Писателският блог на Тишо

май 24, 2017

Езикът е преди всичко средство за общуване

Изт: podigoto.bg

Дайте да не бъркаме „език“ с „писменост“ и „култура“. Прието е, особено на 24-ти май, да ги нареждаме автоматично едно до друго, със знак за равенство, без да се замислим, а всяко едно нещо, което правим, без да се замислим, е точно такова – необмислено. Като навик, като тик. Като неосъзнат рефлекс.

„Език“, „писменост“ и „култура“ са три съвсем различни неща. Естествено, имат много общо. Така, както айсберът, морето и облаците са изградени все от вода, макар никак да не си приличат, така езикът, писмеността и културата са изградени все от естествената потребност на хората да общуват помежду си. Тук ще говорим за езика, тъй като той в най-голяма степен отразява тази потребност. Езикът е като океана. Той е стихията на водата. Основният елемент. Писмеността е преходна негова форма, като айсбергът и ледниците, а културата, хм, ами тя е за хората, които обичат да се реят из облаците, хех. Само се закачам! А сега сериозно:

Езикът е средство за общуване.

В генезиса си той е фонетичен – както еволюционно, така и биологически, защото пергаментът, хартията и клавиатурата са модерни изгъзици, съвсем нови в съпоставка с милионите години, през които хората са раждали неспособни да ги използват деца, каквито раждат и сега, а през повечето време дори родителите им не са ги познавали. Но хилядолетие след хилядолетие, след хилядолетие, хората са общували помежду си. Учили са и децата си на същото. Налаго им се е, за да оцеляват. Така се формира езикът.

Дори днес първо научаваш майчиния си език (да го говориш) и чак в първи клас прописваш, нали така? Това, че междувременно използваш лаптоп, таблет и смартфон за игрички и за гледане на филмчета съвсем не те прави граморен. Ограмотяваш се чак, когато пропишеш и се научиш да четеш, т.е когато овладееш писмеността.

Писмеността е преходната форма, често меняща се в рамките на един и същ език и култура. При всички общества е така. Минат не минат няколко столетия (или десетилетия) и хоп – писмеността се променя, но необходимостта от общуване (езикът) и средата, в която се случва това общуване (кулурата) остават непроменени.

Добре, де, почти непроменени. Езиците и културите също еволюират. Обаче си остават китайски, японски, български и т.н., тоест запазват своята идентичност. Но азбуките в писмеността им могат да се променят до неузнаваемост. Латиницата, старогръцкото писмо, глаголицата и кирилицата са различни системи от знаци, които българите са използвали през столетията, а изглеждат толкова различни! Да, средновековният български би затруднил повечето ни съвременници, но в основата си езикът остава сходен, близък, познат – неговите фонеми, логика, структура, те са си български. Затова по-лесно можеш да разчетеш средновековен български ръкопис, дори да е написан с латински букви, отколкото средновековен немски или корейски ръкопис. Тях и на кирилица да ти ги напишат, пак няма да ги разбереш… Защото не знаеш езика.

В наши дни се появи нова „писменост“ – шльокавицата – обособена от дребнавите потребности на деня – било то ограничението в символите за ес-ем-ес на кирилица, било липсата на кирилизация на устройството или чист пропуск в образованието / интелекта на използващия го индивид. Появила се е, защото е най-лесната възможност. Или единствената достъпна в момента. През Средновековието, като си нямаш собствена писменост, ползваш латинската и гръцката, нали така? Ползваш това, което има. Неволята учи. После си измисляш удобна за твоя език писменост и готово! Тези неща за преходни. Шльокавицата също е преходна. Ще излезе от употреба в момента, в който спре да бъде удобна. В момента, в който стане по-лесно да пишеш на кирилица, шльокавицата сама ще отпадне от ежедневието и от бита на българина, подобно на завързаната с конец опашка на малкото доберманче. Но дали тя (шльокавицата) застрашава българския език и култура? По-скоро не. Вързаната с конец опашка не застрашава живота на малкото доберманче. Просто един ден я намерихме под канапето в хола…

Виждате как, носейки от девет кладенеца вода, се приближаваме до скандала с издадения на шльокавица роман Pod Igoto на Ivan Vazov.

