Писателският блог на Тишо

октомври 3, 2015

Готино ли е да се пускат още бомби?

fsabsdbs

Изт: syrian-mirror.net

Да, знам, че има радикали, които мразят цивилизацията в червата си и биха закусили с кръвта на американеца / славянина / европееца с голямо удоволствие, но вижте „лицето“ на човека от снимката. Ще ми се всеки път, когато някой политически лидер реши да изпрати самолети да бомбардират някъде, независимо по каква причина, мас-медиите да отразяват преките резултати от неговото решение още преди да ги е изпратил. В близък план. Защото те винаги изглеждат така – като „лицето“ на човека от снимката. В най-добрия случай…

И, да, не можете да ме убедите, че понеже сте нация техническа, вашите изтребилети подбират внимателно своите жертви. Едва ли не, взимат им лично интервю, преди да ги „застелят с килима“. Зорко щадят цивилните, но газят войниците безпощадно! Да не забравяме само, че там, в пустинята, за „войници“ минават и деца в предучилищна възраст. Може пилотът по невнимание да разруши детска градина, маскирана като джихадистка казарма, в която хлапетата се учат да сглобяват и разглобяват АК-47. Сблъсък на цивилизациите, кво да го правиш! Очаква се едната цивилизация да е по-развита от другата. И да се държи подобаващо. Още от времето на Кортес, обаче, историята категорично доказва, че това е съвсем невъзможно. По-широкото дуло не означава по-високо съзнание.

Както и да е, зз съм много глупав човек (то си личи) и виждам нещата по съвсем елементарен начин:

Като наливане на масло в огъня. Като маймунско тупане по гърдите. Като още бомби там, където и без това вече има достатъчно взривове. Като допълнителни бежанци към Европа. Уравнението е доста просто: повече бомби = повече бежанци. Това, че няма да дойдат у вас, а ще дойдат у нас, ме кара да гледам с допълнително подозрение на „прецизната“ ви въздушна операция. Мазнее ми някак. И е прозрачна като стъкло.  Така нареченото „политическо послание“ на бомбардировките, пък, изобщо няма да го коментирам.

Виж снимката по-горе…

Казват, че Ислямска държава разполага с около 50 000 бойци. Бройката е неточна. Съчинена е във въображението на журналисти, които използват Гугъл, за да преписват един от друг, но никога не са напускали редакцията, за да отидат на място там и да ги преброят. А и да са отивали, не са успели да ги преброят, защото са се връщали с една глава по-ниски. Дори половин милион да бяха джихадистите, обаче, пак нямаше да имат поне един свестен баир, зад който да се скрият на сянка в жегата. Откога шепа пустинни мародери се превърна във „военна заплаха“ за технически напредналия свят, въоръжен с дронове, сателити и бюджети за трилиони, плюс няколко стотин милиона професионални военослужещи под общите знамена? Ще ви кажа – откакто сложи ръка на петрола и взе да го продава на безценица срещу оръжия.

Следователно, ние или искаме да я махнем тази организация от лицето на земята, или нямаме никакъв интерес да го правим. Поне засега. „Хирургичните“ операции по въздуха ми изглеждат като отбиване на номера. Днес две цели тук, утре две цели – там. И зироу сивилиън кежуълтийс, ъф корс. Злите международни езици, видиш ли, започнали да говорят за сивилиън кежуълтийс още преди да са се вдинали руските самолети във въздуха. Еми да, като замеряш с ако вентилатора няма как стаята ти да се оцапа с торта. Хората го знаят от личен опит. Саддам едно време също така „хирургичо“ го бомбардираха. Помните ли операция „Пустинна буря“? Тогава беше друга нация техническа. Само дето аз не виждам разликата. Саддам увисна на въжето едва, след като пехотинците стъпиха здраво на земята с тежките си ботуши. Години по-късно.

Не казвам, че това е решението. Просто се взирам в „лицето“ на човека от снимката и виждам резултата. А той е винаги един и същ. Независимо от КОЯ нация си, техническа, горе в изтребителя…

P.S.

Ще завърша с виц за „разведряване“ на обстановката:

Две планети се срещнали в Космоса. Едната казала на другата:

– Кахърна ми изглеждаш нещо.

– Ох, мани, мани, завъдила съм хора! Чудя се какво да правя.

