Писателският блог на Тишо

май 12, 2013

Ако кряка, скача и изглежда като жаба, значи сигурно е жаба

jaba

Изт: science.howstuffworks.com

„Политиците и пелените трябва да се сменят редовно. По една и съща причина“

(неизвестен автор в интернет. Хе-хе )

България изглежда като страна, която се управлява зле. Държи се като страна с лошо управление и в нея се живее като в страна, която се управлява супер зле. Ако четвърт век не ви стига, за да разберете това, значи няма да ви стигнат и следващите 200 години… Политическата система просто не работи. Тя в момента реже клона, върху който седи.

Мнозина биха упрекнали народа за това, т.е българите, с аргумента, че политиците произлизат от нашите среди, че те са едни от нас, че ние сами си ги избираме и, едва ли не, сме отговорни за техните решения.

Не.

Грешка.

Първо, политиците на са част от българския народ. Те са част от един привилегирован и затворен за външни лица, самовъзпроизвеждащ се елит, отделен с твърди граници от обществото, чиито корени могат да се проследят чак до бившия комунистически, милиционерски, доноснически, авторитарен, привилегирован и затворен за външни лица, самовъзпроизвеждащ се елит, отделен с твърди граници от обществото. Който продължава да дърпа конците и до днес…Даже довчерашният ни Първи го има на общи снимки с Първия от онова време. Ако мислите, че това е „случайно“, значи трябва да си прегледате главата. Ако мислите, че носите някаква отговорност за поведението на отделен от вас, затворен за външни лица, авторитарен, самовъзпроизвеждащ се и наследствен елит, също трябва да си прегледате главата.

Да обвиняваш гражданите за грешките на техните политици е все едно да обвиняваш служителите на една корпорация за стратегическите грешки, допуснати от нейните мениджъри, които са я довели до фалит. Или пасажерите на самолета за катастрофата, предизвикана от пилота поради небрежност. Или пътниците за недоглеждането на шофьора при произшествие.

Не.

Грешка.

Отговорност за управлението носи винаги този, който седи зад волана. Точка по въпроса.

Ние, избирателите, нямаме никакъв механизъм да държим елита отговорен за това как управлява, нямаме начин (нито практически, нито законен) да го задължим да спазва своите предизборни обещания, не можем да му поискаме отчетност (освен морална) докато ни управлява, а последният не носи никаква отговорност и за гласуваните от него решения (пак освен морална).

В резултат на това, България е страна, която се управлява зле. Изключително зле. Систематично зле. Понеже се управлява от хора, над които няма никаква отчетност и контрол. Ти, аз и бай Генчо да бяхме, ние също бихме злоупотребили в среда, където получаваш всички ресурси да управляваш, но никой не ти търси отговорност за това как точно го правиш.

Можем да ги „наказваме“ само веднъж на четири години, но това е пълен ташак, с извинение за израза, защото аз, ти и бай Генчо да бяхме, все щяхме да намерим начин да се разберем как отново всички да спечелим, ако стадото вземе, че „накаже“ някой от нас на следващите избори. Да ви прави впечатление, че едни и същи личности седят около софрата вече четвърт век? Психопати да бяха, все щяха да се разберат. А те не са психопати. Те са българи. Българите сме свестни и разбрани хора.

„Изборите не променят нищо. Иначе щяха да ги забранят“. Авторът на това изказване не съм аз.

Политиците имат в ръцете си финансовия, човешкия, икономическия, медийния и административния ресурс да управляват. Но им липсва моралния. На какво се дължи това? Според мен, на чувството за отделеност. От държавата.

Напразно си мислим, че чувство за отделеност имат само гражданите. Чувство за отделеност имат и законно избраните им представители. С тази разлика, че за тях държавата е нещо, от което винаги получават (власт, пари, удобства, привилегии), а за теб държавата е нещо, на което винаги даваш (данъци, такси, осигуровки, доверие). Повечето неща си задължен принудително да ги даваш, а има и хора, които повечето неща се чувстват задължени принудително да ги получават.

Разберете, нищо друго не мотивира един човек да влезе в политиката, освен личните облаги, които тя носи. Чувството за отделеност стои в основата на егоизма, а ние живеем в егоистично, консуматорско общество, кoето налага „ценността“ да трупаш и то повече, отколкото другите са натрупали. Ако може. Как да ви обясня, че да очакваш морал от някой, натоварен с власт, от когото и да било политик в такова общество, е по детски наивно? Хората не се чувстват натоварени с власт. Те се разтоварват финансово, когато докопат ключа за „пещерата на Аладин“.

Но се връщаме на отговорността. Отговорността за това, че работиш, а не можеш да си платиш тока не е твоя. Тя е на хората, които си натоварил с отговорността да те управляват. На които си платил (скъпо и прескъпо) да го правят. Отговорността е на шофьора зад волана. На капитана зад руля. На мениджърския екип на компаннията. Акционерите може и да гласуват веднъж годишно, но през останалото време отговорността се пада на мениджърите. Персонално и лично, през всяка една минута от годината те носят отговорност за имуществото, което управляват.

