Писателският блог на Тишо

април 12, 2010

Проклятието на щастливеца

снимка: Kris Krug

Хайде да си поговорим за просперитет. Знам, че звучи нелепо, абсурдно, може би дори цинично и вулгарно точно сега, когато да спарваш от „кризата” е приоритет номер едно в ежедневието. Имаме къде-къде по-сериозни проблеми на главата, нали?

Въпреки всичко, хайде да си поговорим за просперитет!

Точно сега, в разгара на „кризата”, просперитетът може да се види и пипне най-лесно. Може дори да се помирише. Точно сега, през април.

Разходете в някой парк. Това, което ще видите там е истински  просперитет.

Няма да намерите просперитет в богатите квартали. Няма го в лъскавите казина и по яхтените пристанища, не, нито в моловете, край помпозните правителствени сгради или в „златните“ кредитни карти. Пластмасата няма нищо общо с просперитета. Пластмасата е симовл на недоимъка, на свършващия петрол.

Защото просперитет се постига чрез щедрост и благодарност.

Вижте връзката между Слънцето и Земята – милиарди години Слънцето дарява живот на Земята, а тя му отговаря с благодарност.

Това, което виждате в парка е символ на нейната благодарност. Така трябва да изглежда вътрешният ни свят, за да живеем в просперитет.

Интересно, че благодарността на Земята е насочена предимно към нас, нейните деца, с всичките дарове, които получаваме безплатно, които са супер яки (красиви, вкусни, полезни), без които не можем. А в замяна ние сме решили буквално да си ебем майката, с извинение на израза.  Децата никога няма да спрат да отмъщават на своите родители.

Защото хората не живеят в щедрост и благодарност. Те живеят в дребнавост и отмъстителност. Вижте отношението между правителство и бизнес, между работодатели и наети, между доставчици и клиенти, между кредитори и длъжници.

Сравнете ги с отношението между Земята и Слънцето.

Всичко в човешкия свят е дребнавост и отмъстителност: „око за око, зъб за зъб”, „пито-платено”…

„Няма безплатен обяд!”

Чудя се само за кислорода, който дишаме, за водата, която пием, за светлината, с която се топлим на плажа, за супер вкусните праскови, които растат в градината, за цвета на лалетата, за безкористната служба на коня и за вярната стража на кучето кой ще плати?

Точно така – никой! Получаваме всичко това наготово, плюс един милиард други подаръци, после започваме да ги делим и да се бием за тях като деца: вдигаме цената на тока, надписваме сметките за газ, приватизираме плажове, воюваме за петрол…

Човешкото стадо обича да живее в дребнавост и отмъстителност. Това нашето не е никакъв просперитет, това е нищета!

Въпреки всичко, има хора, които мислят, че живеят в просперитет. Усещането да караш Бугати по надупчените улици, между разпадащите се панелки,  покрай препълнените казани за смет и ровещите в тях циганета, това ли е просперитет?

Но има богати държави, разбира се, ние живеем в бедна държава. За всичко е виновна държавата, все пак!

А да платиш 25 000 долара за вечеря, докато милиарди хора по света гладуват, това ли е просперитет? Има ли значение дали кофите с боклук са точно под носа ти или на удобно километрично разстояние, така че да не ги виждаш?

Това не е никакъв просперитет. Това е нищета. Безизходица. Недоимък. Нищетата е обединяваща черта на всички хора по света. За едни от нас тя е духовна, за други – материална, а за трети и двете.

Ето как стигнахме до проклятието на щастливеца.

Няма истински щастливи хора на тази земя. Може би мислите богатите, смелите, силните, успелите, известните, красивите, умните, влюбените за щастливи, може би те точно това ще ви кажат. Но ще ви излъжат в очите.

Който има хиляда лева е нащастен, че няма един милион, а дори да го получи пак ще бъде нещастен, защото няма десет. Смелите завоеватели, жестоките тирани на човечеството са жалки страхливци в своята душа, с ОГРОМЕН комплекс за малоценност. Силните не трупат сила, пари, власт и влияние по друга причина, освен от страх, че някой друг може да ги измести, да стане по-силен от тях. Успелите винаги считат себе си за недостатъчно успели. Известните живеят в самотата на своята слава и смъркат кокаин.  Красивите са нещастни, защото остаряват. Умните мразят всички – глупаците, понеже са глупави и гениалните, понеже са по-умни от тях. Самотниците завиждат на „щастливите” двойки, а участниците в „щастлива” двойка изпитват съмнения дали са се обвързали с най-подходящия човек. На тях винаги им се струва, че светът е пълен с много по-подходящи отчаяни самотници.

Истината е, че човек винаги постига целите си. Но никога не е щастлив с тях. Покореният връх не е връх. Има по-високи от него. Проблемът е, че никой не се интересува от равнината. Никой не се наслаждава на спускането. Всички искат само върхове…

Какъв е изходът, ще ме питате вие?

Погледнете в началото на текста.

Щедрост и благодарност, вместо дребнавост и отмъстителност.

Това е изходът.

Ако се чувстваме благодарни за всичко, което имаме в настоящия момент, ще бъдем истински щастливи. Ако непрекъснато искаме още, ще сме обречени на нещастие. Кой драпа за повече, кой трупа? Бедният – този, който живее в оскъдица, който няма достатъчно, на който нещо му липсва. Или поне така си мисли. Богатият не трупа. Него оскъдицата не го вълнува. Той си има всичко. Нали затова е богат! Ако се мислиш за беден, постави се на мястото на някой раково болен пациент или осъден на смърт затворник. А сега отново се замисли дали наистина си беден и дали не трябва да благодариш за всичко, което имаш.

Благодарният е винаги богат, но богатият невинаги е благодарен.

Щедростта, това е друг вълшебен инструмент – средство за отдаване, с цел балансиране на щастието. Винаги, когато вземеш, предстои да дадеш и винаги, когато даваш, предстои да получиш, при това – много повече.

Ето защо щедростта кара хората да се чувстват добре. Всички ние подсъзнателно сме наясно с простата аритметика на факта, че даването води до получаване и получаването – до даване. Всеки акт на щедрост увеличава „капитала” в невидимата ни „банкова сметка”, която непрекъснато се „олихвява”. Няма значение дали отдаваш пари, любов, признание или усмивки. Каквото дадеш, такова ще получиш в уголемен размер. Отдаването е единственият възможен изход от „проклятието на щастливеца”, от порочния кръг на нищетата, в който постигането на едно желание автмоматично води до друго.

Щедростта и благодарността са инструменти за балансиране на щастието. Щастието е възможно само в своя абсолютен баланс. Паркът е точно толкова красив през пролетта, колкото красиви са ярко оранжевите килими от накапали листа през есента. А планината е еднакво привлекателна през зимата и през лятото, нали? Морето винаги ни омагьосва. Слънцето винаги изгрява. Напълно безплатно, при това!

Всички ние сме наематели на телата, които обитаваме и заематели на вещите, който притежаваме. Можем да ги ползваме само временно. Да не забравяме, обаче, че водещо кредо на нашия „хазяин” и „кредитор” са щедростта и благодарността. Човешката дребнавост и отмъстителност стоят, меко казано, смешно на фона на Вселената.

Водени от щедрост и благодарност, ние се доближаваме до истинската си същност.

И забравяме за „проклятието на шастливеца”

Тихомир Димитров

януари 26, 2010

По Пътя на себепознанието. Теория и практика

Имаме толкова много да учим от децата!

Като малък съвсем реално вярвах, че всички неодушевени предмети са живи. Харесаше ли ми формата на нещо – било то смачкана кутия цигари, камък или просто изгнила пръчка, спирах да го наблюдавам и дори си говорех с предмета. Чудех се дали не му е скучно така – сам, кои са неговите приятели, какво ли прави, докато не го гледа никой?

Веднъж дори нахраних чисто новото „Хитачи” на баща ми, купено от „Кореком”. Нахраних го в буквалния смисъл на думата. Хрупах солети, а слотовете на касетите ми се сториха като две големи, тъжни очи. Стана ми жал за горкия уред – не стига дето никой не си говори с него, ами сигурно и не е ял от цяла вечност! Трябва да е ужасно гладен! Беше ми неудобно да довърша солетите сам, затова отидох и му ги изсипах в слотовете. Даже ги натроших преди това, за да може по-лесно да ги преглътне. После много ме биха.

Имах си една любима детска игра, казваше се: „Запознай извънземното със странния и интересен свят, в който живееш. Така сигурно биха я кръстили възрастните. За мен  беше просто игра – начин да комуникрам със същества от друга планета. Правилата бяха прости: представяш си, че в мозъка ти живее добронамерен пришълец от далечна галактика. Тъй като е много далечна галактиката, извънземните не могат да дойдат на крака, затова изпращат само мислени посланици. Гледат през нашите очи и чуват през нашите уши. Но не знаят нищо за света, в който живеем. Аз имах честта да бъда любезния домакин и да разведа „госта” наоколо. Това до голяма степен обяснява защо няколко години по-късно „Чоки” се превърна в любимия ми филм, след това в любимата ми книга, а накрая дори кръстих кучето си „Чоки”, лека му пръст. Нищо, че беше мъжко.

Всички деца обичат да общуват с въображаеми приятели от други светове, но тъпото е, че когато пораснат, спират да го правят. Я си представете „да разведете госта” сега – отивате в офиса и срещате колегата, който ви мрази. Ще трябва да обяснявате на извънземното какво е офис, какво е колега и какво значи омраза. Ще трябва да разказвате защо има толкова много хора на това място, какво правят, защо се смеят и защо дрехите им са с различни цветове.

Тъкмо ще обясните всичко това и на себе си. Бас хващам, че много неща ще ви се изяснят! Току виж сте стигнали до извода, че мястото ви не е там. Ето едно чудесно практическо упражнение!

Ние, възрастните, приемаме нещата за даденост. Предпочитаме да не мислим за тях. Чели сме много книги, всичко знаем, но никога не прилагаме знанията си на практика.

Когато преди няколко години започнах да се занимавам с личностно развитие и аз прочетох много книги. Закъснялата мода „Ню ейдж” се оказа блато, в което лесно можеш да затънеш. Десетилетия наред разни „гурута”, „мотиватори”, „лектори”, „учители”, „лечители” и всякакви печалбари са се възползвали от депресията и отчуждеността на съвремения свят, за да напълнят кесията.

Хората се вкопчват в техните методи, методики, истини и полуистини като удавник за сламка, защото малцина днес живеят щастливо. Дори когато отговарят на социалните критерии за щастие. Даже е задължително да отговаряш на чуждите очаквания, за да си нещастен!

Мина доста време, преди да отсея плявата от качеството. В началото бях тотално объркан – всички автори звучаха толкова достоверно! Кое да правя по-напред? Да медитирам ли, да спортувам ли, да пазя диета ли, да визуализирам ли, да се концентрирам или да не мисля за нищо? По-добре да утвърждавам убеждения! Или, я да се подложа на хипноза! А защо да не пробвам някоя интересна техника за дишане? Не, по-яко ще бъде, ако се науча да мисля позитивно, ще избягвам лошите мисли! Няма да наранявам околните! Ако спя с чужда жена, това дали наранява мъжа й? А дали усложнява кармата ми? Кой, в крайна сметка, е създал човека: извънземните или Бог? Сигурно е хипер яко да си говориш с ангели! Ами ако се окажат извънземните? Гледай го тоя пък – твърди, че аз самият съм Бог! Ще дам обет за мълчание, но може да ме уволнят. Заболяха ме топките от въздържание – мина само една седмица, а ми остават още четири!

Накрая се ядосах и хвърлих всичкия този скрап на боклука. Промяна в живота ми действително настъпи – станах още по-отчаян от преди. Сега в секцията „личностно развитие” на частната ми библиотека има само пет-шест книжки и дори към тях се връщам рядко. Защото идеите на хората, които са ги писали не са мои. Опитът, който са трупали не е мой, знанието, което предлагат не е мое. Моята игра е „запознай извънземното със странния и интересен свят, в който живееш.” Измислих я още като дете, чувствам се комфортно с нея и ми доставя удоволствие да опознавам света точно по този начин.

Трябваха ми 20 години, за да разбера, че децата са по-мъдри от нас. Защото са спонтанни. Всичко, което правим – дори начинът, по който реагираме в дадена ситуация, са заучени рефлекси. Не влагаме никаква  мисъл, докато живеем. Действаме неосъзнато. Вярваме, че може да променим света с мислите си, но не знаем как точно става това. Не познаваме процесите. Може да ти се развали компютърчето и да решиш да си го ремонтираш сам, ама като не си виждал дънна платка, пистов кабел и не знаеш къде се пъха паметта, едва ли ще оправиш нещо.

За да променим каквото и да било, трябва да го познаваме в детайли! Да го изучим, да го озсъзнаем. Ето защо казват, че живеем не-съзнателно. Всички хубави неща в живота се случват съзнателно. Няма никаква магия. Има само заблуди и незнание. Има хора, които се ядосват, когато ги обидят, защото така са свикнали да се държат. Така са ги учили, че трябва да реагират. А можеха да „внимават в картинката” и да разберат малко повече за гнева. Опознавайки механизмите му, един ден тези хора ще могат да го контролират.

Човешката психика е много по-сложна от компютъра, който използвам, за да напиша този текст. Необходимо е доста време за учене. Напоследък избягвам да давам съвети, но сега ще си позволя един – преди да тръгнете да оправяте света, вземете първо да оправите себе си, става ли? Въведете ред в своя живот, опознайте човека от огледалото, станете му приятел и чак тогава търсете одобрението на другите, тяхното приятелство, съчувствие и любов. Но дори тогава недейте да учите хората как да живеят! Аз все още не съм го постигнал.

По време на самообучението си бавно, но славно стигнах до извода, че трябва да приложа практически само два промила от всичко, което знам на теория. И ще се оправя за цял живот! Но, дори за да развиеш едно елементарно качество, което желаеш, да го направиш част от себе си, трябват дни, месеци и години упражнения. Техниките може да са безкрайно прости и банални. За предпочитане е да са приятни. По-важно е постоянството. Когато знанието започне да идва, то не идва само. Едната вратичка отваря другата и така постепенно човек започва да „проглежда”. Да се осъзнава. Да разбира за какво става въпрос.

Избрал съм си три елементарни упражнения (от няколко хиляди, за които съм чел), но ги прилагам всеки ден. Не мисля за тях, не ги планувам за утре и не ги правя за вчера. Упражнявам се сега. Няма да ви кажа кои са тези упражнения, защото едва ли ще ви подействат така, както действат на мен. Най-добре си ги измислете сами, за да ви е комфортно с тях. И започвайте да ги прилагате още сега.

Тихомир Димитров

февруари 10, 2009

Предизвикателствата по Пътя

Винаги идва един момент, в който ти писва.

Очите ти се отварят и поглеждаш на собствения си живот отстрани. Дори не можеш да повярваш в какъв батак се е превърнал. Всевъзможни ограничаващи фактори, условия, хора, мисли и идеи те притискат до стената. Хранят се с теб. Смучат ти кръвчицата. Отнемат от жизненото ти пространство. А дори не са твои…

Най-тъпото е, че ти лично си виновен за всичко това.

Състоянието, в което се намираш днес, е резултат от хаотичните ти мисли и действия вчера. Изведнъж осъзнаваш, че си пропилял значително количество време в лутане без посока.

Такъв момент настъпва в живота на всеки човек.

И когато това се случи, силните избират посока и тръгват по Пътя, а слабите се предават. Позволяват на обстоятелствата отново да ги ръководят и винаги, ама абсолютно винаги, свършват зле…

Наркоманията, алкохолизмът, депресията, агресията, дори самоубийството, са опити да избягаш от една действителност, с която нямаш сили да се бориш.

Вместо да разглеждаме примера на слабите, обаче, ще последваме силните по Пътя към личностното им развитие. Към духовното им израстване. Към свободата, светлината и просперитета във всичките му форми.

Защото аз съм фанатик на тема духовен = материален просперитет. Да, съществува богатство без дух, но то е като мартенския дъжд: днес го има, утре го няма. Истински успели са само хората, тръгнали по пътя на устойчивия растеж и всеобщото благополучие. Устойчив растеж е днес да имаш мъъъъничко повече от вчера: повече знания, повече идеи, повече опит, повече любов, повече здраве, повече пари..Сигурен признак, че успяваш правилно е да наблюдаваш как всички около теб също успяват. Заедно с теб. Заради теб. А не въпреки теб…

И така, нека разгледаме предизвикателствата по Пътя.

Наблюденията ми показват, че колкото и различни посоки да избираме, всички минаваме през едни и същи етапи на развитие. Срещаме еднородни препятствия по Пътя. Защо се получава така? Ами, защото посоката действително е само една – нагоре. Другото са „технически подробности”.

Всичко започва с Осъзнаването. В един прекрасен ден се събуждаш и разбираш, че нищо в живота ти не е такова, каквото трябва да бъде. Грешка на езика – каквото искаш да бъде.

Не си с човека, когото обичаш, не работиш работата, която харесваш, не живееш на мястото, към което принадлежиш. Дори дрехите ти сякаш са избрани от друг. Осъзнаването значи да разбереш, че цял живот си изпълнявал чужди желания, следвал си чужди амбиции, вървял си по чуждия път, вместо да следваш своя собствен. Чака те много работа!

Едно такова осъзнаване неизбежно предизвиква гняв и желание за незабавна промяна. Нямаш търпение нещата да се пренаредят. Искаш това да стане моментално, ако може за вчера. Първото чувство, което ще трябва да възпиташ у себе си е търпението. Няма толкова бързо да излезеш от матрицата, която си създавал с години…

Започваш да търсиш алтернативи. Аз наричам този етап период на голямото четене. Четеш списания за личностно развитие, гледаш филми, интересуваш се от книги за самопомощ. Навсякъде откриваш отговори – в Библията, в Корана, в Източната философия, в учебниците по история, в психологията и квантовата физика. В духовните учения. Възможно е да се запишеш на курсове по Йога, да практикуваш Тай-чи, Чи-гун, Дао или някакъв вид бойно изкуство.

След известен период от време, който е строго индивидуален, изведнъж ти „просветва”. Досега си знаел само какво не харесваш в живота, вече знаеш и какво точно искаш от него. Честито! Имаш си цел.

Започва периодът на големия ентусиазъм. Хвърляш се през глава да гониш целта. Не жалиш време, усилия, пари и нерви. Инвестираш цялата си енергия. Дори постигаш известни резултати. Всичко се случва като на магия. Сякаш целият свят ти помага. Винаги намираш правилния човек на правилното място. Ставаш свидетел на куп странни „съвпадения”. Карл Юнг ги нарича „синхроничности” – сигурен показател, че Промяната е започнала.

Еуфорията обаче си има край. Някакво събитие с обратен знак ще те разочарова. В най-добрия случай ще получиш нулеви до посредствени резултати. Много хора се обезкуражават: „дадох всичко от себе си, а нищо не успях да постигна”.

Мога да ти обясня защо се получава така. Превръщайки целта си във фикс идея, ти превръщаш и съмненията, свързани с нея, също във фикс идея. А Природата, както знаем, обича да материализира твоите мисли и най-вече: индуцираните от тях чувства. Материализират се част от намеренията ти, но заедно с тях се материализират и съмненията. Затова получаваш нулев, минимален, а понякога дори – отрицателен резултат.

Идва периодът на голямото разочарование. Обзет си от песимизъм. Не виждаш смисъл да продължаваш напред. Връщат се част от старите ти страхове. Отново затъваш в мрака на бившето ти Аз. Честито, поздравявам те, защото се намираш в най-конструктивния период от живота си! На този етап обикновено зарязваш всичко. Обръщаш гръб на великите си начинания и започваш да правиш нещо съвсем различно – нещо, което ще ти помогне да не мислиш за провала.

Да, обаче си изхвърлил прекалено много енергия в пространството. Помниш ли големия ентусиазъм? Ти може би не, но Природата го помни, а тя забавя, но никога не забравя. В Природата нищо не се губи, но всеки процес изисква време. Повече или по-малко време. Големите неща не стават от вчера за днес. Някой или нещо със сигурност ще те върне обратно на Пътя към Целта и то тогава, когато най-малко очакваш. Други хора ще ти отворят вратички, за които дори не си подозирал. От теб зависи дали ще се възползваш. Доста хора си намират оправдания, за да се издънят точно в този напреднал етап от развитието, но то, „като дойде не пита”. Новите „съюзници“ ще те засилят и с шут в задника, ако трябва.

Оттук започва твоето Голямо пътуване, приятелю!

Сигурен знак, че се движиш в правилната посока са хората, които ти помагат по Пътя. Знаците, които се явяват на правилното място и в правилното време, като крайпътни табели.

Както и лекотата, с която се случва всичко, за което си драпал преди.

От теб се исква само да запазиш самообладание и да бъдеш активен, за да не изпускаш възможности. Изпуснатите възможности ще те забавят. От скоростта на придвижване зависи колко далеч ще стигнеш. Интелигентният контрол върху емоциите, любопитството и балансираното отношение към света са най-добрите съветници в случая. Помни, че „спокойният човек може всичко”. Първият цикъл от твоето развитие е приключил. Минал си през горната и през долната синусоида на развитието.

Ще има още синусоиди. Възходът не е праволинеен. Има застой, дори малки пропадания на моменти, но те не бива да те плашат. Именно затова устойчивият растеж е толкова сигурен. Ако и с двата крака си стъпил здраво на следващото стъпало, вече нищо не може да те върне назад. Бил си дълго време там, знаеш всичко за по-ниското ниво и то е престанало да ти бъде интересно. Погледът ти е насочен напред и нагоре – към Целта.

Искам да завърша с това, че постигането на Твоята Велика Цел няма абсолютно никакво значение. По-важно е какво ще ти се случи по Пътя.

Така че, защо не вземеш да се отпуснеш, а? Облегни се удобно и се наслаждавай на този живот, все едно наистина те кефи да го живееш…

Настоящият момент е единственото, с което разполагаш, все пак.

Само от теб зависи дали ще е със знак + или –

Айде, Bon voyage!

И….умната!

Тихомир Димитров