Тече. Всичко тече…

Изт: fraudhappens.wordpress.com

Ако непрекъснато правиш едно и също не можеш да очакваш, че ще ти се случи нещо различно…

Всичко тече. Идва и си заминава. Светът се променя. Буквално. Всеки ден. И едновременно с това си остава същият. Един чудесен парадокс, върху който ми се иска да поразсъждавамe. Той има много общо със случващото се в момента у нас и с това, което можем да очакваме от бъдещето.

Да се върнем назад във времето и да разгледаме няколко банални примера:

След Революцията през 1789 година Франция вече не беше същата. Родиха се човешките права. Заговори се за „свобода, равенство и братство“. Монархията беше свалена. Но, едновременно с това, Франция си остана същата. Разчекванията бяха заменени от гилотина, а елитът, макар и нов, продължи да убива несъгласните, докато сам не се превърна в жертва на собствената си кръвожадност. Революцията изяде своите деца. Абсолютният монарх стана от престола, за да може, още преди да е изстинал, на него да седне Робеспиер, а след това и Наполеон. Политически екзекуции, разврват, жестокост, безсмислени войни и пилеене на държавни пари, простолюдие тънещо в нищета – такива бяха обвиненията, заради които монархията загуби своята глава, в буквалния смисъл на думата, но нейните наследници донесоха на Франция още повече от същото…

След Революцията през 1917 година Русия вече не беше същата. Роди се „диктатурата на пролетариата“. Крепостниците станаха „другари“, а собствеността – обща. Монархията беше свалена. Русия се промени. Електрификацията замени газените лампи, каруцата беше заменена от парен локомотив, а плугът – от трактор и комбайн. Започна индустриализацията. Но, едновременно с това, Русия си остана същата – огромна страна, управлявана от тирани. Абсолютният владетел стана от престола, за да може, още преди да е изстинал, на него да седне Ленин, а после и Сталин. Репресиите на царизма бяха заменени от ГУЛАГ, а царските шпиони – от тайната милиция и доносниците на режима.

Няма нужда да ви обяснявам, че същото се случи и в Китай, след падането на хилядолетната империя. Забраненият град си остана забранен…Няма нужда да ви обяснявам, че същото се случва непрекъснато, навсякъде, в продължение на векове, през цялата история на цивилизацията.

Демокрацията е изключение, парадокс, временно явление в човешката история, пише Любен Дилов-син в новия брой на L’Europeo („Дикаторите“), който силно ви препоръчвам. Светът се управлява от тирани. И всеки подтик към свобода е последван от още по-крайна форма на не-свобода. Печелят най-гръмогласните – онези, които викат най-силно в смутните времена. А гласът им се чува, защото те казват на масата онова, което тя иска да чуе. Печелят манипулаторите с най-симпатичните идеи. И после всичко се променя. Безвъзвратно. За да остане същото, каквото беше преди. И каквото винаги е било…

Разбирате ли, човечеството изпробва всички икономически системи, които успя да измисли и тества всички политически режими, които някога са му минавали през главата. Приложи ги на практика. Беше водено от най-добри намерения. Всеки път. И всеки път получаваше едно и също, като резултат – революцията изяждаше своите деца. Демократите се превръщаха в тирани. Терорът отстъпваше място на нов терор, бедността – на оскотяването и нищетата, а неравенството – на нов вид „равенство“.

Това, което се променяше през историята бяха само имената. Наименованията. Термините. След като за малко премахна своя монарх, Англия се сдоби с „лорд-протектор“. Франция замени краля-слънце с император, а Китай смени императора с председател. Селяните в цял свят си останаха заринати до ушите в кал бедняци, които плащат цялата сметка, но получават най-малък дял от преразпределението, а елитът продължи да тъне в разврат и да убива несъгласните. Египет и през 20-ви век се управляваше от фараони, а Иран смени шаха с аятолаха…Но какво значение имат имената? Какво значение има дали политическата диктатура ще бъде заменена от военна, икономическа, религиозна, класова, социалистическа? Освен терминологично?

