Писателският блог на Тишо

април 1, 2012

Няколко добри филма

Този постинг е предназначен за моментите от типа: „кажи някой хубав филм“.

Има сайтве и блогове,  създадени специално за целта, естествено.

Български са и са доста добри. Чета ги всичките, защото съм киноман.

Но обикновено става така, че „находките“ си ги намирам сам. Просто „случайно“ попадам на тях или ми ги прожектира някой приятел. Имам таланта и дарбата да ги разпознавам, плюс опита и вкуса да ги оценявам. Като „находки“. Хората обичат да им препоръчвам филми. Реших, че същото може да се отнася и до вас. Все пак, вие също сте хора. 🙂 Ако прочетете този текст до края ще разберете защо, всъщност, ви говоря така…

Ето няколко добри филма, на които попаднах през последния месец (март).

Уговорката е, че ви ги препоръчва човек, който е пълен профан, защото не разбира нищо от кино, не знае биографиите на режиьорите, актьорите, продуцентите и сценаристите, нито се интересува от тях; не следи съдбите им, нито го вълнуват предишните им постижения или провали. Просто обича киното.

А когато любовта стъпи на сцената, останалите могат (и трябва) да си седнат по местата.

В случая любовта ще стъпи на екрана. „Специалистите“ са тези, които ще успеят да уловят посланието й в сърцата си. Останалите са просто зрители. Пролетта е време за любов.

Това са четири филма, правени със, за и от много любов:

ЕВА (EVA)

Действието се развива в близкото бъдеще, където, заради вкуса на епохата или заради някакъв модерно наложил се вкус всичко е ретро. Високотехнологично ретро. В града се карат коли с дизайн от 80-те години на 20-ти век и с двигатели от 50-те години. На 21-ви век. Главният герой влиза във филма („както морално-физически, така и пропорционално-статистически“) с едно частно витлово самолетче, което, обаче, жужи по особен начин, не  като съвременните частни витлови самолетчета, които по-скоро бръмчат. Просто изглежда като тях.

Как и защо се е стигнало до такава естестическа подредба, никой и никъде във филма не пояснява. Такава е епохата. Такъв е вкусът. Оставено е на преценката (и въображението) на читателя, пардон – на зрителя.

Филмът е испански.

Студентското парти също е ретро: музиката се пуска на плочи върху стар винил, усикито се сервира в прости водни чаши, младежите все още обичат да се напиват и да танцуват блус по двойки, както и да се бият за жените си, но у дома ги чака хуманоид, достатъчно сложен, за да се забавлява, докато им чисти къщата, докато се грижи за домашния им любимец, докато ги бие на шах и, докато със загриженост изслушва емоционалните им проблеми, все едно, че му пука. Перфектно изглеждащият външен вид (на човек) само допълнително усложнява нещата. Но пък роботите са голямата гъзария. Богатите ги купуват, а студентите се учат как да ги произвеждат. Ако роботът у вас ти дойде в повече, спокойно можеш да му заявяваш да мине на по-ниско (емоционално) ниво. Тогава имаш кухненски робот, който продължава да ти чисти къщата и да ти полива цветята, но не се интересува от личните ти проблеми и не ти задава излишни въпроси. Нито пък е загрижен за теб. Докато не му заповядаш обратното.

С натрупването на житейски опит, роботите формират личности, които са сложно изградени върху човешки черти. Това е уникална, специфична и неповторима, произлязла от първоначалните си настройки личност, която никой, никога и по никакъв начин не може да възпроизведе. Казано по друг начин, роботите формират „его“. Но можеш да го изтриеш само с един конкретен въпрос:

„Какво виждаш, когато си затвориш очите?“

Този въпрос, де факто, изтрива спомените, опита и личността на хуманоида, връщайки го към factory settings, с което буквално го убива, но в епохата на ретро-хай-тек-авангардизма такива неща се считат за нещо нормално и не са рядкост, особено в случаите, когато роботът прояви някаква форма на агресия или стопанинът му реши да ъпгрейдне стария хардуер с нов софтуер.

Филмът е испански и, естествено, темата му е Голямата любов.

На един мъж към две жени.

Първата е бившата му приятелка, гениален „програмист на съзнания“, като него, а вторатата е нейната дъщеря – Ева. Двете са част от щастливото семейство на неговия най-добър приятел от университета.

Един ден, дребна поръчка го кара да се върне обратно към родния си град, при стария си институт по роботика, където го очакват както непреодолимата му бивша любов, така и нейният нов съпруг, заедно с очарователната им, изключително напреднала за възрастта си дъщеря, в която той се влюбва от пръв поглед – така, както само Адам може да обича:

Ева

Това е испанска любов от пръв поглед. Истинска и лишена от похот. Но пълна със страст.

Такава любов е разрешена само в Райската Градина.

Останалото ще е проява на лош вкус, ако ви го разкажа.

Почти се разревах накрая.

Всъщност, направо си поревах.

Испанско кино.

Филм за любовта към една жена.

И към нейната дъщеря.

За ревността.

За болката от раздялата.

За страданието от самотата.

И за непреодолимата сянка на миналото.

Плюс още много, ама много неща, които си заслужава да видите.

Девойката и вълците (La jeune fille et les loups)

Летисия Каста трябва да ви е достатъчна „краста“, за да го гледате този филм, но понеже повечето ми читателки са жени, ето ви още няколко „зарибявки“, мили дами:

Танцуващата с вълци

Екзотична красавица – умее да подчинява зверовете на властта си до такава степен, че когато алфа-мъжкарят, който я обикаля неспокоен по сцената, се озовава със зъби около врата на влюбен в нея зрител, подбран от пияната бачкаторска компания, пред която се случва това, животното предпочита да не стисне челюсти, докато мъжът кротко поставя сънната си артерия в тях, защото и двамата са зверове в плен на красавицата – кротки, тихи зверове. Те са елемент в нейния спектакъл и инструмент от нейния пърформанс. А тя е изящна, грациозна и всевластна. Такива са винаги отношенията между красавицата и звяра. И в това няма нищо лошо.

Хубавото е, че ви го показват французи, защото това е френско кино. Единствената сцена от историята на киното, която се доближава до „Танцуващата с вълци“ по внушение, по естетика и по „гъстота“, е Салма Хайек в небезизвестната й роля на вампир от бара в „От здрач до зори“. Но с малкото уточнение, че нито красавицата е по-красива, нито танцът е по-артистичен, нито звярът е по-неприятен от начина, по който са решили да ви го покажат французите. Естествено, всяка такава „господарка“ си има свой собствен „господар“. И той обикновено е мъж. И то – малък мъж. Като, например, незаконното роденото й синче, което наднича зад завесите, докато „Ла Мама“ танцува с опасните хищници.

Летисия Каста като малка

Няма такова момиченце! По-красива е от възрастната си дубльорка и, ако имам някога дъщеря, ще искам тя да изглежда, да се движи и да разсъждава по същия начин. Иначе просто няма смисъл да имам дъщеря! Повярвахте ли ми? Дебили!  Само се закачам.

Летисия каста като голяма

Не й позволяват да стане ветеринар, защото е „мъжка“ професия за времената, в които тя живее. Но това не им пречи да я обожествяват като модел за статуя в чест на френския национализъм. Естествено, Летисия трябва да си покаже зърното пред фотографа за целта, докато в полата й се търкаля беззъб ветеран, изгубил здравето и разсъдъка си на фронта, а тя държи френското знаме между крехкия си маникюр…с извадено зърно.

Амбицията й да стане ветеринар не пречи на богати местни индустриалци, плюс избягали руски аристократи-пилоти-изпитатели да я ухажват постоянно. Поне на тях не им пречи. Но каката е решила да стане ветеринар и точка по въпроса! Господата, които лицемерно й целуват ръката по приеми също толкова лицемерно й отказват достъпа до висше образование, което единствено може да я превърне във ветеринар. А нея я интересуват само дивите вълци и природата.

Останалото ще е проява на лош вкус, ако ви го разкажа.

Еволюция на съзнанието

Български, качествен, Ню Ейдж, с перфектен наратив и още по-чудесна графика.

Бас хващам, че не сте го гледали. Просто една качествена продукция се нуждае и от качествен маркетинг, за да успее. Иначе никой няма да чуе за нея.  В България, за съжлание, малцина разсъждават така. А и да разсъждават, никой не им плаща, за да ви разширяват съзнанието. Плащат им, за да ви тровят с убийства и мизерия по новините, докато ядете. За това се дават пари.  Да, бруталните вести съществуват, но те са само 0,00000000000000000001% от действителността. Светът е голям, дами и господа. Ако ще го отразявате, ако ще сте обективни, отразявайте го целия! Защо показвате само 0,00000000000000000001% от уродливата му действителност?

Обаче гадните новини заемат централно място в „информационния“ блок, защото хората имат „нужда“ от гадни новини. Ние имаме „нужда“ от тях. Това ще се промени. Не телевизията – тя е чудесен инструмент – темите й ще се променят, съзнанието ни ще се промени. Когато хората спрат да се нуждаят от драма, телевизията ще спре да им сипва драма с ракийката и салатката привечер. Телевизията е огледало на общественото съзнание. Не бива да обвиняваме телевизията. Тя в момента изглежда зле. Даже много зле. В буквалния и в преносния смисъл на думата.  Преди трябваше да чета романи на Стивън Кинг, за да ми стане гадно, сега трябва просто да си пусна телевизора. Но на масовия зрител му трябва драма, защото съзнанието му не иска мир, то иска драма. И точно това получава. Масовият зрител се нуждае от драма. Той се храни с драма. Спокойните новини го карат да се чувства „неспокойно“. А телевизията се храни с парите на масовия зрител. Такива са „повечето хора“. От това се интересуват.  Такъв е моделът. Такива са нагласите. Хората имат нужда от драма. И новините стават все по-зловещи.  За да прилича светът повече на това, което хората сами си причиняват. Всеки ден. Само в най-забутаните кабеларки показват авторите на филми като този. Иска ми се това да не беше така. Но това само временно ще е така. Формата е преходна, по-важно е съдържанието. „Всички конструкции са нестабилни“.

Вижте го този филм. Той няма нищо общо с изброените по-горе оплаквания. Те са наблюденията на един празен човек, на който му писна да се бори срещу мазохизма у хората, защото разбра, че на хората, в крайна сметка, болката им харесва.  Вижте го този филм. Той е един от знамената на промяната. И е български. Нали обичаме да си е „нашичко“, а не да „чуждо“. Нашичкото винаги си е по-ценно! Защо? Защото си е наше. Ебаси аргумента, честно! Достатъчно кратък е филмът, за да не ви отегчи и достатъчно качествен / впечатляващ, за да искате да продължи. И да нямате време за цигара, докато го гледате, защото липсва такъв момент, в който ще искате да пушите – все пак, това е сваляне на поглед от монитора…освен всичко друго.

Сигурен съм – точно така ще изглеждат уроците по история / ботаника / физика / биология / астрономия от близкото бъдеще и нямам търпение това време най-после да настъпи. Освен това, имам съвсем основателни причини да смятам, че ще стане точно така…

Главната „поука“ от „Еволюция на съзнанието“ е…

Ами, гледайте го – за мен всеки кадър беше поука.

Love Guru

Перфектната американска Ню Ейдж комедия, която, всъщност, се ебава с Ню Ейдж културата, от типа: „Знам всичко за вас, но кой съм аз?“. Ебава се не без участието на фигури, които я създават и поддръжат тази култура, например: Опра, Дийпак Чопра и, разбира се, Дъ Лав Гуру. Ебава се в хубавия смисъл на думата.

Това е стара „лента“ (по съвременните стандарти), която, макар и вече да сте я гледали, пак ще ви накара да се разплачете, докато я гледате. Ама не от мъка. По-качествен рев от реването заради смях няма. И по-здравословен.

Хубавото на „лентата“ е, че покрай хумора „инсталира“ важните житейски уроци, от които толкова много се нуждаем. Всички. През целия си живот. За да ни е по-лесно. Уроците са „хард“, но така се преглъщат по-леко.  С мед. Хуморът е преди всичко мед. Смехът е духовното измерение на меда, като храна. Затова медът толкова лесно насища и толкова бързо нагарча. Обаче винаги лекува…

Личностното развитие е интересна „игра“ поради причината, че включва себе си всичко и всички: всичките ти „ценности“, цялото ти разбиране за света, пълното ти разнообразие от хора и ситуации, които познаваш, в които участваш, които формулират личната ти съдба, където живееш, it’s all in. Тръгнеш ли по този път, трябва да се напъхаш целия. Връщане назад няма. Ще научиш един-два механизма и ще започнеш да ги използваш. Ще започнеш да ги живееш. Но връщане назад, към предишното, няма да има. Заиграеш ли се с едното, ще се заиграеш и с другото, с всичкото, с цялото, със света. А това изисква повечко енергия. Промениш ли си педикюра, променяш целия свят. ВСИЧКО става супер ВАЖНО. Хванеш ли се на хорото, няма връщане назад. Но няма и по-интересно приключение.

Хубавото е, че като ти го поднесат с чувство за хумор, недостатъците по-лесно се приемат. Все още мислим за духовността като за нещо „специално“, което трябва да избираме пред „материалното“. Не разбираме, че „духовното“ е станало задължителна дисциплина, необвързана с никакви религии и очаквания, че духът е опора на материята и неин първоизточник, че ако си Бог, няма как да се притесняваш и да страдаш от нищо, че можеш само да се забавляваш и да твориш, че това ти е целта…Такива неща се опитва да каже този филм. И го прави много по-добре от мен.

С игри на думи, които са впечатляващи, например: now + here = nowhere. Интересно как никой до тогава в Холивуд не се беше сетил.

Или:

Basic

Instructions

Before

Leaving

Earth

(BIBLE)

Гледайте Love Guru. Пак. Ако вече сте го гледали. Едва ли има по-пряк път за сприятеляване с „вселенските истини“ – по толкова ненатрапващ и всеотдаен начин. С Джесика Алба. Която си е предимство – „както морално-физически, така и пропорционално-статистически“.

Този пост няма за цел да убеждава, нито да стимулира, нито да манипулира, нито да рекламира, нито да се реваншира (макар че прави всички тези неща, взети заедно).

Този пост иска да ви представи няколко добри филма.

За моментите, в които се обръщате към приятел с думите: „кажи някой хубав филм“.

Може пък аз да се окажа вашият приятел…

Тихомир Димитров

март 8, 2012

Цветарите също трябва да ядат

Изт: madamenoire.com

Много малко са текстовете, които съм си позволил да изтрия в този блог. Един от тях е статията „По случай осми март”, писана преди няколко години. Изтрих я не защото текстът трайно се отдалечи от човека, който го е писал (еволюционната причина), това е нормално. Това показва, че се развиваш. Блогът ми е пълен с неща, с които вече не съм съгласен. Изтрих го по други две причини:

Първо, защото обиждаше половината човечество или близо 3,5 милиарда души, без майка ми.

Второ, защото много сериозно се четеше. Топ ъф да топ на всички посещения в блога, извършени някога, зиме и лете, ги събираше въпросната статия за осми март, писана, вече не помня, между два джойна или между две питиета някъде из провинцията, която сме свикнали да наричаме „столица”. Упс, току що обидих още два милиона души, съжалявам, но „провинция е всичко, което се намира далеч от морето“. Особено през август.

Истината е, че няма как да напишеш популярен текст на тема „Осми март”, без да обидиш половината човечество или поне социалистите, които със сигурност са над един милиард.

Статията на Милена Фучеджиева за „Капитал Лайт”  е пример за текст на тема „Осми март”, който ще се чете, защото е хубав, написан е от талантлив автор, обаче обижда – не точно 3,5 милиарда души, но поне два милиарда социалисти.

Горните три абзаца да се възприемат в рамките на шегата.

Добре, че жените не знаят точно с каква власт разполагат над мъжете, заради основния им инстинкт, който ги тика да строят цивилизация в скучните (и дълги) моменти, в които не чукат. Или може би знаят, но не се досещат колко огромна е тя. Или може би се досещат, но им липсва солидарността и „работата в екип”, за да завладеят най-после света.

Подобно на всеки властелин, жените са ревниви към територията на съседния властелин. Те имат нечовешко отношение спрямо собствения си вид, пише го една феминистка, разказва ви го един програмист.

И, като типичен властелин в сянка, жените така и не успяха да се разберат: ще празнуваме ли осми март, няма ли да го празнуваме? Социалистки ли сме, ако го празнуваме? Ама какво като е социалистически, нали е измислен от американските социалистки! Или пък не дотам налудничавата дилема: „Ако на осми март почитаме жените, значи през останалото време ще почитаме само мъжете. Така ли е, всъщност?

Не е така.

Тъпо е да си го помислиш дори. Защото всяка жена, която отнема на мъжа си децата, плюс уюта на собствения му дом, за да живее после с друг в него, и търси издръжка, отгоре на всичко това, въпреки равните си права, не почита мъжете – не само в деня на бащата, но и в останалите дни от годината.

Ако си позволим трезвия поглед върху нещата, ще напишем текст, който не става за четене, защото не дразни. Но светът не е изтрезнял. При фризьорката ми беше трудно да си запазя час два дни преди осми март. Заради кичурите, филизите и купищата други, трудно засъхващи, бавно формиращи се неща по главата, които после лесно се развалят в кревата, което, всъщност, е целта. Или, както казваше един мой приятел: „Ако искат да ги „уважаваме” повече и през останалата част от годината, ами да уважават себе си поне толкова, колкото за осми март…“

Очевидно светът не е „изтрезнял”. От глупостта си, съсредоточена върху ФОРМАТА. Аз също не съм „изтрезнял”, но истината си остава – трудно е да се напише хубав, смислен текст за „Осми март”, който да се чете и да не дразни. Поне 3,5 милиарда души. Или  поне два милиарда социалисти.

Самият факт, че се делим на мъже и на жени, на социалисти и на не-социалисти показва колко сме зле. Показва какъв примитивизъм владее ума на човечеството все още. Точно сега, когато е важно земята, човечеството и неговият вид да се ОБЕДИНЯТ, за да оцелеят. Сега, повече от всякога, е важно да се обърне внимание на същността, за сметка на формата. Защото всички форми са преходни и „всички конструкции са нестабилни” (Е. Толе, „Нова земя”).

Ева няма да се справи без Адам. Дори да осъзнае силата си и да намери начин да я използва, при сегашното ниво на съзнание, тя ще оплеска нещата по същия начин, както ги оплеска Адам преди нея. По време на Евите с корони, дори в ерата на Адам, екзекуциите, войните и убийствата не бяха по-малко. Виновна за това не беше Ева, защото алчността, користолюбието и лъжата също нямат пол. И те са безполови, но ходят само по хората, а не по гората.

Ева има нуждата да свали за малко поглед от огледалото и да се вгледа под грима, кожата и крема против бръчки, за да види истинската си същност. И да оцени факта, че тя, всъщност, не е женска. Защото „женско” е само поредното разделение. На две. То започва още със сините и розовите пантофки, с количките и кукличките Барби. Има по-лоши разделения, като нациите, например, но всичките са безсмислени на фона на цялото, което е. Само човекът е в състояние да нарисува мислена линия в прахта и да стреля по всеки, който минава през нея…

Адам също няма да се справи без Ева. Последното, което той иска, е да се върне във времената на Райската градина, когато Ева я нямаше. И да си говори по цял ден само с животните. „Фермер търси жена” е едно от многото доказателства за това. Но, бидейки подчинен на собственото си разделение, Адам мисли, че А/ той е по-силният пол и, че Б/ именно той е създал света! Докато света, всъщност, го ражда някой друг. Даже само едно Порше Адам нямаше да създаде, от гумите до хромирания детайл, ако я нямаше Ева, която да го дърпа напред…

По случай осми март искам да пожелая на всички мъже да открият у себе си жената (не в оня смисъл, господа) и на жените – да открият у себе си мъжа. Казвам го в смисъл на познанието, което ти пречи да мразиш, защото разбираш, че с нищо не се различаваш, понеже същото го има и у теб. Но е по-дълбоко от грима, крема против бръчки, „пластиките” и въобще всичко, което може да се види в огледалото.

Да празнуваш осми март не значи, че си социалистка или още по-нездравословното – че през останалите 364 дни на годината ще почиташ само мъжа. Защото, така или иначе, не го правиш. Егоизмът също е безполова черта, която ходи само по хората, а не по гората. Егоизмът на Адам не е по-лош от егоизма на Ева. Той е просто разделение.

Да празнуваш осми март не значи, също така, че през останалите 364 дни на годината въобще няма да ти пука за Нея. Ще ти пука и още как!

А тази година, на всичкото отгоре, има 366 дни! Годината на Дракона!

Пожелавам ви повече мъдрост по тоя повод.

И, празнувайте осми март! Макар да не сте социалисти / мъже / жени.

Цветарите също трябва да ядат.

Тихомир Димитров

януари 19, 2010

Всичко или нищо

2090 г.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт Париж – Лондон.

Aртерия 10

„Премини на автоматичен режим”

Т-образният волан пред Ева изчезна в контролното табло.

Прозорците се затъмниха.

Коженото кресло потъна удобно назад и надолу.

Включи се дежурното осветление.

Ева запали цигара.

Въздушният филтър изсмукваше пушека с тихо жужене.

Отвори книга.

Датчиците мигаха безмълвно.

Хромираният спидометър закова на 405.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт Париж – Лондон.
Aртерия 10
130 километра по-напред

Дървото изглеждаше достатъчно високо.

Ако се оттласнеше добре, Леон щеше да тупне зад електрическите огради, които пазеха отсечката от пресичащи животни.

В спортния се изучи как да пада меко.

Ситуацията, обаче, криеше и други рискове.

Някой можеше да го отнесе с 400-500 километра в час.

Глайдерите се плъзгаха безшумно върху своите магнитни полета.

Аеродинамичните им корпуси намаляваха триенето с въздуха до минимум.

Скоростната отсечка беше неосветена.

Глайдерите – също.

Управляваше ги автопилот със сателитна навигация.

Невидима, смъртта внезапно разсичаше тишината и се оттегляше със свистене, което потъваше в мрака.

Леон скочи.

Падна върху гладката повърхност на пистата.

Превъртя се няколко пъти, за да убие скоростта.

Лежеше по гръб. Под небето.

Под звездното небе.

„Точно сега не е моментът да се наслаждаваш на гледката, копеле!”

Той стана и впрегна всички сетива.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт Париж – Лондон.
Aртерия 10
30 секунди по-рано

Ева заспиваше с книгата.

Хартията бавно доближаваше лицето й.

Докосна я по носа.

Тревожният сигнал направи стреса от събуждането още по-голям.

Коженото кресло се реорганизира в позиция за ръчно управление.

Т-образният волан изникна от контролното табло.

Коланите се затегнаха.

Приковаха я в обятията си.

Скоростта намаляваше рязко.

405…365…320…280…

В тъмнината можеше да различи човек, който тъкмо ставаше от земята.

„О, Боже!” – Ева наклони волана на ляво.

После на дясно.

Навигаторът все още не позволяваше човешка намеса.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт Париж – Лондон.
Aртерия 10
В същия момент.

Леон се изправи и погледна назад.

Светлините, които приближаваха не бяха фарове, а реактивни двигатели от спирачната система на глайдер.

Рефлексите му станаха излишни.

По-малко от секунда го делеше от удара.

Секунда, в която можеше да живее вечно.

Времето спря.

Механиката и човешкият гений го спасиха.

Притихнал, глайдерът стоеше в краката му.

Леон падна върху капака и го прегърна.

Дясното крило се вдигна във въздуха.

„Господине, моля ви, ако сте жив, влезте вътре, опасно е да стоите на платното…”

„Господине!”

Леон огледа чистото звездно небе.

Скочи в купето и заповяда:

”Пълна тяга!”

„Кой сте вие?” – прекъсна го Ева от съседната седалка.

„Закононарушител. А вие сте съучастник. „Пълна тяга”, за Бога!”

„Пълна тяга” – промълви Ева и позволи на гравитационните сили да погълнат тялото й.

Високоскоростна отсечка за наземен транспорт: Париж – Лондон.
Aртерия 10
Две минути по-късно

„Значи сте кросър? Пресичате скоростните отсечки ей така, за удоволствие?!”

„Не” – Леон извади предавател – „Ако ми позволите!”

Ева избра 9 цифри върху клавиатурата. Скенерът щеше да свърши останалото.

Невидима, смъртта внезапно разсичаше тишината и се оттегляше със свистене, което потъваше в мрака.

Леон скочи.

Падна върху гладката повърхност на пистата.

Превъртя се няколко пъти, за да убие скоростта.

Лежеше по гръб. Небето се разстилаше над него.

Звездното небе.

„Точно сега не е моментът да се наслаждаваш на гледката, копеле!”

Леон стана и впрегна всички сетива…

Ева се изключи.

Разбра достатъчно за този човек.

Той имаше много. Ала искаше повече. Трябваше да бяга 30 метра в тъмното, за да го получи.

Леон беше „кросър”

Рядка и опасна природа мъже.

„Говори трафик контрол. Моля използвайте отбивката след 30 км и завийте на дясно. Спрете в удобно за вас място и напуснете глайдера с вдигнати ръце!”



Лъчите падаха вертикално върху обзорния люк на купето.

Заслепяваха всичко. Ева плясна с ръце и стъклата се затъмниха.

„Никога няма да се откажат” – посъветва я Леон, – „по-бързи са от нас, освен това са много. И могат да летят.”

„Ще те видя ли някога отново?”

„Най-вероятно не!”

Дясното крило се вдигна във въздуха.

Леон излезе.

„Говори трафик контрол. Моля поставете ръце върху тила…”

Някога пътищата им отново ще се пресекат.

Ева го знаеше. Ала не знаеше „защо?”, нито „как?, нито  „кога?”

Просто знаеше.

„Премини на автоматичен режим!”

Тялото й потъна в меката тапицерия под натиска на ускорението.

Край.

Тихомир Димитров