Писателският блог на Тишо

май 4, 2007

Аритметика на космическата справедливост

Вярвам в справедливостта. Във върховната, космическа справедливост, а не в онази дето я раздават по съдилищата. Вярвам, че Съдбата разполага с начин точно и прецизно да го начука на всеки според думите и делата, още тук и сега – на този свят, докато сме живи. Какво се случва отвъд още никой не знае.

Балансът на махалото е толкова силен, че ако го засилиш в едната посока, а после забравиш, могат да минат години, но то рано или късно ще се върне и ще те омете от сцената със същата сила, с която си го засилил.

Имам, обаче, една тъжна новина. Космическата справедливост и махалото не се интересуват от добро и зло, от хубаво и лошо. За тях има само натрупване на енергия, която трябва да се разтовари, статично електричество, което трябва да се компенсира с обратен знак.

Ако изпитваш чувство за вина и го мъкнеш със себе си навсякъде, то генерира истинска вина и накрая ще те накажат за това, че се чувстваш виновен. Нищо не остава извън черния тефтер на Космическата справедливост.

Ако излъчваш в околното пространство любов, надежда и топлина, точно това е, което ще получиш в замяна. Доброто увеличава доброто, а лошото увеличава лошото. Страхът и гневът навличат върху изпитващия ги гняв и страх, излъчени от други хора.

Понякога се престараваме в опитите си да бъдем добри. Няма ненаказано добро. Творейки безсмислено и с нищо неоправдани добрини ти натрупваш енергия, която трябва да се компенсира с обратен знак. Ето как са се появили народните поговорки: „прави добро, а яж л…..„, „храни куче да те лае“ и „прекален светец и Богу не е драг”.

Има много истина в народните поговорки. Това е опит, натрупван от колективното  човешко съзнание в продължение на столетия. Много качествена информация, един вид.

Така че не бива да се учудваме защо прекалено тихите, мили и състрадателни хора страдат. Те си го заслужават. Съдбата обича смелите и ако нямаш воля, гняв, дързост и спортна злоба да отидеш и сам да си вземеш това, което ти принадлежи, ще получиш само това, което Космическата справедливост държи на склад за теб.

А тя не се интересува колко си добър. Пресиленото ти мирянство ще се възнагради единствено с ходене по мъките. Доброто и злото са относителни понятия. Това, което е добро за един може да е лошо за друг. Ако, да речем, помогнеш на човек в беда, който има нужда от твоята помощ и те моли за нея, задължително ще получиш награда. „Каквото повикало, такова се обадило”. Обаче прахосването на усилия и време за вършене на добрини, за които никой не те моли няма да се толерират. Както и на злини.

Има конкретни примери за това. Ето, да речем, хората  се питат защо изродите от Втората световна война, които са отървали бесилото в Нюрнберг, са доживели до дълбоки старини? Смятат това за несправедливо. Отнел си толкова много животи, а на тебе ти се дава да живееш до старост!

Всъщност, има логика: просто трябва да се замислиш какво е  да прекараш 40 години в нелегалност, какво е да се страхуваш през всеки един ден от тези 40 години, да знаеш, че рано или късно евреите ще те пипнат и ще поискат от теб да платиш сметката. А сметката е много, мнооого голяма… Един ден си удобно настанен в креслото пред телевизора в Аржентина, а на следващия – изправен върху дървен ешафод в Израел. Не е приятно. Да знаеш, че го заслужаваш.  Да си лишен от даровете на старостта – другите се радват на внуци, а ти не знаеш дали твоите деца са живи, дали някога ще видиш семейството си отново. Нямаш право да стъпиш в родината доживот. Тъжно е да си самотен на 76, особено ако си изгнанник с 14 смъртни присъди, издирван от Мосад…

Какво по-перфектно наказание от това?

