Писателският блог на Тишо

юли 8, 2019

Изваяни сме от ограничения

Talking to me? Снимка: личен архив.

Човек се ражда като абсолютно същество: не притежава знания, няма опит, не спазва забрани и ограничения (ака и се храни в леглото например), не вярва в нищо (обзалагам се, че не вярва дори на очите си – затова бебетата са толкова учудени), няма спомени и пр..

С течение на времето човек се превръща от абсолютно в условно създание, благодарение на натрупаните знания и опит, на забраните, вярванията и спомените. В същата последователност.

Знанието

Първоначално не знаем дори, че сме смъртни. Не притежаваме знанието, че се умира. Налага се да придобием това знание чрез опит, за предпочитане чужд, тъй като собственият би бил последен. Не живеем с излюзията за безсмъртие, просто приемаме живота за даденост и то – неотменима. Не знаем, че съществува негова „алтернатива” в лицето на смъртта. Струва ни се, че самите ние, нашите родители, вуйчовците и лелите, бабите и дядовците, братята, сестрите и братовчедите, всички те ще са тук, с нас и до нас, завинаги. След време научаваме, че това съвсем не е така. Научаваме и други интересни неща: научаваме за болката например.

Като малък споделих с братовчедка ми убеждението, че не може да скочи от втория етаж с главата надолу. И тя го направи, за да ми покаже, че може. Със сигурност научи много за гравитацията в онзи ден, но едва ли е знаела, че по този начин се умира, и че може да боли, примерно. После и двамата придобихме знание за болката – тя, след като по чудо оцеля, а аз – след като родителите ни разбраха кой е авторът на „гениалната” идея.

Първоначално ние не знаем, че светът е ограничен. По подразбиране го считаме за безкраен. Не знаем, че има сезони, докато не ги видим. Не вярваме в одушевени и неодушевени предмети. Следващият път, когато ме биха, бе защото „нахраних” касетофона със солети. Беше ми гузно да ям пред него, без да му дам. Натъпках и двете му „усти” с натрошени солети, за да ги „преглътне” по-лесно, тъй като не видях да разполага със зъби. Този алтруизъм на баща ми изобщо не му хареса. А аз си мислех, че ще ме похвалят! Нали ме хвалеха, като давах на другарчетата в детската градина от собствения си обяд? Просто не притежавах знанието, че касетофонът е неодушевен предмет, който не изпитва глад. Придобих това знание и станах с една идея по-малък. Отдалечих се с една крачка по-далеч от Абсолютното.

Знанието е интересно нещо: хем ни помага да оцеляваме, хем всяко новопридобито знание ни свива до ограниченото, относително същество, в което се превръщаме с времето. Ние не възприемаме света в неговата цялост, напротив – режем го на парчета. И на всяко парче лепим етикет с наименование. Знанието на възрастните за света е разделено на десетки хиляди категории и подкатегории, които често нямат нищо общо помежду си. „Това не е в сферата на моята експертиза”, „Това е извън моите компетенции”, „Квантовата физика е съвсем различен предмет, тук се занимаваме със счетоводство” и така нататък…

Дори звездите групираме в отделни съзвездия, базирани на ограничената ни гледна точка, според малкото местенце във Вселената, откъдето ги наблюдаваме. Считаме това знание за абсолютно, но в действителност, то е ограничаващо. Режейки представата си за света на парчета, ние режем тези парчета от Себе си.

Опитът

Опитът е следващото ограничение, което считаме за даденост: „Говоря ти от личен опит!”, „Не питай старило, а патило!” и така нататък… Опитът е толкова важен за нас, че го възприемаме като абсолютна и неопровержима истина. По всеки въпрос. Той е дори по-важен от знанието на другите.