Религията, държавата, етносът, расата, историческото минало и културното наследство, спецификата на районите, където се случва „промяната“ – всичко това няма никакво значение. Нямат значение епохата и техническите средства, с които си служат народите. Няма значение дали са организирани в родови общини, в племена или в мултинационални империи. Няма значение божеството, на което се кланят. Няма значение напредъкът в науката и в медицината, изяществото в изкуствата също няма никакво значение. Без значение е дали ще прережеш гърлото на инакомислещия с нож или ще му пуснеш атомна бомба…

Говоря за системна грешка, присъща на човечеството, която винаги е била, е и ще си остане симптоматичен проблем. Това, което историята непрекъснато повтаря и преповтаря, са резултатите от симптома. А на мен ми се иска да погледнем малко по-надълбоко и да се съсредоточим върху причините за болестта.

Ако непрекъснато правиш едно и също не можеш да очакваш, че ще ти се случи нещо различно…

Кое е нещото, което никога не се променя, докато всичко останало търпи промяна?

Какво е нещото, което непрекъснато правим, докато очакваме да ни се случи нещо различно?

Нещото, което никога не се променя, докато всичко останало търпи промяна, е човешкото съзнание. Нещото което, което непрекъснато правим, докато очакваме да ни се случи нещо различно, е поверяването на щастието в ръцете на някой друг. Или на нещо друго…Бягството от собствената ни отговорност за него. Но да се върнем към съзнанието:

Човешкото съзнание, поне през последните осем хиляди години, е егоистично. Това значи, че светът винаги е разделен на „свои“, които са готини и на „чужди“, които трябва да бъдат унищожени, поругани, отречени, отхвърлени, премахнати, отписани. Които са виновни за всичко и, от които трябва да се „пазим“. За да не стане както преди…Светът винаги е бил разделен на „добри“ и на „лоши“, а нещото, което винаги е определяло в коя категория ще попадаш не е това, което правиш, мислиш или говориш, нито дори това, в което вярваш, а единствено принадлежността ти към „своите“ или към „чуждите“, т.е към егоизма на съзнанието, чиито девиз е: „ако не си с нас, значи си против нас“. Това изречение е взело няколко милиарда напълно безсмислени жертви. Егоистично съзнание значи, че докато „своето“ е по-важно от „чуждото“, докато съществуват някакви разделителни линии във възприятието, докато битува халюцинацията, че ти си нещо по-различно от квантова миниатюра на Цялото, винаги ще бъдеш престъпник и тиранин, каквато и власт да ти се даде, в каквито и добродетели да се закълнеш, каквато и вяра или идеология да изповядваш. В „Без граници“ Кен Уилбър пише: „прокараш ли разделителна линия в съзнанието, копаеш окоп, в който ще се воюва“. И, замислете се, дори имперските граници са мислени линии в пясъчника на човечеството, жестоко като малко дете – разделители в съзнанието му, за които през хилядолетията се е воювало. За да се защитят „своите“. И да се ликвидират „чуждите“…

Това, което непрекъснато правим, докато очакваме да ни се случи нещо различно, е поверяването на щастието в ръцете на някой друг. Или на нещо друго…Бягството от собствената ни отговорност за него. Кралят вече не ни прави щастливи, да подарим щастието си на лорд-протектор! Короната вече не ни прави щастливи, да я заменим с диктатура на пролетариата! Вождът ще ни направи щастливи! Той е отговорен за нашето щастие! Ние нямаме нищо общо с това. Добре, но вождовете също са продукт на и резултат от егоистичното съзнание. Нещото което, което непрекъснато правим, докато очакваме да ни се случи нещо различно, е поставянето на гърнето с меда в скута на Мечо-пух…и очакването, че лапичките му ще останат сухи…Ние винаги търсим щастието си някъде другаде, в нещо друго, подаряваме го на някой друг, правим все същото. И очакваме промяна.

