Писателският блог на Тишо

октомври 17, 2013

В прегръдките на спящия вулкан

Остров Санторин отдавна присъстваше в списъка с местата, които искам да пипна, да видя, да вкуся и да помириша фърст пърсън, три де. Е, отдавна, отдавна, колко да е отдавна? Покрай участието ми в онзи конкурс за пътешественици през февруари  сериозно се бях надъхал, че наистина ме чака околосветско, та седнах и направих един списък с дестинациите, откъдето предпочитам то да минава. Нахвърлих в пауърпоийнт по няколко снимки на всяко от местата, плюс кратко текстово описание на нещата, които ме привличат там. Конкурса не можах да го спечеля, въпреки безрезервната помощ, която получих от приятели и читатели тогава, но списъкът си остана. И сега върши чудесна работа като инструмент за творческа реализация от типа „замени желанията с предпочитанията и мечтите с намерения” (следва кратко ню ейдж оклонение – моля ню ейдж скептиците да го прескочат).

Мечтите са нещо, което непрекъснато отлагаме. В съзнанието ни те живеят вечно в един бъдещ момент и точно заради това си остават завинаги там. Човек може да опита от живота само в настоящето. От тази гледна точка, мечтите са опасна работа – нищо, че цял живот са ни учили да им се възхищаваме. Те са нещото, което много искаме, но непрекъснато отлагаме и това води до ужасна фрустрация. Когато ги замениш с намерения, всичко се променя. Намерението е нещо, върху което вече работиш, при това – от вчера.

Така например, дълги години мечтаех да отида „на ергенлък и на пашалък” в Амстердам, но все не ми достигаха или времето, или средствата. В един момент просто си купих билет, запазих си хостел в квартала на червените фенери и се озовах там, т.е реализирах едно човешко намерение с реални, прагматични стъпки, а мечтата отиде по дяволите, където й е мястото.

Камино също си мечтаех да извървя с години. Когато през 2009 година кризата ме раздели с рекламната агенция, в която работех тогава, се появиха чудесните условия, плюс достатъчно свободно време за целта, с което мечтата прерасна в намерение, върху което реално вече действах – обикалях за раница и спортни обувки из Женския пазар, правех си застраховки и резервирах билети онлайн. След което изкарах една прекрасна пролет в Испания. Мечтата се превърна в спомен.

Същото важи и за околосветското пътешествие. На мнение съм, че човек трябва да обиколи планетата поне веднъж, докато е жив. Разликата е в това, че не мечтая да обиколя планетата, а имам съвсем реалното намерение да го направя. И вече го правя. За по-малко от година две от дестинациите в списъка „паднаха”. За Берлин можете да прочете тук. Втората е Санторини, за която ще пиша след малко. Разбира се, следват и по-далечни места, но никой не е казал, че трябва да се случват наведнъж или, че ще се случат точно по баналния начин, по който сме свикнали да си представяме едно околосветско пътешествие – грабваш си багажа и две години странстваш из непознати земи и култури. Това е изтощително. Лишава те от удоволствието на всяко пътуване, а именно – прибирането у дома. Нямам нищо против околосветското да продължи и десет години. Нямам нищо против, ако трябва, да го взема на „хапки”, да имам достатъчно време след всяко пътуване, за да „смеля” преживяванията, да мога да ги споделя с вас, да си отпочина, да оценя красотата на родното си място, да се занимавам и с други неща, освен с пътуване, да се подготвя внимателно за осъществяването на следващото намерение и така нататък…

По-важното е, че съм склонен да „инвестирам” и последната си стотинка в пътувания, а тъй като основният ми „актив” са фантазията и въображението, не виждам по-добър начин да ги „захранвам” от този. Пък и климатът става все по-отровен с всеки изминал ден тук и смятам всяко показване на носа извън страната за полезна психотерапия… Но да се върнем към т. нар „ню ейдж отклонение”:

Вече разбрахме защо мечтите трябва да се сменят с намерения. Ако заменим и желанията с предпочитания, има голяма вероятност те да се превърнат в спомени, вместо завинаги да си останат в един бъдещ момент.