Може да се съмняваме в чуждото знание, но никога не се съмняваме в личния си опит. Какво като е ограничаващ? Какво като засяга само един от милиардите обитатели на планетата (самите нас), поставен в ситуация на сложно обвързани, неповторими събития и фактори от околната среда? Преживели сме го по този начин, значи е така! Точка по въпроса. Приятелката ти изневерява? Всички жени са курви! Съседът е пребил жена си? Всички мъже са насилници!

Опитът е „абсолютната” истина, която ни превръща от абсолютно безкрайни в относително малки (бих казал дори жалки) същества (и съзнания). Буквално физически ни премазва. Първоначално растем, а после започваме да се свиваме под тежестта му. Прегърбената старица е толкова по-малка от високата, кръшна мома в младостта си, колкото повече опит е натрупала през дългия си живот.

Забраните

Забраните са следващото нещо, което ни ограничава (и смалява) с всеки изминал ден. Ако да не пипаш червения котлон става ясно веднага (натрупал си личен опит), то има неща, за които се налага да научиш от другите, че не бива да правиш.

Дори знанието често отстъпва пред забраните, за сметка на опита, който ни носи тяхното нарушаване. Примерно знаеш, че не бива да биеш по-малките в училище и да им взимаш джобните. Знаеш също, че не бива да им смъкваш долнището на анцуга пред целия клас. Това знание обаче не ти върши никаква работа, докато не научиш от личен опит, че прегазването на забраните се компенсира от външни фактори, в лицето на по-големите братя на твоите „жертви”, например, които те чакат с нетърпение в двора на училището, за да допринесат с удоволствие за обогатяването на личния ти опит по отношение на забраните.

Забраните съществуват с цел човешкото стадо да оцелява в нещо подобно на общество, а не на глутница зверове, каквото по принцип си е. Самият факт, че съществуват забрани като „Не убивай!”, „Не кради!” и „Не пожелавай жената на ближния!” показва колко необуздана и безкрайна е човешката природа всъщност. Чрез забраните ние смаляваме отделния индивид до нещичко, което може да пасне в механизма на стадната групова динамика, за да поддържа нейното функциониране. В името на общото благо.

Повечето забрани са създадени от хората за хората и, като такива, имат крайно лицемерен, изменчив, напълно условен характер. За убийството на един-единствен човек, например, се лежи доста, но няма проблем да убиеш десетки, дори стотици хора, даже си длъжен да го направиш и ще ти дадат награда, ако го направиш по време на война. Има места по света, където е по-лесно да се запишеш в армията и да стреляш по живи мишени, отколкото да си купиш бира.

Забраните са си такива – целта им е да служат на общото благо, отнемайки от личната свобода и неограниченост на индивида, с цел да гарантират оцеляването на групата (с някои малки, но допустими жертви). Забраните, опитът и знанието смаляват, сгъстяват и ограничават индивида до една функционална единица, до една заменима „резервна част” в „двигателя” на стадния групов механизъм.

Затова имаме политици, които се кълнат, че служат на обществото и журналисти, които твърдят, че казват истината. Имаме съдии, които би трябвало да съдят безпристрастно, въпреки че са емоционалнии и субективни човешки същества като всички нас. Имаме и свещеници, които считат себе си за представители на Бога. Без всички тях човешкото стадо не може да съществува.

Вярванията

Остава само да им повярваме. Вярванията са най-силното ограничение, по-силно дори от знанията, опита и забраните, взети заедно. Те са авто-ограничения, които не се нуждаят от външна сила, за да бъдат приети като свои. Достатъчно е само личното ни съгласие. А то често се базира на предишен опит и знания, както и на трупаните с времето забрани, които спазваме.

Едва ли има нещо по-ограничаващо от личните вярвания. Те определят и качеството, и продължителността на човешкия живот. Вярванията значително могат да го скъсят по време на кръстоносен поход или на самоубийствен атентат например. Интересното е, че, за да се случват такива неща, някой трябва лично да даде съгласието си и с желание да пристъпи към тяхното осъществяване, защото вярва, че върши правилното нещо. Най-успешните армии се формират от доброволци, които вярват в обща кауза, а не от наемници. Най-рискованите начинания и най-великите открития са дело на пионери, също доброволци, убедени в истинността на своята собствена система от вярания.

