Писателският блог на Тишо

октомври 17, 2013

В прегръдките на спящия вулкан

Остров Санторин отдавна присъстваше в списъка с местата, които искам да пипна, да видя, да вкуся и да помириша фърст пърсън, три де. Е, отдавна, отдавна, колко да е отдавна? Покрай участието ми в онзи конкурс за пътешественици през февруари  сериозно се бях надъхал, че наистина ме чака околосветско, та седнах и направих един списък с дестинациите, откъдето предпочитам то да минава. Нахвърлих в пауърпоийнт по няколко снимки на всяко от местата, плюс кратко текстово описание на нещата, които ме привличат там. Конкурса не можах да го спечеля, въпреки безрезервната помощ, която получих от приятели и читатели тогава, но списъкът си остана. И сега върши чудесна работа като инструмент за творческа реализация от типа „замени желанията с предпочитанията и мечтите с намерения” (следва кратко ню ейдж оклонение – моля ню ейдж скептиците да го прескочат).

Мечтите са нещо, което непрекъснато отлагаме. В съзнанието ни те живеят вечно в един бъдещ момент и точно заради това си остават завинаги там. Човек може да опита от живота само в настоящето. От тази гледна точка, мечтите са опасна работа – нищо, че цял живот са ни учили да им се възхищаваме. Те са нещото, което много искаме, но непрекъснато отлагаме и това води до ужасна фрустрация. Когато ги замениш с намерения, всичко се променя. Намерението е нещо, върху което вече работиш, при това – от вчера.

Така например, дълги години мечтаех да отида „на ергенлък и на пашалък” в Амстердам, но все не ми достигаха или времето, или средствата. В един момент просто си купих билет, запазих си хостел в квартала на червените фенери и се озовах там, т.е реализирах едно човешко намерение с реални, прагматични стъпки, а мечтата отиде по дяволите, където й е мястото.

Камино също си мечтаех да извървя с години. Когато през 2009 година кризата ме раздели с рекламната агенция, в която работех тогава, се появиха чудесните условия, плюс достатъчно свободно време за целта, с което мечтата прерасна в намерение, върху което реално вече действах – обикалях за раница и спортни обувки из Женския пазар, правех си застраховки и резервирах билети онлайн. След което изкарах една прекрасна пролет в Испания. Мечтата се превърна в спомен.

Същото важи и за околосветското пътешествие. На мнение съм, че човек трябва да обиколи планетата поне веднъж, докато е жив. Разликата е в това, че не мечтая да обиколя планетата, а имам съвсем реалното намерение да го направя. И вече го правя. За по-малко от година две от дестинациите в списъка „паднаха”. За Берлин можете да прочете тук. Втората е Санторини, за която ще пиша след малко. Разбира се, следват и по-далечни места, но никой не е казал, че трябва да се случват наведнъж или, че ще се случат точно по баналния начин, по който сме свикнали да си представяме едно околосветско пътешествие – грабваш си багажа и две години странстваш из непознати земи и култури. Това е изтощително. Лишава те от удоволствието на всяко пътуване, а именно – прибирането у дома. Нямам нищо против околосветското да продължи и десет години. Нямам нищо против, ако трябва, да го взема на „хапки”, да имам достатъчно време след всяко пътуване, за да „смеля” преживяванията, да мога да ги споделя с вас, да си отпочина, да оценя красотата на родното си място, да се занимавам и с други неща, освен с пътуване, да се подготвя внимателно за осъществяването на следващото намерение и така нататък…

По-важното е, че съм склонен да „инвестирам” и последната си стотинка в пътувания, а тъй като основният ми „актив” са фантазията и въображението, не виждам по-добър начин да ги „захранвам” от този. Пък и климатът става все по-отровен с всеки изминал ден тук и смятам всяко показване на носа извън страната за полезна психотерапия… Но да се върнем към т. нар „ню ейдж отклонение”:

Вече разбрахме защо мечтите трябва да се сменят с намерения. Ако заменим и желанията с предпочитания, има голяма вероятност те да се превърнат в спомени, вместо завинаги да си останат в един бъдещ момент.

Желанията издават липса. Човек обикновено желае нещо, което няма. Сигурен съм, че човек иска здраве, само когато се разболее, че се стреми фанатично към парите, само когато обеднее. И така нататък… Това е изцяло в реда на нещата, с изключение на факта, че самото усещане за липса произвежда още повече липси. Има голямо значение какво си пишем по блоговете, какво споделяме с близките, какво мислим, говорим, искаме и мечтаем на думи, но още по-голямо значение има
как се чувстваме в момента. Чувството за липса ще ни довлече още повече липси в бъдеще и поради тази причина желанията трябва да се заменят с предпочитания. Веднъж завинаги трябва да се заменят с предпочитания!

Предпочитанието ти дава възможност да „искаш” от една по-„доволна” перспектива, а повярвайте ми, Съдбата обича доволните и предпочита да дарява основно тях. Така например, добре ми е и с дядовата усуканица, но, ако има възможност, бих пийнал едно френско коняче. Тъп пример, знам, но показателен. Добре съм си и с екзкурзиите в Европа от време на време, които вече са евтини, плюс това лесно достъпни, но не бих отказал да прекарам няколко месеца из Карибския басейн или в Индия. И ще се възползвам от първата възможност да го направя. Доволен съм от перспективата да обиколя планетата и за десетилетие, според скромните ми възможности и според ограниченията на човешкия ми ум, но бих предпочел, ако се намери чалъм, да разходя задника си около глобуса и наведнъж. И сигурно ще се намери чалъм. По-трудно е да смениш колата с по-яка, ако не обичаш старата трошка, която караш в момента. По-трудно е да смениш работата с по-добре платена, ако си неблагодарен и не обичаш достатъчно тази, която вече имаш в момента. Но никой не те спира да предпочетеш едното пред другото.

Предпочитам в момента да прекратя това ню ейдж отклонение и имам намерението да ви поразходя из прегръдките на спящия вулкан в Санторини. Поуката е: заменете желанията с предпочитания и мечтите с намерения. Тогава нещата ще започнат да ви се получават. Ако се нуждаете от допълнителни „аргументи“, може би ще харесате още „Сбъдването на желания – някои практически аспекти”.

Вулканът

1  2

Изт: thewatchers.adorraeli.com

Допреди 3600 години на това място се е издигала висока островна планина. Никой не знае колко точно висока е била, но някои историци твърдят, че е надвишавала с 3 километра морското равнище. В един момент планината просто се е взривила. Причината е супер-вулкан, довел до заличаването на процъфтяващата тогава Критско-минойска цивилизация и до появата на първите митове за Атлантида. Изригването е забелязано от представители на всички съществуващи тогава древни култури по Средиземноморието, а отломки от хиляди кубични километри земна маса, вряща кал, разтопени скали и лава са намерени навсякъде по крайбрежието на Средиземно море.

Чудовищно цунами е помело де-що цивилизация, живот и култура са кипели тогава из цикладските острови в Егейско море. Предполага се, че о-в Крит, намиращ се в непосредствена близост, е бил пометен от зловещa вълна, висока стотици  метри, а киселинните дъждове са продължавали с месеци, докато унищожат и последните запаси от храна. Велик е гневът на боговете!

На мястото на взривената планина се е образувала огромна кипяща дупка с неизвестна дълбочина, която постепенно се е запълнила с морска вода. Полуразрушените стени на морския кратер днес формират архипелаг Санторини, заемащ полукръгла форма около калдерата („казана“). По върховете на стръмните отвеси около казана започва да никне (като пърхот или за по-романтичните – като сняг) типичната цикладска архитектура:

довела до появата на редица модерни курорти в наши дни,

където нощувките започват от 50-100 и могат да стигнат до 900 евро на вечер, че и отгоре… Любимо място за наблюдение на залеза, за предложения за брак, за меден месец и за фотографи, пред чиито обективи в мистичната тишина на спящия вулкан по залез се мотаят световно известни фотомодели.

Тераформация в действие

В средата на калдерата, с течение на времето, се появява нов вулкан – Неа Камени – много по-„културен” от стария. Още от Римско време насам той периодично си изригва, произвеждайки нова земя, но без да застрашава жителите на острова. От последното му изригване през средата на миналия век дори има актуални снимки:

3

Изт: deskarati.com

Всичко на острова е доминирано от вулкана. Плажовете са черни или червени на цвят, а пясъкът е рядкост. Преобладават облите вулканични камъчета, които тракат и се търкат едно в друго с всяка следваща вълна, докато накрая не се превърнат в ситни песъчинки. Земята на Санторини е млада и е в процес на активна тераформация, което създава част от очарованието на този остров. Дори пясъкът е в „процес на производство”. По самия вулкан човек също може да се разходи. Горе димят зелени изпарения от сяра и отровни химикали, излизащи от недрата на земята с 800 градуса температура.

Докато катериш вулкана, под краката ти се усеща топлина, а наоколо цари лунен пейзаж – „компания” на катранено черните вулканични скали прави единствено безмилостното слънце, което може да ти смъкне кожата и през февруари. Част от развлечението за туристите включва къпане в залив до кратера, където бълбукат топли подводни извори. Влязох да плувам с бяла фланелка, за да се предпазя от слънцето и излязох с червена, заради желязото, отделяно от вулканичните извори.

Ранните процеси на тераформация и периодичната активност на вулкана правят така, че в морето да няма миди, рядко минават и пасажи от риба, но покрай тях човек може да наблюдава ята от делфини, които неуморно преследват своята плячка. Водата е чиста, с видимост до десетина метра. Брегът е каменист и много бързо става дълбоко. В непосредствена близост до една от вертикалните стени на главния остров Тера („Земя”) има потопен туристически кораб, аварирал преди време, който лежи на около двеста метра дълбочина и е само на 30-ина метра от брега.

Никой не може да определи колко точно е дълбока калдерата, заради сеизмичната и вулканична дейност, които непрекъснато менят топографията на морското дъно, а има и подводни тунели, които криволичат надолу, слизайки чак до лавата. Заради острите камъни и отровните морски таралежи, които живеят по тях, препоръчително е в морето да се влиза само с обувки за плуване. Продават се навсякъде из острова за 8-10 евро.

Днес вулканът не е нито угаснал, нито активен, а има статута на дремещ вулкан. Непрекъснато е под наблюдение с най-модерни средства и апаратура. Учените смятат, че разполагат с поне десет дни за евакуиране на туристите и на местното население (около 15 500 души, според Уикипедия, ако се появяват признаци за предстоящо изригване. Може би така са смятали и учените от Минойската ера…

Гледките

Мястото е толкова романтично, че дори да снимаш на посоки със затворени очи, пак стават картички за пет евро, както обичахме да се шегуваме с останалите туристи. Поради тази причина Санторини е любима дестинация за модните фотографи и за техните еднометрови вариообективи. Не може да се каже дали главозамайващата красота на отвесните панорами към калдерата подсилват женското обаяние или просто мъжествеността на спящия вулкан, като фон, чудесно го допълва, но при всички случаи по света рядко се намират места с толкова подходящи локации за цъкане на панорамни снимки от типа „аз и морето”.

Гледането на залези също е едно от любимите занимания на туристите, а най-подходящото място за целта е градчето Ия, с неговите тесни, криволичещи между къщичките в стил „планетата Татуин” пътечки, проходчета, луксозни спа комплексчета, миниатюрни църквички и тераси с цветя, надвесени над калдерата, с гледка към потъващото в морето слънце зад спящия вулкан. Всички, като дойдат на Санторини, стават сън-гейзъри. Подарих си и аз един залез с бутилка „Метакса“ под ръка:

и дори успях да го „скицирам“:

Брегът е висок няколко стотин метра и скалите на места са отвесни, а наклонът им надвишава 90 градуса. Единственият начин гостите на острова да се изкачат от пристанището до равното горе, в миналото е бил върху гърба на магаре. Представете си напудрените контеси от 19-ти век (туристи тогава са били само аристократите), качени с дългите си рокли, с белите чадърчета и с цветните си ветрила върху гърба на потно, инатливо, гръцко магаре. Това удоволствие е съхранено и до днес. За любопитните то струва само 5 евро:

и неслучайно се предлага само в едната посока, тъй като опиталите рядко искат да повторят. Миризмата, казват, е ужасна, а днес съществуват всякакви по-модерни форми за транспорт, в това число: с лифт, с автобус, с такси, с рент-а-кар или върху бъги, наето още при слизането от кораба на пристанището. Като стана дума за кораби, в пристанището, което иначе е доста клаустрофобично, имаше „паркирани” големи зверове:

Придвижване от и до Санторини

Нямахме късмета да се повозим на такова чудовище, но пък осем часовото плаване от Атина през островите на юг, до Санторин, беше достатъчно приятно и с грамадния кораб на Blue Star Ferries. Заради по-ниската скорост успяхме да направим доста снимки, да се попечем на слънце, да поспим, да почетем книжки, да се помотаем из палубите, да ни продуха морският вятър, да се напием, да изтрезнеем, пак да се напием и пак да изтрезнеем… Фериботите, които обслужват редовните линии между столицата и цикладските острови са оборудвани с редица удобства, които правят осем часовото плаване сравнително поносимо и, дори бих казал, приятно. Има собствени каюти срещу доплащане, зали за спане с комфортни кресла, видео екрани, ресторанти Goody’s, flocafe, бар, безжичен интернет и всякакви условия плаването да протече разнообразно, за да минава времето по-леко. Ако не страдате от морска болест, препоръчвам именно този начин да се доберете до острова от Атина. До Атина, пък, най-бързо ще ви закарат чартърите на България Еър. Няма нужда да се влачите по пътищата 12 часа с кола или с автобус от София, нито ще ви излезе по-евтино.

Заради високите цени в тази луксозна дестинация, може би най-доброто решение си остава организираната екскурзия с туроператор, колкото и да ги избягвам. Естествено, ще ви затрупат с предложения за всякакви допълнителни екскурзии по време на престоя ви там, но след като вече сте се уредили с евтин транспорт и достъпен хотел чрез туроператора, никой не ви задължава да се вързвате и на допълнителните оферти. Ние се вързахме на няколко и почти съжалихме, заради непрекъснатото бързане, бутане, преброяване и, въобще, позабравеното усещане за „пионерски лагер”.

Придвижване из острова

Далеч по-добрата алтернатива е да си наемете рент-а-кар. Цените се въртят около 30 евро за денонощие, островът никак не е голям и с безплатна карта под ръка можете да го обиколите целия, дори само за един ден, като отделите на всяко място толкова време, колкото на вас ви се иска, без да слушате непрекъснато обвинения, че цялата група отново чака само вас, защото се мотаете (нали сте турист, да го ***, „работата” на туристите е да се мотаят) и, че вечно вие сте този, който закъснява.

За любителите на офроуда има джипове и бъгита под наем. Друга чудесна алтернатива за свободно придвижване из острова, без във врата ви да диша екскурзовод, е да използвате добре развитата мрежа на градския транспорт – покрива целия остров, през лятото работи почти денонощно и билетчетата са едно евро плюс малко отгоре, в зависимост от дестинацията, а единственото, което трябва да знаете е, че за да стигнете от една точка до друга, в повечето случаи минавате през столицата, където сменяте автобуса на централното за целия остров обръщало.

Такситата не са подходящо решение, както във всяка добре развита световна туристическа дестинация, а ходенето пеш е затруднено от неравния терен, но ако обичате движението, нелош начин да обиколите за няколко дни целия остров е да си наемете мотопед. Не съм сигурен дали местните качват на стоп, защото не съм пробвал…

Настаняване и храна

Съществуват различни места за настаняване според дълбочината на джоба. Настанихме се в свестен три звезден хотел на 150 метра от плажа. Беше десетократно по-добър от „пет звездната” дупка, където пренощувахме транзит в Атина. Въпреки това, като обслужване и по любезност персоналът изоставаше дори от хотелите по българското Черноморие, колкото и невероятно да звучи това. Персоналът мразеше туристите, работата и себе си, а на бармана дори му излезе прякор „сърдитият барман”. Храната беше вкусна, макар и не твърде разнообразна, но предимството на ол-инклузива е, че не мислиш за тези неща и разполагаш с всичкото време да се мотаеш наоколо, а когато и да се прибереш в хотела, винаги те чака прясно сготвена, топла храна, плюс ол-инклиузив бар с разредени напитки и сърдит барман.

По-лукосзният вариант е да се настаниш на място с панорамна гледка към калдерата, срещу което, естествено, за една нощ ще платиш колкото за цяла седмица в обикновените хотели:

Туристическите градчета са пълни със спретнати кафенета и ресторанти, като правилото е, че ако седнеш на гледка, плащаш 100% отгоре заради гледката, а ако просто си гладен, можеш да хапнеш вкусна средиземноморска храна някъде по бистрата из тесните улички, които са само на пет метра от панорамните места:

и след това да си вземеш от магазинчето 500 милилитра „Меткаса” от 5 звезди за пет евро и спокойно да се опънеш някъде да гледаш залеза…заедно с тълпите туристи. С повече любопитство се намират и по-уединени места, естествено. Още едно предимство да си организираш екскурзиите сам, а не да зависиш от групата е, че със сигурност ти остава свободно време да се мотаеш и да преоткриваш местата, където не водят стада от чужденци с фотоапарати.

Виното

Санторини е известен производител на вино. Разбирането на местните за „почва” са пръснатите из равните места по острова камъни… Лозите рядко стигат на височина до коляното, а добивът е изключително малък, но за сметка на това лозя има навсякъде и местните успяват да произведат доста хубаво вино. Лично аз най-много харесах десертните вина. Бялото е за предпочитане пред червеното сред останалите, но не съм специалист, за да препоръчвам определена марка, а и винената снобария е субективно изживяване, така че па вкус и па цвет тавариших нет… При всички случаи е добре да си хвърлите в багажа поне една бутилка за спомен. Цените са приемливи. Добрите вина не надвишават 10-ина евро, но има и отлежали бутилки за ценители с трицифрен етикет. Повечето производители предлагат дегустация на място за индивидуалния турист и, разбира се, винени турове за тълпите от азиатци с фотоапарти.

Други очарования

Сред очарованията на острова, освен прекрасните панорами, са и множеството арт галерийки, спретнатите ателиенца и магазинчета за ръчно изработени сувенири, които добре вървят тук и се срещат навсякъде из острова:

Поклонническият туризъм също е доста развит. На острова с площ приблизително 70 квадратни километра има над 350 църкви, църквички, параклисчета, манастири и православни храмове, по-известни от които са Света Ирина („Санта Ирина”, откъдето идва и името на острова – Санторини), чудодейната икона на Богородица, новата църква на свети Козма и Дамян, манастирът, разположен върху най-високата точка на острова, малката църквичка, която през част от времето е под вода и много други свещени за хората места по тази изпълнена с енергия, млада, вулканична земя.

На връщане успяхме да отделим един цял ден за Атина, дори се видяхме с приятели там. Имах удоволствието да развея крачоли из Агората – мястото, на което се е родила пряката демокрация в Античността. Що се отнася до съвременните разбирания за „власт на народа” (демос – кратос), както казва един приятел: „Представителната демокрация е все едно някой друг да си ляга с жена ти от твое име и с твоята заплата да й купува скъпи подаръци. Алтернативата, естествено, е да си свършиш работата сам, но за целта трябват и време, и усилия, абе – превръща си се в ангажимент…“

Още пътеписи – в категорията ПЪТЕПИСИ. И скролвайте надолу…

Тихомир Димитров

октомври 1, 2008

Удължи лятото в Гърция!

Румънците масово почиват в България, а българите – в Гърция. Това е новата мода. Години наред бях слушал от роднини, приятели, колеги и познати колко яко е в Гърция, та най-после дойде ред и аз да си замъкна задника до там, за да видя кое му е якото. Топлите южни морета са чудесен начин да удължиш лятото със седмица-две, в края на сезона.

Вързахме се на офертата на „Географски свят” за туристическа обиколка на страната с „лускозен автобус”. Екскурзоводката беше абсолютен професионалист, но виж, автобусът – на 700 000 километра, с раздрънкано окачване и няма къде да си сложиш краката. 20 часовото пътуване през пресечените планински райони на отиване беше истински Ад. „На юг от Петрич всички планини са като Пирин”, казваше един познат, което значи, че 50 километра лашкане по завоите се вземат за два часа с „луксозния” автобус.  Гърците имат доста магистрали за довършване, също като нас.

Първото ми ярко впечатление от страната бяха стотиците миниатюрни бензиностанции, заврени буквално във входовете на жилищните кооперации. Чудя се, какво ли мисли Европейската комисия по този въпрос? На очи се набиват и многобройните параклиси край пътя. С тях се отбелязват места, които гърците считат за свещени или места, където някой е катастрофирал и умрял. Има параклиси, предназначени за молитва, параклиси в частните дворове, параклиси по кръстовища, паркове и оживени площади. Малки, големи и средноголеми праклиси. Изобщо, параклиси да искаш. На всяка крачка в парковете има кошчета за боклук, а чистите обществени тоателтни са безплатни за туристите, което прави добро впечатление, успоредно с липсата на засилено полицейско присъствие по пътищата. Е, да, ама шофьорчето си беше тръгнало с лошия късмет в джоба и още на отиване успяха да го глобят за развален тахограф, а в края на ексурзията катастрофира, но за това по-късно.

Не бива да се предлагат рушвети на гръцките ченгета и има защо. Вместо от самотни, алчни патрулки, пътищата в южната ни съседка се охраняват от цели хайки. Смесени групи от различни служби на полицията, пътната полиция и жандармерията завардват едно шосе и спират всички преминаващи автомобили за проверка. Очевдино държавата не разчита на честността на своите служители, а на кодошлъка и на взаимния контрол между различните служби. Ченгетата в Гърция не са кой знае колко добре платени, но имат редица социални придобивки. Дори един сигнал за корупция, обаче, е напълно достатъчен, за да ти отрежат пътя към всякаква работа в държавния апарат.

Глобите са въпрос на сериозен пазарлък. Първоначално искаха да глобят шофьора 700 евро и да го пратят да си опрвя тахографа в Солун, но след едночасови преговори наказанието падна на 100 евро. Ако ги платиш в десетдневен срок, държавата ти прави 50% отстъпка. Византийска му работа!

Първият сблъсък с градската действителност на Гърция беше Янина – планинско градче, забутано в сърцето на южната ни съседка. Настаниха ни в стар, мръсен и амортизиран хотел в центъра на града, носещ китното име „Бизантион”. По-късно щях да разбера, че всички тризвездни хотелчета в Гърция са стари, мръсни и амортизирани. Туризъм с традиции, какво да го правиш! Езерото, около което е разположен градът, си заслужава да се види, стига да оцелееш в хаотичния трафик по пътя. Из улиците преобладават евтини малолитражки и всякакви мотопеди. Очевдино гърците са прагматични хора, защото такова нещо там никъде не видях. Но за сметка на това са супер скапани шофьори. По-скапани дори от нашите. Всички мотористи карат без каски, а всички шофьори – без колан. Ченгетата се правят, че не ги виждат. Да пресечеш на пешеходна пътека в Гърция е по-опасно, отколкото в България.

Обслужващият персонал не говори никакви езици. Отбих се в едно кафене по главната и проведох следния монолог с момичето зад бара:

Аз: Гуд морнинг! Инглиш?
Тя: Йес! (с усмивка)
Аз: Дабъл еспрессо, плийз!
Тя: неразбираемо изрчение на гръцки.
Аз: (жестикулирайки оживено): еспрессо лунго, биг кофи, гранд кафе, дабъл еспрессо, плийз! Екстра лардж.
Тя: (учудено) неразбираем въпрос на гръцки?
Аз: (посочвайки двойното кафе в менюто): Ай рийли нийд а БИГ кофи, бейб!
Тя: ОК!

Накрая получих ето това. Трябваше да минат няколко дни докато разбера, че всъщност точно така изглежда дългото кафе в Гърция. Добрата новина за кофеинови наркомани като мен е, че кафенцата по гръцките курорти може да са колкото един нокът на дъното на чашката, но за сметка на това са силни, ароматни и вкусни. Задължително ти ги поднасят с вода и сладкиши. Което оправдава двете евра за доза сутрешна свежест.

След още няколко часа изтощително пътуване с „луксозния автобус” се озовахме на ферибота за о-в Корфу, където трябваше да прекараме три дни в ол-инклузив комплекс, носещ звучното име „Месонги бийч”. Отвън всичко изглежда доста представително, но отвътре хотелът прилича на общежитие, което спешно се нуждае от ремонт, а ресторантът – на най-обикновен ученически стол. Два квадратни метра мазилка се изсипаха от тавана на коридора и замалко не паднаха върху главата на невинен турист, който отиваше към стола, за да се нахрани. Поне кухнята си заслужаваше.

Престоят в такива комплекси не предлага кой знае какви развлечения, освен киснене в басейна, дискотека с малоумен аниматор и игрална зала, където можеш да почукаш билярд и нещо, което не го знам как се казва, но чух един немец да го нарича „горещата шайба” (Die heisse Scheibe). Още имам рани по ръцете от горещата шайба. Стеличка се оказа играч с вродени котешки рефлекси и бързите й ръчички успяха да спечелят 40 поредни игри върху масата. Без нито една загуба! След като всички от групата многократно паднахме срещу нея решихме, че е крайно време да я подложим на международна конкуренция. Приближих се към две дебели момичета и две луничави момчета, които се потяха на съседната маса и културно им предложих да направим среща между техния и нашия най-добър играч.

Тлъстата немкиня веднага ми замириса на надъхана, злобна феминистка. Подозренията ми се оправдаха. „А това малкото момиченце най-отзад няма ли да го включите в играта?” – попита ме тя. „Всъщност, тя е единственият човек, който мисля да играе срещу вас” – отговорих й. Добре, ама те нямали излъчен шампион. Хубаво, рекох им, потренирайте, изберете си победител и после елате да ви размажем. Последва дълъг дебат между членовете на противниковия отбор, които решиха, че все пак ще е по-демократично ако всички играем на смени. Бихме ги няколко пъти с много на нула и не пропуснахме да им припомним за ОНЗИ мач от световното през 94-та. Изкуствените усмивки се изпариха от любезните им лица. По-късно в дискотеката дори се направиха, че не ни познават. Потъпкахме националното самочувствие и на други държави. Оформи се нещо като мини световно първенство по „гореща шайба”, с публика, където българите мачкаха наред.  Докато не се появи един руснак, който ни припомни важния историческия урок, че всички завоевания свършват в Русия.

Столицата на о-в Корфу е симпатично малко градче от средиземноморски тип – с тесни павирани улички, зелени капаци по прозорците на разноцветните къщурки, много палми и кафенета из центъра, между които щъкат негри, които продават пиратски дискове и всякакви незаконни неща. Голямо впечатление ми направи ето този екземпляр.

Не знам защо у нас битува схващането, че гъркините са грозни и дебели. Всъщност, гръцките момичета много приличат на българките – по маниер, стил на обличане и поведение. Дори вечната мода на запасните дънки не е успяла да ги подмине. Е, разбира се, нашичкото си беше най-хубаво от всички.

Ако случайно пътувате до Корфу, в никакъв случай не пропускайте двореца на печалната автстрийска императрица Елизабета, по-известна сред европейския хайлайф от края на 19 век като „Сиси”. Покрусена от изневерите на мъжа си и от загубата на син, сестра и дъщеря, красивата благородничка е построила разкошна лятна вила на острова, където да отдъхва от околосветските пътешествия, да се крие от злобната свекъвра, да си лекува туберкулозата и да оплаква нелепата смърт на злощастните си роднини. Сестра й се самозапалва с цигара, която се опитва да скрие от баща си и изгаря жива, синът й се самоубива заедно с любовницата си, а едната й дъщеря се разболява и умира в ранна детска възраст. Богатите също плачат.

Дворецът се казва „Ахил” и впечатлява с декадентския лайфстайл на австро-унгарското благородничество от края на по-миналия век. Най-забележителни в него обаче са статуите на едноименния древногръцки герой, които изобразяват триумфа и гибелта на Ахил, както и деветте музи – изваяни от бял мрамор в естествен ръст. Това място инстинктивно те грабва още от входа и сериозно го препоръчвам на всеки, който пътува до Корфу. Единственият недостатък са тълпите туристи, които се изсипват на рояци от огромните лайнери, ежедневно акостиращи на острова. Имаме още доста хляб да изядем, докато настигнем гърците по туризъм.

Плажовете на Йонийско море са чисти, а водата – доста солена. Навсякъде има китни, малки ресторантчета, които предлагат местна кухня (особено внимание заслужават салатите), а цифрите са като в България, само че – в евро.

Последната вечер прекарахме в дискотеката на хотела, където групичка пияни сръбски манекенки мятаха гюбеци под звуците на мазна, ресторантска, юго-чалга. Спомних си една забавна случка, която ми разказа приятел, който през лятото работи по баровете в Слънчев бряг. Дошъл един чужденец и попитал бармана: „уер ис да бийч?”, а барманът му отговорил: „да бич ис ин да диско”.

Успяхме да се сприятелим с ди-джея, който се оказа румънец (демек – от наш’те). Убедихме го да пусне електро, докато сръбкините си смучат коктейлчетата на бара, та да можем и ние да потанцуваме малко. След това се метнахме пияни в басейна, а охраната дойде да ни вади. Време беше пътуването да продължи.

За „Метеора” мога да кажа само едно: wow! Светлината и мракът се бореха за надмощие над това свещено място, където небето докосва земята, а в равнината под манастирите беше полегнало китното курортно градче Каламбака, което целогодишно се издържа единствено и само от поклоннически туризъм. Аналогията с духовното училище на безсмъртните от „Легендата за планината Зу” е неизбежна. Единственото, което издава, че горе все пак медитират хора, а не богове, са въжените линии, които освен за доставки на храна, се използват и за транспортиране на тъпи туристи. Гърците наричат причудливите скали „дело на Всевишния”,  а аз за пореден път се убедих, че природата определено има чувство за хумор

Последната нощувка беше в Паралия-Катерини: любимо място за отдих на българската „гъзария”. Не се учудвам. Атмосферата в курортното градче силно наподобява един микро Слънчев бряг, но без панелните небостъргачи. Колкото повече се приближавахме към границата с България, толкова повече хамъри, джи класи, кайени и туарези започнаха да се появяват по пътищата. И всичките със софийскя регистрация…Най-много бяха в Солун. Именно там една 18 годишна ученичка на име Хелене, която беше взела книжка преди пет дни, „не забеляза” нашия автобус и заби черното си голфче в него. Гърците имат традиционно отвратително отношение към нас – българите (нищо, че непрекъснато увеличаваме брутния им вътрешен продукт и захранваме пазара им с евтина работна ръка), но това най-много си личи, когато на пътя стане някаква беля.

Мацката беше в абсолютно нарушение на всички правила, но дебелият й баща се опита по всички възможни начини да изманипулира куките и да обясни, че „българите са виновни”. Дори имаше намерение да ги излъже, че той е седял зад волана, за да не се опетнява чисто новото шофьорско досие на щерката. Добре, ама този номер не мина пред набитото око на ченгетата, защото дебелакът просто нямаше как да се побере в шофьорската седалка, издърпана максимално напред. Изключително добрата преводачка свърши перфектна работа, а в наша полза се намеси и случаен свидетел-грък, който потвърди, че малката е седяла зад волана и, че не ние нея, а тя – нас, нали. Разминахме се без жертви и с минимални щети.

Казват, че началната заплата в Гърция била хиляда евро. Това мотивира много българи да ходят и да си търсят работа там. Честно казано, не мога да ги разбера. Отношението към българите е надменно дори като към туристи, които си плащат. Не искам да си мисля какво е да имаш над главата си гръцки шеф-феодал. Никога не бих отишъл да живея в тази страна (освен ако Атина Онасис не ми предложи брак), но виж, може и да се върна някой ден на островите, за да удължа лятото отново.

Тихомир Димитров

Послепис:

Най-добрият ученик на Аристотел веднъж го запитал: „Учителю, как мога да стана умен като теб?” Мъдрецът нагазил дълбоко в едно езеро и направил знак на ученика да го последва. След това започнал да го дави. Натискал главата му под водата, а онзи се борил с вички сили за глътка въздух. „Когато станеш толкова жаден за знания, колкото жаден си за въздух в момента, тогава ще заприличаш на мен” – посъветвал го мислителят. Ученикът се казвал Александър Македонски. Какъв е изводът от тази история ли? Ами, простотията ходи по хората, а не по гората, ето какъв!