Писателският блог на Тишо

април 16, 2015

Защо хартиените книги губят мястото си в моя живот?

adfbzdbd

Изт: bitrebels.com

Откакто имам тъпфон се уверих, че го използвам предимнио за…четене на книги. Ровичкам главно из Читанката, където ще намерите и собствените ми произведения. Правя го основно заради лесната навигация, заради множеството файлови формати и, разбира се, защото е безплатно. Домът ми продължава да е отрупан с хартиени книги, но не мога да кажа с ръка на сърцето, че този факт продължава да ме кефи. Не съм спрял да ходя по премиери. Не съм спрял да колекционирам томчета с автограф. Не съм спрял да давам назаем, да обменям, да събирам книжни издания, не съм спрял и да купувам от книжарниците.

ОБАЧЕ хартиените книги губят постепенно мястото си в моя живот.

Както морално-физически, така и пропорционално-статистически го губят.

И това е необратим процес.

Ето ви няколко добри причини защо:

1/ Скъпи са

15-20 лв за томче се равнява на дневната заплата. В провинцията. Извинявам се много, но дори да си ерген, дори да си без жена и деца, дори да си без ипотека, без потребителски заем и без кредитна карта, последното нещо, за което ще похарчиш ЦЯЛАТА си надница е книга. Най-малкото, преди това ще си купиш поне сирене, хляб и яйца, за да си забъркаш един омлет. И няма да ти останат за книга….

2/ Обемни са

Ми, заемат ебахти многото място! Вече ги държа на склад. И вкъщи си имам. И складът е пълен. Какво значи това? Това значи, че нито аз, нито друг ще ги отвори тези книги, ще ги разлисти, ще ги прочете. Никой никога няма да се поинтересува от тях. Обречени са да изгиният от влага или да изгорят в пожар, или да бъдат затрупани от земетресение, или да ги предадат на вторични суровини. Или да ги изядат мишките. Кофти край за световното литературно наследство, не мислите ли? А виждали ли сте отрупаните с книги библиотеки на вашите родители? Те заемат 1/8-ма от хола. Чели ли сте някога, някак, поне 1/80-та от тях?

3/ Тежат

Сигурно книгите, които съм събрал през живота си, вече надвишават един тон.

4/ Непреносими са

Никъде не можеш да отидеш с тях. Нуждаеш се от специализиран транспорт. Смених 20 квартири, повечето книги раздадох, някои забравих, други изхвърлих. И пак не мога да взема, дори малкото, което е останало, с мен. Просто е невъзможно. За почивките преди избирах един-два тома, сега ходя на море и на планина с 20-30 романа, понякога и със сто. В тъпфона.

5/ Неудобни са

Заемат неприличен обем. По летищата ги таксуват като екстра багаж. А съдържат толкова малко текст… Дори в сравнение с една средновековна дискета, с една допотопна флашка или с един дървен таблет.

6/ Непродаваеми са

Само букинистите знаят как да продават стари книги. Мен техният занаят не ме интересува. Ако им ги оставя на консигнация, ще чакам до пенсия, за да изкарам 30-40 лв. Повечето хора им ги подаряват от жалост по самите книги, защото не им се занимава и трябва да разчистят вкъщи, а не защото от вторични суровини не биха изкарали повече, при това – веднага. Все пак, книгите си тежат. Виж точка 3.

7/ Абсолютна загуба са на време

На новия си адрес заварих „в наследство“ почти цяла библитека. Две седмици подред влизах в тоалетната сутрин и лягах в леглото вечер с различна книга под мишница. 99% от тях са a fucking waste of time. Това, че е издадено на хартия не значи, че става за четене.

8/ Колекционерска стойност имат само копията с автограф

Колекционирам книги с автограф, защото има вероятност поне един от авторите им някога да умре и да се прочуе. Докато съм жив. Тогава ще имам възможност да продам копието на търг. Повечето писатели получават славата и признанието си посмъртно. Успелите, пък, се самоубиват. Или се пропиват. Или първо се пропиват и после се самоубиват. Или умират в самолетна / автомобилна катастрофа. Или се разболяват от рак. Или ги екзекутират. Или тънат в бедност, за да може после да ни наблюдават от банкнотите. Повечето банкноти са некролози на мъртви писатели. Тъжна професия е писателската! Четете биографии. В претрупаната библиотека на вашите сигурно има и доста такива.