Спомените

И накрая, като „застройка” на цялата амалгама от ограничения под формата на знания, опит, забрани и убеждения, идват спомените. Ние не сме нищо повече от механичен сбор на нашите спомени. Практическата им обусловеност ни превръща в безкрайно ограничени, ситуационно определени, сто процента условни и, поради тази причина, крайно субетивни съзнания.

Ние не помним нищо от момента, преди да се родим. Чуждите спомени не са наши спомени. Те не са допринесли за формирането ни такива, каквито сме днес. Стават за филм или за интересна книга, ама до толкова. В „реалния живот” ние действаме, мислим и говорим единствено от ограничената перспектива на собствените знания, опит и вярвания, на забраните, които спазваме, и на личните спомени, които смятаме за единствено валидното доказателство, че сме живи.

Науката вече е наясно, че повечето спомени се различават от действително преживяното и по-скоро са обект на предпочитания. „Спал съм с над сто жени, хващал съм риба с ей-такава опашка”. Дължи се на селективната памет и на желанието за себеутвърждаване на Его-то или Аз-а (онзи механичен сбор от уж реални спомени), на способността да подтискаме, видоизменяме и, дори, да изтриваме „записи” от паметта си, които не отговарят на нашата лична система от опит, знания, убеждения и забрани, които, от своя страна, също нямат нищо общо с Действителността, която е Абсолютна по своя характер, т.е Единна, Цялостна и лишена от всякакви Ограничения.

Какво значи всичко това?

Значи, че този, когото виждаш в огледалото, не си ти. Виждаш само отражението на една безкрайно ограничена субективност, а без светлина нямаше да виждаш дори и толкова.

Практически съвет за финал:

Подобни абстрактни разсъждения са безсмислени, ако не можем да извлечем някаква полза от тях. Друг е въпросът колко субективна ще бъде тази полза, естествено, но у нас е заложен стремежът към съвършенството и нямаше дори да имаме мозък, способен на такива абсурдни разсъждения, ако целта му не беше именно да ни издигне над субективизма на себеопределението и да ни помогне да разберем мястото си в същността на Цялото, т.е да ни придвижи с една идея по-напред към Обективизма на Неделимото, което Е, и без което нищо друго не Е. Именно това цели да покаже метафората, че човек пази крехко равновесие по въжето, опънато между звяра и Бога. Посоката на движение, обаче, е само една – от звяра към Бога. Дори когато изглежда точно обратното (виж Средните векове), човек пак си мисли, че върви към Бога.

Практическата поука? Ами, съмнявайте се! Съмнявайте се във всички ограничения, които са ви довели до там да мислите и да вярвате, че сте нещо, което не сте.

Съмнявайте се в истинността на придобитите знания: от устройството на атома, през математическите хипотези, които са само предположения, та чак до размера и възрастта на Вселената. Никой не е виждал атом с просто око и никой не е живял по-дълго от Вселената, за да може да ограничи подобни абстракции до най-обикновени числа. Най-вероятно всички тези неща сме си ги въобразили.

Съмнявайте се във валидността на придобития опит: при други остоятелства и в друга среда бихте придобили съвсем различен опит. Не всички нърдове, на които са им взимали джобните и са им сваляли дънките пред класа, се превръщат в интернет милиардери като станат големи. В такива се превръщат само незначителна част от американските нърдове в Силициевата долина, защото са на правилното място и в правилното време, а и защото американците са създали интернета, т.е подходящата за тях среда. Ако бяхте израснали в гето, едва ли щяхте да имате висше образование. Ако родителите ви бяха разведени, едва ли щяхте да имате успешен брак. Ако майка ви и баща ви не си бяха показвали носа зад граница, едва ли щяхте да изпитвате желание да пътувате до другия край на света. Ако не бяхте гледали Нешънъл джиографик еър краш инвестигейшънс, едва ли щяхте да се ужасявате от най-малката турболенция… Валидността на придобития опит е валидна само за вас и вероятно няма много общо с валидността на целия останал свят, т.е твърде възможно е да няма нищо общо с Действителността, като цяло.

