Писателският блог на Тишо

октомври 15, 2012

Йо-йо-йо!

Не съм чел още книгата, но взаимствам директно от статията на Жоро  в „Библиотеката“:

Уви много малко може да бъде направено срещу човешката глупост в комбинация с човешката завист, мислите си вие, въздъхвате и повдигате рамене. Но не сте прави. Много може да се направи. Може да се направи всичко. А то, е**ти, е едно-единствено нещо. Трябва само да се оте*е всичко. Да се оте*е всичко, свързващо ви с тази или друга реалност от идиоти, стереотипи, традиции и клишета. Мислете за тази реалност като за левия си крачол, а за другата, истинската, като за десния. Единственото, което трябва да направите, е да си го преместите от левия в десния. Толкова е просто”.

Цитатът, естествено, е от Ивайло Борисов, а.к.а pro_01 или просто – pro.

Логично, след първата му книга с лаконичното заглавие „01“, окачествена незнайно защо като „неприличен роман“, следва и втората – „02“ –  този път – „екзистенциален роман“.

Може да са приумици на автора или на издателя, не знам, но на мене тоя автор ми е любим.

От „дезинето“ му се вдъхнових още едно време. И си направих блог. Въобще не знаех в какъв филм се забърквам.

Обаче ми харесваше идеята да си имам място, от което да сипя присъди и да критикувам злободневната простотия без никакви задръжки.

Естествено, времената си текат, нещата се менят – блоговете ни се промениха, ние също се променихме, може би остаряваме вече, не знам. Е, все още ме пишат към „младите автори“, затова предпочитам „изтрезняване“ пред „остаряване“.

Започваш да изтрезняваш от глупости, когато прескочиш трийсетака. Зарязваш доста лъжи, защото просто разбираш, че не ти трябват вече. Разбираш, че не ти носят нищо, а само изискват от теб. Разбираш, че си повярвал в тях по една доста банална причина – повтаряли са ти ги като папагал. И са те превърнали в папагал без собствено мнение. Обаче „шоуто“ винаги е за твоя сметка! И номерата на разни еснафи спират да минават пред теб. Прозираш през лъжите. Виждаш кухото намерение на нещо кухо, което се опитва да придобие форма, като се нахрани…с теб.  И с твоята вяра в „утрешния ден“. Стига в днешния да си платиш сметката. Цялата сметка. Включително и на този, който се храни с теб… Иска ти се повечето хора да са така – да откъснат глави от телевизора поне за малко и да започнат да ги използват за това, за което са предназначени…

Ивайло, обаче, успя да съхрани онази си привлекателна черта да бъде циничен, безкомпромисен, вулгарен, но и да звучи интелигентно едновременно с това – да те кара да се замислиш дори, когато те псува на майка.

Всяка нова публикация в блога му е празник за мен, а новината за цяла книга е направо като мешана скара за прегладнял пес. Буквално съм озверял, след 01, за още една доза от ивайловите простоийки. В хубавия смисъл на думата.

Текат ми лигите. Нямам търпение да се запозная с по-нататъшните приключения на новобогаташа Бене и с бесните констатации за Простия Човек от Народа (ПЧН).

Премиерата е след няколко дни в „Сунгинг хол“. Елате да се видим там.

Тихомир Димитров

февруари 16, 2010

Един неприличен роман

Ивайло Борисов, а.к.а pro или pro_01, автор на блога така и така и на 01 – „неприличен роман“, както не без основание са го кръстили издателите му, е особен човек.

Ако трябва да го обрисувам с 4 думи, те ще са:  блогър, геймър, гийк и, не на последно място по важност, писател с особен талант.

Познавам много хора, които попадат в първите три категории, но тях трудно можем да ги наречем дори „читатели”.

А Ивайло Борисов е цял писател.

Не се шегувам.

Голяма уста плюс уникален стил, чувство за хумор и добре дозирана самоирония, богато въображение, лекота на израза, бъкащ от идеи мозък – това е всичко, от което се нуждае един писател.

Другото е липса на мързел, за да седнеш и да набереш текста.

Ивайло седна и го набра.

Значи е цял писател.

Спокойно мога да заявя, че дезине-то беше първият български уеб журнал, който четях с интерес още по времето, когато малцина знаеха що е то „блог” . Няма да излъжа, също,  че се зарибих заради него. Е, не само заради него, но той беше капката, която преля чашата.

Години по-късно в ръцете си държа първия му роман с озадачаващото заглавие „01”.

Изключително подходящ тайтъл, ако питате мен. По ред комплексни причини. Четох какви ли не обяснения, включително от самия автор, но никъде не срещнах асоциация с нацията на машините „зироу оуан” от „Аниматрицата”.

А тя е основна комплексна причина, според мен.

Но това е само моя хипотеза.

Запазвам си правото да не съм прав.

Както винаги.

Книгата, обаче, няма нищо общо с никакви машини.

Тя е изцяло посветена на хората  и на техните малки, селски, еснафски душички.

„Овчедушие” – така наричаме мирогледа на средностатистическия българин, който яде сланина, пие ракия, гледа турски сериали, псува политиците от телевизора и не вижда по-далеч от оградата на собствения си обор.

Няма нещо, което да ме дразни в класическото българско овчедушие и, което да не срещнах между страниците на Ивайловия „неприличен роман”.

Някои хора с основание ще се почувстват омазнени от чекията, която авторът си е бил върху лицето им.

Но тези хора са малко.

Защото на тях не им остава време за четене на книги.

Прекалено заети са с гледане на турски сериали, ядене на сланина, пиене на ракия и псуване на политиците от телевизора.

Един неприличен роман, наистина.

Търсете по книжарниците и на colibri.bg

Тихомир Димитров