Писателският блог на Тишо

октомври 31, 2014

Ловецът

sfzdsfb

Стара градска къща, на видима възраст около сто години, скрита в клоните на плачещи върби, наведени над тихите, застояли води на канала, в които плуват жълти, есенни листа. Дървени капаци на прозорците. Заковани перпендикулярно греди. Буренясал двор. Трябва да търсиш постройка, за да я видиш в целия този хаос. Перфектното леговище! Зная, че си вътре, но по-важното е ти да не знаеш, че аз съм отвън. Няма следа от пазачи. Рисковано е да идвам точно преди залез, но го правя, за да се убедя за последен път, че все още си тук. Намирам се в една от многото коли, паркирани по твоята улица. Подтискам желанието си да запаля цигара, докато чакам. Миризмата на тютюн може да привлече вниманието ти. Надявам се, че няма да усетиш присъствието ми. Умея да се контролирам. Това е най-доброто ми оръжие. Няма да усетиш тревога или страх да се излъчват от мен. Нито пък ще разбереш, че те наблюдавам. Зная точно кога да спра. Ловецът дебне жертвата, а не обратното.

Входната врата е почти невидима във вечерния сумрак, под сянката на плачещите върби. Чувам скърцане на ръждясали панти. Минаваш бешумно покрай мен. Походката ти е стройна. Кралицата на нощта отново е излязла на лов! Не бива да задържам погледа си прекалено дълго върху гърба ти. Господи, каква фигура! Поглеждам в страни. Дишането ми е уравновесено, пулсът – нормален. Отминаваш и аз отново съм в безопасност.

Мисля си за теб, докато вечерям в колата на паркинга пред McDonald’s. Чудя се дали не „закусваш” в момента. За един от нас двамата това ще е последното ядене. Най-вероятно за теб. Наслади му се добре, мила, защото утре ще бъдеш свободна. Ще го направя. Оковите на материята ще ги премахна от любов, а не защото те мразя.

Прибирам се в квартирата. Наех този апартамент специално заради теб, откакто ти се премести в града. Дори не подозираш, че от няколко месеца те следя. Взимам душ. Лягам да спя. Радио алармата ме буди точно час преди изгрева. Приготвям си „инструментите”: мощен фенер, пистолет със заглушител, мачете, огнехвъргачка и пожарогасител. Желязна щанга за разбиване на врати. Замалко да забравя противогаза. Пъхам всичко в огромния черен сак, мятам го през рамо и излизам. Сигурно тежи половин тон!

Небето е тъмно синьо, когато отново чувам ръждясалите панти да скърцат в мрака под плачещите върби. Търпеливо изчаквам първите слънчеви лъчи. Оглеждам се. Улицата е пуста. Няма минувачи. Градът все още спи. Ти също би трябвало вече да си заспала. Прекосявам буренясалия двор. Пъхам щангата в процепа до бравата и натискам. Вратата се отваря. Значи без излишен шум. Това е хубаво!

Фенерът ми осветява вътрешността на антрето. Паяжини, прах и мухъл. Паянтови стълби водят към мазето. Вратата е отворена. Твърде непредпазливо от твоя страна! Сигурно има някакъв капан. Внимателно поставям крак върху първото стъпало. Прогнилата дървесината изпуква под тежестта на тялото ми. После нищо. Пълна тишина. Осветявам пода на мазето. Две червени очички ме наблюдават от мястото, където свършват стъпалата. Правя още една крачка напред и плъхът изчезва. Чувам го да трополи някъде из далечните краища на мазето.

Утъпкана пръст, поръсена със слама. В краката ми щъкат дребни гризачи. Остра миризма на миши изпражнения. Гол охлюв пълзи по стената. В светлината на фенера паяжините изглеждат като завеси от коприна. Каменният ковчег е в старата ниша, която някога е служила за складиране на въглища през зимата.