Съмнявайте се в правилността на забраните. Не казвам да започнете да ги нарушавате всичките още сега! Ако, например, прегазите само няколко от Библейските забрани за един ден, ще се озовете в тясно помещение с бетонни стени и решетка до края на живота си или ще увиснете за врата от някой кран, в зависимост от географското ви местоположение към момента на такова налудничаво (и безсмислено) поведение. Просто се съмнявайте във валидността на забраните, това е всичко. Мислете си каквото искате, но правете каквото трябва. За ваше собствено добро е. За оцеляването на групата, където имате малко и почти никакво значение. За благоденствието на стадото. Защото вие на стадото сте му задължени: размножавало се е, водило е битки за оцеляване, спазвало е куп забрани и ограничения, за да ви има. Хранило ви е с лъжичка в устата с вкусно пюре и, в последствие, с всички онези лъжи, които днес ви превръщат в онова, което не сте. Просто се съмнявайте в истинността на забраните, нищо повече. Помнете, че забраните са създадени от човек за човека, поради което са а: А/лицемерни и Б/ изменчиви. Много хора страдат от заблудата, че щом нещо е законно, значи то е правилно. Но забравят, че е имало времена и места по света, не толкова отдалечени от нас, когато е било законно да не търгуваш с евреи и негрите да сядат най-отзад в автобуса. Съмнявайте се във валидността на забраните, но ги спазвайте. До момента, в който не можете лично да ги замените с нещо по-добро (според вас), тъй като, както се разбрахме, те винаги са крайно нечестни и субективни и не са създадени да служат на вас, а на стадото.

Съмнявайте се в реалността на спомените. „Една лъжа, повторена сто пъти, се превръща в истина” – точно това е поговорката, която цели да ни припомни колко изменчиви (и фалшиви) са, всъщност, спомените. Има голяма вероятност това, което си въобразявате, че ви се е случило, да не се е случилио изобщо, или да се е случило по съвсем различен начин. Толкова пъти сте го прехвърляли и моделирали в ума си, че накрая споменът съществува единствено и само във вида, в който може да ви угоди. Да угоди на Аз-а, който, както казахме, е амалгама от безброй фалшиви знания, опит, спомени, вярвания и ограничения.

Съмнявайте се във всичко, в което вярвате. Запитайте се как и защо сте стигнали до дадено убеждение. Запитайте се дали сте християни / будисти / мюсюлмани по собствен избор или заради простичкия факт, че сте родени в страна с преобладаващо християнско / будистко / мюсюлманско население? Дали Земята наистина е кръгла? Вие виждали ли сте я някога със собствените си очи, без посредничеството на монитор или кино екран? Сега е модерно да се присмиваме на „плоскоземците”, но аз ги уважавам заради това, че са склонни да допуснат съмнение в този, иначе категорично доказан и неоспорим, факт. А дали наистина всички богати хора са престъпници, крадци и лъжци? Само „по втория начин” ли се успява в България? Животът в странство по-добър ли е заради пет пъти по-високото заплащане и значително повечето възможности за кариерно развитие? Парите само с честен труд ли се изкарват? А дали миришат? Майка ви и баща ви само доброто ли ви мислят? Или са егоисти, които желаят да направляват живота ви по собствен сценарий? А не може ли и двете да са верни? И, ако да, до каква степен? Такива ми ти неща…

Тъй като обещах практически съвет, въпросът е: „Какво ще постигнете, ако подложите на съмнение всичко, включително и здравия си разум?”