– Аааа, не се притеснявай изобщо. И аз имах. Те с времето сами си минават…

Тихомир Димитров 

септември 19, 2015

The Games We Play

sgjfgfj

Изт: en.wikipedia.org

За незнаещите английски заглавието се превежда като „Игрите, които играем”. Третирам незнаещите английски като нуждаещи се от специална помощ, защото незнаенето на английски в началото на 21-ви век те превръща в нещо повече от инвалид – превръща те в крепостен селянин. Има десетки хиляди примери за успели и преуспели люде, които не говорят английски, знам. Те също са необходими, защото във феодалното общество, освен крепостни селяни, трябва да има и господари на крепостите…

Та, малко се отплеснах от темата, а дори не съм я започнал. Става дума за ролите, които играем. В ежедневието. Те са толкова много, че почти не ни остава време да бъдем Себе Си в промеждутъка. Всъщност, ние сме 100% заети с ролите, които играем. И това е цялата драма. Нека да разгледаме най-важните:

Ти си клиент

Винаги, навсякъде, по всяко време и независимо къде пазаруваш (онлайн или офлайн), когато купуваш нещо, ти се държиш като клиент. Тази роля ти дава правото да изискваш. Да вярваш в глупости от рода на „клиентът винаги е прав”. Всъщност, докато пазарува онлайн, клиентът винаги е седнал. Както и докато мери обувки. „Клиентът“ е роля, която играем, дори когато си купуваме хляб от кварталния магазин. Играем ролята на нетърпеливия. На изискващия. На онзи с многото опции. Любимата ни „мантра” е, че ще отидем при конкуренцията. Конкуренцията решава всички проблеми….

Служител

Самото име го подсказва – продал си си гъзеца и отиваш там, за да служиш… Всеки ден. На равни интервали от време. До смърт. Спокойно, като вдигнат още няколко пъти пенсионната възраст и това ще мине. Ролята на служител е, може би, най-жалката роля, която играем. Тя включва банални клишета от рода на: „шефът винаги е прав” или „ние се правим, че му/й работим, а той/тя се прави, че ни плаща”. Не искам да изпадам в подробности, обаче си представете да се държите естествено на работното си място, т.е да сте искрени с всички – да им казвате това, което мислите. Не става, нали? Ето затова точно е роля!

Ти си шеф

Ролята на шеф изисква подчинение, чувство за дискомфорт, субординация и притеснение от страна на други хора в твоето обкръжение. Особено на хора, които са поверили издръжката на децата си, ипотеката си, потребителските си заеми, двата си автомобилни лизинга и кредитните си карти на жизнеспособността на твоята фирма. Ролята винаги изисква да си неблагодарен и да очакваш повече, независимо какви са резултатите… За да не пада дисциплината. Изисква, също така, да си строг, но справедлив, т.е да използваш „пръчката” по-често от „моркова”. Иначе „подадеш ли си пръста, ще ти отхапят ръката от рамото”. Поредната роля.

Партньор

Но може и да си партньор на шефа. Човекът от „задкулисието”. Спонсорът. Личността, която не работи постоянно, но прибира процент от печалбата винаги и/или винаги вади пари, когато фирмата закъса. Все едно си ги произвежда в аналното отверстие. Мистичната фигура. Инвеститорът. Кредиторът. Съдружникът. Още една роля.

Сексуален партньор

Примерно: съпруг, съпруга, постояннно гадже, съвместен съжител и така нататък… Ролята изисква от теб да си привързан към един и същи човек постоянно, докато остарееш или умреш, без право на замяна. Поради невъзможността да се спазва, 99% от хората я играят супер зле тази роля, а над 50% очевидно ги хващат… Или поне така стои статистиката за разводите. Връзките в „сивия сектор” въобще не ги броим…

Кандидат-сексуален партньор

Тук играта е съвсем друга. Показваш най-добрите черти от характера си, най-възвишените ценности и идеали на твоята личност. Престараваш се дотолкова, че за малко сам(а) да си повярваш… Тъпото е, че липсва печеливш изход от тази роля, защото тя свършва или с ролята, описана по-горе (сексуален партньор), или с фрустрация, чувство за отхвърленост и незадоволеност, плюс желанието да си отмъстиш, които в еднаква степен нарушават спокойствието на иначе вечната ти и безсмъртна душа.

