Писателският блог на Тишо

май 24, 2017

Езикът е преди всичко средство за общуване

Изт: podigoto.bg

Дайте да не бъркаме „език“ с „писменост“ и „култура“. Прието е, особено на 24-ти май, да ги нареждаме автоматично едно до друго, със знак за равенство, без да се замислим, а всяко едно нещо, което правим, без да се замислим, е точно такова – необмислено. Като навик, като тик. Като неосъзнат рефлекс.

„Език“, „писменост“ и „култура“ са три съвсем различни неща. Естествено, имат много общо. Така, както айсберът, морето и облаците са изградени все от вода, макар никак да не си приличат, така езикът, писмеността и културата са изградени все от естествената потребност на хората да общуват помежду си. Тук ще говорим за езика, тъй като той в най-голяма степен отразява тази потребност. Езикът е като океана. Той е стихията на водата. Основният елемент. Писмеността е преходна негова форма, като айсбергът и ледниците, а културата, хм, ами тя е за хората, които обичат да се реят из облаците, хех. Само се закачам! А сега сериозно:

Езикът е средство за общуване.

В генезиса си той е фонетичен – както еволюционно, така и биологически, защото пергаментът, хартията и клавиатурата са модерни изгъзици, съвсем нови в съпоставка с милионите години, през които хората са раждали неспособни да ги използват деца, каквито раждат и сега, а през повечето време дори родителите им не са ги познавали. Но хилядолетие след хилядолетие, след хилядолетие, хората са общували помежду си. Учили са и децата си на същото. Налаго им се е, за да оцеляват. Така се формира езикът.

Дори днес първо научаваш майчиния си език (да го говориш) и чак в първи клас прописваш, нали така? Това, че междувременно използваш лаптоп, таблет и смартфон за игрички и за гледане на филмчета съвсем не те прави граморен. Ограмотяваш се чак, когато пропишеш и се научиш да четеш, т.е когато овладееш писмеността.

Писмеността е преходната форма, често меняща се в рамките на един и същ език и култура. При всички общества е така. Минат не минат няколко столетия (или десетилетия) и хоп – писмеността се променя, но необходимостта от общуване (езикът) и средата, в която се случва това общуване (кулурата) остават непроменени.

Добре, де, почти непроменени. Езиците и културите също еволюират. Обаче си остават китайски, японски, български и т.н., тоест запазват своята идентичност. Но азбуките в писмеността им могат да се променят до неузнаваемост. Латиницата, старогръцкото писмо, глаголицата и кирилицата са различни системи от знаци, които българите са използвали през столетията, а изглеждат толкова различни! Да, средновековният български би затруднил повечето ни съвременници, но в основата си езикът остава сходен, близък, познат – неговите фонеми, логика, структура, те са си български. Затова по-лесно можеш да разчетеш средновековен български ръкопис, дори да е написан с латински букви, отколкото средновековен немски или корейски ръкопис. Тях и на кирилица да ти ги напишат, пак няма да ги разбереш… Защото не знаеш езика.

В наши дни се появи нова „писменост“ – шльокавицата – обособена от дребнавите потребности на деня – било то ограничението в символите за ес-ем-ес на кирилица, било липсата на кирилизация на устройството или чист пропуск в образованието / интелекта на използващия го индивид. Появила се е, защото е най-лесната възможност. Или единствената достъпна в момента. През Средновековието, като си нямаш собствена писменост, ползваш латинската и гръцката, нали така? Ползваш това, което има. Неволята учи. После си измисляш удобна за твоя език писменост и готово! Тези неща за преходни. Шльокавицата също е преходна. Ще излезе от употреба в момента, в който спре да бъде удобна. В момента, в който стане по-лесно да пишеш на кирилица, шльокавицата сама ще отпадне от ежедневието и от бита на българина, подобно на завързаната с конец опашка на малкото доберманче. Но дали тя (шльокавицата) застрашава българския език и култура? По-скоро не. Вързаната с конец опашка не застрашава живота на малкото доберманче. Просто един ден я намерихме под канапето в хола…

Виждате как, носейки от девет кладенеца вода, се приближаваме до скандала с издадения на шльокавица роман Pod Igoto на Ivan Vazov.

Зад провокацията стоят следните „обвиняеми“: писателят Константин Трендафилов, издателството „Жанет 45“ и рекламната агенция „Saatchi&Saatchi“. Всички те, заедно и поотделно, са „съучастници“ в „престъплението“. Като писател и копирайтър, тоест като колега на главния „подбудител“ гусин Трендафилов, аз намирам идеята им за гениална!