Отговорът е: НИЩО

Нищо няма да постигнете, тъй като идеята, че живеем, за да постигаме НЕЩО постоянно е само едно от безбройните ограничения, които ни превръщат в това, което не сме: вихър от вероятности, случайности и фрагменти, често плод на собственото ни въображение, които мозъкът допуска грешката да бърка с непоклатимата Цялост на неделимата Истина.

Тихомир Димитров

февруари 6, 2012

За бъдещето на търговията с авторско съдържание

За търговия с авторско съдържание може да се говори само, ако са налице две реални ситуации:

1/ Създателите на авторско съдържание получават пари за него

и

2/ Ползвателите на авторско съдържание плащат пари за него.

Всичко останало е: благотворителност, щедрост, подарък, спонсорство, дарение, меценатство, услуга, но не и търговия. В търговията винаги има купувач и продавач, а това, което ги сближава, е сделката. От купувача към продавача тече паричен поток, а от продавача към купувача тече авторско съдържание. Така ни учеха по Международна търговия в университета: „следете паричните потоци”.

През почти целия отминал век 1/ и 2/ бяха на лице и бизнесът създаде стройна система, в която създателите на авторско съдържание да получават пари за него, а ползвателите му да плащат за съдържанието, което използват.

Като при всеки вид търговия и тук най-важна роля изиграха посредниците. Търговия без посредници няма и не им се сърдете, че са по-предприемчиви от създателите на изкуство. Търговията също е вид изкуство.

Та, през почти целия отминал век 1/ и 2/ си бяха на лице и търговията с авторско съдържание си вървеше.

Докато не се появи интернет.

Мрежата обезсмисли пакетирането на идеи, културни продукти и авторско съдържание. Свободният обмен на данни създаде „наливната култура”, с което сериозно затрудни посредниците, които специализираха в „бутилирането” на култура.

Като резултат, част от ползвателите на авторско съдържание спряха да плащат за него и част от създателите на авторско съдържание спряха да получават пари за него.

Най-много, естествено, загубиха посредниците, тъй като си бяха извоювали по-сериозния дял от бизнеса, наречен „търговия с авторско съдържание”.

И започнаха да се борят с нокти и зъби, за да върнат 20-ти век обратно. Има ли смисъл да обяснявам колко нереалистично и невъзможно е да се върне 20-ти век обратно?

Проекти като PIPA, SOPA и ACTA са обречени, защото срещат нулева толерантност в обществото. Не само това – те срещат яростна съпротива и дълбоко несъгласие в очите на масовия потребител на авторско съдържание. Примерите са много. Дори да бъдат приети и наложени със сила, такива системи от правила, които защитават само интересите на малка група от хора, са обречени на провал, защото, в най-добрия случай ще бъдат игнорирани, а в най-лошия – бойкотирани.

„По-лошо от най-лошия закон е само беззаконието”, са казали римляните. Но тогава нямаше интернет. Преведена на езика на съвременния свят, тази максима би звучала така: „По-лошо от най-лошия закон е само законодателство, което остава на хартия”.

Връщането към статуквото от 20-ти век е невъзможно в комуникационен, технологичен, правен, икономически, социален и всякакъв друг аспект.

По-добре няма да става, ще става само по-зле. И за създатели, и за посредници, и за потребители на авторско съдържание ще става по-зле от гледна точка на „доброто старо време”.

От гледна точка на реалността, на сегашния момент, единственият изход е да освободим културата от бутилките, в които сме я затворили. Това не значи да я подаряваме, защото, ако я подаряваме достатъчно дълго, създателите ще загубят мотивацията си да създават („Изкуството иска жертви, но защо трябва да сме ние? В Макдоналдс винаги търсят хора”), посредниците няма да има какво да продават, а потребителите няма да има какво да потребяват. Дори да е на аванта.