Ти си дете

Перфектната роля! Можеш да изискваш, да капризничиш и да се държиш крайно зле с останалите без никакви усложнения. Дори голяма част от престъпленията ще ти бъдат простени от държавата, защото си малолетен. Най-много вашите да те ошамарят. Но и тази роля винаги свършва зле, защото в един момент задължително се сменя с по-неприятната роля на възрастен и/или с кармичното отмъщение на родителя, чиято роля трябва да изиграеш в първо лице, единствено число…

Кмет

Рискувам малцина читатели да се припознаят в тази роля, но все пак… Ролята ти на местен градоначалник те превръща в орган. На местното самоуправление. Изисква се общината, градът или селото да са ти по-важни дори от собственото благополучие. Повечето жители на географското пространство, което обитаваш, са си извинили мързела с това да пускат веднъж на четири години бюлетина с твоето име. И да очакват всичко от теб! Ама, че кметската заплата била малка, че корупционният натиск бил голям. Народът го е формулирал правилно: „хванеш ли се на хорото, ще те пощипват (по гъзеца)” – в повечето случаи разни концесионери и печеливши от търгове за обществени поръчки, които в по-малките населени места просто няма как да НЕ са ти роднини или приятели. Ролята на кмета, обаче, изисква да си непукист, да говориш за европейските ценности, да откриваш велоалеи, които струват колкото магистрали и да изпълняваш всички длъжности от ролята на „служител” (виж по-горе), защото ролята на кмет задължително налага и да целуваш дупето на по-висшестоящ началник, например шеф на политическа партия.

Депутат

Най-мразената роля. Според мен ракът, разводът или поне една малка, лична катастрофа са ти неизбежни, заради омразата на 99% от хората, която привличаш, избереш ли да играеш тази роля. Хората не са прости и знаят, че ще се занимаваш с всичко друго, освен да ги „представляваш”. В крайна сметка, ти дори не си от техния град. Най-вероятно. Напъхан си в листите, а мандадът е кратък, за втори не се знае дали ще остане време, пък и целия мандат рядко го изкарват в тая криза. Така че, ден година храни! В България има няколко парламентариста, които заслужават уважение за добре изиграната си роля, но те се броят на пръстите на ветеран от войната, стиснал в ръцете си ръчна граната без предпазител и забравил да я хвърли навреме, а това с нищо не променя факта, че депутатството е поредната роля, в която може да се вживее човек, ако забрави истинската си Самоличност.

Ти си журналист

Отразяваш информацията безпристрастно. Поверяваш си източниците. Даваш гласност и на двете страни. Ролята изисква абсурдни, безпочвени правила от теб, без да се интересува от факта, че единственото, което прави съществуването на работодателя, за когото работиш, възможно, са парите, а парите нерядко идват от хора, които нямат безпристрастно отношение към нещата, които се отразяват в мас-медията му (посредством теб). Поредната кофти роля, защото резултира в три други възможни роли: а/ труп в моргата (при по-грубиянските общества), б/ трайно безработен журналист (у нас) или в/ „служител” (виж по-горе).

Юрист

В Алма-Матер са те подготвили за устоите на правото, държавността, законността и справедливостта. Завършил си с отличен, дори вярваш в тези нелепи шеги, защото са от древните, но ако играеше ролята на „историка” щеше да знаеш, че дори древните са ги спазвали само про-форма. Всъщност, учил(а) си достъчно история, като бъдещ юрист, натрапвали са ти ролята, която ще играеш, само твоя е грешката, че не си вникнал(а) в нещата докрай… И после се чувстваш разочарован(а) да видиш, че младежките ти идеали нямат нищо общо с работното ти място. Че хората са равни по закон, ама само на хартия, че „силата на правото” е само вид „мастурбация“ пред правото на силния и така нататък… Не е проблем, че си избрал тази роля. Проблем е, че се вживяваш в нея. Че забравяш за ролевия характер на живота, който именно чрез контрастите ни учи да ставаме по-мъдри…

Човек на изкуството

Ролята изисква да имаш една мантра: „Държавата не отделя достатъчно пари за култура” и да нямаш други мантри, освен нея! Играещият тази роля е в постоянна фрустрация / зависимост / самозаблуда относно своята важност за обществото и относно размера на своя принос към общественото благо, който винаги е неизмерим в количествено отношение и, съответно, винаги недоооценен. Роля като роля.

Еколог

Тази роля крие двойна доза предизвикателства, защото хем трябва да се бориш за екологичното равновесие на планетата и за намаляване на вредните емисии в атмосферата, хем трябва да летиш със самолет до международни конференции на тема „Екология“ и после да ползваш кола / автобус, за да стигнеш от летището до хотела, където ще се проведе значимото за чистия въздух събитие. Като цяло, ролята ти е да виеш с пълно гърло пред офиса на голяма, богата, замърсяваща корпорация, докато не ти хвърли в устата пачка, с която да я затвори. После ролята изисква да преглътнеш и да се преместиш пред офиса на друга корпорация… Според мен всички еколози, които имат личен автомобил, ползват самолет повече от веднъж в живота си (примерно, за живото-спасяващи операции) или притежават акции в нефтодобивни компании заслужават двеста пръчки на голо. Виновни, естествено, не са те. Виновна е ролята, която те доброволно са избрали да играят….