Желанията издават липса. Човек обикновено желае нещо, което няма. Сигурен съм, че човек иска здраве, само когато се разболее, че се стреми фанатично към парите, само когато обеднее. И така нататък… Това е изцяло в реда на нещата, с изключение на факта, че самото усещане за липса произвежда още повече липси. Има голямо значение какво си пишем по блоговете, какво споделяме с близките, какво мислим, говорим, искаме и мечтаем на думи, но още по-голямо значение има
как се чувстваме в момента. Чувството за липса ще ни довлече още повече липси в бъдеще и поради тази причина желанията трябва да се заменят с предпочитания. Веднъж завинаги трябва да се заменят с предпочитания!

Предпочитанието ти дава възможност да „искаш” от една по-„доволна” перспектива, а повярвайте ми, Съдбата обича доволните и предпочита да дарява основно тях. Така например, добре ми е и с дядовата усуканица, но, ако има възможност, бих пийнал едно френско коняче. Тъп пример, знам, но показателен. Добре съм си и с екзкурзиите в Европа от време на време, които вече са евтини, плюс това лесно достъпни, но не бих отказал да прекарам няколко месеца из Карибския басейн или в Индия. И ще се възползвам от първата възможност да го направя. Доволен съм от перспективата да обиколя планетата и за десетилетие, според скромните ми възможности и според ограниченията на човешкия ми ум, но бих предпочел, ако се намери чалъм, да разходя задника си около глобуса и наведнъж. И сигурно ще се намери чалъм. По-трудно е да смениш колата с по-яка, ако не обичаш старата трошка, която караш в момента. По-трудно е да смениш работата с по-добре платена, ако си неблагодарен и не обичаш достатъчно тази, която вече имаш в момента. Но никой не те спира да предпочетеш едното пред другото.

Предпочитам в момента да прекратя това ню ейдж отклонение и имам намерението да ви поразходя из прегръдките на спящия вулкан в Санторини. Поуката е: заменете желанията с предпочитания и мечтите с намерения. Тогава нещата ще започнат да ви се получават. Ако се нуждаете от допълнителни „аргументи“, може би ще харесате още „Сбъдването на желания – някои практически аспекти”.

Вулканът

1  2

Изт: thewatchers.adorraeli.com

Допреди 3600 години на това място се е издигала висока островна планина. Никой не знае колко точно висока е била, но някои историци твърдят, че е надвишавала с 3 километра морското равнище. В един момент планината просто се е взривила. Причината е супер-вулкан, довел до заличаването на процъфтяващата тогава Критско-минойска цивилизация и до появата на първите митове за Атлантида. Изригването е забелязано от представители на всички съществуващи тогава древни култури по Средиземноморието, а отломки от хиляди кубични километри земна маса, вряща кал, разтопени скали и лава са намерени навсякъде по крайбрежието на Средиземно море.

Чудовищно цунами е помело де-що цивилизация, живот и култура са кипели тогава из цикладските острови в Егейско море. Предполага се, че о-в Крит, намиращ се в непосредствена близост, е бил пометен от зловещa вълна, висока стотици  метри, а киселинните дъждове са продължавали с месеци, докато унищожат и последните запаси от храна. Велик е гневът на боговете!

На мястото на взривената планина се е образувала огромна кипяща дупка с неизвестна дълбочина, която постепенно се е запълнила с морска вода. Полуразрушените стени на морския кратер днес формират архипелаг Санторини, заемащ полукръгла форма около калдерата („казана“). По върховете на стръмните отвеси около казана започва да никне (като пърхот или за по-романтичните – като сняг) типичната цикладска архитектура:

довела до появата на редица модерни курорти в наши дни,

където нощувките започват от 50-100 и могат да стигнат до 900 евро на вечер, че и отгоре… Любимо място за наблюдение на залеза, за предложения за брак, за меден месец и за фотографи, пред чиито обективи в мистичната тишина на спящия вулкан по залез се мотаят световно известни фотомодели.

Тераформация в действие

В средата на калдерата, с течение на времето, се появява нов вулкан – Неа Камени – много по-„културен” от стария. Още от Римско време насам той периодично си изригва, произвеждайки нова земя, но без да застрашава жителите на острова. От последното му изригване през средата на миналия век дори има актуални снимки:

3

Изт: deskarati.com

Всичко на острова е доминирано от вулкана. Плажовете са черни или червени на цвят, а пясъкът е рядкост. Преобладават облите вулканични камъчета, които тракат и се търкат едно в друго с всяка следваща вълна, докато накрая не се превърнат в ситни песъчинки. Земята на Санторини е млада и е в процес на активна тераформация, което създава част от очарованието на този остров. Дори пясъкът е в „процес на производство”. По самия вулкан човек също може да се разходи. Горе димят зелени изпарения от сяра и отровни химикали, излизащи от недрата на земята с 800 градуса температура.