Бъдещето на търговията с авторско съдържание е наливно, а не бутилирано – с етикет и крайна цена за единица продукт, защитен от хиляда закони. Всъщност, предвестниците на това бъдеще вече кацнаха върху палубата: месечната такса, която плащаш за целия си достъп до интернет, софтуерът с отворен код, абонаментът за различни онлайн приложения и услуги, музикалните албуми, които сваляш законно срещу цената на един SMS и т.н.

Кое е общото между тях? Макар да говорим за различно съдържание, всички тези дейности имат 4 общи черти:

1/ Връзката между потребител и производител на съдържание е пряка;

2/ Цената за крайния потребител значително намалява;

3/ Свободата на авторите и тяхната независимост се увеличават;

4/ Всичко това се случва в интернет.

От там и зорът да се сложи ръка върху интернет, но няма как да стане, защото интернет е желаното дете, исканият резултат, очакваният продукт и сбъднатата мечта на цялото човечество. Да сложиш ръка върху мрежата означава да сложиш ръка върху човечеството. Не, че няма идиоти, които се опитаха да го направят в миналото, но всички знаем каква е тяхната съдба. Просто сега нещата се случват по-бързо.

Вместо да тормозят потребителите, да връщат необратимото, да контролират неконтролируемото и да ограничават неограниченото, посредниците, които все още разполагат с капитали от „доброто старо време” могат да ги използват, за да създадат нова среда, в която да се развива търговията с авторско съдържание. Тази среда е налива, достъпна, текуща, абонаментна, в нея не се плаща за единици съдържание, а за достъп до ЦЯЛОТО съдържание.

Как може да стане това? Много просто:

Всеки плаща по равно за напълно законен достъп до цялото съдържание, а събраните пари се разпределят пропорционално между създателите на това съдържание, според интереса и предпочитанията на потребителите към конкретни части от него.

Критиките към тази система са няколко:

1/ Възможно е манипулиране на интереса чрез реклама;

2/ Възможно е манипулиране на интереса чрез измама;

3/ Производителите на „скъпо изкуство” няма да съберат достатъчно средства за неговата реализация;

4/ Не всеки ще може да си позволи такъв достъп.

Ето ги и контрааргументите:

1/ Възможно е манипулиране на интереса чрез реклама

И сега е възможно, дори е масова практика. Целта на рекламата е да манипулира интереса на потребителите. Когато купуваш известен продукт, ти плащаш голяма част от стойността му за реклама, а не за подобряване на качествата на самия продукт. Предложената система ще върне рекламата към първоначалната й цел да информира, а не да манипулира.

2/ Възможно е манипулиране на интереса чрез измама

И сега е възможно, дори е масова практика. По-голяма измама от това да те накарат да си платиш билета за киното (коричната цена за книгата) предварително, без да си се запознал със съдържанието, само на базата на голи обещания, при това – платени обещания, не мога да измисля. Разбира се, опасността от чисто технологични злоупотреби си остава, но има хиляди начини тя да бъде избегната или ограничена до минимум. Малък процент от средствата ще отиват за поддръжката, сигурността и контрола върху сайтовете за споделено съдържание.

3/ Производителите на „скъпо изкуство” няма да съберат достатъчно средства за неговата реализация

Ще съберат. Просто трябва да извадят от бюджета за филмите:  кокаина, хазарта, проститутките, колекциите от спортни автомобили, яхти, частни самолети и острови, армията от прислужници и охрана, плюс шест звездните хотели и хектарите имения, пръснати по лицето на земята. Тъкмо създателите на филми ще могат да се съсредоточат повече върху изкуството на киното, отколкото върху пороците на киното. И поне ще бъдат сигурни, че няма човек на света, който да е гледал техния филм, без да си е платил. А, ако всички са го гледали, да заповядат да си приберат кокаина, хазарта, проститутките и така нататък обратно.

4/ Не всеки ще може да си позволи такъв достъп

Към момента няколко милиарда души по света ползват интернет, защото могат да си го позволят. Идеята е тоталните им разходи по легален достъп до цялото знание на човечеството и до всичките постижения на човешката култура да не надвишават таксата им за достъп до интернет.