Промяната в реалността е невъзможна, докато не настъпи промяна в съзнанието:

„Бъди промяната, която искаш да видиш в света“

„Каквото вътре, такова и отвън“

„Каквото повикало, такова се обадило“

„Каквото посееш, това ще пожънеш“

Но промяната в съзнанието е индивидуално занимание. Или по-скоро процес. Естествен процес. Опитаме ли се да я организираме, да я идеологизираме, да я приложим масово, най-много да получим още една „културна революция“ и, след като преброим труповете, да разберем, че отново сме се подхлъзнали в капана на добре познатата, стара заблуда. В хватката на его-ума.

Бидейки същества със свободна воля, страдащи от илюзията за своята идентичност и за линейния характер на времето (тик-такането на часовника не доказва, че има такова), ние практически разполагаме с цялата вечност, за да се самоунищожаваме и възраждаме от пепелта, докато повтаряме един и същ цикъл.

Защото реалността се променя не с течение на времето – историята непрекъснато повтаря своите грешки, а революцията винаги ще изяжда своите деца, не, реалността се променя с изменение на съзнанието. С покачването му на по-високо ниво. Единствената реалност, с която разполагаме, ще разполагаме и винаги сме разполагали, на егоистичното ниво на съзнание, е цикличността. Барабар с илюзията за времето и за собствената ни идентичност. Плюс навика да живеем с миналото и бъдещето, но никога в настоящето. В тази „реалност“ историята непрекъснато повтаря своите грешки, а революцията винаги ще изяжда своите деца…

Промяната, обаче, е въпрос на личен избор. Тя не е колективно занимание, нито някакъв нов вид идеология. Тя просто е. Имаме на разположение цялата „вечност“, за да й се посветим…Всеки един от милиардите жители на планетата трябва сам да реши, че иска да се изкачи едно стъпало по-нагоре в духовното си развитие. Че иска щастието си обратно, заедно с отговорността…

Тихомир Димитров

Подобни статии:

Цената на Егото

Вълшебната пръчица е във ваши ръце

Криворазбраната духовност

Да се събудиш

Светът не се нуждае от ремонт

Удобни ли са ти патериците?

Моето малко гениално откритие!

Творци на собствената реалност

Няколко добри филма

Този постинг е предназначен за моментите от типа: „кажи някой хубав филм“.

Има сайтве и блогове,  създадени специално за целта, естествено.

Български са и са доста добри. Чета ги всичките, защото съм киноман.

Но обикновено става така, че „находките“ си ги намирам сам. Просто „случайно“ попадам на тях или ми ги прожектира някой приятел. Имам таланта и дарбата да ги разпознавам, плюс опита и вкуса да ги оценявам. Като „находки“. Хората обичат да им препоръчвам филми. Реших, че същото може да се отнася и до вас. Все пак, вие също сте хора. 🙂 Ако прочетете този текст до края ще разберете защо, всъщност, ви говоря така…

Ето няколко добри филма, на които попаднах през последния месец (март).

Уговорката е, че ви ги препоръчва човек, който е пълен профан, защото не разбира нищо от кино, не знае биографиите на режиьорите, актьорите, продуцентите и сценаристите, нито се интересува от тях; не следи съдбите им, нито го вълнуват предишните им постижения или провали. Просто обича киното.

А когато любовта стъпи на сцената, останалите могат (и трябва) да си седнат по местата.

В случая любовта ще стъпи на екрана. „Специалистите“ са тези, които ще успеят да уловят посланието й в сърцата си. Останалите са просто зрители. Пролетта е време за любов.

Това са четири филма, правени със, за и от много любов:

ЕВА (EVA)

Действието се развива в близкото бъдеще, където, заради вкуса на епохата или заради някакъв модерно наложил се вкус всичко е ретро. Високотехнологично ретро. В града се карат коли с дизайн от 80-те години на 20-ти век и с двигатели от 50-те години. На 21-ви век. Главният герой влиза във филма („както морално-физически, така и пропорционално-статистически“) с едно частно витлово самолетче, което, обаче, жужи по особен начин, не  като съвременните частни витлови самолетчета, които по-скоро бръмчат. Просто изглежда като тях.

Как и защо се е стигнало до такава естестическа подредба, никой и никъде във филма не пояснява. Такава е епохата. Такъв е вкусът. Оставено е на преценката (и въображението) на читателя, пардон – на зрителя.

Филмът е испански.

Студентското парти също е ретро: музиката се пуска на плочи върху стар винил, усикито се сервира в прости водни чаши, младежите все още обичат да се напиват и да танцуват блус по двойки, както и да се бият за жените си, но у дома ги чака хуманоид, достатъчно сложен, за да се забавлява, докато им чисти къщата, докато се грижи за домашния им любимец, докато ги бие на шах и, докато със загриженост изслушва емоционалните им проблеми, все едно, че му пука. Перфектно изглеждащият външен вид (на човек) само допълнително усложнява нещата. Но пък роботите са голямата гъзария. Богатите ги купуват, а студентите се учат как да ги произвеждат. Ако роботът у вас ти дойде в повече, спокойно можеш да му заявяваш да мине на по-ниско (емоционално) ниво. Тогава имаш кухненски робот, който продължава да ти чисти къщата и да ти полива цветята, но не се интересува от личните ти проблеми и не ти задава излишни въпроси. Нито пък е загрижен за теб. Докато не му заповядаш обратното.

С натрупването на житейски опит, роботите формират личности, които са сложно изградени върху човешки черти. Това е уникална, специфична и неповторима, произлязла от първоначалните си настройки личност, която никой, никога и по никакъв начин не може да възпроизведе. Казано по друг начин, роботите формират „его“. Но можеш да го изтриеш само с един конкретен въпрос:

„Какво виждаш, когато си затвориш очите?“

Този въпрос, де факто, изтрива спомените, опита и личността на хуманоида, връщайки го към factory settings, с което буквално го убива, но в епохата на ретро-хай-тек-авангардизма такива неща се считат за нещо нормално и не са рядкост, особено в случаите, когато роботът прояви някаква форма на агресия или стопанинът му реши да ъпгрейдне стария хардуер с нов софтуер.

Филмът е испански и, естествено, темата му е Голямата любов.

На един мъж към две жени.

Първата е бившата му приятелка, гениален „програмист на съзнания“, като него, а вторатата е нейната дъщеря – Ева. Двете са част от щастливото семейство на неговия най-добър приятел от университета.

Един ден, дребна поръчка го кара да се върне обратно към родния си град, при стария си институт по роботика, където го очакват както непреодолимата му бивша любов, така и нейният нов съпруг, заедно с очарователната им, изключително напреднала за възрастта си дъщеря, в която той се влюбва от пръв поглед – така, както само Адам може да обича:

Ева

Това е испанска любов от пръв поглед. Истинска и лишена от похот. Но пълна със страст.

Такава любов е разрешена само в Райската Градина.

Останалото ще е проява на лош вкус, ако ви го разкажа.

Почти се разревах накрая.

Всъщност, направо си поревах.

Испанско кино.

Филм за любовта към една жена.

И към нейната дъщеря.

За ревността.

За болката от раздялата.

За страданието от самотата.

И за непреодолимата сянка на миналото.

Плюс още много, ама много неща, които си заслужава да видите.

Девойката и вълците (La jeune fille et les loups)

Летисия Каста трябва да ви е достатъчна „краста“, за да го гледате този филм, но понеже повечето ми читателки са жени, ето ви още няколко „зарибявки“, мили дами:

Танцуващата с вълци

Екзотична красавица – умее да подчинява зверовете на властта си до такава степен, че когато алфа-мъжкарят, който я обикаля неспокоен по сцената, се озовава със зъби около врата на влюбен в нея зрител, подбран от пияната бачкаторска компания, пред която се случва това, животното предпочита да не стисне челюсти, докато мъжът кротко поставя сънната си артерия в тях, защото и двамата са зверове в плен на красавицата – кротки, тихи зверове. Те са елемент в нейния спектакъл и инструмент от нейния пърформанс. А тя е изящна, грациозна и всевластна. Такива са винаги отношенията между красавицата и звяра. И в това няма нищо лошо.

Хубавото е, че ви го показват французи, защото това е френско кино. Единствената сцена от историята на киното, която се доближава до „Танцуващата с вълци“ по внушение, по естетика и по „гъстота“, е Салма Хайек в небезизвестната й роля на вампир от бара в „От здрач до зори“. Но с малкото уточнение, че нито красавицата е по-красива, нито танцът е по-артистичен, нито звярът е по-неприятен от начина, по който са решили да ви го покажат французите. Естествено, всяка такава „господарка“ си има свой собствен „господар“. И той обикновено е мъж. И то – малък мъж. Като, например, незаконното роденото й синче, което наднича зад завесите, докато „Ла Мама“ танцува с опасните хищници.

Летисия Каста като малка

Няма такова момиченце! По-красива е от възрастната си дубльорка и, ако имам някога дъщеря, ще искам тя да изглежда, да се движи и да разсъждава по същия начин. Иначе просто няма смисъл да имам дъщеря! Повярвахте ли ми? Дебили!  Само се закачам.

Летисия каста като голяма

Не й позволяват да стане ветеринар, защото е „мъжка“ професия за времената, в които тя живее. Но това не им пречи да я обожествяват като модел за статуя в чест на френския национализъм. Естествено, Летисия трябва да си покаже зърното пред фотографа за целта, докато в полата й се търкаля беззъб ветеран, изгубил здравето и разсъдъка си на фронта, а тя държи френското знаме между крехкия си маникюр…с извадено зърно.

Амбицията й да стане ветеринар не пречи на богати местни индустриалци, плюс избягали руски аристократи-пилоти-изпитатели да я ухажват постоянно. Поне на тях не им пречи. Но каката е решила да стане ветеринар и точка по въпроса! Господата, които лицемерно й целуват ръката по приеми също толкова лицемерно й отказват достъпа до висше образование, което единствено може да я превърне във ветеринар. А нея я интересуват само дивите вълци и природата.

Останалото ще е проява на лош вкус, ако ви го разкажа.

Еволюция на съзнанието

Български, качествен, Ню Ейдж, с перфектен наратив и още по-чудесна графика.

Бас хващам, че не сте го гледали. Просто една качествена продукция се нуждае и от качествен маркетинг, за да успее. Иначе никой няма да чуе за нея.  В България, за съжлание, малцина разсъждават така. А и да разсъждават, никой не им плаща, за да ви разширяват съзнанието. Плащат им, за да ви тровят с убийства и мизерия по новините, докато ядете. За това се дават пари.  Да, бруталните вести съществуват, но те са само 0,00000000000000000001% от действителността. Светът е голям, дами и господа. Ако ще го отразявате, ако ще сте обективни, отразявайте го целия! Защо показвате само 0,00000000000000000001% от уродливата му действителност?

Обаче гадните новини заемат централно място в „информационния“ блок, защото хората имат „нужда“ от гадни новини. Ние имаме „нужда“ от тях. Това ще се промени. Не телевизията – тя е чудесен инструмент – темите й ще се променят, съзнанието ни ще се промени. Когато хората спрат да се нуждаят от драма, телевизията ще спре да им сипва драма с ракийката и салатката привечер. Телевизията е огледало на общественото съзнание. Не бива да обвиняваме телевизията. Тя в момента изглежда зле. Даже много зле. В буквалния и в преносния смисъл на думата.  Преди трябваше да чета романи на Стивън Кинг, за да ми стане гадно, сега трябва просто да си пусна телевизора. Но на масовия зрител му трябва драма, защото съзнанието му не иска мир, то иска драма. И точно това получава. Масовият зрител се нуждае от драма. Той се храни с драма. Спокойните новини го карат да се чувства „неспокойно“. А телевизията се храни с парите на масовия зрител. Такива са „повечето хора“. От това се интересуват.  Такъв е моделът. Такива са нагласите. Хората имат нужда от драма. И новините стават все по-зловещи.  За да прилича светът повече на това, което хората сами си причиняват. Всеки ден. Само в най-забутаните кабеларки показват авторите на филми като този. Иска ми се това да не беше така. Но това само временно ще е така. Формата е преходна, по-важно е съдържанието. „Всички конструкции са нестабилни“.

Вижте го този филм. Той няма нищо общо с изброените по-горе оплаквания. Те са наблюденията на един празен човек, на който му писна да се бори срещу мазохизма у хората, защото разбра, че на хората, в крайна сметка, болката им харесва.  Вижте го този филм. Той е един от знамената на промяната. И е български. Нали обичаме да си е „нашичко“, а не да „чуждо“. Нашичкото винаги си е по-ценно! Защо? Защото си е наше. Ебаси аргумента, честно! Достатъчно кратък е филмът, за да не ви отегчи и достатъчно качествен / впечатляващ, за да искате да продължи. И да нямате време за цигара, докато го гледате, защото липсва такъв момент, в който ще искате да пушите – все пак, това е сваляне на поглед от монитора…освен всичко друго.

Сигурен съм – точно така ще изглеждат уроците по история / ботаника / физика / биология / астрономия от близкото бъдеще и нямам търпение това време най-после да настъпи. Освен това, имам съвсем основателни причини да смятам, че ще стане точно така…

Главната „поука“ от „Еволюция на съзнанието“ е…

Ами, гледайте го – за мен всеки кадър беше поука.

Love Guru

Перфектната американска Ню Ейдж комедия, която, всъщност, се ебава с Ню Ейдж културата, от типа: „Знам всичко за вас, но кой съм аз?“. Ебава се не без участието на фигури, които я създават и поддръжат тази култура, например: Опра, Дийпак Чопра и, разбира се, Дъ Лав Гуру. Ебава се в хубавия смисъл на думата.

Това е стара „лента“ (по съвременните стандарти), която, макар и вече да сте я гледали, пак ще ви накара да се разплачете, докато я гледате. Ама не от мъка. По-качествен рев от реването заради смях няма. И по-здравословен.

Хубавото на „лентата“ е, че покрай хумора „инсталира“ важните житейски уроци, от които толкова много се нуждаем. Всички. През целия си живот. За да ни е по-лесно. Уроците са „хард“, но така се преглъщат по-леко.  С мед. Хуморът е преди всичко мед. Смехът е духовното измерение на меда, като храна. Затова медът толкова лесно насища и толкова бързо нагарча. Обаче винаги лекува…

Личностното развитие е интересна „игра“ поради причината, че включва себе си всичко и всички: всичките ти „ценности“, цялото ти разбиране за света, пълното ти разнообразие от хора и ситуации, които познаваш, в които участваш, които формулират личната ти съдба, където живееш, it’s all in. Тръгнеш ли по този път, трябва да се напъхаш целия. Връщане назад няма. Ще научиш един-два механизма и ще започнеш да ги използваш. Ще започнеш да ги живееш. Но връщане назад, към предишното, няма да има. Заиграеш ли се с едното, ще се заиграеш и с другото, с всичкото, с цялото, със света. А това изисква повечко енергия. Промениш ли си педикюра, променяш целия свят. ВСИЧКО става супер ВАЖНО. Хванеш ли се на хорото, няма връщане назад. Но няма и по-интересно приключение.

Хубавото е, че като ти го поднесат с чувство за хумор, недостатъците по-лесно се приемат. Все още мислим за духовността като за нещо „специално“, което трябва да избираме пред „материалното“. Не разбираме, че „духовното“ е станало задължителна дисциплина, необвързана с никакви религии и очаквания, че духът е опора на материята и неин първоизточник, че ако си Бог, няма как да се притесняваш и да страдаш от нищо, че можеш само да се забавляваш и да твориш, че това ти е целта…Такива неща се опитва да каже този филм. И го прави много по-добре от мен.

С игри на думи, които са впечатляващи, например: now + here = nowhere. Интересно как никой до тогава в Холивуд не се беше сетил.

Или:

Basic

Instructions

Before

Leaving

Earth

(BIBLE)

Гледайте Love Guru. Пак. Ако вече сте го гледали. Едва ли има по-пряк път за сприятеляване с „вселенските истини“ – по толкова ненатрапващ и всеотдаен начин. С Джесика Алба. Която си е предимство – „както морално-физически, така и пропорционално-статистически“.

Този пост няма за цел да убеждава, нито да стимулира, нито да манипулира, нито да рекламира, нито да се реваншира (макар че прави всички тези неща, взети заедно).

Този пост иска да ви представи няколко добри филма.

За моментите, в които се обръщате към приятел с думите: „кажи някой хубав филм“.

Може пък аз да се окажа вашият приятел…

Тихомир Димитров

Цветарите също трябва да ядат

Изт: madamenoire.com

Много малко са текстовете, които съм си позволил да изтрия в този блог. Един от тях е статията „По случай осми март”, писана преди няколко години. Изтрих я не защото текстът трайно се отдалечи от човека, който го е писал (еволюционната причина), това е нормално. Това показва, че се развиваш. Блогът ми е пълен с неща, с които вече не съм съгласен. Изтрих го по други две причини:

Първо, защото обиждаше половината човечество или близо 3,5 милиарда души, без майка ми.

Второ, защото много сериозно се четеше. Топ ъф да топ на всички посещения в блога, извършени някога, зиме и лете, ги събираше въпросната статия за осми март, писана, вече не помня, между два джойна или между две питиета някъде из провинцията, която сме свикнали да наричаме „столица”. Упс, току що обидих още два милиона души, съжалявам, но „провинция е всичко, което се намира далеч от морето“. Особено през август.

Истината е, че няма как да напишеш популярен текст на тема „Осми март”, без да обидиш половината човечество или поне социалистите, които със сигурност са над един милиард.

Статията на Милена Фучеджиева за „Капитал Лайт”  е пример за текст на тема „Осми март”, който ще се чете, защото е хубав, написан е от талантлив автор, обаче обижда – не точно 3,5 милиарда души, но поне два милиарда социалисти.

Горните три абзаца да се възприемат в рамките на шегата.

Добре, че жените не знаят точно с каква власт разполагат над мъжете, заради основния им инстинкт, който ги тика да строят цивилизация в скучните (и дълги) моменти, в които не чукат. Или може би знаят, но не се досещат колко огромна е тя. Или може би се досещат, но им липсва солидарността и „работата в екип”, за да завладеят най-после света.

Подобно на всеки властелин, жените са ревниви към територията на съседния властелин. Те имат нечовешко отношение спрямо собствения си вид, пише го една феминистка, разказва ви го един програмист.

И, като типичен властелин в сянка, жените така и не успяха да се разберат: ще празнуваме ли осми март, няма ли да го празнуваме? Социалистки ли сме, ако го празнуваме? Ама какво като е социалистически, нали е измислен от американските социалистки! Или пък не дотам налудничавата дилема: „Ако на осми март почитаме жените, значи през останалото време ще почитаме само мъжете. Така ли е, всъщност?

Не е така.

Тъпо е да си го помислиш дори. Защото всяка жена, която отнема на мъжа си децата, плюс уюта на собствения му дом, за да живее после с друг в него, и търси издръжка, отгоре на всичко това, въпреки равните си права, не почита мъжете – не само в деня на бащата, но и в останалите дни от годината.

Ако си позволим трезвия поглед върху нещата, ще напишем текст, който не става за четене, защото не дразни. Но светът не е изтрезнял. При фризьорката ми беше трудно да си запазя час два дни преди осми март. Заради кичурите, филизите и купищата други, трудно засъхващи, бавно формиращи се неща по главата, които после лесно се развалят в кревата, което, всъщност, е целта. Или, както казваше един мой приятел: „Ако искат да ги „уважаваме” повече и през останалата част от годината, ами да уважават себе си поне толкова, колкото за осми март…“

Очевидно светът не е „изтрезнял”. От глупостта си, съсредоточена върху ФОРМАТА. Аз също не съм „изтрезнял”, но истината си остава – трудно е да се напише хубав, смислен текст за „Осми март”, който да се чете и да не дразни. Поне 3,5 милиарда души. Или  поне два милиарда социалисти.

Самият факт, че се делим на мъже и на жени, на социалисти и на не-социалисти показва колко сме зле. Показва какъв примитивизъм владее ума на човечеството все още. Точно сега, когато е важно земята, човечеството и неговият вид да се ОБЕДИНЯТ, за да оцелеят. Сега, повече от всякога, е важно да се обърне внимание на същността, за сметка на формата. Защото всички форми са преходни и „всички конструкции са нестабилни” (Е. Толе, „Нова земя”).

Ева няма да се справи без Адам. Дори да осъзнае силата си и да намери начин да я използва, при сегашното ниво на съзнание, тя ще оплеска нещата по същия начин, както ги оплеска Адам преди нея. По време на Евите с корони, дори в ерата на Адам, екзекуциите, войните и убийствата не бяха по-малко. Виновна за това не беше Ева, защото алчността, користолюбието и лъжата също нямат пол. И те са безполови, но ходят само по хората, а не по гората.

Ева има нуждата да свали за малко поглед от огледалото и да се вгледа под грима, кожата и крема против бръчки, за да види истинската си същност. И да оцени факта, че тя, всъщност, не е женска. Защото „женско” е само поредното разделение. На две. То започва още със сините и розовите пантофки, с количките и кукличките Барби. Има по-лоши разделения, като нациите, например, но всичките са безсмислени на фона на цялото, което е. Само човекът е в състояние да нарисува мислена линия в прахта и да стреля по всеки, който минава през нея…

Адам също няма да се справи без Ева. Последното, което той иска, е да се върне във времената на Райската градина, когато Ева я нямаше. И да си говори по цял ден само с животните. „Фермер търси жена” е едно от многото доказателства за това. Но, бидейки подчинен на собственото си разделение, Адам мисли, че А/ той е по-силният пол и, че Б/ именно той е създал света! Докато света, всъщност, го ражда някой друг. Даже само едно Порше Адам нямаше да създаде, от гумите до хромирания детайл, ако я нямаше Ева, която да го дърпа напред…

По случай осми март искам да пожелая на всички мъже да открият у себе си жената (не в оня смисъл, господа) и на жените – да открият у себе си мъжа. Казвам го в смисъл на познанието, което ти пречи да мразиш, защото разбираш, че с нищо не се различаваш, понеже същото го има и у теб. Но е по-дълбоко от грима, крема против бръчки, „пластиките” и въобще всичко, което може да се види в огледалото.

Да празнуваш осми март не значи, че си социалистка или още по-нездравословното – че през останалите 364 дни на годината ще почиташ само мъжа. Защото, така или иначе, не го правиш. Егоизмът също е безполова черта, която ходи само по хората, а не по гората. Егоизмът на Адам не е по-лош от егоизма на Ева. Той е просто разделение.

Да празнуваш осми март не значи, също така, че през останалите 364 дни на годината въобще няма да ти пука за Нея. Ще ти пука и още как!

А тази година, на всичкото отгоре, има 366 дни! Годината на Дракона!

Пожелавам ви повече мъдрост по тоя повод.

И, празнувайте осми март! Макар да не сте социалисти / мъже / жени.

Цветарите също трябва да ядат.

Тихомир Димитров