Писателският блог на Тишо

септември 15, 2015

За бежанците

sdgndfndfm
Изт: commons.wikimedia.org

Масмедиите ни заливат с противоречиви послания. От една страна, германският премиер заявява: „Имам тук няколко милиарда евро скатани, заповядайте!”, от друга – Германия затяга контрола по границите, прекъсват се жп. връзки и прочие. Самите бежанци скандират „Алах Уакбар” и „Ангела Меркел” в едно изречение, а журналисти и политици спорят в студиата дали това са икономически мигранти или бежанци.

Икономически мигранти или бежанци?

Естествено, че са и двете. Икономическите мигранти бягат от мизерията, а една война гарантира големи количества от нея… Няма как да ги различим. Ама имали смартфони! Вие какво очаквахте? Да дойдат с мобифони от 95-та ли? Проблемът е, че смартфоните не стават за ядене…

Туристи или терористи?

Туристи със сигурност не са, защото нямат намерение да се връщат скоро, а и не ползват стандартния туристически пакет. Ходенето бос по релсите не е форма на туристически трансфер, а бежанските лагери нямат нищо общо с местата за настанаяване от „индустрията на гостоприемството”. Всъщност, те са обратното на всякакво гостоприемство. И, макар сред придошлите със сигурност да има съмнителни елементи, като криминално проявени, които бягат от правосъдието в собствената си страна, джихадисти и прочие, то болшинството от тези хора са най-обикновени граждани на разрушени държави, доведени до крайно отчаяние. Дали са последните си пари, за да потърсят убежище, живот и прехрана другаде. Където не се води война. Иначе нямаше да умират в камионите. Нямаше да изплуват удавени по плажовете… Да ги третираме като терористи под общ знаменател би било същото, като да избягаш от нацистите през Втората световна война и после Сталин да те прати в Гулаг, защото си им „помагал”.

Заплаха за икономиката или работна ръка?

Класическият макро-икономикс повелява, че нарастването на населението на една страна със сигурност води до повишаването на нейния Брутен вътрешен продукт. Раждаемостта е само един от начините за увеличаване на населението. Другите начини са имиграцията и войната. Но това е като в оня виц за статистиката, според която Пешо нямал кола, а Гошо притежавал десет нови мерцедеса, следвателно, по статистика, двамата имали средно по пет луксозни автомобила… В дългосрочен план всяка по-богата икономика печели от притока на имигратни, но не съм сигурен къде точно свършва „здравословната доза” и откъде започва „предозирането”. Никой не знае, всъщност.

Да затваряме границите или да ги отваряме?

Помня унизителните опашки за шенгенски визи пред посолствата на Западна Европа, когато бях студент и пътувах много. Не искам никога да се повтарят. Свободата на придвижване е едно от малкото права на европейския гражданин, които ме засягат пряко. Ако не и единственото. Това, което виждам сега, е крачка назад: затягат се граничните контроли в рамките на самия ЕС, хората са уплашени, държавите са разединени. Строят се нови огради. Навсякъде. Гадна работа.

Свежа кръв или бомба със закъснител?

Баба ви Европа застарява и това не е тайна за никого. Сега в нея се влива млада имигрантска кръв на големи потоци. Това ще я подмлади. И промени. Не казвам, че задължитено ще я промени към по-добро. Но животът е за живите. Тези, които ги има днес, ако не се размножат, след 50 години вече няма да ги има и на тяхното място ще съществуват други хора. А тъй като не са родени тук, те най-вероятно ще са дошли от другаде. Ще са донесли и културата си с тях. Ще живеят според нейните правила и обичаи. Защото правото на живот е на живите… Включително и правото на избор КАК точно да го живеят този живот… Къде е България в цялата бъркотия? У нас повтаряме като обезумели мантрата „младите да се върнат”, хвалим се колко сме гостоприемни към чужденците, но не приемаме младите чужденци, защото не са… „наши”. Това показва, че сме: а/ егоисти, б/ селяни и в/ страхливи селяни, тип егоисти. От фалиралия тип. Нека поясня: доходите в България са бедствие дори за хора, които идват от държави, в които се води война. Никой от бежанците, били те икономически мигранти или просто хора, които не обичат да ги обстрелват с гранатомети не желае, няма намерението и му липсва всякаква мотивация да остане тук. Пълнете си зимнината спокойно и си варете лютеницата / ракията с кеф. Да има с какво да посрещате „младите”, когато си дойдат по Коледа. От Лондон, Париж и Чикаго. За една седмица…