За сравнение, в момента аз не мога да си позволя да купя всички книги, които искам да прочета, всички филми, които искам да гледам и всички албуми, които искам да слушам. Но мога да отделя, примерно, още 20 лв на месец за легален достъп до тях. Четири милиарда потребители, по 20 лв на месец, по 12 месеца в годината, е равно на близо един трилион за култура в световен мащаб, уау! Но, по-важното е, че всеки път, когато натискаш „даунлоуд”, ти няма да се чувстваш като престъпник, а ще знаеш, че реално подпомагаш създателите на съдържанието, което използваш.

Тихомир Димитров

юли 7, 2010

Приказка за търговеца, който не знаел какво да прави

Един отчаян търговец, заплашен от разорение, отишъл за съвет при известен мъдрец в планината и го попитал :

„Учителю, хамбарите ми са празни, градушка унищожи реколтата, болест мори добитъка, разбойници ограбиха кервана, който изпратих, а длъжниците ми се разориха и пръснаха по далечни земи. Кажи ми какво да направя, за да изляза от това положение? Как да възстановя богатството си?”

Учителят отговорил:

„Върни всички дългове, плати на работниците и освободи робите.”

Търговецът го погледнал с неразбиране.

„Чу ли какво ти казах?”

„Да, учителю.”

„Тогава повтори!”

„Да върна дълговете, да платя на работниците и да освободя робите.”

„Иди и го направи!”

Година по-късно търговецът се качил отново в планината, изпълнен с благодарност към мъдреца и му донесъл скъп подарък:

„Стори ми се неразумно да раздам имуществото си на кредиторите, спестяванията си на ратаите и да пусна робите на свобода, но послушах съвета ти и чудото стана! Сега отново съм богат. Кажи ми как го направи, Учителю?”

Мъдрецът се намръщил:

„Няма никакво чудо и аз нищо не съм направил! През цялото време кротко си седях тук, в планината, докато ти долу свърши цялата работа сам. Единственото, което искаш е търговията да върви, а не да знаеш…Но щом питаш, аз ще ти кажа: Какво искат лихварите? Те искат своите заеми обратно с лихвите. А работниците какво искат? Те чакат да занесат надницата си у дома. Докато робите мечтаят за свобода. Давайки на другите онова, към което се стремят, ти сам получаваш всичко, от което се нуждаеш. Дори повече, отколкото ти трябва! А сега върви със здраве и бъди честит! Няма какво повече да научиш от мен.”

Подобни публикации:

Приказка за Ханс, който задавал прекалено много въпроси

Да постигнем изобилието с даване

Да постигнем изобилието с даване. Капаните

Тихомир Димитров

септември 15, 2009

Дрън-дрън-дрън, училищен звън!

15 септември е специална дата. За учениците, но и не само. Днес милите дечица плахо пристъпват към училищния двор със свити сърца, майки раздават съвети, бащи тайничко подсмърчат от гордост, разплакани учителки изпадат в патетична еуфория, кметове и кметици теглят дълги, отегчителни речи за „бъдещето на България”, дори чобаните карат с пуснати фарове по обяд.

Малко обаче се отплеснах от темата. Искаше ми се да разкажа за моя първи учебен ден. Но, като се замислих, то няма кой знае какво за разказване. Бях със синя връзка, побъркан от страх, притеснен, изпотен, разтреперан от  вълнение, тотално ошашкан сред толкова много нови лица, деца, авторитети и хора.

Едно нещо обаче знаех със сигурност и то беше, че ангажиментът „образование” няма да свърши скоро. Оказах се частично прав – от първи левъл в училище до последен левъл в университета минаха 16 години…Прекарах ги сред изпити, домашни, контролни, тестове, привлекателни бедра на съученички и колежки, мокри сънища със специалното участие на млади преподавателки, зловещи пирове и незабравими пътешествия… така цели 16 години.

