да го правиш, значи няма нищо лошо в цялата работа. Продължих да осакатявам богомолки, божи кравички, скакалци, бръмбари и каквото намерех пред блока. Убивах ги бавно и мъчително, но съвестта ми беше чиста, защото знаех, че го правя с образователна цел.

2/ Веднъж предизвиках пожар. Ей така – хвърлих запалени предмети от терасата, те влязоха в друга тераса, където ги очакваше лесно запалима смес, избухна  пожар, дори една газова бутилка щеше да гръмне. Замалко да стане голяма беля. Дойде пожарна, милиция, събра се тълпа, абе – истинска лудница. После като разбра, че съм аз, баща ми много ме би. Намалиха ми поведението в училище, съобщиха ме по радио точката като хулиган (от малък съм известен), а лятото изкарах на село. „Каторгата” се състоеше в тежък физически труд през деня на къра и зубрене на падежи по руски вечерта. Баба беше най-добрата учителка по руски език в града, лека й пръст. Така научих първия си чуждестранен език.

3/ До ден днешен не мога да отвикна от навика да си гриза ноктите. Дори веднъж ходих на маникюрист, за да ми ги оправи. Почувствах се като гей. А маникюристът се оказа истински гей и след половинчасовото му „ухажване” нямах търпение отново да започна да си гриза ноктите. Добре поддържаният маникюр е за жените и за педалите. Истинският мъж трябва да е с груби, сурови ръце.

4/ Бил съм се с момиче. И ме набиха. Тя беше дебела и седна върху мен, след като ми удари едно шкембе, а аз паднах. Приклещи ме под огромното си туловище, нямаше накъде да мърдам. После ме ухапа, оскуба ме жестоко, издра ме по лицето и ми се изплю в устата. Тогава за пръв път разбрах, че с жените шега не бива.

5/ Крал съм вафла от магазин за удоволствие.

6/ Бягал съм от заведение без да си платя сметката

7/ Пробвал съм леки и не толкова леки наркотици. То това май не е голямата тайна.

8/ Преписах на един много важен изпит. Дадох и на други да препишат. После ми стана навик. Развивах царски пищови, вадех ги от гащите и директно ги предавах, без да се занимавам с глупости. Едва ли има по-добра подготовка от това да седнеш и да развиеш писмено въпросите от конспекта. Повечето хора дори не си правят труда да ги прочетат.

9/ Никога не съм влизал с мъжки ник в IRC, докато беше модерно. Един арабин даже искаше да се жени за мен.

10/  Завърших гимназията с 5.97. Имам само една петица за срока и то – по физическо. Човекът ми я написа с угризения на съвестта, защото никога не бях стъпвал в часа му. Кво да правя като не обичам футбол?

Така…а сега да видим кои ще са следващите жертви на този социален експеримент.

Предизвиквам:

Вили Фарах – една забележителна млада дама, която не вярва в чудесата, а разчита на тях.

Милена Фучеджиева – любимата ми офшорна писателка

и

Цвети Стоева – брилянтно перо и майсторка на късия разказ. По-известна като „Совичка” онлайн.

Защото само жени?

Ами защото обичам когато жените се събличат. Във всяко отношение. И няма да им се разсърдя, ако ми откажат. Няма да ми е за първи път, все пак. Големи момчета сме вече.

Животът е прекрасен дори когато не знаете, че е така.

Последното няма абсолютно нищо общо с темата.

Тихомир Димитров