9/ Между миналото и бъдещето в десет от десет случая ще заложа на бъдещето

Гугъл променя алгоритъма си, за да улесни търсенето с мобилни устройства. Амазон продава повече електронни книги, отколкото копия на хартия. Навсякъде около мен се разкарват зомбита, забили поглед в мобилните си устройства. С напъхани в ушите слушалки. Откъснати изцяло от света. Аз самият чета все повече и повече книги на мобилното си устройство и все по-малко и по-малко книги на хартия. Един процент от книгите, които поглъщам чрез лаптоп, таблет или тъпфон са платени, 99% са безплатни. По-малко „обръчи“ имам за прескачане. На един клик разстояние са. Лесно достъпни. Едва ли бих могъл да очаквам нещо различно от своите читатели. Такива са младите. Такова е бъдещето.

10/ „Ама, все пак, ароматът на хартия си е друго!“

Подобно твърдение показва, че си морално (или физически) остарял. Че робуваш на клишета. Че не си в час. За да угодя на твоя „хартиен романтизъм“ примерно аз, като писател, трябва да избирам между два варианта: а/ да затворя новия си роман между две хартиени корици в обидно нисък тираж и да позволя на издатели и разпространители да ограбят 90% от коричната му цена или б/ да си бръкна дълбоко в джоба, за да се самоиздавам, саморекламирам и саморазпространявам, ограничавайки аудиторията си до минимум, само и само някой „хартиен романтик“ да похарчи дневната си заплата за хартиения ми „шедьовър“. Има си принтери за хората, които все още не могат да четат „от екран“.

Тихомир Димитров 

май 8, 2012

Спомени от Рая

„Дяволът е в детайла”

Рая е интересен човек. Има икономическо образование. Работила е като „зомби на поточната линия в Кока-Кола”, като сервитьорка, зад касата на Бургер Кинг (отвъд океана), живяла е в Америка. Пише и издава електронни книги. Има блог за лични финанси. Дава уроци по танци. Публикувана е в GetRichSlowly и TheForbes. Дори веднъж вече е успявала да фалира, което за мен значи, че разбира и от бизнес.

Блогът на Рая за лични финанси е в списъка ми с „Блогове, които чета” отдавна, но не бях се навъртал скоро и вчера „по случйност” реших да навакасам с пропуснатото. Интересно, само два часа по-късно получих имейл от нея с молба да представя книгата й „Едно лято в Америка. Бизнес уроци и мемоари”.

Реших, че в цялата работа няма нищо случайно и моментално се съгласих. Изгълтах текста на един дъх – наистина чудесно четиво – откровено написано и…едно такова искрено и миличко ти става, докато го четеш, защото хем личи самоиронията на автора в описанието на съвсем делнични, дори битови проблеми, които само от дистанцията на времето изглеждат като такива, хем има лек сарказъм, добре подправено е с чувство за хумор и, едновременно с това, е доста сантиментално.

Отделно, много е полезна книжката откъм уроците, които предлага. Най-полезна е за хората, занимаващи се хотелиерство като семеен бизнес. Сервира им тънкостите от един добре изпипан занаят наготово. „Дяволът е в детайла”, казва Рая. Книгата е пълна с детайли от практиката на един успешен бизнес модел. Те са дяволски важни за хората от „индустрията на гостопримеството” и често биват единствената причина да имате или да нямате гости в семейния ви хотел. Книгата е полезна и за студентите, които се канят всеки момент да заминат за САЩ на бригада. Голям, хм,…престой ви чака там! 🙂

Спечели ме, също така, заради добре преплетените житейски, приключенски, емоционални, финансови и лични уроци, които е донесло това пътуване. Направена е дисекция на американската душа през очите на един млад българин. Както става обикновено в живота, нищо не съществува отделно от цялото. Всичко е доста преплетено.

