Писателският блог на Тишо

септември 19, 2015

The Games We Play

sgjfgfj

Изт: en.wikipedia.org

За незнаещите английски заглавието се превежда като „Игрите, които играем”. Третирам незнаещите английски като нуждаещи се от специална помощ, защото незнаенето на английски в началото на 21-ви век те превръща в нещо повече от инвалид – превръща те в крепостен селянин. Има десетки хиляди примери за успели и преуспели люде, които не говорят английски, знам. Те също са необходими, защото във феодалното общество, освен крепостни селяни, трябва да има и господари на крепостите…

Та, малко се отплеснах от темата, а дори не съм я започнал. Става дума за ролите, които играем. В ежедневието. Те са толкова много, че почти не ни остава време да бъдем Себе Си в промеждутъка. Всъщност, ние сме 100% заети с ролите, които играем. И това е цялата драма. Нека да разгледаме най-важните:

Ти си клиент

Винаги, навсякъде, по всяко време и независимо къде пазаруваш (онлайн или офлайн), когато купуваш нещо, ти се държиш като клиент. Тази роля ти дава правото да изискваш. Да вярваш в глупости от рода на „клиентът винаги е прав”. Всъщност, докато пазарува онлайн, клиентът винаги е седнал. Както и докато мери обувки. „Клиентът“ е роля, която играем, дори когато си купуваме хляб от кварталния магазин. Играем ролята на нетърпеливия. На изискващия. На онзи с многото опции. Любимата ни „мантра” е, че ще отидем при конкуренцията. Конкуренцията решава всички проблеми….

Служител

Самото име го подсказва – продал си си гъзеца и отиваш там, за да служиш… Всеки ден. На равни интервали от време. До смърт. Спокойно, като вдигнат още няколко пъти пенсионната възраст и това ще мине. Ролята на служител е, може би, най-жалката роля, която играем. Тя включва банални клишета от рода на: „шефът винаги е прав” или „ние се правим, че му/й работим, а той/тя се прави, че ни плаща”. Не искам да изпадам в подробности, обаче си представете да се държите естествено на работното си място, т.е да сте искрени с всички – да им казвате това, което мислите. Не става, нали? Ето затова точно е роля!

Ти си шеф

Ролята на шеф изисква подчинение, чувство за дискомфорт, субординация и притеснение от страна на други хора в твоето обкръжение. Особено на хора, които са поверили издръжката на децата си, ипотеката си, потребителските си заеми, двата си автомобилни лизинга и кредитните си карти на жизнеспособността на твоята фирма. Ролята винаги изисква да си неблагодарен и да очакваш повече, независимо какви са резултатите… За да не пада дисциплината. Изисква, също така, да си строг, но справедлив, т.е да използваш „пръчката” по-често от „моркова”. Иначе „подадеш ли си пръста, ще ти отхапят ръката от рамото”. Поредната роля.

Партньор

Но може и да си партньор на шефа. Човекът от „задкулисието”. Спонсорът. Личността, която не работи постоянно, но прибира процент от печалбата винаги и/или винаги вади пари, когато фирмата закъса. Все едно си ги произвежда в аналното отверстие. Мистичната фигура. Инвеститорът. Кредиторът. Съдружникът. Още една роля.

Сексуален партньор

Примерно: съпруг, съпруга, постояннно гадже, съвместен съжител и така нататък… Ролята изисква от теб да си привързан към един и същи човек постоянно, докато остарееш или умреш, без право на замяна. Поради невъзможността да се спазва, 99% от хората я играят супер зле тази роля, а над 50% очевидно ги хващат… Или поне така стои статистиката за разводите. Връзките в „сивия сектор” въобще не ги броим…

Кандидат-сексуален партньор

Тук играта е съвсем друга. Показваш най-добрите черти от характера си, най-възвишените ценности и идеали на твоята личност. Престараваш се дотолкова, че за малко сам(а) да си повярваш… Тъпото е, че липсва печеливш изход от тази роля, защото тя свършва или с ролята, описана по-горе (сексуален партньор), или с фрустрация, чувство за отхвърленост и незадоволеност, плюс желанието да си отмъстиш, които в еднаква степен нарушават спокойствието на иначе вечната ти и безсмъртна душа.