„След дъжд качулка”

Европа се оказа тотално неподготвена за бежанската вълна. Тотално разединена. Напълно не-солидарна. Напъните да се охраняват границите в момента, в това число и с помощта на армията в някои страни, ми приличат на презерватив след зачеване. Просто няма смисъл от тях. От едната страна на „барикадата” стоят служители на държавна заплата, които дежурят на смени, добре нахранени са и отпочинали, облечени са за сезона, осигурени са социално, здравно и пенсионно, а от другата страна има хора, които вече няма какво да губят, освен собствения си живот… Ако трябваше да обграждаме Стария континент със супер хай-тек ограда, тряваше да сме го направили още по времето на „арабската пролет”. Не се изисква да си Нострадамус, за да предвидиш събитията. Защо не го направихме тогава ли? Ами, защото мандатът на политиците продължава четири години…

„Всички на тампона”

Помните ли онзи виц за казармата, където всеки го лекували с тампона? С един и същ тампон? Номерът беше да си пръв на тампона! Това, което се търси в момента, като разрешение на бежанската вълна, е някакъв вицов тампон. Едно общо решение за всички проблеми. И за милионите човешки съдби, преплетени в тях. Еми, няма как да стане с „всички на тампона”! Европа ще трябва да покаже толерантното си, гостоприемно лице пред едни и ефективността на полицейските си и разузнавателни служби пред други. Така, както го прави спрямо собствените си граждани. Всеки е невинен до доказване на противното, но и всеки, който ще взривява детски градини или ще извършва престъпления трябва да бъде върнат незабавно там, откъдето е дошъл, защото хаосът, анархията и липсата на уважение към човешкия живот, очевидно, са условията, в които предпочита да живее… Подборът му е майката. Индивидуалният подбор. Да, ще струва много пари. Ще струва супер много пари, ще струва майка си и баща си, но нали за това баба ти Европа, освен стара, е и богата? Нали затова ги трупа и скатава тези кинти поколения наред, още от колониалните времена? Стриктният индивидуален подбор най-после ще даде на полицията, на военните и на тайните служби истинската заплаха, с която да се борят, вместо да се надцакват на белот в очакване на ранното пенсиониране. Ще им даде повод да си размърдат задниците, да си подобрят уменията, да израстнат в йерархията. Ще им осигури бюджетите, за които мечтаят и ще им развърже ръцете в доста отношения, в които „покрай сухото гори и мокрото”, т.е може да пострадат някои граждански права, но отново – спете спокойно, деца! Никой не иска да остава за дълго в държава, където е трудно да оцеляваш физически, дори когато не се води война…

Виновни ли са американците?

В България няма българофили. Тук всички са американофоби или русофоби. Вторите ще ви кажат, че Русия е по-голяма заплаха дори от настанилите се в мазето им отчаяни имигранти, а първите – че матюшка Россия е единственото спасение. Истината винаги е някъде по средата. САЩ имат привилегията да са на повече от една гумена лодка разстояние от проблема с бежанците (по море), но те много добре знаят, че светът е опасен и нападение дебне отвсякъде, в това число и по въздуха. Навремето ми отказаха студентска виза за САЩ, но на Мохамед Ата му разрешиха да управлява пътнически самолет… Да, лесно е да се намери персонифициран враг, например в лицето на „американците”. Дайте да ги мразим тях, колективно и стадно, затова че забъркаха „бъркотията” в Близкия, Среден и Далечен Изток. Ми не съм съгласен! Тях, американците, имам предвид обикновените американци, никой никога не ги е питал, както не ви питат и вас, обикновените български данъкоплатци, дойде ли ред на въпроса „Какво да се прави?” Политическата класа го решава винаги самостоятелно този въпрос. На тайни срещи и заседания. В засекретени документи. После винаги си измива ръцете с някакъв, за предпочитане външен, враг. И сметката винаги я плащат обикновените хора. Поданиците. Понякога я плащат не само с парите, но и с кръвта си. Затова, моля ви се, не мразете американците или руснаците по принцип! Това са нации пълни с прекрасни, вдъхновяващи хора! Просто помнете, че всяка нация е подведена от своя икономически и политически елит. Всяко общество е устроено така, че докато трупаш, оцеляваш или се страхуваш за утрешния ден, да не ти остава време да мислиш върху истински големите въпроси, например – върху бъдещето на твоите деца след 30 години. Друг ще разсъждава, друг ще го направи, вместо теб! Нали затова си го избрал? Ето защо, търсете отговорност в конкретните личности от елита, политически или икономически, които са довели до това или онова състояние на нещата, а не в „мъчлаливото мнозинство”, което не успя да спре Хитлер, например. Защото и германците са прекрасни, вдъхновяващи хора! Гьоте е германец. Но и тях никой не ги е питал. Те трябваше да взимат решението „с нас или против нас” индивидуално, всеки човек поотделно, вглеждайки се в дулото на пистолета или в сопата на палача от Гестапо, когато им задаваха въпроса „Какво да се прави?” Решенията винаги се взимат от кресливото малцинство.

Какво да се прави?

Тъпото е, че политиците отново си задават този въпрос. Последният, който си го задаваше, беше Ленин …И отново темата беше съдбата на милиони бедстващи хора… Ще се прави индивидуален подбор, няма какво друго да се прави! Животът на един бежанец е точно толкова ценен, колкото животът на един европеец. Трябва да сте много назадничави, за да си въобразявате, че имате по-висше предопределение от тях. Надменно е да си мислите, че сте нещо повече от отчаяните, бедстващи, прогонени от войната хора. Няма излишни хора. Правилата се пишат от хората, предназначени са за хората и трябва да се спазват от хората. Правилата на едно общество се целят в поддържането на минимален ред, справедливост и морал, които различават обществото от човешкото стадо. В страните, откъдето идват тези хора, правилата вече ги няма. Значи ще спазват правилата на обществата, в които търсят убежище. Ние не можем да отречем правото им на живот, на място под слънцето и на парченце хляб. Независимо дали са „бежанци” или „икономически мигранти”, което, по същество, е едно и също… Но не можем и да слизаме еволюционно до нивото на радикалните, средновековни, племенни, икономически, политически или религиозни доктрини, които са ги прогонили от родното им място. Резултатът от тях е ясен. В дома на домакина се спазват неговите правила и от госта се очаква да се държи подобаващо. Ето защо, ще се прави индивидуален подбор. Няма как всички да минат през тампона. Ще се прави подробно разследване на миналото, на професионалната и на личната биография на всеки чужденец, озовал се в Европа легално или нелегално. И поискал политическо убежище. Ще се изследват в дълбочина неговите семейни, лични и бизнес контакти. Ще се рови в политическото му минало. Ще се изследват племенните му връзки. Ще се търсят доказателства за религиозната му принадлежност. И за степента на религиозния му фанатизъм, ако щете. Три милиона души, три милиона подробни, задълбочени, иднивидуални разследвания. Десет милиона души – десет милиона такива. Диференциран подход. Няма какво друго да се прави. Европа да развързва кесията и да плаща. Га ядъхти кифтеата ни ривахти… Иначе при нас всичко е наред, спете спокойно! Тук дори местните се чудят как да се превърнат в икономически мигранти.

Тихомир Димитров

май 31, 2013

Берлин и неговите трудови хора

Вместо въведение

Причината за безцелни пътувания поне веднъж в годината някъде извън страната (виж секция ПЪТЕПИСИ) е, че съм регистрирал почти физическата нужда човек да си показва носа зад граница от време на време, за да подиша чист въздух, извън „оранжерията”, в която е спарено и мирише на: политици, самосъжаление, негодувание, ниско самочувствие, национални комплекси, оплаквания, африкански заплати, безработица, корупция, разочарование, емигриращи млади, изтичане на мозъци, злоба, завист и презрение. Не, че българите сме кофти „стока”. Не, че не ме кефи да живея в България. Тук просто има доста хора, които „вода газят – жадни ходят”, т.е родили са се в Рая, но предпочитат да си го превърнат в Ад. Постигат го с непрекъснатото си хленчене, чрез самосъжаление, мрънкане и песимизъм, до такава степен превърнати в навик, че изглеждат почти като вродени. А не са. Тези хора изобщо не разбират, че с мислите, думите и делата си, подобно на растенията в оранжерия, превръщат общия въздух, който дишаме всички, в задушен парник за онези, които предпочитат да НЕ чувстват, мислят и живеят по този начин. Бягството, разбира се, не е решение, нито емиграцията, защото човек не може да избяга от собствената си сянка – където и да отиде спаренякът, пак ще си остане спареняк. Кариерата, забогатяването или осъждането на някой политик за корупция също няма да решат проблема, защото той не се крие някъде навън, в заобикалящата ни среда, а е дълбоко позициониран вътре в нас, в собствената ни глава, т.е в представите, нагласите и очакванията ни за света, а решението му е колкото простичко и елементарно, толкова и непостижимо за мнозина, тъй като зависи, в крайна сметка, от свободната им воля. А не можеш да откажеш блусаря от меланхолията на блуса – той диша / живее от и за драмата, той се храни с нея. Не можеш да откажеш болника от хрoничната болест, която толкова много обича. Без нея няма да има кой да му сменя гърнето, кой да му бърше задника, да му носи храна в леглото, да се грижи за него, да му обръща внимание, но най-важното – без нея повече няма да има кой да го съжалява. Това е неговият избор. Той, за себе си, е прав, но аз, за да си съхраня психиката, се нуждая поне веднъж годишно да излизам от „парника” и да си припомням, че има и места, където не е прието да се живее така, по този начин – блусарски. Ако ви интересува как лично се справям с парника, докато съм тук – пишете ми на мейла и ще ви кажа. Имам си изграден практически метод за целта, който работи безотказно, но го споделям само с хора, които действително ИСКАТ да знаят, а не с всеки. Затварям малката скоба и минавам директно към пътеписа.

Посоката, моля!

Идеята първоначално беше да се ходи в Мадрид. Възроди се по време на едно напиване в градниката на Седмочисленици с наша позната от там, която за пореден път ни покани на гости. После обаче се оказа, че цените на самолетните билети до испанската столица значитлено са се повишили от последния път, когато бях там. Пък и 2009 не е чак толкова назад във времето, че да ми се приходи отново. Взехме философско решение. Състоеше се от мента, бира, Мастъркард и отворен лаптоп в зеленината край гребната база в Пловдив, където оствихме на съдбата да определи посоката, т.е рзцъкахме докъде са най-изгодните полети през идните дни. Две малки менти и една бира по-късно вече бяхме с резервации за Берлин, отиване и връщане, двама души, 160 европари общо. Да живей Бългерия Еър!

Настаняването

Логиката на самоорганизираните пътувания е следната: първо си избираш посока, после си купуваш билет и чак тогава започаш да търсиш нощувки. Решихме да смесим два популярни лоу-кост метода за самостоятелно организиране на алтернативни пътувания, за които ще пиша по-късно в отделен пътепис, а.к.а Hostelworld и Сouchsurfing. Благодарение на това, само още 160 европари по-късно вече имахме подсигурени цели осем нощувки в Берлин, при това без да правим никакви компромиси с настаняването, т.е без елементи на мизерия, а както се оказа по-късно, дори с елементи на лекичък, едва доловим, стилистичен и интелектуален лукс, но за това пак по-късно. Тук темата ни е „Берлин и неговите трудови хора”, както бях обещал, но с уговорката, че няма да има никакви трудови хора, защото освен нетипично добро за мястото / сезона време, уцелихме и серия от почивни / празнични дни, изпълнени с карнавали, рицарски турнири и всенародни веселби. Късметлията, където и да отиде, пак си остава късметлия или always bring the weather with you. Хубаво е да се заиграваш със сезоните. Така, както човек може да удължи лятото в Гърция, така може и да проточи пролетта си в страна като Германия. Акацията тук вече прецъфтяваше, когато се „върнахме” при бясно чуруликащите птички сред избухналите в бяло дървета.

Полетът

Не знам дали заради бурните ветрове над София или заради темперамента на пилота, но имам чувството, че „небесният автобус” се управляваше като пернишки голф: неочаквани маневри, треперещ корпус, резки наклонявания ту в ляво, ту в дясно и много турбуленция. Е, не беше чак като „Капитан Хосе”, т.е виждал съм и по-лошо, но определено по време на полета се чувствах свински. Може би причината беше във втората бутилка джин, която се изкуших да купя от нон-стопа в София вечерта, преди да отлетим, както и в логично съкратения, некачествен сън след това. С облекчение записах още едно страховито пътуване в дневника с полети, където, слава Богу, броят на излитанията все още се равнява на броя на кацанията.

Първи впечатления

Първите ми впечатления, естествено, бяха от летището (Тегел) в Берлин. Както от тематичната скулптура:

така и от хвърлените навсякъде фасове, включително в зоната с надпис „Non-smoking area”. Самото летище наподобява българска провинциална аерогара от годините на соц-а и няма да излъжа, ако заявя, че София към момента има много, ама много по-модерно, по-красиво и по-авангардно летище от Тегел в Берлин. Мръсотията и фасовете също не могат да се сравняват. У нас просто ги няма. Все още…

Ориентацията

Недостатъкът на самостоятелно организираните пътувания е, че никой не те чака в точката на пристигане, била тя ареогара, гара или автогара, никой не те транспортира до мястото на настаняване и, въобще, няма кой да се погрижи за теб. Изсипан си някъде и трябва да се оправяш сам, а това в непознат град с близо 4 милиона души население невинаги е лесна задача. Но пък създава приключенски елемент. От теб се изисква да пристигнеш навреме, за да си защитиш резервацията, но можеш да разчиташ само на разваления си немски и на предишен опит в предишни пътувания, което, оказа се, върши нелоша работа. От летището до самата кула на Берлин, около която се намират популярният булевард Унтер ден Линден (под липите), популярният Аликзандърплац и още куп популярни забележителности се оказа, че пътува един-единствен рейс, носещ табелата TXL. Трансферът ни струваше по-малко от 5 евро и само 1/2 час по-късно вече се чудехме с карти в ръцете какъв транспорт да хванем от площада до хотела, за да не изпуснем часа си за настаняване. Времето изтичаше неумолимо, а минувачите бяха все учтиви хора, но не попаднахме на нито един местен, който да ни ориентира. Очевидно объркването ми е личало по куфара на колелца, картата в ръка, раницата на гърба и кахърната физиономия, защото един усмихнат чичико, минавайки покрай мен, ми пожела: Good luck! Просто ей така! За кураж! И късметът подейства. Спрях с разваления си немски млад берлинчанин, който веднага превключи на перфектен английски, извади си смартфона и ни даде най-бързия маршрут с метрото до желания адрес.

Goldmarie

Казвам „хотела”, защото това не е точно класически хостел, разбирай: кревати на два етажа и 15 души в една стая с обща баня. Истински късмет беше, че след изнурително ровене в Hostelworld успях да запазя стая за двама, при това за цели пет нощувки, в един от популярните с нощния си живот квартали на Берлин, близо до центъра, само срещу 15 евро за човек на вечер. И то в последния момент! Разбира се, очаквах всякакви изненади, защото същата цена, че и по-висока, можеш да получиш за нощувка в обща спалня, на легло 16, горе в дясно, под мастурбиращия арабин, както показва предишният ми опит. Да не говоря колко неподходящо е такова настаняване за двама. Настъпи решителният момент, в който забих ключа в ключалката, отворих вратата и с присвито сърце заразглеждах обстановката, която щеше да се превърне в новия ни дом през идната седмица. Оказа се чиста и просторна стая, с висок таван и френски прозорци, гледащи към тихо вътрешно дворче, с огромно, меко, удобно легло по средата, застлано с бели чаршафи, кърпи, меки завивки и всичко, както си трябва. Обзавеждането не беше нищо особено, но имаше най-необходимото: гардероб със закачалки, големи нощни шкафчета, на които да изсипеш всичко, за да ти е винаги под ръка, но без да се разпилява по земята, артистични нощни лампи за четене, маса и столове за хранене. Плюс много, много свободно пространство, където да си разхвърляш багажа. Липсваха само хладилникът и телевизорчето-марка-менте, което различаваше това място от класическата двойна стая в три-звезден хотел на поне три пъти по-висока цена и два пъти по-малка квадратура. Опитът от предишни пътувания си каза думата, бях сключил добра сделка. Единственият „недостатък” беше условието „обща баня”, но се оказа, че в съседство има още три бани, а стаите на нашия етаж не бяха заети, ето защо, реално ползвахме две бани с тоалетна, достатъчно чисти и удобни, за да си правим тоалета по едно и също време сутринта, без да си пречим и да губим излишно време.

С велосипед из Берлин

Още преди да тръгнем си бях наумил, че ще обиколим забележителностите на града с велосипед. От една страна, бях привлечен от разкошните му паркови алеи, които бях виждал при предишното ми посещение през 2001 година, от друга – Берлин е третият град в Европа, номиниран като най-удобен за велосипедисти, след Копенхаген и Амстердам. Вече се бях шлял с колело из първите два, трябваше да опитам и третия. Оказа се, че точно срещу хотела дават колелета под наем (роди ме, мамо, с късмет…), срещу десет евро на човек, за 24 часа, без депозити, кредитни карти и излишни формалности. Подписваш, плащаш, качваш се и бягаш. Избрахме си класически градски байкове: с кошничка, с широки, меки, удобни седалки, с тънки и високи гуми, с контричка, комфортен волан и седем вътрешни скорости – идеален транспорт за град, в който единствените неравности са изкуствено натрупаните хълмчета от развалини, почистени след войната, превърнали се в зелени могили из парковете. Велосипедистите разполагат със собствени сфетофари и собствени, двупосочни алеи, но като цяло карат навсякъде – както по тротоарите сред пешеходците, така и сред колите. Берлин е известен с широките си булеварди, така че място за всички има и не се чувствах толкова стресиран да участвам в движението, колкото в Амстердам например. Използвахме велосипедния ден, за да обиколим мейнстрийм забележителностите: Аликзандърплац, през който се изнизват десет хиляди минувачи на всеки кръгъл час, кулата, булеварда с липите (доста опърпани, между другото), катедралата, музея, паметника на жертвите от войната, университета, Бранденбургската врата, стария парламент, новия парламент, авангардната архитектура, централната гара, разкошния парк Tiergarten, в който сред буковата зеленина необезпокоявани щъкат лисици, зайци, катерички и какички, а в езерата плуват лебеди, паметника на съветския войн, с неуместните танкове, паркирани сред зеленината, златната статуя на Виктория, която носталгично ми напомни за несъществуващия вече Love Parade, на който така и не се наканих да отида, докато все още го имаше…Дишахме пост-модернистична архитектура в Potsdamer Platz, ядохме гевреци, ходихме на откриването на индийски ресторант, слушахме джаз при симпатична двойка улични музиканти на нашата възраст, пихме бири, снимахме графити, остатъците от стената, облекчавахме се в парка и в градските тоалетни, които са нещо средно между Разградска дискотека и опикан, футуристичен подлез с асансьорна музичка и автоматично почистване… Загубихме се в града, намерихме посоката, после пак се загубихме и пак я намерихме – така чак до полунощ, когато уморени вързахме колелетата в антрето на хотела. Със сигурност пеш нямаше да можем да обиколим толкова много места за един ден. Ето малка галерийка, ако ви е интересно. Кликвайте върху избораженията за увеличения им размер:

        

Чисто и подредено, като в клиника?!

Това са думите, които сме свикнали да чуваме от класическия български гастарбайтер, отишъл до Германия, за да бачка или да внася опели от там. Те може да се отнасят до останалата част на страната, но със сигурност не важат за Берлин. Няколко нещица ми направиха силно впечатление:

– Никой не спазва правилата, от типа: не газете тревата, не прескачайте загражденията, забранено е за игра на топка и тем подобни.

– Пушенето на обществени места е забранено, но забраната не я спазва почти никой. В повечето бистра, ресторанти, барове и заведения имаше пепелници. В България сме по-големи католици от папата, явно…

– Гражданите не си правят труда да събират акото на кученцата, които разхождат из парка. Или поне по-възрастните не го правят. Разбрах, че по-младите имат по-хигиенични навици в това отношение, което сигурно се дължи на факта, че голяма част от свободното си време същите тези млади го прекарват, пийеки бира и пушейки джойнт, излегнати върху същите тези поляни, върху които акат кученцата.

– Дори в Амстердам не видях толкова много хора да пушат спокойно хашиш и марихуана по улиците – необезпокоявани от никого, дори във видимото присъствие на полицаи.

– Изпиваш си бирата и я оставяш буквално където ти падне – на пейката, до телефонната будка, извън кошчето за боклук, на булеварда. Има цяла армия от безработни, които се препитават със събирането и предаването на амбалаж за вторични суровини. Обръщаш се и бутилката вече я няма. Като си оставяш свободно бирите навсякъде не само, че не пречиш и не правиш лошо впечатление, но дори извършваш благотворителност, помагайки на закъсалите емигранти да си изкарват прехраната.

– Има бездомни хора, но бездомни кучета няма. Контролът върху скитничеството е доста сериозен и трудно можеш да видиш спящи по пейките хора, както е в центъра на София, а помияр не видях нито един, колкото и да търсех. Явно и кучетата, и скитниците ги прибират някъде нощем. Къде точно, така и не разбрах. Но през деня просяците и скитниците са навсякъде, за разлика от помиярите. Нямаше нито един! Обясниха ми, че тук хората обожават помиярите и не държат кучето им да е нито младо, нито „марково”. Приютите едва смогват да намират достатъчно кучета за кандидат-осиновителите, дори си внасят от България.

– Няма проблем да се изпикаеш в парка, на улицата, на спирката, навсякъде, въпреки че има достатъчно
самопочистващи се градски тоалетни с музичка и пригодени за инвалиди. Предполагам, че това е вторичен ефект от масовото пиене на бира, от всички, по цял ден.

