Писателският блог на Тишо

септември 4, 2017

Виждаме само върха на айсберга и само главичката не се брои…

Изт: Salesforlife

Някога ядосвали ли сте човек, който има собствена армия?

И аз не бих желал да ми се случва. Затова не завиждам на милиардери.

Може да харесвам с 500 години по-младите им жени или тревясалите им имения, обаче дали ми се забърква с хора, които имат собствено разузнаване, собствени тайни служби и собствени специални части/снайперисти?

Едва ли!

Ако харесваме лайфстайла на свръх-богатите, ще трябва да харесваме и могъщите им врагове…

Виждаме само върха на айсберга.

Искаме „само главичката” да вкараме, ама не става.

Главата на камилата, като влезе веднъж в палатката, ще разруши стана.

Харесваме ламборджинито на някого, но не искаме да му плащаме лизинга.

Харесваме нечия работа, но не искаме нейните отговорности, искаме само нейната заплата.

Харесваме нечия популярност, но не искаме да сме клоуните в квартала, искаме само катаджиите да не ни глобяват.

Харесваме нечий бизнес, но не искаме да се занимаваме с данъчни, с конкуренти, с мутри, с изнудвачи, с ДДС декларации, с бюрокрация…

Харесваме нечий талант, но не искаме да си изгубим детството…

Харесваме нечий имот, но не искаме дори да знаем за месечната му вноска.

Харесваме коне, но дори не желаем да разберем за седмичната им издръжка.

Харесваме бездомни котенца и кученца, но не бихме ги подслонили у дома, не бихме дали 300 лева от собствените си спестявания, по-скоро бихме организирали поредната фейсбук „кампания”.

Харесваме бездомните старци, но още повече харесваме мисълта, че им „помагаме”. Едва ли бихме ги подслонили у дома. Все пак миришат. Пък и е неудобно. Какво ще кажат тъщата / майката / дъщерята / зетят / тъстът / децата ?

Какво ще кажат хората?

Харесваме някой филм, но предпочитаме да си го изтеглим безплатно.

Харесваме нечия дъщеря, но НЕ бихме искали да се сродяваме с нейния баща.

Харесваме нечий син, но не желаем да се харесваме на майка му.

Харесваме природата, но не бихме легнали под багера.

Има толкова много неща, които харесваме, обаче не ни стиска.

Само главичката не се брои.

Трябва да си заложиш и „топките”.

Не всички се раждат с топки, затова ВСИЧКИ се раждат с Душа.

Ако ТОЛКОВА много искаш да притежаваш нещо, което не ти принадлежи, трябва да си заложиш душата, майко, Цялата. И ще го получиш. Заедно със страничните ефекти. Главата на камилата ще бъде в твоята палатка.

Оправяй се.

Тихомир Димитров 

Advertisements

януари 26, 2010

По Пътя на себепознанието. Теория и практика

Имаме толкова много да учим от децата!

Като малък съвсем реално вярвах, че всички неодушевени предмети са живи. Харесаше ли ми формата на нещо – било то смачкана кутия цигари, камък или просто изгнила пръчка, спирах да го наблюдавам и дори си говорех с предмета. Чудех се дали не му е скучно така – сам, кои са неговите приятели, какво ли прави, докато не го гледа никой?

Веднъж дори нахраних чисто новото „Хитачи” на баща ми, купено от „Кореком”. Нахраних го в буквалния смисъл на думата. Хрупах солети, а слотовете на касетите ми се сториха като две големи, тъжни очи. Стана ми жал за горкия уред – не стига дето никой не си говори с него, ами сигурно и не е ял от цяла вечност! Трябва да е ужасно гладен! Беше ми неудобно да довърша солетите сам, затова отидох и му ги изсипах в слотовете. Даже ги натроших преди това, за да може по-лесно да ги преглътне. После много ме биха.

Имах си една любима детска игра, казваше се: „Запознай извънземното със странния и интересен свят, в който живееш. Така сигурно биха я кръстили възрастните. За мен  беше просто игра – начин да комуникрам със същества от друга планета. Правилата бяха прости: представяш си, че в мозъка ти живее добронамерен пришълец от далечна галактика. Тъй като е много далечна галактиката, извънземните не могат да дойдат на крака, затова изпращат само мислени посланици. Гледат през нашите очи и чуват през нашите уши. Но не знаят нищо за света, в който живеем. Аз имах честта да бъда любезния домакин и да разведа „госта” наоколо. Това до голяма степен обяснява защо няколко години по-късно „Чоки” се превърна в любимия ми филм, след това в любимата ми книга, а накрая дори кръстих кучето си „Чоки”, лека му пръст. Нищо, че беше мъжко.