Ръководителите на България през изминалия четвърт век решиха, че е възможно да прибереш само едната страна на монетата в джоба, т.е правата и привилегиите, но без отговорността за това, че са ти гласували доверие и са те натоварили с обществени механизми…не, за да си оправяш семейството, вилата и лозето, нито да си пълниш банковата сметка в Швейцария, а за да разшириш съзнанието си от егоистично до национално-егоистично, т.е поне до рамките на една нация. Да мислиш за голяма група от хора, преди да помислиш за себе си. Да станеш държавник. Да бъдеш политик.

Политиката не е мръсна дума. Мръсно е ограничението в съзнанието на онези, които не могаг да видят по-далече от носа си и използват сложните политически механизми, създадени за благото на едно общество, за да си оправят положението / родата / банковата сметка в Швейцария.

В България няма политици. Не и от ранга на политиците, живели преди 2000 години, в една древна и варварска епоха, при смешни (в сравнение с днешните) знания, условия на живот, възможности за комуникация и контрол. Но те превърнаха Рим в центъра на цивилизацията. Те създадоха стандарти за държавност и за политика. Не-политиците у нас превърнаха една богата държава в мизерно общество, където работиш, но не можеш да си платиш тока…

Връщаме се отново към отговорността. Няма действие без противодействие и не можеш да прибереш само едната страна на монетата в джоба. Това поведение натрупа значителни морални дългове през последния четвърт век, които трябва да бъдат платени. А който не си обслужва дълговете фалира. Преструктурират го, разпределят му имуществото, в по-крайни случаи дори го вкарват в затвора.

Не-политическата класа натрупа огромен пасив, който вече не може да обслужва. Наближава времето, когато кредиторите ще дойдат, за да си поискат своето. Защото законът за равновесието работи. Резултатът може да се отлага във времето, но лихвите се трупат и компенсацията е неизбежна. Има една поговорка, че Бог забавя, но не забравя.

Независимо кой ще седне зад кормилото на държавата след тези избори имам чувството, че ще се окаже в ролята на човека, който ще трябва да плати вересията на всички останали преди него. Затова отидох до урните и пуснах реален глас, въпреки че мислех демонстративно да задраскам всички кандидати…Не ми даде сърцето, тъй като и за бюлетината, и за ксероските, и за хората, които обслужват този средновековен, пълен с пропуски и възможности за манипулация изборен процес съм си платил. Лично. От моя джоб. Защото аз съм от онези, които са принудени само да дават в системата. Без да ги питат дали искат. Но Системата сега е такава. И реших да я използвам. Пуснах реален глас за този, когото искам да видя как се оказва в ситуацията на длъжника, принуден да плаща за вересиите на всички преди него. Пуснах гласа си и, за да обезсмисля едни 50 или 100 лева дадени за един брой фиктивен глас от хора, които смятат, че така ще стигнат много далеч. Ще стигнат най-много до ролята на длъжника. А някой трябва да плати сметката…

Не-политическата класа у нас в момента реже клона, върху който седи. Всички очакваха краят да настъпи през 2012 година, но не знам дали ви прави впечатление, че тогава започна едно ново начало. Дори въздухът вече е различен. Правилата се промениха. Хората стават все по-осъзнати, все по-самостоятелни и скоро няма да имат нужда да плащат на някой, който да ги заблуждава, че ги води към „светлото бъдеще“, което винаги си остава отложено за неизвестното бъдеще. Все по-трудни времена настъпват за нечестните, уважаеми. На земята се спуска справедливост и тя, за разлика от дебютния ми роман, наистина е „Справедливост за всички“. Защото се ръководи от невидими правила, чиито автори не са хората с тяхното ограничено, егоистично съзнание. Едно ДРУГО съзнание се пробужда у човечеството в момента, правейки тези, които се мислят за отделeни от него, излишни.

На знам дали забелязвате, но все по-малко време е необходимо нечестните практики да излязат на яве. Все по-малко са бариерите пред прикриваните с години малки и големи, но задължително мръсни, тайни. Все повече са възможностите за разобличаване на лъжите. Все по-голямо е значението, което всеки човек разбира, че има: за себе си, за обществото, за собствената си съдба. И все по-трудни времена настъпват за нечестните.

Обръщам се от ниската си позиция в обществото към следващите ръководители, които ще застанат зад кормилото на държавата:

Скъпи сънародници, не искам да ви гледам в раирани дрехи, нито да ви конфискувам имуществото, нито да ви съдя или да ви бия по площадите. Не искам, заради простата причина, че носите същата душа, като моята, а това не ми позволява да ви пожелая нещо, което не бих пожелал на себе си. Но, за ваше собствено добро, имайте предвид следните няколко елементарни препоръки:

– Не крадете и няма да ви разследват за кражби;
– Не лъжете и няма да ви държат отговорни за лъжа;
– Не злоупотребявайте и няма да ви преследват за злоупотреби;
– Не клеветете и няма да ви съдят за клевета;
– Не заменяйте националното богатство за свое и няма да ви го потърсят обратно с лихвите;
– Не застрашавайте природата и няма да платите жестока цена за това;
– Не страдайте от заблудата, че сте нещо повече или ПО-ВАЖНО дори от просяка на улицата, защото една ПО-РАЗУМНА от вас сила ще ви накара да изтрезнеете от тази заблуда по начин, който няма да ви хареса. Това е силата на ОСЪЗНАВАНЕТО.
– Накратко, не правете на другите онова, което не бихте искали да ви правят на вас. Защoто сроковете се скъсяват…

Мислете малко по-глобално. Сега вие имате шанса да мислите от и за цяла една нация! Все по-трудни времена ще настъпват за нечестните и все по-малко ще бъде времето, в което този шанс ще им се предоставя.

Бъдете новатори! Използвайте го! За пръв път в най-новата история на България вземете, че експериментирайте да бъдете пионерите, които първо ще допринесат с нещо за общото благо, а после ще посегнат да отнемат от него. Опитайте, пък се наслаждавайте на резултатите. Дори няма да ви се налага да посягате. Ще получите много повече, отколкото сте мислили предварително, че заслужавате…

Желая ви успех и в никакъв случай не ви мисля злото!

Но ще ви наблюдавам внимателно и ще ви държа отговорни (не само морално) за всичко, което правите, мислите или говорите, докато сте „зад волана“ на „превозното средство“, в което сме аз и още няколко милиона души…

Не си мислете, че ние държим на собствения си живот или съдба по-малко от вас самите…

Или, че ще успеете да прехвърлите отговорността на пасажерите за това, че не сте забелязали рязко приближаващата промяна.

Не, ако катастрофирате, „катаджиите“ ще дойдат и ще се занимават единствено с вас…

Така, че умната! Който предпочита русата, става порно актьор, а не държавен ръководител.

Бъдете част от епохата, в която не-случайно сте се родили да бъдете.

Станете част от промяната, която искате да видите в света!

Тихомир Димитров

юли 17, 2012

Цената на Егото

Според безплатния онлайн речник, дефиницията на „Его“ включва разбирането за себе си като нещо различно от останалите и от света.

Според Фройд, Егото съществува както съзнателно, така и подсъзнателно, служейки за посредник между изискванията на самоличността, суперегото и действителността.

Dictionary.com тълкува егото като „аз“ или „себе си“ на всеки човек, който мисли, чувства и действа така, сякаш е отделен от останалите, дистанцирайки се дори от собствените мисли.

Уикипедия представя егото като идентичност или неорганозираната част от структурата на личността, която съдържа базовите инстинкти.

Будисткото схващане за его е чувството за отделно Аз, подхранвано от омразата, незнанието и алчността.

Екхард Толе ни предупреждава, че егото не е враг, с който трябва да се борим. Ако го превърнем в проблем, само ще го усилим. Егото е просто една илюзия, от която трябва да се освободим.

Аз бих го нарекъл навик, трениран с хилядолетия, през цялата човешка история, възпитаван в еволюцията на всеки от нас поотделно, още от ден нула, което прави егото по-силен навик дори от тютюнопушенето, алкохола и хероина, вети заедно. Тоест, хич не е лесен за преодоляване този навик. И не става за един ден. А и както вече знаем: с бутане просто не става.

Единственият път извън егото е насочването на съзнанието навътре към него, с цел да си обясним крехкостта на тази фундаментална заблуда.

И колосалните последици от нея.

Вредите от това да играеш соло, против законите на Общото и Цялото, защитавайки илюзията за някаква идентичност, са видими във физическия свят. Медиците ги наричат тумор, а будистите – сън. Военните ги наричат „стратегия“.

Събуждането е възможно само извън егото, което значи, че няма да започнем да се ценим по-малко или да омаловажаваме себе си. Напротив, ще оценим себе си като най-великото произведение на изкуството, могъщо и значимо колкото цялото, което го е създало и което представлява, но в същото време толкова специално и красиво, именно защото е единствено, уникално и неповторимо.

Но ще спрем да се олицетворяваме с хора, предмети и, въобще, с форми, които ни карат да мислим, че сме нещо отделно от цялото.

Тук е важно да направим уточнение, че егото притежава не само индивидуални, но и колективни черти.

Колективни прояви на его са: нациите, религиите, расите, дори полът. Всичко, за което казваш „Аз съм“: българин, християнин, мъж, жена…

Колективното его е не по-слабо от индивидуалното, даже е по-разрушително.

Ако индивидуалното его се бори предимно за своето оцеляване, то колективното его често напада и убива, за да се защити.

Като използва цели армии, инквизиции, тайни служби и, дори, атмони бомби за целта.

Припомнете си сега всички войни, изтезания, противоречия, конфликти, обиди, мъки, болки, унижения и страдания, хвърлени само в името на тези четири от изброените по-горе колективни форми на егото. И ги умножете по няколко милиона, защото колективните форми на егото са дори повече.

Цената на егото е жестока. Неизмерима е дори във финансово отношение.

На този свят има 300 държави, т.е 300 прояви на колективното его само по линия „нациоална принадлежност“.

Всяка от тях има бюджет за война, за правителство, за администрация, за представителни разходи, за привилегии, за затвори, за оръжия, за насилие и терор над личността (индивидуална или обща), която застрашава нейната собствена идентичност.

Ами религиите?

Ами битката за власт между половете?

Някъде сред безкрайните математически числа е сумата, която човечеството е платило, за да подтиска половината от населението си с хилядолетия, при това – онази половина, която го ражда!

Цената на егото е немислимо жестока!

В бизнеса тя също е чудовищна.

За да спечеля един процент пазарен дял, някой друг трябва да намали пазарния си дял с един процент.

За да изкарам един долар на борсата, някой друг трябва да го загуби.

Моята компания срещу твоята.

Триста държави, във всяка от които има регистрирани по няколко стотин хиляди компании. Средно.

Всяка от тези компании харчи пари за данъци и такси, за заплати, за счетоводство и правни услуги, за маркетинг и реклама, т.е: за поддържането на своята идентичност.

И всяка компания се конкурира с останалите. С всички осанали. На глобалния и на местния пазар.

Всеки човек се конкурира с останалите, с всички останали, във всички сфери на своя живот.

Цялата му енергия, свободното му време и сто процента от ресурсите му отиват за състезаването на една илюзия с илюзите на други хора. Така животът ни се превръща в борба, а целта на борбата е ОЦЕЛЯВАНЕТО.

Не просперитета, забележете, а оцеляването!

Индивидуалният просперитет е невъзможен без просперитета на цялото.

Гражданите на богатите държави също са богати.

Цял живот са ни учили, че трябва да се конкурираме и да се борим, да се налагаме и да привличаме повече ресурси, да сме по-добри, по-бързи и по-хитри от останалите. Да сме най-добрите. Целта на това упражнение е да има повече за нас и по-малко за тях.

Цял живот са ни учили да се държим като ракови клетки!

Това, според хората, които са ни обучавали в несъзнателност, се нарича „успех“.

Не им се сърдете.

Те също са несъзнателни.

Тях също са ги обучавали несъзнателни хора.

Водени само от добри намерения, между другото…

И така – вече няколко хилядолетия.

Цената на егото е чудовищна.

Превръщайки го в проблем, ние ще трябва да заживеем с един чудовищен проблем.

Ето защо, духовните учители препоръчват да не се страхуваме от егото и, най-вече, да не се борим с него.

Животът е чудо, шанс, наслаждение за сетивата, той е всичко друго, но не и борба.

Няма нужда да се борим с егото. Няма смисъл ДА ПРАВИМ каквото и да било.

Достатъчно е само да осъзнаем неговата ирационална природа.

Един от начините това да стане е чрез осъзнаване цената на егото.

Я си представете свят, в който живеят седем милиарда осъзнати хора.

Това значи седем милиарда души, които мислят как да направят, как да дадат най-доброто от себе си, но не за тях самите, а за някой друг. Ще заживеете в свят, в който седем милиарда души се опитват по всякакъв начин да ви помагат и да ви бутат напред.

Сега живеете в свят, в който седем милирда души се опитват по всякакъв начин: да изкарат повече пари от вас, да заемат вашето работно място, да си легнат с вашата половинка, да изпратят детето ви на фронта, да имат по-голяма кола от вас, да проникнат във вашия дом и да ви отмъкнат плазмата…

Цената на егото е жестока.

Мислете честичко върху този въпрос.

Тихомир Димитров

март 1, 2011

Българче да се наричам пълна травма е за мене

Една ситуация никога не може да бъде проблем. Проблем е само отношението ни към нея. Ето, например, черната котка. „Да ти мине котка път” за българина е голямо проклятие, лоша поличба, нещастен сигнал. За китайците, обаче, черната котка е символ на късмета. Или може би вкусен деликатес в ресторанта, не знам. Но се кефят да им мине котка път и сигурно получават доказателства, че са късметлии след това. Бълагринът плюе три пъти през рамо, върти се на пети или псува и замерва животното с камък. После получава доказателства, че е карък. Очаква тези доказателства и допринася за тях. Ето колко важно е отношението.

Снегът вали и всяка снежинка си е на мястото (дзен-будистки коан). До нас живее цяло семейство черни котки. Всеки ден ми пресичат пътя, когато излизам. Винаги си припомням този коан и ми става смешно, че съм българин, а реагирам като китаец. Всъщност, нямам отношение към черната котка. Тя отива някъде, аз – също. Всичко си е на мястото. Котката преследва мишле в храсталака от другата страна на улицата, по която вървя. Аз отивам до магазина за хляб. Всичко е окей. Нито ме гази камион след това, нито печеля от тотото, защото нямам отношение към котката. Снегът и кишата са си на мястото през зимата. Те могат да са твой проблем, само ако ги превърнеш в такъв. А може да се насладиш на студеното време. Или да нямаш отношение към него, защото всичко си е на мястото. Винаги и по всяко време.

Тук ще си говорим за травмиращото усещане да се наричаш българин. Ще обсъдим:

държавата

ниските заплати

политиците

телевизията

и ще разберем, че проблемът е само в твоята глава и никъде другаде.

Няма такава държава. Възприемете буквално тези думи. Ще видите колко истина има в тях. Българинът страда от раздвоение на личността, когато стане дума за националната му принадлежност. Той псува държавата, защото е виновна за всичко, но едновременно с това се тупа по гърдите, че тук е имало ханове, царе и държвници, ехеее, още преди разни французи, германци и англичани да се сетят да си направят държава. Ръйш ли. Е, няма такава държава! В буквалния смисъл на думата. Знаете ли по какво си приличат неудачниците? По отказа им да поемат отговорност за случващото се с техния живот! По мрънкането си приличат. Винаги някой друг е виновен, а те са прави. Външните обстоятелства им пречат! Имат основания да негодуват – достатъчно са за цял живот. Но това е живот на неудачник – човек, който не поема отговорност. Няма такава държава, която да е виновна за всичко, защото, ако имаше, някоя мутра щеше да й подпали офиса и да я „повози” в багажника. Някой мъдър икономист щеше да дойде от Световната банка и да ни я поправи. Да поемеш отговорност значи да се изправиш пред огледалото и, подобнио на Луи XIV, да заявиш: „Държавата, това съм аз!”. Мръсно е по улиците, защото аз хвърлям боклуци там и аз отказвам да си почистя пред входа. Ниски са заплатите, защото аз плащам аборигенски надници и аз продавам труда си за жълти стотинки. Има корупция, защото аз бутам рушвети на катаджиите и аз предпочитам нещата винаги да стават „по втория начин”. Макроикономическите ни показатели са на последно място в Европа, защото аз предпочитам да живея там – в г*а на географията, където всеки ходи до тоалетната. Няма такава държава, просто! Държавата – това съм аз!

Ниските заплати. Да приемем, че вместо труда си, продавате дюли. Вие сте глобален търговец на дюли! Всеки глобален търговец търси най-подходящите пазари за своите продукти – онези пазари, на които ще ги продаде срещу най-добрата цена. Отваряте картата на Европа и виждате, че дюлите са най-евтини в Албания. Точно там ли ще отидете да си продадете дюлите? Тогава защо продавате труда си в България, където заплатите са най-ниски, човешкият труд се цени най-малко и струва най-евтино в цяла Европа? Ето че пак външните обстоятелства са виновни, нали? Държавата, политиците и работодателите са виновни! Не вие. Но с това външните обстоятелства не се изчерпват – изчерпват се само онези от тях, които са ви удобни. Външно обстоятелство е, че имате еропейски паспорт и можете да пътувате в цял свят, а най-цивилизованата част от него ви предлага да се установите където пожелаете. Външно обстоятелство е, че щом имате компютър + интернет и/или някакъв занаят, значи вече никой не ви задържа да стоите по цял ден в офиса. Външно обстоятелство е, че тук идват да живеят чужденци, които виждат по-добри условия за живот и бизнес от нас. И така нататък. И така нататък. Ниските заплати са чудесен повод за мрънкане. Достатъчни са не за един живот, а за няколко прераждания. С мрънкане, обаче, нищо не се постига. Това е сигурно. Проблемът не са ниските заплати. Проблемът е в отношението ни към живота. Страдаме като каторжници, но вериги по ръцете ни липсват, а вратите на „каторгата” са отворени – можем да си тръгнем по всяко време. Изнерявяме се от трафика, но ходим и до тоалетната с кола. Мрънкаме, че столицата е пренаселена, но пращаме и децата си да живеят там – записваме ги в университет, възпитаваме ги като роби, обясняваме им колко хубаво е да „правиш кариера”, после доживотните спестявания ги инвестираме в „апартамент” от 30 квадрата – да живеят наблъскани един върху друг, да пътуват притиснати в градския транспорт, да работят в кол центрове, да получават най-ниската надница в Европа и да изплащат най-неизгодната ипотека. Междувременно се мръщим, че прекрасните градове на България се обезлюдявали, че бизнес в провинцията нямало. Гледаме едностранчиво на нещата – завиждаме на „западняците” за техните доходи, но не завиждаме за четирицифрените им наеми. В това време „западняците” идват у нас и наемат тристаен, напълно обзаведен апартамент, в центъра на някой от прекрасните ни, обезлюдени градове. Сто евро за сто квадрата. Дишат чист въздух, живеят на широко и ходят на фризьор за две евро. Ползват такси за едно евро. Дават пет евро за обяд в ресторант, където има безжичен интернет, за да си довършат доклада, да го изпратят по мейла и да си купят още половин година от качеството на живот, което ние сме загърбили доброволно, в стремежа си да заприличаме на тях. Да, ама от 70-те години на 20-ти век. В началото на 21 век „западняците” намират тук условия, които ние не виждаме. Купуват селски къщи, садят зеленчуци и ядат здравословна храна, а ние се ужасяваме от перспективата „да се върнем на село”. Предпочитаме полуфабрикатите на „големия град”, където дишаме смог, живеем един върху друг и остаряваме в задръстванията. Виждаме само ниските заплати. А те не са никакъв проблем. Проблем е отношението ни към всичко, което ни заобикаля.

Политиката. Мечтая за деня, в който девет от десет минувачи няма да знаят нито кой е президент, нито кой е министър-председател. Сега всички искат да знаят кой е Алексей Петров. Политиката е доходен бизнес за много хора у нас. В това не виждам проблем. Проблем виждам само във факта, че всичко живо се интересува от техния бизнес, а не от своя собствен. Вижте, живеем във времена, в които егоизмът се приема за даденост, за нещо нормално. Не само това – той по всякакъв начин се поощрява. Възпитаваме децата си да побеждават, да се налагат над конкуренцията, за да получават повече от другите – повече шестици, повече парички и повече власт. За един „по-добър” живот! Щом е така, откъде-накъде ще очакваме върховни прояви на алтруизъм точно от хората в политиката? По пътя на каква логика те трябва да помислят първо за нас – да имаме топъл дом, добро здраве, децата ни да са подсигурени и образовани, а трудът ни да бъде източник на достоен начин на живот? Щом сме приели егоизма за даденост, щом толкова много се възхищаваме от личните постижения, значи би трябвало да знаем, че политиците са длъжни да помислят първо за себе си – да имат топъл дом (а защо не десетина, алчността също е добродетел), децата им да получат добро образование в чужбина, трудът им да бъде източник на достоен, а защо не и охолен начин на живот. Какво искам да кажа с всичко това? Искам да кажа, че няма разумна причина да се интересуваш от политика, когато политиката е бизнес, а ти не притежаваш нито една акция от този бизнес. На политиците това им е работата. За това им плащат. В това са добри. Трябва да скочиш в техните води и да ги надплуваш, ако смяташ, че си по-добър, че можеш повече. В противен случай си оставаш само с мрънкането. Вече 20 години негодуваш срещу политиката и започвам да се съмнявам, че ти харесва да си вечно недоволен. Политиците не се инетресуват от теб? Тогава ти защо се интересуваш от тях? Ами инженерите? Хидрогеолозите и агрономите защо се интересуват от политика? Защо всеки не си гледа работата? Когато всеки започне да си гледа работата, термините „консултант”, „бизнесмен” и „професиоанлист” няма да са равнозначни на крадец, мутра и полицай. Минувачите няма да знаят кой е президент и кой – министър-председател, защото всеки ще си върши работата.

Телевизията. В интервю за „Капитал Лайт” Миленита сподели, че американците казвали fuck you като I love you, а тук било точно обратното. „В това ни е чарът” – би възкликнал някой. Аз мисля, че да си песимист не е чаровно. Според мен, черногледите хора живеят по-трудно. Българите са черногледи песимисти. Няма проблем в това. Португалците също са песимисти, но си имат Вашку да Гама и правят хубаво порто. Ние пък си имаме Хан Омуртаг. Човек и добре да живее, се жени. Притежаваме рядко чувство за хумор – леко мрачничко е и зловещо, но затова  са ни силни артистите. Трагикомедията е най-сложният жанр. Англичаните пък си имат ГМО. И са по-дебели от французите. Но българите страдат повече от инфаркт, защото редовно преяждат с био храни и най-вече – със свинско. Това са факти. В тях няма проблем. Проблем е само отношението ни към фактите, а това отношение до голяма степен се определя от телевизията. Във времена, в които геополитическата карта на света се променя буквално за минути и диктаторските режими от два континента падат като домино, ние се занимаваме с „флашки и патрашки”. Показват ни умиращи от рак деца по време на вечеря. Информират ни, че токът, петролът и газът ще поскъпват безкрайно, но увеличение на заплатите скоро няма да има. Вкарват ни в дома на хора, които отдавна са спрели да плащат сметки, защото са болни и не могат да работят. В резултат, тези хора живеят като кучета – на студено, на свещи, в началото на 21-ви век, забравени са от всички, но не и от енергийните холдинзи и държавните монополи, които са готови да ги осъдят за дългове. Съобщават ни, че не можем да разчитаме на бърза помощ, освен ако не сме с единия крак в гроба, но дори да получим инфаркт, пак може да не ни приемат в болницата, защото не им достигали 5 лева от здравната каса….Веднага след супер симпатичната реклама на мобилен оператор дават репортаж за същия оператор, който иска да запорира имуществото на длъжник, забравил да му плати 20 лв преди  няколко години…За десерт – малко земетресения и пожари по света, нови данъци и такси върху издъхващите сектори на икономиката у нас, безработицата се увличава, заплатите падат, инфлацията расте, лека и спокойна вечер, уважаеми зрители! Ето така изглежда действителността през очите на българската телевизия. Тя цели 40 години излъчваше бодри, оптимистични репортажи и сега от 20 години вече компенсира. Остават й само още 20. Тя е обективна и държи да ни информира за истината. Нейните репортажи, обаче, показват, че светът или окончателно е тръгнал към неизбежния си край, или някой сериозно ни изкривява представите за дейстителността и за това, което се случва в нея. Отделно, телевизията реже клона, на който седи. Тя губи по-ведрите си зрители, а от бизнеса, когото дави в тревожни сигнали и песимистични прогнози очаква рекламни приходи. И в двата случая, българче да се наричам пълна травма е за мене, а телевизорът е по-добре да си стои изключен.

Тихомир Димитров

декември 14, 2010

Защо бракът умира?

Станах на 32 и повечето ми приятели, които не са сингъл, са разведени. В пресaта и в Държавен вестник пише, че бракът умира – творят се сериозни материали и се гласуват сериозни закони по въпроса – който иска да чете.

Защо бракът умира?

Защото мъжете абдикираха от него! А жените, които умеят да се приспособяват, ги последваха…

Феминизмът тръби, че бракът е система за патриархална експлоатация и заробване на жената. Превръщал я в частна собственост. И е прав. Но да погледнем нещата от друг ъгъл: някои жени просто ги устройва да са домакни и майки. Мисълта да бухат наравно с мъжете по-скоро ги разстройва.

Бракът умира, защото мъжете абдикираха от него, уважаеми!

Той няма нищо общо със семейството, нека сме наясно – хората ще живеят по двойки и ще си правят деца по двойки до края на света, независимо какво мисли законодателството на страните им или съветът на старейшините им по въпроса, ако живеят в племена.

Говорим за институцията на брака. Тя умира.

Хубавото е, че няма да вземе нито любовта със себе си, нито свободата. Ако си представим брака като озъбена муцуна на давещ се хищник, подал глава над водата, с цел да си поеме въздух, грайферът на ботуша ми е този, който ще върне муцуната там, където й е мястото – под водата, в миналото, при удавените тъпи, злобни идеи.

Бракът умира, защото мъжете абдикираха от него.

А те абдикираха, защото той вече НИЩО не им носи. Абсолютно нищо.

Патриархален или не, бракът гарантираше сигурност в миналото. Както на мъжете, така и на жените гарантираше сигурност. Предпазваше ги от вродения им страх от несигурността.

Мъжете предпазваше от вродения им страх от несигурността на женската природа – гарантираше им, че ще увековечат гените си и, че правото върху собственото им поколение ще принадлежи единствено на тях.

Жените предпазваше от вродения им страх от несигурността на Фортуна – гарантираше им, че в студ и пек, в сняг и дъжд, все някой ще е длъжен да се грижи за тях и за техните деца.

Днес подписът в гражданското не гарантира вече нищо. На никого.

Днес мъжете виждат в жените си бъдещи самотни майки, които гледат собствените им деца и монополизират правата върху тях, а жените, не без основание, виждат в мъжете си бъдещи самотни пияници, които, също не без основание, отказват да плащат издръжка.

Защото „прайдът” нещо се развали. Мъжът е повече от щастлив да плаща издържка, но не на промискуитетната си бивша жена, а на децата, които продължават рода му. Да, обаче, брачните закони в „цивилизованите” страни му предлагат 10% от времето с „лъвчетата” срещу 90% от издръжката. И, понеже „цивилизованите” страни дават на жена му същите права да опъва на полето, той, не без основание, смята „сделката” за нечестна. И е прав. И абдикира от брака. И вижда капани в него. И не можем да му се сърдим.

Жените, които са раждали, раждат и ще продължават да раждат неговите деца, те също еволюират. Приспособяват се. Те нямат друг избор. И те абдикират от брака, за да оцелеят. Като вид. Благодарение на тях оцеляваме всички…

Бракът е сделка, която урежда властови, имуществени, законови и наследствени права в човешкото стадо. Той няма нищо общо с любовта. Той вкарва старите хора с техните вмирисани схеми в чудесното начало на една нова двойка. Той я прави зависима от тях. Той задължава, но не прощава, той забавя, но не забравя. Той е нечестен, алчен, злобен и пресметлив. Освен това е крайно неустойчив. Още преди глобализацията да му „разклати краката” половината бракове завършваха с развод. Ето защо мисля, че мястото му е там – под водата, при удавените стари идеи, които нямат място в новия свят.

Мисля, че е крайно време да си поемем глътка въздух и да дишаме с пълни гърди. Да станем служители да собственото си щастие, ако ще служим на нещо.

Да благодарим на Съдбата, че ни е отредила живот в такова интересно време.

Да се обичаме и да не бъдем такива, каквито не сме. Лебедите са моногамни. Човеците не са. Те са всеядни бозайници, които винаги са в разплод, могат да образуват всякакви двойки по всяко време и практически се размножават безкрайно. От тази гледна точка бракът ограничава дори раждаемостта. Забранява удоволствието. Наказва страстта.

Бракът умира. Опитвайте се да го спасявате колкото си искате. Аз ще продължавам да натискам главата му там, където й е мястото – под водата, при озъбените, стари, хищни, злобни идеи, които нямат нищо общо с новия свят.