Ти си дете

Перфектната роля! Можеш да изискваш, да капризничиш и да се държиш крайно зле с останалите без никакви усложнения. Дори голяма част от престъпленията ще ти бъдат простени от държавата, защото си малолетен. Най-много вашите да те ошамарят. Но и тази роля винаги свършва зле, защото в един момент задължително се сменя с по-неприятната роля на възрастен и/или с кармичното отмъщение на родителя, чиято роля трябва да изиграеш в първо лице, единствено число…

Кмет

Рискувам малцина читатели да се припознаят в тази роля, но все пак… Ролята ти на местен градоначалник те превръща в орган. На местното самоуправление. Изисква се общината, градът или селото да са ти по-важни дори от собственото благополучие. Повечето жители на географското пространство, което обитаваш, са си извинили мързела с това да пускат веднъж на четири години бюлетина с твоето име. И да очакват всичко от теб! Ама, че кметската заплата била малка, че корупционният натиск бил голям. Народът го е формулирал правилно: „хванеш ли се на хорото, ще те пощипват (по гъзеца)” – в повечето случаи разни концесионери и печеливши от търгове за обществени поръчки, които в по-малките населени места просто няма как да НЕ са ти роднини или приятели. Ролята на кмета, обаче, изисква да си непукист, да говориш за европейските ценности, да откриваш велоалеи, които струват колкото магистрали и да изпълняваш всички длъжности от ролята на „служител” (виж по-горе), защото ролята на кмет задължително налага и да целуваш дупето на по-висшестоящ началник, например шеф на политическа партия.

Депутат

Най-мразената роля. Според мен ракът, разводът или поне една малка, лична катастрофа са ти неизбежни, заради омразата на 99% от хората, която привличаш, избереш ли да играеш тази роля. Хората не са прости и знаят, че ще се занимаваш с всичко друго, освен да ги „представляваш”. В крайна сметка, ти дори не си от техния град. Най-вероятно. Напъхан си в листите, а мандадът е кратък, за втори не се знае дали ще остане време, пък и целия мандат рядко го изкарват в тая криза. Така че, ден година храни! В България има няколко парламентариста, които заслужават уважение за добре изиграната си роля, но те се броят на пръстите на ветеран от войната, стиснал в ръцете си ръчна граната без предпазител и забравил да я хвърли навреме, а това с нищо не променя факта, че депутатството е поредната роля, в която може да се вживее човек, ако забрави истинската си Самоличност.

Ти си журналист

Отразяваш информацията безпристрастно. Поверяваш си източниците. Даваш гласност и на двете страни. Ролята изисква абсурдни, безпочвени правила от теб, без да се интересува от факта, че единственото, което прави съществуването на работодателя, за когото работиш, възможно, са парите, а парите нерядко идват от хора, които нямат безпристрастно отношение към нещата, които се отразяват в мас-медията му (посредством теб). Поредната кофти роля, защото резултира в три други възможни роли: а/ труп в моргата (при по-грубиянските общества), б/ трайно безработен журналист (у нас) или в/ „служител” (виж по-горе).

Юрист

В Алма-Матер са те подготвили за устоите на правото, държавността, законността и справедливостта. Завършил си с отличен, дори вярваш в тези нелепи шеги, защото са от древните, но ако играеше ролята на „историка” щеше да знаеш, че дори древните са ги спазвали само про-форма. Всъщност, учил(а) си достъчно история, като бъдещ юрист, натрапвали са ти ролята, която ще играеш, само твоя е грешката, че не си вникнал(а) в нещата докрай… И после се чувстваш разочарован(а) да видиш, че младежките ти идеали нямат нищо общо с работното ти място. Че хората са равни по закон, ама само на хартия, че „силата на правото” е само вид „мастурбация“ пред правото на силния и така нататък… Не е проблем, че си избрал тази роля. Проблем е, че се вживяваш в нея. Че забравяш за ролевия характер на живота, който именно чрез контрастите ни учи да ставаме по-мъдри…

Човек на изкуството

Ролята изисква да имаш една мантра: „Държавата не отделя достатъчно пари за култура” и да нямаш други мантри, освен нея! Играещият тази роля е в постоянна фрустрация / зависимост / самозаблуда относно своята важност за обществото и относно размера на своя принос към общественото благо, който винаги е неизмерим в количествено отношение и, съответно, винаги недоооценен. Роля като роля.

Еколог

Тази роля крие двойна доза предизвикателства, защото хем трябва да се бориш за екологичното равновесие на планетата и за намаляване на вредните емисии в атмосферата, хем трябва да летиш със самолет до международни конференции на тема „Екология“ и после да ползваш кола / автобус, за да стигнеш от летището до хотела, където ще се проведе значимото за чистия въздух събитие. Като цяло, ролята ти е да виеш с пълно гърло пред офиса на голяма, богата, замърсяваща корпорация, докато не ти хвърли в устата пачка, с която да я затвори. После ролята изисква да преглътнеш и да се преместиш пред офиса на друга корпорация… Според мен всички еколози, които имат личен автомобил, ползват самолет повече от веднъж в живота си (примерно, за живото-спасяващи операции) или притежават акции в нефтодобивни компании заслужават двеста пръчки на голо. Виновни, естествено, не са те. Виновна е ролята, която те доброволно са избрали да играят….

Артист

Единствената роля, която съдържа някакво честно отношение към личната воля и към спазването на обществения морал. Подобно на проститутктите, артистите никога не лъжат, но и, същевременно, винаги играят. Просто ролята им го изисква.

Писател

Поставям тази роля в отделна графа, защото, за разлика от хората на изкуството и от артистите, писателите имат доста по-скучна, по-самотна и по-прагматична роля. Тяхната карма или по-точо кармата на човек, забравил своя Произход и избрал да играе ролята на „писател” се състои в това винаги да поставя точните диагнози (на обществото), но никога да не знае подходящото лечение….

Ето затова няма да получите решения, сипани с лопатата на готово.

Целта ми беше да се замислите върху ролите, които играем. Както виждате, време да бъдем Себе Си почти не ни остава. Екхард Толе обединява всички възможни роли в четири основни категории: злодей, жертва, любим и герой. Или си злодей, или си жертва, или си любим, или си герой. Вижте снимката по-горе и си изберете. Огледайте се, ще видите, че ВСИЧКИ ваши познати, близки, роднини и приятели играят една от четирите основни роли: злодей, жертва, любим или герой. Изберете си коя роля ще играете и не очаквайте положителни резултати, защото всички роли са несръчен опит на фалшивата ви идентичност да затвърди своето съществуване. Да предположим, че сега сте на 30 години. Бяхте ли по-различен (по-различна) на 15? А на 10? Кое ви кара да мислите, че това непрекъснато променящото се същество, всъщност, е някава устойчива личност, която има нещо общо с Вас? Ролите, естествено! Дори в кварталния хранителен магазин не можем да си купим хляб, без да изиграем ролята на „клиент”. Изберете си коя роля ще играете и не очаквайте положителни резултати, защото всички роли са несръчен опит на фалшивата ви идентичност да затвърди своето съществуване.

Тихомир Димитров 

януари 13, 2011

Дребни писателски трикове

Убеждаващата реч е нещо, с което писателите закусват, обядват и вечерят, но то е също толкова нужно / ценно / приложимо в битието на журналисти, блогъри, копирайтъри, лектори, ментори, мотиватори, публични говорители, учители, лечители, преподаватели, ръководители, търговци и политици.

Та кой не „продава“ нещо днес? Било продукт, услуга или идея? Колкото по-убедително ги представяш, толкова по-успешно ги реализираш. Понякога от един имейл може да зависи съдбата на цяла индустрия. Какво казваш е важно, но как го казваш е дори още по-важно!

Реших да споделя мъничка част от скромния ми опит като журналист, писател, блогър и копирайтър. Статията със сигурност ще бъде полезна за онези от вас, които са избрали Словото като съюзник в един все по-интерактивен свят, базиран върху информацията.

Пък, ако ви хареса, ще напиша продължение.

Приветствам допълнителни идеи.

И така, ето ви моите дребни „писателски” трикове за възможно най-убедително изразяване (и защитване на аргументи) в интерактивна среда:

Бъди уверен. Кучетата надушват страха. Те нападат само хора, които са по-неуверени от тях.

Придавай допълнителна стойност. Нека читателите / слушателите научат нещо ново, полезно и приложимо от това, което ще им кажеш. Така се изграждаш като авторитет и се отличаваш от останалите празнодумци.

Не казвай всичко. Запази си нещо, за предпочитане най-силните аргументи, за полемиката след това. Ако си успял да предадеш съдържанието качествено и убедително, то ще стигне до много хора и ще предизвика бурен дебат с различни противоречащи си мнения, част от които – насочени срещу теб. Добре е да си подготвен предварително за „битката” и най-силните „козове“ все още да са ти под ръка.

Пиши на популярни теми. Ако искаш да те четат. Може хранителният режим на червеношийката или тънкостите в дърворезбата да те вълнуват повече от всичко друго на света, но 99% от читатлите ти ги интересува интернет порното, връзките между двата пола, начините за изкарване на пари, забавленията, приключенията, клюките и възможностите за по-добър живот. Ето кои са най-популярните теми в моя блог. Това може да са най-четените и най-коментираните заглавия, но заемат последните места в личната ми класация. А тук сме се събрали сравнително интелигентна аудитория. Представи си какво става, ако пишеш за по-широк кръг от хора.

Пиши на конфликтни теми. Нищо не привлича читателския и слушателския интерес повече от личната или обществена драма. Колкото и престъпно да звучи това,  солидността на фактите си остава. Поне на това ниво от осъзнанването, до което е стигнала нашата човешка „цивилизация”. С други думи, пиши по „наболели” теми. Ето някои области, в които със сигурност ще пожънеш успех: браковете и развода, проблемите в семейството, конфликтите в държавата, религиозните убеждения, секса, данъците, медиите, бедствията, авариите, катастрофите, злополуките, скандалите, известните личности и т.н. Това са теми, които вълнуват всички. Ако не ти стигат, отвори някой жълт вестник за допълнителна информация. Или прегледай вечерните новини. Естествено, ти се изразяваш по-добре от жълтата преса и мисията ти е да направиш света по-добро място за живеене с таланта, който ти е даден свише. Няма нужда да се подиграваш с нещастието на хората  или да трупаш „рейтинг“ на чужд гръб. Просто използвай масовия интерес към драмите, за да привлечеш вниманието на публиката и да й кажеш нещо наистина важно.

Обяснявай сложните неща просто. Времето на витиеватите фрази мина. Никой няма да се впечатли от „умението” ти  да пишеш дълги, тежки изречения, в които прикирваш очевАдна некадърност зад сложен терминологичен апарат. Това в особено голяма стешен важи за университетските преподаватели.

Не засягай теми, в които си бос. В океана плуват много риби, малки и големи, а голямата риба винаги изяжда по-малката. Талант и дар слово не са достатъчни, за да бъдеш убедителен. Трябва ти и малко експертиза. За предпочитане е да избираш теми, в които ти си кит, а останалите са дребен планктон. Така ще имаш много, но слаби опоненти.

Пиши с афект. Мъдрият, спокоен и уравновесен текст е чудесно нещо, но той има един съществен недостатък – никой няма да го прочете до край. Не и ако не настъпиш читателя си по мазола. Използвай силни думи и крещящи примери. Пипай по „болните места”, дори с риск да засегнеш част от аудиторията. Така със сигурност ще привлечеш вниманието й. После можеш да го използваш, за да изложиш аргументите си спокойно и да постигнеш някаква цел. Тази цел може да е смислена и значима, може да допринася за общото благо. От теб зависи. Но няма да постигнеш нищо, ако си говориш сам.

Използвай опита на опонента си, а не твоя собствен, като аргумент. Никой не е запознат с личната ти история и никой няма да те разбере, докато се базираш на нея. Ако спориш с адвокат, добре е да знаеш какво точно правят адвокатите, с какви хора се срещат в ежедневието, какви проблеми решават. Какви са добрите и лошите практики в тяхната професия? А успешните примери? Кои са големите провали? Винаги е хубаво да „обуеш обувките” на хората, за които пишеш.  Това може да не са отделни личности, а цели професии, социални класи, общности или групи по инетреси. Малко предварителен рисърч винаги помага.

Ако защитаваш една теза, бъди абсолютно подготвен да защитиш и напълно противоположната. Така ще изпревариш опонента и ще използваш собствените му аргументи срещу него самия.

Използвай популярни аргументи. Сложните истини се доказват трудно. По-лесно е да използваш аргументи (дори да са заблуди), в които вярват всички. Например: Айнщайн е гений, Шекспир е велик автор, а Нострадамус е пророк. Точка по въпроса. В действителност, Айнщайн са искали да го изключват от основното училище, защото е бил прекалено бавен и е мислел прекалено дълго, преди да даде отговор на даден въпрос. После си признали, че всъщност човекът е задълбочен. Той самият казва за себе си, че публичният му имидж няма нищо общо с него самия, нито с възможностите му на учен и математик. Сам нарича себе си „любопитен човек” и не е далеч времето, когато ще го признаят по-скоро за духовен учител на човечеството, отколкото за гениален физик.  Но това не го прави по-малко велик. Шекспир е срещал големи трудности да убеди издателите, че изобщо има хляб в пиесите. Драматургията по него време е била едно, все още непознато, изкуство. Името му остава в историята, защото го е създал, а не защото умее да пише добре. Всъщност, познавам 300 поети, писатели и драматурзи, които боравят с перото по-добре от Шекспир. Някои от тях все още са живи, но Шекспир ги е изпреварил, защото се е родил преди тях. И не е спестил на човечеството някои дълбоки житейски тайни – чисти интуитивни прозрения, които му осигуряват място в историята, редом с личности като Исус, Буда и Лао Дзъ. Смея да твърдя, че „факсовете” на Шекспир са по-силни дори от „факсовете” на Нострадамус, когото така и не успяхме да дешифрираме. Едгар Кейси  е много по-успешен пророк, макар приживе да е бил известен предимно с уменията си в медицината.

Опирай се на авторитети. Виж по-горе.

Писаното слово е по-убедително от устното. Няма как да вървиш срещу сложната система на сетивните възприятия в човешката природа. Просто, когато цитираш, цитирай повече писмени източници и по-малко устни. Далеч повече хора ще ти повярват, ако им покажеш, че някой някъде е написал нещо, отколкото, ако им преразкажеш, че някой някъде е казал нещо. По твоя въпрос.

Използвай къси изречения. Ако се чудиш дали да използваш една дума или не, по-добре я зарежи.

Диалозите носят сюжета. Това в особено голяма степен важи за писането на разкази и романи. Няма диалог – няма действие. Мога само с един поглед да разбера дали в една книга се случва нещо – трябва просто да разлистя страниците, за да видя колко често има диалози в тях. Разбира се, описанията също са ценни, но главно диалозите носят сюжета в повествованието.

Хипнотизирай читателите и слушателите. Има елементарни трикове за оказване на хипнотично въздействие чрез писан или устен текст. Един от тях е да повтаряш три пъти едно и също, с различни думи, в различен контекст. Така влизаш в пряк контакт с подсъзнанието и задействаш неговите автоматични механизми за складиране на информацията в паметта. След време се оказва, че чутото или прочетеното изниква като собствено убеждение у хората, на които си предал съобщението по този начин. Ето и друг интересен факт: мерената реч има по-голямо въздействие върху психиката от немерената, още по-добре, ако е римувана. Поради тази причина четири стиха могат да бъдат по-въздействащи, по-запомнящи се и да носят повече послания, отколкото 400 страници с описание на природни картини. Колкото и да си брилянтен в описанията.