Зад провокацията стоят следните „обвиняеми“: писателят Константин Трендафилов, издателството „Жанет 45“ и рекламната агенция „Saatchi&Saatchi“. Всички те, заедно и поотделно, са „съучастници“ в „престъплението“. Като писател и копирайтър, тоест като колега на главния „подбудител“ гусин Трендафилов, аз намирам идеята им за гениална!

Да, но само в маркетингов план.

Търсили са публичност и си я получиха – мишън къмплийтид. Сега всички говорят за тях. Друг е въпросът дали да те псуват по форуми и по социалки е публичността, от която едно издателство и един писател се нуждаят… Но, сигурен съм, те са го очаквали. Като рекламен трик е блестящо изпълнение!

Съвсем пресилена е претенцията, обаче, че шльокавицата е най-голямата опасност, надвиснала над българския език и култура.

Ниските доходи са най-голямата опасност. Те карат младите да търсят препитанието си в други страни, с други езици и култури, а младите са единствените, които могат да раждат деца. И децата им, поколение след поколение, ще забравят българския език и култура. Ще ги заместят с новите – в средата, в която растат, защото това е най-лесното, най-логичното, най-очакваното, най-достъпното и най-обяснимото. Защото такава е потребността. Неволята учи: на англисйки, на немски, на испански и, в близките години очаквам дори, на китайски. Фактът, че 500 години сме съхранили езика и културата си под турско съвсем не е успокоение. Защото тогава неволята е действала точно в обратната посока – да се сплотиш с твоите, да се затвориш в общността, да се капсулираш и да предадеш завета на следващите поколения. За да оцелееш. Такъв е бил битовизмът на злободневието тогава.

Днес битовизмът на злободневието тласка българите към летищата, гарите и автогарите с еднопосочен билет в джоба. Да отидеш при чуждите вече не е престъпление, а препитание. Вече не е национално предателство, а перо в националната икономика. Вече не е родоотстъпничество, а попечителство. Всяка година милионите българи в чужбина внасят в икономиката почти толкова, колкото милионите чуждестранни туристи, които идват да се напиват у нас. Защото алкохолът е евтин. Защото жените са евтини. Защото стана евтино да си българин… Ужасно, но fuck!

Историята ще съди онези, които направиха така, че грамотният и трудолюбив, оцеляващ при всякакви условия български народ, бе принуден с десетилетия да гони коричката хляб по земното кълбо – от Мюнхен до Калифорния и от Лондон до Пекин. Проблемът е, че историята се пише от победителите, а за да бъдеш победител ти трябват гордост и дързост, но най-вече: високо самочувствие. Съмнявам се, че публикуването на основния ни класик на 6lyokavitsa вдъхновява едно от тези три качества. Да, ще поизпразним складовете от залежалите книжки и ще ги подарим на библиотеките, в които почти вече никой не ходи, а по витрините на луксозните книжарници из централните улици на големите градове ще сложим Pod Igoto. На видно място. Точно до последното издание на 50 нюанса още по-сиво и до другото легално софт порно. Ще дразним хората по този начин и ще ги караме да си плащат, за да „махнат“ Pod Igoto от там. Така всички ще разберат колко сме готини, как „спасяваме“ българския език и култура с оригиналния си криейтив.

Извинявай, дядо Вазов! От името на всички, на които завеща свещения си занаят, любовта към словото и към свободата, от името на всички твои недостойни пра-правнуци извинявай! Ние възприехме словото и свободата за даденост, тъй като не допринесохме с нищо за тях…

Тихомир Димитров 

март 20, 2013

Романтизмът е мъртъв

whiskey

Пейчо Кънев е сред любимите ми български автори. Писал съм за него в „П като поет” и в „Една добра книга”, където се обяснявам в любов на умопомрачително добрия му сборник от разкази „Разходка през стените”, публикуван от издателство „Ciela“.

Най-новата му творба – „Уиски в тенекиена кутия” – също не е плод на случайно издателство. Този път честта се пада на „Жанет-45”. Казвам „честта”, защото едно издателство, всяко издателство, щеше да струва колкото дупката на геврек, ако не бяха автори като Кънев. Може би това е причината Кънев сам да е главен редактор на издателството „Kanev Books“ в Ню Йорк.

По-известен е по широкия свят, отколкото у нас, в страната на джуджетата. Никой не е великан в собственото си село…Докато у нас те смятат за дебил, ако четеш поезия, стиховете на Кънев се отпечатват в над 800 литературни издания…и всичките са с латински имена.