Да, но само в маркетингов план.

Търсили са публичност и си я получиха – мишън къмплийтид. Сега всички говорят за тях. Друг е въпросът дали да те псуват по форуми и по социалки е публичността, от която едно издателство и един писател се нуждаят… Но, сигурен съм, те са го очаквали. Като рекламен трик е блестящо изпълнение!

Съвсем пресилена е претенцията, обаче, че шльокавицата е най-голямата опасност, надвиснала над българския език и култура.

Ниските доходи са най-голямата опасност. Те карат младите да търсят препитанието си в други страни, с други езици и култури, а младите са единствените, които могат да раждат деца. И децата им, поколение след поколение, ще забравят българския език и култура. Ще ги заместят с новите – в средата, в която растат, защото това е най-лесното, най-логичното, най-очакваното, най-достъпното и най-обяснимото. Защото такава е потребността. Неволята учи: на англисйки, на немски, на испански и, в близките години очаквам дори, на китайски. Фактът, че 500 години сме съхранили езика и културата си под турско съвсем не е успокоение. Защото тогава неволята е действала точно в обратната посока – да се сплотиш с твоите, да се затвориш в общността, да се капсулираш и да предадеш завета на следващите поколения. За да оцелееш. Такъв е бил битовизмът на злободневието тогава.

Днес битовизмът на злободневието тласка българите към летищата, гарите и автогарите с еднопосочен билет в джоба. Да отидеш при чуждите вече не е престъпление, а препитание. Вече не е национално предателство, а перо в националната икономика. Вече не е родоотстъпничество, а попечителство. Всяка година милионите българи в чужбина внасят в икономиката почти толкова, колкото милионите чуждестранни туристи, които идват да се напиват у нас. Защото алкохолът е евтин. Защото жените са евтини. Защото стана евтино да си българин… Ужасно, но fuck!

Историята ще съди онези, които направиха така, че грамотният и трудолюбив, оцеляващ при всякакви условия български народ, бе принуден с десетилетия да гони коричката хляб по земното кълбо – от Мюнхен до Калифорния и от Лондон до Пекин. Проблемът е, че историята се пише от победителите, а за да бъдеш победител ти трябват гордост и дързост, но най-вече: високо самочувствие. Съмнявам се, че публикуването на основния ни класик на 6lyokavitsa вдъхновява едно от тези три качества. Да, ще поизпразним складовете от залежалите книжки и ще ги подарим на библиотеките, в които почти вече никой не ходи, а по витрините на луксозните книжарници из централните улици на големите градове ще сложим Pod Igoto. На видно място. Точно до последното издание на 50 нюанса още по-сиво и до другото легално софт порно. Ще дразним хората по този начин и ще ги караме да си плащат, за да „махнат“ Pod Igoto от там. Така всички ще разберат колко сме готини, как „спасяваме“ българския език и култура с оригиналния си криейтив.

Извинявай, дядо Вазов! От името на всички, на които завеща свещения си занаят, любовта към словото и към свободата, от името на всички твои недостойни пра-правнуци извинявай! Ние възприехме словото и свободата за даденост, тъй като не допринесохме с нищо за тях…

Тихомир Димитров 

май 2, 2012

Как се пише?

Интернет променя езиците по-бързо от всички фактори, които са ги променяли някога, събрани заедно и умножени по сто.

Онлайн общуването нанася невероятни щети върху изразяването в писмен вид. Ето само някои от тях:

Напълно непознати хора да ти говорят на „ТИ”– все едно са ти баджанаци.  Такава тенденция най-напред се наложи в рекламата, но после премина и в други форми на комункация. „Вземи!” „Изяж!” „Изпий! „Грабни!”. Рекламистите са просветлени хора. Те знаят, че всички са ЕДНО, така че няма смисъл вече да си говорят на „вие”. Но аз не мога да им се сърдя, тъй като и аз използвам същия паразитен начин на изразяване, пък и аз също съм бил рекламист…

Пълна злоупотреба с члена. С пълния член! Но не като онази злоупотреба пред компютъра вечер, когато вашите са си легнали, а дори още по-честа и дори още по-зле. Щом е мъжко и щом го смятаме за важно, да му турим един пълен член! Например, ти си финансист с две висши образования, работиш в банка и най-важният термин от ежедневието ти, понеже си кредитен инспектор, е думичката „бизнес план”. Намираш я за авторитетна и трябва да си тежиш на мястото, затова в официалната кореспонденция до клиентите пишеш: „Прегледахме внимателно бизнес планЪТ и решихме…” Пълен член се слага само след съществителни, които са подлог в изречението и отговарят на въпроса „Кой?”. Кой прегледа? Ние. Какво прегледахме? Бизнес планА.

заебаването на всякаква граматика и писането дори на хора градове и държави с малка буква както и пълната липса на запетаи тирета и всякакви други препинателни знаци  също е една модрена тенеднция в изразяването на писмен български език. дори точката в края на изречението невинаги е задължителна понеже лесно може да се заменени с емотикон 🙂 такъв начин на изразяване имат най-вече модерните динамични градски хора които искат да ти покажат че са над тези неща и дори са над теб понеже ти все още се съобразяваш с някакви остарели граматически правила. пък и е удобно. така лесно можеш да прикриеш принципната си неграмотност и едновременно с това да минаваш за модерен.

Използването на максимален брой чуждици е нещо, който върви ръка за ръка с горния навик. Ще ти букна един апойнтмънт през уикенда, ела  да обсъдим Шумпетеровата концепция за иновацията на корпорациите. Да ти букна…майката. Използването на англицизми от близо десет години вече не е модерно, нито те прави да изглеждаш по-начетен. Отделно, не всички българи разбират английски, дори не са длъжни да го знаят. Това е все едно да използваш страницата си във Фейсбук, за да популяризираш нещо. Така вбесяваш хората, вече са се отказали от фейса или никога няма да имат фейс, защото познават хората, които вече са се отказали от фейса. По този начин значително намаляваш аудиторията си.  „Всички са във фейсбук” е максима, която беше вярна през 2008-ма, но ще бъде все по-малко вярна в годините след 2012-та. Ако изобщо има такива, де.  🙂

6lyokavitsata ne se nujdae ot komentar. Tq govori sama za sebe si. Typo e, grozno i ne se 4ete, osven tova izdava palna lipsa na obrazovanie sled osmi klas. Ako si na pove4e ot 16 i vse o6te pi6e6 na 6lyokavitsa jalko.

Слагането на запетая пред „че”. Дори неграмотните знаят, че винаги пред „че” се слага запетая. И слагат. Дори в изрази като „само че”, „така че”, и „въпреки че”. Това не просто стои грозно, но и е абсолютно неправилно.

Както виждате, такива „нововъведения” ще унищожат напълно родната реч, омайна сладка и скоро единствено учителките по български език ще могат да пишат правилно.

Но все още има Дон-Кихотовци, които се борят с вятърните мелници. Един от тези храбри рицари на словото е Павлина Върбанова, чиито блог  редовно ползвам за консултация, тъй като не мога да си позволя да наема редактор и коректор на щат, които да „бършат” след мен. А имам въпиюща нужда, тъй като произвеждам тонове текст и допукам купища грешки. Българската граматика е една от най-сложните, които познавам (познавам още 4). Но не си мислете, че писателите се справят добре с нея. Дори напротив. Ако последното беше вярно, професиите „редактор” и „коректор” нямаше да съществуват.

Павлина създаде един прекрасен сайт, озаглавен „Как се пише?”  и го пусна миналата седмица. Преди това беше помолила бая народ (включително и мен) да се изкажем авторитетно по недостатъците на сайта. Ние го направихме и това, което виждате, е резултат от колективен труд, но най-вече принос има нейният добър програмист и отличен дизайнер. Естествено.

Този сайт е островче сред морето от невежество, което ни залива. Сигурен съм, че ще бъде полезен за…….ами, за всички! Защото почти не познавам вече хора, които могат да пишат правилно на родния си език. Ама ги сърби да творят, че пушек се вдига!

Честита ни придобивка и дано да си я ползваме с кеф!

Тихомир Димитров

април 29, 2010

Вибрацията на думите

Българите сме емоционален народ. Обичаме силните чувства. Изразяваме ги шумно. Това най-вече личи по думите, които използваме:

„Страхотно беше!”

„Адски много се изкефих!”

„Жесток купон!”

„Ужасно хубаво е тук!”

„Страшен си!”

Независимо от положителната емоция, която влагаме в тях, вибрацията на думите страх, ужас, ад и жестокост няма как да  бъде положителна.

Думите вибрират. Влизат в резонанс с нашите мисли и действия, отпечатват се върху „интонацията” на ежедневието ни. Навикът да използваме думи с негативен заряд може да промени посоката на целия ни живот, без дори да го осъзнаваме.

Макар да се занимавам професионално с думи, аз също дълго време игнорирах факта, че от устата ми излиза вибрацията за „ад”, „жестокост”, „ужас” и „страх”.

Специални благодарности на Елена, която ме светна да спра.

Оттогава много внимателнио подбирам изразните средства и започнах да забелязвам негативния словесен водопад, който ме залива от всички страни: от реклами, разговори, филмови диалози, текстове на български автори в книги, вестници и списания, отвсякъде. Добре прикрити зад маската на позитивизма, изразите с отрицателен заряд имат силата да променят полюса на живота ни от + към – . Достатъчно е само веднъж да гледате новините или да се качите в претъпкан автобус около шест вечерта, за да видите, че никак не сме щастливи…

Вибрацията на думите е с подсъзнателно значение. От „адски хубаво” подсъзнанието разбира само „адски”. И ти дава ад. Съществуват научни доказателства за това. Съществуват мантри. Но тук няма да ви занимавам с тях. Който иска да вярва, който не – пожелавам му „страхотни преживявания!”

Все пак ще завърша с малък експеримент, за да бъда по-убедителен.

Напишете на един лист думата „радост”, а на друг – „тъга”. Напишете ги поне десет пъти. За предпочитане двадесет пъти, но най-успешен ще бъде експериментът, ако напишете „радост” и „тъга” по сто пъти на отделен лист.

Обърнете внимание на процесите, които се случват в тялото ви, докато пишете:

ТЪГА

Свива ли ви се стомахът? Натежава ли ви главата? Изникват ли тъжни спомени от миналото: загуба на близък човек, погребение, раздяла, разочарование, неуспехи? Изплуват ли такива страхове във въображението ви? Притеснявате ли се за бъдещето? Обзема ли ви лека паника? Ако отговорът на всички тези въпроси е „НЕ”, тогава изчакате  действието на наркотиците и/или алкохола да премине и  опитайте отново на трезва глава.

РАДОСТ

Сто пъти. Сещате ли се за вашите деца, докато пишете? Иникват ли образи на най-добрите ви приятели? А спомени от детството? От летните ваканции? От почивките на море? От игрите пред блока? Сещате ли се за първата голяма любов? За първата целувка? Появяват ли се в главата ви мисли за страстен секс, за успехи в кариерата, приключения зад граница, вълнуващи преживявания? Ей така, ни в клин, ни в ръкав? Обзема ли ви лека еуфория? Повдига ли ви се настроението? Става ли ви по-леко на душата?  Ако отговорът на всички тези въпроси е „НЕ”, значи се нуждаете от среща с психиатър.

Шегувам се.

Но, при всички случаи, затвърждавайки вибрацията на думите с писане, съсредоточавайки мисълта си върху тях, вие ще усетите и съответните физиологични промени. В по-малка или по-голяма степен, зависеща от вашата чувствителност, тялото ще реагира, мозъкът ще подхвърля отговарящи на емоцията спомени, въображението ще генерира адекватни на емоцията образи.

Експериментът, обаче, не свършва до тук. Това беше само първата му част.

Сега вземете листите и прочетете това, което сте написали. На висок глас. Можете ли да извикате сто пъти ТЪГА? Ама така, че да звучи радостно в собствените ви уши? Да предизвиква възторг! Защо не се получава? Запишете се на видео, докато го правите. След това прегледайте записа. Обърнете внимание на езика на тялото, на жестовете, на интонацията. Изглеждате ли щастливи? Полезно и приятно е човек да се види отстрани. Поучително. Ще се позабавалявате с опита да звучите еуфорично и възторжено, докато крещите ТЪГА-ТЪГА-ТЪГА. Сто пъти

А сега произнесете РАДОСТ. Само веднъж. Но така, че да ви стане тъжно. Дори най-убедителните артисти ще изглеждат фалшиво, опитвайки се да налучкат правилната интонация за думичката „радост”, която да изразява тъга. Защото „радост“ носи много силна положителна вибрация.

Можете да завършите експеримента приятно. Прочетете сто пъти „радост” на висок глас. Наслаждавайте се на промените, които ще настъпят веднага след това. Наблюдавайте събитията през целия ден. Накефихте ли се?

Тогава следващият път, когато чуете или видите някой „адски” много да се кефи на нещо, моля ви, дайте му да прочете тази статия!

Тихомир Димитров