Аз ще ви дам глътка въздух.

Вие, ако искате, се задушавайте!

Нямам нищо против.

Само да не чувам оплакванията ви после.

Да не чувам, че сте нещастни с този или онзи човек, но ПРОДЪЛЖАВАТЕ да сте заедно, защото ТАКА ТРЯБВА.

Всеки е отговорен сам за собствената си съдба!

Аз ще ви подаря глътка въздух.

Вие, ако искате, дишайте!

Тихомир Димитров

януари 28, 2009

Има ли смисъл от държавата?

Принципът на държавността е в криза. Реалният живот го доказва всеки ден.  Националната държава, като форма на организация, е морално остарял и технологично изостанал механизъм за управление на обществото от XX век.

Не искам да звуча анархистки, бързам да се „оправдая”. Уважавам принципа на държавността, защото съм учил история. Знам колко сложна еволюция е преживял въпросният принцип.

Просто мисля, че му мина времето. Освен това мисля, че разни дебели чичковци, на които не можеш да им извадиш покривката от носа, не заслужават да те управляват.

Защо ли? Ами защото те, така или иначе, не са там, за да го правят. Там са заради привилегиите. Заради популярността сред жените. Заради лесните пари и командировките в чужбина… Заради далаверката.  Ето защо са там.

Живеем в „демократично” общество. Demos kratus. Власт за народа. Лозунгът „народна власт” да ви е познат от някъде? Ами същите са хората – където е текло, пак ще тече. Дори президентът ни е бивш агент. Повечето политици са бивши агенти. Водещите журналисти са бивши агенти. Обществото винаги ще се дели на овце и на пъдари, които стрижат овцете. Добро утро! Нов бардак със стари КУРви не става…

И нека не критикуваме само тукашната действителност. Държавността е в криза  по цял свят. Развитите общества позволиха на група изтънчени мошеници да гепят спестяванията на всички глупаци.

Направиха го с елементарни борсови спекулации и оставиха милиони без дом, без работа, без пенсия, без надежда за утрешния ден….

Сега се говори за световна финаснова криза. Обсъжда се как правителствата да платят сметката.

На въпросните мошеници.

С твоите пари.

А защо Правителствата никога не плащат моята сметка, когато сгреша? Защото умните хора винаги намират кой да им плати сметката. Просто не съм станал достатъчно умен. Ето защо.

Криза има, но тя не е финансова. Държавността е в криза. Държавата губи контрол в световен мащаб. Виновна е Глобализацията, разбира се.  Старият обществен ред не може да съществува при новите условия. Аз съм подтиснат от това.

Бърка ми в джоба. Бих се радвал да живея в подредена държава, където две и две прави четири, където правилата са ясни, където хората обичат да ги спазват. Бих се радвал това да бъде моята държава. Обичам страната си. Но държавата ми не е такава. В нея плащам два пъти за всичко.

Плащам социални осигуровки, а никой не може да направи нищо по въпроса за социалната ми сигурност. Видях как осигуриха дядо ми и баща ми. Убеден съм, че така ще „осигурят” и мен.

Плащам заплати на ченгета, които охраняват мутри и пребиват журналисти. По втора точка не възразявам. Журналистите трябва да  ядат бой, защото произвеждат масова психоза срещу месечна  заплата в най-измислената валута на света. Това ги прави жалки и достойни за бой, поне в моите очи.

Да, ама вкъщи или в офиса слагаш СОТ и допълнително купуваш застраховки, та да се почувстваш „сигурен”.

Плащаш „за здраве”, акогато отидеш на лекар се налага да плащаш „кеш”.  Cash is King.  Прави са американците. Потрябва ли ти линейка, предпочиташ да извикаш такси. Знаеш, че отново има хора, на които си платил, за да не си вършат работата. Както винаги.

Плащаш винетки и такси за смет. Традиционният януарски сняг ВИНАГИ се оказва бедствие. Гоямо, шибано, НЕПРЕДВИДИМО бедствие!

Държавата е лош стопанин. Нейните предприятия са губещи, нейните  служители са зле платени и демотивирани, нейните дългове са несъбираеми, нейните поданици гният с десетилетия по затворите из Третия свят в очакване на нечий чужд президент да дойде да  ги спаси.  Нейното правителство излиза под ключова дума провал в най-голямата интернет търсачка

Ако физическо лице се държеше като държавата – ако не си плащаше дълговете, ако нямаше пари за заплати, ако продаваше оръжие, ако не поемаше грижа за децата, ако харчеше безотчетно, то такова лице нямаше да излезе от затвора. Кой ще вкара Държавата в затвора?

Младежите с големите фотоапарати ли?

Don’t think so.

Те са просто сеирджии! Да не казвам по-лошата думичка…

Римляните ни оставиха мъдър завет:

Дори най-слабият закон е за предпочитане пред анархията”.

Нямате по-добра алтернатива?

Тоава защо просто НЕ МЛЪКНЕТЕ?

Наду ми се главата от глупости.

Тихомир Димитров

%d блогъра харесват това: