Този постинг е предназначен за моментите от типа: „кажи някой хубав филм“.
Има сайтве и блогове, създадени специално за целта, естествено.
Български са и са доста добри. Чета ги всичките, защото съм киноман.
Но обикновено става така, че „находките“ си ги намирам сам. Просто „случайно“ попадам на тях или ми ги прожектира някой приятел. Имам таланта и дарбата да ги разпознавам, плюс опита и вкуса да ги оценявам. Като „находки“. Хората обичат да им препоръчвам филми. Реших, че същото може да се отнася и до вас. Все пак, вие също сте хора. 🙂 Ако прочетете този текст до края ще разберете защо, всъщност, ви говоря така…
Ето няколко добри филма, на които попаднах през последния месец (март).
Уговорката е, че ви ги препоръчва човек, който е пълен профан, защото не разбира нищо от кино, не знае биографиите на режиьорите, актьорите, продуцентите и сценаристите, нито се интересува от тях; не следи съдбите им, нито го вълнуват предишните им постижения или провали. Просто обича киното.
А когато любовта стъпи на сцената, останалите могат (и трябва) да си седнат по местата.
В случая любовта ще стъпи на екрана. „Специалистите“ са тези, които ще успеят да уловят посланието й в сърцата си. Останалите са просто зрители. Пролетта е време за любов.
Това са четири филма, правени със, за и от много любов:
ЕВА (EVA)
Действието се развива в близкото бъдеще, където, заради вкуса на епохата или заради някакъв модерно наложил се вкус всичко е ретро. Високотехнологично ретро. В града се карат коли с дизайн от 80-те години на 20-ти век и с двигатели от 50-те години. На 21-ви век. Главният герой влиза във филма („както морално-физически, така и пропорционално-статистически“) с едно частно витлово самолетче, което, обаче, жужи по особен начин, не като съвременните частни витлови самолетчета, които по-скоро бръмчат. Просто изглежда като тях.
Как и защо се е стигнало до такава естестическа подредба, никой и никъде във филма не пояснява. Такава е епохата. Такъв е вкусът. Оставено е на преценката (и въображението) на читателя, пардон – на зрителя.
Филмът е испански.
Студентското парти също е ретро: музиката се пуска на плочи върху стар винил, усикито се сервира в прости водни чаши, младежите все още обичат да се напиват и да танцуват блус по двойки, както и да се бият за жените си, но у дома ги чака хуманоид, достатъчно сложен, за да се забавлява, докато им чисти къщата, докато се грижи за домашния им любимец, докато ги бие на шах и, докато със загриженост изслушва емоционалните им проблеми, все едно, че му пука. Перфектно изглеждащият външен вид (на човек) само допълнително усложнява нещата. Но пък роботите са голямата гъзария. Богатите ги купуват, а студентите се учат как да ги произвеждат. Ако роботът у вас ти дойде в повече, спокойно можеш да му заявяваш да мине на по-ниско (емоционално) ниво. Тогава имаш кухненски робот, който продължава да ти чисти къщата и да ти полива цветята, но не се интересува от личните ти проблеми и не ти задава излишни въпроси. Нито пък е загрижен за теб. Докато не му заповядаш обратното.
С натрупването на житейски опит, роботите формират личности, които са сложно изградени върху човешки черти. Това е уникална, специфична и неповторима, произлязла от първоначалните си настройки личност, която никой, никога и по никакъв начин не може да възпроизведе. Казано по друг начин, роботите формират „его“. Но можеш да го изтриеш само с един конкретен въпрос:
„Какво виждаш, когато си затвориш очите?“
Този въпрос, де факто, изтрива спомените, опита и личността на хуманоида, връщайки го към factory settings, с което буквално го убива, но в епохата на ретро-хай-тек-авангардизма такива неща се считат за нещо нормално и не са рядкост, особено в случаите, когато роботът прояви някаква форма на агресия или стопанинът му реши да ъпгрейдне стария хардуер с нов софтуер.
Филмът е испански и, естествено, темата му е Голямата любов.
На един мъж към две жени.
Първата е бившата му приятелка, гениален „програмист на съзнания“, като него, а вторатата е нейната дъщеря – Ева. Двете са част от щастливото семейство на неговия най-добър приятел от университета.
Един ден, дребна поръчка го кара да се върне обратно към родния си град, при стария си институт по роботика, където го очакват както непреодолимата му бивша любов, така и нейният нов съпруг, заедно с очарователната им, изключително напреднала за възрастта си дъщеря, в която той се влюбва от пръв поглед – така, както само Адам може да обича:
Ева
Това е испанска любов от пръв поглед. Истинска и лишена от похот. Но пълна със страст.
Такава любов е разрешена само в Райската Градина.
Останалото ще е проява на лош вкус, ако ви го разкажа.
Почти се разревах накрая.
Всъщност, направо си поревах.
Испанско кино.
Филм за любовта към една жена.
И към нейната дъщеря.
За ревността.
За болката от раздялата.
За страданието от самотата.
И за непреодолимата сянка на миналото.
Плюс още много, ама много неща, които си заслужава да видите.
Девойката и вълците (La jeune fille et les loups)
Летисия Каста трябва да ви е достатъчна „краста“, за да го гледате този филм, но понеже повечето ми читателки са жени, ето ви още няколко „зарибявки“, мили дами:
Танцуващата с вълци
Екзотична красавица – умее да подчинява зверовете на властта си до такава степен, че когато алфа-мъжкарят, който я обикаля неспокоен по сцената, се озовава със зъби около врата на влюбен в нея зрител, подбран от пияната бачкаторска компания, пред която се случва това, животното предпочита да не стисне челюсти, докато мъжът кротко поставя сънната си артерия в тях, защото и двамата са зверове в плен на красавицата – кротки, тихи зверове. Те са елемент в нейния спектакъл и инструмент от нейния пърформанс. А тя е изящна, грациозна и всевластна. Такива са винаги отношенията между красавицата и звяра. И в това няма нищо лошо.
Хубавото е, че ви го показват французи, защото това е френско кино. Единствената сцена от историята на киното, която се доближава до „Танцуващата с вълци“ по внушение, по естетика и по „гъстота“, е Салма Хайек в небезизвестната й роля на вампир от бара в „От здрач до зори“. Но с малкото уточнение, че нито красавицата е по-красива, нито танцът е по-артистичен, нито звярът е по-неприятен от начина, по който са решили да ви го покажат французите. Естествено, всяка такава „господарка“ си има свой собствен „господар“. И той обикновено е мъж. И то – малък мъж. Като, например, незаконното роденото й синче, което наднича зад завесите, докато „Ла Мама“ танцува с опасните хищници.
Летисия Каста като малка
Няма такова момиченце! По-красива е от възрастната си дубльорка и, ако имам някога дъщеря, ще искам тя да изглежда, да се движи и да разсъждава по същия начин. Иначе просто няма смисъл да имам дъщеря! Повярвахте ли ми? Дебили! Само се закачам.
Летисия каста като голяма
Не й позволяват да стане ветеринар, защото е „мъжка“ професия за времената, в които тя живее. Но това не им пречи да я обожествяват като модел за статуя в чест на френския национализъм. Естествено, Летисия трябва да си покаже зърното пред фотографа за целта, докато в полата й се търкаля беззъб ветеран, изгубил здравето и разсъдъка си на фронта, а тя държи френското знаме между крехкия си маникюр…с извадено зърно.
Амбицията й да стане ветеринар не пречи на богати местни индустриалци, плюс избягали руски аристократи-пилоти-изпитатели да я ухажват постоянно. Поне на тях не им пречи. Но каката е решила да стане ветеринар и точка по въпроса! Господата, които лицемерно й целуват ръката по приеми също толкова лицемерно й отказват достъпа до висше образование, което единствено може да я превърне във ветеринар. А нея я интересуват само дивите вълци и природата.
Останалото ще е проява на лош вкус, ако ви го разкажа.
Еволюция на съзнанието
Български, качествен, Ню Ейдж, с перфектен наратив и още по-чудесна графика.
Бас хващам, че не сте го гледали. Просто една качествена продукция се нуждае и от качествен маркетинг, за да успее. Иначе никой няма да чуе за нея. В България, за съжлание, малцина разсъждават така. А и да разсъждават, никой не им плаща, за да ви разширяват съзнанието. Плащат им, за да ви тровят с убийства и мизерия по новините, докато ядете. За това се дават пари. Да, бруталните вести съществуват, но те са само 0,00000000000000000001% от действителността. Светът е голям, дами и господа. Ако ще го отразявате, ако ще сте обективни, отразявайте го целия! Защо показвате само 0,00000000000000000001% от уродливата му действителност?
Обаче гадните новини заемат централно място в „информационния“ блок, защото хората имат „нужда“ от гадни новини. Ние имаме „нужда“ от тях. Това ще се промени. Не телевизията – тя е чудесен инструмент – темите й ще се променят, съзнанието ни ще се промени. Когато хората спрат да се нуждаят от драма, телевизията ще спре да им сипва драма с ракийката и салатката привечер. Телевизията е огледало на общественото съзнание. Не бива да обвиняваме телевизията. Тя в момента изглежда зле. Даже много зле. В буквалния и в преносния смисъл на думата. Преди трябваше да чета романи на Стивън Кинг, за да ми стане гадно, сега трябва просто да си пусна телевизора. Но на масовия зрител му трябва драма, защото съзнанието му не иска мир, то иска драма. И точно това получава. Масовият зрител се нуждае от драма. Той се храни с драма. Спокойните новини го карат да се чувства „неспокойно“. А телевизията се храни с парите на масовия зрител. Такива са „повечето хора“. От това се интересуват. Такъв е моделът. Такива са нагласите. Хората имат нужда от драма. И новините стават все по-зловещи. За да прилича светът повече на това, което хората сами си причиняват. Всеки ден. Само в най-забутаните кабеларки показват авторите на филми като този. Иска ми се това да не беше така. Но това само временно ще е така. Формата е преходна, по-важно е съдържанието. „Всички конструкции са нестабилни“.
Вижте го този филм. Той няма нищо общо с изброените по-горе оплаквания. Те са наблюденията на един празен човек, на който му писна да се бори срещу мазохизма у хората, защото разбра, че на хората, в крайна сметка, болката им харесва. Вижте го този филм. Той е един от знамената на промяната. И е български. Нали обичаме да си е „нашичко“, а не да „чуждо“. Нашичкото винаги си е по-ценно! Защо? Защото си е наше. Ебаси аргумента, честно! Достатъчно кратък е филмът, за да не ви отегчи и достатъчно качествен / впечатляващ, за да искате да продължи. И да нямате време за цигара, докато го гледате, защото липсва такъв момент, в който ще искате да пушите – все пак, това е сваляне на поглед от монитора…освен всичко друго.
Сигурен съм – точно така ще изглеждат уроците по история / ботаника / физика / биология / астрономия от близкото бъдеще и нямам търпение това време най-после да настъпи. Освен това, имам съвсем основателни причини да смятам, че ще стане точно така…
Главната „поука“ от „Еволюция на съзнанието“ е…
Ами, гледайте го – за мен всеки кадър беше поука.
Love Guru
Перфектната американска Ню Ейдж комедия, която, всъщност, се ебава с Ню Ейдж културата, от типа: „Знам всичко за вас, но кой съм аз?“. Ебава се не без участието на фигури, които я създават и поддръжат тази култура, например: Опра, Дийпак Чопра и, разбира се, Дъ Лав Гуру. Ебава се в хубавия смисъл на думата.
Това е стара „лента“ (по съвременните стандарти), която, макар и вече да сте я гледали, пак ще ви накара да се разплачете, докато я гледате. Ама не от мъка. По-качествен рев от реването заради смях няма. И по-здравословен.
Хубавото на „лентата“ е, че покрай хумора „инсталира“ важните житейски уроци, от които толкова много се нуждаем. Всички. През целия си живот. За да ни е по-лесно. Уроците са „хард“, но така се преглъщат по-леко. С мед. Хуморът е преди всичко мед. Смехът е духовното измерение на меда, като храна. Затова медът толкова лесно насища и толкова бързо нагарча. Обаче винаги лекува…
Личностното развитие е интересна „игра“ поради причината, че включва себе си всичко и всички: всичките ти „ценности“, цялото ти разбиране за света, пълното ти разнообразие от хора и ситуации, които познаваш, в които участваш, които формулират личната ти съдба, където живееш, it’s all in. Тръгнеш ли по този път, трябва да се напъхаш целия. Връщане назад няма. Ще научиш един-два механизма и ще започнеш да ги използваш. Ще започнеш да ги живееш. Но връщане назад, към предишното, няма да има. Заиграеш ли се с едното, ще се заиграеш и с другото, с всичкото, с цялото, със света. А това изисква повечко енергия. Промениш ли си педикюра, променяш целия свят. ВСИЧКО става супер ВАЖНО. Хванеш ли се на хорото, няма връщане назад. Но няма и по-интересно приключение.
Хубавото е, че като ти го поднесат с чувство за хумор, недостатъците по-лесно се приемат. Все още мислим за духовността като за нещо „специално“, което трябва да избираме пред „материалното“. Не разбираме, че „духовното“ е станало задължителна дисциплина, необвързана с никакви религии и очаквания, че духът е опора на материята и неин първоизточник, че ако си Бог, няма как да се притесняваш и да страдаш от нищо, че можеш само да се забавляваш и да твориш, че това ти е целта…Такива неща се опитва да каже този филм. И го прави много по-добре от мен.
С игри на думи, които са впечатляващи, например: now + here = nowhere. Интересно как никой до тогава в Холивуд не се беше сетил.
Или:
Basic
Instructions
Before
Leaving
Earth
(BIBLE)
Гледайте Love Guru. Пак. Ако вече сте го гледали. Едва ли има по-пряк път за сприятеляване с „вселенските истини“ – по толкова ненатрапващ и всеотдаен начин. С Джесика Алба. Която си е предимство – „както морално-физически, така и пропорционално-статистически“.
Този пост няма за цел да убеждава, нито да стимулира, нито да манипулира, нито да рекламира, нито да се реваншира (макар че прави всички тези неща, взети заедно).
Този пост иска да ви представи няколко добри филма.
За моментите, в които се обръщате към приятел с думите: „кажи някой хубав филм“.
Може пък аз да се окажа вашият приятел…
Писателският блог на Тишо 