Всички деца обичат да общуват с въображаеми приятели от други светове, но тъпото е, че когато пораснат, спират да го правят. Я си представете „да разведете госта” сега – отивате в офиса и срещате колегата, който ви мрази. Ще трябва да обяснявате на извънземното какво е офис, какво е колега и какво значи омраза. Ще трябва да разказвате защо има толкова много хора на това място, какво правят, защо се смеят и защо дрехите им са с различни цветове.

Тъкмо ще обясните всичко това и на себе си. Бас хващам, че много неща ще ви се изяснят! Току виж сте стигнали до извода, че мястото ви не е там. Ето едно чудесно практическо упражнение!

Ние, възрастните, приемаме нещата за даденост. Предпочитаме да не мислим за тях. Чели сме много книги, всичко знаем, но никога не прилагаме знанията си на практика.

Когато преди няколко години започнах да се занимавам с личностно развитие и аз прочетох много книги. Закъснялата мода „Ню ейдж” се оказа блато, в което лесно можеш да затънеш. Десетилетия наред разни „гурута”, „мотиватори”, „лектори”, „учители”, „лечители” и всякакви печалбари са се възползвали от депресията и отчуждеността на съвремения свят, за да напълнят кесията.

Хората се вкопчват в техните методи, методики, истини и полуистини като удавник за сламка, защото малцина днес живеят щастливо. Дори когато отговарят на социалните критерии за щастие. Даже е задължително да отговаряш на чуждите очаквания, за да си нещастен!

Мина доста време, преди да отсея плявата от качеството. В началото бях тотално объркан – всички автори звучаха толкова достоверно! Кое да правя по-напред? Да медитирам ли, да спортувам ли, да пазя диета ли, да визуализирам ли, да се концентрирам или да не мисля за нищо? По-добре да утвърждавам убеждения! Или, я да се подложа на хипноза! А защо да не пробвам някоя интересна техника за дишане? Не, по-яко ще бъде, ако се науча да мисля позитивно, ще избягвам лошите мисли! Няма да наранявам околните! Ако спя с чужда жена, това дали наранява мъжа й? А дали усложнява кармата ми? Кой, в крайна сметка, е създал човека: извънземните или Бог? Сигурно е хипер яко да си говориш с ангели! Ами ако се окажат извънземните? Гледай го тоя пък – твърди, че аз самият съм Бог! Ще дам обет за мълчание, но може да ме уволнят. Заболяха ме топките от въздържание – мина само една седмица, а ми остават още четири!

Накрая се ядосах и хвърлих всичкия този скрап на боклука. Промяна в живота ми действително настъпи – станах още по-отчаян от преди. Сега в секцията „личностно развитие” на частната ми библиотека има само пет-шест книжки и дори към тях се връщам рядко. Защото идеите на хората, които са ги писали не са мои. Опитът, който са трупали не е мой, знанието, което предлагат не е мое. Моята игра е „запознай извънземното със странния и интересен свят, в който живееш.” Измислих я още като дете, чувствам се комфортно с нея и ми доставя удоволствие да опознавам света точно по този начин.

Трябваха ми 20 години, за да разбера, че децата са по-мъдри от нас. Защото са спонтанни. Всичко, което правим – дори начинът, по който реагираме в дадена ситуация, са заучени рефлекси. Не влагаме никаква  мисъл, докато живеем. Действаме неосъзнато. Вярваме, че може да променим света с мислите си, но не знаем как точно става това. Не познаваме процесите. Може да ти се развали компютърчето и да решиш да си го ремонтираш сам, ама като не си виждал дънна платка, пистов кабел и не знаеш къде се пъха паметта, едва ли ще оправиш нещо.

За да променим каквото и да било, трябва да го познаваме в детайли! Да го изучим, да го озсъзнаем. Ето защо казват, че живеем не-съзнателно. Всички хубави неща в живота се случват съзнателно. Няма никаква магия. Има само заблуди и незнание. Има хора, които се ядосват, когато ги обидят, защото така са свикнали да се държат. Така са ги учили, че трябва да реагират. А можеха да „внимават в картинката” и да разберат малко повече за гнева. Опознавайки механизмите му, един ден тези хора ще могат да го контролират.

Човешката психика е много по-сложна от компютъра, който използвам, за да напиша този текст. Необходимо е доста време за учене. Напоследък избягвам да давам съвети, но сега ще си позволя един – преди да тръгнете да оправяте света, вземете първо да оправите себе си, става ли? Въведете ред в своя живот, опознайте човека от огледалото, станете му приятел и чак тогава търсете одобрението на другите, тяхното приятелство, съчувствие и любов. Но дори тогава недейте да учите хората как да живеят! Аз все още не съм го постигнал.

По време на самообучението си бавно, но славно стигнах до извода, че трябва да приложа практически само два промила от всичко, което знам на теория. И ще се оправя за цял живот! Но, дори за да развиеш едно елементарно качество, което желаеш, да го направиш част от себе си, трябват дни, месеци и години упражнения. Техниките може да са безкрайно прости и банални. За предпочитане е да са приятни. По-важно е постоянството. Когато знанието започне да идва, то не идва само. Едната вратичка отваря другата и така постепенно човек започва да „проглежда”. Да се осъзнава. Да разбира за какво става въпрос.

Избрал съм си три елементарни упражнения (от няколко хиляди, за които съм чел), но ги прилагам всеки ден. Не мисля за тях, не ги планувам за утре и не ги правя за вчера. Упражнявам се сега. Няма да ви кажа кои са тези упражнения, защото едва ли ще ви подействат така, както действат на мен. Най-добре си ги измислете сами, за да ви е комфортно с тях. И започвайте да ги прилагате още сега.

Тихомир Димитров

април 4, 2008

Приказка за Ханс, който задавал прекалено много въпроси

Filed under: РАЗКАЗИ — asktisho @ 2:31 am
Tags: , , , , , ,

Живял някога, преди много, много години, един мъж на име Ханс. Имал ферма и изкарвал прехраната си с честен труд. Не бил богат, но бил щастлив. Не му липсвало нищо, за да живее доволно живота си. Имал жена, която го обичала и двама добри синове.
Веднъж, когато се прибрал у дома след дълъг и уморителен ден на полето, той видял седнала на масата у тях възрастна жена, цялата облечена в черно. Помислил си, че може би е някоя просякиня, дошла да търси храна и, тъй като домът му винаги бил отворен за бедните, вместо да се ядоса, зарадвал се и налял по чаша вино. Но жената не била просякиня. Тя била Смъртта. Казала му, че е посетила неговата къща, за да отведе един от членовете на семейството му със себе си. Щяла да се върне на следващата вечер, точно в полунощ, и да вземе онзи, когото Ханс изберял. После изчезнала така, сякаш никога не се била появявала.
Прибрали се синовете на Ханс, върнала се и любящата му съпруга – до един уморени, но доволни от поредния ползотворен ден, изпълнен с труд и любов към земята и към работата, която вършели с гордост и удоволствие. Както всяка вечер седнали да вечерят заедно, но както никога дотогава, вместо да ги развеселява с вицове и смешни случки от младините си, през цялото време Ханс бил тъжен и умислен. Кого можел да избере? По-малкия си син? Никога. Обичал го повече от всичко на света. По-големия? Него също не. Не можел дори да помисли за подобно решение. Родителите не са за това да погребват своите деца. Оставала само жена му. И той самият. “Ако Смъртта се беше явила на жена ми, тя нямаше да избере мен” – помислил си той. И твърдо решил да пожертва себе си, щом нямало друго спасение.
Минала нощта, настъпил денят преди съдбоносната вечер. През цялото време Ханс не откъсвал очи от своето семейство. Искал да се полюбува на всеки миг, който им оставал заедно.
Още преди смрачавне Ханс тайно написал завещанието си и го скрил в скрина с дрехите. Рано или късно щели да го открият. Простил се с вятъра, с полето, с нивите, със слънцето и с птичите песни, които толкова много щели да му липсват.
Дошла нощта, дошло и времето всички да си лягат. Но Ханс не можел да заспи. Любил се със съпругата си както през медения им месец преди двадесет години – с истинска страст и любов – като за последно. Тъкмо се отпускал в нервна дрямка, когато настъпил уреченият час и в стаята му се появила Смъртта.
“Е, кого избра?”- попитала черната гостенка. Съпругата на Ханс не можела да я чуе, нито да долови присъствието й. “Вземи мен”- отвърнал Ханс твърдо и на висок глас.
“На кого говориш, скъпи?” – пробудила се жена му и го прегърнала нежно през кръста. “Няма нищо, мила” – казал той. “Просто сънувах някакъв кошмар”, целунал я по челото и издъхнал кротко в обятията й.
Понеже Ханс бил водил само добър и благочестив живот, Смъртта повела Душата му директно към Рая. По пътя Душата на Ханс запитала Смъртта: “Защо бе нужно това? С какво съм заслужил да ме лишиш от живота и от хората, които толкова много обичах?”
“Сам избра себе си. Аз си изпълнявам задълженията. Малко хора имат твоя късмет да избират”- отвърнала хладно Смъртта.
Пристигнали в Рая, но Ханс дори не забелязал прекрасните градини, снежнобелите ангелчета и райските химни, които се носели из въздуха, ухаещ на рози. Вместо това, той пожелал да се срещне с Върховния Създател на видимия и невидим свят. Искал да говори с Главния. Искал да говори с Бога.
И Господ Бог, всеблаг, всевиждащ, премъдър и милостив, разбира се, не можел да откаже подобна молба на смирения християнин.
“Бях млад, Боже, смъртта почерни дома ми безмилостно като слана, която попарва реколтата сутрин. Защо?” – извикала душата на Ханс право в лицето на прастария и премъдър Бог.
“Откакто Се помня тя не прави нищо друго, освен да носи нещастие и да прибира души”- отвърнал му отегчено Господ. “Помисли си какво би станало, ако хората не умираха. Виждам упрек в очите ти, но не вини Мен. Просто ти е дошъл редът.”
“Прекланям се пред твоята сила и мъдрост, Боже, но нали ти си Господарят на този свят? Защо не спреш злото и несправедливостта навред по земята? Едва ли не искаш да го направиш, тъй като зная, че Ти си безкрайно милостив и за Теб не е присъща подобна зла воля. Не е възможно, също така, да искаш да го направиш, но да не можеш, защото Ти си Съвършен и за Теб няма нищо непосилно. Съвсем недопустимо е да не искаш и да не можеш едновременно. Та ти си Бог! В такъв случай, дали съществуваш изобщо? Коя е истината? Пропускам ли нещо?”
Като чул тези думи, Господ Бог силно се разгневил: “Как смееш да поставяш под съмнение Собственото Ми Съществуване?!”
Разтресло се цялото небе от гръмовния Му глас и задухали мощни ветрове. В Рая за първи път от незапомнени времена паднала нощ.
Ханс бил запокитен на дъното на Ада за оскърбителните си думи. Посрещнал го лично Дяволът: “Отдавна не съм имал толкова важен гост като теб” – рекъл му Той. “Ти току що успя да вбесиш най-големия Добряк във Вселената. Повярвай ми, Той много рядко изпада в подобно настроение! Максимум веднъж на милион години, но никога досега не се е случвало човек да го ядоса така.”
“Е, Теб едва ли ще те накарам да вършиш добрини, но кажи ми, Принце на мрака, поне Ти можеш да отговориш на въпроса ми, защо Бог допуска злото на земята? Сигурно заради Теб. Ти си много силен и много зъл, но защо тогава Ти допускаш доброто на земята? Макар и не пряко, това е проява на добра воля от твоя страна, не мислиш ли?”- запитал го Ханс.
Замислил се Дяволът над този въпрос. Плъзнал погледа си по широкия свят и видял милиони хора да живеят щастливо. Да, някои от тях умирали, но други се раждали и накрая се помнело само доброто. Нито чумата, нито войните можели да променят това. Решил да помоли Господ за съвет как да отговори на въпроса на Ханс. Ала Създателят бил още сърдит. Затворен в недостъпните си покои, Той не искал да говори с никого. Рогатият не можел да обясни на Ханс, че просто така е устроен светът, защото двамата с Господ го устройвали според собствената си воля.
Дяволът дълго мълчал и накрая решил, че мястото на новодошлия не е в Ада – сред ужасните мъки на грешниците. Заточил го в Бездната – изгубената земя, която нямала край и, в която времето не течало. Там заточвали всички души, които задавали прекалено много въпроси. Те търсели пътя в мъглата, но никога не го откривали. Единственото, което им оставало, било да скитат отчаяно и да се измъчват от собствените си въпроси. А тъй като в Бездната нямало време, не можем да кажем, че душите скитали вечно. Те просто изчезвали в мъглата и толкоз.
Там се пренесла и душата на Ханс. Но преди да направи първата си крачка, Ханс се замислил и решил, че не можеш да прекосиш Нищото. Ето защо, той седнал удобно и въобще не помръднал от мястото си. Не седял дълго, тъй като в Бездната нямало време, но не се и загубил като другите души. Той поне знаел къде се намира: на мястото, от което е влязъл. В началото на Безкрайността и в края на Вечността. Оттам започвала Бездната. Наказанието му нямало никакъв смисъл.
И в следващия миг Ханс се надигнал с вик в леглото, вдишвайки от познатия аромат на родния дом.
“О, Боже!”, изпищяла жена му. “Какво става с теб? Беше толкова блед и студен, че за миг си помислих, че си умрял!”.
“Нали ти казах да не се притесняваш” – отвърнал Ханс – “Отново сънувах кошмар.”
Обърнал се на една страна и заспал спокойния и блажен сън на праведния човек.

Тихомир Димитров