Докато катериш вулкана, под краката ти се усеща топлина, а наоколо цари лунен пейзаж – „компания” на катранено черните вулканични скали прави единствено безмилостното слънце, което може да ти смъкне кожата и през февруари. Част от развлечението за туристите включва къпане в залив до кратера, където бълбукат топли подводни извори. Влязох да плувам с бяла фланелка, за да се предпазя от слънцето и излязох с червена, заради желязото, отделяно от вулканичните извори.

Ранните процеси на тераформация и периодичната активност на вулкана правят така, че в морето да няма миди, рядко минават и пасажи от риба, но покрай тях човек може да наблюдава ята от делфини, които неуморно преследват своята плячка. Водата е чиста, с видимост до десетина метра. Брегът е каменист и много бързо става дълбоко. В непосредствена близост до една от вертикалните стени на главния остров Тера („Земя”) има потопен туристически кораб, аварирал преди време, който лежи на около двеста метра дълбочина и е само на 30-ина метра от брега.

Никой не може да определи колко точно е дълбока калдерата, заради сеизмичната и вулканична дейност, които непрекъснато менят топографията на морското дъно, а има и подводни тунели, които криволичат надолу, слизайки чак до лавата. Заради острите камъни и отровните морски таралежи, които живеят по тях, препоръчително е в морето да се влиза само с обувки за плуване. Продават се навсякъде из острова за 8-10 евро.

Днес вулканът не е нито угаснал, нито активен, а има статута на дремещ вулкан. Непрекъснато е под наблюдение с най-модерни средства и апаратура. Учените смятат, че разполагат с поне десет дни за евакуиране на туристите и на местното население (около 15 500 души, според Уикипедия, ако се появяват признаци за предстоящо изригване. Може би така са смятали и учените от Минойската ера…

Гледките

Мястото е толкова романтично, че дори да снимаш на посоки със затворени очи, пак стават картички за пет евро, както обичахме да се шегуваме с останалите туристи. Поради тази причина Санторини е любима дестинация за модните фотографи и за техните еднометрови вариообективи. Не може да се каже дали главозамайващата красота на отвесните панорами към калдерата подсилват женското обаяние или просто мъжествеността на спящия вулкан, като фон, чудесно го допълва, но при всички случаи по света рядко се намират места с толкова подходящи локации за цъкане на панорамни снимки от типа „аз и морето”.

Гледането на залези също е едно от любимите занимания на туристите, а най-подходящото място за целта е градчето Ия, с неговите тесни, криволичещи между къщичките в стил „планетата Татуин” пътечки, проходчета, луксозни спа комплексчета, миниатюрни църквички и тераси с цветя, надвесени над калдерата, с гледка към потъващото в морето слънце зад спящия вулкан. Всички, като дойдат на Санторини, стават сън-гейзъри. Подарих си и аз един залез с бутилка „Метакса“ под ръка:

и дори успях да го „скицирам“:

Брегът е висок няколко стотин метра и скалите на места са отвесни, а наклонът им надвишава 90 градуса. Единственият начин гостите на острова да се изкачат от пристанището до равното горе, в миналото е бил върху гърба на магаре. Представете си напудрените контеси от 19-ти век (туристи тогава са били само аристократите), качени с дългите си рокли, с белите чадърчета и с цветните си ветрила върху гърба на потно, инатливо, гръцко магаре. Това удоволствие е съхранено и до днес. За любопитните то струва само 5 евро:

и неслучайно се предлага само в едната посока, тъй като опиталите рядко искат да повторят. Миризмата, казват, е ужасна, а днес съществуват всякакви по-модерни форми за транспорт, в това число: с лифт, с автобус, с такси, с рент-а-кар или върху бъги, наето още при слизането от кораба на пристанището. Като стана дума за кораби, в пристанището, което иначе е доста клаустрофобично, имаше „паркирани” големи зверове:

Придвижване от и до Санторини

Нямахме късмета да се повозим на такова чудовище, но пък осем часовото плаване от Атина през островите на юг, до Санторин, беше достатъчно приятно и с грамадния кораб на Blue Star Ferries. Заради по-ниската скорост успяхме да направим доста снимки, да се попечем на слънце, да поспим, да почетем книжки, да се помотаем из палубите, да ни продуха морският вятър, да се напием, да изтрезнеем, пак да се напием и пак да изтрезнеем… Фериботите, които обслужват редовните линии между столицата и цикладските острови са оборудвани с редица удобства, които правят осем часовото плаване сравнително поносимо и, дори бих казал, приятно. Има собствени каюти срещу доплащане, зали за спане с комфортни кресла, видео екрани, ресторанти Goody’s, flocafe, бар, безжичен интернет и всякакви условия плаването да протече разнообразно, за да минава времето по-леко. Ако не страдате от морска болест, препоръчвам именно този начин да се доберете до острова от Атина. До Атина, пък, най-бързо ще ви закарат чартърите на България Еър. Няма нужда да се влачите по пътищата 12 часа с кола или с автобус от София, нито ще ви излезе по-евтино.

Заради високите цени в тази луксозна дестинация, може би най-доброто решение си остава организираната екскурзия с туроператор, колкото и да ги избягвам. Естествено, ще ви затрупат с предложения за всякакви допълнителни екскурзии по време на престоя ви там, но след като вече сте се уредили с евтин транспорт и достъпен хотел чрез туроператора, никой не ви задължава да се вързвате и на допълнителните оферти. Ние се вързахме на няколко и почти съжалихме, заради непрекъснатото бързане, бутане, преброяване и, въобще, позабравеното усещане за „пионерски лагер”.

Придвижване из острова

Далеч по-добрата алтернатива е да си наемете рент-а-кар. Цените се въртят около 30 евро за денонощие, островът никак не е голям и с безплатна карта под ръка можете да го обиколите целия, дори само за един ден, като отделите на всяко място толкова време, колкото на вас ви се иска, без да слушате непрекъснато обвинения, че цялата група отново чака само вас, защото се мотаете (нали сте турист, да го ***, „работата” на туристите е да се мотаят) и, че вечно вие сте този, който закъснява.

За любителите на офроуда има джипове и бъгита под наем. Друга чудесна алтернатива за свободно придвижване из острова, без във врата ви да диша екскурзовод, е да използвате добре развитата мрежа на градския транспорт – покрива целия остров, през лятото работи почти денонощно и билетчетата са едно евро плюс малко отгоре, в зависимост от дестинацията, а единственото, което трябва да знаете е, че за да стигнете от една точка до друга, в повечето случаи минавате през столицата, където сменяте автобуса на централното за целия остров обръщало.

Такситата не са подходящо решение, както във всяка добре развита световна туристическа дестинация, а ходенето пеш е затруднено от неравния терен, но ако обичате движението, нелош начин да обиколите за няколко дни целия остров е да си наемете мотопед. Не съм сигурен дали местните качват на стоп, защото не съм пробвал…

Настаняване и храна

Съществуват различни места за настаняване според дълбочината на джоба. Настанихме се в свестен три звезден хотел на 150 метра от плажа. Беше десетократно по-добър от „пет звездната” дупка, където пренощувахме транзит в Атина. Въпреки това, като обслужване и по любезност персоналът изоставаше дори от хотелите по българското Черноморие, колкото и невероятно да звучи това. Персоналът мразеше туристите, работата и себе си, а на бармана дори му излезе прякор „сърдитият барман”. Храната беше вкусна, макар и не твърде разнообразна, но предимството на ол-инклузива е, че не мислиш за тези неща и разполагаш с всичкото време да се мотаеш наоколо, а когато и да се прибереш в хотела, винаги те чака прясно сготвена, топла храна, плюс ол-инклиузив бар с разредени напитки и сърдит барман.

По-лукосзният вариант е да се настаниш на място с панорамна гледка към калдерата, срещу което, естествено, за една нощ ще платиш колкото за цяла седмица в обикновените хотели:

Туристическите градчета са пълни със спретнати кафенета и ресторанти, като правилото е, че ако седнеш на гледка, плащаш 100% отгоре заради гледката, а ако просто си гладен, можеш да хапнеш вкусна средиземноморска храна някъде по бистрата из тесните улички, които са само на пет метра от панорамните места:

и след това да си вземеш от магазинчето 500 милилитра „Меткаса” от 5 звезди за пет евро и спокойно да се опънеш някъде да гледаш залеза…заедно с тълпите туристи. С повече любопитство се намират и по-уединени места, естествено. Още едно предимство да си организираш екскурзиите сам, а не да зависиш от групата е, че със сигурност ти остава свободно време да се мотаеш и да преоткриваш местата, където не водят стада от чужденци с фотоапарати.

Виното

Санторини е известен производител на вино. Разбирането на местните за „почва” са пръснатите из равните места по острова камъни… Лозите рядко стигат на височина до коляното, а добивът е изключително малък, но за сметка на това лозя има навсякъде и местните успяват да произведат доста хубаво вино. Лично аз най-много харесах десертните вина. Бялото е за предпочитане пред червеното сред останалите, но не съм специалист, за да препоръчвам определена марка, а и винената снобария е субективно изживяване, така че па вкус и па цвет тавариших нет… При всички случаи е добре да си хвърлите в багажа поне една бутилка за спомен. Цените са приемливи. Добрите вина не надвишават 10-ина евро, но има и отлежали бутилки за ценители с трицифрен етикет. Повечето производители предлагат дегустация на място за индивидуалния турист и, разбира се, винени турове за тълпите от азиатци с фотоапарти.

Други очарования

Сред очарованията на острова, освен прекрасните панорами, са и множеството арт галерийки, спретнатите ателиенца и магазинчета за ръчно изработени сувенири, които добре вървят тук и се срещат навсякъде из острова:

Поклонническият туризъм също е доста развит. На острова с площ приблизително 70 квадратни километра има над 350 църкви, църквички, параклисчета, манастири и православни храмове, по-известни от които са Света Ирина („Санта Ирина”, откъдето идва и името на острова – Санторини), чудодейната икона на Богородица, новата църква на свети Козма и Дамян, манастирът, разположен върху най-високата точка на острова, малката църквичка, която през част от времето е под вода и много други свещени за хората места по тази изпълнена с енергия, млада, вулканична земя.

На връщане успяхме да отделим един цял ден за Атина, дори се видяхме с приятели там. Имах удоволствието да развея крачоли из Агората – мястото, на което се е родила пряката демокрация в Античността. Що се отнася до съвременните разбирания за „власт на народа” (демос – кратос), както казва един приятел: „Представителната демокрация е все едно някой друг да си ляга с жена ти от твое име и с твоята заплата да й купува скъпи подаръци. Алтернативата, естествено, е да си свършиш работата сам, но за целта трябват и време, и усилия, абе – превръща си се в ангажимент…“

Още пътеписи – в категорията ПЪТЕПИСИ. И скролвайте надолу…

Тихомир Димитров

Advertisements

януари 24, 2013

Ресурсите са ограничени?

qeth

Изт: rainharvest.co.za

Докато един милиард се бори със затлъстяването, пет милиарда не могат да решат проблема си с изхранването.  

„Ресурсите са ограничени” – това е първото, на което те учат в икономическия – популярна заблуда, целяща да прикрие факта, че ресурсите, всъщност, не са ограничени – те просто са некачествено разпределени.

А когато науката няма отговор на въпроса как да се поправи това:

докато един милиард се бори със затлъстяването, пет милиарда не могат да решат проблема си с изхранването,

тя просто отсича: „ресурсите са  ограничени”! И се опитва да го докаже.

Природата е по-умна от нас. Погрижила се е за всичко. Ресурсите няма как да са ограничени. Бъдете сигурни, че както за всяко дърво, стръкче трева или птица в гората има предостатъчно ресурси, така и за всеки човек, родил се на тази планета, има предварително подсигурени ресурси не само, за да оцелява, но и да се развива и да преуспява.

Обаче хората имат своя ум и свободната си воля, резултатите от които също са изцяло техни. Те предпочитат да преуспяват на чужд гръб и за чужда сметка. Това ги отдалечава от естественото състояние на нещата, където изобилието е природен закон, а ресурсите никога не са ограничени.

Чувал съм, че земята може да изхрани не седем, а 20 милиарда души, стига всичките тези хора да не са слепи егоисти, загрижени единствено за собствения си задник. Помислете: ако един проблем е далеч от вас, той практически не ви интересува.

Ресурсите не са ограничени. Те просто са некачествено разпределени.

Ето, например, обществото харчи прекалено много за политики, а единственото, което интересува политиците е подготовката за следващите избори. Говоря по принцип, не само за България. Едва ли има политик в демократична държава, който да не се интересува от следващите избори и те да не са приоритет първи в работната му програма.

Тоест, възможността елита да запази своя статус в обществото е основното, което интересува елита, но това интересува слабо обществото, заето единствено със своето оцеляване.

Въпреки всичко, борбата на елита да остане в елита окупира цялото обществено съзнание (чрез масмедиите) и голяма част от обществените ресурси. Ще се съгласите с максимата, че „хората гласуват със своите хладилници”. Когато хладилникът ви е пълен, вие практически не се интересувате от това кой управлява. Когато един проблем е далеч от вас, той просто не ви интересува. Е, вашите проблеми са далеч от елита.  

Освен за политики, ние харчим прекалено много средства и за отбрана. Отново говоря за съвременното общество по принцип, а не конкретно за България. Тоест, лишаваме се от ресурси, които правят изобилието възможно, за да поддържаме възможността, ако се наложи, да се избием като диваци.

А бихме могли да отделяме тези средства за образование, което ще смекчи разликите между бедни и богати; ще даде равен шанс и на повече хора; бихме могли да ги инвестираме в медицина и в наука, вместо в политики и в отбрана. Бихме могли да отклоним колосални ресурси от хората, загрижени за нашето самоунищожение, към хората, заети с нашия просперитет: учените, лекарите, откривателите, инженерите, конструкторите, учителите, преподавателите, детегледачите, въобще хората, които не само правят живота удобен, но и съвременната цивилизация възможна, като такава.

Ресурсите не са ограничени, те просто са некачествено разпределени.

Дупката между бедни и богати непрекъснато расте, все по-голяма пропаст зее между страните с различен стандарт, както и между отделните прослойки вътре в тях. Доминиращата средна класа е сладък спомен от 80-те. Масите и елитът днес живеят в светове, които се раздалечават. Но не бързайте да обвинявате елита за всичките си беди. Вие се интересувате от неговите проблеми точно толкова, колкото и той – от вашите.

Илюзията, че „ресурсите са ограничени” е заблуда, която произтича НЕ от обществения строй или от епохата, в които живеем, а от човешкото съзнание. Описаните по-горе процеси имат общочовешки, глобален, симптоматичен характер. Те не са от вчера.

Всъщност, ресурсите не могат да бъдат ограничени в изобилната и саморегулираща се среда, в която живеем. Ограничено е само човешкото съзнание. Заради умствената служба на егоизма в продължение на хилядолетия, ние сме се провалили дори в най-елементарната задача: да изчислим правилно ресурсите, които по дефолт са преизобилни и да разпределим благата така, че да има за всички. По много. Дори компютрите не успяха да ни помогнат в това отношение.

Умствената служба на егоизма” може да прозвучи като някаква абстракция, но Екхард Толе дава точен пример за това как, всъщност, целият ни живот е подчинен и, де факто, зависи от умствената служба на егоизма. Перифразирам свободно:

Ако прочетете във вестника, че във вашия град снощи някой е откраднал кола, вие сигурно ще си кажете: „Ей, лоши хора се навъдиха на този свят! Но коли се крадат всеки ден, какво да се прави!” и, като цяло, ще подминете новината с безразличие. Но, ако прочетете във вестника, че някой снощи е откраднал ВАШАТА кола, емоционалната реакция на този скучен вестникарски материал ще е ДОСТА различна. Колко много енергия и мъка има само в думичката „мой”!

Егоизмът, с произтичащите от него психически нагласи, е причината да вярваме в очевАдно неверни заблуди като „ресурсите са ограничени”.

