За Дръзновението – една позабравена думичка

Снимка: asme.berkeley.edu

Текст от един критичен читател…

Жоро, гост-автор:

Искам да разгледаме състоянието, което ни държи в правилните вибрации през периода на oсъществяването на нашите намерения – понякога това са години. Става дума за Дръзновението. Това е всеобхватно вдъхновение, цялостна вибрация обхванала една личност – вибрация, която материализира най-бързо и най-успешно, вибрация, която кара светът да ни сътрудничи и да ни предоставя всичко необходимо, когато и където е необходимо.

Това е състояние, което според мен е принципно различно от Намерението. Намерението изразява състоянието преди да започнат Делата. Казваме „имам намерение“ , което поне при мен означава, че още обмислям, но още не съм си мръднал пръста за постигането му… това изразява нещо в Бъдещето, а ти много добре си описал как нищо не се случва, когато живеем за бъдещето. Намерението е нещо, върху което разума осъществява почти пълен контрол. То може да не бъде заредено с емоции. То не изразява действие. То е предшестващо и изчезва, когато пристъпиш към действие, например: имам намерение да прекарам един ден на Витоша – нещо, което съм правил – качвам се на Щастливеца с лифта и слизам пеша до Бистрица…

Та, в този случай, намерението ме е владяло през предшестващата похода седмица… по време на похода вече нямам намерение…аз го правя ! Намерението може да ни накара да си поставим за цел нещо, което в процеса на постигането му да не ни е приятно. Намерението може да ни накара „ да пробваме“ да направим нещо, ама пробите обикновено не носят резултати.

Сега за Дръзновението:

Дръзновението е състояние, което извира от доста по-дълбоко. То е мания, то е психопатия. То ни обзема и ако ползвам твоите формулировки, това са ДЕЛАТА, които ангажират останалите две – МИСЛИ и ДУМИ. То си има чудесни глаголни форми – Да ДРЪЗНА да имам… ДРЪЗВАМ да го направя… ДЕРЗАЯ… повтори ги няколко пъти по отношение на някой твой проект, който още не си започнал и се опитай да почувстваш какъв кеф обзема душичката.

Дръзновението:

– Не идва от разума, а от по-дълбоко. Разумът не само, че не може да го потисне, а се приобщава и той започва да сътрудничи;

– Ни зарежда с енергия докато трае целия процес на постигането на целта – може и с години;

– Фокусира тази енергия точно в правилната посока;

– Ни защитава от изтичането на тази енергия към други цели, защото те ни стават безинтересни;

– Елиминира страха, който е най голямата спирачка;

– Е винаги положителна настройка;

– Е изчистена решимост, естествено състояние на подем, без еуфория, желание без истерия, целенасочено действие без излишни движения;

– То винаги е свързано с постигането на цел, която е от доста по-високо качество, в сравнение със сегашното статукво;

– Ни дава удоволствие и удовлетворение през целия период на постигането на целта;

– Разчупва ограниченията ни, то също не знае ограничение… ако имаш силно дръзновение да свириш на цигулка, то няма да те пусне, докато не станеш по виртуозен от Паганини…

Дръзновението лично за мен е все едно в средата на Тихия Океан да сляза от „сигурната“ лодчица, да се заиграя със стадо делфини, да им внуша да ме отнесат на най-красивия филипински остров, с най-красивите масажистки, с най-приятните блюда и коктейли… по пътя ще ме хранят с риба и ще пия дъждовна вода от шапката си… 🙂

Нали помниш: „Учение и Труд, Жизнерадост и Дръзновение“ – много силен девиз, в система, в която нямаше как да станеш милионер…  Първите две ни зомбираха като привърженици, вторите две ни настройваха да използваме огромната сила на жизнеността и дръзновението СИ, за делата на системата, пример – бригадирското движение – представяш ли си, младежите от 50-те години са спели на палатки и са яли консерви, без пари, докато строят Хаин Боаз, Димитровград, Белмекен.

Не случайно думата ДРЪЗНОВЕНИЕ излезе от употреба…  Обърни внимание, че от 23 години тя не се използва в медиите…  Питай по-младите за тази дума и ще видиш, че повечето не я знаят и не знаят какво означава. А ти много добре си описал колко силни са вибрациите на думите и каква мощ носят в себе си. Представяш ли си сега, когато системата позволява повече варианти, всеки да прояви огромната си мощ, изпитвайки дръзновение, за да оправи собствения си живот? Баси, няма да има кой да работи! Няма да има кой да мете и чисти кенефите. 🙂

Гост-автор:

Жоро

В прегръдките на спящия вулкан

Остров Санторин отдавна присъстваше в списъка с местата, които искам да пипна, да видя, да вкуся и да помириша фърст пърсън, три де. Е, отдавна, отдавна, колко да е отдавна? Покрай участието ми в онзи конкурс за пътешественици през февруари  сериозно се бях надъхал, че наистина ме чака околосветско, та седнах и направих един списък с дестинациите, откъдето предпочитам то да минава. Нахвърлих в пауърпоийнт по няколко снимки на всяко от местата, плюс кратко текстово описание на нещата, които ме привличат там. Конкурса не можах да го спечеля, въпреки безрезервната помощ, която получих от приятели и читатели тогава, но списъкът си остана. И сега върши чудесна работа като инструмент за творческа реализация от типа „замени желанията с предпочитанията и мечтите с намерения” (следва кратко ню ейдж оклонение – моля ню ейдж скептиците да го прескочат).

Мечтите са нещо, което непрекъснато отлагаме. В съзнанието ни те живеят вечно в един бъдещ момент и точно заради това си остават завинаги там. Човек може да опита от живота само в настоящето. От тази гледна точка, мечтите са опасна работа – нищо, че цял живот са ни учили да им се възхищаваме. Те са нещото, което много искаме, но непрекъснато отлагаме и това води до ужасна фрустрация. Когато ги замениш с намерения, всичко се променя. Намерението е нещо, върху което вече работиш, при това – от вчера.

Така например, дълги години мечтаех да отида „на ергенлък и на пашалък” в Амстердам, но все не ми достигаха или времето, или средствата. В един момент просто си купих билет, запазих си хостел в квартала на червените фенери и се озовах там, т.е реализирах едно човешко намерение с реални, прагматични стъпки, а мечтата отиде по дяволите, където й е мястото.

Камино също си мечтаех да извървя с години. Когато през 2009 година кризата ме раздели с рекламната агенция, в която работех тогава, се появиха чудесните условия, плюс достатъчно свободно време за целта, с което мечтата прерасна в намерение, върху което реално вече действах – обикалях за раница и спортни обувки из Женския пазар, правех си застраховки и резервирах билети онлайн. След което изкарах една прекрасна пролет в Испания. Мечтата се превърна в спомен.

Същото важи и за околосветското пътешествие. На мнение съм, че човек трябва да обиколи планетата поне веднъж, докато е жив. Разликата е в това, че не мечтая да обиколя планетата, а имам съвсем реалното намерение да го направя. И вече го правя. За по-малко от година две от дестинациите в списъка „паднаха”. За Берлин можете да прочете тук. Втората е Санторини, за която ще пиша след малко. Разбира се, следват и по-далечни места, но никой не е казал, че трябва да се случват наведнъж или, че ще се случат точно по баналния начин, по който сме свикнали да си представяме едно околосветско пътешествие – грабваш си багажа и две години странстваш из непознати земи и култури. Това е изтощително. Лишава те от удоволствието на всяко пътуване, а именно – прибирането у дома. Нямам нищо против околосветското да продължи и десет години. Нямам нищо против, ако трябва, да го взема на „хапки”, да имам достатъчно време след всяко пътуване, за да „смеля” преживяванията, да мога да ги споделя с вас, да си отпочина, да оценя красотата на родното си място, да се занимавам и с други неща, освен с пътуване, да се подготвя внимателно за осъществяването на следващото намерение и така нататък…

По-важното е, че съм склонен да „инвестирам” и последната си стотинка в пътувания, а тъй като основният ми „актив” са фантазията и въображението, не виждам по-добър начин да ги „захранвам” от този. Пък и климатът става все по-отровен с всеки изминал ден тук и смятам всяко показване на носа извън страната за полезна психотерапия… Но да се върнем към т. нар „ню ейдж отклонение”:

Вече разбрахме защо мечтите трябва да се сменят с намерения. Ако заменим и желанията с предпочитания, има голяма вероятност те да се превърнат в спомени, вместо завинаги да си останат в един бъдещ момент.

Желанията издават липса. Човек обикновено желае нещо, което няма. Сигурен съм, че човек иска здраве, само когато се разболее, че се стреми фанатично към парите, само когато обеднее. И така нататък… Това е изцяло в реда на нещата, с изключение на факта, че самото усещане за липса произвежда още повече липси. Има голямо значение какво си пишем по блоговете, какво споделяме с близките, какво мислим, говорим, искаме и мечтаем на думи, но още по-голямо значение има
как се чувстваме в момента. Чувството за липса ще ни довлече още повече липси в бъдеще и поради тази причина желанията трябва да се заменят с предпочитания. Веднъж завинаги трябва да се заменят с предпочитания!

