Писателският блог на Тишо

февруари 12, 2016

Лесно ли се пише роман?

adfbadbsdb

Изт: venturegalleries.com

Познавам хора, за които да напишеш роман е житейска цел. Една от големите. Осмислящите живота. Като да отидеш на поклонение. Да скочиш с парашут. Да станеш известен. Да спечелиш от лотарията. Да преспиш с манекенка. Да обиколиш света. Цел, която непрекъснато отлагат.

Всъщност, нещата са доста по-прости и, дори, бих казал – злободневни. Писането е като храненето. Апетитът идва с яденето. Трикът е просто да започнеш.

Лично аз дълги години мечтаех да напиша роман. Докато бях ученик и после студент драсках разни къси разказчета. За удоволствие. Не ги споделях с много хора. Принтирах си ги и ги събирах в една папка, която разнасях със себе си от квартира на квартира. Междувременно започнах да публикувам статии в периодичния печат. Първата беше за садо-мазохизма, кратка хумористична биография на Алфонс Донатиен Маркиз дьо Сад и Волфганг Ритер фон Захер-Мазох – двама аристократи, стигнали до крайности в своето безделие. Публикуваха „House of Pain“ в единственото тогава мъжко списание у нас – „Клуб М“. Беше през далечната 1998 година. Държах в ръцете си броя и не можех да повярвам. Най-после бях написал нещо, което други хора ще прочетат! И ми платиха хонорар за удоволствието!

Бях зарибен.

Последваха множество статии във вестници и списания, предимно в лайфстайл издания, пътеписи тук-таме, както и икономически анализи за сп. „Мениджър“. Веднъж дори ми дадоха тема на броя. Пробвах се и като телевизионен сценарист. Съвсем за кратко. Обичах майтапите в офиса на „Сблъсък“ при Иван и Андрей, но ми се наложи да замина за Африка. На една сватба. И те решиха да не ме изчакат. Все пак, в опашката на конкурса зад мен имаше още 500 кандидата… Пък и заплащането не беше кой знае какво. Така се разделихме. Лично аз останах с добри впечатления. Щеше да дойде време, когато отново щях да пропиша за периодичния печат, отново щях да правя разни къси сценарии, дори щях да си точа перото като телевизионен критик и копирайтър, щях да създам един от първите в България лични писателски блогове и така нататък, но тогава единствената ми болка беше, че все още не бях дръзнал да напиша роман. Смятах, че е нещо прекалено сложно и възвишено, нещо прекално ангажиращо и обсебващо, нещо твърде голямо, за да посмея дори да започна с мисленето върху реализацията му.

До една лятна ваканция, в която се оказа, че имах прекалено много свободно време и абсолютно нищо за правене.

Започнах да тракам поредното разказче върху клавиатурата. Ставаше дума за жена, която може да прави с мъжете каквото си пожелае и го прави, защото може. Подобно на всички красавици и Даниела беше неуверена в себе си, но слабостта, която проявяваха мъжете към нея, само заради младостта и външния й вид, начинът, по който я качваха на пиедестал, всичко това, в комбинация с превъзходния и интелект, я караше едновременно да озлобява и да злоупоребява с властта си над тях, и тя постепенно си изгради цял „харем“. В него имаше от интересни по-интересни личности: като започнем от насмъркания с кокаин мутро-барон, минем през вечно напушения художник и стигнем до нърда, който доброволно се беше превърнал в неин роб / изтривалка. Добавете към „сметката“ наследственото богаташче, лошото момче, което има проблеми със закона, плюс няколко странични персонажа, вземете за фон агресивната атмосфера на българския преход, включете в действието двете й надменни, но хващащи окото приятелки, с които заедно „обяздват“ нощния живот на столицата и ще получите чудесен разказ в стил „чик-лит“.

Възникна обаче един проблем.

Разказът стана прекалено дълъг. Въобще не му се виждаше краят. Да не говорим, че героите започнаха да се държат по свой си начин, който напълно изненадваше дори самия мен, като техен създател. Исках да сложа точката, но нямаше да е честно. Към мен. Любопитен бях какво ще стане по-нататък. Животът започна да ми поднася ситуации, които репликираха сцени от сюжета и подсказваха тяхното продължение. Добре, казах си, значи това ще е новела. Но и за новела стана прекално дълго. Зад ъгъла непрекъснато изскачаха нови герои, нови сюжетни линии изненадващо се вплитаха в повествованието и всичко това се нуждаеше от развитие, от разяснение, от пояснение, от продължение…

Мамка му – разбрах един ден. – В момента пиша първия си роман!

spravedlivost - korica

Така се роди „Справедливост за всички“. Ще го намерите в категорията ДЕБЮТЕН РОМАН.

Наивно изпратих ръкописа на няколко издателства, с тайната задна мисъл, че ще стана милионер, но не получих окуражителни отговори. Всъщност, не получих никакви отговори. Докато не ми писаха от „ЛИК“, че ако съм същият идиот, който е оспамил нета с малоумното си признание „Еротичната автобиография на Тихомир Димитров“ са готови да се замислят сериозно върху публикуването на дебютния ми роман. Не се окъпах в пари, но вече бях издаден автор. „Баси якото!“ – казах си тогава.

Втория роман го започнах съвсем преднамерено с мисълта да бъде роман. Имах идея за сюжет, който нямаше как да се побере в обема на къс разказ. Имах идея и за основните герои. Нямах идея само как ще свърши накрая. И, когато заплетох нишките до мястото, от което нямах идея как ще продължи историята по-нататък се оказа, че продължавам да нямам идея… Главният ми герой беше извършил глобално престъпление със сериозни последствия за живота на много хора и исках да го измъкна от кашата, която сам беше забъркал. Прекално го харесвах, за да изгние в затвора или да му свети маслото някой потърпевш. Обаче всички хрумки звучаха скучно и нагласено. Не ми излизаше от главата това продължение просто…

До деня, в който се качих на един от онези очукани софийски рейсове, спомняте ли си ги – с „хармониката“ по средата? И на стадион „Васил Левски“ не видях собствения си двойник. Приликата беше умопотресаваща: същата възраст, същата къса прическа, същата фигура, същият червен катинар, същите очилца, същата походка, стойка и изражение на лицето дори! Дишането ми спря, когато го мернах в тълпата на спирката, а той взе, че се качи на същия рейс. И седна точно срещу мен – от другата страна на „хармониката“. Не ме забеляза известно време, защото беше зает да разговаря с придружителката си – мацка в рокерска фланелка, преметнала през врата си каишката на дебел фотоапарат. В един момент тя случайно погледна към мен. Изражението на лицето й беше: priceless. Момичето дискретно кимна с глава на събеседника си в посока към мен и тогава погледите на двама души, напълно еднакви във физическо отношение, се преплетоха.

Не посмях да отида и да го заговоря. Но вече имах решение за сюжетния си проблем. Слязох на следващата спирка, за да избягам от неловкото положение с втренчено съзерцаващия ме двойник, качих се на едно такси и след няколко седмици се роди „Душа назаем“:

dusha - korica

Има я в Читанка.

Сетне години наред писах всичко друго, с изключение на романи: есета, статии, пътеписи, разкази, ревюта, популярни заблуди и какво ли още не… Родиха се следните „величави“ произведения:

33_lady

Ще ги намерите безплатно на този адрес.

prikazki-korica

В съавторство с водещи гурута от бранша. Ще ги намерите безплатно на този адрес.

prosperiteta - korica

Сборник надъхващи есета. Можете да ги намерите събрани ето тук.

santyago - korica

От Испанското посолство ми дължат сериозен хонорар за стотиците хора, които извървяха „Камино“ след въпросния пътепис. Ако ви е интересно, ще го намерите безплатно на този адрес.

jelania - korica

Първата ми „Ню Ейдж“ книга. Ето кратък анонс.

И много, много други неща, Един писател в Амстердам, да речем. Давам го само за пример като по-дългичък пътепис сред всички останали.

Добре, ама започна да ми липсва удовоствието от написването на роман. Така, в един прекрасен ден през 2015-та година е роди:

avariqta - korica

Ще я намерите безплатно на този адрес (в PDF) и на този (в epub. fb2 и .mobi формат).

Това бе поредната ми „свалка“ с научната фантастика, ако мога така да се изразя. Тя не продължи дълго, защото и двамата си бяхме хвърлили око от известно време насам. Абе, направо си се взехме накрая. Последното най-ясно си пролича в „Ново небе и нова земя“ – продължението на „Аварията“, което ще бъде интересно само за хората, прочели „Аварията“, естесвено. Ще разберете как да се сдобиете с „Ново небе…“ на финалната страница от „Аварията“. В момента събирам пари, за да издам двутомника на хартия. Ако имате два-три бона излишни, свържете се с мен. Години наред ще ви споменавам (публично) навсякъде и с добро срещу няколко шекела.