Тихомир Димитров

ноември 19, 2006

Тва не – Смъртното наказание

Filed under: Без категория — asktisho @ 10:35 pm
Tags: , , , , , , ,

Смъртното наказание е въпрос, по който трябва да избереш твърда позиция ЗА или ПРОТИВ, защото не можеш да умъртвиш човек наполовина.
Един от великите радетели за отмяна на  най-тежкото наказание през 20 век е френският философ и писател Албер Камю. Запитан в интервю какво би направил ако се намира в една стая с човека убил цялото му семейство и държи зареден револвер в ръката си, той отговаря, че би използвал револвера, за да убие копелето, но това не променя твърдото му  отношение против смъртното наказание. Човек може да убие от любов, от ревност или за отмъщение. Човек може да убие от умопомрачение или дори за удоволствие и, о да, такъв човек трябва да понесе цялата строгост на закона, защото вземането на правото в свои ръце води до анархия и общесвен колапс. Още древните римляни са казали, че дори най-лошият закон е за предпочитане пред анархията, но въпросът, който аз задавам тук е: Има ли право Държавата да убива? Отговорът: Категорично НЕ. Аз намирам смъртното наказание за узаконено убийство и нищо повече, за варварски акт, доказващ ниското равнище на социална еволюция в едно общество.
Ако погледнем реално на нещата, има по-жестоки наказания от смъртта. Убиваш престъпника и за него всичко свършва, но това  не облекчава мъката на засегнатите роднини. Те ще продължават да я носят със себе си цял живот, а към нея ще се прибави и скритата вина от отнемането на още един човешки живот.
Не искам да бъда разбран погрешно. Серийните убийци, изнасилвачите и садистите заслужават отмъщение.  Има много по-жестоко отмъщение от бесилото и дулата на накзателния отряд. Представете си да прекарате остатъка от живота си в единична килия с размери два на два, под строг тъмничен режим. Представете си и още по-голямата жестокост – да имате телевизор в тази килия, да виждате живота навън, към който никога повече няма да принадлежите, бавно да полудявате от самотата и изолацията, от чувството за вина и от тясното пространство, от което знаете, че можете да се измъкнете само по един единствен начин – чрез същата тази смърт, която Държавата милостиво ви е отказала. Нима има по-лоша участ от тази?

Смъртното наказание не трябва да съществува по простата причина, че дори и един погрешно екзекутиран го превръща в брутален акт на насилие от страна на безличния наказателен орган върху едно живо, дишащо, мислещо, чувстващо и най-вече – обичащо човешко същество, което има лице, за разлика от съда, произнасящ се “В името на народа”. Къде е този народ? Някой да е вечерял с него? Някой да знае по какви мацки си пада и дали пуши цигари? Щом не знаем тези елементарни неща за въпросното “юридическо” лице, трябва ли да му позволим да убива?
Един единствен несправедливо екзекутиран на тази планета прави отмяната на смъртното наказание морален дълг на всяко общество, което счита себе си за “напреднало”. Сигурен съм, че екзекутираните невинни жертви са повече от един. Сигурен съм, че само в Страната на неограничените възможности стотици невинни жертви са се простили с живота си в газовата камера, на електрическия стол или  здраво завързани за легло с бели чаршафи в очакване на смъртоносната инжекция. Защо се е случило това? Защото дори съдебната система в САЩ може да допуска грешки. Няма система, която да не допуска грешки. Това е математически и статистически доказуем факт. Защо присъдите, издавани от наказателния съд да правят изключение? Ако тези хора, които са попаднали на грешното място в грешното време или са били натопени от истинските виновници бяха осъдени на доживотен затвор, техните роднини, приятели и адвокати щяха да намерят начин да докажат невинността  им и да си ги приберат обратно у дома. След като сърцата им спрат да бият, обаче, това става невъзможно. Смъртта е необратим процес. Държавата не дава живот, следователно няма етическото право да  го отнема, да унищожава нещо, което не й принадлежи.

Кой ще живее и кой не решават от по-висока инстанция.

Тихомир Димитров