Не подценявай интелекта на аудиторията. Тълпата може да е по-глупава от най-глупавия си член, но когато се разпръсне, тя престава да бъде тълпа и единственото, което има значение, е дали си успял да предадеш съобщението на индивида по достатъчно убедителен начин.  Има по-голяма вероятност да постигнеш това, когато провокираш интелигентността му, а не когато ако я подценяваш.

Не влизай в открито противоречие. Възразявай с: „да, но…”, „съгласен съм, обаче…”, „разбира се, но има още нещо…”, „бих искал да добавя само…” и т.н. Схващаш смисъла.

Атакувай конкретни аргументи, а не личността стояща зад тях. Няма начин да спечелиш един спор, ако нападнеш или обидиш човека, с когото спориш. Можеш да оборваш неговите аргументи единствено с уважение към правото му на различна позиция. Иначе спорът се превръща в борба на егото и единственият изход от таква ситуация е да се изпотиш, подобно един велик и мъдър, но древен философ, който винаги се потял, когато спорел с глупаци. Всъщност, глупакът си ти. Ако има нещо, което те дразни у другите, със сигурност ще го откриеш у себе си. Нека цитирам един авторитет (Jesus): “Защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш?”

Не приемай нищо лично. Какво представляват споровете, в крайна сметка? Една ситуация, в която разни хора изказват мненията си, а те се оказват различни. Всеки се отъждествява с мнението си и така, да защитаваш мнение излиза все едно, че защитаваш себе си. Самозащитата винаги поражда агресия – желание за бягство или борба. Или може би мислиш, че защитаваш нещо значимо? Истината, например. Истината не се нуждае от защита. Единствено егото ти се нуждае от укрепване на фалшивата си идентичност. Разбира се, възможно е опонентът да бъде тотално заблуден в своите твърдения или пък да спориш с откровен лъжец. Тогава не ти, а фактите стоят срещу него. Винаги можеш да изтъкнеш фактите, без да вкарваш его в тях. Например, ако супата ти е студена и трябва да се притопли, достатъчно е да съобщиш този факт на келнера и учтиво да го помолиш да ти я притопли (като се надяваш, че няма да плюе в нея). Тук не участва никакво его. Но, „Как може да ми донесете студена супа (точно на мен?!)?” – това вече е его. И гаранция за конфликт. Или поне за човешки секрет в топлата супа. Ако опонентът отрича солидни факти – например, че светкавицата идва преди гръмотевицата, достатъчно е да погледате заедно бурята, вместо да се хващате за гърлата, защото единият е крив, а другият е прав. Тези и още много други примери за неадекватните прояви на егото може да откриете в прекрасната книга на Екхард Толе: „Нова земя”.

Давай живи примери от живия живот. Използвай за герои лица, в които повечето хора ще познаят себе си: излъганата жена; мъжът, на когото са изневерили; малтретираното в училище дете; онеправданият работник; ощетеният от кризата предприемач и т.н. Колкото по-лесно публиката припознава себе си в примерите, които използваш, толкова по-убедителни ще бъдат посланията ти.

Говори по същество. Увъртането е бягство, което издава слабост.

Ползвай интуицията повече от паметта. Добрите идеи обикновено са спонтанни.

Постарай се да изведеш някаква поука. Ако може така, че тезата ти да има двуяк смисъл, тоест, откъдето и да я погледнеш, винаги да е вярна. И лесно доказуема.

Ако следите блога ми ще видите, че редовно нарушавам тези правила. Точно това е причината да съм толкова добре запознат с тях и с ефектите от тяхното (не)спазване.

Отворен съм за всякакви допълнения към този текст.

Желая ви успех!

Тихомир Димитров