Предпочитанието ти дава възможност да „искаш” от една по-„доволна” перспектива, а повярвайте ми, Съдбата обича доволните и предпочита да дарява основно тях. Така например, добре ми е и с дядовата усуканица, но, ако има възможност, бих пийнал едно френско коняче. Тъп пример, знам, но показателен. Добре съм си и с екзкурзиите в Европа от време на време, които вече са евтини, плюс това лесно достъпни, но не бих отказал да прекарам няколко месеца из Карибския басейн или в Индия. И ще се възползвам от първата възможност да го направя. Доволен съм от перспективата да обиколя планетата и за десетилетие, според скромните ми възможности и според ограниченията на човешкия ми ум, но бих предпочел, ако се намери чалъм, да разходя задника си около глобуса и наведнъж. И сигурно ще се намери чалъм. По-трудно е да смениш колата с по-яка, ако не обичаш старата трошка, която караш в момента. По-трудно е да смениш работата с по-добре платена, ако си неблагодарен и не обичаш достатъчно тази, която вече имаш в момента. Но никой не те спира да предпочетеш едното пред другото.

Предпочитам в момента да прекратя това ню ейдж отклонение и имам намерението да ви поразходя из прегръдките на спящия вулкан в Санторини. Поуката е: заменете желанията с предпочитания и мечтите с намерения. Тогава нещата ще започнат да ви се получават. Ако се нуждаете от допълнителни „аргументи“, може би ще харесате още „Сбъдването на желания – някои практически аспекти”.

Вулканът

  

Изт: thewatchers.adorraeli.com

Допреди 3600 години на това място се е издигала висока островна планина. Никой не знае колко точно висока е била, но някои историци твърдят, че е надвишавала с 3 километра морското равнище. В един момент планината просто се е взривила. Причината е супер-вулкан, довел до заличаването на процъфтяващата тогава Критско-минойска цивилизация и до появата на първите митове за Атлантида. Изригването е забелязано от представители на всички съществуващи тогава древни култури по Средиземноморието, а отломки от хиляди кубични километри земна маса, вряща кал, разтопени скали и лава са намерени навсякъде по крайбрежието на Средиземно море.

Чудовищно цунами е помело де-що цивилизация, живот и култура са кипели тогава из цикладските острови в Егейско море. Предполага се, че о-в Крит, намиращ се в непосредствена близост, е бил пометен от зловещa вълна, висока стотици  метри, а киселинните дъждове са продължавали с месеци, докато унищожат и последните запаси от храна. Велик е гневът на боговете!

На мястото на взривената планина се е образувала огромна кипяща дупка с неизвестна дълбочина, която постепенно се е запълнила с морска вода. Полуразрушените стени на морския кратер днес формират архипелаг Санторини, заемащ полукръгла форма около калдерата („казана“). По върховете на стръмните отвеси около казана започва да никне (като пърхот или за по-романтичните – като сняг) типичната цикладска архитектура:

довела до появата на редица модерни курорти в наши дни,

където нощувките започват от 50-100 и могат да стигнат до 900 евро на вечер, че и отгоре… Любимо място за наблюдение на залеза, за предложения за брак, за меден месец и за фотографи, пред чиито обективи в мистичната тишина на спящия вулкан по залез се мотаят световно известни фотомодели.

Тераформация в действие

В средата на калдерата, с течение на времето, се появява нов вулкан – Неа Камени – много по-„културен” от стария. Още от Римско време насам той периодично си изригва, произвеждайки нова земя, но без да застрашава жителите на острова. От последното му изригване през средата на миналия век дори има актуални снимки:

Изт: deskarati.com

Всичко на острова е доминирано от вулкана. Плажовете са черни или червени на цвят, а пясъкът е рядкост. Преобладават облите вулканични камъчета, които тракат и се търкат едно в друго с всяка следваща вълна, докато накрая не се превърнат в ситни песъчинки. Земята на Санторини е млада и е в процес на активна тераформация, което създава част от очарованието на този остров. Дори пясъкът е в „процес на производство”. По самия вулкан човек също може да се разходи. Горе димят зелени изпарения от сяра и отровни химикали, излизащи от недрата на земята с 800 градуса температура.

Докато катериш вулкана, под краката ти се усеща топлина, а наоколо цари лунен пейзаж – „компания” на катранено черните вулканични скали прави единствено безмилостното слънце, което може да ти смъкне кожата и през февруари. Част от развлечението за туристите включва къпане в залив до кратера, където бълбукат топли подводни извори. Влязох да плувам с бяла фланелка, за да се предпазя от слънцето и излязох с червена, заради желязото, отделяно от вулканичните извори.

Ранните процеси на тераформация и периодичната активност на вулкана правят така, че в морето да няма миди, рядко минават и пасажи от риба, но покрай тях човек може да наблюдава ята от делфини, които неуморно преследват своята плячка. Водата е чиста, с видимост до десетина метра. Брегът е каменист и много бързо става дълбоко. В непосредствена близост до една от вертикалните стени на главния остров Тера („Земя”) има потопен туристически кораб, аварирал преди време, който лежи на около двеста метра дълбочина и е само на 30-ина метра от брега.

Никой не може да определи колко точно е дълбока калдерата, заради сеизмичната и вулканична дейност, които непрекъснато менят топографията на морското дъно, а има и подводни тунели, които криволичат надолу, слизайки чак до лавата. Заради острите камъни и отровните морски таралежи, които живеят по тях, препоръчително е в морето да се влиза само с обувки за плуване. Продават се навсякъде из острова за 8-10 евро.

Днес вулканът не е нито угаснал, нито активен, а има статута на дремещ вулкан. Непрекъснато е под наблюдение с най-модерни средства и апаратура. Учените смятат, че разполагат с поне десет дни за евакуиране на туристите и на местното население (около 15 500 души, според Уикипедия, ако се появяват признаци за предстоящо изригване. Може би така са смятали и учените от Минойската ера…

Гледките

Мястото е толкова романтично, че дори да снимаш на посоки със затворени очи, пак стават картички за пет евро, както обичахме да се шегуваме с останалите туристи. Поради тази причина Санторини е любима дестинация за модните фотографи и за техните еднометрови вариообективи. Не може да се каже дали главозамайващата красота на отвесните панорами към калдерата подсилват женското обаяние или просто мъжествеността на спящия вулкан, като фон, чудесно го допълва, но при всички случаи по света рядко се намират места с толкова подходящи локации за цъкане на панорамни снимки от типа „аз и морето”.

Гледането на залези също е едно от любимите занимания на туристите, а най-подходящото място за целта е градчето Ия, с неговите тесни, криволичещи между къщичките в стил „планетата Татуин” пътечки, проходчета, луксозни спа комплексчета, миниатюрни църквички и тераси с цветя, надвесени над калдерата, с гледка към потъващото в морето слънце зад спящия вулкан. Всички, като дойдат на Санторини, стават сън-гейзъри. Подарих си и аз един залез с бутилка „Метакса“ под ръка:

и дори успях да го „скицирам“:

Брегът е висок няколко стотин метра и скалите на места са отвесни, а наклонът им надвишава 90 градуса. Единственият начин гостите на острова да се изкачат от пристанището до равното горе, в миналото е бил върху гърба на магаре. Представете си напудрените контеси от 19-ти век (туристи тогава са били само аристократите), качени с дългите си рокли, с белите чадърчета и с цветните си ветрила върху гърба на потно, инатливо, гръцко магаре. Това удоволствие е съхранено и до днес. За любопитните то струва само 5 евро:

и неслучайно се предлага само в едната посока, тъй като опиталите рядко искат да повторят. Миризмата, казват, е ужасна, а днес съществуват всякакви по-модерни форми за транспорт, в това число: с лифт, с автобус, с такси, с рент-а-кар или върху бъги, наето още при слизането от кораба на пристанището. Като стана дума за кораби, в пристанището, което иначе е доста клаустрофобично, имаше „паркирани” големи зверове:

Придвижване от и до Санторини

Нямахме късмета да се повозим на такова чудовище, но пък осем часовото плаване от Атина през островите на юг, до Санторин, беше достатъчно приятно и с грамадния кораб на Blue Star Ferries. Заради по-ниската скорост успяхме да направим доста снимки, да се попечем на слънце, да поспим, да почетем книжки, да се помотаем из палубите, да ни продуха морският вятър, да се напием, да изтрезнеем, пак да се напием и пак да изтрезнеем… Фериботите, които обслужват редовните линии между столицата и цикладските острови са оборудвани с редица удобства, които правят осем часовото плаване сравнително поносимо и, дори бих казал, приятно. Има собствени каюти срещу доплащане, зали за спане с комфортни кресла, видео екрани, ресторанти Goody’s, flocafe, бар, безжичен интернет и всякакви условия плаването да протече разнообразно, за да минава времето по-леко. Ако не страдате от морска болест, препоръчвам именно този начин да се доберете до острова от Атина. До Атина, пък, най-бързо ще ви закарат чартърите на България Еър. Няма нужда да се влачите по пътищата 12 часа с кола или с автобус от София, нито ще ви излезе по-евтино.

