Писателският блог на Тишо

септември 26, 2017

Онлайн

Годината е 1995-та. Намираме се в офиса на първото учреждение в нашия град, което си е прекарало интернет. Сис-админът е останал в извънработно време, за да ни покани нас, своите приятели, да го видим това чудо интернета… Обяснява ни, че е много важно и, че щяло да промени целия ни живот. Завинаги.

Ние, естествено, сме скептично настроени. Какви ги говори този забучен в книгите за алгоритми и програмиране дърдорко? Много знае той! Щял да промени целия ни живот!

И ето ни, четирима тийнейджъри, впили поглед в светлината на екрана от малкото помещение, което служи за офис на сис-админа. По рафтовете около нас се търкалят компютърни мишки, отворени кутии, снопове кабели, разглобени принтери и всякаква периферия. Мястото по-скоро прилича на претъпкан склад за овехтяла техника, отколкото на Олтар, в който ще се докоснем до Знанието, което ще промени целия ни живот, при това – завинаги!

Модемът издава онзи висок, писукащ, стържещ и накъсан звук. Пиууууу-иуууу-аааа-рррр. Отново и отново. Връзката се разпада, после пак сме онлайн, после пак се разпада.

Ние не знаем какво е това да си онлайн, но очилатият ни приятел се радва като малко дете всеки път, когато сме онлайн. Разликата не е видима с просто око. Някакво кръгче с надпис „Нетскейп” се върти в ъгъла на екрана и това е всичко.

– Готово! Какво искате да видим сега? – пита ни сис-админът.

Интернета си го представях като голяма енциклопедия. Другите си го представяха като юбилейното издание на „Плейбой” или като колонка за резултатите от футболните мачове. Един от тях плахо попита:

– А какво има там?
– Всичко! Абсолютно всичко! – отговори му възторжено сис-админът.

И тогава заваляха предложенията: Манчестър Юнайтед, Наоми Кембъл, новите модели на Порше, не, по-добре на Бе Ем Ве, не, да видим условията за прием в американски университети, програмата за телевизията, новините, не, по-добре направо мацките, не – колите, не….

– Спокойно, спокойно, момчета, едно по едно, има време за всичко – сис-админът вече набираше уеб адреса на „Плейбой” върху клавиатурата.

Половин час по-късно върху екрана все още се отваряше картинка с русо, разсъблечено момиче, пиксел по пиксел, но така и не успяхме да зърнем нещо повече от голите ѝ рамене. Връзката постоянно се разпадаше. Онзи остър, писклив, стържещ и насечен звук буквално ми бъркаше в мозъка. Отново бяхме „онлайн”, каквото и да значеше това. За пореден път. Мацката от „Плейбой” продължаваше да разкрива своите прелести. Пиксел по пиксел. Така и не стигнахме до „съществената част”. Връзката се разпадна.

Вървяхме из улиците с наведени глави и ръце в джобовете през малките часове на нощта. Обзети бяхме от разочарование. Бяха ни обещали среща с нещо велико, с нещо голямо, с нещо революционно и нечувано досега, а не успяхме да видим дори корицата на новия „Плейбой”, нито разбрахме резултатите от по-важните мачове, нито новите модели на „Порше” разгледахме, нито условията за прием в американски университети научихме, нито дори какво ще дават по телевизията…

Много бавна беше връзката с това нещо, дето щяло да промени целия ни живот…

Послепис:

Спомняте ли си първия път, когато бяхте онлайн? Как научихте за интернет и кога навлезе във вашия живот? Разкажете ми в коментар. 

Тихомир Димитров 

 

Advertisements

декември 14, 2010

Защо бракът умира?

Станах на 32 и повечето ми приятели, които не са сингъл, са разведени. В пресaта и в Държавен вестник пише, че бракът умира – творят се сериозни материали и се гласуват сериозни закони по въпроса – който иска да чете.

Защо бракът умира?

Защото мъжете абдикираха от него! А жените, които умеят да се приспособяват, ги последваха…

Феминизмът тръби, че бракът е система за патриархална експлоатация и заробване на жената. Превръщал я в частна собственост. И е прав. Но да погледнем нещата от друг ъгъл: някои жени просто ги устройва да са домакни и майки. Мисълта да бухат наравно с мъжете по-скоро ги разстройва.

Бракът умира, защото мъжете абдикираха от него, уважаеми!

Той няма нищо общо със семейството, нека сме наясно – хората ще живеят по двойки и ще си правят деца по двойки до края на света, независимо какво мисли законодателството на страните им или съветът на старейшините им по въпроса, ако живеят в племена.

Говорим за институцията на брака. Тя умира.

Хубавото е, че няма да вземе нито любовта със себе си, нито свободата. Ако си представим брака като озъбена муцуна на давещ се хищник, подал глава над водата, с цел да си поеме въздух, грайферът на ботуша ми е този, който ще върне муцуната там, където й е мястото – под водата, в миналото, при удавените тъпи, злобни идеи.

Бракът умира, защото мъжете абдикираха от него.

А те абдикираха, защото той вече НИЩО не им носи. Абсолютно нищо.

Патриархален или не, бракът гарантираше сигурност в миналото. Както на мъжете, така и на жените гарантираше сигурност. Предпазваше ги от вродения им страх от несигурността.

Мъжете предпазваше от вродения им страх от несигурността на женската природа – гарантираше им, че ще увековечат гените си и, че правото върху собственото им поколение ще принадлежи единствено на тях.

Жените предпазваше от вродения им страх от несигурността на Фортуна – гарантираше им, че в студ и пек, в сняг и дъжд, все някой ще е длъжен да се грижи за тях и за техните деца.

Днес подписът в гражданското не гарантира вече нищо. На никого.

Днес мъжете виждат в жените си бъдещи самотни майки, които гледат собствените им деца и монополизират правата върху тях, а жените, не без основание, виждат в мъжете си бъдещи самотни пияници, които, също не без основание, отказват да плащат издръжка.

Защото „прайдът” нещо се развали. Мъжът е повече от щастлив да плаща издържка, но не на промискуитетната си бивша жена, а на децата, които продължават рода му. Да, обаче, брачните закони в „цивилизованите” страни му предлагат 10% от времето с „лъвчетата” срещу 90% от издръжката. И, понеже „цивилизованите” страни дават на жена му същите права да опъва на полето, той, не без основание, смята „сделката” за нечестна. И е прав. И абдикира от брака. И вижда капани в него. И не можем да му се сърдим.

Жените, които са раждали, раждат и ще продължават да раждат неговите деца, те също еволюират. Приспособяват се. Те нямат друг избор. И те абдикират от брака, за да оцелеят. Като вид. Благодарение на тях оцеляваме всички…

Бракът е сделка, която урежда властови, имуществени, законови и наследствени права в човешкото стадо. Той няма нищо общо с любовта. Той вкарва старите хора с техните вмирисани схеми в чудесното начало на една нова двойка. Той я прави зависима от тях. Той задължава, но не прощава, той забавя, но не забравя. Той е нечестен, алчен, злобен и пресметлив. Освен това е крайно неустойчив. Още преди глобализацията да му „разклати краката” половината бракове завършваха с развод. Ето защо мисля, че мястото му е там – под водата, при удавените стари идеи, които нямат място в новия свят.

Мисля, че е крайно време да си поемем глътка въздух и да дишаме с пълни гърди. Да станем служители да собственото си щастие, ако ще служим на нещо.

Да благодарим на Съдбата, че ни е отредила живот в такова интересно време.

Да се обичаме и да не бъдем такива, каквито не сме. Лебедите са моногамни. Човеците не са. Те са всеядни бозайници, които винаги са в разплод, могат да образуват всякакви двойки по всяко време и практически се размножават безкрайно. От тази гледна точка бракът ограничава дори раждаемостта. Забранява удоволствието. Наказва страстта.

Бракът умира. Опитвайте се да го спасявате колкото си искате. Аз ще продължавам да натискам главата му там, където й е мястото – под водата, при озъбените, стари, хищни, злобни идеи, които нямат нищо общо с новия свят.

Аз ще ви дам глътка въздух.

Вие, ако искате, се задушавайте!

Нямам нищо против.

Само да не чувам оплакванията ви после.

Да не чувам, че сте нещастни с този или онзи човек, но ПРОДЪЛЖАВАТЕ да сте заедно, защото ТАКА ТРЯБВА.

Всеки е отговорен сам за собствената си съдба!

Аз ще ви подаря глътка въздух.

Вие, ако искате, дишайте!

Тихомир Димитров