Писателският блог на Тишо

март 23, 2012

Криворазбраната духовност

Изт: flickr

Иска ми се да пиша малко за  духовността. Но не бързайте да си ходите. Тук няма да прочетете нещо „възвишено” и лишено от практическа стойност. В духовността има повече практическо приложение, отколкото си мислите. В криворазбраната духовност няма. За разликата между двете ще поговорим сега.

Криворазбраният избор

Съществува популярната заблуда, че трябва да избираме между „духовното” и „материалното”. По-голяма глупост не съм чувал. Материалният просперитет е невъзможен без духовния. Или, хайде, възможен е, но е като мартенския дъжд: „тука има, тука няма”.

Между духовното и материалното не трябва да се избира, всичко в този свят е неразривно свързано. Можем да си позволим да имаме и двете. Но вярата, че едното винаги е за сметка на другото, може да ни провали. Вярата определя постъпките, мислите, думите, убежденията, дори походката на хората. Тя със сигурност определя и начина им на живот.

Истински духовният човек има правилното отношение към парите, защото не му се налага да избира между тях и нещо друго. Тази връзка е дългосрочна и ползотворна. По какво се различава той от стандартния мошеник, който винаги печели на чужд гръб? По следното:

„Когато разумният печели, той прави така, че да спечелят всички останали. Когато неразумният печели, той прави така, че да загуби спечеленото, а заедно с него да загубят и всички останали”

Из: 33 любовни истории, Когато токът спря

Всъщност, може би завиждате на нечестното богатство, но, повярвайте ми – вие не искате неговите проблеми!

Между духовното и материалното няма възможност за избор. Те са неразривно свързани. Всичко е свързано. Разумният човек знае, че проявите на просперитета са хиляди и не му се налага да избира между тях. Той се развива хармонично. Това се случва не някъде другаде, а във вечния настоящия момент.

Криворазбраното изобилие

Няма как да си щастлив, ако постигаш само една форма на изобилие, например финансова, но изпитваш нищета в повечето (или всички) останали. Така приличаш на грешно натоварен кораб, който се е килнал на една страна – засега се справя успешно с вълните, но рано или късно ще се озове на морското дъно.

Не може да си богат и болен, а да наричаш това „изобилие”. Не може да си богат и самотен и да мислиш, че живееш в изобилие. Не може да си богат и мразен, и да твърдиш, че си постигнал някакъв успех. Не може да разполагаш с жълтици, но да нямаш време да ги изхарчиш и да вярваш, че това е някакъв просперитет. Това си е чиста проба лъжа. Или хайде, нека да го наречем: „липса на свобода”.

Изобилието значи да се развиваш хармонично. Да имаш винаги колкото ти трябва – по отношение на парите, но и по отношение на всичко останало. Изобилието не значи да избираш между духовното и материалното, защото кому си потребен, ако не можеш да си плати сметката за тока? Тогава дори на себе си не можеш да помогнеш.

Изобилието значи да имаш достатъчно от всичко: да си едновременно здрав и обичан, да си „късметлия”, да постигаш с лекота, да бъдеш обграден от истински приятели, да ти върви в любовта и на карти едновременно, да си свободен да правиш каквото пожелаеш, да имаш време за себе си и за обичаните от теб неща, да не зависиш от волята на друг човек, да нямаш смъртни врагове и да си полезен – за себе си и за всички останали. Богатството да ти е черта от характера. Така никой не може да ти го отнеме.

Защо „достатъчно”, а не „повече”?

Защото човек, който има сто милиона не е сто пъти по-щастлив от човек, който има само десет. Милиардерите не са хиляда пъти по-щастливи от милионерите. Близко е до ума. Това са просто цифри. Портрети на мъртви писатели. Те не могат да те направят щастлив, но виж – могат да те направят нещастен, ако ги нямаш точно тогава, когато ти трябват.

По-малкото създава тревога и мръсен, гаден стрес, какъвто само недоимъкът може да причини. Повечето също генерира стрес: Да не го загубиш. Да не ти се отнеме. Как ще го опазиш? Как ще го охраняваш? Ами опасността? Ами крадците? Ами завистта? Ами отвличанията? Мръсен, гаден стрес, какъвто само неравновесието може да причини.

Затова е важно да имаш винаги толкова, колкото ти трябва. В момента. Не само портрети на мъртви писатели – всичко. Не ти трябват четири жени, които да те мразят и да ти изневеряват, но да бъдат с теб само, защото имаш нещо, от което се нуждаят в момента, например – пари, слава, власт или някакъв престиж…Трябва ти само една, която да те обича истински. Не ти трябват 800 приятели във фейсбук – достатъчни са ти само двама, които винаги ще ти услужат с пари, когато закъсаш. Тогава си истински богат. Не ти трябва да обикаляш света като сирак. Трябват ти само местата, където се чувстваш „като у дома”. Независимо в коя точка от кълбото се намират. И така нататък…Това значи да си духовен. Такова нещо не се постига с учение, с работа или с дългосрочен план. То е възможно единствено сега – във вечното настояще. То изисква равновесие – вътрешно равновесие. Останалото се намества от само себе си.

Криворазбраният аскетизъм

Как изглежда популярният имидж на „духовния” човек? Нещастник с хлътнали очи и празен стомах, отказал се от всичко, което дори теоретически може да му донесе някаква радост в този живот, забравен в мизерия и самота някъде на края на света, обречен да гледа само в една точка по цял ден, да няма никакви полезни / приятни / смислени занимания, да не притежава нищо, да се храни само с корени, да ползва камък, вместо възглавница, и да носи дрипи, докато е жив.

Възможно ли е някой изобщо да се стреми към подражание на такъв образ? Милиони хора са го правили! В стремежа си към „духовност”, те подражават на един измислен образ, създаден в литературата, в киното или в изобразителното изкуство, които, както знаем, са територия на въображението. Тези хора избират нищетата, преди дори да са вкусили от изобилието. Как е възможно да отричаш нещо, което не познаваш?

Може да отидеш в пещерата и да прекараш 30 години там, но пак нищо да не постигнеш в духовен план. А можеш да практикуваш дзен и докато си ремонтираш мотоциклета, примерно. Можеш да правиш благотворителност за милиони, докато сключваш сделки за милиарди. Можеш да постиш, докато ядеш специалитети. Можеш да търсиш просветление в тантрическия секс, а не в пещерата. Попитайте Стинг.

Криворазбраната диета

Много хора сега постят и мислят, че лишенията ще ги издигнат в духовно отношение. Всъщност, лишенията ги правят само по-гладни и по-агресивни хищници. Затова прекаляват с уж „леките” храни, увеличават цигарите и алкохола за сметка на месото, изнервени са и нямат търпение да дойде Великден, за да се натъпчат с целия холестерол, който са пропуснали, под формата на яйца. И да се приключва с всичко това! Така ли изглежда духовността?  Между тялото и съзнанието трябва да настъпи баланс. Вълк-вегетарианец в природата не съществува.

Не възразявам да гладуваш, за да си прочистиш храносмилателния тракт. Нямам нищо против да си вегетарианец и да не ядеш месо. Нямам нищо против да си веган, суровояд или да минеш на фотосинтеза направо. Не възразявам да я караш цял живот на ядки и на плодове, ако така ти харесва. Но възразявам да си мислиш, че това те прави по-духовен от някого, който си слага в чинията сочна пържола, налива си каничка вино и похапва с повече кеф, отколкото ти е донесло яденето през последните 20 години, взети заедно.

Нарядът трябва да се изпълнява по съдържание, а не по форма

Ама какви са тези войнишки лафове, ще ме питате сега, какво е общото между църковния пост и наряда? Много е общото, да ви кажа. Благодаря на този човек, че ме светна за истинското значение на думата „пост”. Защото и в армията, и в църквата, тя има еднакво значение: Да си отваряш очите на четири. Да присъстваш. Да „внимаваш в картинката”. Да не напускаш поста. Да не „заспиваш”. Да наблюдаваш какво се случва. Да си буден. Да си Буда. Това значи да постиш. Постът не е някаква диета, която ще ти увеличи теглото след време. Ако ще минаваш на диета, по-добре се консултирай с диетолог. Не търси диети в армията и, още по-малко, в духовните учения.

Криворазбраният творец

Друг песимистичен образ, който не харесвам е този на криворазбрания творец. Говоря  за човека, избрал „духовното” пред „материалното”. И живеещ като скот. Защото никой на тази планета не е в състояние да оцени „духовния” му талант. Този човек е най-обикновен бедняк, според мен. Но не от ония – „бедните духом”, които си имат резервация за „царството небесно”, понеже са се отървали от излишните мисли, емоции, грижи, притеснения, страхове и тревоги, въобще – от целия „багаж”, който им пречи да са доволни още тук и сега, а от ония – бедните телом – дето си нямат дори парички за ток. И живеят на свещи поради висок „интелектуален потенциал”. Но не във времената на Паисий, а през 21 век.  И рядко изтрезняват, за да разберат какво точно се случв.

Трябва да твориш на разбираем език, за да си разбран творец. Трябва да говориш на популярни теми, за да си популярен говорител. Трябва да споделяш, за да бъдеш споделян. А не да пазиш „таланта” само за себе си.

Не трябва да мислиш за милионите на Стивън Кинг, когато се захващаш с писане, примерно, защото само един от сто милиона драскачи постига славата и богатството на Дъ Кинг. По стечение на обстоятелствата. Другите имат по-голям шанс да спечелят от лотарията. Ти защо се захвана с писане, заради кинтите ли? Заради кинти хората се захващат с бизнес, строят фабрики, теглят кредити и правят инвестиции. Рискуват, работят по 40 часа на ден и после, ако доживеят, берат плодовете на своя труд. Под формата на кинти. Творчеството ти е достатъчно, като награда, според мен. Като форма на свобода. Като вдъхновение. Това са твоите хонорари, това ти е  заплатата. Ако си искрен пред себе си. Защото мен лесно ще ме излъжеш, но себе си едва ли някога ще успееш да заблудиш…

Темата може да продължи дълго, но мисля, че схванахте основните акценти:

Не трябва да се избира между „материалното“ и „духовното“.

Материята е проекция на Духа.

Другото е нелепа шега – грешно твърдение, с което сме свикнали по правилото: „една лъжа, като се повтори сто пъти, става истина”. Бъдете честни пред себе си и правете само нещата, които ви носят вдъхновение, свобода, радост и щастие още сега, които ви карат да се чувствате полезни, приятни, одухотворени, обичани и ценени…още сега. Независимо дали ви носят портрети на мъртви писатели или не. Нямате време за нищо останало. Прекалено кратък е срокът, който ни е даден, за да се преоткрием.

Нямаш ли време за себе си, значи нямаш време за нищо останало! Значи не живееш правилно. Огледай се и ще откриеш причините. И започни да променяш. Още сега. Започни да променяш вътрешния си свят, а не външния. Хитлер се опита да преобрази целия свят, понеже беше недоволен. Прави се точно обратното. Работете върху мислите, убежденията и вярванията, които ви формират. По които точно? По тези, които се повтарят непрекъснато. По „цикъла“ работете. И външният свят няма да закъснее с отговора:

„Каквото повикало, такова се обадило”

„Каквото посееш, това ще пожънеш”

„Каквото си надробил, това ще сърбаш”.

„The words of the prophets are written on the subway walls“.

Само че няма кой да чете. А с четене само не става. Трябва ти практика. Няма по-подходящ момент за практикуване на щастието от настоящия момент. Другото е просто илюзия. Други моменти, освен настоящия, просто не съществуват.

Тихомир Димитров

декември 17, 2011

Светът не се нуждае от ремонт

Изт: sofreshandsogreen.com

Желая ви, още тази сутрин, да постъпите с недоволството според закона на любовта, да му кажете, че е седнало на чужд стол и да му дадете неговия.

/Учителят Петър Дънов, „За постоянната благодарност“/

Светът определено не се нуждае от ремонт. Ние също сме в покой, но…има две неща, които ни пречат да го усетим този покой. Това са умът и емоциите. Големият „куфар“ и голямото сърце! Пречат не, защото има схема, в която трябва да ни е зле, а защото има схема, в която притежаваме съвършени инструменти, които използваме като диваци.

В крайна сметка, как би реагирал един дивак, ако намери скалпел? Би го забил в окото на съседния дивак или би прерязал гърлото му, за да присвои колибата, добитъка и дивачката, ето как. Докато опитният хирург би извършил прецизна операция.

Цялата драма идва от там, че инструментите, които са ни дадени, са перфектни по подразбиране. И еволюцията от „дивака“ до „хирурга“ отнема малко повече време. Но инструментите няма да станат по-тъпи, за да паснат на нашето развитие. Ние трябва да се развием до там, че да ги използваме по предназначение.

Такива инструменти са големият ум и голямото сърце. Мислите и чувствата. Същите, които ни пречат да видим, че светът не се нуждае от ремонт, че всичко си е по местата.

Добре, ама когато започнеш да раздаваш подобни идеи, отчаяни хора започват да те питат: КАКВО ТРЯБВА ДА НАПРАВЯ, ЗА ДА ЗАЖИВЕЯ В ПОКОЙ? И първото нещо, което забелязваш, първото наистина неприятно нещо е, че тези хора, освен отчаяни, са и доста АГРЕСИВНИ. Ако не им кажеш КАКВО ТОЧНО ТРЯБВА ДА НАПРАВЯТ. Почти като дивака с острия скалпел в ръка.

Виж, аз не те смятам за дивак, нито мисля, че имаш скалпел, с който възнамеряваш да нараниш някого. Но ще ти кажа какво трябва (или по-скоро можеш) да направиш, за да почувстваш комфорта още сега – на нивото, на което се намираш в момента. То не е по-високо или по-ниско от моето. И аз съм въоръжен с остър, прецизен скалпел, който не зная какво да го правя. И аз живея в същата епоха. Но мога да „изрежа“ някои заблуди, ей така – за удоволствие. Освен това смятам, че комфортът е възможен и на нашето ниво, преди да сме станали „хирурзи“. Особено ако клъцнем внимателно тук-таме. Все пак, хирург се става с кълцане. Само учебниците не стигат. Нещата са много прости:

Големият куфар върху раменете ни има само две честоти, на които може да работи. Това са честотата на изобилието и честотата на оскъдицата. Условно ще ги нарека така. Това са две форми на багаж, които могат да се съберат в един и същ куфар, но по различно време. Налага се да избираш между тях. Във всеки отделен момент. А изборът сериозно влияе върху качеството ти на живот. Момент по момент го променя. „Капка по капка вир става“. Във всеки отделен момент ти правиш избор дали да се настроиш на честотата на оскъдицата или на честотата на изобилието.

Какво побира куфарът на оскъдицата?

Дори да се събуди върху планина от пари, той пак може да се почувства беден. Един-два милиона сигурно ви оправят като парички за цял живот, но може да срещнете Ричард Брансън на някой коктейл и да прецените, че ви трябват милиарди. Или просто да го гледате по телевизията…Така е, когато си настроен на честотата на оскъдицата. Така е, когато си бедняк по душа. Парите не могат да те „оправят“. Оскъдицата е твоята природа. Съсредоточаваш се върху нещата, които нямаш, върху тези, които ти липсват, а не върху онези, които притежаваш в изобилие.

И няма измъкване, братче! Винаги ще има нещо, което да ти липсва. Даже да го компенсираш, веднага ще се появи друго, което да го замести. Може да поискаш да си абсолютен монарх, примерно, ако притежаваш милиардите на Брансън. Може да поискаш личен остров. А защо не континент? Та човекът си има дирижабли и космически кораби! Защо да ги нямаш и ти? Защо не? Обаче акцентът е върху НЯМАШ. И там е грешката. Все нещо няма да е наред, докато си на тази честота!

Всъщност, излъгах, ще бъде, но когато умреш. Номерът е да го постигнеш преди това.

Става въпрос за честотата на изобилието. Въпрос на съзнателен избор е. Във всеки отделен момент. Момент по момент, цял живот. „Капка по капка вир става“.

Какво побира куфарът на изобилието?

Ами, той се събужда в бидон-вила и все пак оценява, че му е останала една цигара от снощи. Знам, това е доста демотивиращ пример, затова ще използвам себе си. Събуждам се в легло персон и половина и не са ми останали никакви цигари от снощи. Обаче се радвам, че все пак съм жив. Това е първото нещо, което мога да регистрирам, докато си търся очилата. Те, както винаги, са или под гърба ми, или под радиатора. И в двата случая съм благодарен, че ги намирам здрави, защото отново мога да виждам ясно наоколо. После се обличам, мия си зъбите (имам зъби, не е ли прекрасно? други хора си нямат!) и тичам към магазина за Camel.
Чудесно, магазинът е толкова близо до нас, а продавачката е толкова усмихната днес! Даже имам пари да си купя цигари! Други хора си нямат. На тях им се налага да ходят по десет часа на ден във фабриката за 500 лв на месец, а аз мога да изкарам същите пари като си седя на топло пред лаптопа и пия уиски със сода.

И, все пак, мога да съжалявам, че не съм женен за фотомодел. Примерно. Че нямам трилиони, че пред къщата ми не е спряно Мазерати, хеликоптер или друг вид екстраваганца на транспортната индустрия.

Схващате ли накъде бия?

Да забелязваш само нещата, които имаш и да ги регистрираш. Да си признателен за тях, не непрекъснато да циклиш върху нещата, които нямаш. Да не се вживяваш в липсите, един вид. Ми, вживей се в наличностите по-добре! Къде по-култивирано поведение е това. Не като „дивака“ в началото. Но пак трябва да внимаваш със скалпела, защото си остава остър. Във всеки един момент. Почнеш ли да измисляш причини, за да се оплакваш, почнеш ли да негодуваш, веднага ще се порежеш. Може да порежеш и някой друг.

Знаете ли колко много причини имам аз да се оплаквам? Десет прераждания няма да ми стигнат, за да ви ги изброя всичките…

Ще започна с най-елементарните: не съм женен за азиатски супер модел, нито една от книгите ми не е световен бестселър и не съм ултра богат. Пред входа ми липсва праркирано Мазерати. Дори не притежавам собствен самолет! И още не съм обиколил света! А това е само началото…Следващите 800 години в оплаквания мисля да ви ги спестя, защото вие сигурно си имате по-сериозни проблеми от мен. Може, примерно, да нямате зъби. И вашият скалпел да е по-остър от моя. Внимавайте само да не си го забиете в окото. Защото съществува и друг фактор, който определя качеството на живот:

Това е голямото сърце. При него светът също е дуалистичен: ЛЮБОВ и СТРАХ. Всички останали емоции са деривати на Любовта и на Страха. Например: радостта, веселието, ентусиазмът, вдъхновението, това са деривати на Любовта. Не на онази любов, тип „нуждая се от теб“, а на Любовта тип „изобилие“, в която имам всичко, от което се нуждая в момента, напълно задоволен съм и мога само да раздавам. Искам само да раздавам, без нищо да променям. Такава Любов движи композиторите на великите произведения, откривателите на великите изобретения и най-устойчиво забогатяващите хора в света.

Примери за деривати на Страха са: завистта, стремежът към оцеляване, новините по телевизията, песимизмът, усещането, че трябва да се махнеш от тук на всяка цена, недоволството, притеснението за утрешния ден, въобще – нещата, които оставят горчилка в устата и не те карат да се чувстваш точно добре – обратното на ентусиазма, на радостта, на вдъхновението, на оптимизма, на лекото сърце…Това са дериватите на страха. Страхът е липса на Любов.

Как действа вибрацията на Любовта?

Мотивира те с ентусиазъм, с радост, с вдъхновение, с останалите деривати. Кара те да се чувстваш добре. Правиш нещата за удоволствие, а не по принуда, от страх, че ще оцелееш трудно…Например, ако работиш нещо, което презираш, но с него ще изкараш достатъчно кинти, за да си платиш ипотеката  (наема, ще изхраниш семейството, ще вържеш двата края) това е дериват на страха. Страхуваш се за твоето оцеляване! И много лесно ще се провалиш. В тази сфера със сигурност ще срещнеш хора, които са десет пъти по-добри от теб, защото правят нещата с желание, действат със замах, мотивира ги радостта, имат хъс, демек – много повече ги кефи да се занимават от теб. Знам го от личен опит. Просто няма как да се състезаваш с тях.

Винаги, каквито и решения да взимате, моля ви, правете си безплатна консултация със сърцето и с главата преди това. Какви мисли произвежда умът ми и от какво са мотивирани те? Какви емоции стоят зад тях? Дали е Любов или Страх? А някой от многобройните им деривати? Дали мислите ви са насочени към признателност за нещата, които вече имате или страдат от липса на неща, които все още нямате? Недостигът ли ви ръководи или сте „чирак“ на изобилието? Драпате ли за нещо?

Ако все още имате два крака и се чудите какво значи „изобилие“ при положение, че живеете под световния праг не бедността, отрежете си двата крака и сравнете десетте разлики! Просто има един милиард неща, за които да сте признателни, ако решите, дори да сте най-изпадналият човек на света! И точно това е пътят за измъкване от блатото. Вижте, светът е КЕФ. Природата е доста богата. Личи й отвсякъде. Всичко в нея е създадено с кеф, с размах, с умопомрачителна щедрост. Затова естествен закон е, че стойностните неща се постигат със спокойствие и радост. Можете да променяте само когато сте абсолютно центрирани в спокойствието и радостта, иначе казано – в Любовта. Изнервеният човек не може да променя нищо. Не и към по-добро.

Гарантирам ви, че всички начинания, които са мотивирани от страха (и многобройните му деривати) са обречени на провал в дългосрочен план! Просто това е вибрацията на страха. Тя не може да генерира успехи в дългосрочен план. Може, но тези успехи винаги са свързани със страдание и имат само временен характер. Страхът винаги иска още страх, а оскъдицата търси своите недоимъци. Тя има нужда от липси. Страхът и оскъдицата не могат да се „хранят“ с изобилие и радост, защото вибрацията им е различна. Misery likes company.

Знам, цял живот са ви учили как оцеляването е най-голямата ви грижа, но съм убеден, че с такава нагласа най-много да постигнете „панелка“ и „москвич“ в съвременния им вариант, при това – на изплащане. Просто УСПЯВАНЕТО включва в себе си и ОЦЕЛЯВАНЕТО по подразбиране, а обратното съвсем не е вярно. Ако ще си поставяте някаква цел, нека тя да е „успяването“ вместо „оцеляването“, моля ви! Нека то да ви бъде цел. Постигането на целта „оцеляване“ включва само това – оцеляване и нищо повече.

Дългосрочни успехи се постигат по-лесно с любов, страст, радост, ентусиазъм и леко сърце. При това се постигат с кеф. Краткосрочно оцеляване е възможно да се постигне единствено с робство на Страха и неговите деривати. Как ще надминеш онзи, който лети върху крилете на радостта, докато ти пълзиш след него, окован във веригите на страха? Така не действа емоцията на любовта. Така не работи съзнанието за просперитет.

Сега вече имате начин да си правите безплатна диагностика всеки път, когато помислите, че светът се нуждае от ремонт. Спрете и си задайте следните въпроси: Страхът ли мотивира моите действия (емоции) или Любовта (и многобройните й деривати)? От позицията на изобилието ли разсъждавам в момента или от позицията на липсата, на недостига взимам своето решение? Признателен ли съм? В чия „армия“ служа? В армията на Любовта или в армията на Страха? Страхът за оцеляването ли е моят пряк командир или радостта от самото начинание? Виждам ли милионите неща, за които мога да благодаря или виждам само тези, за които мога да страдам и да се оплаквам, че ми липсват? Накратко, обръщам ли повече вниамние на нещата, които имам, отколкото на нещата, които нямам?

Това важи за всеки отделен момент. Няма лош момент за безплатна диагностика по тези въпроси. „Капка по капка вир става“. Момент по момент – цял живот.

Да избереш да служиш на Любовта като емоция (и нейните деривати) и на изобилието като мисъл (и неговите деривати) означава да подобриш сериозно качеството си на живот, особено ако го превърнеш в навик. Означава да извършиш прецизна операция с инструментите, които са ти дадени. Светът не се нуждае от ремонт. Ти и аз се нуждаем от ремонт. Колкото по-рано започнем, толкова по-добре!

Тихомир Димитров

декември 5, 2011

Каза тя. И е права!

Пристигнах с леко закъснение на премиерата в София, но все пак си намерих удобно местенце в аудиторията и дори успях да (се) изложа публично (с) мнение по един от дискутираните въпроси. Когато най-после докопах микрофона.

На книжна премиера и в телевизионно студио думата не се дава, тя се взима. Имам опит и с двете. Просто трябва да си достатъчно търпелив, за да изслушваш останалите. Те също са важни.

По време на дискусията възникна основателен въпрос, цитирам свободно:

Ако действително нашите мисли, нагласи, убеждения и предпочитания определят съдбата ни, тогава как да спрем да произвеждаме съдба, която не харесваме?

Идеята ми беше да спомена ключовата дума „реагиране“, защото съзнанието винаги твори действителност, дори когато реагира на действителността. Но може и да твори самостоятелно, по собствен избор, без да реагира на външните обстоятелства.

Тоест, ние имаме пълната свобода да избираме мисли, нагласи, убеждения и предпочитания, които формират живота ни, но, сещате се, убийствата по телевизора малко ни пречат да се фокусираме. Удавени сме в негативна информация, заливат ни с помия отвсякъде и това ни разсейва. Влияе върху начина, по който се чувстваме, мислим и говорим. Масмедиите поднасят истината, но не цялата истина. Те поднасят само грозната част от истината. Подбират уродливи парченца от действителността и ни ги сервират за вечеря. Сякаш малко сме страдали преди това! Точно сега хората нямат нужда от ботуш, който допълнително да натиска главите им надолу, в блатото, дори когато почиват…

Но свободата си стои. Тя просто чака да бъде докосната, да се възползваш от нея. За целта, трябва да спреш да се държиш като самолет на автопилот, да хванеш руля и да не реагираш по навик. Когато ти кажат обидна дума, примерно, ти имаш два варианта: 1/ да се обидиш по навик (да го приемеш лично) или 2/ да се възползваш от свободата да не реагираш по навик и да не го приемеш лично, дори да благодариш на човека за това, че с отношението си ти помага да разбереш доста неща. За себе си и за него. Пробвай. Никой не е умрял от прилагането на втория вариант. Но има загинали от прилагането на първия. Дори велики поети сред тях…

На премиерата успях най-после да стисна ръката на Димитър Божанов, с когото все се разминаваме по такива мероприятия. Причината е, че той ходи на почти всички от тях, а аз – на почти никакви.

Посетих премиерата на Роси, защото харесвам авторката, наблюдавам блога й отдавна и мисля, че полага реални усилия да помага на читателите си в тези, хм, „трудни“, времена.

Слагам кавички, защото са трудни, ако избереш да повярваш, че са трудни, нали така? Това не те прави по-лош човек или по-неразвита в духовно отношение личност. Просто те чакат трудни времена. Елементарно е!

Воля.

Свободна воля.

Да реагирам или не?

Това са ключовите думички.

Иначе, книгата на Роси е доста богата на съдържание. Щедро информативна, бих казал. За българските автори в този жанр е тесничко, понеже световните бестселъри вече са извадили на бял свят по-съществените истини преди тях. Проблемът, обаче, е, че малко хора в България са ги чели.

Роси има опит в работата с проблемите на други хора: от доброволческия си труд към телефона на доверието, както и от консултациите, които дава онлайн.

Тя има уникален подход, текстовете й са лесни за четене, обсъждат реални ситуации, в които попада всеки от нас, почти всеки ден. Книгата прави резюме и на мъдростта, завещана от световни имена, като Лао Дзъ, Вадим Зеланд и Екхард Толе. Тези автори, несъмнено, са повлияли и на мен. Цитатите им са сложени по правилните места, за да подчертаят тезите на авторката или да ги разширят, пък и да дадат насоки към други, по-интересни четива, ако „менюто“ ви се състои само от бруталните всекидневници. Дори да е така, никога не е късно да започнете да се променяте. Кога може да е прекалено късно за щастието?

Отговорете си на тези въпроси: Харесвате ли живота, който водите сега? Напълно удовлетворени ли сте от него? Ако отговорът е „ДА“, тогава нямате нужда от промяна. Просто помагайте на останалите. Но силно се съмнявам, че е „ДА“. И силно се съмнявам, че помагате, дори да мислите, че е „ДА“…

Без да обиждам авторката, бих я нарекъл „професионално кошче за душевни отпадъци“, тъй като тя е сред малкото хора, които нямат нищо против да изслушват чуждите проблеми, дори се опитват да помогнат с каквото могат. Сама нарича себе си „психолог по душа“, което, колкото и тривиално да звучи, аз го вярвам, защото всички хора от моята зодия са такива. Роси има и професионален опит зад гърба си, та думите й не са само голо твърдение. Според мен, тя наистина може да решава проблеми, макар и не всички.

Книгата й представлява добра отправна точка за тези, които все по-осезателно чувстват, че се нуждаят от промяна. Че светът наоколо не е точно това, което ни представят или онова, което изглежда, че е.  Че съществува много по-дълбока истина и много по-дълбока свобода.

Съществува дъното на айсберга, а ние виждаме само върха. Тази масивна свобода и тази дълбока истина чакат сами да се докоснем до тях. По собствена воля. Книги като „Ти си промяната“ дават полезни съвети как може да стане това.

Харесвам „Колибри“, задето се осмелиха да подкрепят един български автор по тези въпроси, а 12-те лева наистина си струват. Това са две малки уискита в по-добрите барове, все пак…

Доколкото знам, книгата може да се поръчва от личния блог на авторката. Ще я намерите и в по-големите книжарници.

За да не бъда само положителен, ето някои критики:

Например, прекалено задушно беше в залата. След събитието имах чувството, че излизам от сауна. Представянето продължи прекалено дълго. Не бива да се говори толкова много. Все пак, хората са дошли, за да прочетат. Сами. На тези от нас, които бяхме прави, не ни беше приятно. И, да, нямаше бяло вино, което да облекчава болката в ставите, хехе.

Но това са „бели кахъри“. Съдържанито винаги е по-важно от формата, а книгата на Роси изглежда добре и като форма: хубава хартия, елегантен печат.

„Бъди промяната, която искаш да видиш в света“, съветва Махатма Ганди. Роси твърди, че ти вече си промяната. И е права.

Приятно четене!

Тихомир Димитров

ноември 11, 2011

Подарете си едно по-добро „Аз” още сега

Снимка: чудеса.net

Часът е 11, датата – 11.11.11. Събуждам се в дъното на сатурновата дупка – точно три дни преди рождения ми ден, когато ставам на 33.

Събуждам се с ясна и кристално чиста идея – от онези, които идват само сутрин. Е, добре, де – преди обяд – в 11 часа, на 11.11.11. Поглеждам дисплея. Не само цифричките са единствената синхроничност днес. Но стават, като за начало.

Събуждам се с идеята да си направя един чудесен подарък. Да подаря на себе си едно по-добро „Аз”!

Егото е неизбежен спътник в нашия живот. Учител, от когото получаваме ценни уроци. За това ни е дадено. Не сме в състояние да го преодолеем, докато не научим всичките си уроци, а това, според гурутата, отнема повечко време – стотици, дори хиляди прераждания на тази греша земя.

Междувременно сме способни да превърнем егото си в един по-комфортен „аватар”, с който да ни е приятно да живеем. Това зависи изцяло от нас. Нищо не може да ни забрани тази привилегия. Никой не застава на пътя на свободата воля, дори Бог.

Защо да не „преместим стрелката” на коловоза, по който се движи нашият собствен “влак”? Защо да не превърнем живеенето със себе си в едно приятно занимание?

Въпросът е: КАК?

И аз си зададох този въпрос сутринта.

Веднага след ставането си човек обикновено ходи до тоалетната, а за там му трябва хубава книга – особено, ако е хапнал вкусен специалитет предишната вечер. Грабнах Кийосаки в бързината, защото нямах друго под ръка. Отворих на случайна страница и получих отговор на моя въпрос.

Прочетох нещо за системата на обучение. Писано е в съвсем различен контекст, разбира се, но чудесно отговори на сутрешните ми философски търсения в онова място.

Накратко, начините, с които можем да въздействаме най-убедително на  себе си и на околните, са подредени в следния ред (според степента си на влияние):

Чрез нещата, които четем

Чрез нещата, които слушаме

Чрез нещата, които говорим

Чрез нещата, които вършим

Чрез нещата, които вършим и говорим

С една дума, най-ефективният инструмент за промяна се оказват нещата, които вършим и говорим. Този текст ще има слаб ефект върху вас, ако не подкрепите нещата, които сте прочели, с думи и дела.

Възниква логичен въпрос: Нещата, които върша и говоря в момента, те отговарят ли на нещата, които би вършило и говорило моето въображаемо, по-добро „Аз”?

И какво представлява то?

Ами, въпрос на лично предпочитание, как какво? По-доброто ти „Аз” представлява всички онези неща, които си избереш.

Например, то може да бъде: щедро, богато, щастливо, приемащо и състрадателно, знаещо и внимателно, талантливо и одухотворено, може да живее в мир със себе си и с околните, да поддържа хармонични отношения със света, да се радва на отлично тяло в чудесно здраве и т.н.

Всичко, каквото ти харесва, може да бъде по-доброто ти „Аз”.

Въпросът е дали вече говориш и се държиш като човек, който притежава тези качества? Или по-доброто ти „Аз” си остава отложено за утре?

Отговорът на повечето хора е: НЕ.

Повечето хора говорят за лечение и се интересуват от болести, вместо да практикуват здраве. Повечето хора всеки ден се самоубиват с вредни  храни, алкохол и цигари, вместо да спортуват. Повечето хора презират богатите и успелите, защото вярват, че парите се изкарват трудно, а човек може да забогатее само с измама. Повечето хора са дребнави и стиснати по душа – мислят първо за себе си, после за всички останали, гледат как само да получават, а после нищичко да не дават. И очакват Вселенският закон да направи  някакво специално изключение за тях…Повечето хора работят нещо, което презират, но го правят от страх за физическото си оцеляване, а не с радост и с вдъхновение, каквито са истинските мотиватори в живота на един успял и щастлив човек.

Повечето хора всеки ден говорят и се държат като лузъри, щастието си непрекъснато го отлагат за утре или го поверяват  в чужди ръце, оправдават се с външни обстоятелства. Повечето хора лесно влизат в конфликт с останалите, хранят много пороци и съмнения, трупат нереализирани мечти, имат куп несбъднати желания…

Повечето хора са доста зле. Толкова зле, че не могат да търпят дори себе си. Това е така, защото повечето хора не говорят и не действат като своето по-добро „Аз”. Богатият, успелият, здравият, щедрият и талантливият човек не се държи точно така и не говори точно по този начин – не отлага здравето, просперитета и духовния си мир за утре, а живее с тях още сега.

Единственото, което ни остава да направим, е да започнем да се държим като по-доброто си „Аз” веднага, ако може днес, от този момент нататък…Правим ли го достатъчно дълго, отговорът няма да закъснее.

За целта, трябва да си представим едно по-добро „Аз”. Какви искаме да бъдем? Какво бихме притежавали няма никакво значение! По-важното е как бихме се чувствали, ако вече притежавахме всичко, за което мечтаем? Какво бихме говорили? Как бихме постъпвали? Как бихме реагирали в тази или онази ситуация – като се започне от опашката в магазина, мине се през работното място и се стигне до отношенията ни с другите хора? Какво би вършило и говорило по-доброто ни „Аз“ в контекста на обичайното ежедневие?

Външното винаги прилича на вътрешното и качествата на човека са тези, които определят условията му на живот. Качествата! Не вещите и случайните обстоятелства. Хората с труден характер имат необичайно трудна съдба. Забелязвате ли това?

Какви качества искаме да развием у себе си? Качества на мъдрост и просперитет или качества на бедност и духовна слепота? Изберете си тези качества, които харесвате най-много, намерете правилните думи и дела, които им отговарят и си подарете едно по-добро „Аз” още сега.

Тихомир Димитров

юни 8, 2010

Да вървиш срещу егото си е тъпо

Илюстрация: Flame Warriors by Mike Reed

Обичам да чета self-help литература и да прилагам техники за личностно развитие, но има едно нещо, което винаги ме дразни в „духовните“ учения. Това е стремежът към разрушаване на егото. Не само, че не го разбирам, но изпитвам вътрешна съпротива срещу идеята да отричам Аз-а си, за да стана по-духовен.

Да, обаче много брадати типове проповядват именно това. Единственото разумно обяснение, което намирам за себе си е, че тези брадати типове са шарлатани, за които е оферта ти да нямаш его, докато те имат. Особено ако членуваш в собствената им секта / ашрам / духовна школа.

Всеки, който критично е чел New Age литература и практически е прилагал упражнения за личностно развитие знае, че да се бориш срещу нещо означава да го подсилваш. Най-малкото, защото му придаваш повече значение, отколкото в действителност има.

На егото се отделя прекалено голямо внимание в „духовната” литература, според мен.

Или, по-точно: на съпротивата срещу него.

А съпротивата винаги е излишна. Действието се постига чрез бездействие. „Цаката” е в приемането.

Не виждам как премахването на собствената идентичност може да те издигне духовно. Но знам със сигурност, че може да те доведе до лудост.

Логиката и разумът също се оказват враг на „Новата Епоха”. Сега е модерно да отричаме ума, за да „чуваме” интуицията. Широко разпространено е схващането, че мисленето, едва ли не, ежедневно ни пречи да живеем спокойно, качествено, щастливо.

Аз обаче имам един принципен въпрос: ако егото и разумът са чак толкова излишни, защо тогава съществуват?

Милионите години еволюция да ги бяха затрили досега.

Вместо да ги развиват.

Значи егото и разумът сигурно имат някакво предназначение – доста важно, при това, като всяко нещо в природата – колкото и незначително да изглежда на пръв поглед, то винаги се оказва незаменим елемент, от който зависи равновесието на цялата система. Защото системата е съвършена.

А егото и разумът дори не ми изглеждат незначителни.

Самият факт, че не умееш да боравиш с един сложен инструмент не значи, че трябва да го изхвърлиш. Егото и разумът са сложни инструменти, които не познаваме. Затова ни е по-лесно да ги отхвърлим като вредни. На фанатиците преди няколко века им е било по-лесно да изгорят Джордано Бруно на кладата, отколкото да изобретят телескопа.

Но да се върнем на егото. Банално е да го бъркаме с егоизъм. Аз съм е различно от Аз искам само за себе си.

Дори да приемем идентичността за абсолютна заблуда, каквато тя в действителност е, пак не виждам смисъл да вървим срещу нея*.

Животът е игра и всички ние сме аватари в него. Шекспир го е нарече „сцена” преди да измислят 3D симулацията и компютърните игри.

Просто „графиката” му е твърде добре направена, включени са още 4 сетива и това доста ни разсейва. Освен това, когато „влизаме” в някоя компютърна игра, колкото и „реалистично” да е нарисувана, ние не получаваме пълна амнезия кои сме, откъде идваме и каква е истинската ни същност. Може да се олицетворяваме с главния герой в три де шутъра за няколко часа, но никога не забравяме, че извън монитора съществува една друга, по-голяма и по-истинска реалност.

Всеки, който е свършвал на сън знае, че разлика в усещането за секс, когато го сънуваш и, когато го правиш в будно състояние, практически, няма. Само дето накрая отваряш очи и си мокър, а чаршафите трябва  да отидат в пералнята.

Реалността може да бъде само обективна или субективна. Няма нищо по средата.

При субективната реалност има само едно съзнание във Вселената и това съзнание си ти. Но приемаш милиарди различни форми, за да трупаш опит и знание, за да еволюираш и съ-преживяваш.

Субективната реалност е виновна квантовите физици да не откриват никаква материя при най-малките частици. Науката отдавна разбра, че всичко е изградено от светлина.

Субективната реалност е виновна всички ние да сме участници в „божествената комедия”, в която да нямаш его означава аватарът ти по никакъв начин да не се отличава от другите аватари и цялата игра да загуби смисъла си.

Субективната реалност е виновна играта да има смисъл само тогава, когато се изгубиш достатъчно добре в нея.

Заради субективната реалност на тази планета почти няма човек, който да не се вълнува от въпросите „Кой съм аз?” и „Защо съм тук?”

Субективната реалност е виновна хората да могат да променят реалността само със силата на мисълта, стига да спазват няколко елементарни правила, като например да вярват, че наистина могат да го правят.

Разбира се, вие може да вярвате, че живеете в обективна реалност, която има твърд, неизменим характер, където всяко съзнание съществува отделно, само за себе си.

Но субективната реалност не е виновна, че създавате илюзия за обективна реалност. Тя просто ви я дава.

Каква е поуката от всичко това?

Че да вървиш срещу егото си е тъпо, това е поуката.

Щом притежаваш его, значи има дълбок смисъл в него. Значи трябва да го използваш!

Субективната реалност ти позволява да правиш каквото пожелаеш с твоя аватар, може дори да го унищожиш, ако искаш. Но не бива да се учудваме, че полудяваме, когато „изтрием” самоличността, защото всичко, което сме в състояние да възприемем при сегашното ниво на съзнание, е обективната реалност.

Където Аз-ът е изгубен без себе си.

Привърженик съм на ученията, които препоръчват да развиеш по-силно его, един по-добър Аз, вместо да заличиш себе си, докато все още си „в играта”.

Нищо не ти пречи да „конструираш” силен, щедър, красив, умен, състрадателен образ, на който да се наслаждаваш цял живот, вместо да оставаш без его и връзките на бялата ти риза неудобно да са разположени отзад, на гърба.

Разбира се, съществуват хора, които могат да живеят без его и без да полудеят, но те се броят на пръстите на едната ми ръка, от седем милиарда души население… И нито един от тях не се е стремил съзнателно към това състояние. Не го е постигнал, защото е искал. Просто му е дошло времето.

За всички нас остава съзнателния избор какво да правим със собственото си его. А вариантите са безброй. Аз предлагам да го подобрим.

* Замислете се, дори името ви не е реално, не е ваше. То представлява идея на други хора (вашите родители), която по-късно сте възприели като своя, идентифицирали сте се с нея. Тази идея може да се види само под формата текст, отпечатан върху парче пластамаса или върху лист хартия, но тя никога не може да има нищо общо с вас. Пробвайте  да отидете в друга страна, където никой не ви познава и започнете навсякъде да се представяте като Джон. Десет години по-късно ще ви бъде трудно да повярвате, че наистина се казвате Емил, дори някъде, върху някаква пластмаса под снимката ви да продължава да стои същата комбинация от букви.

Тихомир Димитров