– Не е неприлично да се разхождаш с шише бира или шише твърд алкохол в ръка по улицата. Никой няма да те помисли за алкохолик, пройдоха, пияница, разбойник. Всички го правят…особено туристите.

– Пълно е с боклуци и с фасове, но най-вече в „артистичните” квартали Нойкьолн и Фридрихсхайн, които обитавах. Пълно е и с имигранти, включително български, което някак обяснява нещата.

– Хората са любезни, възпитани и учтиви с непознати. Извиняват се дори, когато ги блъснеш с колелото в парка. Почти не можах да си упражня немския, защото всички преминават веднага на английски, след като разберат, че си чужденец. По-младите говорят английски свободно и за общуване с тях немски не ти трябва. Същото не се отнася до по-възрастните, особено ветераните от войната…

– Берлин е шарен, глобален, мулти-културен, толерантен и различен от Германия. Всеки път, когато споделях едно от горните впечатления с местен, получавах една и съща реакция в отговор – повдигане на рамене и равнодушното: „Берлин!”

Карнавал на културите

Имахме късмета да попаднем в града по време на едно от масовите събития, наречено „Карнавал на културите”. Дължим удоволствието на Алекс, с когото се запознах покрай блога и на приятелката му Мюриел, с която живеят заедно в Берлин. Бяха любезни, гостоприемни, симпатични и учтиви с нас – достатъчно добри, за да отделят няколко дни от свободното си време, за да ни разведат навсякъде, включително и на карнавала на културите. Последният се състоеше от невероятно мащабен битак за хенд-мейд неща, пръснат из огромна площ, с десетки сглобяеми сергии, музикални сцени, барове, пърформанси и щандове за екзотична кухня. Предлагаше се дори истински абсент. Последният ден карнавалът завършва с целодневно шествие по улиците, на което се изреждат 75 различни сцени: всяка от тях със своята музика, песни, танци, униформи, костюми, акробатични номера и артистични изпълнения. Кратка галерийка, ако ви е интересно. Кликнете върху
избораженията за увеличения им размер:

        

Рицарски фест

Благодарение на Алекс и Мюриел успяхме не само да се ориентираме чудесно из града, но и да отидем заедно с тях до съседното градче Потсдам, където станахме свидетели на рицарски фестивал: отново хендмейд, „средновековен макдоналдс”, бутафорни битки между облечени в ризници мъже, автентични занаятчийници, реалистични облекла, сцена със средновековна музика, детски театър с представления на тема средновековни приказки и какво ли още не. Самото градче (Потсдам) е очарователно, ако не обръща човек внимание на колосалните архитектурни соц-недоразумения, като например намиращите се точно една до друга сгради в центъра:

  

Ето и малко снимки от рицарския фест:

      

На гости у непознат

Последните три нощувки бяха запазени за първото ни каучсърфинг изживяване, т.е напуснахме хотела и се настанихме на гости у напълно непознат. Човекът работи като издател на, забележете, електронни книги, живее в изискан, артистично обзаведен апартамент точно на един хвърлей пеш от хотела (стана случайно) и беше достатъчно любезен да ни предостави комфортна стая, с удобен за четене люлеещ се стол, добра библиотека, напълно оборудвана кухня и собствена баня, плюс ключове да влизаме и да излизаме когато си пожелаем. Първата вечер ни заведе на бири в любимия си бар – дас Филмкафе – бутиково кинце с бар на партерния етаж, а последната вечер се опитах да разруша кухнята у тях, готвейки специалитет, който поляхме с две бутилки испанско вино от личната му колекция. Повече за каучсърфинга в отделен пътепис, тъй като тоя, гледам, стана вече доста дълъг.

Изводи и препоръки:

Летете с България Еър. Излиза по-евтино от автобуса, няма смисъл да правите резервация много дни предварително, промоцията важи за цялото лято, има редовни полети всяка седмица, излита се и се каца в удобно време, през светлата част от деня, самолетите са малки, но комфортни, разстоянието се преодолява само за два часа, обслужват ви красиви и надменни български стюардеси, получавате сух сандвич с шунка и кашкавал от тях, плюс чаша бира или вино, кафе или чай, разрешава се екстра багаж (за собствениците на клубна карта) и всичко си е както подобава. Не мога да кажа, че компанията отстъпва по нещо на австрийските, италианските или други европейски авиолинии, с които съм летял, с изключение на цената на билета до Берлин.

Придвижване из града: с велосипед и с градски транспорт. Изкушените да използват такси ще попаднат на чисто нов мерцедес, управляван от турски бакшиш, с „гъвкава” ценова политика спрямо чуждестранния турист и може да се почувстват все едно са се качили при Китодар в онзи скеч. Разбира се, това не се отнася до отседналите в 5 звездни хотели, които предлагат трансфер от летищата, поверен на таксиметрови компании, с които имат договор, но ние не бяхме в 5 звезден хотел и бяхме предупредени да избягваме жълтите S-класи, паркирани по най-оборотните туристически места из града. Не си купувайте билети за еднократно пътуване, които струват две евро и половина. По-добре си вземете целодневни карти, важат за цялата система на градския транспорт, за всички зони, до три часа сутринта на следващия ден и струват седем евро, а с тях може да се ходи навсякъде, дори до съседите градчета и села. Велосипеди под наем се дават на повечето места за 24 часа, за три дни или за 5 дни и колкото по-дълго ги ползваш, толкова по-малко плащаш. Можете да ги превозвате и с градския транспорт. Берлин е идеален за велосипедисти, с добре изградена вело-мрежа и разкошни паркови алеи, равнинен е и е голям по площ, но велосипедът, освен мобилност, самостоятелност и бързина, предлага идеален фитнес баланс за изядените вурстчета и за изпитите тонове бира. Ако искате да разгледате основните забележителности, качете се на автобуси 100 или 200 от Аликзандърплац, двуетажни са, подобно на туристическите автобуси, минават през всички мейнстрийм забележителности и предлагат възможност за снимки, а с тях спестявате доста от организираните сайтсиинг обиколки с автобус. Друг удобен вариант е да се ползва рингбана – кръговото движение на влакове, въртящи се по затворен кръг около центъра, в двете посоки, от които човек може да слиза и да се качва навсякъде, за да разгледа различните квартали. Номерата са 41 и 42. Редовни са и забележителностите, плюс разкошните паркове и градинки са близо до спирките.

Хапване и пийване. Най-добрата марка бира е местната: берлинер, с всичките й разновидности, според вкуса. Разбира се, бирените маниаци ще се изкушат да опитат и огромното разнообразие немски бири, които се предлагат навсякъде, но бъдете готови за плодови, сладко-кисели, безалкохолни и всякакъв друг вид изненади. Внимавайте с немското червено вино и с миризливите сирена. Не, че са лоши, но може да се окаже, че съвсем не са ви по вкуса. Наденички и вурстчета се продават навсякъде, в малко хлебче и обилно залети с Хайнц кетчуп, срещу 2 евро на калпак. Грабването на закуска, тип кифла или сандвич, от някоя будка, плюс безакохолно, струва 5-10 евро за двама, натъпкването до козирката с джънк фууд от популярните световни марки или от азиатската и арабската кухня излиза до 20 евро за двама, заедно с напитките. Първо, второ и трето в бистро с обслужване за двама варира между 20 и 50 евро, в зависимост от това колко сте жадни, а вечерята в изискан ресторант с бели покривки може да ви струва от 50-100 евро до плюс безкрайност (за двама), в зависимост от лимита на кредитната ви карта. Дори за пластмасовите прибори по сергиите се спира депозит за амбалаж, така че, ако ядете и пиете бира на крак в някой парк или на фестивал, както правехме ние, връщайте си халбите и приборите там, откъдето сте ги взели, за да си получите депозита обратно.

Забележителности, нощен живот и култура. Много са. Следете местните безплатни списания, тип „Програмата” и „Една седмица в София”, за да се ориентирате относно ди-джей партита, кина, представления, театри, опера, галерии, фестивали и музеи. Българският „Тилт” в момента жъне големи успехи из берлинските кинозали и ревютата за него са повече от прекрасни. Не пропускайте да си резервирате час и половина разходка из подземията на Берлин, включваща старите нацистки бункери, бомбоубежища и артефакти от Втората световна война.

Очаквайте още:

Couchsurfing vs Hostelworld

и

Berlin vs Sofia

Абонирайте се за блога, за да получавате новите статии директно на мейла.

Тихомир Димитров 

май 29, 2013

Faces of Berlin

Засега само снимки (автор: моя милост и ДжиДжи).

Text cumming soon… 🙂

 

Очаквайте скоро:

Берлин и неговите трудови хора

София vs Берлин

и

Couchsurfing vs Hostelworld

Абонирайте се за блога да не изтървете нещо…

Тихомир Димитров