Абе, личи си, че е писано с кеф. Подобен кеф изпитвах, докато пишех „По Пътя към Сантяго”. Ние, графоманите, ги усещаме тези неща. После кефът се прехвърля върху читателя. Ако не си работил с удоволствие по книгата, няма да доставиш удовоствие и на читателя.

Накратко, книгата на Рая е приятна и различна. Бих казал дори – симпатична. Един от хубавите пътеписи по действителен случай, ако мога така да го нарека, които съм чел напоследък. Но най-вече различна. Сами ще се убедите в това.

Авторката, обаче, също е интересна личност, затова я помолих да ми даде кратко интервю, с което аз и вие, тримата читатели на този блог, да се запознаем заедно с нея. Нека тя самата ни разкаже повече за себе си – в първо лице, единствено число:

Т: Привет, Рая. Предстои да ти задам доста тъпи, но директни въпроси, за което предварително те моля да ме извиниш.

Р: Тишо, опасявам се, че ти нямаш капацитета да задаваш тъпи въпроси. Явно не ти е там силата. 🙂 Благодаря за хубавия отзив за книгата и за поканата за интервю!

Т: Моля. Да започнем с това: от близо четири милиарда теми, между които човек е свободен да избира, когато започва да списва блог, защото точно „Лични финанси”?

Р: Учителят ми по математика казваше: “Обяснявайте теоремите на другите. Така ги обяснявате и на себе си.”. Преди две години бях затънала в заеми. Започнах да търся информация на тема Лични финанси и попаднах на thesimpledollar.com. Този блог промени живота ми! После си казах – абе защо няма такова нещо на български? Защо няма нищо за личните финанси в българските условия? Това + думите на учителя ми + нуждата ми от писане = kadebg.com.

Т: Супер. Сега вече разбрах. Но богатите хора твърдят, че не бива да взимаш финансови съвети на хора, които са по-зле с парите от теб. Ти с какво точно можеш да помогнеш на заможните граждани? На какво ще ги научиш? Само личен опит ли споделяш или съчетаваш и прочетеното / наученото в книги от успели хора?

Р: На по-богатите от мен не мога да помогна. Моят блог е за обикновените хора – такива като мен, които не са израснали в семейство на бизнесмени. Които не се оправят добре с парите. Или които искат да имат допълнителен доход, но не знаят как. На тези хора АЗ мога да помогна повече, отколкото някой като Кийосаки.  Защото аз съм млад човек, живея в България, от обикновено семейство съм… и знам какво е. Съгласна съм, че не трябва да търсиш съветите на хора с по-малко пари от теб. Логично е да се учиш от някой по-добър от теб. “Книги от успели хора” като цяло ме дразнят. Много от тях са ала-бала, общи приказки. Примерно “Тайната” (на която доколкото знам си фен). Но харесвам Larry Winget като автор, Ramit Sethi. Споделям личен опит, за което отнасям и много злобарщина. Най-често злобарщината е: “ти какво разбираш, нито имаш бизнес, нито си богата, за каква се мислиш да даваш акъл на хората, аз разбирам повече от тебе!” На такива отговарям – заповядай, напиши каквото знаеш и ще го пусна. Досега никой нищо не ми е пратил. 🙂 Има обаче разлика между злобарщина и критика. Като не си прав, не си прав.

Т: Кои хора са успели, според теб?

Р: Които са щастливи и, които са помогнали на други хора.

Т: Разкажи ми повече за момента, в който фалира. Надявам се да ти е за пръв и последен път, де, но сигурен съм, че ти си научила доста от него. Какви са поуките? Какви бяха твоите „бизнес уроци и мемораи” на картко? На какво те научи фалитът?

Р: Всъщност нямаше точно “фалит”. Да, имаше груби грешки – високи очаквания, излишни разходи – но главните причини бяха лични. Имаше един голям удар за мен, а месец-два по-късно и за съдружника ми. Бизнесът беше HR агенция в София. Най-важната поука: нещата не стават като в книгите на Кийосаки 🙂

Т: Лесно ли излезе от блатото после? Как си стъпи на краката?