Защо казвам „частично”?

Защото това, което не знаех в първи клас беше, че училището никога няма да свърши.

И днес, като гледам радостните майки и бащи да мъкнат челядта си за ръчичка и осторожно да пресичат пешеходната пътека пред школото, бълвайки предупреждения и заплахи на килограм, чак ми става смешно за горките деца. Не жал, а смешно. Защото ще минат поне 16 години преди тези хлапета наистина да постъпят в първи клас.

Не че се оплаквам нещо от образованието, де. Роднините ми до девето коляно са все даскали, нямам право да се оплаквам просто. Пък и в личен план всичко беше окей:  контролните, домашните, изпитите и тестовете ги минавах с отличен, повечето съученички / колежки имаха стройни,  добре епилирани бедра, създадох куп доживотни приятелства, обиколих половината свят, приех половината пороци на човечеството за свои.  Изкарах си, меко казано, добре зад дървената скамейка.

Което не променя факта, че училището и университетът имат една единствена цел и тя е да те превърнат в робот. В послушен, благонадежден, добре облечен робот с промит мозък, който прави само това, което му кажат, защото „така трябва”, а не защото така иска. „Учи математика!” За какво ви беше висшата математика? За да пресмятате елементарен сбор с три екселски таблици и два калкулатора ли? „Музикант къща не храни”. Какво мисли Мадона по този въпрос?

Резултатът от образованието е един красив, образован, „интелигентен” роб. В западните училища поне насърчават децата свободно да изразяват лично мнение. Тук дори това е забранено. Има си методика. По тази методика някакви хора, които реално нищо не разбират от живота, цял живот те учат как да го живееш. И никога не те подготвят за истински важните неща, които ще струват същия този твой, скапан, безценен живот.

Никой не те учи как да не се самоубиваш след първото огромно любовно разочарование, което е неизбежно за всички. Никой не ти казва как да контролираш хормоналната буря през пубертета,  как да не се превърнеш в алкохолик и наркоман на 18, как да не вярваш на политиците, на сектантите и на гурутата с големи бради. Никой не те учи как да сключваш сделки, как да преговаряш, как да общуваш, как да се обличаш подходящо, как да реагираш, ако те нападнат с нож на улицата…

Вместо това получаваш само теория. При това – доста. Разбираш какъв трябва да бъде животът ти на теория, а после го прекарваш в гълтане на транквиланти, защото се оказва, че не е такъв на практика. За Бога, в училище не те учат дори на елементарни неща като  умението да приемаш заобикалящата действителност …

Може би затова образованието е безплатно – защото не струва и пукната пара?! С физика, химия и биология няма да станеш добър родител, нито пък ще разбереш как се изкарват пари, за да не умре семейството ти от глад.

Преподавателите в университета пък имат друг, елитарен подход: „на най-добрите пишем четворка, на себе си – петица, а на Господ – шестица”. Сигурно затова сега никой от моите професори по международна икономика не може да обясни какво, по дяволите, става с международната икономика. Нито един от преподавателите ми не беше милионер, дори бивш. Възможно ли е държавен служител с фиксирана заплата да те учи на бизнес?

Въпросът е риторичен.

Един роб може да те научи само да бъдеш роб като него. Защото аз принципна разлика между вратовръзката на служебния костюм и железния хомот не виждам. А разлика има, при това – голяма. Хомота ти го слагат насила, а костюма си го избираш сам и после доброволно усукваш възел в подходящ цвят около собствения си врат. Истинският роб ще използва и най-малката възможност да избяга от плантацията, докато корпоративният служител няма да го направи дори при широко отворени врати. Между него и свободата не стои някакъв синджир, стои много по-сериозна преграда – свободата на избора, продадена за жълти стотинки на лихвари, работодатели, лизингодатели, наемодатели и всякакви други гадатели.

И така, честит първи учебен ден, мили деца!

Тихомир Димитров

%d блогъра харесват това: