Писателският блог на Тишо

декември 15, 2016

Книгата винаги е уместен подарък

sgwgre

Изт: heartfeltbooks.com

Преди време обичах да дразня роднините и за всяка Коледа им подарявах книги.

На всички. Без изключение. Различни книги, естествено!

После спрях да го правя, защото видях, че те, всъщност, не се дразнят.

Шегата настрана, книгата винаги е уместен подарък.

Защото има лична, емоционална, бутикова и колекционерска стойност.

Нека поясня:

Лична, понеже завинаги ще я асоциираш с човека, който ти я е подарил. Било с досадния роднина, било с някого, в когото си влюбен(а), това няма значение – важното е, че споменът си остава. В повечето случаи написаното надживява дори човека, за когото е предназначено.

Емоционална, тъй като подаряваш траен сувенир. Френската чуждица „сувенир“ се използва и за „спомен“, и за „подарък“ едновременно. В българския език. Ето, донесох ви сувенири от чужбина. Като подарък. За спомен от моето пътуване. Книгите в домашната библиотека са монумент на родовата ви памет.

Бутикова, защото две еднакви книги няма. Подпишеш ли копието с автограф веднъж, то става уникално. И не е задължително да си авторът, за да го подпишеш. Изпитвам „перверзно“ удоволствие да подписвам книги от Екзюпери или от Толстой, например. За подарък. Отделно, всяка книга остарява различно. Според начина на съхранение. Според навиците на своя притежател. След 50-100-200 години един роман може да струва колкото двореца, в който го съхраняват.

Колекционерска – букинистите ще ви обяснят защо. Ще ви разяснят кое копие е ценно и кое – не. Най-важното е копието да е рядко. Редки са копията с някаква грешка от печатницата, която се среща само в един екземпляр. Редки са книгите, които отдавна не са преиздавани и отпечатки от тях вече няма. Редки са копията с подпис от автора. Редки са книгите с автограф ЗА личност, оставила следа в човешката история. Редки са книгите с автограф ОТ личност, оставила следа в човешката история. Подобно на ценните платна, редките книги са обект на инвеститорски интерес и колекционерска страст от хилядолетия. Пардон, преди хилядолетия „платна“ е нямало, освен по корабите. „В началото беше словото“, все пак…

Но да с върнем към баналното ни ежедневие. И тук книгата винаги е уместен подарък.

Примерно, удобна е за четене в леглото. Зарядното й никога не свършва. Изморява очите, но цялата човешка цивилизация е изградена върху книги, които са писани, преписвани и четени на светлината от кандило… Пък и няма нужда да я сменяш всеки две-три години, за разлика от стандартното устройство. Книгата няма expiry date.

Удобна е за четене и на плажа. Да я намокриш не е фатално. Слънцето ще й нанесе само „козметични“ промени. Пясъкът е напълно безопасен.

Идеален спътник е за самотния пътешественик. Може би най-преданият другар. Натежи ли ти, ще я подариш на някой, който ще махне прилагателното „самотен“ от съществителното „другар“.

Да не забравяме за тоалетната. Онова познато изтръпване в краката, когато главата хем е интересна, хем пък и дълга… „Игличките“ след това. Постепенното възстановяване на кръвообръщението в крайниците. Литературата действително може да те накара да проходиш отново.

А самият аромат на хартия и печатарско мастило е толкова приятен, опияняващ…

Книгата винаги е уместен подарък.

Ето ги моите предложения:

dusha-nazaem

Изт: така и така

Останали са ми няколко копия от „Душа назаем“. Ще ви ги изпратя с автограф, ако ме помолите учтиво. 🙂

IMG_20160629_165350

Колко често подарявате книга с два романа?

И колко често тя съдържа послание от писателя лично за нейния получател?

Със заявката на всяко копие подкрепяте един независим български автор и идеята за независима българска литература въобще!

Посочените заглавия е невъзможно да бъдат открити в книжарниците.

Тихомир Димитров

Advertisements

февруари 12, 2016

Лесно ли се пише роман?

adfbadbsdb

Изт: venturegalleries.com

Познавам хора, за които да напишеш роман е житейска цел. Една от големите. Осмислящите живота. Като да отидеш на поклонение. Да скочиш с парашут. Да станеш известен. Да спечелиш от лотарията. Да преспиш с манекенка. Да обиколиш света. Цел, която непрекъснато отлагат.

Всъщност, нещата са доста по-прости и, дори, бих казал – злободневни. Писането е като храненето. Апетитът идва с яденето. Трикът е просто да започнеш.

Лично аз дълги години мечтаех да напиша роман. Докато бях ученик и после студент драсках разни къси разказчета. За удоволствие. Не ги споделях с много хора. Принтирах си ги и ги събирах в една папка, която разнасях със себе си от квартира на квартира. Междувременно започнах да публикувам статии в периодичния печат. Първата беше за садо-мазохизма, кратка хумористична биография на Алфонс Донатиен Маркиз дьо Сад и Волфганг Ритер фон Захер-Мазох – двама аристократи, стигнали до крайности в своето безделие. Публикуваха „House of Pain“ в единственото тогава мъжко списание у нас – „Клуб М“. Беше през далечната 1998 година. Държах в ръцете си броя и не можех да повярвам. Най-после бях написал нещо, което други хора ще прочетат! И ми платиха хонорар за удоволствието!

Бях зарибен.

Последваха множество статии във вестници и списания, предимно в лайфстайл издания, пътеписи тук-таме, както и икономически анализи за сп. „Мениджър“. Веднъж дори ми дадоха тема на броя. Пробвах се и като телевизионен сценарист. Съвсем за кратко. Обичах майтапите в офиса на „Сблъсък“ при Иван и Андрей, но ми се наложи да замина за Африка. На една сватба. И те решиха да не ме изчакат. Все пак, в опашката на конкурса зад мен имаше още 500 кандидата… Пък и заплащането не беше кой знае какво. Така се разделихме. Лично аз останах с добри впечатления. Щеше да дойде време, когато отново щях да пропиша за периодичния печат, отново щях да правя разни къси сценарии, дори щях да си точа перото като телевизионен критик и копирайтър, щях да създам един от първите в България лични писателски блогове и така нататък, но тогава единствената ми болка беше, че все още не бях дръзнал да напиша роман. Смятах, че е нещо прекалено сложно и възвишено, нещо прекално ангажиращо и обсебващо, нещо твърде голямо, за да посмея дори да започна с мисленето върху реализацията му.

До една лятна ваканция, в която се оказа, че имах прекалено много свободно време и абсолютно нищо за правене.

Започнах да тракам поредното разказче върху клавиатурата. Ставаше дума за жена, която може да прави с мъжете каквото си пожелае и го прави, защото може. Подобно на всички красавици и Даниела беше неуверена в себе си, но слабостта, която проявяваха мъжете към нея, само заради младостта и външния й вид, начинът, по който я качваха на пиедестал, всичко това, в комбинация с превъзходния и интелект, я караше едновременно да озлобява и да злоупоребява с властта си над тях, и тя постепенно си изгради цял „харем“. В него имаше от интересни по-интересни личности: като започнем от насмъркания с кокаин мутро-барон, минем през вечно напушения художник и стигнем до нърда, който доброволно се беше превърнал в неин роб / изтривалка. Добавете към „сметката“ наследственото богаташче, лошото момче, което има проблеми със закона, плюс няколко странични персонажа, вземете за фон агресивната атмосфера на българския преход, включете в действието двете й надменни, но хващащи окото приятелки, с които заедно „обяздват“ нощния живот на столицата и ще получите чудесен разказ в стил „чик-лит“.

