Писателският блог на Тишо

януари 12, 2019

2019: Двадесет и първи век започва едва сега

Изт: TruckingInfo.com

Какво различава 2019 година от последните десетилетия на 20-ти век? Почти нищо! Летим със същите самолети, караме същите коли, плаваме със същите кораби. Под „същите” имам предвид, че продължават да разчитат на петрола. Имаме коли с нов дизайн, но със стария двигател с вътрешно горене. Един седемдесетарски самолет не лети по-бавно от един съвременен джет и също се нуждае от керосин. През 20-ти век също имаше компютри. Имаше и нет – при това достъпен за домакинствата. Това, че сме успели да натикаме пе-це-тата в дланта си не е кой знае каква промяна. То е промяна по дизайн, но не и по съдържание. Както при колите. Лично аз използвам смартфона си, за да влизам в мейл, който съм регистрирал през 1997 година. И социалните мрежи не са кой знае каква фундаментална промяна. Телевизията продължава да формира общественото мнение. Пресата отстъпва на заден план, да, но тя беше мас-медията на 19-ти век. Националната държава продължава да бъде основна форма за организация на обществото. Дори има завърщане към национализма. От това какъв паспорт притежаваш зависи много, почти всичко – определящо е за качеството ти на живот, за достъпа ти до социални и здравни услуги, за спосoбността ти да пътуваш. За правата и задълженията ти на гражданин. За достъпа ти до питейна вода. За правото ти да не умреш от глад. Двама души с еднаква професия, образование, стаж и коефициент на интелигентност могат да получават съответно по 300 или по 3000 долата месечно възнаграждение за абсолютно същите усилия, които полагат, в зависимост (единствено) от паспорта, който притежават…

Двадесет и първи век започва едва сега.

Как ще изглежда той е големият въпрос. Посветил съм немалко време на футурулогията и ще си позволя да дам няколко смели предположения:

Отказ от петрола

През 21-ви век ще станем свидетели на тоталния и окончателен отказ от петрола. Това вече се усеща. Най-напредналите държави започват да се отказват от дизеловите автомобили, след тях ще дойде ред и на бензиновите. „Електричките” все още прохождат, но именно те ще бъдат в основата на индивидуалния сухоземен транспорт през новото столетие. Друг е въпросът колко „индивидуален” ще бъде този транспорт. Споделеният автомобил е единственото решение за пренаселен свят, в който собственият такъв прекарва само 3% от живота си в движение, а товари притежателя си със 100% от разходите през цялото време.

Новото преселение на народите

Учителят ми по история обясняваше Великото преселение на народите така: „Гладният добитък гледа отчаяно оскубаните пасища, а гладният народ гледа отчаяно изпосталелия добитък и в отчаянието си решава да смени локацията”. Масови преселения на народите са се случвали многократно в човешката история. Емигрирали са не само единици в търсене на по-добро препитание и по-добър живот другаде, емигрирали са цели народи. Като народа на Хан Аспарух. Никога обаче преселението на народите не се е случвало с такава скорост и в такива мащаби, както се случва сега. С основание можем да разчитаме, че половината Африка ще се опита да емигрира в Европа до края на столетиетието, както и че половината Южна Америка ще се опита да се пресели в по-богатия Север. А когато се вдигне нивото на световния океан само един Господ знае накъде ще потеглят милиардите обитатели на островните държави и на крайбрежните градове…

Уеднаквяване на жизнения стандарт

Новото преселение на народите ще заличи (до голяма степен) острата поляризация в равнищата на жизнения стандарт, която съществува между отделните държави сега. Никога няма „да ги стигнем американците”, но и чистачката в Гърция няма да получава колкото университетски преподавател у нас. Аутсорсингът, даунсайзингът и изнесеното зад граница производство са „деца” на отминалия век. Те само задават тренда към уеднаквяване на жизнения стандарт в целия свят, който ще се качи на стероиди благодарение на новото преселение на народите.

Класата на излишните

Говорейки за професии и доходи, уви, повечето хора ще останат и без едното, и без другото през 21-ви век. Ще се появи „класата на излишните” или „The Eaters”, както ги нарича подигравателно сегашният елит, т.е “ядящите”. Пред глобалното управление ще се разкрият само две алтернативи: мащабно редуциране на населението на света или материално осигуряване на минимални средства за оцеляване на „излишните”. Трета алтернатива няма да има. Много вероятно е да изберат втората. Накратко, елитът ще заделя всеки месец по някой лев, който „излишните” ще му връщат обратно под формата на консумация на стоките и услугите, които въпросният елит произвежда. В замяна на пълно подчинение и спазване на куп интересни правила, които съвсем няма да бъдат в услуга на „бенефициентите”, естествено!

Частният космос

С отслабването на нациите и държавите, космическите изследвания ще преминат изцяло в частни ръце. И ще бъдат движени изцяло от частни интереси. Гледали сте „Аватар”. Колонизирането на „желязната планета” Марс ще бъде с цел доходи от добивната индустрия там, но ще започне като увлекателно телевизионно предаване, тип „риалити шоу”. Да се готвят и останалите планети в Слънчевата система.

No more global wars

Новото столетите просто няма да може да си позволи всеобхватна, мащабна глобална война, каквато си позволи старото, при това – два пъти. Причината е в атомната бомба. Всички световни лидери са с напъхано в устата дуло и с пръст върху спусъка по отношение на възможностите за започване на ядрен конфликт. Освен ако не се появи самоубиец с достъп до атомно оръжие и група суицидни шизофреници да му помагат (тъй като не е работа за сам човек), трета световна война няма да има. По-вероятно е целият ядрен арсенал на Земята да се използва за „затоплянето” на Марс или на някоя друга планета с неподходящ за нас климат. Глобални войни през 21-ви век обаче няма да има. Това не значи, че хората ще спрат да се избиват помежду си, напротив – ще го правят още по-ожесточено. Колкото повече ставаме и с колкото по-малко ресурси разполагаме, толкова по-незначителен ще ни се струва животът на „ближния”, с когото трябва да делим една чиния. Или един гарантиран базов доход. Ще има революции, бунтове, регионални, етнически, икономически, екологични, масови и всякакви други конфликти, но Трета световна война няма да има. Спете спокойно деца.

No more cancer

Ракът също ще си отиде. Тази „чума на 20-ти век” ще придобие значението на туберкулозата и холерата в наши дни – опасно заболяване, но напълно преодолимо и поставено под карантина. Ще има не един, а стотици методи за лечение на рака. Ще има хиляди методи за превенция и стотици хиляди за „заличаването” му още на ниво „генетичен багаж”, т.е преди човек да се е родил.

Край на семейната единица тип: „мама, татко и аз”

Социо-икономическите и политико-технологичните причини за това могат да запълнят обема на няколко книги. Просто кажете „чао” на семейството такова, каквото го познаваме от хилядолетия. Ще се появят нови типове семейства. Множество видове семейства ще заменят единствено съществуващото досега. Казвам „досега”, защото то вече не е единствено: Има семейства на хомосексуални двойки с деца, на самотни майки с деца, на самотни бащи с деца, на родови общини и на религиозни комуни с общи деца. През 21-ви век броят и видът на семействата ще се увеличава.

Тотална дигитализация на личността

Електронните винетки са само началото. Скоро ще имаме електронна идентичност, виртуално гражданство, виртуални паспорти, виртуални пари, виртуален секс, виртуални пътешествия и виртуален живот, какъвто не са сънували дори най-смелите фантасти. Самотниците напразно очакват наводняването на пазара от съвършени секс кукли с изкуствен интелект и готварски умения. Много по-лесно (и по-евтино) е да се повлияе на няколко неврончета в мозъка. Тоталната дигитализация на личността ще върви ръка за ръка с тоталното технологично подчиняване на индивида на интересите на общността или на Този, който контролира общността. Несъгласните и нежелаещите да участват ще бъдат принуждавани да живеят в резервати (или пустини), където ще убиват вечерята си с примитивни оръжия от подръчни материали…като част от денонощно риалити шоу. На отчаяните ще им се дава възможност да се завърнат обратно в цивилизацията. В замяна на технологично подчиняване на интересите на общността или на Този, който контролира общността, естествено.

Интересно ми е какви прогнози имате вие за настъпилото столетие. Не се колебайте да ги споделите в коментар. Този блог също е отживелица от една отиваща си епоха. Не се знае докога ще имате тази възможност…

Тихомир Димитров 

януари 10, 2014

За миграцията или защо всичи ще спечелят, ако отидеш да работиш в Англия

Heathrow criticised for child detention

 

Изт: visanerd.com

Миграцията е стара колкото света. Чрез великото преселение на народите човечеството разнася своите гени, образува държави, търгува, обогатява познанията си, развива се и общува. Миграцията е необходима на човечеството като въздуха и водата. Но какво представлява съвременната миграция? Посоката й е главно от развиващите се страни на юг към по-развитите държави на север и от Изтока към Запада. Част от така наречената „трудова миграция” протича и между развиващите се страни.

Съвременната миграция формира трудови потоци, които непрекъснато растат в глобален мащаб. Ако към миграцията на трудещите се прибавим и миграцията на работните места (аутсорсинга) ще видим, че без този процес икономическото развитие на света би било невъзможно. Но концентрацията му е съсредоточена в малко на брой приемащи държави, които са станали безвъзвратно и окончателно зависими от трудовата миграция за нуждите на икономическия си просперитет.

Една от тези държави е Великобритания. Това, което се опитвам да кажа е не само, че мигрантите не застрашават социалните системи на тези държави, а по-скоро последните биха били невъзможни без тях. Застаряващите нации с високо развити икономики са обречени без свежия приток на млада работна ръка от чужбина. Държавите-донори също печелят от този процес, т.е трудовата миграция е в услуга и на двете страни. Полезна е за целия международен обмен. Без нея глобалната икономика би се върнала в Средновековието.

Нека хвърлим един поглед върху цифрите. През 2010 година 215.8 милиона души живеят и работят в страни различни от своята родина (1). Това прави 3.2 процента от населението на света през същата година (1). Към тях трябва да прибавим и около 100 милиона незаконни имигранти, които никой никога не може да определи с точност. Излиза, че близо 315 милиона души са се установили трайно в чужбина с цел работа. Парите, които тези хора изпращат обратно в страните на произход (325 милиарда долара за 2010 година) надвишават всички международни икономически помощи и формират близо 10% от Брутния им вътрешен продукт (1). И то през 2010-та! Нямам данни за 2013-та, но със сигурност числата са се увеличили. Концентрацията на мигранти в традиционните дестинации обаче си остава. Махнете близо 300 милиона работещи от трудовия пазар на САЩ и Западна Европа и се замислете дали без тях такъв пазар изобщо би съществувал?

Трудовата миграция (изключваме туризма) е не само необходима, тя е неизбежна за развитието на глобалната икономика. Поне докато машините не започнат да вършат работата на хората, положението ще е такова – работниците в бедните държави и работодателите в богатите няма да могат да съществуват един без друг. Нека видим защо всички печелят от тази странна симбиоза.

Колкото по-малки са шансовете за оцеляване на потомството в бедните държави, толкова по-висока е раждаемостта. Всички бозайници прибягват до този защитен механизъм, в това число и хората. Тоест, колкото по-бедно е едно общество и колкото по-висока детска смъртност има, толкова повече деца се раждат, за да компенсират. С напредъка на медицината и икономическото развитие, обаче, животът се удължава, а смъртността намалява. По този начин Индия и Китай „счупиха” едно милиардната бариера. Чисто икономически процесите в обществото не могат да насмогнат на излишъка от млада работна ръка и в един момент младежката безработица се превръща в огромен проблем. Трудовата миграция го облекчава подобно на животоспасяващо „кръвопускане”.

В застаряващите богати нации се наблюдава точно обратния процес. Те непрекъснато се нуждаят от външен приток на работна ръка, която да „върти педалите”, да плаща данъци, пенсии, да внася социални и здравни осигуровки за все по-възрастните, все по-дълго живеещите и все по-малко работещите местни резиденти. Тоест, ако безработният индиец остане в Индия, той за себе си и за държавата представлява проблем, тъй като държавата е бедна и не може да си позволи да издържа прекомерния брой млади безработни в трудоспособна възраст. Нито пък може да им намери място на трудовия си пазар. Тези хора са буквално „излишни“ у дома.  Ако отиде да работи в Англия, обаче, индиецът не само, че престава да бъде икономическо бреме за родината-донор, но и подобрява собствения си социален статус, заема вакантно работно място, от което страната домакин се нуждае, получава многократно по-високо обезщетение за труда си, отколкото би получил някога в родината и, отгоре на всичко, изпраща пари обратно в икономиката й, т.е от източник на разходи за бюджета се превръща в източник на приходи за платежния баланс. Да не говорим, че имигрантите традиционно вършат по-тежката или по-ниско платената работа, с която местните, така или иначе, не биха се заели. Излиза, че от преместването на безработния индиец в Англия печелят Индия, Англия и самия индиец, а от оставането му в безчетната армия на безработните у дома губят всички.

Разбира се, англичаните се страхуват, че той би използвал социалната им система в своя полза, но нека погледнем на нещата така – ако пазарът на труда няма никаква нужда от въпросния индиец, той ще поседи, ще поседи, ще изхарчи парите, с които е дошъл и ще се върне обратно у дома. Именно пазарът, а не регулациите и политическите спекулации определят доколко мигрантите ще успеят да се интегрират в чуждестранната икономика или не. При липса на търсене за техния труд миграцията не би представлявала проблем за нито една от двете страни. Уравнение просто не би се получило. Кой тръгва да търси препитание някъде, където шансовете му да остане безработен и беден в същата степен, както у дома, се равняват с тези в приемащата страна?

Твърде ниският жизнен стандарт в развиващите се държави, в комбинация с по-високата детска смъртност и раждаемост, видоизменят дела на трудоспособното население в тези държави. То придобива профила, от който застаряващите, но намаляващи по численост и богати общества болезнено се нуждаят. Единият има спешната нужда да даде, а другият има спешната нужда да получи. С развитието на глобализацията и комуникациите този процес непрекъснато се ускорява. И всички печелят. Едните изпитват крещящ недостиг на човешки ресурси, особено в по-ниско платените сектори, а другите не знаят какво да правят с прекомерния си излишък от такъв ресурс. Единственият вариант е да си го разменят. В търговията две и две никога не прави четири. Когато дадена сделка е печеливша и за двете страни, резултатът винаги е пет, шест и нагоре…

Богатите държави се нуждаят повече от ниско квалифициран труд за работа, която местните, свикнали с множеството социални придобивки и с високия си жизнен стандарт, традиционно отбягват. За да се поддържа този жизнен стандарт, обаче, някой трябва да върши и черната работа. Развитите икономики не могат да си позволят дългосрочно овакантени места в нито един работещ сектор – било поради възрастовата структура на населението, било поради недостиг на желаещи. Често те закъсват дори за специалисти като лекари (Германия) и инженери (Холандия). Трудовата миграция е единственият процес, който може да реши този проблем. Да заповядат емигрантите!

Съвсем естествено е, че ако спазват своята част от обществения договор, те трябва да имат достъп и до привилегиите на социалната система. Ако могат само едностранно да се възползват от нея, то правилата на самата система е добре да се променят, защото в такъв случай едностранно се възползват и местните, при това – в доста по-голяма степен, заради традиционно лесния си достъп като резиденти и заради численото си превъзходство. Накратко, необходимо е да се затегне контролът и да се подобри ефективността на публичните разходи, а не да се изгонят емигрантите, от което ще загубят всички.

Но какво правят политиците, когато не могат да затегнат контрола и да подобрят ефективността на публичните разходи? Като всички политици по света те измислят някаква „опасност” (за предпочитане външна) и с обещанието, че ще предпазят обществото от нея се кандидатират на избори. Да заповяда политическата пропаганда! Дори ако социалната система е изправена пред неизбежен провал, мандатът е по-къс от евентуално предизвестения й край, така че – какво толкова? Първо измисляш проблема, а после предлагаш и решението! Така работи политическата пропаганда в почти всички държави, а историята сочи, че най-близкият й синоним в тълковния речник са страхът и лъжата. Страхът като мотив да се повярва в лъжата.

Обективно погледнато, всички ще спечелят, ако отидеш да работиш във Великобритания или в някоя по-развита държава от другата страна на континента. Със сигурност няма да зарежеш добре платената си работа тук, за да го направиш. Ще го направиш само, ако си трайно безработен и си подтикнат от бедност. Компенсациите за безработица у нас са нищожни, а броят на работните места не се увеличава. Няма да задълбавам по въпроса кой е виновен за всичко това, но като безработен и беден тук ще си в тежест на себе си и на всички останали. Ако успееш да се интегрираш в чуждата икономика, ще получиш и достъп до социалните й привилегии, ще намалиш броя на безработните у нас с единица и ще внасяш редовно пари по банка в местната икономика, помагайки на сестра ти да си изплати апартамента. Примерно. Ако социалната система на страната-домакин ти позволява да се възползваш от нея едностранно, без да даваш нищо в замяна, нуждаят се от „ремонт” правилата, по които действа, а не естествената ти потребност от храна в стомаха, от покрив над главата и от правото ти на достоен труд като европейски гражданин.

Разширяването на ЕС без съмнение влияе директно върху миграционните потоци и трудовата заетост. Те придобиват нови качествени и количествени изменения. Качествените са свързани с потребността домакините да реформират социалните си системи. Неспособността да го сторят удобно и лесно може да се маскира под евтината полит-пропаганда за заплахата от наплив на „гладни” европейски граждани в страни, които отдавна вече са отворили вратите си за наистина бедстващи в икономическо отношение региони по света.. Предпазните клаузи имат срок поради простата причина, че не решават проблема, а само го отлагат.

Количествените изменения са свързани със способността на икономиките на страните-домакини да посрещнат растящия дебит на миграционните потоци, т.е с въпроса дали наистина имат нужда от него? Само времето, пазарът, търсенето и предлагането могат да отговорят на този въпрос, защото със сигурност няма как да принудиш някого да ти плаща за труд, от който не се нуждае. Разбира се, правото на свободно движение на хора и капитали има общо европейска значимост за успеха на интеграцията и, ако възниква допълнителен въпрос, то той е дали наистина Европа се нуждае от повече Европа или ще се върне назад в икономическото си развитие към сепаратизма и протекционизма? За политиците няма значение това, че не съобщават истината на своите граждани, дори напротив – представят нещото, от което страната им се нуждае, като заплаха. За тях по-важното е да запазят мястото си в елита, а най-прекият път към постигането на тази цел е насаждането на страх като мотиватор да се повярва в лъжата. Далеч по-трудно би било да се проведе реформа на морално остарелите социални системи, пълни вече с пробойни, заради икономическата им непригодност към условията на съвременния глобализиращ се свят. Далеч по-трудно и далеч по-непопулярно.

Английските, немските и, въобще, европейските политици не са нито по-лоши, нито по-добри от българските им колеги, визирайки мотивацията, която ги движи. И точно в това е проблемът. Всъщност, проблем с миграцията няма и, ако възникне такъв, естествените сили на пазара са способни да го преодолеят. Няма как да принудиш домакините да ти плащат за труд, от който не се нуждаят. Нито пък можеш да ги принудиш да ти плащат повече за работа, която друг би свършил по-евтино. Ако вече си там и сте си стиснали ръцете, значи имате нужда един от друг. Това, което политиците не искат да знаете е, че буквално сте за никъде един без друг.

Освен че подобряват структурата на заетостта, конкуренцията на трудовия пазар и житейския минимум, миграционните потоци генерират парични трансфери към страните-донори и повишават цената на труда в тях, плюс жизнения им стандарт, за което допълнително допринася и миграцията на работни места (аутсорсингът). Към всичко това трябва да прибавим и положителните ефекти от миграцията на работните места върху чуждестранните инвестиции, защото паричките, знаете, имат стойност само, когато са в обръщение, а никъде не им се радват повече от там, където ги няма.

Миграцията има своите икономически и социални предимства за всички, въвлечени в нея – както за домакините, така и за донорите. Единствените й врагове са бюрокрацията и политическата пропаганда, основани на разделението и на страха от чуждото, но тези „механизми” в дългосрочен план винаги отстъпват пред желязната логика на пазара. Всички ще спечелят, ако отидеш да работиш в Англия. Векът е 21-ви и процесът се нарича Глобализация. Обратното се наблюдава в страни като Северна Корея и не е точно пример за подражание…

Тихомир Димитров

Източници по темата:

(1) Доклад на Световната банка от 2011 година на тема „Миграция и парични преводи”, vii и 18.

(2) Доклад на Международна организация на труда от 2010 година за световната миграция 

(3) Доклад на Световната банка от 2009 година на тема „Дългосрочна перспектива за трудовата миграция и миграцията на работни места в Близкия Изток и Северна Африка” 

(4) Доклад на GALLUP от 2009 година на тема: „Въздействието на миграцията – разбирания и прозрения. Гласът на Балканите” 

 

януари 29, 2013