Завършвам с това, че не е лесно да се пише роман. Напротив – интересно е. Остава само да започнеш един ден. После „апетитът си идва с яденето“.

Тихомир Димитров 

януари 20, 2016

Крайна цел

lwefvnwjkv

Изт: jeffwalker.wordpress.com

Когато изучаваме даден процес в дълбочина или опознаваме някаква личност, добре е да започнем от техните намерения. Каква е крайната цел на даден процес? Каква е крайната цел на дадена личност? Това ще ни спести доста недоразумения. Нека поясня:

Крайната цел на рака, например, е самоубийството. Туморът се стреми към неконтролируемо размножаване до степен, в която убива гостоприемника, в който паразитира, с това причинявайки и собстената си смърт.

Крайната цел на национализма е капсуилрането на една нация: идеологическо, социално, икономическо, генно, биологическо, отделянето й от Цялото, което неминуемо води до мутации, разпад и гибел в дългосрочен план. Нищо не може да съществува извън Цялото.

И обратното, крайната цел на мултикултурализма е пълното интегриране на своето с чуждото, на местното с външното, на частното с общото, до пълното им заличаване. Това, в дългосрочен план, води до поява на една нова аморфна маса и до гибел на нейните съставни части, като идентичност.

Ами крайната цел на една частна компания? Трупането на печалби и пазарен дял до пълен монопол върху пазара и елиминиране на всякаква конкуренция. От това ще загубят всички конкуренти, потребителите, държавата, както и самите служители на компанията, сдобила се със 100% пазарен дял и 100% пазарна сила, включително и като работодател. Ще спечелят малцина, подобно на тумора, но неизбежно всичко това води до смърт на гостоприемника (пазара), а заедно с него и на монополиста (компанията със 100% пазарен дял). Вижте социалистическите революции.

Давам тези примери, защото искам да тълкуваме понятието „крайна цел“ в неговата цялост, а не само повърхностно и частично, като някаква финална цел.

Крайната цел е крайна, именно защото е крайна. Съдържа крайности в себе си, а те винаги са гаранция за една предизвестена смърт.

Истината винаги е някъде по средата.

В този ред на мисли, много ми е трудно да се самоопределя към дадени социални конструкции и нагласи, защото съм националист, примерно, точно толкова, колкото съм и либерал-мултикултуралист. Наясно съм с крайната цел на две противоречащи си течения и с единствено възможния от нейното постигане негативен резултат. Ето защо, подобно на царя, препоръчвам „умереност във всичко“. Виждате ли, понякога дори от устата на лъжец могат да излязат големи истини, разбира се, в съвсем различен контекст, но човек престава да бъде лъган в момента, в който осъзнае крайната цел на лъжеца. Или нека да използвам думите на един мъдрец: „Не трови отровата, а дозата“.

Толкова по отношение на процесите и тяхната крайна цел. Но хората също имат крайни цели. Гибелно за тях би било да ги реализират в пълнота, гибелно е и за всички, които им помагат в процеса. Крайната цел на човека, когато ни е известна, може да се използва по два начина:

1/ За да го манипулираме в отношенията си с него до степен постигане на нашата собствена крайна цел

или

2/ Да дозираме участието си в отношенията с него и в помощта си за реализирането на крайната му цел до степен здравословно за всички взаимодействие.

Хората просто не знаят кога да спрат, това е. Ето защо, налага се на други хора, понякога, да ги спират. Това може да стане грубо, може да стане и интелигентно. При всички случаи, обаче, необходимо е да сме запознати с крайната им цел, т.е с онзи идеал, който би унищожил преследващия го в дългосрочен план, ако успее да го осъществи. Запознавайки се с крайната цел на другите хора, а още повече с нашата собствена, е добре да помним, че идеалите са идеали, за да си останат такива. Тоест, вечен е само стремежът към съвършенство, самото съвършенство е непостижимо. Всеки опит за неговото насилствено приложение завършва с гибел, морален упадък и провал. Вижте насилствените опити за установяване на свобода, равенство и братство в обществото, така наречените революции, не доведоха ли всички те до по-голяма тирания дори от тази, която бяха отхвърлили? Практическо доказателство, че постигането на крайната цел убива. Понякога и физически. Робеспиер сигурно си е давал сметка за това, докато се е поклащал във волската каруца към гилотината. Но вече е било късно. Защото крайната му цел е била постигната.

Възниква въпросът какво е здравословното поведение, къде лежи здравословното отношение в един все по-хаотичен и побъркан свят, където, не само на пръв поглед изглежда, че доста идеи, личности, организации, групи от хора и общества са на път да осъществят крайната си цел?

На пръв поглед, човек не може да влияе върху глобалните процеси. На втори поглед, обаче, глобалните процеси са невъзможни без участието на човека в тях.

Следователно, можем да дозираме само и единствено собственото си участие в подпомагането на процеси и личности за постигането на крайната им цел и колкото по-близо до нея са въпросните процеси и личности, толкова по-слабо, до никакво и противоположно би следвало да е нашето участие.

Не се срамувайте да променяте отношението си към процеси, личности и идеи, доближаващи реализирането на своята крайна цел. Айнщайн е казал, че няма по-голяма глупост от това никога да не си променяш мнението. Упорството на всяка цена и независимо от всичко означава само, че не знаеш кога да спреш. Това упорство може да доведе единствено до унищожаване на личностите, идеите и процесите, достигнали своята крайна цел, а заедно с тях и на тези, които не са разбрали кога да спрат в подпомагането им.

Примерно, аз бях доста либерално настроен към бежанската вълна в началото, защото вярвам в правото на всеки човек да живее свободно и без заплахи за физическото си съществуване. Вярвам, че по-силният трябва да защитава по-слабия. Че болният не бива да носи здравия на гърба си. Че богатият е длъжен да нахрани бедния. Тогава крайната цел на либералния мултикултурализъм не ми беше ясна и го подкрепях. Тоест, поведението и отношението ми можеха да се определят като „про“, „за“ или „плюс“, предимно с положителен знак, въпреки някои малки съмнения. След изказването на Меркел от типа „Елате ми повече“ то спадна до нула и зае неутрална стойност. След новогодишния площад в Кьолн определено подкрепата и отношението ми към процеса е вече с отрицателен знак, т.е „минус“, „не“ и „против“: а/ Неконтролируемото пропускане на бежанци; б/ Прикриването на факта, че извършителите на сексуалните посегателства от площада са точно такива, въпреки множеството свидетелски показания, в това число и на жертвите; в/ Мълчанието на мас-медиите по въпроса; г/ Безотговорното отношение на властите към проблема (инатът да си признаят грешката и упоритостта да продължават със старата риторика); д/ Безсилието на полицията; е/ Страхът, но не от това, че нелегален пришълец може да изнасили сестра ти / дъщеря ти / майка ти в Европа, защото се облича по европейски, а страхът да не те нарекат „расист“, ако се опиташ да я защитиш и да посочиш виновника; и ж) Вината на белия човек за това, че е бял и, поради тази причина, задължително „привилегирован“. Винаги за нещо виновен. До доказване на противното. Не казвам, че е цвете за мирисане, но ето как толерантността се превръща в толерастия. А зад този смешен термин прозира нещо много страшно – крайната цел на либерализма, егалитаризма и мултикултурализма. Тя е заличаването на западната цивилизация като таква – не казвам, че е съзнателно. Съзнателно или не, това е един процес, който би бил пагубен и за мен самия, ако не зная кога да спра в подпомагането му. Именно в осъзнаването е проблема.

Ясна е крайната цел, близо е до нея процесът. Затова не го подкрепям вече. Нито с думи, нито с дела. И не се срамувам от промяната на мнението си. Няма нищо срамно в това да си загрижен за собственото си физическо, културно и икономическо оцеляване. Няма и нищо странно в това колкото повече даден процес се доближава до крайната си цел, толкова по-ясна да става тя. Човек просто трябва да знае кога да спре. Не бих заел крайно противоположната позиция на национализма, обаче, защото неговата крайна цел е имала вече достатъчно исторически шансове да се прояви и резултатите от постигането й никак не ме вдъхновяват. Както и от постигането на всякаква крайна цел, между другото. От „реализацията“ на всеки идеал. Идеалите са си идеали, за да поддържат пътя към съвършенството – единственият възможен път за човешката еволюция. А еволюцията е точно обратното на революция. Човек просто трябва да знае кога да спре.

Тихомир Димитров