Р: Ужасно беше. Хаос! 2010-та беше най-трудната година от живота ми. Към финансовите проблеми се прибавиха и много други, лични. Как се оправих – с много воля. Имах един приоритет: да си върна заемите. Тогава нямаше как да мисля за увеличаване на приходите, затова ограничих разходите до минимум. Носех си ядене от вкъщи, пиех кафе от бурканче от най-евтиното, изкарах зимата с едни черни маратонки за 15лв, които се бяха скъсали на кутретата, цяла година носих един чифт дънки. Не си купувах чорапи, шиех си старите. Къпех се със сапун от 25ст, взимах най-евтината паста за зъби… Даже спрях цигарите. Сега някой като ми
пише – “Рая, ама как да спестявам, няма от какво да спестявам” – айде не на мен тия.

Т: Вярваш ли в задгробния живот?

Р: Не бих казала, че вярвам. По-скоро се надявам, че има някаква форма на… че нещо остава от духа и след края на физическия живот. Не ме интересува какво ще стане с мен след края на играта, но докато съм тук ми е по-лесно да се надявам, че хората, които обичам, не са ме напуснали завинаги.

Т: Питам, защото съм на мнение, че среден път няма – или остава нещо от съзнанието след това или нищо: Del + Shift и толкоз. Ако, все пак, си позволим да допсунем първото, то вярвам, че животът, който сме водили тук, на земята, ни предлага някакво „наследство”. Тъй като е ясно, че не можем да си вземем нито имотите, нито вилите, нито активните и пасивни доходи отвъд, пък и очевидно не помним, че сме живели преди, значи единственото „наследство”, което остава, са някакви качества на духа. Какви трайни и положителни качества на духа ти помогна да изградиш у себе си онова лято в Америка? Какво е твоето „наследство” от там?

Р: Че кой си иска имотите и вилите? Щастието не е в предметите, а в хората. Америка – ако съм знаела какво ме чака, сигурно нямаше да замина. Добре, че не съм знаела 🙂 Но, за да отговоря добре на този ти въпрос, ще трябва цяла книга да напиша. 🙂

Т: Ти пишеш чудесно. Трябва да се радваш, че получаваш такъв комплимент от писател. Никому неизвестен, но все пак – писател. На нас ни се свидят подобни комплименти. Кога откри интереса към словото? Как започна всичко? Кога заговори графоманчето в теб? Тук искам да подчертая, че думата „графоман” също е комплимент, според мен, тъй като Ан Райс, Джоан Роулинг и Стивън Кинг също са графомани. Последният, с най-високите хонорари, нееднократно си го признава. Пък и графоманията, все пак, е за предпочитане пред уплахата от белия лист хартия.

Р: Ооо, радвам се, как! (“Никому неизвестен” ?! Хайде-хайде… нали цели трима читатели имаш?) 🙂 Това е с трима повече от мойте. 🙂 Прав си, че на хората им се свидят комплиментите. По-приятно е да злобееш. Любимата ми приказка напоследък е “Иска се пот, за да свършиш работата, но за да критикуваш – и малко слюнка стига.” Първия ми спомен за писането е от 4-ти клас, когато писах нещо за Трети март. Тотално погрешно от историческа гледна точка. 🙂 Но пък много образно.  Стивън Кинг е голяма работа. Слагам го до Балзак, Клавел и Стайнбек.

Т: Какво мислиш за мулти-левъл маркетинга? Ама честно!

Р: Една голяма глупост. Илюзия за мързеливи хора. Успяваш само на принципа “прееби другарче”. Но гледам да не го коментирам с хора, които вече се занимават с това. Опитвам се да разубеждавам тези, които се канят да започнат.

Т: Ако трябва да дадеш само един съвет на читателите по отношение на личните им финанси, но най-важният, какъв ще е той? В едно изречение?