Защо да са очевАдно неверни? Ами, идете в гората и потърсете недостига там. Или се загледайте в Космоса. Не само, че не виждате ограничения, но не му се вижда и краят. Е, ние сме само една от точките в безкрая. Седим си на нея и мислим, че ресурсите са ограничени. Те просто са некачествено разпределени. Всяко дърво, всяко стръкче трева, всяко живо същество в гората си има своето място под слънцето, плюс огромно изобилие от светлина, вода и хранителни ресурси, за да се развива. Дори пустинята е изобилна в своя пясъчен разкош, макар там природата да изразява своето изобилие по съвсем различен начин.

Това, което се опитвам да кажа е, че мизерията, оскъдицата и недостигът не са естественото състояние на нещата. Колосалното изобилие е тяхното естествено състояние. САМО УМЪТ и то – в егоистичния си уклон – може да лиши своя притежател от това изобилие.

Което не превръща ума в нещо лошо, напротив – той е инструмент, прецизен като скалпела, с който все още не сме свикнали да боравим, защото ни липсва достатъчно еволюционен опит като мислещи същества. Осем хиляди години повтаряне на едни и същи грешки не е точно „достатъчен еволюционен опит” и няма нищо общо с „мислещите същества”. Единствената промяна от древен Египет до сега е, че скалпелът е станал по-остър. Но продължава да е в ръцете на деца.

Човечеството не е излязло от своето детство, а децата, както знаете, могат да са удивително жестоки към себе си и към по-слабите: мравчици, буболечици разни, правили сте хербарий…

Човечеството не е постигнало дори половината от своята зрялост, нито каквато и да било самостоятелност, типична за юношата, започнал да изкарва собствени пари като разносвач на вестници.

Човечеството дори не е отбито от гърдата на своята майка – ако утре петролът свърши, ние ще се избием като диваци.

Същото това човечество вярва в заблудата, че ресурсите са ограничени.

А огромната, интелигентна вселена, дори само с мащабното си присъствие и с чудовищното си разнообразие от форми, непрекъснато му подсказва, показва и доказва, че това не е точно така.

Там, където липсват същества, натоварени с човешки мозък и с произтичащия от него егоизъм, всички ресурси са неограничени. Дори в сърцето на най-неплодородната пустиня и на дъното на най-дълбокия океан живеят същества, които получават достатъчно изобилие от ресурси, необходими им, за да се приспособяват и да успяват, а в бляскавите ни градове има хора, които са по-гладни дори от плъховете.

Разделението създава недоимък. То е водещата мотивация на егоистичния ум. Единството създава излишък.

Природата е единна във всичките й форми и, освен това, тя е разумна, тоест – погрижила се е за всичко – предварително е осигурила повече от достатъчно за оцеляването и приспособяването на всеки вид и на всеки отделен индивид от него.

Само хората, обаче, са вид, надарен с разум, чийто капацитет му идва малко в повече (още едно доказателство за изобилието) и, който, поради страх от непознатото, предпочита да го остави неизползван.

Страхът на ума, вкопчен в оцеляването си за чужда сметка, противоречи на естественото състояние на нещата и на естественото правило за всеобщото изобилие. Когато реката напоява плодородна равнина, тя не е ощетена от това. Когато слънцето дарява всичко живо с топлина и светлина, то не е ощетено от това. Когато дърветата произвеждат кислород, те не са ощетени от това. Те просто дишат. Единствено глупакът може да несече източника си на кислород и да го превърне в мебели. Всички губят от преуспяването на чужд гръб. Такъв „успех“ винаги е нетраен. Той има лошия навик да се компенсира. А негов родител е страхът.

Единствено страхът избира да живее в среда, където „ресурсите са ограничени“. Ние не само избираме да живеем в такава среда, ние непрекъснато я създаваме!

Няма да ви предложа решение. Не мога да компенсирам с няколко реда текст липсващите хилядолетия в еволюцията на човечеството като единно, мислещо същество. Надявам се, че тази еволюция тепърва предстои, защото единствената й алтернативата ви е ясна.

Мога да повдигна само булото на още една от популярните заблуди, преподавана дори в университета – заблудата, че „ресурсите са ограничени”. Именно тя създава страх, който ни кара да се вкопчваме в оцеляването и да вярваме, че то е възможно само, когато е за чужда сметка.

Подобна статия: „Цената на егото”.

Предстоят още заблуди. Stay tuned…

Тихомир Димитров