Изваяни сме от ограничения

Talking to me? Снимка: личен архив.

Човек се ражда като абсолютно същество: не притежава знания, няма опит, не спазва забрани и ограничения (ака и се храни в леглото например), не вярва в нищо (обзалагам се, че не вярва дори на очите си – затова бебетата са толкова учудени), няма спомени и пр..

С течение на времето човек се превръща от абсолютно в условно създание, благодарение на натрупаните знания и опит, на забраните, вярванията и спомените. В същата последователност.

Знанието

Първоначално не знаем дори, че сме смъртни. Не притежаваме знанието, че се умира. Налага се да придобием това знание чрез опит, за предпочитане чужд, тъй като собственият би бил последен. Не живеем с излюзията за безсмъртие, просто приемаме живота за даденост и то – неотменима. Не знаем, че съществува негова „алтернатива” в лицето на смъртта. Струва ни се, че самите ние, нашите родители, вуйчовците и лелите, бабите и дядовците, братята, сестрите и братовчедите, всички те ще са тук, с нас и до нас, завинаги. След време научаваме, че това съвсем не е така. Научаваме и други интересни неща: научаваме за болката например.

Като малък споделих с братовчедка ми убеждението, че не може да скочи от втория етаж с главата надолу. И тя го направи, за да ми покаже, че може. Със сигурност научи много за гравитацията в онзи ден, но едва ли е знаела, че по този начин се умира, и че може да боли, примерно. После и двамата придобихме знание за болката – тя, след като по чудо оцеля, а аз – след като родителите ни разбраха кой е авторът на „гениалната” идея.

Първоначално ние не знаем, че светът е ограничен. По подразбиране го считаме за безкраен. Не знаем, че има сезони, докато не ги видим. Не вярваме в одушевени и неодушевени предмети. Следващият път, когато ме биха, бе защото „нахраних” касетофона със солети. Беше ми гузно да ям пред него, без да му дам. Натъпках и двете му „усти” с натрошени солети, за да ги „преглътне” по-лесно, тъй като не видях да разполага със зъби. Този алтруизъм на баща ми изобщо не му хареса. А аз си мислех, че ще ме похвалят! Нали ме хвалеха, като давах на другарчетата в детската градина от собствения си обяд? Просто не притежавах знанието, че касетофонът е неодушевен предмет, който не изпитва глад. Придобих това знание и станах с една идея по-малък. Отдалечих се с една крачка по-далеч от Абсолютното.

Знанието е интересно нещо: хем ни помага да оцеляваме, хем всяко новопридобито знание ни свива до ограниченото, относително същество, в което се превръщаме с времето. Ние не възприемаме света в неговата цялост, напротив – режем го на парчета. И на всяко парче лепим етикет с наименование. Знанието на възрастните за света е разделено на десетки хиляди категории и подкатегории, които често нямат нищо общо помежду си. „Това не е в сферата на моята експертиза”, „Това е извън моите компетенции”, „Квантовата физика е съвсем различен предмет, тук се занимаваме със счетоводство” и така нататък…

Дори звездите групираме в отделни съзвездия, базирани на ограничената ни гледна точка, според малкото местенце във Вселената, откъдето ги наблюдаваме. Считаме това знание за абсолютно, но в действителност, то е ограничаващо. Режейки представата си за света на парчета, ние режем тези парчета от Себе си.

Опитът

Опитът е следващото ограничение, което считаме за даденост: „Говоря ти от личен опит!”, „Не питай старило, а патило!” и така нататък… Опитът е толкова важен за нас, че го възприемаме като абсолютна и неопровержима истина. По всеки въпрос. Той е дори по-важен от знанието на другите.

Може да се съмняваме в чуждото знание, но никога не се съмняваме в личния си опит. Какво като е ограничаващ? Какво като засяга само един от милиардите обитатели на планетата (самите нас), поставен в ситуация на сложно обвързани, неповторими събития и фактори от околната среда? Преживели сме го по този начин, значи е така! Точка по въпроса. Приятелката ти изневерява? Всички жени са курви! Съседът е пребил жена си? Всички мъже са насилници!

Опитът е „абсолютната” истина, която ни превръща от абсолютно безкрайни в относително малки (бих казал дори жалки) същества (и съзнания). Буквално физически ни премазва. Първоначално растем, а после започваме да се свиваме под тежестта му. Прегърбената старица е толкова по-малка от високата, кръшна мома в младостта си, колкото повече опит е натрупала през дългия си живот.

Забраните

Забраните са следващото нещо, което ни ограничава (и смалява) с всеки изминал ден. Ако да не пипаш червения котлон става ясно веднага (натрупал си личен опит), то има неща, за които се налага да научиш от другите, че не бива да правиш.

Дори знанието често отстъпва пред забраните, за сметка на опита, който ни носи тяхното нарушаване. Примерно знаеш, че не бива да биеш по-малките в училище и да им взимаш джобните. Знаеш също, че не бива да им смъкваш долнището на анцуга пред целия клас. Това знание обаче не ти върши никаква работа, докато не научиш от личен опит, че прегазването на забраните се компенсира от външни фактори, в лицето на по-големите братя на твоите „жертви”, например, които те чакат с нетърпение в двора на училището, за да допринесат с удоволствие за обогатяването на личния ти опит по отношение на забраните.

Забраните съществуват с цел човешкото стадо да оцелява в нещо подобно на общество, а не на глутница зверове, каквото по принцип си е. Самият факт, че съществуват забрани като „Не убивай!”, „Не кради!” и „Не пожелавай жената на ближния!” показва колко необуздана и безкрайна е човешката природа всъщност. Чрез забраните ние смаляваме отделния индивид до нещичко, което може да пасне в механизма на стадната групова динамика, за да поддържа нейното функциониране. В името на общото благо.

Повечето забрани са създадени от хората за хората и, като такива, имат крайно лицемерен, изменчив, напълно условен характер. За убийството на един-единствен човек, например, се лежи доста, но няма проблем да убиеш десетки, дори стотици хора, даже си длъжен да го направиш и ще ти дадат награда, ако го направиш по време на война. Има места по света, където е по-лесно да се запишеш в армията и да стреляш по живи мишени, отколкото да си купиш бира.

Забраните са си такива – целта им е да служат на общото благо, отнемайки от личната свобода и неограниченост на индивида, с цел да гарантират оцеляването на групата (с някои малки, но допустими жертви). Забраните, опитът и знанието смаляват, сгъстяват и ограничават индивида до една функционална единица, до една заменима „резервна част” в „двигателя” на стадния групов механизъм.

Затова имаме политици, които се кълнат, че служат на обществото и журналисти, които твърдят, че казват истината. Имаме съдии, които би трябвало да съдят безпристрастно, въпреки че са емоционалнии и субективни човешки същества като всички нас. Имаме и свещеници, които считат себе си за представители на Бога. Без всички тях човешкото стадо не може да съществува.

Вярванията

Остава само да им повярваме. Вярванията са най-силното ограничение, по-силно дори от знанията, опита и забраните, взети заедно. Те са авто-ограничения, които не се нуждаят от външна сила, за да бъдат приети като свои. Достатъчно е само личното ни съгласие. А то често се базира на предишен опит и знания, както и на трупаните с времето забрани, които спазваме.

Едва ли има нещо по-ограничаващо от личните вярвания. Те определят и качеството, и продължителността на човешкия живот. Вярванията значително могат да го скъсят по време на кръстоносен поход или на самоубийствен атентат например. Интересното е, че, за да се случват такива неща, някой трябва лично да даде съгласието си и с желание да пристъпи към тяхното осъществяване, защото вярва, че върши правилното нещо. Най-успешните армии се формират от доброволци, които вярват в обща кауза, а не от наемници. Най-рискованите начинания и най-великите открития са дело на пионери, също доброволци, убедени в истинността на своята собствена система от вярания.

Спомените

И накрая, като „застройка” на цялата амалгама от ограничения под формата на знания, опит, забрани и убеждения, идват спомените. Ние не сме нищо повече от механичен сбор на нашите спомени. Практическата им обусловеност ни превръща в безкрайно ограничени, ситуационно определени, сто процента условни и, поради тази причина, крайно субетивни съзнания.

Ние не помним нищо от момента, преди да се родим. Чуждите спомени не са наши спомени. Те не са допринесли за формирането ни такива, каквито сме днес. Стават за филм или за интересна книга, ама до толкова. В „реалния живот” ние действаме, мислим и говорим единствено от ограничената перспектива на собствените знания, опит и вярвания, на забраните, които спазваме, и на личните спомени, които смятаме за единствено валидното доказателство, че сме живи.

Науката вече е наясно, че повечето спомени се различават от действително преживяното и по-скоро са обект на предпочитания. „Спал съм с над сто жени, хващал съм риба с ей-такава опашка”. Дължи се на селективната памет и на желанието за себеутвърждаване на Его-то или Аз-а (онзи механичен сбор от уж реални спомени), на способността да подтискаме, видоизменяме и, дори, да изтриваме „записи” от паметта си, които не отговарят на нашата лична система от опит, знания, убеждения и забрани, които, от своя страна, също нямат нищо общо с Действителността, която е Абсолютна по своя характер, т.е Единна, Цялостна и лишена от всякакви Ограничения.

Какво значи всичко това?

Значи, че този, когото виждаш в огледалото, не си ти. Виждаш само отражението на една безкрайно ограничена субективност, а без светлина нямаше да виждаш дори и толкова.

Практически съвет за финал:

Подобни абстрактни разсъждения са безсмислени, ако не можем да извлечем някаква полза от тях. Друг е въпросът колко субективна ще бъде тази полза, естествено, но у нас е заложен стремежът към съвършенството и нямаше дори да имаме мозък, способен на такива абсурдни разсъждения, ако целта му не беше именно да ни издигне над субективизма на себеопределението и да ни помогне да разберем мястото си в същността на Цялото, т.е да ни придвижи с една идея по-напред към Обективизма на Неделимото, което Е, и без което нищо друго не Е. Именно това цели да покаже метафората, че човек пази крехко равновесие по въжето, опънато между звяра и Бога. Посоката на движение, обаче, е само една – от звяра към Бога. Дори когато изглежда точно обратното (виж Средните векове), човек пак си мисли, че върви към Бога.

Практическата поука? Ами, съмнявайте се! Съмнявайте се във всички ограничения, които са ви довели до там да мислите и да вярвате, че сте нещо, което не сте.

Съмнявайте се в истинността на придобитите знания: от устройството на атома, през математическите хипотези, които са само предположения, та чак до размера и възрастта на Вселената. Никой не е виждал атом с просто око и никой не е живял по-дълго от Вселената, за да може да ограничи подобни абстракции до най-обикновени числа. Най-вероятно всички тези неща сме си ги въобразили.

Съмнявайте се във валидността на придобития опит: при други остоятелства и в друга среда бихте придобили съвсем различен опит. Не всички нърдове, на които са им взимали джобните и са им сваляли дънките пред класа, се превръщат в интернет милиардери като станат големи. В такива се превръщат само незначителна част от американските нърдове в Силициевата долина, защото са на правилното място и в правилното време, а и защото американците са създали интернета, т.е подходящата за тях среда. Ако бяхте израснали в гето, едва ли щяхте да имате висше образование. Ако родителите ви бяха разведени, едва ли щяхте да имате успешен брак. Ако майка ви и баща ви не си бяха показвали носа зад граница, едва ли щяхте да изпитвате желание да пътувате до другия край на света. Ако не бяхте гледали Нешънъл джиографик еър краш инвестигейшънс, едва ли щяхте да се ужасявате от най-малката турболенция… Валидността на придобития опит е валидна само за вас и вероятно няма много общо с валидността на целия останал свят, т.е твърде възможно е да няма нищо общо с Действителността, като цяло.

Съмнявайте се в правилността на забраните. Не казвам да започнете да ги нарушавате всичките още сега! Ако, например, прегазите само няколко от Библейските забрани за един ден, ще се озовете в тясно помещение с бетонни стени и решетка до края на живота си или ще увиснете за врата от някой кран, в зависимост от географското ви местоположение към момента на такова налудничаво (и безсмислено) поведение. Просто се съмнявайте във валидността на забраните, това е всичко. Мислете си каквото искате, но правете каквото трябва. За ваше собствено добро е. За оцеляването на групата, където имате малко и почти никакво значение. За благоденствието на стадото. Защото вие на стадото сте му задължени: размножавало се е, водило е битки за оцеляване, спазвало е куп забрани и ограничения, за да ви има. Хранило ви е с лъжичка в устата с вкусно пюре и, в последствие, с всички онези лъжи, които днес ви превръщат в онова, което не сте. Просто се съмнявайте в истинността на забраните, нищо повече. Помнете, че забраните са създадени от човек за човека, поради което са а: А/лицемерни и Б/ изменчиви. Много хора страдат от заблудата, че щом нещо е законно, значи то е правилно. Но забравят, че е имало времена и места по света, не толкова отдалечени от нас, когато е било законно да не търгуваш с евреи и негрите да сядат най-отзад в автобуса. Съмнявайте се във валидността на забраните, но ги спазвайте. До момента, в който не можете лично да ги замените с нещо по-добро (според вас), тъй като, както се разбрахме, те винаги са крайно нечестни и субективни и не са създадени да служат на вас, а на стадото.

Съмнявайте се в реалността на спомените. „Една лъжа, повторена сто пъти, се превръща в истина” – точно това е поговорката, която цели да ни припомни колко изменчиви (и фалшиви) са, всъщност, спомените. Има голяма вероятност това, което си въобразявате, че ви се е случило, да не се е случилио изобщо, или да се е случило по съвсем различен начин. Толкова пъти сте го прехвърляли и моделирали в ума си, че накрая споменът съществува единствено и само във вида, в който може да ви угоди. Да угоди на Аз-а, който, както казахме, е амалгама от безброй фалшиви знания, опит, спомени, вярвания и ограничения.

Съмнявайте се във всичко, в което вярвате. Запитайте се как и защо сте стигнали до дадено убеждение. Запитайте се дали сте християни / будисти / мюсюлмани по собствен избор или заради простичкия факт, че сте родени в страна с преобладаващо християнско / будистко / мюсюлманско население? Дали Земята наистина е кръгла? Вие виждали ли сте я някога със собствените си очи, без посредничеството на монитор или кино екран? Сега е модерно да се присмиваме на „плоскоземците”, но аз ги уважавам заради това, че са склонни да допуснат съмнение в този, иначе категорично доказан и неоспорим, факт. А дали наистина всички богати хора са престъпници, крадци и лъжци? Само „по втория начин” ли се успява в България? Животът в странство по-добър ли е заради пет пъти по-високото заплащане и значително повечето възможности за кариерно развитие? Парите само с честен труд ли се изкарват? А дали миришат? Майка ви и баща ви само доброто ли ви мислят? Или са егоисти, които желаят да направляват живота ви по собствен сценарий? А не може ли и двете да са верни? И, ако да, до каква степен? Такива ми ти неща…

Тъй като обещах практически съвет, въпросът е: „Какво ще постигнете, ако подложите на съмнение всичко, включително и здравия си разум?”

Отговорът е: НИЩО

Нищо няма да постигнете, тъй като идеята, че живеем, за да постигаме НЕЩО постоянно е само едно от безбройните ограничения, които ни превръщат в това, което не сме: вихър от вероятности, случайности и фрагменти, често плод на собственото ни въображение, които мозъкът допуска грешката да бърка с непоклатимата Цялост на неделимата Истина.