Р: Да спестяват, защото спестяванията са капитал.

Т: Следва най-тъпият въпрос: Може ли човек да се издържа само с писане в България? Под „писане” имам предвид единствено книги и художествена литература. Ако отговорът е да – как става това? Дай някакви полезни съвети.

Р: Ти кажи 🙂 Аз мисля, че не може. Пазарът е малък, хората избират бира пред книга, а може би и нямаме достатъчно добри автори – нямаме традиции. Но ако български автор се прочуе в чужбина, това ще промени нещата.

Т: Кои са успелите писатели в България?

Р: Нямам идея.

Т: Какво е числото на годишния им доход, според теб? Ако си позволим да налучкваме слепешката?

Р: Нямам идея. 2000-3000 лв на година от книги, максимум. Не знам.

Т: Пожелавам ти един ден приходаната част от бюджета ти в графа „Лични финанси” да изглежда така: 1/ доходи от лихви, 2/ доходи от наеми, 3/ дивиденти, 4/ ренти, 5/ авторски права. Въпросът ми, обаче, е: Как ще изглежда разходната част? Какво ще ги правиш всичките тези пари, за които не ти се налага да работиш? И какво, по дяволите, ще го правиш всичкото това свободно време? На какво смяташ да го посветиш?

Р: Уха! Дай боже, да ти се връща! 🙂 Времето – писане и танци. Парите – ще пътувам да се запозная с всички хора, на които се възхищавам. Ще им платя да ми отделят 1 час от времето си.

Т: Част от книгите ти се разпространяват безплатно, друга част се продават в електронен вариант. Една мисъл не спира да ме гложди: българите са свикнали да не плащат дори за филмите, музиката и софтуера, които потребяват. Дават ли наистина пари за файл под формата на книга?

Р: Безплатна е мини-книжката за лични финанси. Направих я, защото в нея са основните неща за личните финанси, събрани накуп. Някои ги има и в блога ми, обаче представи си следната ситуация: твой приятел има проблеми с парите. Едно е да му кажеш – “я вземи разгледай тоя сайт”, друго е – “на ти тая книжка, там има всичко, и не е голяма – 50 страници”. Това, според мен, е оптималния вариант да помогнеш на приятел. Това, че е малка, е предимство. Пък вече, ако човекът се заинтересува – има и сайтове, и книги, много има по темата. Естествено, книжката е и реклама на блога. Дават ли българите пари за електронна книга? Да. Предполагам, че после я пращат и на приятели – не ми пречи. Само да не цъфне в някой торент тракер. 🙂

Т: Като стана дума, какво мислиш по въпроса за компютърното пиратство? Трябва ли да се борим с безплатното разпространение на съдържание или трябва да измислим изцяло нова форма за разпространение на интелектуални продукти онлайн? Каква ще бъде тя? Каква е твоята визия по този въпрос? Има ли ситуация, в която всички печелят?

Р: Пиратството е подло. Но няма да се реши с лов на вещици и заплахи. Съгласна съм с теб, че просто трябва удобна система и по-умерени цени. Системата…без торент тракери за платените авторски продукти. Оправданието “ма ние не можем да следим всички” – ами като не можете, спрете си сайта. Или намерете начин. Оправданието “ма това ми ограничава свободата” – не, не ти я ограничава. Има мейл, има дискове за записване. Така хората пак могат да споделят, просто с по-разумен брой хора. Едно е да запишеш един филм на 10-20 човека, друго е да го качиш за МИЛИОНИ да го теглят. И разбира се, трябва да има ЛЕГАЛНА система за удобно сваляне и плащане. Също трябва да има по-ниска цена за интернет филмите, защото там не се плащат пари на кината. Не може един аршин за доматите, а друг за интелектуалните продукти.

Т: Много ми беше приятно да ти досаждам с малоумните си въпроси. Надявам се да не ги намираш за прекално лични и се радвам, че се „запознахме” с теб – аз и тримата читатели на моя блог, хехе. Само успехи ти желая занапред и продължавай с добрата работа, която вършиш!

