Писателският блог на Тишо

септември 15, 2015

За бежанците

sdgndfndfm
Изт: commons.wikimedia.org

Масмедиите ни заливат с противоречиви послания. От една страна, германският премиер заявява: „Имам тук няколко милиарда евро скатани, заповядайте!”, от друга – Германия затяга контрола по границите, прекъсват се жп. връзки и прочие. Самите бежанци скандират „Алах Уакбар” и „Ангела Меркел” в едно изречение, а журналисти и политици спорят в студиата дали това са икономически мигранти или бежанци.

Икономически мигранти или бежанци?

Естествено, че са и двете. Икономическите мигранти бягат от мизерията, а една война гарантира големи количества от нея… Няма как да ги различим. Ама имали смартфони! Вие какво очаквахте? Да дойдат с мобифони от 95-та ли? Проблемът е, че смартфоните не стават за ядене…

Туристи или терористи?

Туристи със сигурност не са, защото нямат намерение да се връщат скоро, а и не ползват стандартния туристически пакет. Ходенето бос по релсите не е форма на туристически трансфер, а бежанските лагери нямат нищо общо с местата за настанаяване от „индустрията на гостоприемството”. Всъщност, те са обратното на всякакво гостоприемство. И, макар сред придошлите със сигурност да има съмнителни елементи, като криминално проявени, които бягат от правосъдието в собствената си страна, джихадисти и прочие, то болшинството от тези хора са най-обикновени граждани на разрушени държави, доведени до крайно отчаяние. Дали са последните си пари, за да потърсят убежище, живот и прехрана другаде. Където не се води война. Иначе нямаше да умират в камионите. Нямаше да изплуват удавени по плажовете… Да ги третираме като терористи под общ знаменател би било същото, като да избягаш от нацистите през Втората световна война и после Сталин да те прати в Гулаг, защото си им „помагал”.

Заплаха за икономиката или работна ръка?

Класическият макро-икономикс повелява, че нарастването на населението на една страна със сигурност води до повишаването на нейния Брутен вътрешен продукт. Раждаемостта е само един от начините за увеличаване на населението. Другите начини са имиграцията и войната. Но това е като в оня виц за статистиката, според която Пешо нямал кола, а Гошо притежавал десет нови мерцедеса, следвателно, по статистика, двамата имали средно по пет луксозни автомобила… В дългосрочен план всяка по-богата икономика печели от притока на имигратни, но не съм сигурен къде точно свършва „здравословната доза” и откъде започва „предозирането”. Никой не знае, всъщност.

Да затваряме границите или да ги отваряме?

Помня унизителните опашки за шенгенски визи пред посолствата на Западна Европа, когато бях студент и пътувах много. Не искам никога да се повтарят. Свободата на придвижване е едно от малкото права на европейския гражданин, които ме засягат пряко. Ако не и единственото. Това, което виждам сега, е крачка назад: затягат се граничните контроли в рамките на самия ЕС, хората са уплашени, държавите са разединени. Строят се нови огради. Навсякъде. Гадна работа.

Свежа кръв или бомба със закъснител?

Баба ви Европа застарява и това не е тайна за никого. Сега в нея се влива млада имигрантска кръв на големи потоци. Това ще я подмлади. И промени. Не казвам, че задължитено ще я промени към по-добро. Но животът е за живите. Тези, които ги има днес, ако не се размножат, след 50 години вече няма да ги има и на тяхното място ще съществуват други хора. А тъй като не са родени тук, те най-вероятно ще са дошли от другаде. Ще са донесли и културата си с тях. Ще живеят според нейните правила и обичаи. Защото правото на живот е на живите… Включително и правото на избор КАК точно да го живеят този живот… Къде е България в цялата бъркотия? У нас повтаряме като обезумели мантрата „младите да се върнат”, хвалим се колко сме гостоприемни към чужденците, но не приемаме младите чужденци, защото не са… „наши”. Това показва, че сме: а/ егоисти, б/ селяни и в/ страхливи селяни, тип егоисти. От фалиралия тип. Нека поясня: доходите в България са бедствие дори за хора, които идват от държави, в които се води война. Никой от бежанците, били те икономически мигранти или просто хора, които не обичат да ги обстрелват с гранатомети не желае, няма намерението и му липсва всякаква мотивация да остане тук. Пълнете си зимнината спокойно и си варете лютеницата / ракията с кеф. Да има с какво да посрещате „младите”, когато си дойдат по Коледа. От Лондон, Париж и Чикаго. За една седмица…

„След дъжд качулка”

Европа се оказа тотално неподготвена за бежанската вълна. Тотално разединена. Напълно не-солидарна. Напъните да се охраняват границите в момента, в това число и с помощта на армията в някои страни, ми приличат на презерватив след зачеване. Просто няма смисъл от тях. От едната страна на „барикадата” стоят служители на държавна заплата, които дежурят на смени, добре нахранени са и отпочинали, облечени са за сезона, осигурени са социално, здравно и пенсионно, а от другата страна има хора, които вече няма какво да губят, освен собствения си живот… Ако трябваше да обграждаме Стария континент със супер хай-тек ограда, тряваше да сме го направили още по времето на „арабската пролет”. Не се изисква да си Нострадамус, за да предвидиш събитията. Защо не го направихме тогава ли? Ами, защото мандатът на политиците продължава четири години…

„Всички на тампона”

Помните ли онзи виц за казармата, където всеки го лекували с тампона? С един и същ тампон? Номерът беше да си пръв на тампона! Това, което се търси в момента, като разрешение на бежанската вълна, е някакъв вицов тампон. Едно общо решение за всички проблеми. И за милионите човешки съдби, преплетени в тях. Еми, няма как да стане с „всички на тампона”! Европа ще трябва да покаже толерантното си, гостоприемно лице пред едни и ефективността на полицейските си и разузнавателни служби пред други. Така, както го прави спрямо собствените си граждани. Всеки е невинен до доказване на противното, но и всеки, който ще взривява детски градини или ще извършва престъпления трябва да бъде върнат незабавно там, откъдето е дошъл, защото хаосът, анархията и липсата на уважение към човешкия живот, очевидно, са условията, в които предпочита да живее… Подборът му е майката. Индивидуалният подбор. Да, ще струва много пари. Ще струва супер много пари, ще струва майка си и баща си, но нали за това баба ти Европа, освен стара, е и богата? Нали затова ги трупа и скатава тези кинти поколения наред, още от колониалните времена? Стриктният индивидуален подбор най-после ще даде на полицията, на военните и на тайните служби истинската заплаха, с която да се борят, вместо да се надцакват на белот в очакване на ранното пенсиониране. Ще им даде повод да си размърдат задниците, да си подобрят уменията, да израстнат в йерархията. Ще им осигури бюджетите, за които мечтаят и ще им развърже ръцете в доста отношения, в които „покрай сухото гори и мокрото”, т.е може да пострадат някои граждански права, но отново – спете спокойно, деца! Никой не иска да остава за дълго в държава, където е трудно да оцеляваш физически, дори когато не се води война…

Виновни ли са американците?

В България няма българофили. Тук всички са американофоби или русофоби. Вторите ще ви кажат, че Русия е по-голяма заплаха дори от настанилите се в мазето им отчаяни имигранти, а първите – че матюшка Россия е единственото спасение. Истината винаги е някъде по средата. САЩ имат привилегията да са на повече от една гумена лодка разстояние от проблема с бежанците (по море), но те много добре знаят, че светът е опасен и нападение дебне отвсякъде, в това число и по въздуха. Навремето ми отказаха студентска виза за САЩ, но на Мохамед Ата му разрешиха да управлява пътнически самолет… Да, лесно е да се намери персонифициран враг, например в лицето на „американците”. Дайте да ги мразим тях, колективно и стадно, затова че забъркаха „бъркотията” в Близкия, Среден и Далечен Изток. Ми не съм съгласен! Тях, американците, имам предвид обикновените американци, никой никога не ги е питал, както не ви питат и вас, обикновените български данъкоплатци, дойде ли ред на въпроса „Какво да се прави?” Политическата класа го решава винаги самостоятелно този въпрос. На тайни срещи и заседания. В засекретени документи. После винаги си измива ръцете с някакъв, за предпочитане външен, враг. И сметката винаги я плащат обикновените хора. Поданиците. Понякога я плащат не само с парите, но и с кръвта си. Затова, моля ви се, не мразете американците или руснаците по принцип! Това са нации пълни с прекрасни, вдъхновяващи хора! Просто помнете, че всяка нация е подведена от своя икономически и политически елит. Всяко общество е устроено така, че докато трупаш, оцеляваш или се страхуваш за утрешния ден, да не ти остава време да мислиш върху истински големите въпроси, например – върху бъдещето на твоите деца след 30 години. Друг ще разсъждава, друг ще го направи, вместо теб! Нали затова си го избрал? Ето защо, търсете отговорност в конкретните личности от елита, политически или икономически, които са довели до това или онова състояние на нещата, а не в „мъчлаливото мнозинство”, което не успя да спре Хитлер, например. Защото и германците са прекрасни, вдъхновяващи хора! Гьоте е германец. Но и тях никой не ги е питал. Те трябваше да взимат решението „с нас или против нас” индивидуално, всеки човек поотделно, вглеждайки се в дулото на пистолета или в сопата на палача от Гестапо, когато им задаваха въпроса „Какво да се прави?” Решенията винаги се взимат от кресливото малцинство.

Какво да се прави?

Тъпото е, че политиците отново си задават този въпрос. Последният, който си го задаваше, беше Ленин …И отново темата беше съдбата на милиони бедстващи хора… Ще се прави индивидуален подбор, няма какво друго да се прави! Животът на един бежанец е точно толкова ценен, колкото животът на един европеец. Трябва да сте много назадничави, за да си въобразявате, че имате по-висше предопределение от тях. Надменно е да си мислите, че сте нещо повече от отчаяните, бедстващи, прогонени от войната хора. Няма излишни хора. Правилата се пишат от хората, предназначени са за хората и трябва да се спазват от хората. Правилата на едно общество се целят в поддържането на минимален ред, справедливост и морал, които различават обществото от човешкото стадо. В страните, откъдето идват тези хора, правилата вече ги няма. Значи ще спазват правилата на обществата, в които търсят убежище. Ние не можем да отречем правото им на живот, на място под слънцето и на парченце хляб. Независимо дали са „бежанци” или „икономически мигранти”, което, по същество, е едно и също… Но не можем и да слизаме еволюционно до нивото на радикалните, средновековни, племенни, икономически, политически или религиозни доктрини, които са ги прогонили от родното им място. Резултатът от тях е ясен. В дома на домакина се спазват неговите правила и от госта се очаква да се държи подобаващо. Ето защо, ще се прави индивидуален подбор. Няма как всички да минат през тампона. Ще се прави подробно разследване на миналото, на професионалната и на личната биография на всеки чужденец, озовал се в Европа легално или нелегално. И поискал политическо убежище. Ще се изследват в дълбочина неговите семейни, лични и бизнес контакти. Ще се рови в политическото му минало. Ще се изследват племенните му връзки. Ще се търсят доказателства за религиозната му принадлежност. И за степента на религиозния му фанатизъм, ако щете. Три милиона души, три милиона подробни, задълбочени, иднивидуални разследвания. Десет милиона души – десет милиона такива. Диференциран подход. Няма какво друго да се прави. Европа да развързва кесията и да плаща. Га ядъхти кифтеата ни ривахти… Иначе при нас всичко е наред, спете спокойно! Тук дори местните се чудят как да се превърнат в икономически мигранти.

Тихомир Димитров

януари 10, 2014

За миграцията или защо всичи ще спечелят, ако отидеш да работиш в Англия

Heathrow criticised for child detention

 

Изт: visanerd.com

Миграцията е стара колкото света. Чрез великото преселение на народите човечеството разнася своите гени, образува държави, търгува, обогатява познанията си, развива се и общува. Миграцията е необходима на човечеството като въздуха и водата. Но какво представлява съвременната миграция? Посоката й е главно от развиващите се страни на юг към по-развитите държави на север и от Изтока към Запада. Част от така наречената „трудова миграция” протича и между развиващите се страни.

Съвременната миграция формира трудови потоци, които непрекъснато растат в глобален мащаб. Ако към миграцията на трудещите се прибавим и миграцията на работните места (аутсорсинга) ще видим, че без този процес икономическото развитие на света би било невъзможно. Но концентрацията му е съсредоточена в малко на брой приемащи държави, които са станали безвъзвратно и окончателно зависими от трудовата миграция за нуждите на икономическия си просперитет.

Една от тези държави е Великобритания. Това, което се опитвам да кажа е не само, че мигрантите не застрашават социалните системи на тези държави, а по-скоро последните биха били невъзможни без тях. Застаряващите нации с високо развити икономики са обречени без свежия приток на млада работна ръка от чужбина. Държавите-донори също печелят от този процес, т.е трудовата миграция е в услуга и на двете страни. Полезна е за целия международен обмен. Без нея глобалната икономика би се върнала в Средновековието.

Нека хвърлим един поглед върху цифрите. През 2010 година 215.8 милиона души живеят и работят в страни различни от своята родина (1). Това прави 3.2 процента от населението на света през същата година (1). Към тях трябва да прибавим и около 100 милиона незаконни имигранти, които никой никога не може да определи с точност. Излиза, че близо 315 милиона души са се установили трайно в чужбина с цел работа. Парите, които тези хора изпращат обратно в страните на произход (325 милиарда долара за 2010 година) надвишават всички международни икономически помощи и формират близо 10% от Брутния им вътрешен продукт (1). И то през 2010-та! Нямам данни за 2013-та, но със сигурност числата са се увеличили. Концентрацията на мигранти в традиционните дестинации обаче си остава. Махнете близо 300 милиона работещи от трудовия пазар на САЩ и Западна Европа и се замислете дали без тях такъв пазар изобщо би съществувал?

Трудовата миграция (изключваме туризма) е не само необходима, тя е неизбежна за развитието на глобалната икономика. Поне докато машините не започнат да вършат работата на хората, положението ще е такова – работниците в бедните държави и работодателите в богатите няма да могат да съществуват един без друг. Нека видим защо всички печелят от тази странна симбиоза.

Колкото по-малки са шансовете за оцеляване на потомството в бедните държави, толкова по-висока е раждаемостта. Всички бозайници прибягват до този защитен механизъм, в това число и хората. Тоест, колкото по-бедно е едно общество и колкото по-висока детска смъртност има, толкова повече деца се раждат, за да компенсират. С напредъка на медицината и икономическото развитие, обаче, животът се удължава, а смъртността намалява. По този начин Индия и Китай „счупиха” едно милиардната бариера. Чисто икономически процесите в обществото не могат да насмогнат на излишъка от млада работна ръка и в един момент младежката безработица се превръща в огромен проблем. Трудовата миграция го облекчава подобно на животоспасяващо „кръвопускане”.

В застаряващите богати нации се наблюдава точно обратния процес. Те непрекъснато се нуждаят от външен приток на работна ръка, която да „върти педалите”, да плаща данъци, пенсии, да внася социални и здравни осигуровки за все по-възрастните, все по-дълго живеещите и все по-малко работещите местни резиденти. Тоест, ако безработният индиец остане в Индия, той за себе си и за държавата представлява проблем, тъй като държавата е бедна и не може да си позволи да издържа прекомерния брой млади безработни в трудоспособна възраст. Нито пък може да им намери място на трудовия си пазар. Тези хора са буквално „излишни“ у дома.  Ако отиде да работи в Англия, обаче, индиецът не само, че престава да бъде икономическо бреме за родината-донор, но и подобрява собствения си социален статус, заема вакантно работно място, от което страната домакин се нуждае, получава многократно по-високо обезщетение за труда си, отколкото би получил някога в родината и, отгоре на всичко, изпраща пари обратно в икономиката й, т.е от източник на разходи за бюджета се превръща в източник на приходи за платежния баланс. Да не говорим, че имигрантите традиционно вършат по-тежката или по-ниско платената работа, с която местните, така или иначе, не биха се заели. Излиза, че от преместването на безработния индиец в Англия печелят Индия, Англия и самия индиец, а от оставането му в безчетната армия на безработните у дома губят всички.

Разбира се, англичаните се страхуват, че той би използвал социалната им система в своя полза, но нека погледнем на нещата така – ако пазарът на труда няма никаква нужда от въпросния индиец, той ще поседи, ще поседи, ще изхарчи парите, с които е дошъл и ще се върне обратно у дома. Именно пазарът, а не регулациите и политическите спекулации определят доколко мигрантите ще успеят да се интегрират в чуждестранната икономика или не. При липса на търсене за техния труд миграцията не би представлявала проблем за нито една от двете страни. Уравнение просто не би се получило. Кой тръгва да търси препитание някъде, където шансовете му да остане безработен и беден в същата степен, както у дома, се равняват с тези в приемащата страна?

Твърде ниският жизнен стандарт в развиващите се държави, в комбинация с по-високата детска смъртност и раждаемост, видоизменят дела на трудоспособното население в тези държави. То придобива профила, от който застаряващите, но намаляващи по численост и богати общества болезнено се нуждаят. Единият има спешната нужда да даде, а другият има спешната нужда да получи. С развитието на глобализацията и комуникациите този процес непрекъснато се ускорява. И всички печелят. Едните изпитват крещящ недостиг на човешки ресурси, особено в по-ниско платените сектори, а другите не знаят какво да правят с прекомерния си излишък от такъв ресурс. Единственият вариант е да си го разменят. В търговията две и две никога не прави четири. Когато дадена сделка е печеливша и за двете страни, резултатът винаги е пет, шест и нагоре…

Богатите държави се нуждаят повече от ниско квалифициран труд за работа, която местните, свикнали с множеството социални придобивки и с високия си жизнен стандарт, традиционно отбягват. За да се поддържа този жизнен стандарт, обаче, някой трябва да върши и черната работа. Развитите икономики не могат да си позволят дългосрочно овакантени места в нито един работещ сектор – било поради възрастовата структура на населението, било поради недостиг на желаещи. Често те закъсват дори за специалисти като лекари (Германия) и инженери (Холандия). Трудовата миграция е единственият процес, който може да реши този проблем. Да заповядат емигрантите!

Съвсем естествено е, че ако спазват своята част от обществения договор, те трябва да имат достъп и до привилегиите на социалната система. Ако могат само едностранно да се възползват от нея, то правилата на самата система е добре да се променят, защото в такъв случай едностранно се възползват и местните, при това – в доста по-голяма степен, заради традиционно лесния си достъп като резиденти и заради численото си превъзходство. Накратко, необходимо е да се затегне контролът и да се подобри ефективността на публичните разходи, а не да се изгонят емигрантите, от което ще загубят всички.

Но какво правят политиците, когато не могат да затегнат контрола и да подобрят ефективността на публичните разходи? Като всички политици по света те измислят някаква „опасност” (за предпочитане външна) и с обещанието, че ще предпазят обществото от нея се кандидатират на избори. Да заповяда политическата пропаганда! Дори ако социалната система е изправена пред неизбежен провал, мандатът е по-къс от евентуално предизвестения й край, така че – какво толкова? Първо измисляш проблема, а после предлагаш и решението! Така работи политическата пропаганда в почти всички държави, а историята сочи, че най-близкият й синоним в тълковния речник са страхът и лъжата. Страхът като мотив да се повярва в лъжата.

Обективно погледнато, всички ще спечелят, ако отидеш да работиш във Великобритания или в някоя по-развита държава от другата страна на континента. Със сигурност няма да зарежеш добре платената си работа тук, за да го направиш. Ще го направиш само, ако си трайно безработен и си подтикнат от бедност. Компенсациите за безработица у нас са нищожни, а броят на работните места не се увеличава. Няма да задълбавам по въпроса кой е виновен за всичко това, но като безработен и беден тук ще си в тежест на себе си и на всички останали. Ако успееш да се интегрираш в чуждата икономика, ще получиш и достъп до социалните й привилегии, ще намалиш броя на безработните у нас с единица и ще внасяш редовно пари по банка в местната икономика, помагайки на сестра ти да си изплати апартамента. Примерно. Ако социалната система на страната-домакин ти позволява да се възползваш от нея едностранно, без да даваш нищо в замяна, нуждаят се от „ремонт” правилата, по които действа, а не естествената ти потребност от храна в стомаха, от покрив над главата и от правото ти на достоен труд като европейски гражданин.

Разширяването на ЕС без съмнение влияе директно върху миграционните потоци и трудовата заетост. Те придобиват нови качествени и количествени изменения. Качествените са свързани с потребността домакините да реформират социалните си системи. Неспособността да го сторят удобно и лесно може да се маскира под евтината полит-пропаганда за заплахата от наплив на „гладни” европейски граждани в страни, които отдавна вече са отворили вратите си за наистина бедстващи в икономическо отношение региони по света.. Предпазните клаузи имат срок поради простата причина, че не решават проблема, а само го отлагат.

Количествените изменения са свързани със способността на икономиките на страните-домакини да посрещнат растящия дебит на миграционните потоци, т.е с въпроса дали наистина имат нужда от него? Само времето, пазарът, търсенето и предлагането могат да отговорят на този въпрос, защото със сигурност няма как да принудиш някого да ти плаща за труд, от който не се нуждае. Разбира се, правото на свободно движение на хора и капитали има общо европейска значимост за успеха на интеграцията и, ако възниква допълнителен въпрос, то той е дали наистина Европа се нуждае от повече Европа или ще се върне назад в икономическото си развитие към сепаратизма и протекционизма? За политиците няма значение това, че не съобщават истината на своите граждани, дори напротив – представят нещото, от което страната им се нуждае, като заплаха. За тях по-важното е да запазят мястото си в елита, а най-прекият път към постигането на тази цел е насаждането на страх като мотиватор да се повярва в лъжата. Далеч по-трудно би било да се проведе реформа на морално остарелите социални системи, пълни вече с пробойни, заради икономическата им непригодност към условията на съвременния глобализиращ се свят. Далеч по-трудно и далеч по-непопулярно.

Английските, немските и, въобще, европейските политици не са нито по-лоши, нито по-добри от българските им колеги, визирайки мотивацията, която ги движи. И точно в това е проблемът. Всъщност, проблем с миграцията няма и, ако възникне такъв, естествените сили на пазара са способни да го преодолеят. Няма как да принудиш домакините да ти плащат за труд, от който не се нуждаят. Нито пък можеш да ги принудиш да ти плащат повече за работа, която друг би свършил по-евтино. Ако вече си там и сте си стиснали ръцете, значи имате нужда един от друг. Това, което политиците не искат да знаете е, че буквално сте за никъде един без друг.

Освен че подобряват структурата на заетостта, конкуренцията на трудовия пазар и житейския минимум, миграционните потоци генерират парични трансфери към страните-донори и повишават цената на труда в тях, плюс жизнения им стандарт, за което допълнително допринася и миграцията на работни места (аутсорсингът). Към всичко това трябва да прибавим и положителните ефекти от миграцията на работните места върху чуждестранните инвестиции, защото паричките, знаете, имат стойност само, когато са в обръщение, а никъде не им се радват повече от там, където ги няма.

Миграцията има своите икономически и социални предимства за всички, въвлечени в нея – както за домакините, така и за донорите. Единствените й врагове са бюрокрацията и политическата пропаганда, основани на разделението и на страха от чуждото, но тези „механизми” в дългосрочен план винаги отстъпват пред желязната логика на пазара. Всички ще спечелят, ако отидеш да работиш в Англия. Векът е 21-ви и процесът се нарича Глобализация. Обратното се наблюдава в страни като Северна Корея и не е точно пример за подражание…

Тихомир Димитров

Източници по темата:

(1) Доклад на Световната банка от 2011 година на тема „Миграция и парични преводи”, vii и 18.

(2) Доклад на Международна организация на труда от 2010 година за световната миграция 

(3) Доклад на Световната банка от 2009 година на тема „Дългосрочна перспектива за трудовата миграция и миграцията на работни места в Близкия Изток и Северна Африка” 

(4) Доклад на GALLUP от 2009 година на тема: „Въздействието на миграцията – разбирания и прозрения. Гласът на Балканите” 

 

септември 15, 2013

Стига с тоя вампиризъм към младите!

Vamp

Изт: vampirebibliographica.com

С настъпването на първия учебен ден онлайн и офлайн започна да се пее една доста остаряла и изтъркана вече песен:

Младите са бъдещето, пред тях е животът! Нека те да решават!

Нуждаем се от млади учители за нашите деца!

Ето, този млад учител се заби да преподава в най-затънтеното село на света (срещу две европейски надници за чистач на клозети на месец). Какво постижение! Какъв героизъм! Какво себеотрицание!

Бизнесът се нуждае от млади кадри!

Младите да се върнат от чужбина! 

/Някой трябва да плаща пенсиите, все пак. Нали така, уважаеми социалисти?/

Младите, на младите да дадем властта!

Трябват чисти, млади и неопетнени хора в управлението!

Програми за развитие на млади специалисти.

Младежки инициативи.

Млад предприемач.

Няма работа за младите в малките градове.

Младите бягат в чужбина!

/О, ужас! А сещате ли се поне за две разумни причини да останат?/

В еди-кое-си предприятие работят само млади хора.

/Бас хващам, че не искате да знаете колко точно получават и колко често ги сменят/

Милена преди време беше призовала: „Аре на пангара!”. Става дума, естествено, пак за младите. Уважавам я дълбоко като „пишеща сестра”: публицист, сценарист, влиятелен блогър и автор, който прескочи огражденията. Но с това си изказване направо утрепа магарето, както викат на село. И понеже в блога й е почти невъзможно да се коментира, помолих я в личен имейл да върне дъщеря си от САЩ и персонално да й тури пангара, който препоръчва на чуждите млади у нас…

No offense. Just think before you blog. I usually don’t. That’s how I know. 🙂

Хехе, млад да си никак не е лесно в нашe време. „Дърпат те“ отвсякъде. И все със скапани оферти. Всеки гледа да се възползва (ако може за жълти стотинки) от най-големия ти актив. А какъв е той? Кое е това, което младите притежават, а възрастните – не? Нарича се бъдеще. Плюс избора с какво точно да го запълниш. Но бъдещето и изборът не са for sale, уважаеми! Не и за няколко кирливи гроша.

Плюс това, с тоя вампиризъм за млада и свежа кръв, вие оскърбявате дълбоко и погрешно пренебрегвате старите. Хората с опит. Опитът е преимущество, което може да се натрупа само с годините. Кой ще ти проектира по-успешно къща? Архитектът с 40 годишен стаж или младият ентусиаст, току що завършил ВИАС, който няма търпение да изпробва доста „иновативни” (разбирай – непроверени) методи за строителство – от твоя джоб и с риск да се срутят върху собствената ти глава? Аз лично бих се доверил на архитекта с 40 годишен опит.

Или друг пример – популярното у нас отглеждане на дете посредством баба и дядо. Другите, по-изостанали в духовно отношение нации, започват да се усещат вече, че това, като че ли, не е чак толкова лоша идея… От една страна, за предпочитане е пред случаен au pair от чужбина, т.е човек, дошъл да гледа децата ти само защото е гладен и най-вероятно ще ти счупи кристалния сервиз, ще ти изпие бутилка отлежало вино от избата, ще те завлече с храна от хладилника и с уиски от бара, ще се обади на всичките си приятели в България / Бангладеш от домашния ти телефон и ще се напуши като гъз, докато теб те няма. Или всичките тези неща едновременно, при това – срещу заплащане и на практика без никаква загриженост за посеркото, който си му оставил.

Докато бабата… виж, бабата е друго нещо. Тя никога не иска пари, дори напротив – склонна е да инвестира в процеса по отглеждането на собственото ти дете. С нея часовете не са преброени и можеш да разчиташ на пълна, всеотдайна любов, плюс буквално обсебваща грижа и 100% внимание, 24/7, каквито никой друг човек на земята няма да даде на твоето дете. Западняците дори са измислили термин вече. Нарича се „дъ баба фактор”.

От такава „сделка” печелят всички. Първо, родителите са спокойни, че чавето им няма да остане без надзор и за една секунда, та да скочи под някой камион. Второ, така могат да се посветят изцяло на нещата, които ги вълнуват в момента: трупане на стаж (т.е работа без пари), градене на кариера (привикване с каишката и с намордника), изплащане на ипотека (купуваш един апартамент, плащаш три), не-спане пред компютъра по цели нощи за някой допълнителен лев (фрийленсинг), ремонт на къщата (още работа без пари), пътуване в чужбина (с двупосочен билет) или сексуални извращенийца у дома, които са невъзможни (и недопустими), когато малкият / малката са наоколо….

От тази „сделка” печелят също и бабата, и дядото (ако не се е превърнал в битов алкохолик). Несъмнено контактът с младото същество ги подмладява. Зарежда ги с естествени, неподправени положителни емоции. Болките в ставите отшумяват. Не им остава време за задълбочаване по темата за напразно пропиляния им живот в изкуствени, насадени от някой манипулатор лъжи за светлото бъдеще. Не им остава време да се оплакват и да се самосъжаляват от грижи по пълната с енергия хала, която вилнее около тях.

От тази „сделка” печели и детето. Бабите и дядовците го глезят като крез и му позволяват неща, които вкъщи никога не са били позволени. На бабата и на дядото не им е за първи път да отглеждат деца, от което естествено следва, че ще се справят по-добре от своите деца, превърнали се наскоро в родители, на които, обаче, им е за първи път, а такива неща не се учат от книгите и в интернет…

Освен това, бабата и дядото не са толкова вкопчени в крайния резултат: детето да стане отличник, брилянтен адвокат, талантлив музикант, богат художник, всепризнат артист, световно известен автор на бестселъри, маркетинг гуру, шеф на корпорация или политически лидер… Не. Отговорността за глупостта да обременяваш децата с постигането на неща, които ти самият не си успял да постигнеш принадлежи на родителите. Бабата и дядото полагат най-добрата грижа за подрастващото поколение в момента, като възможно най-малко го обременяват психически. А младите са свободни да се занимават през това време с многото неща, които животът в активната възраст изисква от тях. Включително и с изплащането на пенсиите.

Не подценявайте старите хора! В „Разговори с Бога” Нийл Донълд Уолш пише, цитирам по памет: „Защо се лишавате от най-опитните точно тогава, когато най-много имате нужда от тях? От тяхната помощ, съвет, от мъдростта на опита, който са натрупали? Пенсионирате ги, забранявате им да работят, затваряте ги в къщи и ги чакате да умрат от чувството, че вече са безполезни…“

Но има и обратна страна на медала. Това е „вампиризмът” към младите. Жаждата за свежа (и неопитна) кръв. Заблудата, че в техните ръце се крие „ключът от палатката” и, че те знаят отговорите на всички въпроси…

Да дадем властта на млади, неопетнени хора!

А какво ще кажете да ги пристрастим към хероина? Властта е долно, не-човеколюбиво занимание, което пристрастява. Да вкараме „млади, чисти и неопетнени” хора в сегашната политическа система означава да ги пристрастим към зловещ порок, за което те жестоко ще ни отмъстят след време. Прегледайте архивните снимки. Повечето лидери, които сега презирате са юноши бледни, когато са влизали в „играта“. Спомнете си за червените кхмери. Повечето серийни убийци от режима нямаха и 18 години… Не че сравнявам властта у нас с касапницата в Камбоджа, но „млади и неопетнени“ – да си имаме уважението…

Нека старите, оцапаните и корумпираните да се занимават с това. Нека те да решават патови ребуси и всеки ден да режат клона, върху който седят. Нека на тяхната карма да се трупат грехове, тяхното (писано и неписано) „досие” с престъпления да расте. Нека новата информационна вълна да работи срещу тях, а не срещу младите, които я създават. Защото вече няма „скрито-покрито”, но инерцията от миналото е голяма сила. Нека те да отговарят за злоупотребите на своите братя по „професия“. Така или иначе, вече са затънали достатъчно надълбоко в блатото. Още един милиард народна пара в небитието и още един милион емигранти в чужбина няма да променят толкова много нещата. Така де, ако караш пиян, нямаш документи за колата и книжка, какъв е смисълът да си слагаш колан?

Младите и неопетнените, според мен, трябва да ги пазим като цвете в саксия. А не да ги набутваме да решават проблемите, които ние с десетилетия вече не успяваме да решим. Защото влизането в л*ата гарантира неприятен аромат след това. Няма начин да излезеш чист от там. Вие искате ли да пуснете собственото си дете в дупката на селския клозет? Тогава защо изисквате това от останалите? Пък и Делян Пеевски е млад човек, да е жив и здрав (не се шегувам)! Какво точно не му харесахте, ако младостта е единственият ви критерий? Не е ли? Ами тогава избирайте опитните и моралните, а не младите по дефолт. Стига с тоя вампиризъм към младите!

Всичко, което младите искат, е да ги оставите на мира. 

Защото медалът има и още една обратна страна. Ако, да речем, 40 години си бачкал като вол, осигурявал си се редовно, а накрая пенсията ти няма сто евро на месец и, освен всичко друго, ти вдигат възрастта за пенсиониране, нормално е да очакваш, че младите ще направят всичко възможно да НЕ последват твоя „светъл“ пример… Ще избягват твоята професия. Ще странят от ангажиментите, които си поемал и от обещанията, които си давал. Защото водят до скапан резултат. Най-вероятно ще избягват и града, и държавата, където си работил и живял. Да не говорим колко упорито ще избягват всичките ти съвети. Защото никой не иска след 40 години бачкане пенсията му да е под сто евро на месец…

Стига с тоя вампиризъм към младите!

Припомнете си какво имат те, с което старите вече не разполагат:

Нарича се бъдеще.

Плюс избора с какво точно да го запълниш.

Нарича се право на грешки – не една, не две, а стотици, дори хиляди грешки.

Същото право, от което старите не са били лишени в младостта си.

И, от което са се възползвали многократно. Видно е по резултатите.

Бъдещето, свободата на избора и правото да грешиш не са за продан, уважаеми. Продан вече го няма. Той остаря, разболя се и умря. Спрете да си точите зъбите за свежата и наивна кръв на младите, а вижте по-скоро с какво можете да сте им полезни сега, докато все още ви има. За да имат пример един ден, когато дойдат на вашите години. Тогава, вдъхновени от вашия пример, те ще знаят, че младите не са, за да ги поучаваш, да гледаш на тях като на евтина работна ръка или като на източник за решенията на всичките ти проблеми (т.е да им гледаш сеира), а са там, за да внесат новото в твоя живот и в замяна, въпреки ужасните им грешки, да получават от теб само любов и грижа – като към цвете в саксия, което дори да не е най-красивото цвете в света, пак трябва да си го поливаме. Защото си е наше. И, защото все пак успява да задели някак стоте евро на месец, колкото и да са малко. В разрухата, която сме му оставили. Докато сме строили „живота нов” или „прехода” в „саксията”, в която сме расли. Като млади. И сме ползвали ежедневно правото си на грешки…

Тихомир Димитров

март 13, 2007

Депортиран


Ето един по-различен пътепис. От чужда гледна точка. Това може да ви се случи ако работите нелегално в лондонска автомивка, собственик на българин и имате завистливи колеги, на които заплатата ви от два паунда на час, с която разчитате да спестите пари за билет до България, им се струва обидно голяма.
Чаках го въпросния младеж на летището. Кацнаха всички полети от Лондон, минаха четири часа, а него никакъв го нямаше. Казах си: „Или са го гепнали с нелегални съставки на митницата или е изтървал самолета. Няма да се учудя и в двата случая.“ Напуснах летището.
Тъкмо си поръчвах вечеря в кръчмата, където по-рано бях запазил маса за двама, когато непознат софийски номер ме набра и от другата страна беше той. Каза, че досега са го държали на митницата и тъкмо са го пуснали, да съм отидел да съм го приберял. Естествено, имах много въпроси. Няколко часа по-късно тъкмо довършвахме първата бутилка и отваряхме втората, когато той ми разказа следното:

Спират два миркобуса много бързо, свирят кучки, рязко излизат 12 човека с бронирани жилетки. Много добре сложени момчета. Лека паника. Разбрах, че ще пътувам. Бях щастлив от една страна. Първaтa мисъл в главата ми беше за момичето, което ме очаква в България (запознахме се по Интернет), а втората за потенциалните възможности да се върна веднага обратно в Англия. Извадиха тефтерите и започна разпита.
Зададоха ми 3- 4 бързи въпроса, на които аз отговорих с абсолютно спокойствие. Извадиха се апаратури и мобилни телефони за връзка с ЦЕНТРАЛАТА. Започна бърза, прецизна и качествена проверка. Оказа се, че съм единственият нелегален служител във фирмата.
След светкавична серия въпрос-отговор бях помолен да се преоблека и бях съпроводен от надзирател до мини-вана, предназначен за извозване на емигранти. Предупредиха ме да си наведа главата преди да тръшнат желязната решетка.
Озовахме се в квартирата ми и аз разполагах с точно три минути, за да събера най-ценното за пътя. Разгневен и разколебан мятах дрехи по пода и леглата из цялата стая. Английското ченге от шотландски произход ме скастри: “Put it Easy! Put it easy on the bed!” Всички в къщи бяха замаяни и не знаеха за какво става дума. Оказа се, че нямам време да се сбогувам с хора, с които съм живял повече от година. Имах на разположение 3 минути, за да напусна живота им завинаги. Отправихме се нанякъде. Не знаех накъде пътувам. Трансферът беше дълъг. В движение ме снимаха, задаваха ми въпроси, оглеждаха ми паспорта и пак ми задаваха въпроси.  Прекосихме целия град. От видяното между решетките прецених, че сме спрели някъде в центъра.
Излязох от микробуса притиснат между двама яки типове, които взимаха заплата, за да не хукна да бягам. В участъка отново ме снимаха. И ми задаваха въпроси. Питаха ме дали съм правил опити за самоубийство. На учудването ми ченгето се хвана за врата и опули очи. Не, не съм правил опити да се обесвам. Животът ми харесва, мерси! Взеха отпечатъци на всички пръсти от двете ми ръце. Посочиха ми отворената килия с думите “it’s all yours”. Килията остана отворена. Имах на разположение стая с няколко касети и ди-ви-ди дискове. Можех да пуша, но трябваше да муфтя ченгетата за огънче. Не ми се полагаше запалка. Страх ги беше да не се запаля.
Пускам си “Матрицата”. В участъка пристигна куриер. Тъкмо щях да си поръчвам пиле на грил, когато две момчета с жълти ризи ми съобщиха, че е време да пътувам за друго място, на което трябва да изчакам “безплатния” си полет за България. Между участъка и “новия ми дом” пътувах 6 часа. По пътя събрахме още доста такива като мен.
Мястото, на което  се намирах много приличаше на затвор, но не беше затвор. Всъщност аз откъде да знам как изглежда английски затвор. Портфолитото ми се обогати с още няколко портрета. Негър с расти запозна всички новопристигнали + един румънец с разположението на кенефите, tv room-a и останалите удобства в базата, претъпкана с още много негра с расти. Наложи се да обясняват всичко на румънеца отново – не знаеше английски. Негърът обаче говореше перфектно румънски. Бившата му съпруга била  румънка, сестра му живяла в България, след това заминала за САЩ.
Стаята ми беше по-луксозна от общежитие в Студентски град. Прозорците не можеха да се отварят, естествено. На сутринта разбрах, че съквартирантът ми е индиец.
Не бях сигурен в датата и часа на “безплатния” си полет към България. Притесних се, защото един от гостите на базата, който беше иранец, не беше съвсем сигурен дали обитава това място от две години и само от два месеца. Запознах се и с други хора, изсъхнали тук. Всички бяха психопати. Замислих се, ако безплатното пътуване, което зависи само от Нейно Величество Кралицата се отложи с месеци, не дай Боже години, дали и аз ще се припаткам като тях?
Гледал съм много филми за затворници. Тук хората също вървяха по коридорите, пушеха цигари, правеха физ-зарядка, заговорничеха помежду си и чакаха да отвори лавката. Непрекъснато си повтарях, че това не е затвор.
Успях да си купя фонокарта и да звънна на МАМА. Казах й къде съм. Успокоих я, че не са ме били, никой не е правил секс с мен и не са ми пускали ток. Обясних й, че се намирам в нещо, което много прилича на затвор, но всъщност не е затвор, ето защо трябва да не се притеснява…….. и импулсите ми свършиха.
Всъщност прекарах там само още един ден. Безплатният билет щеше да излезе жива далавера, ако не ме бяха вдигнали посреднощ. А трябваше да пътувам чак след обяд. Багажът ми пътуваше отделно – пакетиран в непромокаеми найлонови торби с надпис “Evidence1”, “Evidence2”, “Evidence3”, завързан със сини, пластмасови, полицейски ленти. Телефонът ми беше разглобен на парчета. Да не говорим, че претърсваха шофьорите на  ескортиращия микробус. Чаках полета в една стая със седем китайци. С течение на времето китайците ставаха все повече. Някои от азиатците разбраха, че трябва да чакат полета си за Китай още няколко дни. На мен ми излезе късмета и потеглих същия ден.
В самолета бях с придружител, който ми връчи брой на 24 часа и ми забрани да пия алкохол. Странно защо го нямаше, докато стюардесите сервираха обяда. Естествено, че изпих чаша червено вино. Всъщност няма как да избягам от самолета, нали? Човечецът просто се е скатавал в кенефа, явно.
Мислех, че с пристигането ми на летище София цялата английска одисея най-после ще приключи. За съжаление ми се наложи да давам отпечатъци и показания още четири часа, заедно с група депортирани от Германия цигани. Само така българските “пазители на реда” можеха да се убедят, че не съм заплаха за националната сигурност.

Тихомир Димитров