Едва успявам да отместя тежкия капак с щангата. Щом си успяла да донесеш това тук сама, без пазачи и носачи, представям си какво можеш да ми сториш с двете си ръце! Сега дългите бели пръсти кротко почиват, събрани върху гърдите. Едва доловимото им повдигане и спускане показва, че дишаш. Кожата ти е тънка, почти прозрачна, а очите ти са затворени. Облечена си в чисти дрехи. Миришеш на хубаво. Красива си. Съвсем скоро ще бъдеш и свободна! Зареждам пистолета. Махам предпазителя. Опирам дулото на заглушителя в челото ти. Не искам да се мъчиш. Ще го направя по най-бързия начин.

Веждите трепват под допира на тежкия метал. Очите започват да се въртят зад затворените клепачи. Знаеш, че вече съм тук, но нищо не можеш да направиш. Не и докато слънцето огрява тази част от планетата. Сигурно си ме чула, още когато приближавах с тихи стъпки през двора, подушила си ме, докато слизах в мазето. Знаела си, че идвам за теб.

Една сълза потича по бузата ти и оставя червена следа.

Натискам спусъка. Трепваш само за миг и тялото ти се отпуска. Главата клюмва в страни. Отделям я с помощта на мачетето. После вадя сърцето. Слагам противогаза и паля трупа с огнехвъргачката. Ако бяхме извън града, щях да подпаля цялата къща. За всеки случай! Остават само пепел и кости. Внимателно изпразвам съдържанието на пожарогасителя в ковчега, преди огънят да е обхванал всичко наоколо. Почиствам черепа ти от саждите и пяната, за да го прибера при инструментите в сака. Няма череп – няма хонорар. Два бели кучешки зъба изпъкват на мястото, където преди малко бяха красивите ти устни. Колко ли бездомни пияници и наркомани са отнесли спомена за сладката целувка от тази устни в гробовете си?

Отново е вечер и на вратата се чука. Предпазливо поглеждам през шпионката. Държа заредения пистолет в дясната си ръка и отключвам с лявата. Тайният куриер е тук.

– В света на светлината бях мрак – питам го за паролата.

– В света на тъмнината ще бъда светлина – отговаря правилно той.

Прибирам пистолета. Отварям. Мълчаливо си разменяме две големи, непрозрачни, найлонови торби. В едната има череп на вампир, а в другата – 33 хиляди долара. Това е наградата ми за добре свършената работа. Заключвам входната врата и влизам в хола, където ме очаква бутилка отлежало уиски. Позволявам си по някое дребно удоволствие след всеки успешен улов. Сипвам си щедро, до горе, без вода и лед.

– Наздраве! – вдигам пълната чаша.

Бледото момиче от другата страна на масата само кимва леко. Очите й са бездънен кладенец.

– Знаех си, че трябваше да подпаля цялата къща!

– Да беше го сторил. Сега вече е късно.

– Вратата към мазето нарочно ли беше отворена?

– Мама искаше да е сигурна, че дойдат ли, ще открият първо нея.

– Майка ти беше умна и красива жена!

– Благодаря! Но ти я уби. И сега ще платиш. Обещавам да е бързо. Както постъпи с мама.

– Може ли преди това да си изпия уискито? – поглеждам въпросително към пълната чаша в ръката ми.

– Имаш цяла нощ на разположение. Налей си още едно.

– Остават за теб – посочвам торбата с парите.

– Не ми трябват. Ще ги получи някой, на когото държиш. От теб зависи кой. Приеми го като право на последно желание.

– Може би сестра ми. Едва свързват двата края с мъжа й… – за момент ме обхваща съмнение – А сигурна ли си, че ще й се размине без целувка за лека нощ или обещание за безсмъртен живот?

– Имаш честната ми дума.

– Как мога да ти вярвам?

– Нямаш друг избор – следва кратка пауза – ще го направя, защото знам, че ти обичаше мама.

Наистина трябваше да подпаля къщата! Или поне да я претърся щателно, преди да напусна. Този пропуск ще ми струва живота. „Малката” ме е проследила чак дотук, през целия град, може би по миризмата, може би водена от страшната интуиция, с която са надарени тези същества. А може и да не съм бил чак толкова незабележим в тихата уличка през последните месеци. Може би тя е искала да си отиде, но е нямала сили да го направи сама. Затова ме е допуснала в леговището…

Бавно изваждам пълнителя и поставям празния пистолет на масата. В знак на добри намерения. Няма смисъл от бягство, нито от съпротива. Не и докато слънцето огрява онази част на планетата…

Тихомир Димитров

септември 15, 2013

Стига с тоя вампиризъм към младите!

Vamp

Изт: vampirebibliographica.com

С настъпването на първия учебен ден онлайн и офлайн започна да се пее една доста остаряла и изтъркана вече песен:

Младите са бъдещето, пред тях е животът! Нека те да решават!

Нуждаем се от млади учители за нашите деца!

Ето, този млад учител се заби да преподава в най-затънтеното село на света (срещу две европейски надници за чистач на клозети на месец). Какво постижение! Какъв героизъм! Какво себеотрицание!

Бизнесът се нуждае от млади кадри!

Младите да се върнат от чужбина! 

/Някой трябва да плаща пенсиите, все пак. Нали така, уважаеми социалисти?/

Младите, на младите да дадем властта!

Трябват чисти, млади и неопетнени хора в управлението!

Програми за развитие на млади специалисти.

Младежки инициативи.

Млад предприемач.

Няма работа за младите в малките градове.

Младите бягат в чужбина!

/О, ужас! А сещате ли се поне за две разумни причини да останат?/

В еди-кое-си предприятие работят само млади хора.

/Бас хващам, че не искате да знаете колко точно получават и колко често ги сменят/

Милена преди време беше призовала: „Аре на пангара!”. Става дума, естествено, пак за младите. Уважавам я дълбоко като „пишеща сестра”: публицист, сценарист, влиятелен блогър и автор, който прескочи огражденията. Но с това си изказване направо утрепа магарето, както викат на село. И понеже в блога й е почти невъзможно да се коментира, помолих я в личен имейл да върне дъщеря си от САЩ и персонално да й тури пангара, който препоръчва на чуждите млади у нас…

No offense. Just think before you blog. I usually don’t. That’s how I know. 🙂

Хехе, млад да си никак не е лесно в нашe време. „Дърпат те“ отвсякъде. И все със скапани оферти. Всеки гледа да се възползва (ако може за жълти стотинки) от най-големия ти актив. А какъв е той? Кое е това, което младите притежават, а възрастните – не? Нарича се бъдеще. Плюс избора с какво точно да го запълниш. Но бъдещето и изборът не са for sale, уважаеми! Не и за няколко кирливи гроша.

Плюс това, с тоя вампиризъм за млада и свежа кръв, вие оскърбявате дълбоко и погрешно пренебрегвате старите. Хората с опит. Опитът е преимущество, което може да се натрупа само с годините. Кой ще ти проектира по-успешно къща? Архитектът с 40 годишен стаж или младият ентусиаст, току що завършил ВИАС, който няма търпение да изпробва доста „иновативни” (разбирай – непроверени) методи за строителство – от твоя джоб и с риск да се срутят върху собствената ти глава? Аз лично бих се доверил на архитекта с 40 годишен опит.

Или друг пример – популярното у нас отглеждане на дете посредством баба и дядо. Другите, по-изостанали в духовно отношение нации, започват да се усещат вече, че това, като че ли, не е чак толкова лоша идея… От една страна, за предпочитане е пред случаен au pair от чужбина, т.е човек, дошъл да гледа децата ти само защото е гладен и най-вероятно ще ти счупи кристалния сервиз, ще ти изпие бутилка отлежало вино от избата, ще те завлече с храна от хладилника и с уиски от бара, ще се обади на всичките си приятели в България / Бангладеш от домашния ти телефон и ще се напуши като гъз, докато теб те няма. Или всичките тези неща едновременно, при това – срещу заплащане и на практика без никаква загриженост за посеркото, който си му оставил.

Докато бабата… виж, бабата е друго нещо. Тя никога не иска пари, дори напротив – склонна е да инвестира в процеса по отглеждането на собственото ти дете. С нея часовете не са преброени и можеш да разчиташ на пълна, всеотдайна любов, плюс буквално обсебваща грижа и 100% внимание, 24/7, каквито никой друг човек на земята няма да даде на твоето дете. Западняците дори са измислили термин вече. Нарича се „дъ баба фактор”.

От такава „сделка” печелят всички. Първо, родителите са спокойни, че чавето им няма да остане без надзор и за една секунда, та да скочи под някой камион. Второ, така могат да се посветят изцяло на нещата, които ги вълнуват в момента: трупане на стаж (т.е работа без пари), градене на кариера (привикване с каишката и с намордника), изплащане на ипотека (купуваш един апартамент, плащаш три), не-спане пред компютъра по цели нощи за някой допълнителен лев (фрийленсинг), ремонт на къщата (още работа без пари), пътуване в чужбина (с двупосочен билет) или сексуални извращенийца у дома, които са невъзможни (и недопустими), когато малкият / малката са наоколо….

От тази „сделка” печелят също и бабата, и дядото (ако не се е превърнал в битов алкохолик). Несъмнено контактът с младото същество ги подмладява. Зарежда ги с естествени, неподправени положителни емоции. Болките в ставите отшумяват. Не им остава време за задълбочаване по темата за напразно пропиляния им живот в изкуствени, насадени от някой манипулатор лъжи за светлото бъдеще. Не им остава време да се оплакват и да се самосъжаляват от грижи по пълната с енергия хала, която вилнее около тях.

От тази „сделка” печели и детето. Бабите и дядовците го глезят като крез и му позволяват неща, които вкъщи никога не са били позволени. На бабата и на дядото не им е за първи път да отглеждат деца, от което естествено следва, че ще се справят по-добре от своите деца, превърнали се наскоро в родители, на които, обаче, им е за първи път, а такива неща не се учат от книгите и в интернет…

Освен това, бабата и дядото не са толкова вкопчени в крайния резултат: детето да стане отличник, брилянтен адвокат, талантлив музикант, богат художник, всепризнат артист, световно известен автор на бестселъри, маркетинг гуру, шеф на корпорация или политически лидер… Не. Отговорността за глупостта да обременяваш децата с постигането на неща, които ти самият не си успял да постигнеш принадлежи на родителите. Бабата и дядото полагат най-добрата грижа за подрастващото поколение в момента, като възможно най-малко го обременяват психически. А младите са свободни да се занимават през това време с многото неща, които животът в активната възраст изисква от тях. Включително и с изплащането на пенсиите.

Не подценявайте старите хора! В „Разговори с Бога” Нийл Донълд Уолш пише, цитирам по памет: „Защо се лишавате от най-опитните точно тогава, когато най-много имате нужда от тях? От тяхната помощ, съвет, от мъдростта на опита, който са натрупали? Пенсионирате ги, забранявате им да работят, затваряте ги в къщи и ги чакате да умрат от чувството, че вече са безполезни…“

Но има и обратна страна на медала. Това е „вампиризмът” към младите. Жаждата за свежа (и неопитна) кръв. Заблудата, че в техните ръце се крие „ключът от палатката” и, че те знаят отговорите на всички въпроси…

Да дадем властта на млади, неопетнени хора!

А какво ще кажете да ги пристрастим към хероина? Властта е долно, не-човеколюбиво занимание, което пристрастява. Да вкараме „млади, чисти и неопетнени” хора в сегашната политическа система означава да ги пристрастим към зловещ порок, за което те жестоко ще ни отмъстят след време. Прегледайте архивните снимки. Повечето лидери, които сега презирате са юноши бледни, когато са влизали в „играта“. Спомнете си за червените кхмери. Повечето серийни убийци от режима нямаха и 18 години… Не че сравнявам властта у нас с касапницата в Камбоджа, но „млади и неопетнени“ – да си имаме уважението…

Нека старите, оцапаните и корумпираните да се занимават с това. Нека те да решават патови ребуси и всеки ден да режат клона, върху който седят. Нека на тяхната карма да се трупат грехове, тяхното (писано и неписано) „досие” с престъпления да расте. Нека новата информационна вълна да работи срещу тях, а не срещу младите, които я създават. Защото вече няма „скрито-покрито”, но инерцията от миналото е голяма сила. Нека те да отговарят за злоупотребите на своите братя по „професия“. Така или иначе, вече са затънали достатъчно надълбоко в блатото. Още един милиард народна пара в небитието и още един милион емигранти в чужбина няма да променят толкова много нещата. Така де, ако караш пиян, нямаш документи за колата и книжка, какъв е смисълът да си слагаш колан?

Младите и неопетнените, според мен, трябва да ги пазим като цвете в саксия. А не да ги набутваме да решават проблемите, които ние с десетилетия вече не успяваме да решим. Защото влизането в л*ата гарантира неприятен аромат след това. Няма начин да излезеш чист от там. Вие искате ли да пуснете собственото си дете в дупката на селския клозет? Тогава защо изисквате това от останалите? Пък и Делян Пеевски е млад човек, да е жив и здрав (не се шегувам)! Какво точно не му харесахте, ако младостта е единственият ви критерий? Не е ли? Ами тогава избирайте опитните и моралните, а не младите по дефолт. Стига с тоя вампиризъм към младите!

Всичко, което младите искат, е да ги оставите на мира. 

Защото медалът има и още една обратна страна. Ако, да речем, 40 години си бачкал като вол, осигурявал си се редовно, а накрая пенсията ти няма сто евро на месец и, освен всичко друго, ти вдигат възрастта за пенсиониране, нормално е да очакваш, че младите ще направят всичко възможно да НЕ последват твоя „светъл“ пример… Ще избягват твоята професия. Ще странят от ангажиментите, които си поемал и от обещанията, които си давал. Защото водят до скапан резултат. Най-вероятно ще избягват и града, и държавата, където си работил и живял. Да не говорим колко упорито ще избягват всичките ти съвети. Защото никой не иска след 40 години бачкане пенсията му да е под сто евро на месец…

Стига с тоя вампиризъм към младите!

Припомнете си какво имат те, с което старите вече не разполагат:

Нарича се бъдеще.

Плюс избора с какво точно да го запълниш.

Нарича се право на грешки – не една, не две, а стотици, дори хиляди грешки.

Същото право, от което старите не са били лишени в младостта си.

И, от което са се възползвали многократно. Видно е по резултатите.

Бъдещето, свободата на избора и правото да грешиш не са за продан, уважаеми. Продан вече го няма. Той остаря, разболя се и умря. Спрете да си точите зъбите за свежата и наивна кръв на младите, а вижте по-скоро с какво можете да сте им полезни сега, докато все още ви има. За да имат пример един ден, когато дойдат на вашите години. Тогава, вдъхновени от вашия пример, те ще знаят, че младите не са, за да ги поучаваш, да гледаш на тях като на евтина работна ръка или като на източник за решенията на всичките ти проблеми (т.е да им гледаш сеира), а са там, за да внесат новото в твоя живот и в замяна, въпреки ужасните им грешки, да получават от теб само любов и грижа – като към цвете в саксия, което дори да не е най-красивото цвете в света, пак трябва да си го поливаме. Защото си е наше. И, защото все пак успява да задели някак стоте евро на месец, колкото и да са малко. В разрухата, която сме му оставили. Докато сме строили „живота нов” или „прехода” в „саксията”, в която сме расли. Като млади. И сме ползвали ежедневно правото си на грешки…

Тихомир Димитров