През 2009 г. Асоциацията на литературните издателства в САЩ го номинира за престижната награда Pushcart, а през 2010 г. издателство Desperanto в Ню Йорк отпечата поетичната му сбирка Bone Silence. Сборникът му със стихове, озаглавен Requiem for One Night, ще бъде публикуван в САЩ през 2013 г.

Джон Хемингуей, внук на легендарния писател, казва:

„Много ми харесва новата стихосбирка на Пейчо Кънев. Харесва ми, понеже усещам, че това е неговият истински глас – онзи, който познавам, и той казва всичко, което иска да каже, без да се притеснява от нищо и от никого. Това са неговите лични истории и в тях виждам семейството му и откъде идва той, стари или несподелени любови, самоубийства, виждам вечността и една тенекиена кутия, която му напомня за един велик писател, който по някаква странна случайност е мой дядо. Това е една прекрасна книга, която си струва да бъде прочетена.”

Самата стихосбирка започва с потресаващата констатация от Набоков:

„Наистина е изумително как обикновеният човек не забелязва пеперудите”

Ще бъде авторска грешка и стилистична глупост, ако продължавам да словоблудствам над произведения с такъв характер. Ето защо, споделям само няколко стиха (с разрешението на автора), а останалото ще си го прочетете сами (надявам се). Този блог рядко привлича обикновени хора:

Предполагам, че съм нищо повече
от парче стара дъвка, залепнала
за обувката на някой пешеходец,
забързан в нощта.

Не да бъдеш изстърган от подметката и
оставен на улицата е страшно,
а да имаш едно мръсно камъче в средата
на бялото, където би трябвало да е сърцето.

* * *


тук, преди много време, в една малка къща,
Карл Сандбърг записваше виденията си.
Не много надалеч Хемингуей научи
как се зарежда пушката.
това е град на касапи, гангстери
и поети, смъркащи небеса.
това е град на несигурност
и погрешно разбрана простота.
(Поет в Чикаго)

* * *

Питам се дали тишината си има
баща, мракът – любовница? Ровя в тези
неща и секундите бавно ми казват, че цял
живот съм задавал грешните въпроси.

* * *

Обръщаш се в леглото и през прашния
прозорец виждаш света навън и той също
е прашен, а слънцето потупва хората по
летните им гърбове

* * *

Днес в небето над Ню Йорк няма самолети. Предполагам,
че спят завити под дебелия сняг. И може би само от време
на време изпод потъналия в бяло фюзелаж се появява малък
проблясък, като че намигат на хората, за да съобщят, че
знаят каква е играта.

* * *

Ние сме родени в този свят
и се учим да защитаваме нашето малко
пространство,
което ни позволява да живеем
не заради останалото човечество,
а напук на него.

* * *

Съвет към малкото момиче

винаги си учи уроците.
Не пий.
Не пуши.
Слушай родителите си –
също баба и дядо, ако ги има.
До осми клас никакви гаджета.
Обикни себе си.
Избягай от себе си.
Опознай тялото си.
Чети много книги.
Разхождай се сред природата.
яж зеленчуци.
Бъди смирена.
Бъди нахална, когато се налага.
Плувай сред житейските камънаци.
…плъзгай се.
Но в никакъв случай не пиши стихове.

* * *

Днес аз ще мечтая за детство, глухарчета
и нещо завинаги изгубено –
зъби, пирони и открадната мъдрост.

* * *

Представи си:
две бутилки „Шато Лафит“ и залязващото слънце
зад тухленочервените покриви на венеция. ти в
гондолата и уханието на реката, мирисът на младостта,
мързеливо вливащ се в синьозелената
вода. Чайките
по терасите, биещи се с гълъбите за последните огризки
от канцонетите. това е светът. Грабни го сега.
Представи си:
смрадта на италианските канали, пълни с изкормена
риба и мъртво време. Реката, движеща се бавно, като
меласа; сивокафявата
вода, недостатъчно дълбока
дори да се удавиш. Ужасни оперети атакуват ушите
през счупените прозорци и бирата с мирис на селска
пот. тук дори и Харон не би излязъл да се повози. тук
дори и небето плаче. Чуй ме! Романтизмът е мъртъв!