Заради високите цени в тази луксозна дестинация, може би най-доброто решение си остава организираната екскурзия с туроператор, колкото и да ги избягвам. Естествено, ще ви затрупат с предложения за всякакви допълнителни екскурзии по време на престоя ви там, но след като вече сте се уредили с евтин транспорт и достъпен хотел чрез туроператора, никой не ви задължава да се вързвате и на допълнителните оферти. Ние се вързахме на няколко и почти съжалихме, заради непрекъснатото бързане, бутане, преброяване и, въобще, позабравеното усещане за „пионерски лагер”.

Придвижване из острова

Далеч по-добрата алтернатива е да си наемете рент-а-кар. Цените се въртят около 30 евро за денонощие, островът никак не е голям и с безплатна карта под ръка можете да го обиколите целия, дори само за един ден, като отделите на всяко място толкова време, колкото на вас ви се иска, без да слушате непрекъснато обвинения, че цялата група отново чака само вас, защото се мотаете (нали сте турист, да го ***, „работата” на туристите е да се мотаят) и, че вечно вие сте този, който закъснява.

За любителите на офроуда има джипове и бъгита под наем. Друга чудесна алтернатива за свободно придвижване из острова, без във врата ви да диша екскурзовод, е да използвате добре развитата мрежа на градския транспорт – покрива целия остров, през лятото работи почти денонощно и билетчетата са едно евро плюс малко отгоре, в зависимост от дестинацията, а единственото, което трябва да знаете е, че за да стигнете от една точка до друга, в повечето случаи минавате през столицата, където сменяте автобуса на централното за целия остров обръщало.

Такситата не са подходящо решение, както във всяка добре развита световна туристическа дестинация, а ходенето пеш е затруднено от неравния терен, но ако обичате движението, нелош начин да обиколите за няколко дни целия остров е да си наемете мотопед. Не съм сигурен дали местните качват на стоп, защото не съм пробвал…

Настаняване и храна

Съществуват различни места за настаняване според дълбочината на джоба. Настанихме се в свестен три звезден хотел на 150 метра от плажа. Беше десетократно по-добър от „пет звездната” дупка, където пренощувахме транзит в Атина. Въпреки това, като обслужване и по любезност персоналът изоставаше дори от хотелите по българското Черноморие, колкото и невероятно да звучи това. Персоналът мразеше туристите, работата и себе си, а на бармана дори му излезе прякор „сърдитият барман”. Храната беше вкусна, макар и не твърде разнообразна, но предимството на ол-инклузива е, че не мислиш за тези неща и разполагаш с всичкото време да се мотаеш наоколо, а когато и да се прибереш в хотела, винаги те чака прясно сготвена, топла храна, плюс ол-инклиузив бар с разредени напитки и сърдит барман.

По-лукосзният вариант е да се настаниш на място с панорамна гледка към калдерата, срещу което, естествено, за една нощ ще платиш колкото за цяла седмица в обикновените хотели:

Туристическите градчета са пълни със спретнати кафенета и ресторанти, като правилото е, че ако седнеш на гледка, плащаш 100% отгоре заради гледката, а ако просто си гладен, можеш да хапнеш вкусна средиземноморска храна някъде по бистрата из тесните улички, които са само на пет метра от панорамните места:

и след това да си вземеш от магазинчето 500 милилитра „Меткаса” от 5 звезди за пет евро и спокойно да се опънеш някъде да гледаш залеза…заедно с тълпите туристи. С повече любопитство се намират и по-уединени места, естествено. Още едно предимство да си организираш екскурзиите сам, а не да зависиш от групата е, че със сигурност ти остава свободно време да се мотаеш и да преоткриваш местата, където не водят стада от чужденци с фотоапарати.

Виното

Санторини е известен производител на вино. Разбирането на местните за „почва” са пръснатите из равните места по острова камъни… Лозите рядко стигат на височина до коляното, а добивът е изключително малък, но за сметка на това лозя има навсякъде и местните успяват да произведат доста хубаво вино. Лично аз най-много харесах десертните вина. Бялото е за предпочитане пред червеното сред останалите, но не съм специалист, за да препоръчвам определена марка, а и винената снобария е субективно изживяване, така че па вкус и па цвет тавариших нет… При всички случаи е добре да си хвърлите в багажа поне една бутилка за спомен. Цените са приемливи. Добрите вина не надвишават 10-ина евро, но има и отлежали бутилки за ценители с трицифрен етикет. Повечето производители предлагат дегустация на място за индивидуалния турист и, разбира се, винени турове за тълпите от азиатци с фотоапарти.

Други очарования

Сред очарованията на острова, освен прекрасните панорами, са и множеството арт галерийки, спретнатите ателиенца и магазинчета за ръчно изработени сувенири, които добре вървят тук и се срещат навсякъде из острова:

Поклонническият туризъм също е доста развит. На острова с площ приблизително 70 квадратни километра има над 350 църкви, църквички, параклисчета, манастири и православни храмове, по-известни от които са Света Ирина („Санта Ирина”, откъдето идва и името на острова – Санторини), чудодейната икона на Богородица, новата църква на свети Козма и Дамян, манастирът, разположен върху най-високата точка на острова, малката църквичка, която през част от времето е под вода и много други свещени за хората места по тази изпълнена с енергия, млада, вулканична земя.

На връщане успяхме да отделим един цял ден за Атина, дори се видяхме с приятели там. Имах удоволствието да развея крачоли из Агората – мястото, на което се е родила пряката демокрация в Античността. Що се отнася до съвременните разбирания за „власт на народа” (демос – кратос), както казва един приятел: „Представителната демокрация е все едно някой друг да си ляга с жена ти от твое име и с твоята заплата да й купува скъпи подаръци. Алтернативата, естествено, е да си свършиш работата сам, но за целта трябват и време, и усилия, абе – превръща си се в ангажимент…“

Още пътеписи – в категорията ПЪТЕПИСИ. И скролвайте надолу…

Тихомир Димитров

Никой не иска да умре от бавна, мъчителна смърт

Само едно от изброените е обективна, лесно доказуема истина. Другите са чисти хипотези. Моля, посочете обективната истина. Имате право само на един верен отговор:

А) Никой не иска да бъде отровен и да умре от бавна, мъчителна смърт;

Б) Опитват се да превърнат БГ в сметище за радиоактивни отпадъци;

В) БГ е изостанала страна, затова ВСИЧКИ са корумпирани;

Г) Под „всички” разбирай: политици, геолози, учени, граждани, еколози, всички;

Д) Хората са перфектно информирани за проблема с шистовия газ;

Е) Частният капитал от други страни е загрижен за екологията на България;

Правилният отговор, като в малоумна SMS игра, е А. Другото са хипотези. Може да се окажат верни, може и да не се, ама се нуждаят от доказване.

Докато сигурността на факта, че никой, ама НИКОЙ не иска да бъде отровен и да умре от бавна, мъчителна смърт, ви предизвиквам да го проверявате колкото си щете: интервюта ли ще събирате, анкети ли ще организирате, рушвети ли ще предлагате, НИКОЙ НЕ ИСКА ДА БЪДЕ ОТРОВЕН И ДА УМРЕ ОТ БАВНА, МЪЧИТЕЛНА СМЪРТ.

Този резултат ще ви се набива отново и отново в очите.

Защото никой не иска да умре от бавна и мъчителна смърт. Това е въпросът, по който никога няма да се разберем. Дори с мега толерантен човек е трудно да се разбереш той да умре от бавна и мъчителна смърт. А тук не сме най-толерантните хора. Да не говоря за „мега“.  Другото е въпрос на политика, на адвокати, на лобизъм, на скрити сделки, на корпоративна пропаганда (интересно, вярва ли някой още в такива неща?), на лъжа срещу самия себе си (интересно, може ли ги някой още тези неща?). И така нататък…

Тоест, въпросът е съвсем елементарен. Хипотезите са сложни и са много, обаче НИКОЙ не иска да бъде отровен и да умре от бавна, мъчителна смърт.

Пиша това в деня, в който едно земетресение и един протест срещу дейности на „човешкия гений”, които евентуално се преполага, че хипотетично могат да предизвикват трусове в земните нерда, особено в сеизмични райони, каквато е цялата държава, съвпадат.

Има ли симовлизъм, има ли връзка между двете?

Преценете сами.

Аз не виждам нито връзка, нито символизъм.

Но виждам една обективна, лесно доказуема истина, която много трудно ще се опровергае:

НИКОЙ не иска да бъде отровен и да умре от бавна, мъчителна смърт.

Или да лиши децата си от бъдеще.

Или да трансформира плодородната си земя в радиоактивно бунище.

Това е въпрос, по който няма да успеем да се разберем.

Колкото и да са упорити хората, които вярват в обратното.

Слънцето ще изгрява от Изток.