Възникна обаче един проблем.

Разказът стана прекалено дълъг. Въобще не му се виждаше краят. Да не говорим, че героите започнаха да се държат по свой си начин, който напълно изненадваше дори самия мен, като техен създател. Исках да сложа точката, но нямаше да е честно. Към мен. Любопитен бях какво ще стане по-нататък. Животът започна да ми поднася ситуации, които репликираха сцени от сюжета и подсказваха тяхното продължение. Добре, казах си, значи това ще е новела. Но и за новела стана прекално дълго. Зад ъгъла непрекъснато изскачаха нови герои, нови сюжетни линии изненадващо се вплитаха в повествованието и всичко това се нуждаеше от развитие, от разяснение, от пояснение, от продължение…

Мамка му – разбрах един ден. – В момента пиша първия си роман!

spravedlivost - korica

Така се роди „Справедливост за всички“. Ще го намерите в категорията ДЕБЮТЕН РОМАН.

Наивно изпратих ръкописа на няколко издателства, с тайната задна мисъл, че ще стана милионер, но не получих окуражителни отговори. Всъщност, не получих никакви отговори. Докато не ми писаха от „ЛИК“, че ако съм същият идиот, който е оспамил нета с малоумното си признание „Еротичната автобиография на Тихомир Димитров“ са готови да се замислят сериозно върху публикуването на дебютния ми роман. Не се окъпах в пари, но вече бях издаден автор. „Баси якото!“ – казах си тогава.

Втория роман го започнах съвсем преднамерено с мисълта да бъде роман. Имах идея за сюжет, който нямаше как да се побере в обема на къс разказ. Имах идея и за основните герои. Нямах идея само как ще свърши накрая. И, когато заплетох нишките до мястото, от което нямах идея как ще продължи историята по-нататък се оказа, че продължавам да нямам идея… Главният ми герой беше извършил глобално престъпление със сериозни последствия за живота на много хора и исках да го измъкна от кашата, която сам беше забъркал. Прекално го харесвах, за да изгние в затвора или да му свети маслото някой потърпевш. Обаче всички хрумки звучаха скучно и нагласено. Не ми излизаше от главата това продължение просто…

До деня, в който се качих на един от онези очукани софийски рейсове, спомняте ли си ги – с „хармониката“ по средата? И на стадион „Васил Левски“ не видях собствения си двойник. Приликата беше умопотресаваща: същата възраст, същата къса прическа, същата фигура, същият червен катинар, същите очилца, същата походка, стойка и изражение на лицето дори! Дишането ми спря, когато го мернах в тълпата на спирката, а той взе, че се качи на същия рейс. И седна точно срещу мен – от другата страна на „хармониката“. Не ме забеляза известно време, защото беше зает да разговаря с придружителката си – мацка в рокерска фланелка, преметнала през врата си каишката на дебел фотоапарат. В един момент тя случайно погледна към мен. Изражението на лицето й беше: priceless. Момичето дискретно кимна с глава на събеседника си в посока към мен и тогава погледите на двама души, напълно еднакви във физическо отношение, се преплетоха.

Не посмях да отида и да го заговоря. Но вече имах решение за сюжетния си проблем. Слязох на следващата спирка, за да избягам от неловкото положение с втренчено съзерцаващия ме двойник, качих се на едно такси и след няколко седмици се роди „Душа назаем“:

dusha - korica

Има я в Читанка.

Сетне години наред писах всичко друго, с изключение на романи: есета, статии, пътеписи, разкази, ревюта, популярни заблуди и какво ли още не… Родиха се следните „величави“ произведения:

33_lady

Ще ги намерите безплатно на този адрес.

prikazki-korica

В съавторство с водещи гурута от бранша. Ще ги намерите безплатно на този адрес.

prosperiteta - korica

Сборник надъхващи есета. Можете да ги намерите събрани ето тук.

santyago - korica

От Испанското посолство ми дължат сериозен хонорар за стотиците хора, които извървяха „Камино“ след въпросния пътепис. Ако ви е интересно, ще го намерите безплатно на този адрес.

jelania - korica

Първата ми „Ню Ейдж“ книга. Ето кратък анонс.

И много, много други неща, Един писател в Амстердам, да речем. Давам го само за пример като по-дългичък пътепис сред всички останали.

Добре, ама започна да ми липсва удовоствието от написването на роман. Така, в един прекрасен ден през 2015-та година е роди:

avariqta - korica

Ще я намерите безплатно на този адрес (в PDF) и на този (в epub. fb2 и .mobi формат).

Това бе поредната ми „свалка“ с научната фантастика, ако мога така да се изразя. Тя не продължи дълго, защото и двамата си бяхме хвърлили око от известно време насам. Абе, направо си се взехме накрая. Последното най-ясно си пролича в „Ново небе и нова земя“ – продължението на „Аварията“, което ще бъде интересно само за хората, прочели „Аварията“, естесвено. Ще разберете как да се сдобиете с „Ново небе…“ на финалната страница от „Аварията“. В момента събирам пари, за да издам двутомника на хартия. Ако имате два-три бона излишни, свържете се с мен. Години наред ще ви споменавам (публично) навсякъде и с добро срещу няколко шекела.

Завършвам с това, че не е лесно да се пише роман. Напротив – интересно е. Остава само да започнеш един ден. После „апетитът си идва с яденето“.

Тихомир Димитров 

юли 1, 2009

Вземи тази книга

006697797

Знам, че обичаш да скатаваш в офиса, затова ти предлагам безплатен достъп до съдържанието на втората ми книга.

Можеш да четеш „Душа назаем” директно онлайн ето тук (отваря се в нов прозорец – кликваш и скролваш надолу).

Хората казват, че се чете за няколко часа, но няма да ти се разсърдя, ако всеки ден скатаваш по малко. 🙂

Няма да ти се разсърдя също, ако изпратиш линка на приятел, за да поскатава и той (тя).

Освен за четене онлайн, книгата е на разположение и за сваляне в EPUB, FB2, SFB и TXT формат, благодарение на Читанка.

Все още имам хартиени копия. Ако искаш да изненадаш някого с оригинален подарък, ще ти изпратя томче с автограф, където и да се намираш по света. За целта просто ми драсни един мейл на: asktisho(маймунка)gmail(точка)com

Тихомир Димитров

януари 5, 2009

Пак е време за награди

Ако живеехме в годините на инквизицията, аз, Майк и Петър сигурно вече щяхме да сме на сажди, а блоговете ни щяха да са апокрифна литература, която се разпространява сред еретиците под сурдинка. Защото си позволихме открито и честно да зададем моралния въпрос: „за какво бихте продали душата си на дявола?”

Това, което получихме, са открити и честни отговори (близо 60 коментара). От сърце благодаря на всички, които се включиха и бяха искрени!

Обещахме, че авторите на коментарите, които ни направят най-силно впечатление, ще получат поощрителна награда – копие от последния ми (и почти апокрифен) роман „Душа назаeм” , с автограф. Знам, една книга е просто символичен жест, но какъв по-лесен и приятен начин да получиш интересно четиво, което не е предназначено за масова консумация, от това да драснеш няколко реда и да проявиш творческото си въображение?

Кои са наградените коментатори можете да прочетете при Майк, както и защо. Двама от тях получават разписано копие от един бъдещ бестселър, хех, а другите трима ще изненадам с книжки по собствен избор, които не съм ги писал аз 🙂 За разнообразие. Кои са книгите няма да кажа. Получателите им, ако искат, нека споделят сами.

Още веднъж, благодаря на всички за ентусиазма! Беше ценен опит. Научих много неща. Разбрах, че повечето майки биха убили, за да защитят детето си, например. Справедливо? Може би. Но в никакъв случай не и похвално. Въпросът „за какво бихте продали душата си на дявола?” беше по-скоро метафоричен…

Тихомир Димитров

декември 5, 2008

За какво бихте продали душата си?

С Майк Рам се познаваме от първата блогърска среща. Виждал съм го само още веднъж – на терасата на Военния клуб, докато течеше Blog Camp-a. За двете мероприятия трябва да благодарим на Б(л)ого Шопов.

Бях впечатлен от презентацията, която изнесе Майк. Аз самият обичам да презентирам и качествените изпълнения винаги ми грабват окото. Държа да отбележа, че „качествена“ не значи непременно geek-качествена, а качествено изнесена презентация. Ораторски умения трябват. И харизма. Важен е езикът на тялото. Паузите са важни. Дори интонацията. Ритъм, съдържание, чувство за хумор, импровизация. Да презентираш е субективно изкуство. Точно за това ми харесва.  Модерен, корпоративен театър: хората седят и те слушат, ти им пълниш главата с глупости, а те ти гледат сеира….

Отклоних се от темата.

Майк изнесе качествена презентация и това ме накара да потърся по-нататъшен контакт с него. Фен съм на петъчните му притчи. Подобно на късметчетата от Lavazza, те винаги идват на време. И на място.

Пиша това дълго интро, защото бях сюрпризиран от инициативата на същия човек да организира конкурс за коментари по зададена тема, в който наградният фонд е… „Душа назаем“ .

Не, това не е сложна, добре обмислена и дълго планирана рекламна стратегия, това е поредното новаторско хрумване на Майк.

Накратко, той задава въпроса: „за какво бихте продали душата си?“. Най-тарикатският отговор, било в неговия блог, било в нечий друг, печели тематична награда, плюс „15 минути слава“.

Аз, като човек, който отдавна се  „къпе“ в блогърска популярност, хех, държа да ви информирам предварително, че няма какво да я правите въпросната „слава“, но поне книгата ми става за четене. Пък и е добър подарък. Винаги може да се отървете от нея, ако не покрия жанровите ви изисквания. Някой друг ще я хареса.

„Компетентното жури“, което ще оценява коментарите, сме: аз, Майк  и Кака Сийка – нещо като Продиджи, Металика и Менуор на българската блог-сцена, така че работата е сериозна, ей! Мислете и пишете коментари! Не е важно да са дълги, важното е да са съдържателни.

Това е нашият начин да ви накараме да погледнете навътре и да обърнете внимание на собствените си недостатъци. Да бъдете искрени. Пред себе си. Полезно е. Може да споделите какво сте видели там. И да получите награда.

Един ден, когато книгата ми стане бестселър, ще сте щастливи, че притежавате копие от първия тираж, с автограф 🙂 „Човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му“, нали така?

Наградените ще бъдат повече от един, а призът няма да е само „Душа назаем“.

Какво, колко и как няма да кажа.

Пишете коментари на този адрес и ще разберете!

Тихомир Димитров

ноември 21, 2008

А кой каза, че младите не четяли?

снимка: Тихомир Михайлов („Тишо 2“)

модел: Даниела

локейшън: Шабла, лято 2008

книга: Душа назаем  

Четат децата, как да не четат… 🙂

Тихомир Димитров

октомври 1, 2008

ДУША НАЗАЕМ (РОМАН) Първа глава

графика: Александър Цончев

Аспен, САЩ. 30 години по-късно

Ски-пистите бяха покрити с изкуствен сух сняг. След окончателната промяна на екологичното равновесие, която учените смятаха за необратима, ски-туризмът процъфтяваше целогодишно. Хората вече не зависеха от атмосферните условия, а истински сняг имаше само по най-високите върхове на Хималаите. Изкуствената покривка беше удобна, топла, мека и безопасна за падане. Въпреки убийствените лъчи на директната слънчева радиация високо в планината, целогодишният ски-сезон представляваше манна небесна за закъсалата американска икономика. Лятото беше в разгара си.

Уинстън презираше целия свят, с изключение на себе си. Беше нечестно богат. Ненавиждаше хората по принцип, защото бяха превърнали планетата в опасна за живеене, пренаселена кочина. Ненавиждаше ги заради предубежденията им, заради стадния инстинкт, заради глупостта. Мразеше човешката раса и нейната нестихваща алчност да притежава още и още на всяка цена. Отвращаваше се от лицемерието, от подлостта и от корупцията. Притежаваше всички тези черти, но беше принуден да обича себе си. Затова мразеше всички станали…

Ежедневието на един преуспял мъж като него, наближаващ 60-те, беше уютно, тихо и комфортно, далеч от борбата за оцеляване в теснотията на големия град. С доволна усмивка, която почти никога не слизаше от лицето му, Уинстън запали огромна пура и се загледа в далечината. Панорамните прозорци на луксозния му хотелски апартамент имаха ултравиолетова и инфрачервена защита, която му позволяваше да се наслаждава на пейзажа, без да си рискува здравето.

На външен вид изглеждаше не повече от 40- годишен. Обичаше да повтаря, че с пари на този свят се купува всичко, включително здраве, щастие и дълъг живот. Дори любов. Медицината беше напреднала изключително много от онези далечни години в началото на 21-ви век, когато натрупа първото си състояние. Редовно посещаваше процедури за подмладяване на кожата, оросяваше мозъчната си тъкан по рецепта, която му струваше колкото един лек автомобил седмично, и веднъж на всеки три години си подменяше кръвта. Можеше да поръча да му произведат всякакъв вътрешен орган от собственото му ДНК след едно-единствено убождане по пръста. Няколко пъти беше сменял черния си дроб, имаше нов бъбрек, а веднъж му се наложи трансплантация на половината сърдечно-съдова система. Подобни глезотии бяха достъпни само за богатите. „Днес повече от всякога човек може да злоупотребява с наркотици, секс и алкохол, без да мисли за последствията. Стига да има пари” – ухили се той и издиша ароматния тютюн.

След Големия удар преди 30 години беше инвестирал разумно в няколко инициативи, които
считаше за перспективни. Купи дял от научноизследователски център, който се занимаваше с разработка на алтернативни горива, спонсорира производството на лекарство за борба с рака на кожата и останалите си пари вложи в недвижими имоти по ключови туристически обекти като Аспен. Сега паричните потоци се стичаха към него от всички посоки, а на Уинстън не му оставаше нищо друго, освен да ги харчи.

Пред лифтовите кабинки се виеше огромна опашка. Дори в момента от всеки сто долара, които туристите плащаха за билет, десет долара влизаха директно в джоба му. „Естествено, с десет долара не можеш да си купиш дори аспирин, – разсъждаваше той, – но за сметка на това с десет милиона можеш да си присадиш нов бъбрек, а стотици хиляди туристи използват скапаните ми съоръжения целогодишно, в цял свят”. Патентът за евтините и безшумни кабинки на магнитна левитация също беше негов. Както и половината хотели в известния курорт.

„Аз съм шибан мултимилиардер!” – Уинстън захвърли пурата и даде гласова команда на климатичната система да подмени въздуха в помещението. Имаше доброто намерение да спортува преди обяд, но все още го мързеше да се приготви за излизане. Взе душ, сипа си „Джони Уокър” син етикет и легна по хавлия върху огромното кръгло легло, където все още се излежаваше Тамара – божествено красива, колкото красива може да бъде само една 20-годишна украинска манекенка. Обoжаваше славянските черти. Беше я „купил” от една посредническа агенция в Интернет. Той я спасяваше от мизерията, а тя него – от самотата. „Скучно е да си харчиш парите сам” – това беше водещият принцип в живота му. Въпреки напредналата си възраст, Уинстън все още чукаше като жребец и поддържаше перфектна физическа форма. А малката беше ненаситна. Какво повече да желае от нея? Тъй като не вярваше в хората по принцип, а още по-малко в жените, той беше готов да я захвърли на улицата по всяко време и да я замени с нова – ако я заподозреше в изневяра например. Кандидатки – дал Бог!

Беше загубил способността си да обича преди много години, заедно с голяма част от моралните си задръжки. Можеше да изпитва любов единствено към себе си. И ценеше лоялността. Изискваше преданост, защото можеше да си го позволи. „Аз съм едно доволно, самовлюбено прасе, а прасетата са по-интелигентни дори от кучетата” – той посегна към крехкото момичешко телце, сгушено под копринената завивка, и го стисна за задника. Тамара махна ръката му и се обърна на другата страна. Уинстън глътна уискито на екс, постави чашата на нощното шкафче и нареди: „CNN World News”

Холовата гарнитура, двете статуи на гръцки божества и дъбовата маса, разположени в дъното на помещението, изчезнаха. На тяхното място се появи огромно триизмерно видео
изображение.

«…американският президент Линда Голдман осъди остро опитите на Китай да се възползва от водещата си роля в международната програма за борба с глобалния терорирзъм …напомняме ви, че преди две години стартира програмата «Небесно око», съфинансирана от САЩ, Китай, Русия, Япония и Европейския съюз. «Глобалният тероризъм е заболяване на човечеството, което трябва да се отстрани с прецизна операция. Армията е меч, с който можеш да отсечеш глава, но не и скалпел, с който можеш да оперираш анендицит» – изтъкна японският премиер при извежането на първия от общо деветдесетте гео-стационарни спътника за антитерористично противодействие. Според международната научна общност попаденията на орбиталния лазерен лъч са способни да отстранят елемент или дори звено на организираната терористична мрежа с точност до няколко метра във всяка точка на земното кълбо, без от това да пострадат мирни граждани. За целта обаче, напомня американският президент, е необходимо наземното разузнаване да си е свършило работата перфектно – област, в която САЩ има стратегически принос за успеха на международната мисия. Отношенията между двете държави в анти-терористичния блок се обтегнаха, след като Китай забави финансовите трансфери за извеждането на спътници 31-61 и поиска допълнителни квоти за износ към останалите членки на Общността. «Без активно, честно и целеустремено съдействие по въпросите на глобалния мир програмата е обречена на неуспех» – допълни Голдман….»

Малката, почти детска ръчичка на Тамара, се подаде изпод завивиката, напипа голия член на Уинстън и безгрижно започна да си играе с него. Съненото й лице все още лежеше върху възглавницата със затворени очи. Разтвориха се само нежните й устни:
– Виждам, че Касчей Безсмъртни е вече буден – пръстите й чевръсто шареха нагоре-надолу по набъбващата му сутрешната ерекция.
– Аз пък мисля, че Василиса Прекрасная трябва най-после да размърда заспалото си задниче, – Уинстън се наведе и я целуна по бузата – приготвил съм ти кафе. Не спирай!

«….Токийската космическа борса обяви рекордно покачване на акциите на Virgin Spacelines след дългоочакваното сливане между компанията с япоснкия гигант Lunar Construction Technologies, създател на първите туристически бази на Луната. «Това, което частната инициатива в туризма може да направи за изследването и покоряването на открития Космос, е несъмнено повече от усилията на държавните военни министерства, състезавали се за надмощие в края на миналия век” – отбеляза Масумото Йошикава, CEO на LCT, след като подписа меморандум за консолидация между двата гиганта – “очакваме цялото човечество да обедини финансовите си интереси за постигане на едно общозначимо дело, каквото е покоряването на безкрайното космическо пространство» – допълни г-н Йошикава на пресконференция пред американски журанлисти миналата неделя…»

Тамара се подпря на лакът в леглото. Погледът на Уинстън се съсредоточи върху щръкналите й като лисичи муцунки гърди. Погали ги нежно с ръка:
– Имай късмета да им направиш нещо на тези две малки съкровища! Не искам да ги променяш за нищо на света! – заяви с престорено строг тон на младата си приятелка. Дишаше все по-учестено. Вулканът щеше да изригне скоро. Движенията на ръката й ставаха по-бързи и по-бързи. Нагоре-надолу, нагоре-надолу, шляп, шляп, шляп, шляп…

«….европейският комисар по отбраната и сигурността Свен Йохансон приветства решението на Африканския съюз да се включи в инициативата на ООН за забрана на смъртоносните оръжия на най-стария континент. «Африка е люлката на цивилизацията и именно тук отношението към ценността на човешкия живот трябва да претърпи радикална промяна. Йохансон напомни, че след елиминирането на смъртоносните оръжия за невоенни цели преди десет години, броят на убийствата и фаталните битови инциденти в Европа е намалял до нищожните 0,5%. Забраната за използване на оръжия, които са в състояние да отнемат човешки живот, ще бъде ключов фактор за борбата с организираната престъпност и международния тероризъм в Африка», допълни той…”

– Ти си единственият мъж, който харесва малки гърди – усмихна се Тамара.
– А ти на колко други мъже ги показваш? – гласът му трепереше от нарастващата възбуда.
Усещайки първите конвулсии в половия му член, опитната ръка на Тамара го изпусна. Момичето се облегна върху възглавницата, покри гърдите си със завивката и се нацупи.
Невиждащият й поглед се рееше из триизмерния образ срещу леглото.
– Занеш колко много мразя това! – сопна се той.
– А пък ти знаеш колко много мразя да се съмняваш в мен! – отвърна му тя.
– Хайде, не можеш да ме оставиш така! Не виждаш ли, че се шегувам – настояваше Уинстън.

За момент се почувства като пълен глупак – надървен младеж, който е готов да се унижава до безкрайност, за да получи поне малко внимание, още няколко секунди женска ласка. «Времето на униженията свърши отдавна, братче, – напомни си той – сега ти си шефът и ти определяш правилата!» Използвайки физическото си превъзходство, но без да прекалява, той стисна крехкото вратле на Тамара и наведе главата й над възбудения си пенис:
– Довърши си работата, за която ти плащам! – тонът му не търпеше възражения.
Със затворени очи тя покорно отвори устни и продължи да обслужва нуждите на своя Господар. Обичаше да се подчинява на мъжете. Това й доставяше някакво перверзно удоволствие. Здравият разум се бунтуваше срещу тази нейна слабост, но волята беше неспособна да се противопостави на нагона. По бузите й текнаха сълзи. Уинстън пое дълбоко дъх и се приготви за нирваната на сутрешния оргазъм.

«…това бяха водещите новини на CNN World News. Останете с нас, за да видите прогнозата на времето или изберете друга директория от менюто на нашата програма, но не забравяйте: Световната здравна организация предупреждава да не напускате дома си без слънцезащитен крем!”

„Скоро трябва да й бия дузпата на малката курва! – разсъждаваше Уинстън, докато се бръснеше в банята, – ще я продам на някой богат арабин или ще я върна на майка й в Одеса.” Непрекъснато отлагаше това свое решение, защото Тамара беше рядка находка. В един свят, в който жените ставаха все по-арогантни в борбата си за надмощие, където дори вече бяха построили няколко градове държави, командвани изцяло от жени, момичета с робска психика като нейната се намираха трудно. „Та тя се чувства щастлива само когато зависи от волята на силния мъжкар! Ха! Може би все пак ще я продам на някой арабин” – той се ухили в огледалото, доволен от резултата, и обилно намаза лицето си с афтършейв.

Закусиха, след което Тамара му помогна да се намъкне в климатизирания скиорски костюм, който трябваше да пази тялото му от жегите навън. Сложи си шлема, каза й, че е свободна до обяд, и влезе в персоналния асансьор на петзвездния апартамент, който го спусна тридесет етажа по-надолу, директно в гардеробната на хотела.

Внимателно закопча хидравличната система. Тя щеше да осигури техническа подкрепа за мускулатурата му по време на екстремните спускания. Провери индикаторите върху таза, коленете, глезените и след като се убеди, че всичко функционира нормално, излезе от хотела, където вече го очакваше личният му автомобил. Подаде на автопилота команда да паркира пред ски-лифта и докато пътуваше, разсеяно шареше с поглед из разхождащите се наоколо туристи.

Без да се съобразява с километричните опашки, Уинстън се насочи директно към ВИП терминала. Индикаторът разпозна чертите на лицето му и прозрачните врати автоматично се разтвориха пред него. Зае самостоятелна кабинка и подобно на малките деца се потопи в радостно очакване на онова леко напрежение в стомаха, което безшумната магнитна левитация причиняваше всеки път по време на старт. След няколко минути целият свят беше буквално в краката му. Въпреки че беше свикнал с гледката в детайли, не можеше да спре да й се възхищава. Това, което Уинстън не знаеше, бе, че изтичат последните няколко минути от живота му…

Книгата отсъства от “разпространителската мрежа”. Ако историята ти харесва, можеш да си вземеш копие директно от тук.

Тихомир Димитров

ДУША НАЗАЕМ (РОМАН) Втора глава

графика: Александър Цончев

Малмьо, Швеция.  В наши дни

Отражението на пристанището трепереше в сълзата върху бузата на Хелге, който правеше сутрешния си джогинг по красивата крайбрежна ивица на курортното градче. Сълзата беше предизвикана от студения януарски бриз над Балтийско море или поне така му се искаше да вярва. От години не му се беше удавало да се усмихва искрено и сърцето му да пее. Да му бъде широко на душата. Носталгичните спомени го връщаха към онези моменти в общежитието на учителския колеж в Стокхолм, когато в малката си стаичка събираше по двадесет човека, пиеха бира и вино, говореха за политика и книги, а той свиреше на китара и забавляваше всички. Една от младите педагожки мълчаливо стоеше в отсрещния край на стаята и го гледаше изпод дългите си руси кичури. Клара, неговата бъдеща съпруга. Хелге изтри сълзата и се съсредоточи върху джогинга, като се опита да забрави сладкия спомен. „Това е вече в миналото, опитай се да го преодолееш, отново ще бъдеш щастлив, някой ден!” Но уверенията на вътрешния му глас не бяха достатъчни. Един самотен човек бягаше за здраве. И никой не подозираше колко нещастен се чувства.

Хелеге Торгерсон имаше подреден живот, на който повечето хора по света биха завидели. Работеше като начален учител в родния си град и ежедневните занимания  с деца му доставяха истинско удоволствие. Всъщност, работата беше единственото, което го крепеше. Тя му даваше сили да става сутрин от леглото и да продължава напред. Обитаваше наследствената къща на своите родители, не плащаше наем, получаваше учителска заплата, каквато само учителите в скандинавските страни могат да получават, караше чисто ново Волво, с две думи: животът му беше добре осигурен.  Но това не правеше мизерията в душата му по-лесна за изтърпяване. Хелге страдаше от едно много популярно за съвременния европеец заболяване – самота и отчуждение, които стояха в основата на налегналата го от години тежка депресия.

Всяка сутрин, без изключение, той пробягваше пет километра по крайбрежната ивица на Малмьо – от единия й край до пристанището и обратно. После се прибираше вкъщи, взимаше си душ и отиваше на работа. На връщане се отбиваше на гости при някой от малцината си приятели от детството, които бяха останали в града, пиеха от тайните запаси водка, донесена от Русия, защото в Малмьо търговията с алкохол беше забранена, гледаха филми, спореха за глупости, после се прибираше уморен, но напълно трезвен (само той презираше алкохола в компанията и имаше основателни причини за това), лягаше си сам в огромната празна къща, и така до следващата сутрин, когато ставаше, обуваше си белите маратонки, слагаше спортния екип и паркираше Волвото на крайбрежната алея, за да започне сутрешния си джогинг.

През уикендите обичаше да посещава датската столица, за да си разнообразява живота. Копенхаген се намираше само на половин час път с туристически кораб или с влака по моста между двете държави. Беше жив, динамичен столичен град, за разлика то заспалия Малмьо, който се напълваше с хора само за месец-два през лятото, когато идваха предимно възрастни семейства от Стокхолм, немски туристи и от време на време се провеждаха младежки фестивали.

Приятелчетата му обичаха да си правят чести екскурзии до Санкт Петербург, където компенсираха сухия режим и скуката от подредения семеен живот в празното и чисто като клиника пространство на шведския провинциален град. Ходеха по проститутки, напиваха се и носеха със себе си на връщане по бутилка „Смирнов” – колкото да им стигне за седмица–две преди следващата екскурзия до Русия.

Хелге не пиеше и презираше платената любов, ето защо предпочиташе самотните разходки из улиците на Копенхаген през уикенда. Приятелите му се опитваха по всякакъв начин да го накарат да „живне” малко, да го изкарат от депресията, да го вземат с тях на гуляите си в Русия, да му намерят жена, но той старателно избягваше тези опити и ги намираше за досадни. Харесваше компанията им, но не обичаше начина им на забавление. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, Хелге им завиждаше за това, че имат семейства и деца, че има при кого да се приберат вечер, а не като него – в огромната  празна къща, където вечеряше претоплен полуфабрикат от магазина, гледаше скучни филми по телевизията и после заспиваше сам в брачното легло на починалите си родители.

„Странно нещо е съдбата” – мислеше си той. Майка му и баща му го бяха създали на  същото това легло преди повече от 30 години, а сега той властваше над гладките бели чаршафи, потънал в обятията на самотата, като някакъв вид наказание и вечно припомняне за собственото му провалено семейство.

Хелге си взимаше душ и за пореден път си говореше сам. Внушаваше си, че не  носи вина, дори косвена, за трагичната смърт на жена си.  Алкохолът му беше отмъкнал Клара преди много години.  Беше я завлякъл в бездната и той не успя да я извади оттам, не успя да я изтръгне от лапите на зависимостта, колкото и да се опитваше. Любовта на живота му се разболя от цироза, погрозня, сбръчка се и умря буквално в ръцете му. Отиде си ей така – като на шега. И което е най-лошото: след всички драми, след пиянските свади и счупените чинии, след разтърсващите семейни скандали, в които Хелге воюваше с нея и с нейния алкохолен демон, минути преди да издъхне, тя го беше погледнала в очите и с последни сили му беше казала, че го обича…

Настъпиха дълги дни и нощи, а после седмици, месеци и години на самосъжаление и самота. Той откри, че поговорката: „Времето лекува всичко”, е една долна лъжа. Дори напротив – с времето ставаше все по-зле. Лежеше сам върху огромното легло и понякога мастурбираше със затворени очи, а в главата си извикваше спомени за онези хубави години в колежа, когато се запознаха с Клара. Тогава тя беше млада и жизнерадостна бъдеща учителка, отворена за хората и за света, винаги се намираше в центъра на вниманието, беше душата на всяка компания. Господи, колко много се гордееше с нея! Правеха секс на всевъзможни места – в асансьора на общежитието, в нейната кола – на паркинга пред колежа рано сутрин, малко преди да започнат занятията, в кабинета на един от преподавателите. Спомняше си продължителните, изключително интимни моменти на наслада през уикендите, които прекарваха, без да излизат от същото това легло, вкопчени един в друг, вече като младо семейство. И се опитваше да ги възстанови. Опитваше се да преживее поне един процент от тогавашната реалност сега – в самотните си фантазии. Но се получаваше точно обратното: мастурбацията ограбваше спомените му, притъпяваше сетивата му за тези отдавна отминали вълшебни мигове, дърпаше го още по-надолу в мрака на самосъжалението.

„Да, някога и твоята душа пееше, приятелю, – каза Хелге на огледалото в банята, – а не като сега – само да мълчи”.

Облече се и тръгна към училище. Днес беше втора смяна.

* * *

Наблюдаваше русите детски главички, наведени над блокчетата за рисуване. Нямаше настроение за учебни игри, затова постави на малчуганите задача да нарисуват сцена от любимия си филм. Докато те усърдно се трудеха, той се наслаждаваше на тишината, потънал в собствените си мисли: „Тези слънчеви душички са толкова чисти и неопетнени”. Хелге обичаше децата именно защото носеха твърде малко емоционален багаж, даже никакъв. „Ако Клара беше жива, сега сигурно щяхме да имаме едно такова русо хлапе вкъщи. Може би дори щях да преподавам на собствения си син или дъщеря.”

Липсата на деца той поне отчасти компенсираше с преподавателски труд. Мъниците го зареждаха с енергия, бяха жизненоважен лъч светлина в убийствено скучното му ежедневие. Би вършил тази работа и без пари, но никога не отказваше щедрия чек, който образователната система на Швеция му даваше всеки месец на десето число. Въпреки безбожно високите цени в скандинавския град, допълнително напомпани заради туристите, фактът, че живее сам и че не плаща наем или ипотека, му позволяваше да спестява голяма част от заплатата си. Можеше  да пътува почти навсякъде по земното кълбо, стига да реши. Приятелите му непрекъснато го подтикваха към това: „Сега си млад и необвързан, наживей се, кога ще пътуваш, като остарееш ли?” Нито веднъж не ги придружи на пищните им гуляи в Русия, за които беше слушал всякакви легенди, измислици и лъжи. Отбягваше старателно младите момичета, които се опитваха да му пробутат.

Наглостта им веднъж стигна до там, че му регистрираха профил в сайт за запознанства и дори пуснаха обяви в местния вестник, където публикуваха  телефонния номер и адреса му. Започнаха да го търсят всякакви пропаднали жени – откачалки, пияници, дебелани, грозни или самотни стари моми, дори една-две наркоманизирани тийнейджърки. Алкохол се намираше трудно в родния му град и младите започваха да друсат още от пубертета. Не вярваше, че човек може да срещне любовта на живота си по обява. „Само отчаяните прибягват до тези обяви – търсеше си оправдание Хелге, – и какво друго можеш да очакваш от едно запознанство в интернет, освен още повече отчаяние? Не, благодаря, имам си достатъчно!”

– Господин Торгерсон, вижте, нарисувах летящата чиния от „Деня на независимостта”, която всеки момент ще пусне лазерния си лъч и ще разруши целия град с високите небостъргачи, харесва ли Ви?” – една от неговите ученички го върна в настоящето.

Хелге се усмихна дружелюбно и погали момиченцето по главата. Само авторката на това „произведение на изкуството” можеше да различни „летяща чиния” и „високи небостъргачи” в безогледната цапаница, която навираше под носа му за проверка. Но той знаеше, че децата трябва да се поощряват и че творческата дейност е важна за развитие на въображението им. Качеството на самите рисунки нямаше никакво значение.

– Справила си се чудесно, Сара! Вижте всички, – провикна се той към класа – Сара вече е готова. Нарисувала е сцена от „Деня на независимостта!” Това е любимият й филм. Кой от вас го е гледал, кой обича филми за извънземни? Вдигнете ръка, ако има такива!

Няколко деца жизнерадостно протегнаха ръце във въздуха.

– Йохан, разкажи на всички кой е любимият ти филм за извънземни.

Докато Йохан търсеше подходящите думи в бедния си детски речник, за да изрази възхищението си от „Пришълецът”, Хелге кимаше одобрително с глава, но мисълта му отново го връщаше назад – към спомените. Преди време се беше опитал да сложи край на самотата. Беше си казал: „Стига толкова, не мога повече да живея като парцал! Ще затворя тази страница от живота си и ще започна да пиша нова”. Така и направи. Или поне се опита. Тръгна на фитнес, взе да обръща внимание на външния си вид, започна да идва винаги изгладен, избръснат и парфюмиран на работа. Поръча си от интернет книги за самоусъвършенстване, които го учеха как да мисли положително, правеше упражнения по Йога и медитираше върху светлата страна на живота.

Колежките му скоро забелязаха внезапната промяна. Започнаха да се питат как така един млад и хубав мъж като Хелге си няма жена и защо води такъв самотен, аскетичен начин на живот. За щастие преподавателките в началното училище, където работеше, не познаваха нито компанията му от колежа в Стокхолм, нито неговите приятели, нито пък покойната му съпруга. Беше започнал работа в това училище скоро след нелепата й смърт и винаги избягваше темите за миналото. Но жените усещаха зеещата празнота в него, отблъскваше ги отчаянието му и те някак инстинктивно го отбягваха, поне докато той не реши да го скрие под паравана на новата си, уж жизнерадостна самоличност. И те веднага забелязаха промяната във външния му вид, в маниерите. Дори започнаха да му правят комплименти. В коридорите на училището се понесоха слухове за тайните му срещи с една от учителките. Говореше се дори, че имат планове за брак. Въпросната учителка един ден събра смелост и сама дойде в кабинета му, за да го покани на кафе след работа. „Хубаво, симпатично миньонче – каза си Хелге, – защо  пък не?” И се съгласи.  Беше интелигентен събеседник, умееше да изслушва, имаше чист и спретнат външен вид и което е най-важното – не пиеше, а това го правеше привлекателен в нейните очи.

Излизаха два пъти, ходиха на кино. Той най-накрая се осмели да докосне ръката й в тъмното, макар да се чувстваше нелепо, като тийнейджър, но тя не се отдръпна, дори напротив – вкопчи се в него и му прошепна в ухото, че много й харесва да прекарват времето си заедно. Още същата вечер той я заведе у дома и прави секс с нея върху голямото семейно легло, на което неговите родители го бяха създали и на което консумираше брака си с Клара преди години. Тя беше страстна и добра любовница, опитваше се всякак да му угоди и Хелге започна да се притеснява, че нещата стават твърде сериозни, че започва да се чувства  прекалено комфортно и че тя може да измести Клара от първото място в сърцето му.

Един ден й съобщи категорично, че повече не иска да се срещат. Сам не знаеше защо го прави. Каза й, че ако тя не е съгласна да си смени работата, той лично ще се премести в друго училище, само и само да не се виждат всеки ден, за да не си усложняват живота, пък и да сложат край на слуховете за аферата между тях. Тя се разплака, удари му шамар пред всички, по средата на училищния двор през голямото междучасие. Обърна му гръб и той повече никога не я видя.

Разправят, че се върнала при бившия си мъж – някакъв търговец на рециклирана пластмаса в Германия. Не знаеше дали това е вярно. Не го интересуваше. След този кратък инцидент бездната отново се разтвори пред него и гостоприемно го прие в обятията си….

– И после Пришълецът се сби с другото чудовище и оттам се отвори ей такава дупка в пода, и той избяга, и после искаше да изяде хората в космическия кораб – обясняваше разпалено малкият Йохан, видимо впечатлен от случилото се в любимия му филм с извънземни.

Звукът на училищния звънец събуди преподавателя от краткия унес на спомените.

– И така, дайте си рисунките, ще ги поставим в рамки и ще ги закачим в коридора на училището, за да могат всички деца да им се порадват. А най-добрите ще получат награда от училищното ръководство. Не забравяйте да си напишете съчиненията за петък и ако не знаете някоя думичка, просто оставете празно място в тетрадката. Следващия път ще играем на една игра, казва се: „Познай липсващата думичка”. Сега сте свободни.

С радостни възгласи децата оставяха на бюрото  една върху друга рисунките с незасъхнали бои, така че те още повече се зацапваха, но това нямаше никакво значение, стига те да бяха доволни от нарисуваното. Докато детската глъч утихваше в коридора, Хелге погледна святкащия римайндър на мобилния си телефон. Напомняше му за срещата в апартамента на Свен довечера – още едно събиране с неговите приятели в изцяло мъжка компания, на което щяха да заговорничат срещу жените и да правят планове за поредната си „командировка” в чужбина, както и да се опитват да му уредят среща с някоя неомъжена жена. Щяха и да се подиграват с него заради стерилния му начин на живот, но той ги обичаше въпреки всичко. Знаеше, че в подигравките им няма никаква злоба, а само топъл приятелски опит с шегите си да го изкарат поне за малко от мрака на депресията, в която бе изпаднал.

Тихомир Димитров

ДУША НАЗАЕМ (РОМАН) Трета глава

 

графика: Александър Цончев

Токио, Япония. В наши дни

Всяка сутрин бащата на Хитоми я изпращаше до училището, което беше на трийсетина километра от семейния им дом в покрайнините на японския мегаполис. Тъй като работеше до късно, той нямаше как да я прибира вечер, затова Хитоми разчиташе на градския транспорт. След продължителните часове в училище, след уроците по английски, компютърен дизайн и плуване, това беше единствената възможност за момичето да остане насаме със себе си.

Времето, които прекарваше в метрото всяка вечер, беше нейното лично време. Обикновено тя или слушаше музика на миниатюрния си i-Pod, сгушена между стотиците правостоящи, или  ако успееше да  намери място за сядане, отваряше книга и четеше. Понякога гледаше филм.  У дома не можеше да си позволи такива дребни прищявки. Трябваше да помага на майка си да сложат и да вдигнат масата (вечеряха късно – към 11 през нощта, всички се прибираха около десет и бяха смазани от работа и учене), а след това идваше ред на домашната й подготовка. Вперила очи в синята светлина на монитора, Хитоми решаваше тестове, пишеше си домашните, общуваше виртуално със съученици и приятели и лягаше чак към три.

На следващия ден, в седем сутринта, всичко започваше отначало – два часа с колата на баща й до централната част на града в непоносимия трафик – време, което Хитоми използваше, за да навакса с домашните. После следваха продължителните и скучни часове в училище, обяд в голямото междучасие, уроци по английски, уроци по плуване, уроци по дизайн, пътуване с метрото до вкъщи, чистене, готвене, сервиране и отсервиране на масата, писане на домашни и няколко безкрайно къси и съкровени часа за сън.

Хитоми имаше чувството, че живее в омагьосан кръг. Подобно на всяка японка тя беше възпитана в уважение към правилата и традициите. От нея се очакваще пълно подчинение пред родители, учители и висшестоящи. Токио беше скъп град, а родителите й даваха всичко от себе си, за да могат да й осигурят прилично бъдеще. Тя им беше благодарна, но това не правеше убийствения цикъл на ежедневието й по-поносим. Сякаш не играеше никаква роля в собствения си живот, а беше страничен наблюдател. Родителите й бяха избрали училището, те определяха курсовете, на които да ходи, знаеха дори в кой университет ще учи, планираха и в коя компания ще работи до края на живота си.

От нея се искаше само едно – да изкарва високи оценки. И тя го правеше. Стараеше се във всичко – в спорта, в класните и извънклкасните занимания, опитваше се да изпъкне в очите на своите родители. Винаги се стараеше да бъде добра и послушна дъщеря. Завиждаше на някои от съученичките си за това, че имат по-либерални семейства или че живеят по-близо до центъра, което им позволяваше да излизат и да се забавляват след занятията. Не всички имаха толкова много задължителни уроци и извънкласни занимания като нея, не всички се стремяха към високи оценки. Някои си имаха собствен живот, имаха истински приятелства, дори гаджета и бяха щастливи. За разлика от нея. Самотата я задушаваше и отнемаше от желанието й за живот всеки ден по мъничко.

Хитоми се опита да пропъди тягостните мисли от главата си и се загледа в приказната панорама, която се разкриваше пред нея. Намираше се в своето скривалище. Много рядко си позволяваше едно безумно бягство от правилата. За щастие учителката по плуване се разболя и не можа да дойде на тренировките, което й подаряваше още един час лично време. В моменти като този тя идваше в любимото си скривалище, където можеше да наблюдава света отвисоко и да разсъждава на спокойствие върху проблемите си. Намираше се в едно от сервизните помещения на 42-ия етаж на бизнес център «Акишима», а в малкото прозорче пред нея беше побран цял Източен Токио. Здрачаваше се и милионите автомобилни светлини ставаха все по-ярки в полумрака. Светваха неоновите реклами по високите сгради.

«Странно,- мислеше си тя, – дали светът, който са изградили хората, за да избягат от природата, не е прекалено изкуствен?» От високо целият урбанизиран пейзаж на японската столица изглеждаше като една добре подредена компютърна платка. Улиците бяха проводници, високите сгради – транзистори, дори паркингите и градинките сякаш играеха някаква специфична роля в целия комплекс.

Беше идвала тук и преди, но за всеки случай се огледа дали междувременно не са инсталирали противопожарни датчици в помещението. След като се увери, че такива липсват, тя с облекчение извади от джоба на ученическата си униформа кутия Marlboro и запали цигара. Пушеше рядко, но с голямо удоволствие. Никой не трябваше да разбира за този неин порочен навик, ето защо тя запалваше само тогава, когато беше абсолютно убедена, че е напълно сама и че никой не я наблюдава. В град като Токио това се случваше много, много рядко.

* * *

Загледана в мегаполиса пред себе си, Хитоми с усмивка си спомни как бе открила това необичайно място за уединение. Веднъж, преди да се качи в метрото, тя забеляза магнитния пропуск да стърчи от кошчето за боклук на перона. Огледа се да не би някой да види, че бърка в отпадъците. След като се увери, че всички пътници са съсредоточени в една единствена цел – да се наблъскат максимално бързо в пристигащата мотриса, с рязко движение извади пластмасовата карта и седна на една от пейките в чакалнята, за да я огледа на спокойствие.

Беше пропуск за достъп до сградата на бизнес центъра – на някакъв мениджър от средно ниво. „С подобна карта можеш да се намъкнеш почти навсякъде” – помисли си тя и понеже сградата се намираше по пътя й от училище към метрото, още на следващия ден Хитоми се отби, за да си опита късмета. Баща й веднъж беше изгубил собствения си пропуск за работа. Веднага му бяха издали нов и бяха дезактивирали стария. Дали поради техническа грешка, или заради обикновено човешко недоглеждане, картата проработи. Системата за контрол върху достъпа в  небостъргача беше напълно автоматизирана – вече почти никъде нямаше портиери като в доброто старо време, а само видеокамери и автоматизирани ключалки.

Прозрачните врати се разтвориха безшумно, щом момичето ги доближи с магнитната карта в джоба. Тайният и загадъчен свят на токийската корпорация беше отворил обятията си пред нея и сега тя имаше възможност да надникне в най-мрачните му кътчета. Предпочиташе да използва сервизните асансьори и помещения, където се мяркаха по-малко камери. Пък и вечер, след края на работния ден, в сградата оставаха само един-двама пазачи, които обикновено не си правеха труда да наблюдават охранителните записи, освен ако не възникнеше някакъв инцидент. Подобно на всички японци те безрезервно се доверяваха на техниката.

Хитоми идваше тук не повече от два пъти в месеца и винаги се опитваше да бъде максимално дискретна. След като се разходи из заседателните зали и надникна в няколко кабинета, тя си намери сигурно убежище – сервизното помещение на 42-рия етаж, където нямаше видеонаблюдение и детектори за дим. Именно тук тя обичаше да гледа залеза над града, да пуши Marlboro и да разсъждава върху личните си проблеми, необезпокоявана от никого.

Днес имаше основателна причина да бъде притеснена. На следващия ден й предстоеше окончателният тест по висша математика, а тя никак не разбираше този предмет. Предпочиташе хуманитарните науки, поезията, изобразителното изкуство, литературата, историята. Точността на компютърните науки я привличаше заради неограничените възможности, които й даваха да се занимава с любимото си хоби – дизайна. Но математиката й беше противна. Питаше се кому е нужно да се изучават такива сложни и измислени хипотези, които нямат нищо общо с реалността.

Нямаше как да признае пред родителите си отвращението, което изпитваше към този предмет, а още по-малко: отвращението си от преподавателя, който го водеше.  Носеше се слух, че е педофил и че обича да унижава достойнството на своите ученички – причаквал ги в съблекалните на спортния салон и ги опипвал, като ги заплашвал със слаби оценки, ако се разприказват. Дори веднъж заловил някакво момиче от съседния клас да пуши марихуана и, според слуховете, я затворил за един час в кабинета си – време, в което тя е трябвало да „откупи вината си” и да получи гаранции, че учителят няма да каже на родителите и на училищната управа за дребния й порок.

Хитоми не знаеше дали да вярва на слуховете, но беше убедена в едно – утре щеше да се издъни на теста, а дори и да минеше някак писмения, гнусният преподавател задължително щеше да я скъса на устния изпит. Тя изпитваше силна неприязън към него и той очевидно я усещаше. Колкото и да се напъваше да назубри теорията, колкото и да си блъскаше главата над логаритмите, за една нощ нямаше как да се подготви за изпит, обхващащ материала от цяла година. Със сигурност щяха да й поставят слаба оценка. Как щеше да каже на родителите си, които се трудеха денонощно и деляха от залъка си, за да я изпратят в престижен университет? Та нали така щеше да предаде доверието им! С какви очи щеше да ги погледне, когато разберат за слабите й оценки по висша математика? И как щеше да изживее срама пред своите съученички, които се хвалеха коя къде ще учи догодина, а тя е провалила живота си заради един-единствен предмет, заради един-единствен преподавател?

Изнервена от тези мисли, Хитоми си погледна часовника. Време беше да се прибира у дома. Запали последна цигара и се загледа в далечината – някъде там, между високите комини на индустриалния квартал се намираше родният й дом. Мълчаливо обеща на себе си: „Ще направя каквото мога, пък да става каквото ще!”

Тихомир Димитров

Следваща страница »