Тихомир Димитров

Живеем в патриархат?

„Откакто е излязъл от жената, мъжът непрекъснато се опитва да се напъха обратно в нея“

(Любен Дилов-син)

Твърдението, че живеем в патриархат е доста популярна заблуда, защото сме свикнали с нея. Жените имат неограничена, почти абсолютна власт над мъжете, независимо дали го знаят или не, независимо дали го приемат или не. Отричането на този факт няма да промени с нищо нещата. Той е причината жените да бъдат потискани, малтретирани и ограничавани през вековете. Правено е от страх. В основата на всичко стои страхът – страхът на мъжа от естествената власт на жената: като майка на неговите деца, като единствената му алтернатива за възпроизводство, като източник на неговия собствен живот, като „ахилесовата пета” в непоносимо твърдоглавия му стремеж към нежния пол, заложен генетично от природата.

Страхът и агресията, както знаем, са двете страни на една и съща монета. За психолозите те дори са синоними. Това обяснява агресивността на мъжа към жената в продължение на хилядолетия. Заблудата, че живеем в патриархат, от своя страна, е опит да се прикрие действителността – истинското състояние на нещата. Тя е метод за контрол и форма на самоизмама с цел манипулация, породена от страх. Страхът и агресията са двете страни на една и съща монета.

Възползвайки се от физическото си превъзходство и мотивирани от своя страх, мъжете доминират физически над жените и проявяват агресия към тях, за да прикрият страха си, че всъщност са по-слабият пол. Правят го още като деца, съвсем инстинктивно, докато опъват ластиците на своите съученички или ги дърпат за плитките в голямото междучасие. Различното, непознатото, то винаги буди страх.

Властта на жената над мъжа е почти абсолютна. Но тя не е насилствена и принудителна, както законите в патриархалното общество – до един субективни и относителни.  Ще ги познаете по това, че непрекъснато се променят, докато властта на жената е вечна и неизменна. Тя е „почти абсолютна“, защото борави с  абсолютното оръжие на любовта.

Майката е централна фигура в живота на всеки мъж. Тя е едновременно авторитет, обект на обожание, източник на безкористна любов, фигура с почти божествен статус. Нейното превъзходство в сърцето на мъжа може да бъде заето само и единствено от друга жена: най-често любимата (съпругата, приятелката), но също така и от сестрата или дъщерята: „момиченцето на татко“ или по-малката, беззащитна жена.

Нека си направим хипотетичен експеримент:

Взимаме за експеримента един средно статистически мъж и една средностатистическа жена, т.е: нито красиви, нито грозни, средни на ръст, от средната класа по доходи, с прилични обноски и приемливо поведение в обществото. Предлагаме им голяма парична награда, ако успеят да си осигурят сексуален партньор за една нощ, но при условие, че не го познават от преди, не използват физическо насилие, заплаха или изнудване и не предлагат директно пари срещу секс. Тоест, целта им е да съблазнят произволен партньор от другия пол, разчитайки само на личните си качества и на външния си вид, за да спечелят наградата.

В най-добрия случай мъжът ще трябва (по някакъв начин) да си плати, най-малкото с цената на личното си достойнство, докато се унижава пред непознати жени в бара. Ще ги черпи и те пак може да не му пуснат. Или ще съблазни неотговаряща на статуса му партньорка, с много добре изразен катинар, само и само да вземе паричната награда.

В най-лошия случай на жената ще й бъде платено – чрез директно предложение или под формата на безплатни коктейли, вечеря в ресторант и т.н. При всички случаи, тя ще има по-богат избор от своя конкурент. Няма да й се наложи да спи с хипопотам, за да прибере парите. Достатъчно е да се облече предизвикателно, да седне сама в някое заведение и да чака – кандидатите ще пристигнат сами, а тя дори ще има избор с кой от тях да си тръгне.

Кой, според вас, дърпа конците тогава? Този, който си плаща или го унижават, за да получи внимание / одобрение или този, на когото плащат и пред когото се унижават, за да получат неговото внимание / одобрение?

Истината, която стои зад популярната заблуда, че живеем в патриархат е следната: от край време ролята на мъжа е да осигурява прехраната на жената, да гарантира нейната сигурност и защита, да вдига тежкото вместо нея, да върши мръсната работа и да се стреми тя да избере точно него за плода в утробата си, вместо някой друг, който се справя по-добре с гореописаните задачи.

Поставен в тази неизгодна позиция, воден от своето невежество, слабост и страх, мъжът не вижда друг „полезен ход”, освен да ограничи максимално контактите на жена си с потенциални конкуренти, затваряйки я принудително в харем с кастрирани пазачи или у дома – „боса, бременна и пред мивката“, докато ходи на война вместо нея или бачка като вол, за да осигурява прехраната на цялото семейство. Именно така се ражда мъжкото потисничество през вековете. Именно така се ражда и тенденцията Адам да живее по-кратко от Ева. Както виждаме, от невежеството губят всички, а страхът е лош съветник.

Рицарството, обноските, джентълменското отношение към дамите и благородническото поведение, които толкова много се ценят в западната цивилизация (като символ на възпитание и добър произход) са най-голямото доказателство за второстепенното място на мъжа в обществото и за подчинената му роля спрямо жената.

Той просто е силно заменим. Мъжът може да умре на фронта и няма да липсва на своите конкуренти, но ако тя умре на фронта, цели генеалогични линии от родословното дърво ще изчезнат. Всеки втори би се съгласил да заеме мястото на загиналия в защитаването, в осигуряването на прехраната, във вдигането на тежко и т.н., а при физически по-привлекателна партньорка всеки първи би се съгласил…

Мъжът е силно заменим, приемете това.

Но да се върнем към нашите, не чак толкова романтични и рицарски, „демократични” времена. Да погледнем семейството – тази „клетка на съвременното общество”. Жените определят какъв цвят ще да бъдат плочките в банята и тапетите в спалнята, къде ще учат децата и как ще се възпитават, кой е поканен в техния (иначе „общ“) дом и кой не е, как да бъде обзаведен холът, къде ще се ходи на почивка, с какви приятели е хубаво да се виждаш и с какви – не; жените имат финалната дума при избора на семейния автомобил, те разпределят семейния бюджет (дори когато не работят), обличат мъжете си в подходящите дрехи, управляват домакинството и възпитават децата. Това ако не е власт, кажете ми какво, по дяволите, е?

Естествено, само богатите мъже и красивите жени имат право на избор сред по-голям брой потенциални партньори, но ако мъжът се нуждае от допълнителни атрибути, като власт, пари и влияние в обществото, за да избира, то жената се нуждае единствено от естествената си природа, за да прави същото. Тоест, мъжът избира само, когато си плаща, а жената избира винаги. „Дори гола, една жена винаги има какво да даде на един мъж“ (лаф от баща ми).  🙂

Повечето жени съвсем не са наясно с абсолютната власт, която притежават. Отделно, възпитавани са да вярват, че живеят в патриархат. Но, дори да знаят, жените няма да спечелят нищо от това, че ще поискат да злоупотребят с властта си. В най-лошия случай, те се излагат на опасност от физическо насилие, а в най-добрия ще превъзпитат мъжете си така, както пожелаят, но няма да са доволни от резултата, защото истината е, че жените харесват необуздани, трудни за опитомяване мъже. Подчиненият мъж е лишен от всякакви предизвикателства, а от там и от всякаква привлекателност. Подчинените, моделирани според предпочитанията на своите партньорки мъже са презрени както от самите им партньорки, така и от останалите мъже…

Жените няма да спечелят нищо от злоупотребата с властта си, защото тя е естествена сила, неподкупна за ума, който единствен може да взима решения за манипулация и злоупотреба. Нека не забравяме, че любовта е основната сила, която стои в основите на женското превъзходство, в неговото естествено състояние, ако може да се говори за такова, без да навлизаме в допълнителни заблуди. А любовта е не-насилствена, за разлика от ума. Тя е мъдра, но не взема решения за превъзходство. Тя е всеопрощаваща, всеобхватна и въоръжена само с добри намерения. Тя просто Е – могъща като самото Съзидание. Любовта не търпи злоупотреби. Срещу естествените закони на природата не може да се върви…

Така че, мили дами, радвайте се на дадеността, която имате! И бъдете нащрек за ума си – той по всяко време може да реши да злоупотреби с естествената ви природа, като предизвика едновременно страдание и у вас, и у вашия партньор. Както вече знаем, страданията са единственият сигурен показател за отклонение от съзнателния път и за потъване обратно в заблудите на егото…Щом страдате, значи не правите нещо като хората. И никой никога не е виновен за вашите страдания – те произлизат от липсата на съзнание у самите вас – от това, че сте избрали да вярвате в илюзиите на ума, вместо да следвате истината, която ви се посочва интуитивно.

Страданията са сигурен показател, че сме се отклонили от Пътя на духа, който е добре „павиран” и сме потънали обратно в калните пътеки на егото. Една от тези пътеки е заблудата, че живеем в патриархат. Повярвали сме в куп такива заблуди, само защото са ни ги повтаряли достатъчно. От нас, обаче, зависи дали ще продължим да им вярваме сега, когато вече знаем или ще прегърнем естествената си природа.

Прегърнете естествената си природа като жени, обичайте мъжете си им позволете да ви „служат“.  Те ще са повече от щастливи доброволно да вдигат тежкото вместо вас, да ви предоставят мястото си в трамвая, да ви обичат и защитават, да пазят дома ви, да вършат мръсната работа, да осигуряват вашия комфорт и прехрана, само и само да получат шанса измежду всички други да изберете точно тях. Ако мислите, че нещо друго мотивира мъжете да купуват поршета и да строят небостъргачи, жестоко се лъжете. Мотивира ги единствено по-голямата вероятност да изберете тях, вместо някой друг.

А междувременно  сте свободни да правите каквото пожелаете…Може да построите дори по-високи небостъргачи от тях. Просто проверявайте редовно ума си така, както проверявате компютъра си за вируси. Дали някоя заблуда не е седнала зад волана на собствения ви живот вместо вас? Това, в което вярвате, от личен опит ли го знаете или сте повярвали, само защото ви го е казал някой друг?

Тихомир Димитров

P.S

През последните година и половина – две мъкнех навсякъде със себе си един тефтер, докато пътувах. Носех го в раницата, обикаляйки из кътчетата на родината, взех го и на екскурзиите до Амстердам и Малта, за които също може да прочетете в този блог (раздел „Пътеписи”). Воден от принципа „Човек е човек, когато е на път”, аз наблюдавах внимателно какво се случва около мен и още по-внимателно си записвах на ръка в омачкания тефтер. Целта ми беше да събера онези популярни заблуди, които формират действителността, в която живеем – не само българската, но и човешката, по принцип. Става дума за лъжите, в които сме повярвали автоматично, без да проверяваме или да разсъждаваме, само защото са ни ги повтаряли достатъчно пъти – без да вникваме в есенцията на живота и карайки я по инерция, един вид. Защото така е по-лесно… Списъкът стана доста дълъг, затова реших да огранича наблюденията си само до най-популярните заблуди, доминиращи в съзнанието на  съвременния човек. Първоначално мислех да напиша и да издам книга със заглавие „Някои популярни заблуди”, но в последствие реших да ги споделя с вас под формата на безплатни публикации в този блог. Абонирайте се за RSS-фийда на блога или щракнете върху „Абонамент по имейл” от линковете най-горе, в дясно, за да не пропуснете някоя от интересните публикации, които предстоят…Желая ви осъзната 2013-та година!