Никой не иска да бъде отровен и да умре от бавна, мъчителна смърт.

Или да лиши децата си от бъдеще.

Или да трансформира плодородната си земя в бунище.

В каквото и да било бунище.

А, да:

И всички имаме нет…

Сбъркали сте епохата.

Тихомир Димитров

Вълшебната пръчица е във ваши ръце

Изт: costume.net

Заниманията с „духовното“ имат чисто приложен, практически характер. Ако човек е достатъчно упорит, тоест верен на търсенията си, несъмнено постига желаните резултати във физическия свят. При всеки те са различни, понеже зависят от свободната воля. Тя е единственото сигурно нещо на този свят. Единствената „опорна” точка е изборът. Всичко останало е въпрос на предпочитания.

Обикновено интересът към „духовното” се събужда от прочитането на някоя книга с ню ейдж тематика, от гледането на някой филм или от възприемането на по-кратко послание, което провокира у нас нещо – събужда интереса ни към вътрешния свят, наричан още „духовен”, който е бил напълно непознат до вчера за нас.

А каквото вътре, такова и отвън.

Излиза, че сме се занимавали само с 50% от реалността – с онези 50%, които са следствие, а не причина. Причината дори не сме подозирали, че съществува.

Следва поглъщането на още и още информация. Сред „плявата” откриваме твърде малко „бисери“.  Истината е, че всичко, дори най-комерсиалният ню-ейдж, е бисер. Просто не всички бисери са предназначени за нас. Защото имаме различни предпочитания. Свободната воля! Ако нещо не ни служи, то значи е предназначено за друг. За него то е „бисер”. За нас е „плява”. Дългият период на четенето на духовна литература, на посещаването на семинари по личностно усъвършенстване и, въобще, на задоволяването на интелектуалното любопитство е етапът, в който пресяваме това, което ни трябва и махаме онова, което не работи за нас.

Несъмнено този процес по откриването на цяла една Вселена от закони и механизми, които движат света пробужда влечението ни към прилагането на различни техники, за които само сме чели. Отново всичко е индивидуално. Някои намират опора в медитацията, други – в молитвата, трети създават своя собствена система от духовни упражнения, а четвърти следват указанията на някой гуру или известен духовен водач. Има хора, които създават цяла собствена религия (кейс стъди: Л.Рон Хъбърд). Няма значение кой път ще изберете, той ще ви се даде интуитивно. В повечето случаи е третото (система от собствени упражнения, комбинираща работещото за нас от различните практики).

При всички случаи акцентът е върху думата „практика”. Четенето на книги за самопомощ, гледането на филми от духовния жанр и посещването на лекции за себе-усъвършенстване минават на заден план, тъй като са пасивни занимания и човек иска да види резултати от труда си. В крайна сметка той разбира, че всички, макар и по различен начин, говорят едно и също.

Така започва практиката. Тя изисква упоритост и постоянство, като всяко човешко занимание. Само след достатъчно вложени усилия, старание, време и труд, практиката започва да се отблагодарява, да дава резултати. Светът около нас се променя. Всъщност, променяме се ние, но то е едно и също. Започваме да постигаме все по-лесно неща, към които цял живот сме се стремили или такива, които буквално сме считали за невъзможни.

Откриваме, че  можем да направляваме съдбата си по собствен избор, че сложността и резултатите от всяко наше действие зависят повече от нагласата, с която подхождаме към тях, а не толкова от конкретиката на самото действие, че нищо не е случайно, а резултат от съзнателен или подсъзнателен избор. Разбираме, че лесно можем да привличаме пари, необходимите взаимоотоношения с други хора, подходящите условия, връзките, които желаем, признанието за труда си или въобще – успехите, които са ни коствали толкова усилия и време преди, а разумът никога не е успявал да намери подходящата схема за тяхното реализиране.

Някои хора дори започват да творят мини „чудеса”, като например: да предизвикват дъжд или вятър по собствено усмотрение, да издържат на студ без дрехи и той да не им причинява особен дискомфорт, да не се разболяват от повечето (всички) болести, да подобряват зрението си по собствено желание, да регулират теглото си без помощта на диети, да привличат дребни печалби от игри на късмета и т.н.

Оказва се, че това са елементарни „трикове”, но тук важи принципът, че първото „чудо”, което виждаш, трябва е сътворено от самия теб и, че решиш ли да използваш тези умения за користни цели, те моментално ти се отнемат. Успее ли да предолоее капана на гордостта от духовните потижения, човек развива търпение, упоритост и постоянство, но най-вече смирение, а с това силата му само расте. Такова въздействие върху околния свят е невъзможно нито със средствата на бизнеса, нито в политиката, нито чрез масмедиите, с изкуството, в науката или каквото друго се сетите от външния свят, което считаме за важно. Защото включва всичко и е само въпрос на съзнание. Постига се единствено чрез работа върху себе си – нещо, което заетите с оцеляване не считат за важно, тъй като не им носи моментални резултати. Но и оцеляването не носи моментален резултат, ако си го поставиш за цел. А това е една доста глупава цел при положение, че можеш да избираш между всички останали…

И ето, че стигнахме до момента, в който „магьосникът” с вълшебната пръчица си ти. Можеш да сътвориш почти всичко без особени усилия, като не говорим за приказка, а за обективната реалност, в която живееш.

Не е важно дали си постигнал „някакво ниво” или не. Представи си, че си. То е дадено на всички с добри намерения и не става чрез особени усилия, нито пък става с някакъв план. Мозъкът не може да измисли как точно става. По-важното е да вярва. Нека, като за начало, да предположим, че си човек, който действително може да избира между различните сценарии на живота, като дете в сладкарница, чиито родители ще угодят дори на най-дребния му каприз.

Въпросът е: какво би поискал тогава?

Тъй като няма как да постигнеш десет цели едновременно, обикновено целта, която си поставяш, е само една. Най-важната. И колкото си по-искрен (пред теб самия), толкова по-лесно я постигаш.

С тази мисъл се събудих сутринта.

Какво бих поискал, ако имах всичко?

По-точно въпросът е: кое е най-съкровеното, което бих искал да преживея?

Пари, секс, слава, любов и признание, здраве, успешна кариера, околосветско пътешествие или някаква извънредно скъпа вещ, като Бугати Вейрон, това са първите неща, които разумът предлага, тъй като културата, в която живеем, му внушава, че никога няма достатъчно и, че винаги нещо му липсва. След постигането на нещо, обаче, каквото и да е то, липсата си остава. Единствено обектът на желанието се променя. Тоест, „пълно щастие няма”, както е казал народът, особено ако го търсиш под седалките на Бугати Вейрон.

Какво бих искал тогава? Нека разгледаме предложенията на ума, едно по едно:

Пари

Предполагам, че не съм първият човек на света, който открива, че след получаването на определена сума пари, съзнанието изпитва момент на твърде кратка еуфория и бързо решава, че те не са били достатъчно, че е трябвало да поиска още и т.н. Вместо да се почувства добре, както си е представял, докато ги е нямал, човек веднага започва да изпитва потребност от по-големи суми. „Дупката” си остава. Липсата е общото състояние на бедния и на богатия, разликата е само във външния им вид (понякога) и в нематериални неща, като числата, които се изписват върху монитора. След получаването на повече пари, историята се повтаря. Споменавал съм, че милиардерите не са хиляда пъти по-щастливи от милионерите, нали? Безумно е да вярваш в обратното. Но това не пречи да си поискаш голяма торба с пари от вълшебната пръчица. И тя ще ти ги даде. Рано или късно. По един или по друг начин. Нали за това си вълшебник! Вълшебниците, обаче, са се возили в Лондонското метро и знаят приказката „Mind the gap” (Внимавай с дупката).  Без да съм вълшебник и без да съм се возил в Лондонското метро, а и без да  подценявам силата на парите, такова желание автоматично отпада, тъй като не е „най-съкровеното от всички”. Нито  е най-съвършеното. Просто дупката винаги си стои. Дай Боже всекиму и дай Боже достатъчно, а „останалото ще си го купим”, както казват руснаците.

Секс

Вълнуващ даже повече от парите, но тук липсата също е основен мотиватор. Тъй като не можеш да си в постоянно съвкупление и в състояние на постоянен екстаз, времето винаги те побеждава, моментът винаги отминава, оргазмите са изключително кратки, а човек, колкото и презадоволен любвник да е, рано или късно узрява за идеята, че сексът носи само краткотрайно удовлетворение и, че всъщност е обречен на самота.  През повечето време. Раждането и умирането са самотни занимания, живеенето – също. Това дълго и самотно занимание е прекъсвано от моменти на взаимен екстаз, споделени с някой друг, които траят само няколко секунди. През останалото време си сам. Защото времето винаги те побеждава и моментът винаги си отминава. Самотата не може да е най-съкровеното ми желание.

Слава

Само за онези, които искат да са марионетки, играещи ролята, измислена им от средствата за масово осведомяване, която няма нищо общо с тях, но ако не я играят, ще опъват ушите от глад. Да съм „кукла на конци” и да не мога дори хляб да си купя от магазина, без продавачката да ме разпознае, това не може да е най-съкровеното ми желание.

Любов и признание

Наистина ли мислите, че можете да поверите щастието си в ръцете на някой друг? На човешко същество, което е точно толкова несъвършено, колкото вас? Да, чудесно е да получаваме любов и признание, но какво правим, когато това същество, което ни ги дава, реши да си ги вземе обратно? Или да ги даде на някой друг? Любовната мъка и депресията не са най-съкровеното ми желание. Непредвидимостта на човешкия избор – също.

Здраве

Ето вече нещо, което си заслужава. Ако го нямаш. По законите на липсата, тогава и само тогава започваш да го цениш. Какво става, обаче, когато го получиш? Пари, секс, слава, любов и признание, успешна кариера, околосветско пътешествие или някаква извънредно скъпа вещ – това са нещата, които започват да те вълнуват. И да ти липсват. За здравето мога само да благодаря, но не искам да си го пожелавам.

Успешна кариера

Проблемът е, че винаги съм разглеждал „кариера” твърде буквално – в каторжническия смисъл на думата. Проблемът е, че искам да живея в понеделник, вторник сряда, четвъртък и петък, а не само през уикенда и по празниците. Проблемът е, че не познавам бизнес с кауза, която дори мъъъничко да се доближава до „най-съкровеното”, та да искам да се развивам в тази среда. Проблемът е, че едрият бизнес и политиката – единствените места, където  може да се прави „успешна” кариера – започват все повече да губят доверието ми, тъй като целите им стават все по-прозрачни. А те са крайно егоистични. Грозно, неграмотно егоистични. Проблемът е, че дори успешната кариера като писател означава слава (виж по-горе). Това също отпада.

Околосветско пътешествие

Опознаването на света несъмнено помага на човек да опознае себе си, тъй като принципна разлика между двете няма, но нека не навлизаме в „дълбоките води” сега. Най-хубавата част от всяко пътуване си остава завръщането у дома. Знам го не, защото са ми го казвали, а защото съм пътувал доста. Според едни. Според други съм пътувал малко. Това няма никакво значение за мен. Ще продължа да пътувам, когато имам възможност, ала тъй като вече съм си у дома, това също не може да бъде най-съкровеното ми желание.

Извънредно скъпа вещ

Ако трябва да е кола, ще е седемдесетарско Порше Карера, а не Бугати Вейрон. Нищо, че не е извънредно скъпо. Ако трябва да е извънредно скъпо, ще е луксозно обзаведен дирижабъл, а не кола, нито самолет. Едва ли има по-екстравагантен лукс от дворец с прислуга в небето. Проблемът е, че играчките не те правят щастлив. Дори скъпите играчки не те правят щастлив. Защото омръзват. Или винаги има по-скъпи. При всички случаи няма да е играчка.

Добре, де, а какво тогава?

Представяте ли си: имате вълшебната пръчица, можете да си пожелаете всичко, а не виждате смисъл дори в нещата, към които хората цял живот се стремят?

Все пак, няма да я използвате за разпалки в лагерния огън, нали така? Ще се радвам да споделите за какво, всъщност, бихте я използвали? Ако имахте право само на едно желание? В замяна ще ви споделя какво бих направил аз с вълшебната пръчица:

Един по-осъзнат свят

Какво значи „осъзнат”? Прескачаме няколко стотин милиарда страници, изписани по темата, и стигаме до най-важното:

Осъзнат е този, който прави за другите само онова, което иска те да правят за него.

Какъвто човекът, такъв и светът.

Каквото отвътре, такова и отвън.

Осъзнат е човек, който дава, защото обича да получава. Който харесва, защото му харесва да е харесван. Който оценява труда на другите, защото обича признанието. Който изслушва, защото обича да споделя. Който е гостоприемен, за да е навсякъде добре приет като гост. Който помага, защото харесва да му помагат. Който създава здраве, а не лекува, защото е здрав. Който вдъхва кураж, защото не се страхува. Който приема, за да може да даде и, който дава, за да може да получи. Който вдъхновява, защото е вдъхновен. Който насърчава, защото е насърчен. Който харесва чуждия успех, за да постигне свой собствен и така нататък…

Общото е, че човек винаги прави това, което иска да му правят на него. Прави го за другите и за света. Толкова е елементарно! И никога не причинява на друг онова, което не иска да преживее в първо лице, единствено число, три де, плюс няколко сетива.

Представяте ли си да живеете в свят само с осъзнати хора?

А знаете ли защо сега има няколко милиарда души на тази планета? Горе-долу толкова, колкото някога са живели по нея?

Защото предстоят грандиозни промени и всеки иска да присъства на „шоуто”.
Всички са си купили билет за „спектакъла”. Промените са положителни, в тях няма нищо страшно, но ще присъстват само онези, които искат да останат. Въпрос на личен избор. Единственото сигурно нещо в тази Вселена, е свободният избор. Свободната  воля. Тя е единствената „отправна точка”. Всичко друго е въпрос на предпочитания.

Това е най-якото желание, тъй като включва в себе си и всички останали. А е само едно. И е хубаво човек да замени желанията с предпочитания, а мечтите – с намерения. Желанието е нещо, което ти липсва. Предпочитанието е нещо, което избираш пред друго, когато всичко ти е наред и дори сега си добре. Но обикновено го получаваш, защото не ти пука. Именно защото не ти пука. Мечтата е нещо, което съществува само в бъдеще време, а намерението е нещо, върху което работиш сега.

Вълшебната пръчица ще свърши останалото, ала не без нашето съгласие и не без активното ни съдействие. Така че – помагайите и вие! Представяйте си го този свят! Бъдете за другите това, което искате светът да бъде за вас. Говорете за тези неща. Пишете по този въпрос. Вдъхновявайте с личен пример. Покажете, докажете, че така много по-качествено и по-лесно се живее! Докажете колко тъпо е да лъжеш за лична изгода, защото лъжеш единствено себе си и, в крайна сметка, ще си останеш излъган. Разберете, че докато крадеш за лична изгода, ти всъщност крадеш единствено от себе си и, рано или късно, ще се почувстваш ограбен. Припомнете, че „който нож вади от нож умира” и, че „каквото посееш, това ще пожънеш”.

Тези закони важат от милиарди години и няма да направят изключение за никой от нас, колкото и „специален” да се чувства в момента. Помогнете на себе си, като ми помогнете да реализирам едно съкровено намерение. То включва всички желания, но е само едно, тоест – помага ни да се концентрираме. Отгоре също ще помагат. Говорил съм вече с хората, хехе. Вълшебната пръчица е във ваши ръце. Изборът също е ваш.

Тихомир Димитров

Подарете си едно по-добро „Аз” още сега

Снимка: чудеса.net

Часът е 11, датата – 11.11.11. Събуждам се в дъното на сатурновата дупка – точно три дни преди рождения ми ден, когато ставам на 33.

Събуждам се с ясна и кристално чиста идея – от онези, които идват само сутрин. Е, добре, де – преди обяд – в 11 часа, на 11.11.11. Поглеждам дисплея. Не само цифричките са единствената синхроничност днес. Но стават, като за начало.

Събуждам се с идеята да си направя един чудесен подарък. Да подаря на себе си едно по-добро „Аз”!

Егото е неизбежен спътник в нашия живот. Учител, от когото получаваме ценни уроци. За това ни е дадено. Не сме в състояние да го преодолеем, докато не научим всичките си уроци, а това, според гурутата, отнема повечко време – стотици, дори хиляди прераждания на тази греша земя.

Междувременно сме способни да превърнем егото си в един по-комфортен „аватар”, с който да ни е приятно да живеем. Това зависи изцяло от нас. Нищо не може да ни забрани тази привилегия. Никой не застава на пътя на свободата воля, дори Бог.

Защо да не „преместим стрелката” на коловоза, по който се движи нашият собствен “влак”? Защо да не превърнем живеенето със себе си в едно приятно занимание?

Въпросът е: КАК?

И аз си зададох този въпрос сутринта.

Веднага след ставането си човек обикновено ходи до тоалетната, а за там му трябва хубава книга – особено, ако е хапнал вкусен специалитет предишната вечер. Грабнах Кийосаки в бързината, защото нямах друго под ръка. Отворих на случайна страница и получих отговор на моя въпрос.

Прочетох нещо за системата на обучение. Писано е в съвсем различен контекст, разбира се, но чудесно отговори на сутрешните ми философски търсения в онова място.

Накратко, начините, с които можем да въздействаме най-убедително на  себе си и на околните, са подредени в следния ред (според степента си на влияние):

Чрез нещата, които четем

Чрез нещата, които слушаме

Чрез нещата, които говорим

Чрез нещата, които вършим

Чрез нещата, които вършим и говорим

С една дума, най-ефективният инструмент за промяна се оказват нещата, които вършим и говорим. Този текст ще има слаб ефект върху вас, ако не подкрепите нещата, които сте прочели, с думи и дела.

Възниква логичен въпрос: Нещата, които върша и говоря в момента, те отговарят ли на нещата, които би вършило и говорило моето въображаемо, по-добро „Аз”?

И какво представлява то?

Ами, въпрос на лично предпочитание, как какво? По-доброто ти „Аз” представлява всички онези неща, които си избереш.

Например, то може да бъде: щедро, богато, щастливо, приемащо и състрадателно, знаещо и внимателно, талантливо и одухотворено, може да живее в мир със себе си и с околните, да поддържа хармонични отношения със света, да се радва на отлично тяло в чудесно здраве и т.н.

Всичко, каквото ти харесва, може да бъде по-доброто ти „Аз”.

Въпросът е дали вече говориш и се държиш като човек, който притежава тези качества? Или по-доброто ти „Аз” си остава отложено за утре?

Отговорът на повечето хора е: НЕ.

Повечето хора говорят за лечение и се интересуват от болести, вместо да практикуват здраве. Повечето хора всеки ден се самоубиват с вредни  храни, алкохол и цигари, вместо да спортуват. Повечето хора презират богатите и успелите, защото вярват, че парите се изкарват трудно, а човек може да забогатее само с измама. Повечето хора са дребнави и стиснати по душа – мислят първо за себе си, после за всички останали, гледат как само да получават, а после нищичко да не дават. И очакват Вселенският закон да направи  някакво специално изключение за тях…Повечето хора работят нещо, което презират, но го правят от страх за физическото си оцеляване, а не с радост и с вдъхновение, каквито са истинските мотиватори в живота на един успял и щастлив човек.

Повечето хора всеки ден говорят и се държат като лузъри, щастието си непрекъснато го отлагат за утре или го поверяват  в чужди ръце, оправдават се с външни обстоятелства. Повечето хора лесно влизат в конфликт с останалите, хранят много пороци и съмнения, трупат нереализирани мечти, имат куп несбъднати желания…

Повечето хора са доста зле. Толкова зле, че не могат да търпят дори себе си. Това е така, защото повечето хора не говорят и не действат като своето по-добро „Аз”. Богатият, успелият, здравият, щедрият и талантливият човек не се държи точно така и не говори точно по този начин – не отлага здравето, просперитета и духовния си мир за утре, а живее с тях още сега.

Единственото, което ни остава да направим, е да започнем да се държим като по-доброто си „Аз” веднага, ако може днес, от този момент нататък…Правим ли го достатъчно дълго, отговорът няма да закъснее.

За целта, трябва да си представим едно по-добро „Аз”. Какви искаме да бъдем? Какво бихме притежавали няма никакво значение! По-важното е как бихме се чувствали, ако вече притежавахме всичко, за което мечтаем? Какво бихме говорили? Как бихме постъпвали? Как бихме реагирали в тази или онази ситуация – като се започне от опашката в магазина, мине се през работното място и се стигне до отношенията ни с другите хора? Какво би вършило и говорило по-доброто ни „Аз“ в контекста на обичайното ежедневие?

Външното винаги прилича на вътрешното и качествата на човека са тези, които определят условията му на живот. Качествата! Не вещите и случайните обстоятелства. Хората с труден характер имат необичайно трудна съдба. Забелязвате ли това?

Какви качества искаме да развием у себе си? Качества на мъдрост и просперитет или качества на бедност и духовна слепота? Изберете си тези качества, които харесвате най-много, намерете правилните думи и дела, които им отговарят и си подарете едно по-добро „Аз” още сега.

Тихомир Димитров

Третият път към изобилието

Преди време написах две статии за изобилието:

1/ Да постигнем изобилието с даване

и

2/ Да постигнем изобилието с даване – капаните

Статиите се радваха на много голям интерес от страна на читателите, разпространиха се и на други места, извън този блог – с интерес следях мнения, коментари и лични впечатления от хора, които споделиха своя път към изобилието.

Научих две много важни неща:

Първото беше, че интуицията, която написа тези статии, се оказа абсолютно права за всичко, казано в тях. Разбрах го от личен опит, след като дълго прилагах собствените си уроци на практика.

Второ, разбрах, че освен да дава, човек трябва да се научи и да получава – това много важно умение ти помага да не блокираш нито входа, нито изхода на „системата”, за да може потокът спокойно да си тече през теб. Когато разбере, че си удобен канал, той ти се „доверява” и започва да те „използва“ все по-често – дебитът му се увеличава. Повече започваш да даваш и повече започваш да получаваш.

Под изобилие аз тук не разбирам само паричната страна на нещата, а разбирам всичко: изобиле от възможности, радости, контакти, любов, близост, дейности, споделяне, взаимност, приятелство, доверие, подкрепа и т.н. и т.н. Всички тези форми на изобилие са необходими, за да може човек да живее щастливо и пълноценно.  Ограничиш ли се само до една-две от тях ще загубиш останалите и ще си много под реализирането на естествения си потенциал.

Що се отнася до изболието, измерено във финикийски знаци, отдавна съм открил какво точно значи то:

Да имаш винаги колкото ти трябва.

Нито повече, нито по-малко!

По-малкото води до оскъдица, състояние на липса, тревога и притеснение, създава различни „блокажи”, които влошават здравето, настроението и въобще – цялото физическо състояние на човека.

Повечето пък създава грижи да не го изгубиш, поражда чувство на безпокойство, че не е достатъчно (никога не е достатъчно), че е можело и повече, че ще загубиш полученото по някакъв кофти начин.

Повечето създава страх, че може да се превърне в по-малко.

И така, цикълът се затваря.

Довериш ли се „процеса”, обаче, отпуснеш ли се в комфортната ложа на живота, оставаяйки го той сам да води, сам да определя правилата, като ти активно се възползваш от „инерцията” на всички събития, обстоятелства и хора, които ти се предоставят по Пътя, но без да имаш идея как точно ще изглеждат те, с ясното намерение да постигнеш определени, конкретни резултати, тогава ще видиш, че „процесът” винаги ти дава точно това, от което се нуждаеш в момента – точно толкова, колкото ти трябва, за да направиш следващата стъпка, да постигнеш следващата цел, да получиш следващия резултат – да осъществиш следващо си намерение…без да хабиш време и енергия в грижи за повечето или по-малкото СЕГА. Изисква се елементарно доверие, обаче, трябва да повярваш в мъдрата истина, че „птичката в небето нито сее, нито жъне, но нея също има кой да я храни”.

Трябва да се откажеш от желанието да трупаш.

То също е продукт на бедняшкото самосъзнание. Не можеш да живееш в изобилие, когато си с бедняшко самосъзнание. Външното трябва да прилича на вътрешното, такъв е законът. Замисли се: кой трупа? Този, който живее с нагласата, че има предостатъчно или този, който поддържа идеята, че никога няма достатъчно? Че може и още, че трябва да се презапаси за „черни дни”? Коя от двете нагласи има повече общо с радостта и коя – със страха?

Защо, тогава, трупаш?

Защо плуваш срещу течението, а не се отпуснеш по течението? Нека то да те води без никакви усилия от твоя страна, без никаква съпротива! Само от време на време леко „коригирай курса”, за да се озовеш точно там, където искаш. Така ще акостираш на желания бряг.

Тези принципи важат не само за изобилието в материално отношение. Изобилието във всички сфери на живота се ръководи от едни и същи правила, подчинява се на едни и същи принципи. Приложението им по отношение на финикийските знаци е едно от най-лесните и скучни неща за усвояване в този свят. И те освобождава от най-баналните му ограничения. Познаването на правилата е доста голям плюс, защото те нямат намерение да се променят скоро. Не и през следващите няколко милиарда години…

Доста голям плюс е осъзнаването, че всъщност изобилието няма нищо общо с количеството, както е традиционно прието да се заблуждаваме всички, а по-скоро се отнася до КАЧЕСТВОТО на живот – на твоя живот – не вчера или утре, а днес – тук и сега.

От приложението на двете статии, цитирани тук, както и от приложението на принципите, изброени малко по-горе, аз научих много неща. Научих, че каквото дадеш, горе-долу същото ще получиш в замяна, но след неизвестно количество време и в увеличен мащаб. „Космическата лихва” е около 700%, но ако много силно се ограничаваш в получаването, може и да ти се върне само по три.

Научих, че изобилието няма нищо общо с количеството, а  по-скоро с качеството на живота и, че само една тясно ограничена форма на изобилието има вземане-даване с финикийските знаци. Разбрах, че изобилието в материално отношение изключва всякакви количествени натрупвания и има качествено предназначение – това са удобството и комфортът да разполагаш винаги с толкова, колкото ти трябва. В момента.

Научих, че нищо не трябва да правя във външния свят, за да живея в изобилие. Аз вече живея в изобилие, притежавам го като вътрешно убеждение и трябва само да повярвам, да му се доверя на това чувство. Научих, че правенето не води до изобилие, а усещането, че живееш в изобилие – то създава изобилие от самосебе си. Стига да си достатъчно искрен.

Разбрах, че изобилието не може да се постигне утре или след една година…То е възможно единствено сега. Схванах, че изобилието има 900 000 качествени проявления, които нямат нищо общо с финикийските знаци. Защото, я си представи, че си несметно богат, но живееш в страна, която не можеш да напуснеш и в нея се води гражданска война, чиято цел е твоята глава…Или си мултимилионер с лека ръка и тежка диагноза? Или детето ти загине в автмобилна катастрофа?

Количеството няма нищо общо с качеството, уважаеми, още по-малко с изобилието.

Но благодарността има.

Благодарността има много общо с качеството на живот, както и с изобилието в него. Благодарността е третият път към избилието, освен даването и получаването. Тя е средният, златният, най-правиният път, който не изключва другите два. Благодарността обхваща цялата „симфония”, а не отделните ноти в нея: любов, радост, успехи, себереализация, щастие, душевен мир, сбъднати мечти, избор, свобода, преживяния, моменти, близост, мъдрост, светлина, споделяне, взаимност, принадлежност, общуване и още 900 000 качествени показателя за равнището на човешкия живот…

Това, което смайващо открих е, че благодарността служи като катализатор за ускоряване на „химичната реакция”, в която участват всички тези елементи. И то благодарността не само за хубавите, но и за „лошите” неща. Съумееш ли от сърце да благодариш и за тях, значи си постигнал всичко по отношение на благодарността. Повечето хора обикновено разбират от дистанцията на времето, че всъщност „грешките”, които са допускали в миналото, са основна причина за техния успех сега. Разбират, че всичко се е случило точно когато трябва и точно както е трябвало да се случи. Дори най-лекото отклонение от този „сценарий” би довело до съвсем различни резултати в настоящето. Тогава, аз имам един конкретен въпрос:

Ако играем игра, в която няма как да сбъркаме, защото дори грешките и провалите ни се оказват катализатор за нашия успех, тогава как можем да се провалим? Как можем да изгубим в играта?

Истината е, че не можем. Играем игра, в която няма как да се провалим. И тази игра е вечна. За това трябва да сме дълбоко признателни. Трябва да сме благодарни за онези, наглед неудобни моменти и ситуации, в които попадаме. Те също ни се дават с някаква цел. Тази цел ние не я виждаме, но тя винаги е добра. Подчинена е на доброто намерение. Съзиданието има само добри намерения към нас и то ще продължава да бъде такова през следващите няколко милиарда години. Ето защо, ние трябва максимално да благодарим за всеки момент. За всичко.

Всъщност, логиката на благодарността е доста елементарна и „нищо не е скрито от очите”, както пише в старите текстове. Когато благодариш, по какъвто и да е повод, ти създаваш преживяване и усещане за достатъчност, за завършеност, за пълнота – елиминираш всякаква липса и допълнителна необходимост. Това усещане ти го преживяваш в момента, в който благодариш, независимо дали благодариш за минало или, забележете, бъдещо събитие! Вероятността да преживеете това събитие, ако от все сърце сте благодарили за него предварително, е около 1 000 пъти по-голяма, но не това е най-важното. Най-важното е, че чувството за благодарност, когато е искрено, „бетонира“ съзнанието за изобилие, за достатъчност и за осигуреност. Бетонира го в настоящия момент. Това е пълна противоположност на бедняшкия манталитет – сценарият, при кой се фокусираш само върху нещата, които нямаш и, които ти липсват, а не върху нещата, които имаш и, които те карат да благодариш за изболието, в което вече живееш.

Благодарността не е някакъв трик или самовнушение, нито автохипноза. Благодарниостта е само два вида – искрена и неискрена. Трудно е да излъжеш себе си, затова много лесно ще различиш истинската от фалшивата благодарност: първата увеличава изобилието, т.е качеството  на живота ти в момента, в който благодариш, а втората го намалява или в най-добрия случай не постига нищо.

Искрената благодарност, като всяко друго качество, може да се упражнява и да се развива. С времето ще ставаш все по-добър и ще намираш все повече поводи да благодариш. Ще видиш, че това ти носи само практически ползи. Ще усановиш, че подобрява здравето, самочувствието и увеличава моментите на радост в ежедневието. Ще отвориш вратите на битието си за неща, които дори не си подозирал, че може да намерят място там. Но, за целта, първо трябва да се научиш да благодариш – както за „хубавото”, така и за „лошото”. Хубаво и лошо няма, това са субективни понятия. Има само благодарност и липса на благодарност. Има изобилие и нищета. Не можеш да притежаваш и двете. Не можеш да живееш и по двата начина. Трябва да си
избереш. Повечето хора, предполагам, ще изберат първото. Но как изгежда животът на един благодарен човек?

Първо, той все по-често започва да чува в ежедневието си думичката „благо-даря”.  Започва все по-често и да я употребява. На глас или на ум. Няма особено значение.

Второ, той започва да си прави списък на нещата, за които е благодарен, но в един момент се отказва, защото дори най-бедният, най-болният и най-забравеният от света човек разбира, че списъкът е безкраен. Просто досега не е имал навика да мисли за тези неща. Избягвал е да се съсредоточава върху нещата, които има. Предпочитал е да „внимава“ за нещата, които няма.

Трето, той започва да търси всичко, малко и голямо, в миналото, в бъдещето и в настояшето, което му носи радост. Започва да следи онези преживявания, които го правят щастлив. Обръща внимание на хората, които го карат да се чувства обичан, полезен и значим, наслаждава се на дребните и големите радости от живота, които го издигат над липсите и го потапят във вихъра на изобилието.

Четвърто, човекът започва да благодари все по-често за тези неща, когато ги преживява отново. Дори да забрави, той после си припомня за тях и благодари в момента, от сърце, на принципа „по-добре късно, отколкото никога”.

Пето, този човек започва да наблюдава, че моментите, които му носят благодарност, значително се увеличават в ежедневието, за сметка на останалите.

Шесто, той започва да търси нови моменти, за които да благодари, защото самото чувство вече му доставя удоволствие – на физическо и на психическо ниво.

Седмо, този човек се научава да благодари и за „лошите моменти”, които вместо да се увличават, с времето започват да намаляват. Научава се да благодари за тях от сърце. Доверява се на принципа, че те също го вкарват в правия път. Може да са ритник, но това е един мек, бащински ритник в задника – понякога единственият възможен начин за промяна на посоката.

Осмо, този човек започва да разказва на всички свои познати какво точно преживява в момента, защото иска и те да се включат в „играта”, иска и те да заживеят качествено и пълноценно, като него, за да не е сам. Даже когато е заобиколен от недоволни киселяци, той пак е благодарен, но му е малко скучно с тях, защото няма на какаво „да си играят” заедно.

Девето, този човек се отказва от краткосрочните си планове във външния свят, защото вижда, че сами му се предлагат нови, по-добри, отколкото може да измисли. Без да се отклоняват от дълбоките му вътрешни намерения и педпочитания. Ентусиазмът и радостта стават движещи сили в действията на този човек, а не задължението, страхът и принудата. Вижда, че вече реално притежава всичко, което някога би искал да има – чувството на непрекъснато задоволство и вътрешен мир. Убеден е, че утрешният ден ще му донесе точно това, от което се нуждае. Единственото, което трябва да направи, е да се възползва от предоставените му възможности. Убеден е, защото така е постъпил с него вчерашният ден. И по-вчерашният. И по-по-вчерашният. Всъщност, като се замисли, май така са постъпили с него всички дни, откакто е започнал да благодари…

А как е започнал?

Ами, като непрекъснато си е припомнял да не забравя да благодари. Избрал е, примерно, един месец от календара, в който да упражнява само това качество. Да се съсредоточи върху него. Написал е върху огледалото в банята и над леглото в спалнята: „Месецът на благодарността”. Сложил е това изречение на десктопа на компютъра си и като бекграунд на мобилиния си телефон. И на около 20-ия ден от „експеримента” е разбрал, че той никога няма да свърши. Поискал е това състояние на продължи вечно. Избрал е средния, златния път към изобилието – пътят на благодарността, който не изключва другите два – на даването и на получаването. Избрал е най-правилния път!

Благодаря ти за вниманието и за търпението да стигнеш до края!

Тихомир Димитров

По Пътя към Сантяго: Ангели и чудеса

По Пътя към Сантяго се случват чудеса и човек може да срещне ангели. Веднъж, докато медитирах в готическа катедрала и слушах органа с настръхнала кожа, нещо ме докосна по рамото. Отоворих очи и пред себе си видях един Ангел: Анхел Домингез, 40+ годишен, родом от Мадрид, собственик на развъдник за ловджийски кучета и много горд с факта, че някога е бил част от свитата на Н.В. Краля. „Всички са се събрали в една кръчма наблизо и те чакат” – каза ми той – „идвай, преди да са свършили местата”. Анхел е симпатичен дърдорко – от хората, които идват да ти предадат нагледен урок, че не бива да приказваш твърде много, ако не искаш да ставаш досаден. Отново ще си говорим за него по-късно в този пътепис.

Извън шегата, Камино действително е различно място. Някои твърдят, че следва проекцията на Млечния път върху земята. От ЮНЕСКО, пък, са обявили целия маршрут за световно историческо и културно наследство. Според легендата, от тук е минал най-неуспешният ученик на Исус – св. Яков, който е бил гонен и пребиван от местните, които не са искали да приемат християнството. Чувайки за подвизите на Петър и Павел по света, той запитал Христос в молитва защо и на него не му се е паднало да обърне към вярата хиляди души като тях, а само няколко човека. Отговорът бил красноречив: тези няколко човека са по-важни от тълпите, покръстени от другите апостоли, защото именно от тук християнството някога ще се разпространи по целия свят. Днес градът Сантяго де Компостела е кръстен на апостол Яков.

Извън преданията, Камино действително е различно място. Точно тук се научих да правя разлика между желания и предпочитания, мечти и намерения. Желанията са нещо, което непрекъснато те измъчва. Предпочитанията са нещо, което избираш пред друго, без да ти е чак толкова важно. И задължително го получаваш. Мечтите са нещо, което винаги отлагаш във времето, а намеренията са нещо, върху което работиш в момента. Камино материализира предпочитанията и намеренията, но ако другаде „материализацията” отнема седмици, месеци или години, тук тя се случва за минути, часове или дни. Ето няколко интересни примера:

Когато носиш цялото си имущество на гърба, всеки грам е от значение. Водата е сред малкото неща, от които не можеш да се лишиш. Здравословната консумация се върти около пет литра на ден, в зависимост от организма, т.е пиеш много вода и задължително я мъкнеш навсякъде със себе си. Добре, ама бутилка от литър и половина тежи точно три пъти повече от бутилка от половин литър, когато е пълна. В началото се разхождах с две бутилки от литър и половина, за всеки случай. Това прави три килограма багаж допълнително към останалите десет, които и без това ми разказваха играта. Може да звучи малко, но след 35 километра вървене с 13 кг на гърба съвсем не ти се струват малко. Забелязах, обаче, че свърши ли ми водичката, моментално намирам я чешмичка, я ресторантче, я някоя ферма, където мога да „презаредя“. Престраших се и замених големите бутилки с една малка. Багажът ми олекна с два килограма и половина или близо 20% от общата маса! Щом се доверих на този процес, а именно – на предпочитанието да нося по-малко багаж, нямаше случай, в който шишенцето ми да свърши и да не се препъна в някоя чешма.

Друга интересна Камино – синхроничност са хората, които те насочват по Пътя, когато се изгубиш. Както вече знаем, Пътят е добре маркиран със стрелки и табели, но се случва в някое селце или град човек да мине по страничните улички в търсене на забележителности или нещо за хапване и после да хаби пот в напразни усилия, докато отново намери стрелките. Интересното в случая беше, че дори в най-обезлюдените местности винаги се намираше мъж, жена или някое животно, което да ме насочи в правилната посока.

Друг интересен случай – веднъж супер много ми се допи бира. Нямаше човек на планетата, който да е по-жаден за бира от мен. И зад завоя намерих крайпътна бирария. Нормално ли е това? По Камино всичко е нормално.

До такава степен се доверих на предпочитанията и намеренията, които почти веднага се превръщаха във факт, че започнах да правя нещо като магии. Намерих едно стъклено топче – досущ като лимките, с които си играехме на пясъчника пред блока в детството. Превърнах го в моето „магическо” топче. Появеше ли се ново намерение или предпочитание у мен, аз изпълнявах мъничък ритуал: потърквах лимката в шепи, за да се затопли, после тихичко й прошепвах намерението или предпочитанието си. Три пъти. И я прибирах в джоба. Още преди слънцето да е залязло получавах всичко, което съм си наумил. Естествено, нямаше как да стана невидим, да спечеля от лотарията или да се превърна в най-търсения мъж на планетата, защото това са неща, които граничат по-скоро с мечтите и желанията, отколкото с намеренията и предпочитанията. Последните са действия, които извършваш сам. Хората и обстоятелствата по Пътя само ти помагат. Ама ти помагат МНОГО. Като се прибрах в България „магическото топче” спря да действа. Вече ми липсваше убеждението, че то помага да превръщам намеренията и предпочитанията си в дела.

От метафизична гледна точка, интерес представляват и сънищата. Всички пилигрими споделяха, че вечер сънуват ярки, многоцветни, запомнящи се сънища – дори тези, които не сънуват по принцип. Може би се дължи на умората, не знам, но за съжаление съм твърде слаб в тълкуването на сънища. Така и не разбрах какво се опитва да ми каже Млечният път, докато хъркам и не позволявам на останалите пилигирими в спалнята да си почиват.

Веднъж, съвсем неочаквано, дясната дръжка на раницата ми се скъса. Вървях по горска пътека и около мен нямаше жива душа. Предстояха ми още 15 километра до крайната дестинация за деня. Беше невъзможно да влача товара толкова дълго с една ръка. Прерових багажа в търсене на нещо, с което да отстраня повредата. Не намерих нищо подходящо. Тогава седнах върху раницата и зачаках. След не повече от десет минути по Пътя се появи слаб и усмихнат човечец, който се поинтересува дали може да ми помогне с нещо. Обясних му какъв е проблемът и той веднага извади от джоба си канап, с който сръчно поправи „щетата”. „Човече, ти си истински ангел!” – казах му аз. Съгласи се с мен. Тогава се запознах с Анхел.

Немалко пилигрими ще се съгласят с мен, че Камино е причина да се изправиш пред някои от страховете, които трябва да предолееш. Реших един ден да повървя малко бос – за разнообразие. Движех се по прашна, затоплена от слънцето пътека и беше истинско удоволствие да усещам земята под босите си крака. Но едно мрачно предчувствие ме накара да се замисля дали в Испания няма отровни змии и колко гадно би било, ако прекарам остатъка от ваканцията си на системи в болницата, вместо с веселите си другари по Пътя. Започнах да  гледам къде стъпвам. Буквално няколко секунди по-късно видях от прахта да стърчат шиповете на пепелянка. Цялата се беше заровила в червеникавата пръст и нямаше начин да я забележи човек, освен ако не се взира супер внимателно. Докоснах я със сопата и тя се сви на кълбо в нападателна поза. Избутах я от пътеката, за да не пострада някой друг ентусиазиран босоходец като мен. Веднага си обух тежките туристически обувки и бодро закрачих напред.

В едно село ме пресрещна глутница кучета – високи като магарета хрътки. Водачът им носеше в устата си кокошка, която все още мърдаше с крила. Просто стояха и ме наблюдаваха. Нахвърлеха ли се върху мен, със сигурност щяха да ме разкъсат. Наблизо нямаше никой. Бягството и страхът са лоши съветници в такъв случай. Трябва да се правиш, че не ти пука. Събрах целия си кураж и тръгнах право към глутницата. Кучетата се разделиха на две – налагаше ми се да мина по пътеката точно между тях. Направих го, като избягвах да ги поглеждам в очите и здраво стисках сопата. Не че щеше да помогне, но поне ми вдъхваше малко кураж. Чух само леко ръмжене. Огледах се едва след стотина метра. Отново бях сам. Всичко беше наред. Въздъхнах и облекчено запалих цигара. Току що се бях преборил с един от най-големите си страхове.

Високо в планината, малко преди селцето О Себрейро, внезапно излезе буря. Задуха вятър, слънцето притъмня, по билото се изкачи черен облак и замириса на озон. Трябваше да бягам до хижата, подгонен от тътена на светкавиците. Тичах лек като перце, въпреки че цял ден бях изкачвал планина. После минаха два часа, докато адреналинът ми спадне. А точно преди бурята мислех, че нямам повече сили…

На другия ден, по време на спускането, заваля сняг. Скучаех и реших да затананикам някоя хубава българска песен. Избрах „Вей ми ветре” на Исихия. Изпях я супер фалшиво, но от сърце. Задуха такъв вятър, че прогони всички облаци и пред очите ми се откри чудесна панорама към областта Галисия.

Всеки човек, вървял по Камино, може да разкаже подобни неща. Някои не вярват дори в очевадното, а други търсят знамения във всичко. Истината е, че самият Живот е едно голямо Чудо. Трябва да се наслаждаваме на всяка секунда от него, с или без намесата на свръхестествени сили.

Изтегли целия пътепис като е-книга от тук.

Тихомир Димитров

Сбъдването на желания – някои практически аспекти

Животът ме научи по трудния начин, че отговори на въпроси е хубаво да се дават само на питащите и, че нямаш „лиценз“ да риташ всички заспали по кокалчетата. Може пък хората да искат да си отспят. Това не значи, че са прости. По-скоро значи, че уважаваш свободната им воля. Затова написах книга „до поискване“. Реших да я разпространявам само по метода „предай нататък“.

Същевременно, нямам намерение да я „крия“ от никого.

Поискайте и ще ви се даде.

И четете на собствена отговорност.

Напълно безплатно е.

Тихомир Димитров