Р: И на мен ми беше приятно 🙂 Благодаря за подкрепата. Продължавай и ти!

Тихомир Димитров

юли 2, 2010

Не се гаси туй, що не гасне

Горенето на книги е традиционен „управленски инструмент” за религиозния фанатизъм и политическата диктатура. То не би трябвало да е част от ежедневието в едно демократично общество.

За щастие никой не е горил скоро книги пред Народното събрание, но група тежко въоръжени полицаи „нападнаха” и унищожиха сървъра на една виртуална библиотека, която разпространяваше знанието безплатно, безвъзмездно и на доброволни начала. Някои хора може би не схващат общото между казуса „читанка” и нацистките клади, но за мен единствената разлика е в липсата на пепел върху жълтите павета.

Естествено, получи се точно обратният на търсения ефект. Свободните медии подхванаха широк обществен дебат, който се пренесе и в някои от традиционните медии.

Като резултат дори слепите и глухите разбраха за „читанката”, архивът й се мултиплицира до безкрайност, сървърите й „мигрираха” към по-топли страни и, ако издателствата действително са губили милиони от безплатната виртуална библиотека преди, то сега вече би трябвало да губят милиарди…

Съмнявам се, обаче, това да е така.

Играчите на шах знаят, че патовата ситуация е положение, в което не като да си мат, но нямаш нито един полезен ход.

Намираме се в абсолютно патова ситуация по отношение на книжния пазар и проблемите с авторското право в България, според мен.

Защо?

Ами защото всички въвлечени в конфликта са прави. По един или по друг начин.

Дори службите са прави.

Твърде лесно е да се хвърли вината върху лицето Явор Колев, чийто портрет се разпространи в медиите след акцията на спец службите, а издателите, които уж стоят в основата на тази акция, се покриха зад общата безлична маса на асоциации, сдружения и професионални обединения.

Твърде лесно и твърде глупаво, защото Явор Колев е човек под пагон, който изпълнява заповеди, отчита дейност и оправдава бюджет. От гледна точка на закона неговите действия са напълно обосновани. Той също е „прав”. Разпространението на авторски продукти без съгласието на притежателя на авторските права е престъпление по силата на действащото у нас законодателство.

Да, но общественото мнение показа силна нетърпимост към показното „опожаряване“ на книги, пък било то и само виртуално. Историята ни учи, че идеологическото противопоставяне между силовите органи на държавата и общественото мнение никога не е в полза на първите, дори тоталитарните режими изгубиха тази битка, а законите се пишат от и за хората, не обратното. Да не забравяме това.

Какво трябва да се направи тогава?

Очевидно се нуждаем от по-гъвкав закон по отношение на авторските права. Докато ние тук унищожаваме виртуални библиотеки американският съд, който толкова много ни вдъхновяваше в борбата за защита на авторските права създава прецедент след прецедент в либерализацията на достъпа до авторското съдържание онлайн. Веднъж съдът оправда ютуб срещу обвиненията, че подпомага видео пиратството, втори път Гугъл успя да  защити правото си да дигитализира световната литература. Знаем, че американското право е прецедентно. Тези прецеденти потвърждават тенденцията, че Америка избра да стъпи здраво в 21 век, докато ние тук продължаваме да си затваряме очите за факта, че само един от всеки десет читатели е не-виртуален.

Останалите просто не ползват хартия. Нуждаем се от реформи, които да узаконят техния достъп, независимо дали ще е платен или не, защото той вече отдавна е факт, при това – необратим.  Правната теория винаги изостава от правната действителност и непрекъснато трябва да наваксва. Властта си вкарва автогол с показните акции срещу виртуалните библиотеки в едно общество, което е изнервено до краен предел от факта, че апашите и главорезите продължават да демонстрират самолюбие и просперитет по време на криза, а на „унизените и оскърбените” им беше отказан дори достъпа до книги, които не могат да купят, защото тези книги са абсолютно неоткриваеми в разпространителската мрежа. Казано с думи прости: на едни им беше забранено да четат, а на други им беше разрешено да крадат…

Но да разгледаме останалите страни в конфликта:

Авторите и преводачите – те също са прави. Прави са в желанието да избират сами какво ще споделят с аудиторията безплатно и какво ще й предложат срещу заплащане. Не изглежда съвсем читаво някой друг да решава вместо тях.

Какво трябва да се направи тогава?

Трудно ми е да говоря от името на други автори, затова ще говоря от свое собствено име. Читателите на този блог знаят, че качвам романите си безплатно в интернет. Така те достигат до многократно по-голяма аудитория и трябва да призная, че за един световно неизвестен, прохождащ автор като мен, този факт е важен. Разбира се, погрижил съм се хартиеното копие да е на два клика разстояние и от хората, които искат да имат романа ми с автограф за личната си колекция. Еднакво ценни са ми двата типа читатели, защото аз пиша, за да има кой да ме чете. Всеки автор, който твърди обратното е грозен лицемер. Естествено е да давам предимство на хората, които са склонни да инвестират някой лев в творчеството ми. Затова качвам пълното съдържание на романите с известно закъснение и често ме питат как бих реагирал, ако някой сканира книгата ми и вземе, че я качи в интернет преди мен. Отговорът ми винаги е бил един и същ – ще открия този човек и няма да му счупя главата, а ще му благодаря и ще му стисна ръката. Защото неговият хамалски труд ще е показателен за мен. Никой няма да си играе да сканира, ъплоудва и разпространява триста страници текст, които не стават за четене. Такива неща се случват само на големите автори и аз бих възприел подобно действие като комплимент, като добър знак за писателската ми кариера, а не като кражба или обида. Никой не е достатъчно наивен, за да мисли, че е възможно да забогатееш от самиздат в България. По-скоро трябва да си благодарен, ако излезеш на нулата и не, никой читател няма да предпочете електронния вариант, ако обича да се излежава с книжка в леглото или на плажа. Ако харесва аромата на мастило и хартия. Ако е колекционер. Аз обаче не поставям бариери пред никого.

Издателствата също са прави, но не вярвам в мокрите им сънища за милиони левове пропусната печалба. Всъщност вярвам, обаче не мога да унижа интелекта си дотам, че да приема „читанката” за източник на всички беди. „Читанката” не е виновна за това, че баничарите у нас печелят повече от печатарите. Виновна е средновековната система за книгоиздаване, разпространение и търговия, която се опитваме да съхраним на всяка цена в началото на 21 век. За издателите имам лоша новина:

Светът се променя и технологиите се развиват. Целият свят няма да забави развитието си, за да защити икономическите интереси на издателите. Издателите ще трябва да ускорят развитието си, за да настигнат света.

Какво трябва да се направи тогава?

Ще дам няколко примера, за да не бъда голословен:

Първо, крайно време е да се помисли за платен достъп до електронния вариант на книгите, които се издават на хартия – много по-евтин, при това. Аз лично направих достъпа до книгата ми възможен за портативните устройства за четене на книги, виждал съм хора да четат „Душа назаем” и на мобилните си телефони в трамвая. Направих достъпа безплатен и не съжалявам за това, но нищо не пречи на издателите да разпространяват книгите си в електронен формат срещу заплащане с SMS, например. Едва ли някой ще тръгне да сваля и форматира файлове, само и само да спести лев-два. Всеки има мобилен телефон и повечето читатели ще предпочетат да платят символична сума еднократно, за да получат книгата лесно и законно. Тъкмо издателствата ще се сближат с по-младата и прогресивна аудитория, вместо да й обясняват, че „сиренцето е с пари”. Защото фактите говорят, че именно тази аудитория има последна дума по въпроса дали сиренцето наистина е с пари. Когато й отнемеш възможността да притежава електронен вариант на книгите законно и срещу заплащане, тя няма да се върне обратно към хартията, а ще похапва от сиренцето безплатно. Издателствата може и да се сърдят, но Сърдитко-Петко е известен с празната си торба и едва ли има търговец, който е спечелил от това, че се е разсърдил на своите клиенти…