Артист

Единствената роля, която съдържа някакво честно отношение към личната воля и към спазването на обществения морал. Подобно на проститутктите, артистите никога не лъжат, но и, същевременно, винаги играят. Просто ролята им го изисква.

Писател

Поставям тази роля в отделна графа, защото, за разлика от хората на изкуството и от артистите, писателите имат доста по-скучна, по-самотна и по-прагматична роля. Тяхната карма или по-точо кармата на човек, забравил своя Произход и избрал да играе ролята на „писател” се състои в това винаги да поставя точните диагнози (на обществото), но никога да не знае подходящото лечение….

Ето затова няма да получите решения, сипани с лопатата на готово.

Целта ми беше да се замислите върху ролите, които играем. Както виждате, време да бъдем Себе Си почти не ни остава. Екхард Толе обединява всички възможни роли в четири основни категории: злодей, жертва, любим и герой. Или си злодей, или си жертва, или си любим, или си герой. Вижте снимката по-горе и си изберете. Огледайте се, ще видите, че ВСИЧКИ ваши познати, близки, роднини и приятели играят една от четирите основни роли: злодей, жертва, любим или герой. Изберете си коя роля ще играете и не очаквайте положителни резултати, защото всички роли са несръчен опит на фалшивата ви идентичност да затвърди своето съществуване. Да предположим, че сега сте на 30 години. Бяхте ли по-различен (по-различна) на 15? А на 10? Кое ви кара да мислите, че това непрекъснато променящото се същество, всъщност, е някава устойчива личност, която има нещо общо с Вас? Ролите, естествено! Дори в кварталния хранителен магазин не можем да си купим хляб, без да изиграем ролята на „клиент”. Изберете си коя роля ще играете и не очаквайте положителни резултати, защото всички роли са несръчен опит на фалшивата ви идентичност да затвърди своето съществуване.

Тихомир Димитров 

юни 11, 2014

Какво да я правим отрицателната енергия?

Scream of horror

Изт: indiebusinessnetwork.com

Позитивното мислене е невъзможно без негативното. Колкото и да се стараем да мислим, говорим и действаме позитивно, негативната енергия си остава у нас. Тя е неизменната половинка от вечния стремеж на Живота към баланс. Съзнанието ни се замърсява ежедневно от отрицателните сигнали на заобикалящата среда, а тялото ни е изложено на всякакви токсини и вредни лъчения, плюс солидните дози стрес, които получаваме. Всичко това се натрупва у нас. Тъмната ни страна се „храни“ с тези неща. Тя „закусва“ обиди, слага заканите на олихвяващ се влог, колекционира поводи за отмъщение. Отрицателната енергия е равна по сила и обратна по посока на своята противоположност, а проявите й са неизбежни. Подтискаме ли ги, те стават интензивни. Придобиват експлозивен характер! Нали се сещате за комшиите на поредния изверг, които пред журналистите твърдят, че го познавали като иначе свестен човек, неспособен да извърши „такова нещо“? Е, оказало се, че може…

Накратко, има два вида поведение спрямо тъмната страна, която живее у всеки от нас:

Първият е да й даваме воля, простор и поле за действие, при това – редовно, а вторият е да я подтискаме.

Силно препоръчвам първия вариант!

Но и тук имаме избор:

Да дадем път на тъмната страна по деструктивен или по конструктивен начин.

Деструктивният винаги има компенсации, които носят равносилно страдание на това, което сме причинили…

Конструктивният не значи да си затваряме очите за черното и да лъжем себе си, че всичко е бяло, а да започнем черното да го превръщаме в бяло.

Използването на отрицателната енергия по конструктивен начин е алхимията на живота!

Така тъмната ни страна ще получава редевно своя излаз и няма да се натрупва у нас. Няма да избухне и после съседите да обясняват, че иначе са ни познавали като „тих, затворен в себе си и добър човек“. За какво става дума? Какво е практическото приложение на тези хипотези? Ще ви дам няколко примера:

Дете, което е подигравано / тормозено в училище, има само две алтернативи пред себе си:

а/ Да започне да отмъщава или б/ Да използва натрупалите се злоба, обида, омраза и агресия в него, за да промени своя живот (и живота на всички останали) към по-добро.

Психолозите ще потвърдят, че повечето деца, които са били жертва на тормоз в училище се превръщат или в преуспяващи индивиди, талантливи хора на изкуството и гении, или в престъпни неудачници, насилници и затворници с тежка присъда.

Едните са използвали отрицателната енергия по конструктивен начин, а другите – по деструктивен. Не бива да забравяме, че деструктивният винаги е само-разрушителен и, че дори насилието наглед да е насочено към външен обект, то рано или късно се превръща в посегателство над самия себе си, било чрез физическо самонараняване или самоубийство, било чрез силата на компенсационните механизми в природата, които рано или късно ти натикват в устата онова, което си надробил. Без да питат дали си съгласен. Все още има хора, които вярват, че този принцип ще направи изключение само за тях. Все още светът е пълен с „невинни“ жертви и страдалци. Ех, колко лесно прощаваме на себе си и забравяме! А колко трудно е да забравим онова, което са ни причинили другите! Всъщност, направо е невъзможно! Ето защо, предлагам да използваме натрупаната агресия по конструктивен начин:

Агресията е по-силен стимулант от кокаина и има по-дълготраен ефект. Обидата от детството може да ни тласка към преуспяване през целия ни живот, а може да ни тласне и в ръцете на самосъжалението и саморазрушението. Виждате каква е разликата – една и съща енергия, два противоположни резултата!

Тормозеното / подигравано в училище дете неизбежно ще прояви своята агресия. Колкото повече расте и я подтиска, толкова по-силна става тя. Тази агресия може да го вкара в лудницата или в затвора като възрастен, но може да го вкара и в престижен университет. Чрез агресията, трансформирана в амбиция, човек може да изстреля себе си в редиците на световния елит дори. Просто никой няма да е по-мотивиран от него. Историята познава много примерни…

„Мамка му, ще ви покажа, че съм по-добър от вас!“ е чудесен начин да канализираш агресията, използвайки горещия пламък, който тя дава, за развитие на собствените способности и за преуспяване в един двуполюсен, принципно несправедлив свят.

Спортната злоба също е форма на конструктивно канализирана отрицателна енергия. Нямаш нужда от допинг, ако си наистина бесен. На света и на своите конкурентни. Достатъчно е само да използваш енергията, която бесът ти дава, за да им натриеш носа. Получаването на награди за спортни постижения не е престъпление…

Несправедливо осъденият има повече енергия да се бори за свободата си и, когато най-после успее, получената компенсация той или тя най-често инвестира в борбата на други хора за справедливост. Подобно е и отношението на обречено болният към света и към всичко останало. Осъждането на смърт чрез лекарска диагноза е довело много хора до воля за живот и борба, несравними с тези, които някога са притежавали, дори като здрави. И, след като постигнат невъзможното според науката, тези хора най-често посвещават живота си на спасяването на други, изпаднали в същата беда.

Обидата е чудесен повод за мотивация и вземане в ръце. Можеш да страдаш и да се самосъжаляваш, можеш да започнеш да отмъщаваш, но можеш и да се амбицираш, да работиш върху себе си и да се развиваш, докато не покажеш на въпросния имбецил колко куха е била преценката му за тебе, всъщност. Не един или двама „мачкани“ служители са се издигали до ръководители на своите предишни шефове и „мъчители“. И са им прощавали, много често – с благодарност, защото са успели да използват отрицателната енергия (получена благодарение на тях) конструктивно и в своя полза, а не деструктивно – за вредата на другия (и в крайна сметка – на себе си).

Бедността, мизерията, лошите условия на живот в детството са „произвели“ не един или двама меценати, благотворители и благодетели на човечеството. Същите условия са произвели и доста повече неудачници. В гетата се генерират насилие, престъпност, наркомания и проституция… Но едни хора използват тъмната си страна конструктивно, а други – деструктивно (най-вече към самите себе си). При всички случаи подтискането на отрицателната енергия не е решение! Използвайте тъмната си страна като ракетно гориво за двигателя, който движи собствения ви прогрес! Пейте, танцувайте, напишете поема! Работете / спортувайте по 20 часа на ден! И станете богат, станете благотворител, станете световен шампион! Конкуренцията ви няма откъде да я вземе тази енергия. Услужете първо и преди всичко на себе си, а това неизбежно, рано или късно, ще се превърне и в служба на другите.

Тихомир Димитров