Второ, да наемеш коректор, дизайнер, редактор, печатар и разпространител не те превръща автоматично в успешен издател. Всеки може да го направи. Трябва да се мислят начини за пряк контакт с аудиторията, читателите трябва да се ангажират лично. Полезно е да се организират онлайн и офлайн кампании, нужно е да се осигуряват участия на авторите в литературни четения, дискусии, срещи с читатели, премиери, медийни изяви, уоркшопи, културни проекти, литературни конкурси, лекции, семинари, панаири на книгата, изложения, трябва да се мисли за пи ар на книгата. Всички тези мероприятия представляват източник на приходи не само от продажба на книги, но и от билети, спонсори, реклама, хонорари, фондове и награди. Защо повечето български издателства пропускат този факт, не знам.

Не бива да забравяме също, че София не е единственият град в България. Преди време успях да организирам срещи с читателите в няколко града, от които софийската премиера, макар и успешна, не беше на първо място по интерес и посещаемост.  Театралните трупи обикалят малките градове и именно оттам получават основните си приходи. Не знам защо издателите пропускат този факт. Не знам защо един автор може да организира премиери в седем града, а един голям издател – не. Но едно нещо знам със сигурност – не бива да се сърдим на читателите. Трябва да им даваме възможност да четат – евтино, скъпо или безплатно, това е въпрос на маркетингова политика.

Читателите също са прави. Те живеят с усещането, че имат правото на свободен достъп до човешкото знание, до световното културно наследство и до информацията във века на информацията. Освен усещането, читателите имат и техническите средства да се възползват от това свое право, а хората, които им предоставят техническите средства са като ламята от приказките – на мястото на всяка отсечена глава изникват поне още три.

„Не се гаси туй, що не гасне”

И, ако съвременният читател е готов да плаща за нещо, то той е готов да плаща не толкова за самото съдържание на книгите, колкото за тяхната форма, опаковка и за начина, по който им е поднесено съдържанието, за привилегията да прочетат един роман преди всички останали, за удобството да разполагат с предимство пред останалите интернет потребители, за удоволствието да вдишват от аромата на мастило и хартия, за наслаждението да обогатят личната си колекция, за изключението да притежават автограф. За всичко друго, но не и за самото съдържание. Дори дискетите вършат по-добра работа като носител на текст от една  книга.

Единствено разпространителите не са прави. Защо? Защото не е правилно разпространителят да решава кое ще се чете и кое – не. Тези работи ги решава онзи, който „поръчва музиката”, човекът с парите, клиентът, който винаги е прав, читателят с голямото Ч.

Не може да се получава така, че два дни да обикалям десет книжарници и никъде да не откривам копие от световен бестселър, а по вестникарските будки да се продават фантазиите на неизвестни автори за живота на известни престъпници. Не може да става така, че десет пъти да звъня на „онлайн книжарница” и накрая пак да не получавам поръчаната книга, за която искам да си платя. А после някой да ми се сърди, че свалям безплатно съдържанието й от интернет. Не може търговецът в кварталния магазин за хранителни стоки да инвестира в кашкавала, който продава, а търговецът в кварталната книжарница да държи книгите на консигнация, да бави плащанията към издателите, да не отчита продажбите навреме и да стои като бариера между автори, издатели и читатели. И всичко това срещу 40% от коричната цена! И този човек да се нарича „разпространител” при положение, че прави всичко друго, но не и да разпространява. Да не говорим, че консигнацията по закон вече е забранена, но книжарите масово продължават да работят на консигнация. Оказва се, че само сиренцето е с пари. Книгите може да ги търгуваме спокойно и без да плащаме за тях…Ето защо разполагаме с лъскави книжарници, в които има климатик, но няма нищо за четене. Липсват дори копия от световните бестселъри! Чудя се какъв е смисълът от всички браншови организации на издатели, автори и преводачи, ако не могат да окажат колективен натиск върху разпространителите и да ги дисциплинират поне малко…

Тихомир Димитров

%d блогъра харесват това: